Блог Свобода за всеки
Валентин Кожухаров

Валентин Кожухаров

un international day of happiness 20marchВ писанията и дискусиите си най-често се опитвам да се въздържам от прилагателното „нов“, когато то се отнася до обществените отношения, например избягвам да казвам „нов световен ред“, или „нов вид потисничество“ или „новите средства за управление на народите“ и т.н. – убеден съм в истинността на думите на премъдрия Еклесиаст: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). Тази истина не само е вярна – тя е доказвана хилядократно през историята на човечеството. Просто защото тя не се отнася до „новите“ неща в живота на хората („някога нямало самолети, атомни бомби, интернет, значи винаги има нови неща“, твърдят някои), а до самите хора – те са такива, каквито са: грешни по природа, но с даруваната им от Бога възможност за стремеж към добродетелен живот, който е угоден на Бога и на ближните ни. Затова каквото е било – пак ще бъде, каквото се е правило – пак ще се прави, защото оставен сам на себе си без Бога човекът върши злини.

Днес реших тук да споделя някои мисли за тоталитаризма и начина, по който той ни отне чувството за щастие и удовлетворение, и всячески исках да избегна определението „нов“ (тоталитаризъм), но изглежда този път не ми се удаде: от последните два-три месеца насам в мен се е загнездило чувството, че човечеството като че навлезе в друг етап на развитие – на ново поробване, каквото, както като християни добре знаем, ще настъпи с идването на последните времена и „отпускането“ на сатаната да властва над умовете и сърцата на хората, като ги подчини на злата си воля и ги накара да се опълчат срещу Създателя си Бога. Разбира се, трябва да уточня: „последните времена“ могат да настъпят утре, след месец, след година, след век и т.н.: никой не може да знае това. Но ние като християни винаги трябва да сме готови за духовна борба срещу сатаната, тъй че да устоим в съюза си с Бога!

Новият тоталитаризъм

И тъй – новият тоталитаризъм. Нарекох го нов не защото днешната форма на контрол не я е имало в миналото: историята и жизненият опит ясно ни сочат стотиците и хилядите поробители на човешки съдби, които чрез тотално управление на народа (или на народите, когато потисникът управлява много народи) всецяло изземват свободата и правата на хората и вършат с тях каквото намерят за добре. Днешният тоталитаризъм ми се струва нов, защото в него съзираме черти, които като че в миналото не сме виждали. Ето поне три такива черти:

Глобален тоталитаризъм: чрез тотален контрол световният потисник се опитва да изземе свободите и правата на всички народи по земята (за разлика от миналите векове, когато тоталитарният режим е потискал хората само на ограничена територия, независимо колко малка или голяма е тя – но никога тази територия не е обхващала цялото човечество).

Недостатъчно ясно видим тоталитаризъм: макар потисникът да има лице – било отделен човек, била партийна или друга организация, била идеологическа платформа, чрез която обществата биват поробвани – в днешно време невинаги можем с увереност да кажем кой е узурпаторът на властта, чрез която се опитва да установи тотален контрол върху човечеството.

Доброволен тоталитаризъм: народите вече свикнаха със „загрижеността“ на властта (която и да е тя) за тяхното добруване – по-добро благосъстояние, по-добро здраве, по-висока социална обезпеченост, по-сигурно бъдеще за децата ви и, особено напоследък, по-голяма защита от тероризъм и други посегателства срещу личността и обществото като цяло – и ние сме готови да жертваме и малкото свободи и права, на които все още се радваме само и само да живеем „по-сигурен“ живот.

Всъщност тези три черти са отличавали тоталитаризма и в предходните векове и хилядолетия: той е бил „глобален“ за даден народ, защото всички хора в даденото общество са били подвластни на потисника, бил е смътно видим, защото невинаги лично потисникът изработва идеологията на тоталния контрол над населението (често това са негови „съветници“ или някаква военна или друга влиятелна върхушка в тоталитарния режим), бил е и „доброволен“, защото често в историята отделните слоеве на дадено общество доброволно са приемали потисничеството, след като потисникът ги храни, облича, грижи се за здравето им, за да му работят по-дълго и т.н. Въпреки това в днешно време разбираме, че тоталитаризмът като че никога не е бил толкова всеобхватен и неумолим, колкото го наблюдаваме през последните няколко десетилетия и особено от началото на 2020 година със затварянето на повечето народи по света в себе си.

Особено от гледна точка на мерките, които народите предприеха за борба срещу вируса, който начена в една китайска провинция към края на 2019 г., „новият“ глобален тоталитаризъм се прояви с цялата си очевидност. След края на втората световна война, когато бяха учредени редица международни организации (ООН, Световната банка, Международния валутен фонд, НАТО, Световната здравна организация и др.), народите все още бяха убедени, че само чрез сътрудничество между държавите може да се избегне трета световна война или други глобални бедствия за човечеството; малцина обаче бяха онези, които още през 50-те и 60-те години на миналия век прозряха тоталитарния характер на тези организации.

Нека отново се върнем към трите черти на „новия“ тоталитаризъм.

Глобалност: Наистина, посочените международни организации бяха учредени с цел сътрудничество между народите и подпомагане на тяхното развитие, но извратената греховна човешка природа скоро изврати тази цел, като ѝ придаде друга насока: „сътрудничество“ и „подпомагане“ чрез ограничаване на права и свободи (т.е. чрез тоталитаризъм) под прикритието на някаква загриженост за благополучието, здравето, сигурността и т.н. на обществата. Тази особеност на международните организации позволи на ООН, на лидерите на „голямата двадесетица“ (т.нар. G-20 – водещите 20 държави в света) по време на Световния икономически форум в Швейцария през януари 2020 г. и на Световната здравна организация да наложат идеята за затваряне на народите в границите на своите държави с цел спиране на разпространението на „китайския“ вирус (разбира се, вирусът не е китайски и все още не се знае как той се появи). Само за няколко седмици светът изведнъж като че спря да функционира: по цял свят можеше да се видят опустели улици и площади, празни транспортни средства, чисто небе без самолети и чисти води без кораби. Естествено, някои икономически дейности продължиха, преди всичко защото съществуват редица непрекъсваеми производствени процеси, а също така неизбежни икономически отношения между отделните държави, които налагаха някои производства и услуги да продължат да се осъществяват на някакво минимално ниво.

Неясен потисник: Все повече хора днес се затрудняват да посочат кой конкретно „нареди“ на народите да се затворят в себе си уж за да се предпазят от разпространението на заразата, която бе наречена световна пандемия (а днес се знае, че тя дори не е епидемия, да не говорим за пандемия). Хората разбраха, че това не са лидерите на международните организации (Г-20, ООН, СЗО), макар на повърхността и да се виждаше, че те заговориха за ограничителни мерки – у мнозина остава съмнението, че действителният потисник всъщност е „съветникът“ на тези лидери, или пък „върхушката“, която дърпа конците и която има далеч по-всеобхватни цели за отделните народи и за човечеството като цяло. Вярно е, че управляващите в отделните държави издаваха заповедите за ограниченията и за отнемането на права и свободи на гражданите си, но дори и слепият би видял, че те действат по чужда заповед, а не по своя воля.

Доброволност: Макар във всяка страна да имаше организации и движения, които веднага след налагането на извънредните мерки се възпротивиха срещу отнемането на свободите и правата на хората, като цяло народите по света доброволно приеха домашния арест и се съгласиха на наложеното им безправие и липса на свобода, защото бяха убедени, че тези мерки са единственият начин за спиране на заразата и връщане към предишния живот на обществата.

Щастието

Каква ли може да е връзката на разглеждания въпрос за този нов тоталитаризъм с човешкото щастие? Щастието е толкова дълбоко лично преживяване у човека, че то най-често не се поддава на съпоставяне с външни фактори на човешкото битие – ще каже някой. Друг пък ще допълни: за какво щастие можем да говорим в нещастните времена, в които живеем днес? А пък трети ще ни напомни: щастието се проявява в човека чрез толкова много степени и оттенъци, че е трудно да се говори за него като абстракция – щастието винаги има конкретни измерения за конкретни хора. И всичко това е вярно. Но споменавам темата за щастието в това изложение, защото изглежда и него го разглеждаме през призмата на благополучието, здравето, сигурността и т.н. Не че тези неща не са важни, за да се чувства човек щастлив, но въпросът е какво всъщност е истинското щастие и кога човек може да се чувства щастлив независимо от „икономическата“ страна на живота си. Повече от ясно е, разбира се, че щастието е съпоставимо със свободата, от която човек се ползва в живота си.

Ако погледнем днешните статистики за това, в кои страни хората се чувстват най-щастливи (а особено децата – онези, които в хода на своя живот трябва да потвърдят за себе си какво е щастието и какво означава да си действително щастлив), ще видим закономерността: колкото едно общество е по-богато, по-добре осигурено социално, здравно, пенсионно, военно и т.н. и колкото то е по-уверено в запазването на тези блага и в бъдеще, толкова повече хора в него се чувстват щастливи. „Форбс“ класира държавите, започвайки от Финландия, след това Дания, Швейцария, Исландия, Норвегия, Швеция и т.н.; друг уебсайт разсъждава за щастието на децата и поставя на първо място Холандия, следвана от Норвегия, Исландия, Финландия, Швеция, Германия и т.н. Същевременно „най-нещастни“ са хората в Афганистан, Зимбабве, Танзания, Малави, Индия и т.н.

В минали публикации в този блог споменавахме, че някои организации в света работят за постигането на пълно щастие за всички народи по света. Напоследък дори ООН беше пуснал уебсайт с название „Новият световен ред на ООН", където щастието ще бъде норма за всички народи по света; развива „дейност“ и уебсайтът на организацията „Щастието на световното население“, където се посочват 10 стъпки, които ако изпълним, ще ни донесат пълно щастие; съществува и движение, което се опитва да замени всички „-изъм“ (такива като социализъм, комунизъм, империализъм, капитализъм и т.н.) с термина „щастлизъм“ (на английски Happytalism).

И най-предубеденият читател ще забележи, че в днешно време щастието, според както то се разглежда от съвременните медии (повечето – подкупни, а други все още не осъзнаващи, че са подкупени) и от управляващите, се свързва с обещаваното от потисника благополучие на човека: сигурност и „светло“ бъдеще. На уебсайта на Happytalism* четем, че човечеството може да постигне пълно щастие, когато започне да функционира новата икономическа система, която на основата на новата социално-политическа философия ще постигне развитие на човека с цел достигане на лично щастие, благополучие и свобода. Като погледнем снимките на тези уебсайтове, ще видим, че там са снимани изключително африканци и азиатци – те са, които трябва да направим щастливи, е подтекстът на новите поборници за щастие.

happiness for all together

Радетелите за „щастие за цялото човечество“, обаче, внезапно замлъкнаха, след като начена коронавирусната истерия: идете на уебсайтовете им и ще видите, че повечето линкове в тях не работят и че сайтовете не са обновявани от 2019 година насам. Е, то не може и да бъде другояче: „щастливците“ разбраха, че само с един замах (с една „заповед свише“) щастието бе откраднато от хората по света! Щастието вече е в оцеляването – първо да оцелеем след вирусната заплаха, пък сетне ще видим какво ново щастие ще ни постигне!

Но как така ни откраднаха щастието? Много лесно: първо ни откраднаха способността да мислим и разсъждаваме нормално поради неимоверното количество лъжи („Непрекъснато ни лъжеха за коронавируса и домашния арест: ето доказателствата“, пише и казва известен журналист), изсипвани из устата на управляващи, политици и властимащи (при това повечето лъжи лесно можеха да бъдат видени, но изглежда хората, улисани в борбата за насъщния, нямаха време да ги видят и проумеят), след това използваха известни психологически трикове за заблуда на човешкия ум (вижте, например, десетте „трика“, които Ноам Чомски посочваше) и накрая ни казаха: само ние можем да ви опазим живи и здрави – доверете ни се и следвайте съветите ни (с други думи, съгласете се с мерките, които ви налагаме – ограничаване на права и свободи – и по-нататък каквото и да ви кажем да правите, правете го, и ще бъдете здрави и щастливи).

Но че щастието се разбира от мнозина като вътрешно удовлетворение, че си дал нещо, без да чакаш някой обратно да ти даде, че си помогнал, без да искаш и на теб да помогнат, че си жертвал, без да желаеш някой да прави жертви за теб – това е съвсем друго нещо: това вече е отживелица, ще ви кажат новите строители на земното благополучие. Вземете статистики за степента на щастие и вътрешно удовлетворение отпреди няколко години, когато нямаше и полъх от новия глобален тоталитаризъм на крононавируса, и ще видите, например, че учените посочват като по-щастливи децата в слаборазвитите страни, а не в богатите (в изследване на Световния икономически форум от 2015 г. даже се посочва, че децата в Румъния, Колумбия, Испания и т.н. са далеч по-щастливи от децата във Великобритания или Южна Корея, в друго проучване на британската БиБиСи от 2014 г. се потвърждава, че от 11 изследвани страни децата във Великобритания са сред най-нещастните, в сравнение с децата в Бразилия, Румъния, Южна Африка). С други думи, почиващите на реални критерии за щастие изследвания доказват, че щастието не е в богатството, сигурността и зримото „светло“ бъдеще, а в нещо друго, което не се измерва с материална задоволеност и някакви облаги – лични или социални.

Откраднатият живот

Ето какво ни бе откраднато от началото на тази година! И от много други неща се лишихме и хората даже се питат: какво всъщност вече има значение за мен и за обществото, в което живея? Гледам ли вече филми, в които добрият герой винаги побеждава, слушам ли музика, която „изпълва“ душата, общувам ли с другите така, както общувах навремето, без да ме е страх, че ще прихвана нещо от тях (я зараза, я някоя лъжа или фалшива новина, я някоя привидно добра черта на характера), разсъждавам ли за бъдещето на децата ми така, както разсъждавах по-рано, и т.н.? Преди около два месеца един приятел-християнин ми сподели, че прочел една от многото извратени новини по медиите („Рики Мартин и съпругът му за първи път показаха техния син“) и тя някак си не му направила такова впечатление, каквото подобни „новини“ му правели по-рано: „е, чудо голямо – то вече се наслушахме и нагледахме на извратени типове и на извратени политици и извратени медии, които публикуват такива ‘новини‘, сега по-важното е някак си да оцелеем след заразата – която може да продължи с месеци, може би и с години! – пък след това отново ще обърна внимание на извратената новина“, ми отговаря той на въпроса с какво се промени отношението му към критериите за добро и зло, за грях и добродетел.

Както по-рано, така и сега не мога с безразличие да отмина подобна новина, която още с първите си редове говори за „брака“ между гейове и за чедата, които се раждат от този „брак“ като за нещо съвършено обичайно и естествено: „Популярният пуерторикански певец Рики Мартин показа за пръв път снимка на 5-месечния си син от своя съпруг, художника Джуан Йосеф, съобщава сайтът Арчи уърлд. За това, че популярният изпълнител ще става баща за четвърти път, стана известно през месец септември 2019 година.“. Представете се как детският (особено тийнейджърският) ум възприема „новината“: двамата мъже си имат дете, при това единият за четвърти път!

Чрез новата перверзия, чрез новите обещания за живот без болести и трудности, чрез изключително бързия процес на контрол върху хората и особено чрез отнемането на права и свободи на гражданите, потисникът всъщност ни открадна живота такъв, какъвто го живеехме преди. Мнозина са убедени, че много неща в живота си вече ще ги правим по друг начин и ще живеем в непрекъснато тревожно очакване на нещо – било лошо, било хубаво: по-важното е, че вечно ще бъдем нащрек и под напрежение. „Научете се да живеете с този вирус“, съветват ни световните „експерти“ по потисничество, „защото той ще ни спохожда години напред“; „научете се да уважавате и да приемате разврата и развратниците, приемете Истанбулската конвенция и другите законодателни инициативи, целящи недискриминация и толерантност“, припяват други „специалисти“ по човешки отношения.

„Живейте по друг начин, защото времето вече е друго“, е заключителният хоров тон на умопомрачилите се от охолство и разврат (но пък „толерантни“) световни водачи на „новия“ световен ред. С други думи, „откраднахме ви предишния живот – свиквайте да живеете както ние ви кажем“.

Светлина в тунела?

Един тунел винаги има край, важното е човек да стигне до края му: някои ще стигнат, а някои няма да искат да стигнат до него и да видят светлината. За християнина няма друг избор освен борба и достигане до Христовата светлина след тъмата на тукашния живот; за него няма по-сигурен и верен Управител от Христос, няма и по-сигурно и блажено щастие от това, да бъде с Него и да се наслаждава на обещаните блага за верните! Никой не може да отнеме от християнина свободата и щастието му в Бога – нито световният потисник, нито сатаната. Защото вярващият не се страхува от онези, които убиват тялото, но не могат да погубят душата му, той повече внимава да разпознае онзи, който може и душата и тялото да погуби и завлече към вечните мъки (срв. Мат. 10:28).

Но нашата задача е да се борим за човешкото щастие и тук на земята, да отстояваме дадените ни от Бога права и свободи, които земните управници трябва да дадат на поданиците си, да изобличаваме лъжите и прикритите измамни „новини“ и твърдения, като учим и другите да правят същото – да търсят истината и да изобличават лъжата и козните на сатаната и лъжите и измамните обещания на властимащите. Ако това правим – значи животът ни преминава в съгласие с Божията воля и в добродетелно съжителство с нашите ближни. Колкото и глобализиран да изглежда светът, все още имаме възможност в своите държави да се борим за по-справедлив обществен ред и живот. И днес виждаме, че в отделните страни хората излизат на протести, опитват се да повлияят решенията на собствените си управници и да променят живота си към по-добро в съответствие с традицията, която ясно ни посочва кое е добродетел и кое е порок и грях. Ако в собствените си страни успяваме да печелим победи, значи и в световен мащаб малките победи могат да се излеят в мащабен отпор срещу злите сили, които целят пълен контрол и поробване.

Затова трябва непрекъснато да бодърстваме и да подтикваме и другите да се присъединят към нас в похода ни за връщане на откраднатия ни живот и на ценностите, които са богоустановени и непреходни.

 

Бележка: * Happytalism е една интересна игра на думи: от „капитализъм“ лесно се изговаря „хапитализъм“, като че с промяната на една буква в названието можем да променим цяла обществена система и да създадем нова форма на управление, наречена „щастлизъм“ (или „щастливизъм“ – трудно е подобен израз да се изкаже на български език).

Снимките са взети от посочените по-горе уебсайтове на ООН за щастието.

Вторник, 14 Април 2020 20:57

За страха и свободата

red phone boothВсеки знае какво е страх – от най-малкото дете, та до вече отиващия си от този свят. Но не всеки знае какво е свобода. И това е естествено: страхът е вродено чувство в човека, докато свободата трябва да се осъзнае и след това да се придобие и да се прилага в живота. Страхът е характерен и за животните (макар някои учени да го наричат инстинкт), докато свободата може да характеризира само човека и никого другиго на този свят (освен Бога, разбира се).

Защо започвам с тези азбучни истини, които всеки средно грамотен човек знае? Защото от последно време ме спохождаше чувството, че новината за новата вирусна заплаха като че усили в нас животинското и потисна действително човешкото: както новината (т.е. онова, което виждаме и чуваме от медиите и интернета), така и степента на разпространение на заразата изглежда нарушиха баланса между емоцията и разума, между инстинкта и съзнанието за реалност. С времето обаче това чувство позатихна, защото за две или три седмици можах да видя многобройни примери както на панически страх, който изглеждаше естествен, така и на голяма жертва (и дори саможертва) от страна на хора, които не позволиха на страха да потисне свободата, която за тях е като живителната глътка въздух, без която не можем; глътката въздух, която само болният от коронавируса в напреднал стадий най-добре разбира в минутите, часовете и дори дните, когато не може нито дъх да си поеме, нито да се надигне от леглото.

Разбира се, страхът има своите степени и видове прояви, свободата също може да варира в широки граници в зависимост от това, как я разбираме и как тя намира място в живота ни. Естествено, тук не говоря за такива чувства, като стрес, депресия, потиснатост, (кратко)временна уплаха, безпокойство или някакво друго неразположение на духа, което може да прилича на страх – тук имам предвид страхът като ирационална проява в живота на човека, която определя мислите, думите и делата му на подсъзнателно ниво, откъдето сетне се пораждат съзнателни мисли, думи и дела (т.е. страхът става осъзнат). Свободата винаги е рационална, свободата е осъзната потребност, която човек въплътява (или се стреми да въплъти) в действителния си живот. Осъзнатият страх може да има различни степени на проява, при които се пораждат както ирационални, така и рационални мисли, думи и дела (вземат се решения): паническият страх от непосредствена опасност за живота ти (земетресение, зараза, убиец с нож в ръка срещу теб, заливаща те лавина, торнадо и т.н.) не е същият, като страха за детето ти, за майка ти или баща ти или за любимия човек, когато виждаш заплаха за живота им и когато (най-често) не можеш да им помогнеш. Двата вида страх изглеждат различни (и подтикът към едно или друго действие също е различен), но всъщност и двата имат един корен: ирационалното подсъзнателно усещане за настъпващо бедствие, нещастие, трагедия.

Вече знаем, че тъкмо страхът ни накара доброволно да приемем новото „робство“, в което живеем от няколко седмици насам. На мнозина думата робство ще се стори прекалена тук, затова все пак ще припомня, че робите (каквито и да са те – били гладиаторите в Римската империя, били чернокожите роби в американските колонии, били крепостните селяни в руската империя и т.н.) все пак са живели някакъв начин на живот, който господарите са им осигурявали, за да бъдат донякъде доволни и да не се бунтуват; и макар и да е имало бунтове (и някои бунтове да са били успешни!), в голямото си мнозинство робите са приемали живота си, защото все пак някой се е грижел за тях и ги е поддържал здрави и силни, за да му работят. Ние доброволно приехме да ни спрат от работа, да ни затворят вкъщи, да ни накарат да страним един от друг като от прокажен, да ни плашат всекидневно, всекичасно и всекиминутно, че можем да се заразим или да заразим другите, и да насаждат в нас чувството на благодарност за грижите, които управляващите полагат за обществото. Е, някои се възпротивиха на подобно доброволно „робство“, но те бяха изключително малко и никой не им обърна особено внимание. Защото всички бяхме уплашени и каквото и да ни предложеха, за да се избегне непосредствената опасност и страхът да намалее – ние съзнателно се съгласявахме.

Какво стана с нашата свобода? Свободата ни бе отнета на момента и тотално! Както свободата се отнема на затворника, след като се озове зад решетките. При това тя ни бе отнета едва ли не абсолютно, защото без упражняване на свободата в обществото, тя сама по себе си не функционира като свобода, а само като идея за свободата, защото е недействена. Затворничеството вкъщи в продължение на седмици не ни позволява да я упражняваме, така че тя да намира отзвук и сред други хора (освен в семейството ни). „Свободата“ да ползваме интернета и другите форми на комуникация и чрез тях „свободно“ да изразяваме какво мислим и чувстваме, не е свобода в действителния смисъл на тази дума: свободата винаги има социални измерения чрез прякото общуване между хората (разбира се, включително чрез средствата за комуникация). Тъкмо тази черта на свободата може да накара хората да се обединят за общо дело и да го доведат до добър край, което ще бъде израз на възможността за упражняване на свободата съвместно с други хора.

Оттук се разбира, че разсъждавам за свободата от гледна точка на човека и обществото. А иначе за читателите на този блог е повече от ясно, че за християнина няма по-истинска свобода от тази в Христос: само в Него ние сме истински свободни, всяка друга „свобода“ е условна и дори поробваща, особено ако ни отдалечава от Него. Тъкмо християните най-добре могат да осъзнаят връзката между свободата в Христос и свободата да живееш сред другите като Божие чадо, а не като роб – роб на греха, на пороците, на държавния управник, който насилва волята ти, на съблазните, които светът непрекъснато предлага на хората, на злите сили, които са готови да жертват света и да станат „богове“.

Всеки разбира, че не е лесно да се говори за страха: първо, защото той е вроден в нас и често не можем да го владеем, и второ, защото той има много оттенъци. Но всеки разбира, че страхът (някои казаха – инстинктът за самосъхранение) ни накара да прекратим живота си такъв, какъвто досега живеехме: на 24 януари 2020 г. опасността от заразата бе обсъдена от „силните на деня“ (по време на заседанията на лидерите на 20-те най-могъщи държави на Световния икономически форум в Давос, Швейцария), на 30 януари новият щам на коронавируса бе обявен за опасност за целия свят и към месец март, след като Световната здравна организация определи заразата като пандемия, страните започнаха една по една да затварят границите си и да заставят хората да стоят по домовете си, като същевременно в почти всички държави бе въведено извънредно положение, което дава възможност за тотално проследяване на всички комуникации (включително – или може би особено – личните комуникации), следене на хората, карантиниране на онези, за които се подозира, че са заразени, и ограничаване почти на всички права и свободи на гражданите в интерес на тяхната сигурност; с други думи – бе въведено военно положение, но не такова, каквото беше по време на войните, а „съвременно“ военно положение без наличие на военни действия. Отново ще повторя: страхът бе този, който ни накара доброволно да приемем „робството“.

Както по-горе, така и тук все пак поставям „робство“ в кавички, защото то всъщност не е робство в смисъла, който се влага в думата „роб“ – за човек, който е лишен от всичко и който всецяло се подчинява на волята на господаря си: подчинение чак до смърт. Сегашното „робство“ изглежда временно, защото непосредствената опасност от бързо масово заразяване скоро ще премине и ние отново ще се върнем към що-годе по-обичаен начин на живот (но никога към предишния: предишният ни живот безвъзвратно отмина!); заразата ще продължи, но вероятно с по-ниски темпове, като опитът от сегашната борба срещу нея ще даде на държавите по-добри средства за нейното преодоляване. Но бързото ни „поробване“ днес ни подсказа, че друго и много по-всеобхватно и действително робство може да ни бъде наложено лесно и бързо: дали ще използват вродения ни страх или ще намерят друг начин, който веднага ще ни убеди в правотата им, не е толкова важно, по-важното е, че те вече разбраха, че хората с охота и напълно доброволно приемат робството, което ще им изглежда като „загриженост“ за тяхното добруване.

Тук не е мястото да разсъждавам по-нашироко кои са „те“ – струва ми се, че читателите на този блог вече имат мнение по този въпрос и макар мненията и да са различни, в края на краищата фигурата на „те“ има едни и същи очертания.

На всички също така е известно, че във време на война или кризи винаги ще има индивиди, които извличат изгода от нещастието на хората и ще „печелят“ на техен гръб – било пари (най-често), било слава или някаква мнима признателност, било власт, било някакво „доверие“ като към голям грижовник. С други думи, пороците и злините намират благодатна почва за процъфтяване. Как така спокойно четем за „голямата фарма“ (фармацевтичната промишленост, управлявана от финансови магнати и изпълняваща тяхната воля), която би могла да наложи ваксиниране на цялото човечество - и особено на децата (уж срещу новия вирус) с някакъв препарат, който тотално ще го пороби (като междувременно може да убие стотици милиони)? Защо хората разсъждават за 5G технологиите, чиито технически средства от няколко месеца насам усилено се монтират в много страни по света и чието действие може да доведе до друга форма на робство (включително до смъртта на милиони)? Как най-богатите на този свят могат спокойно да говорят за съкращаване на световното население? Или пък за нахлуване в домовете на хората и насилствено извеждане на онези, за които се подозира че са заразени с нещо, та да бъдат отведени на „безопасни места“ (т.е. нещо като концентрационни лагери)? Или пък за съзнателното унищожаване на икономиките на държавите, последвано от диктатура и налагане на безропотно управление? Кой днес може да каже до какво ще доведе разрастването на „търговията“ с крипто-парите; какви ресурси се използват за „добиването“ им и каква в крайна сметка е целта на виртуалната валута? Коронавирусната зараза наистина ли е пандемия; а колко хора умряха заради наложеното домашно затворничеството – в болниците, заради отказ да бъдат лекувани каквито и да са други болести, освен заразата, в домовете си, поради невъзможност да стигнат до болницата, или в спалните си поради стрес, депресия или паника?

Нека обаче бъда пределно ясен: новата зараза е изключително опасна и в никакъв случай не подценявам пагубната ѝ сила: пандемия или не, съвременната медицина трябва да са бори срещу нея и да изнамери действена (а не поръчкова и/или убиваща) ваксина или лекарство. Някои учени считат, че до осемдесет процента от човечеството ще заболее поради вируса, и ако в едно петчленно семейство само един остане здрав, а за другите изходът от боледуването е неизвестен, тогава опасността приема съвършено реални (и страшни) измерения. Дали този вирус се е развил по естествен начин или е бил изкуствено създаден в случая не е толкова важно (макар ако второто е вярно – това има изключително значение за бъдещето на човечеството), по-важното е осъзнаването на факта, че в днешно време медицината и биотехнологиите могат да се преборят не само с подобна зараза, но и с далеч по-опасни и всеобхватни епидемии. Стига тази борба действително да се води за благото на хората.

И все пак, на фона на обрисуваната тук нерадостна картина просветлява една непреходна истина: човешката доброта намира изключителни прояви тъкмо по време на кризи и бедствия, и това го видяхме през последните години по време на огромните наводнения, земетресения, пожари и т.н. в различни страни по цял свят.

Ето защо ми се ми се струва, че тъкмо тази човешка черта – проявата на доброта и искрена вяра в човешките добродетели (както и вярата в Бога) – ще обърка злите замисли на „силните“, които, както някои смятат, целят поробване на човечеството. Никой не може да предскаже бъдещето и то не защото няма възможност за това (а възможност, биотехнологична преди всичко, като че съществува), а защото доброто в човека има безброй прояви! Злото в човека има само ограничен брой прояви! Доброто – нека добре да помним! – се ражда само в свобода! Тук е разковничето за провала на злото в света, на онези, които искат да сложат примка на народите: човешката свобода, изразена в доброта (любов, състрадание, милост, отзивчивост, споделяне на болката, добросърдечие и т.н.), не може да бъде поробена, и тъкмо тя не може да бъде предсказана или някак си определена, та да бъде впримчена! Да, свободата в човешки смисъл може да бъде ограничена (в каквото положение се намират народите от няколко седмици насам), но истинската свобода и стремежът за вършене на добро (а вярата в Бога е най-висшата добродетел!) никой – дори Сатаната – не може да ограничи или да ни я отнеме.

teacher 5miles a day

Кой накара онзи учител вече три седмици да носи на плещите си 30 кг. храна за 80 бедни деца, които гладуват (да, и в Англия има гладуващи деца, нека не се учудваме!), като всеки ден изминава 8 километра с единствената цел да види усмихнатите личица на дечицата, живеещи в условията на затворничество и гладуващи (снимката по-горе)? Кой накара селяните от едно село всеки ден да пълнят с храна до тавана единствената селска телефонна кабинка, та онези, които не могат да си я доставят или пък нямат пари за това, да дойдат да си вземат – всеки, каквото му е необходимо (снимката в началото)? Кой накара бедната пенсионерка да дари пенсията си на болницата, та в нея повече хора да бъдат излекувани? Кой накара сестрите доброволно да работят по две смени и дори повече, за да лекуват болните и заедно с тях да преборят вируса, като някои медицински работници заболяха и починаха, а пациентите им оздравяха? Как така хората в магазините сами си разпределяха хранителните продукти и ако някой не успяваше нещо да си вземе, тогава други, които вече бяха взели по две или по три неща, му даваха от себе си с пълното съзнание, че храната трябва да стигне за всички! Хиляди са подобните примери (в случая посочвам примери само от Великобритания, но такива има във всяка страна, живееща в затворничество), и стотици хиляди са примерите на жертвеност, доброта, всеотдайност, голяма загриженост за другия човек, и много, много любов към хората! Това, което виждам, ми дава увереност, че няма зла сила на света, която да се противопостави на свободата и на добротата!

Днес още веднъж се убеждавам, че „Свобода за всеки“ означава свобода за всеки човек на тази земя да избере доброто и да избягва злото, като се бори срещу него и го побеждава – първо, поради Христовата жертва на кръста, и второ, поради силната ни вяра в Бога и убедеността, че вярата и свободата ще победят неверието и страха!

Бележка:

1. Съзнателно не посочвам нито един източник за твърденията си или за мненията по отделни въпроси на сегашната изолация на държавите, първо, защото всички сме преситени от информация (коя вярна, коя фалшива) поради затворничеството ни вкъщи и ровене из интернета с часове всеки ден, и второ, защото зная, че „Гугъл винаги може да бъде попитан“ и всеки може лесно да провери споделяното тук от мен.

2. Снимките са взети от британските всекидневници Sky News и Daily Record.

vulchevУводни думи

„Да се борим срещу насилието, особено насилието над деца“ – е, кой не би отдал сили, средства, енергия, умения, мъдрост и т.н., за да не виждаме случаи на насилие над невръстните членове на обществото? Ето защо призивът за превенция (предотвратяване) на насилието е повече от резонен в днешно време и аз самият с искрено сърце заставам зад него!

Но! Не заставам зад фразата „превенция на насилието“, според както тя навлезе в употреба през последните две десетилетия в западния либерален свят, а все по-често и у нас! Не заставам зад призивите за борба срещу насилието като борба за изкореняване от лицето на земята на едно зло и живот без болка! Не приемам връзките, които се правят между насилието и разврата на хомосексуалистите!

„Превенцията на насилието“ – идеологическа категория (макар и в скоби)? Някой ще си помисли, че тук вече съм отишъл твърде далеч в борбата си срещу новите идеолози на либерализма, целящи построяването на рай на земята. Но нека поясня: идеологията на другарите комунисти за построяване на комунизма в целия свят е известна на всеки, и тя се провали, защото с терор и насилие над личността не може да се постигне „светло комунистическо бъдеще“. Идеологията на фашизма и национал-социализма (съкратено нацизма) също не можеше да успее, защото не прецени мащаба на съпротивата срещу подобна лудост. И т.н. – примери за идеологически провали в човешката история ще намерим колкото искаме! Подобна е и идеологията на „превенцията на насилието“.

Новата идеология
Нека да опитаме да си представим новата идеология: „премахване на насилието във всичките му форми и прояви: първостепенна задача на всяка съвременна демократична държава“ – това е извадка от първите изречения на всеки документ на различни държави и международни организации, които ратуват за изкореняване на насилието: погледнете документи на ООН, на Световната здравна организация (СЗО), на Юнеско и т.н., да не говорим за законодателството на отделните страни. При това целта е изкореняване на насилието в целия свят. Защото ако в едни държави то е изкоренено, но в други то продължава, при днешната глобална взаимообвързаност всъщност насилието неминуемо прониква и в „защитения от насилие“ свят. И това е, което се случва в някои имигрантски среди в западноевропейски страни (само като пример, който желае, може да се порови и да прочете в интернет за огромните проблеми, с които британската държава не може да се справи в борбата ѝ с някои пакистански общности в страната, чиито мъже в някои райни на страната систематично се проявяваха като  сексуални насилници).

Новата идеология на либералите цели изкореняване на насилието по целия свят и построяването на общества на братство, любов, равноправие и благоденствие. Познати изрази, нали? От една провалила се с грохот идеология! Защо обаче тази идеология е заблуждаваща (и тук е главната ми теза: „новите другари“ искат да ни заблудят, както навремето всеведущата компартия по всякакъв начин – включително чрез терор – принуждаваше населението да живее в заблуда)?

Заблудата
Заблудата се разкрива най-малко по две направления (те всъщност са повече, но мястото тук ми позволява да се спра само на две): първо, борещите се срещу насилието не разбират докрай какво означава „насилие“, за да се борят с него и дори да желаят да го премахнат от лицето на земята, и второ, за тях насилието неизменно е свързано с човешката сексуалност. Второто ми твърдение може да озадачи някого, но разбира се следва пояснение и търпеливият читател ще разбере доводите ми.

Изкореняването на насилието – невъзможна задача
И така, на първо място, изкореняване на насилието от лицето на земята е непосилна задача. Нещо повече: и политици, и обикновени хора добре осъзнават този факт. Всеизвестните призиви за премахване на глада, на болестите, на недостига на вода и т.н. по земята винаги са били призиви за преодоляване на тези негативни последици от живота на земята само в конкретни райони и при това само за определено време. От десетилетия насам, откакто тези призиви заливат медиите (и тоалетните – елате и вижте в английските тоалетни как ви призовават, докато си „вършите работата“, да допринесете за премахването на глада и недостига на вода в Африка!), се разбра, че всичко е политика и че някои недъзи се премахват, ако някому това е полезно или може да спечели от него – ако не пари, то поне слава или да си създаде име (имижд, както те обичат да чуват).

Насилието не може да бъде изкоренено сред народите, просто защото определени негови форми винаги съпътстват живота на човека. Човек винаги през живота си прави нещо, което не иска, не желае да прави, но го прави, защото други искат това от него. При това тук не говоря, например, за работата, която работим и за която ни се плаща (тъй като най-често тук се дава пример с „неприятната“ работа, за която получаваме нищожно заплащане) – тук става дума и за значими неща в живота ни, когато подчиняваме волята си на волята на други, а в християнски смисъл – на Бога. Сам Той казва: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене… защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“ (Мат. 11:29-30). Господ казва на апостол Петър: „Когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където си щеше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш“. И в двата случая разбираме, че игото (значение на думата: робство, насилие, ярем) и насилването да вършиш нещо (в случая – в името Господне) е неизменна част от живота на човека и във всеки народ насилване на волята на едни хора (особено на деца, когато са малки, пък често и когато са по-големи) от страна на други хора е нещо естествено.

Разбира се, в призивите за „превенция на насилието“ се имат предвид насилнически действия като побои, убийство, изнасилване, гаврене, даже подиграване, и ние всички разбираме, че тъкмо срещу подобни форми и прояви на насилието се води борба. Но „превенция на насилието“ като фраза не може да съществува просто защото насилието като черта на човека не може да бъде изкоренено от природата му. Нито тя може да бъде изкоренена от живота на човечеството. Лично аз се ужасявам от мисълта за построяването на бъдеще, в което всичко човешко ще бъде отнето от хората: любовта и омразата, радостта и мъката, щастието и нещастието и т.н. (а те винаги вървят ръка за ръка!) и човеците повече ще приличат на роботи, управлявани от вездесъща върхушка, която най-добре знае какво е добро за тях. Ужасявам се и от идеите за построяване на живот на благоденствие и охолство, без насилие и пороци, без болести и недостиг на каквото и да било, защото от много десетилетия насам вече се разбра, че подобно нещо би било възможно (но всъщност е невъзможно!) само за малък брой жители на земята, а не за 7 и половина милиарда (все още не приемам насериозно твърдението на експерта на СЗО, че коронавирусът може да зарази две трети от населението на света, но че някой в света мисли по въпроса за броя на земните жители – това вече и децата го знаят).

„Превенция на насилието“ и сексуалност
От две десетилетия насам изразът „превенция на насилието“ неизменно се свързва с човешката сексуалност и преди всичко с възможността от сексуално насилие (или посегателство) срещу личността. Че има такива форми на насилие – има, и то в изобилие! Че трябва да се борим срещу изнасилванията и каквито и да са сексуални посегателства, особено срещу деца – трябва да се борим: в това никой не се съмнява!

Въпросът, обаче, който ни вълнува, е защо все по-често в директивите за борба срещу насилието двете – формите на насилие и човешката сексуалност, включително половото определяне, неизменно се свързват в неразделно единство и едното задължително включва и другото? Както посочих, насилието включва и сексуалното насилие и това действително е връзката между тях, но мисля че читателят вече разбира, че говоря за законодателни актове на отделни страни и на международни организации, които под претекст, че се борят срещу насилието, включват в документите и въпросите за недискриминация на основата на пол и сексуалност и конкретно посочват гейовете, лесбийките, различните видове транс-джендъри и т.н. и дори ни указват, че и децата трябва да приемат тези сексуални „дадености“ като нещо обичайно и нормално за човека, включително еднополовите „бракове“ и всякакви видове сексуални извращения между човеците, които законът не само защитава, но и наказва онези, които считат подобна перверзия за антиприродна, античовешка и противоестествена (дори и да не споменаваме думата „грях“ и „зло“ в християнски смисъл, повече от ясно е, че тези форми на човешка сексуална разпуснатост е против природата на човека и природните закони на света).

Който желае, може отново да се върне към дебата за Истанбулската конвенция, чието заглавие, както знаем, е „Превенция и борба срещу насилието срещу жени и домашното насилие“ и да се сети за каква „превенция“ става въпрос и защо една конвенция може да има приоритет пред националните закони на страните-членки на ЕС, в които и така са описани мерките, които се вземат при различни случаи на насилие срещу жени и домашното насилие. Повече от ясно е, че тази конвенция цели прокарването в националните законодателства на идеи и практики (джендъризъм, нека го кажем направо!), които все още ги няма в част от държавите-членки на ЕС, особено в Източна Европа.

Пернишката неправителствена организация П.У.Л.С.
Тук трябва да кажа, че поводът за този материал бе подтикнат от гафа на пернишката НПО П.У.Л.С. в 7-мо ОУ „Георги Сава Раковски“ отпреди три-четири дена. Както често постъпвам, така и в този случай от дадена конкретна информация правя обобщение за дадено явление в по-широк контекст и мащаб. Преди всичко поради това, че конкретното явление се е породило от вече съществуваща по-обща идея или практика. В конкретния случай това е непростимото „сексуално образование“ в онзи 4 клас на училището, което е само единичен факт за вече съществуваща в нашата страна тенденция да се опитваме да прилагаме и у нас чужди на българската традиция чуждестранни образци на обучение, възпитание и поведение на подрастващите.

Въпросът с тази злополучна НПО не е толкова в това, че по време на занятие по „сексуално образование“ четвъртокласници са карани да рисуват полови органи (макар това да е голям проблем!), а повече в това, че българското министерство на образованието и неговия регионален инспекторат позволяват подобно нещо да се случи в българско училище и че една неправителствена организация с чужди на българския дух цели и задачи си позволява да учи 10-11 годишни деца на това що е секс и как те да се предпазят от сексуално посегателство. Случилото се не е нищо повече от узаконяване на разврат сред малки деца, за което са виновни и двете страни – НПО-то и образователното министерство в лицето на регионалния инспекторат. Според мен е безсмислено да се наказва г-жа Ваня Коконова, шефката на инспектората – тя трябва да бъде уволнена незабавно с обвинение в съдействие за осъществяване на развратни дейности в подведомствено на инспектората училище.

Прокуратурата трябва да се заеме с П.У.Л.С. и да разследва случая най-щателно, включително да търси отговорност от председателя на управителния съвет г-жа Екатерина Велева. Трябва да се уточни защо представители на организацията провеждат „сексуално образование“, след като целите и задачите на това НПО не посочват подобно нещо в описанието на дейностите, които тя осъществява (никъде на уебсайта ѝ няма да намерим дейност по „сексуално образование“ – ще намерим програмата „Таралежи“, по която е проведен часа, в който децата са рисували полови органи, с нейния трети семинар с название „Приятелско докосване“). Самата г-жа Велева трябва незабавно да си подаде оставката и да се извини на пернишката общественост!

Разбира се, всичко гореказано за П.У.Л.С. е вярно, ако действително децата по време на онова занятие са рисували човешки полови органи. Не съм бил там и не мога да твърдя със 100% сигурност, но фактът, че медиите вече разпространиха новината и че министър Вълчев каза завчера, че ще уволни ръководителката на регионалния инспекторат по образованието в Перник (вж. по-долу), ме карат да мисля, че наистина децата са били развращавани с подобни рисунки.

Връзката между темата и случая с пернишкото училище
Често чуждиците служат у нас за прикритие на истинското название на дадено явление или пък за показване на някаква начетеност или придържане към „най-прогресивните“ западни идеи и практики в областта на обществените отношения, включително образованието. „Превенция на насилието“ стана толкова популярен израз у нас, че имам чувството, че някои хора вече не правят връзка между него и българския израз „борба срещу насилието“ (като тук „борба“ означава систематична работа по предотвратяване на случаите на насилие). Една чуждица поражда друга, една чужда идея поражда друга чужда идея. Като погледнем уебсайта на П.У.Л.С. (както и на повечето НПО-та, особено финансираните от чужбина), ще видим за какво става въпрос – чуждици на него колкото искате; аз лично продължавам да не възприемам смисъла, който хората от пернишката НПО влагат в прекалено често използваната дума (и съответно идея, стояща зад нея) „мисия“. Разбираемо е, че никой от тях не е учител и не знае как се съставят учебни програми, но пък да са толкова невежи, че непрекъснато да повтарят „мисия“ и „цели“ за описание на учебното съдържание – това вече е прекалено! Всеки учител ще разбере, че за никаква мисия в изложените на уебсайта „програми“ не става на въпрос.

И така, връзката на разглежданата тук тема с непростимото дело на П.У.Л.С. в пернишкото училище е най-пряка! Погледнете страницата „Екип, учредители, консултанти“ и ще разберете, че каузата, за която това НПО работи, е построяването на „балансирано общество без насилие в България“! Вижте страницата „Принципи и политики“ и прочетете, че това НПО ратува за приемане на сексуалната ориентация (като определението е, че хората не трябва да се дискриминират по признака сексуална ориентация)!

За какво балансирано общество без насилие работи това НПО? Аз нямам идея (макар да имам подозрения за какво всъщност то работи) и имам съмнения, че и те самите не разбират същността на „балансираното“ общество. За каква сексуална ориентация ратуват тези хора, след като в главните цели и задачи на организацията те са поставили въпросите на насилието (ето главните им дейности на работа: превенция на насилието, помощ за пострадали, юридически и психологически консултации, кризисна интервенция, обучение, поддържане на кризисен център). Пак ще повторя: неминуемото смесване на една категория с друга е редовна форма за заблуда на обществото (както посочих по-горе, смесването в Истанбулската конвенция на превенцията на насилието с джендъризма, така и тук това злополучно НПО смесва превенцията на насилието със сексуалната ориентация – нали са ученици и приятели на чуждите на българската традиция западно-либерални идеолози!).

Да погледнем каква е главната цел (наречена „мисия“) на програмата „Превенция на насилието“: „Да развие у населението разбиране за феномена насилие/злоупотреба в човешките отношения чрез преоценка на културалните, социалните, семейните и психологическите фактори, определящи насилието“! Българският народ, видите ли, не знае що за „феномен“ е насилието и съответно трябва да преоцени многовековната си традиция и култура, за да се „пребори“ с него? Тези хора ум имат ли, за да имат такова мнение за нашия народ? Започвам да се съмнявам, че са разсъждавали нормално, когато са описвали тази цел.

Предложения
Не мога да се въздържа да не направя някои предложения във връзка с все по-разпространяващата се идеологическа рамка на „превенцията на насилието“ дори и у нас и във връзка с недопустимата дейност на пернишкото НПО в 7-мо училище в Перник.

Предложения към П.У.Л.С.
1. Управителният съвет да преразгледа видовете дейности на организацията и точно да посочи какви са целите на всяка една дейност, без да смесва две (или повече) неща в едно, а да описва всяка дейност в нейното същество и без размиване на смисъла.
2. Ако това НПО желае да провежда обучение в училища, изпращаните в тях задължително да имат педагогическа правоспособност; най-добре е това да са хора, които вече имат дългогодишен опит в работа с деца.
3. Да изключи от дейностите си „сексуално образование“ и да се съсредоточи върху борбата срещу насилието.
4. Да не поучава хората в България що е насилие и да не подтиква българския народ да преоцени многовековните си традиции и култура, за да угоди на някакви чуждоземни спонсори, даващи пари на това НПО.

Предложения към министерството на образованието и науката
1. С изричен нормативен акт (а не само вътрешна заповед на министъра, за която той спомена в интервю отпреди няколко дена) на министерството да се забрани всякаква форма на сексуално образование в българските училища за деца до 8-ми клас. Министър Вълчев потвърди (вж. линка по-горе) преди няколко дена: „Няма ранно сексуално образование в българските училища. Има отделни теми в по-горните класове, които са съобразени с възрастовото ниво на учениците” – смея да вярвам, че тези думи имат съответното реално покритие в българската училищна система.
2. Министърът да върне обратно в разпоредбите на министерството предишното правило в училищата (особено началните) да преподават само лица с педагогическа правоспособност, т.е. учители, които имат достатъчен опит в работа с малки деца; ако и да се случи по изключение в класната стая да бъде поканен не-учител, то класният ръководител задължително трябва да присъства в часа и да носи същата отговорност за дадено нарушение, каквато носи и самият нарушител, ако се окаже (както в случая в Перник), че на учениците се преподава материал, несъответстващ на възрастта им или нанасящ им вреда.
3. Да се преразгледат всички договори (ако има такива) с НПО-та и с други организации, особено такива, които са спонсорирани от чужбина, и които видимо (най-малкото на изложеното на техните уебсайтове, но също и в практическата им дейност в страната) пропагандират небългарски идеи и практики и в училищата да бъдат допускани само онези, които зачитат българските традиции, обичаи, нрави и култура.
4. Във връзка с горната точка, министерството да следи как и доколко се разграничават дейностите на НПО-та в работата им с деца и в работата им с възрастни, тъй че да няма смесване между тях: дейностите за деца да са ясно и изчерпателно описани и да няма съмнения за това какво точно ще бъде предлагано на децата във връзка с програмите на дадената организация.

Предложения към държавните органи: Президентство, Правителство, Съдебна система
1. Президентът на България да има реални възможности за намеса при различни случаи на посегателство срещу българските традиции и култура, особено ако това се върши от организации – проводници на чужди интереси, разрушаващи устоите на българската нация.
2. Правителството да не допуска в дейността на отделните министерства да се прокарват идеи, чужди на българските многовековни нрави, особено идеите за „нормалното“ сексуално съжителство на двама мъже или две жени (с други думи, на развратно хомосексуално съжителство) и за „признаване“ на какъвто и да е друг брачен съюз, освен съюзът между един мъж и една жена. Това предложение се отнася и до българския парламент.
3. Да се приемат поправки в съответни закони, в които изрично да се посочи, че сексуалното обучение на деца до 14 годишна възраст може да граничи с разврат (а може и да не граничи) и че то не може да се допусне за учениците до тази възрастова граница, в противен случай деянието става наказуемо. (Отварям скоба, за да спомена опита на Полша да приеме закон, според който сексуалното обучение се приравнява към педофилия и се наказва според закона със затвор до пет години; Полша веднага бе осъдена от Европейския парламент. Не е необходимо България явно да афишира своята неприязън към развратното обучение, достатъчно е да се направят допълнения към един или няколко сродни закона).
3. В Наказателния кодекс да бъде направено допълнение в раздел 8, „Разврат“, където изрично да се упомене (особено в член 155б), че за разврат се счита не само „похотливо показване на човешки полови органи“, но и „ако някой застави деца под 14 годишна възраст да рисуват, показват, изобразяват и т.н. човешки полови органи или каквито и да са атрибути със сексуален смисъл, да се наказва с лишаване от свобода до пет години“. Ако това допълнение вече съществуваше, виновните за случая в Перник вече щяха да бъдат в съдебната зала и щяха да получат съответното наказание. Впрочем, струва ми се, че те все още подлежат на наказание и прокуратурата трябва да реши какво трябва да бъде то, ако действително се установи, че деца са рисували полови органи.

Заключение
Добре ще сторим, ако се стараем да избегнем чуждиците, които често замъгляват истинското значение на думите. Българският език е достатъчно богат и може да изрази всичко с наши и хубави български думи (разбира се, винаги ще има трудности при предаване на едно чуждо явление на български език, какъвто бе случая с термина „джендър“). Прекалената употреба на „превенция на насилието“ с нищо не допринася за разбирането, че става въпрос за систематична работа (борба) по преодоляване на насилието. Макар и доста поизтъркан израз (поради безславното ни комунистическо минало), но все пак „борбата срещу противообществените проява на насилие“ би стоял по-добре на място, отколкото онази „превенция“; ако погледнем закона за малолетните и непълнолетните, ще видим, че той говори преди всичко за борба срещу противообществените прояви. В случая с пернишкото училище проявата е тъкмо противообществена, защото е насочена срещу устоите на българското общество, което никога не си е позволявало да учи 10-11 годишни деца да рисуват полови органи под претекст, че ги предпазва от насилие.

Добре ще сторим, ако чуждите на българския народ идеи и практики бъдат неутрализирани (или най-малкото сведени до минимум) и навреме отстранени от живота на обществото ни.

Добре ще сторим, ако правилно разбираме „между редовете“ онова, което ни се поднася – както от родните, така и от чуждите медии – та да избегнем заблудата: колкото по-рано проумеем, че ни заблуждават, толкова по-добре.

Добре ще сторим, ако покажем на света, и особено на Европа, че България е съществувала много време преди повечето европейски и отвъдевропейски държави да са били създадени, и че нейната култура и традиции продължават да се основават на изконното разбиране за човека, за семейството, за доброто и злото и т.н., особено поради християнските корени на страната ни. Всеки, който се опитва да ни нарече назадничави и диваци, трябва добре да разбере кой всъщност е дивакът, опитващ се да върне човечеството към времената на Содом и Гомор.

Бележка: снимката е взета от сайта на NOVA.BG от 11 февруари 2020

koleda2019Рождество Христово е големият празник за човечеството! А не Коледа! Благата вестБлаговестието, Евангелието – е истината на Родилия се Христос! А не „истините“ на суетния ум на човека!

Блага вест, както всички знаем, означава „добра вест“! Има ли по-добра вест от тази: Бог се роди и взе върху Себе Си греховете на човеците, изкупи ни и ни каза: ако вярвате в Мене и Ме следвате, ще имате живот вечен! А ако не вярвате, ще бъдете осъдени! Благовестието е повече от ясно относно тази истина:

"Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий. Осъждането пък е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени" (Йн. 3:17-21).

„Откога в блога на Свобода за всеки започнаха да се публикуват и проповеди“, казва ми приятел, след като споделих с него началните си думи на настоящото ми писание. Прав е, блогът не е за проповеди – за тях си има време и място! Затова го успокоих, че началото е само уводът, който ще ни насочи към изложението: кой обикна истината и светлината и остана верен на Благовестието и кой обикна лъжата и мрака и все повече се противи на Христовата блага вест; кой е изправен пред избор и кой разбира какво следва след него.

Мисля, че редовно четящите този блог вече се досещат към какво клоня – към още едно изобличение на „новите“ управници на света, особено на онези от богатите държави, които се заслепиха от охолството си, умът им се изврати и в слободията си нарекоха порока добродетел, а добродетелта – порок. След тях следват и онези, които макар и да не проповядват открито пороците, ги приемат и сетне се опитват да ги налагат на народите, но предварително обличат греха в благовидна форма, та дано да заблудят хората. И накрая са онези, които нито разбират, нито пък искат да разберат заблуждаващите „истини“ на „новите“ управници и приемат налаганото от тях като нещо съвременно, модерно и, следователно, необходимо. Колкото и да има разлика между трите категории хора, те всички „правят зло, мразят светлината“ и не отиват към нея, защото делата им ще бъдат изобличени, тъй като са зли и лесно ще се видят. Притчата за сеяча в Мк. 4:3-20 също добре описва тези хора, които повече слушат сатаната и помрачената си съвест и така изцяло се оскверниха (защото „за чистия всичко е чисто, а за осквернения и неверния няма нищо чисто, на него са осквернени и ум и съвест“, Тит 1:15).

Но наред с тях днес има и хора, които поради всеобщата заблуда, целяща да обхване умовете на народите, могат да направят своя избор, въпреки смута, който ги обхваща, когато се опитват да отсеят житото от плявата. А плявата наистина е голяма! Но Бог си избира люде, които не отстъпват от Истината и посочват на околните истинското зло, чернилката, която някои искат да представят за белина. Част от служението ни на Бога и на ближния е и това – непрекъснато да посочваме истините на Благовестието и да изобличаваме греха, та онези, които намират за трудно да направят избора си, да прогледат и да се отърват от смута и заблудата, които понякога ги обхващат и не им позволяват да различат доброто от злото.

Казваме им, че хомосексуализмът е грях, а не добродетел, и поради това той трябва да бъде изкоренен сред народите; посочваме, че човек може да има само мъжки или само женски пол и си остава в този пол, докато е жив, независимо от каквато и да е съвременна технология или от мислите на извратения, който се „чувствал“ като принадлежащ към другия пол и дори решил да го смени (а пък някои се „чувстват“ като непринадлежащи към никой пол); настояваме, че човешкото достойнство е определено в нас още от създаването на човека от Бога и че не може за достойнство днес да се считат похотливите мисли и деяния на порочните умове и грешниците, както някои извратени лобита, а след тях и политиците, се опитват да ни наложат (и дори ни наказват, ако с нещо не сме признали „достойнството“ на извратения); не признаваме твърденията на съвременната неолиберална мисъл, че детето е държавна собственост, а не на онези, които са го родили, нито пък признаваме насилията, които държавата извършва в името на „най-добрия интерес на детето“; не преставаме да работим за утвърждаване на виждането, че човек е истински свободен само в Христа и че всякакви свободи и „права“, които уж ни се дават, са всъщност поробване от гледна точка на нормално мислещия човек, а не от гледната точка на днешната неолиберална държава; и въпреки това не преставаме да се борим за свободите и правата си и в гражданския смисъл на съвременното право, защото Бог иска от нас свободно да избираме по кой път да вървим и да подтикваме и другите към свободата в Истината.

Усилията на християните за възвръщане на традиционните ценности в обществата са насочени с особена сила към посочените по-горе три групи хора, та дано да се обърнат и да прозрат заблудата си. Но те са насочени особено към онези, които все още могат да направят своя избор и продължават да се лутат в мислите си. Затова, особено за хората в нашата страна, по време на дискусиите във връзка с приемането или отхвърлянето на един или друг законопроект или документ с юридическа сила, ние продължаваме да разкриваме злото в тях и заблудите и да посочваме правилния път.

Ама нямало, виждате ли, никаква джендър-идеология в онази злощастна конвенция, ние обаче веднага посочихме, че в българското законодателство (закони, подзаконови актове и други нормативни документи със законова сила), отнасящи се до обществените отношения, не трябва да допускаме термини, като джендър идентичност (различна от мъжки и женски пол), полова ориентация, хомосексуален, транссексуален, травестит, трансвестит, гейове, лесбийки и всякакви други от този род – а тъкмо тези ни посочва онази конвенция и ни кара и децата да учим на тях. В специалните закони, които забраняват конкретни идеи и практики в българското общество като вредни за народа ни, тези термини трябва да бъдат посочени и трябва да се укажат начините за преодоляване на пороците у нас.

Ама законът за социалните услуги бил добър закон, защото посочвал най-добрите европейски напредничави образци на социална дейност и защото децата чрез него вече ще бъдат най-добре защитени, ние обаче веднага отговорихме на тези благовидни твърдения, че този закон всъщност изважда детето от контекста на семейството му и го прави държавна собственост уж под предлог за постигане на най-добрия интерес на детето. Напоследък дори посочихме, че той всъщност не е закон за социалните услуги, а някакъв вариант на закона за закрила на детето, с тази разлика, че в него не се говори за закрила, а по-скоро за отвличане и поробване, макар и наречени „извеждане с цел най-добрия негов интерес“. Че още много има да се направи у нас за децата в неравностойно положение и в трудна жизнена ситуация – има, но мерките за това трябва да бъдат описани в закон за закрила на детето, а не в „социален“ закон, който всъщност в предложения си вид е закон за търговската дейност с хората в трудния им живот в днешна България. Както многократно вече настоявахме, законът трябва да бъде еднозначно отхвърлен и забравен и мерките в социалната дейност да бъдат описани в закона за социалното подпомагане (а не търгашеска услуга), като той бъде изменен, допълнен и поправен.

Започнах с Рождество Христово и Коледа, с благата вест и злите „вести“ на суетния човешки ум, за да посоча разликата между познаването на Истината и на езическите обичаи, които ни връщат хилядолетия назад, между разбирането за добрата вест за народите и извратените „истини“, които претендират да са добри и дори задължителни за всички. Няма нищо лошо в празнуването на Коледа като народен обичай, стига празнуването да не се превръща в служението на някакъв идол (както мъдро ни говори пророк Йеремия в книгата си, глава 10, стихове 1-16, особено във връзка с масовото „почитане“ на коледното дърво) и стига празникът непосредствено да се свързва с раждането на Богомладенеца; няма нищо лошо в човешкото ни умуване, стига то да е просветлено от чиста съвест и желание за постигане на добруването на ближния, а не да бъде насилническо налагане на другите на извратени мисли и съждения.

Ето защо в днешния светъл ден всеки трябва да реши за себе си: сред масовите заблуди в умовете на хората ще отсявам доброто от злото, правилното от грешното, красивото от грозното, добродетелното от порочното, и ако сам не мога да се справя с този избор, да потърся помощ и да се върна към изконните ценности на човечеството, най-ясно предложени ни в Благовестието! Такова решение може да вземе всеки човек – както посочените по-горе четири групи хора, така и онези, които уж смятат, че вървят по правилния път, но след време разбират (или пък им се напомня!), че са кривнали в някоя странична пътечка, която води към тъмното и пагубното. Много се надявам, че българските законотворци, особено онези, които напоследък работят върху различни документи, отнасящи се до регулирането на обществените отношения в страната, включително дискутирания в днешно време закон за социалните услуги, ще търсят помощ, ако не разбират достатъчно добре материята, която се опитват да направят законово положение, и така със съгласието на огромното мнозинство от народа ще вземат най-правилното решение.

Струва ми се, че Новата 2020 година ще бъде година на избора, и че от това, какво ще изберем, ще зависи не само насоката на нашия живот, но и на живота на цялата ни нация.

Неделя, 24 Ноември 2019 23:16

Свободата да бъдеш двуличен

hypocrisyСвободата да бъдеш двуличен – това добре ли е или не? Някои ще кажат „добре е, в днешно време не е възможно да се живее, без човек да лицемери по един или друг повод или пред едни или други хора“, други пък ще кажат „никак не е добре – може ли да се живее в държава от двуличници“. Кой е прав – трудно е да се каже. Просто защото двуличници винаги е имало и навярно винаги ще има. Но изглежда в днешно време двуличието като че придобива нови черти, които по-рано не са били характерни за него. Тук ми се ще да се спра на двуличието на хората в западните либерални общества. Няма съмнение, че нашироко може да се говори за двуличниците и в България и в по-малко развитите страни – лицемерието като че е обхванало всички обществени слоеве както у нас, така и в другите страни. Но за момента разсъждавам за двуличието на Запада преди всичко във връзка с децата и тяхното възпитание, включително „социалната“ им „защита“, като тази на норвежката Барневернет.

Кой не е чувал за двуликия Янус – римския бог, чиито две лица определят два негови различни характера, най-често противоположни един на друг? Древните разкази за двуликия Янус в по-късни времена са отнасяни за различните хора, които мислят едно, но казват друго, вършат едно, но не позволяват на другите да вършат същото, учат едно, но в живота си не следват собственото си учение, и т.н. В днешно време речниците определят двуличието като поведение, което се основава на неискреност, на прикрити зад добронамереност помисли, а също така се разглежда и като морално качество, при което на безнравствени постъпки се приписва псевдоморален смисъл, възвишени мотиви и човеколюбиви цели.

Съвършено очевидно е, че двуличието не е нищо друго, освен проява на лъжесвидетелстване – не само нарушаване на Божията заповед, но и упорстване в този грях. Дали лъжите и двуличието характеризират политиците (и те действително се отнасят преди всичко за тях!), или пък обикновените хора – не е толкова важно, по-важно е доколко лицемерието е разпространено и какви са последиците от това за едно общество.

В един материал (озаглавен „Два вида двуличие: когато политиците вярват на собствените си лъжи“) намирам някакво по-благовидно описание на двуличието на политиците в либералните демокрации: „За да е ефикасна, либералната демокрация трябва да прави разлика между прагматичните ежедневни решения и принципите, според които се определят правилата на играта. Либералната демокрация процъфтява, когато тя изгражда политици с ясното чувство за това, кога да разговарят с езика на политиката, кога да изкажат собствените мнения и кога да подкрепят по-общите принципи, които са добри за обществото“.

В друго изследване за двуличието по света отново чета: „Двуличен е не само този, който казва "Прави, каквото ти казвам, а не каквото аз правя", а преди всичко онзи, който казва "Аз мога да правя това, но на теб ти е забранено". Т.е. двуличниците налагат на другите хора стандарти на поведение, които не се отнасят за тях самите, те определят други правила за другите, но не и за себе си. … Двуличниците използват множествено число, което обаче не включва тях самите: когато казват „ние“, те имат предвид всички останали, но не и себе си“.

По отношение на децата и родителите също се описват различни видове лицемерие и повечето примери като че не вълнуват хората, тъй като изглежда почти всеки родител е минал през подобни „периоди на лицемерие.“ Ето пример за десет двулични поведения на родителите:
- аз не спя сам в леглото, но ти трябва да спиш сам;
- аз зная кога съм гладен, но ти не знаеш;
- аз зная кога ми е студено, но ти не знаеш;
- аз мога да реша кога да си взема почивен ден, но ти не можеш (напр. от училище);
- аз мога да си отрежа косата, но ти трябва първо да ме питаш;
- моите емоции са важно нещо, а твоите са просто тривиални;
- аз мога да стоя пред екрана колкото искам, но за теб това е вредно;
- не е необходимо да споделям с другите онова, което ми принадлежи, но ти си длъжен да даваш и на другите;
- когато ти кажа, веднага трябва да спреш да правиш каквото правиш, а аз мога да продължавам, без никой да ми казва;
- когато седна да уча, хората знаят че уча, но на теб не може да се вярва, че наистина учиш.

Дотук с „благовидните“ и тривиални форми на двуличие. Лицемеренето в една държава поради страх от наказание – ето това наистина е голям проблем на днешните общества. Защото да проявяваш две лица – едно в обществото и друго вкъщи – от страх, че със закон или разпоредба може да бъдеш осъден – това е проява на морален упадък, от който трудно се излиза. Но какво да направи човек, за да оцелее в държавата, в която живее – било родната, било чуждата, където е емигрирал? От двуличието в едно общество еднакво страдат всички.

Както вече няколко пъти сме споменавали тук в блога на „Свобода за всеки“, в редица западни либерални демокрации страхът да не би едно дете да бъде подложено на насилие е накарал законодателите да приемат немалко закони, които са призвани да защитят най-малките членове на обществото. „Нищо лошо“, ще каже някой, и той ще бъде прав, защото наистина никой не желае едно дете да бъде изнасилено или пребито от бой или въвличано в наркотрафик. Но когато законът е толкова краен, че се превръща в своята противоположност, тогава човек няма голям избор – или трябва да се подчини на безсмисления закон и да го спазва, въпреки очевидността на неговата абсурдност, или трябва да стане двуличник и да го спазва в едни случаи, но да не го спазва в други и така да продължи да живее що-годе според убежденията и съвестта си.

Примери – безброй! Писах вече в миналия си постинг за брадатия мъжага, когото трябва да наричате „мадам“ и да се обръщате към него с местоимението „тя“, защото той решил да се прави на жена (т.е. „сменил“ си пола, виждате ли!). Ако не си изкривите мисленето и убежденията и не го наречете „тя“, ще ви уволнят и заедно с това ще платите огромна глоба за нанесени морални щети и за дискриминиране по признака „пол“; ако се държите по същия начин повторно или трети път, тогава може да очаквате и присъда, която да завърши със затвор. За да продължите да живеете що-годе нормално в държава с ненормални закони, вие трябва да сте двуличник.

В повечето страни на Западна Европа съществуват редица закони и разпоредби на образователните органи, постановяващи, че никой учител няма право да докосва дете, независимо дали става въпрос за похвала и даване на пример или пък за някакво порицание; не можете да докосвате дете и когато може да се наложи да му помогнете за час по физическо възпитание да се преоблече, включително ако това дете има физически или друг недъг. Можете да докоснете дете само ако предварително сте получили неговото съгласие, след като сте го попитали. Предполагам всеки може да си представи какво правят учителите в тези страни, тъй че да избегнат каквото и да е обвинение, че са докоснали дете, без то да е дало съгласието си! От опит ще кажа, че те малко приличат на учители – те повече приличат на вече заподозрени престъпници, които по всякакъв начин трябва да доказват, че всъщност не са такива. Жалка картина – ето това мога да кажа.

Ами ако някой необуздан дангалак-тийнейджър ви вдигне кръвното и, не дай си, Боже, го хванете за ръка да го изведете от стаята, или пък – още по-лошо – му издърпате ухото: тогава, Боже опази! – присъдата ви е сигурна. Нещо повече: в някои страни законът не ви позволява и вкъщи да докосвате дете с цел наказание: нямате право да го хващате за раменете и да го разтръскате, да му издърпате ухото или пък да го зашлевите – винаги в тези случаи трябва да помните, че Барневернет (или както се казва дадена местна служба за „защита“ на децата“) е навсякъде и рано или късно ще ви „хванат“ в това „нечувано престъпление“ срещу децата, в случая вашите собствени. И ще ви ги отнемат – бъдете сигурни в това!

Какво ви остава: ако сте учител, в училище се правите на палячо пред учениците, защото те знаят, че не можете да им кажете нищо, камо ли да направите нещо, а вкъщи възпитавате децата си според вашите убеждения и правите всичко възможно да укриете методите си на възпитание от Барневернет и от съседите; най-добре е никога да не отваряте щорите на прозорците си и всичките ви стени да са изключително добре звукоизолирани. И тъй – нищо не можете да направите, освен да сте двуличник.

Нека продължим още малко с двуличието: в Швеция живеят почти 1 милион мюсюлмани (от 10 милионно население), в Белгия – около 1.2 милиона, в Холандия – около 1.23 милиона, във Великобритания – около 5 милиона, в Германия – около 6 милиона и т.н.; не е нужно да посочвам откъде са данните – просто напишете някъде в интернет какъв е процентът на мюсюлманите в отделните страни на Европа и цифрите ще ви излязат. Известно е какви са семейните отношения в ислямските семейства, какво е отношението към жената, към момчетата и към момичетата (защото то е различно към единия и към другия пол); известно е как се възпитават децата в традиционното мюсюлманско семейство. И вече можем да се досетим – те не само добре са усвоили двуличието и лицемерието, но и изкуството да излъжат както другите, така и себе си.

Разбира се, горното се отнася не само до мюсюлманите – то се отнася и до немалко християни в западноевропейските страни, до немалко светски хора и организации, които не споделят безумието на някои закони в собствените им страни. Тук посочвам пример с мюсюлманските семейства, защото той е най-ярък и мнозина са запознати с техните традиции и със строгостта на възпитанието.

„Няма проблем“, казват политиците и законотворците в тези страни, „бъдете си двулични, колкото искате, важното е в обществото да спазвате законите и да се придържате към ценностите на държавата“ (към „британските ценности“, към „шведските ценности“ и т.н.). „Ние ви даваме свободата да бъдете двулични“, заключават те.

Мисля, че всеки знае какво е конформизъм. Но може би не всеки ще направи обобщението, че „Конформизмът се налага на хората, като оправданието е, че се върши в името на свободата, която им се дава“ (цитат от изследването за двуличието по света, посочено по-горе). Често забравяме и факта, че „Коренът на двуличието се крие в желанието за власт над другите“ (цитат от същото изследване).

И така, ако двуличието, лицемерието се разпространяват в едно общество (както, изглежда, действителността подсказва, тъй като все повече и повече хора съзират абсурда на редица закони), какво можем да очакваме от такава държава? Всеки знае, че колкото повече се потиска съвестта на човека, колкото повече той трябва да крие убежденията си поради страха от наказание, толкова повече в едно такова общество назрява социален конфликт, който може да се превърне в обширен обществен протест, в народни вълнения и дори нещо повече, но по-важното е това, че те могат да разклатят правителства, да променят обществения строй и да се опитат да възстановят обществените отношения по такъв начин, че човек да не се страхува да мисли онова, което съвестта му подсказва, да върши онова, което убежденията му говорят. Комунистическото ни минало ни дава изобилни примери в това отношение.

Наистина, трябва да има закони, но в една нормална държава те са призвани да предотвратят извършването на престъпления и да способстват за благото на народа. Когато държавата гледа на всеки гражданин като на потенциален престъпник (а тъкмо така се гледа в либералните демокрации на мъжете спрямо жените и на учителите спрямо учениците, заедно с още много други слоеве на обществото), тогава двуличието е почти задължително. Само остава да видим докъде ще доведе ширещото се лицемерие.

Бележка: Снимката в малкото каре е взета от уебсайта на Crisis Magazine, цитиран тук.

hitchins article„В страните, обхванати от революция, човек не може да очаква друго, освен оскверняване: църкви се превръщат в тоалетни или изправителни домове, свети места се разрушават и оскверняват с нечистотии, камбаните се свалят и претопяват, кръстовете се събарят на земята и погазват […] Но не всички революции са толкова явни и очебийни. Онези, които искат да победят в една революция, са много по-предпазливи: те разрушават, но с усмивка! … "Защо да гневим хората и така да ги изправим срещу себе си? Защо да рискуваме от наши противници да направим техни мъченици?“ – ето какво чета преди няколко дена в една статия в американско списание, борещо се срещу секуларизма и атеизма. Революцията, която днес се извършва в покварения либерален свят на охолните и задоволените (и, следователно, обхванатите от слободия и разврат! Защото когато човек е задоволен отвсякъде, нищо друго не може да се роди в главата му, освен глупости или зли мисли – Писанието е повече от ясно за това!), вече унищожи християнството в тези държави и все по-настъпателно преследва вярващите, като се прикрива зад закони и призиви за равноправие и недискриминация.

„Официално Великобритания е християнско кралство, всички негови символи и до ден-днешен са християнски: погледнете гербовете, архитектурата и паметниците и надписите по тях – те всички са християнски и са взети от стихове от Библията“ (и по-нататък в статията се цитират множество примери, особено от Лондон, за християнските символи и надписи, включително сградите на парламента, кралските съдебни зали и залите на Криминалния съд – с надпис-цитат от Пс. 72:4, звъна на камбаните на Биг Бен, чийто звук е по ария на Хендел, използвал текст от библейската книга Иов – "Зная, че моят Спасител е жив!", и т.н.). „Но всичко това вече не струва и пукнат грош“, продължава авторът на статията Питър Хичънс. И казва по-нататък: „Призивите за равенство и същевременно за разнообразие унизиха християнството и го поставиха наравно с всички останали религии… и дори по-ниско от тях, защото никой не се страхува от Кентърберийския архиепископ (като тук намекът е за исляма, който в тази страна вече стои на по-почетно място от християнството поради страха от законите, под чиито удари можем да попаднем, ако кажем нещо против исляма, което не се харесва на мюсюлманите; а в същото време почти няма проблем, ако някой каже нещо против християнството).

В материала си, озаглавен „Нова дефиниция на това, какво е човешко достойнство“, авторът описва различни случаи, доказващи почти окончателната победа на новите „революционери“ – либералите и развратниците, които коват закони, насочени към унищожаване на човешкото в човека: закони, които са толкова дълбоко антихуманни, че засега все още не можем докрай да разберем тяхната същност. Един от примерите – наскоро от пенсионното министерство уволниха служител (който е християнин), защото не пожелал да се обърне към един трансджендър с местоимението „тя“ – а става въпрос за двуметров гигант с брада, който решил да се прави на жена! Друг пример в статията – забраняват на родители, желаещи да осиновят дете, защото те не могли да обещаят пред властите, че ще учат това дете на ценностите на хомосексуализма. И т.н.

„Какъв смисъл има фактът, че кръстът и християнската корона все още са върху значките на полицията, че е изпълнена с християнска символика цялата страна, военните ни бази и подводниците ни… след като това всъщност вече нищо не означава? Революционерите разбраха, че е по-добре да оставят символите както са си, защото хората повече обичат външния вид, а не толкова реалността“ – пише авторът. „Великобритания е изцяло секуларна, но е оставила християнските символи, които се кипрят като носталгично бижу върху роклята“ – продължава той.

И към края на материала си Хичънс цитира Киркегор, който казвал: „По време на бурни и размирни времена всичко се преобръща и се разрушава, но когато една революция е внимателна и същевременно безпристрастна, тя си оставя всичко на място, като обаче коварно го изпразва от смисъл и съдържание“. И авторът обобщава: „Тези думи са напълно подходящо мото за британската революция, която изпразни всички символи от предишния им смисъл, тъй че днес нищо не е такова, каквото изглежда“.

Но заключението му е още по-печално: „Още малко ѝ остава [на революцията на Великобритания], и тя напълно ще победи. Когато дойде време за следващата коронация за крал/кралица (дано това да не стане скоро!), светът ще разбере колко изпразнен от съдържание е старият порядък от 1953 г. насам. А дотогава ще трябва да привикваме с мисълта, че британската държава счита себе си за светска, но все още е оставила християнските символи, които се кипрят като носталгично бижу върху роклята. Модерните нови управници, поставящи изключителен акцент върху разума, никак не ги е грижа за Възкресението, пък те и не вярват в него. Но си мислят, че законът трябва да защити двуметровия брадат мъжага, който желае да бъде наричан "мадам", а не другите, които виждат колко глупаво е това“.

Често пиша за това, накъде върви „либералния“ Запад не защото няма какво да се каже за родната ни България или защото тя не е дотам либерална и свободна страна и стои доста далеч от ширещата се развратна идеология на богатите европейци и западняци, а защото страната ни не може да остане встрани от тези зловонни веяния на слободията. През последните месеци широко се обсъжда въпросът за подмолното вкарване в текстовете на редица закони и разпоредби на вече отхвърлените положения на онази злополучна Стратегия за детето и все повече се убеждаваме, че нито протестите ни – и отхвърлянето на стратегията, на Истанбулската конвенция и т.н., нито обръщенията ни по медии, нито разговорите ни по време на срещи с представители на управляващите имат никакво значение – керванът, за съжаление, си върви и кучето може да си лае колкото си иска: и тъй никой не го чува!

Това е жалка констатация: в България все още имаме възможност да се борим срещу злото, наречено „право“ и „недискриминация“ (не говоря за действителното право и действителната недискриминация срещу различни хора и групи в едно общество, а за измислените „права“ на развратниците и за „правата“ на детето, което още не се е родило от утробата на майка си, но вече му е гарантирана защита срещу собствените му родители!), но изглежда скоро тази възможност може да ни бъде отнета – подмолната революция на слободните западни идеолози залива Европа и света все повече и повече като черна сянка, канеща се да потопи народите в мрак и беззаконие. Защото как иначе може да се нарекат законите, налагащи хората да казват на черното бяло и на порока – добродетел, освен беззаконие! То е беззаконие срещу естествените закони на човешкото битие, и още повече е беззаконие в Божиите очи!

Понякога разказвам за битките на християни срещу съдебната система в различни западни страни и за това, как държавата ги осъжда, когато те не желаят да изоставят вярата и разбиранията си и не изпълняват разпоредбите на закони и правила; особено често споменавам преди всичко тривиални случаи, например за пекарите, които отказват да направят торта за „брачно“ тържество на хомосексуалисти със съответни хомосексуални изображения или символи върху сладкарското изделие. Понякога приятелите се смеят: „Е, това да ни е проблемът – ще се оправим…!“. Но я отидете на Запад и откажете да се съобразите със законите за недискриминация, като кажете, че няма да направите такава торта? Затворът ви е гарантиран, ако не успеете да намерите „вратичка“ в някой друг закон или разпоредба! А знаете ли колко ще ви струва намирането на такава „вратичка“? Десетки и стотици хиляди долари, пръснати по съдилища, спокойствието, здравето, семейството и т.н. – твърде скъпа е борбата на нормалния човек срещу ненормалното законодателство на Запада!

Четейки неотдавна за поредния такъв случай за шефа на сладкарска фирма в САЩ (а за Великобритания вече съм споменавал различни такива случаи), който от 2012 г. се бори срещу държавата, срещам в материала една мисъл на Николо Макиавели: „Има два вида битки: борба срещу законите и борба чрез използването на сила“. Все повече ми се струва, че скоро може да ни бъде отнета възможността за борба. Защо? Причини много, но тук ще посоча една, която срещам в материала на Хичънс. Християнинът, който бе уволнен, тъй като не искал да нарече брадатия перверзник „тя“, както писах по-горе, бил осъден от трибунала, разглеждащ случаи на уволнения (той е по-висока инстанция от окръжния съд в Англия и Уелс, но по-ниска от Върховния съд), и в решението си трибуналът посочил, че уволненият всъщност изказвал собствено мнениене християнски възгледи!), което е обиждащо и дискриминационно спрямо хомосесуалните и поради това то е несъвместимо с достойнството на човека! Съдията посочил, че човек не може да позволи на вярванията си, че Бог е сътворил човека – мъж и жена ги е сътворил, да се проявяват на работното му място и заключил, че възгледите му всъщност са само мнение, а не истинска вяра!

Нека да разсъдим: ако вярата на вярващите бъде счетена за мнение (мнение едва ли не на болния ум на вярващите, както някои твърдят!) и това намери място в някой закон или разпоредба, то какво ни остава? Какво трябва да се промени в конституциите, в законодателството и в социалната сфера, та новите законотворци на разврата напълно да запушат устата на вярващите? Дори не ми се мисли какво би могло да се случи. Но мисълта ми продължава и ще продължава да ме подтиква: докато все още можем, ние сме длъжни да се противопоставяме на всякакъв опит на властващите (които и да са те) чрез закони и разпоредби да ни насилват и да ни карат да живеем в общество, изградено единствено на основата на техните атеистични разбирания за човека и за света!

Колкото и да не намираме възможности да си сътрудничим с представителите и на другите религии, ние просто сме длъжни да намираме начини заедно с тях да се борим срещу неправдата, която всъщност е неправда не само срещу вярващите, но и въобще срещу човека и човешкото в нас! Знаем, че вярващите и от други религии не приемат новите развратни идеологии, но докато действаме поединично, то няма да постигнем много. Защо някои се изправиха срещу неотдавнашните протести и заявиха, че пастори и чужденци настройвали хората срещу закона и срещу държавата? Защото все още сме малцина. Срещу беззаконието трябва да се надигнат стотици хиляди, а защо не и милиони? За всички нас е повече от ясно, че по-голямата част от българския народ – вярващи е невярващи – е против джендърната идеология и практика и против погрешното разбиране за семейството и за детето, но не виждаме тази по-голяма част да е излязла масово и да даде знак на управляващите, а също на европейците и особено на властниците в ЕС, че България няма да се остави да бъде измамена и да приеме порочни идеи и закони в своето законодателство. На порочната „революция“ на хората с болен ум, която залива Запада, трябва да бъде противопоставена революцията на здравомислещите и на хората, които разбират какви са естествените основи на обществата и на човешкото във всеки от нас! Нашата революция не е с оръжие в ръка, а чрез убедителното слово, което трябва да поведе народите към столовете и бюрата на властимащите и всички хора ясно да заявят, че никога няма да приемат противоестествените закони и разпоредби, разрушаващи не само достойнството на човека, но и неговата изконна същност и неговото високо предназначение, което Бог му е отредил!

rel freedom and lgbt rights resarch data smallСтранен въпрос, ще каже някой! И наистина: можем ли да зачетем правото на една група хора, но да не зачетем правото на друга група хора? В днешно време либералната мисъл дава ясен (за „либералите“) отговор: не, всяка обществена група – а особено малцинствените! – има еднакви права с другите обществени групи. Дори и ние, вярващите, изглежда сме съгласни с подобна равнопоставеност (или поне част от вярващите мислят така).

Защо начевам темата за правата на човека и въпроса за това дали те могат да бъдат някак си разделени или степенувани или зачитани или незачитани? Макар от доста време насам мисълта за правата и свободите на отделните обществени групи да се настанява в съзнанието ни най-често като вътрешно противоречие (най-общо изразяващо се в опозицията „наистина правата на хората трябва да се спазват, но „правата“ на вършещите грях всъщност не са права“), може би досега не сме се замисляли над въпроса, че колкото повече настояваме за спазване на правото на свобода на религията и изповядването, толкова повече всъщност като че работим и за утвърждаването на правото на всяка друга обществена група да се ползва от същите свободи, с които и ние желаем да се ползваме, включително свободата публично (и законно!) да показваш греховен и неморален живот и дори да настояваш, че животът ти всъщност е добродетелен.

На мен самия не ми харесва тази констатация, но изглежда е време добре да я разберем. От двадесетина дена насам разсъждавам над горния въпрос, след като преди три седмици прочетох изводите на неотдавнашно проучване, което медиите публикуваха под названието, „Ново глобално изследване: една и съща основа ли имат свободата на религията и правата на ЛГБТ лицата“. Отговорът на този въпрос е утвърдителен: да, двата вида права са взаимообвързани!

Странно, помислих си аз: та нали дадената ми свобода да изповядвам вярата си според учението и вековната практика на Църквата ми дава пълното право да отхвърлям греховното, неморалното, злото, които са както религиозна, така и гражданска категория – през цялата си история човешките общества (религиозни или нерелигиозни) са считали хомосексуалността и развращаването на другите хора за греховно и неморално поведение, което поражда вражди и в края на краищата злини? Следователно съзнанието ми не може да вмести едновременно двете права – религиозната свобода и „правата“ на хомосексуалните – на една и съща плоскост и се бори да преодолее противоречието: мога ли с даденото ми право да се противопоставя на друго „право“, което всъщност считам за криво, а не за право?

rel freedom and lgbt rights resarch dataДумите на снимката гласят, горе: Правата на ЛГБТ лицата срещу правото на свобода на религията; долу: Нима [между тях] няма никакво разделение?

В цитирания по-горе анализ на това ново проучване можем да видим, че държавите, в които свободата на религията се зачита в най-висока степен, правата на хомосексуалните групи също се зачитат в най-висока степен. Това са такива страни, като Швеция, Андора, Холандия, Исландия, Дания и т.н. Същевременно ще видим и страните, в които свободата на религията най-малко се зачита и същевременно „правата“ на хомосексуалните или не се зачитат въобще или пък се „зачитат“ само на хартия, но не и на практика: това са такива страни, като Алжир, Китай, Египет, Индонезия, Иран, Казахстан, Малайзия, Саудитска Арабия, Турция, Узбекистан, Виетнам и т.н.

И така, данните ни говорят следното: колкото „по-развита“ и „по-демократична“ е една страна, толкова повече свободата на религията и „правото“ на разврат мирно си съжителстват! Проучването всъщност ни говори нещо повече: колкото „по-либерални“ са едни общества, толкова повече правото на свободно изповядване на вярата (напр. християнската) дава основание на някои християни с еднаква степен да зачитат правото и на всички други да имат същата свобода, включително хомосексуалистите, и то до такава степен, че някои християни също се развратиха и за тях вече няма противоречие между вярата им и библията и разврата!*

Че това е страшна констатация, ще кажем ние! Наистина – ужасяваща констатация, която ни кара да не правим разлика между добродетелта и порока и въобще между доброто и злото! Но ако пък си затваряме очите и си мислим, че тази констатация е нещо временно и ще отмине или пък е нещо недобре изтълкувано и след време ще бъде преразгледано, това означава да си заровим главата в пясъка и да мислим, че освен нас други няма на този свят! Защото за всички нас станаха съвършено очевидни днешните ограничения, на които християните са подложени, и нещо повече – за преследването на християните за сметка на даването на все повече „права“ на други обществени групи и дори на отделни лица.

Когато четем новини, такива като „парламентарист-християнин е разследван по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирал стих от библията“**, дали се замисляме докъде всъщност са стигнали нещата в „либералния“ свят? Когато на една религиозна група*** се отдават по-големи права, отколкото правата на християните (при това тези права не само чрез закони и разпоредби биват утвърждавани, но и публично са обявявани и едва ли не рекламирани!), как ние всъщност „преглъщаме“ тези факти и продължаваме живота си, като че нищо не се е случило?

И тук отново ще спомена вече на няколко пъти казваното в предишни публикации: слава Богу, че България не е толкова демократична и толкова либерална, каквито са богатите държави, и че у нас все още новини като тук цитираните рядко биха могли да се появят. У нас все още здравият разум на народа като че надделява и заблудите на нашите западноевропейски (и отвъдантлантически) партньори биват добре разбирани, като публично се дебатират и като цяло не се приемат, защото повечето хора у нас (надявам се!) все още не се страхуват да говорят каквото мислят. Но в либералния свят народите отдавна вече са свикнали с онази неизбежна предпазливост: „преди да говориш, претегли добре думите си“, защото с нещо може да нарушиш някой от безбройните закони и закончета, разпоредби и разпоредбички, определящи и насочващи всяка твоя стъпка и всяка твоя мисъл. Аз самият от години насам наблюдавам, как в една страна на „либералния демократизъм“ християнски правозащитни организации провеждат различни прояви с цел разясняване на заблудите, но дейностите им все още имат малък успех, просто защото хората се страхуват да ги последват и да издигнат гласа си срещу неправдите; който има възможност, нека да разгледа сайтовете на тези организации и да види, че повечето им призиви са от рода на „не се страхувайте, говорете истината, застанете редом с нас на страната на правдата, разпространявайте идеите ни, и т.н.“, но че засега те имат твърде малък брой последователи и симпатизанти, защото хората не са сигурни, че ако кажат истината, ще има кой да ги защити, тъй като в повечето случаи ще нарушат някой закон или разпоредба, най-често свързани с реч на омразата или нарушаването на нечии права и свободи.

И тъй, заключението ми от горните размисли е това: е, то бива свобода и права, ама чак пък такава слободия и неправда, каквато новите либерали се опитват да насадят в съзнанието на народите, не бива: правото на свобода на религията и „правата“ на хомосексуалните не са и не могат да бъдат еднакви права и свободи, защото едното е добро(детел) и има право на съществуване и утвърждаване в живота на хората, а другото е грях и неморално деяние, което не може само по себе си да има някакво право на утвърждаване в живота на народите – то може да бъде „право“ само на отделния човек, който е решил да си се развращава и на когото държавата не може и не трябва да му дава право публично да обявява греха си на малко и голямо и така да води към разврат и други около него.

Бележки под линия:

* Тук ми се ще да направя една бележка: понякога приятели ми казват, „защо споменаваш, че и християни са приели разврата на хомосексуалистите – нали призоваваме другите невярващи да се обърнат към Христос и да станат християни, та да се спасят, защо трябва да показваме кирливите си ризи, нека говорим за греха и злините на невярващите…“ и т.н. в този дух. Колкото и да се съгласявам с тях (защото наистина трябва да привличаме хората към Христа, като им посочваме Божията жертва за всички човеци по света и Божията любов, която не може да не намери ответно чувство сред онези, които веднъж я изпитат), все пак трябва и да отговоря, и отговорът ми винаги е този: вярващият добре знае, че в последните времена ще дойде анти-Христос и той ще се опита да измами верните; с други думи измамата ще дойде от някой, който уж е християнин и твърди, че тъкмо той проповядва истината, а всъщност говори, подучван от сатаната. Затова не трябва да се учудваме, че някои църковни общини отстъпиха от църковното учение и от Христос и започнаха да почитат греха и злото за радост и задоволство на сатаната. В последните времена невярващите ще бъдат съдени с друго мерило, а не със същото като онези, които веднъж са познали Истината, а сетне са се отказали от нея и дори ѝ се противят, като я считат за лъжа и измама и се опитват да повлекат след себе и другите; нека си припомним казаното от апостол Павел в посланието му до Евреите 10:26-30, и да бъдем мъдри като змии, различавайки християнина от анти-християнина и Христос от анти-Христос!

** Вижте новината отпреди няколко дена, 3 септември 2019 г., „Християнка, парламентарист във Финландския парламент, е разследвана по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирала стих от библията“, в която се посочва, че тя и в миналото е отстоявала християнските си възгледи за брака, аборта, евтаназията и т.н. и че нейните публични изявления са довели до факта, че десетки хиляди християни са напуснали Лутеранската църква на Финландия (която е националната църква на страната) заради все по-очевидната „привързаност“ на църковните ѝ водачи към ЛГБТ-лобитата и участието на Финландската църква в гей-парадите, провеждани в страната.
*** Вижте напр. друга новина отпреди три дена, 5 септември 2019 г., „Ислямска полиция за контрол върху мисълта оказва натиск върху пресата“, в която се разказва за обществения регулатор на пресата във Великобритания – Организацията за стандарти в независимата преса – и обсъжданите в момента препоръки за установяването на нови стандарти (при което член на комисията по обсъжданията – Микдад Верси – е високопоставен мюсюлмански проповедник, учен и същевременно член на Британския съвет на мюсюлманите, който неотдавна препоръча на правителството да приеме неговата дефиниция на това що е ислямофобия), в които упоменаването на каквото и да е във връзка с исляма може да се сметне за реч на омразата спрямо мюсюлманите. Бившият шеф на британската комисия за човешки права и равноправие Тревър Филипс посочва, че практиката на оказване на натиск върху медиите може да е подходяща за Турция или Саудитска Арабия, но не и за Великобритания; че журналистите все повече се страхуват „да не обидят някого“, пренебрегвайки журналистическия си дълг да говорят истината независимо от чувствата и настроенията на онези, чиито дела те излагат на страниците на изданията си; и той заключава: „Ако се съгласим с предлаганото [установяването на новите стандарти за медиите], то единствените хора, които ще бъдат принудени да премълчават истината, ще бъдат онези, които всъщност искат да я разкажат на другите“. А авторът на статията прави своето заключение: „Свободата на пресата е заплашвана от активисти мюсюлмани, които искат да контролират какво се говори за исляма. Общественият регулатор изглежда капитулира пред техните искания. Ако нещо не се промени, свободата на свободната преса ще бъде отнета. Тъкмо истината ще бъде тази, която ще падне като жертва“.

Бележка: снимката е взета от цитираната тук статия, описваща глобалното проучване относно общата основа на правото на религиозна свобода и правата на ЛГБТ лицата.

Събота, 10 Август 2019 17:29

Перверзията като религия и вяра

from marriage to civil partnership small1. Перверзията и законът.

Преди да разсъдя за разврата като религия и вяра, нека първо спомена за онова, което прочетох преди няколко дена (5 август) в един вестник; там чета заглавието: „Край на брака – вече ще има само граждански съюзи“; към него има и подзаглавие: „Промяната в закона скоро ще позволи на съпрузите мъж и жена да сключат граждански съюз, без да е необходимо да се развеждат“ (оттук е понятно, че досега се е изисквал развод, за да се сключи нов „съюз“). Най-отгоре вестникът публикува снимката на „щастлива“ семейна двойка (и двамата на по 39 г., в ръцете на бащата е едното от двете им деца), сключила брак само преди няколко години, но днес вече „осъзнала“, че бракът е нещо вредно и изживяло времето си и че двамата с нетърпение чакат деня, в който законът ще влезе в сила (това най-вероятно ще стане след няколко месеца, през януари 2020 г., пояснява вестникът), та те да бъдат сред първите женени двойки, които ще „конвертират“ (както се изразява медията) брака си в гражданско съжителство.

Читателят вече разбира, че новината не е от български вестник и че се отнася за друга страна; в нашия случай това е Великобритания. Но ние знаем, че често каквото лъхне от Запад, скоро достига и до нас и ни облива, без да искаме това или пък понякога и без да знаем, че скоро нещо ще ни облее.

Тази новина не изглежда толкова шокираща – все повече разбираме, че объркването на съзнанието на хората в т.нар. демократичен и либерален Запад продължава с интензивни темпове и че за мнозина черното и бялото отдавна вече са си разменили местата. И въпреки това ние, които живеем в уж недемократично общество и където законите невинаги имат силата, която би трябвало да имат, според както силата на закона се разбира в юриспруденцията, продължаваме да се удивляваме на мисленето на тези хора, защото то дотолкова се е извратило, че се чудим дали те действително са човеци и имат нещо общо с човешката раса или пък са подобие на някакви роботи и продукт на псевдочовек, който бива оформян от перверзната политика на управляващите в онези материално богати, но духовно бедни страни.

Ето с няколко думи (от същата статия във вестника) какво си мислят двамата съпрузи (които, както ще видим, всъщност никога не са били истински съпрузи). Съпругата Кели казва: „Чувствам се като продадена. Сключих брак, като се омъжих, но това стана, след като се отказах от всичките си принципи [в моя живот]. Винаги съм била против брака, но не поради някакви лични причини, а поради това, че съм феминистка“. И тя продължава, като ни убеждава, че гражданският съюз е правилният съюз между двама човека, защото той предоставя законова и финансова защита за двете им малки деца, без да им налага „бруталните“ и „патриархалните“ правила на брака. Кели и съпругът ѝ Марк споделят, че дори и в деня на сключване на брака си те все още са се колебаели дали да го сключат или не и затова не казали на никого от приятелите си, че отиват в гражданското. „Бракът“ (всъщност – някакъв граждански формализъм!) бил сключен само в присъствието на двама свидетели, които при това не познавали нито роднините на двойката, нито някого от приятелите им.

Кели продължава: „Приятелите ми, за които смятам, че са либерални хора, се чудят защо булката трябва да носи бяло? Защо тя трябва да носи фамилията на съпруга си? На жените досега се гледаше като на собственост и повечето обичаи и традиции изхождат именно от това разбиране. Бащата отвежда булката към олтара – та това също е символ на предаване на „собствеността.“ По време на тържеството на всички други се дава думата за речи и приветствия, но не и на булката“.

Немалко съпрузи [в тази страна] от много години насам очакват този закон, добавя вестникът. Дава се пример с една друга съпруга, Кели на 64 г., която вече 34 години е омъжена за Хю, на 67 г., но тя също днес се оплаква, че бракът ѝ е попречил да отстоява феминистките си принципи. И тя казва: „[През всичките тези години] изпитвах чувство на вина, особено когато някой се обръщаше към мен на фамилно име – това на съпруга ми“. Сетне медията допълва, че двамата съпрузи сключили брак в местно гражданско, където тя била облечена с джинси и по време на церемонията дори не си разменили пръстени.

И тъй, първият извод е, че тези двойки едва ли могат да бъдат наречени съпруг и съпруга и че те всъщност живеят едва ли не на някакви договорни начала. Известно е, че славянският корен на думата „съпруг/а“ означава „впрегнати заедно“, т.е. мъжът и жената са съвместно „прилепени“, както Библията учи, и че единият не може да тегли ралото без другия, т.е. животът и неговите несгоди трябва да се понасят от двамата заедно и еднакво. И вторият извод е, че всъщност перверзните (т.е. с обърната стойност) разсъждения за брака и за договорното начало на гражданското съжителство най-често идват от страна на феминистите (феминистките преди всичко) и неправилното (и глупаво, според мен) разбиране за ролята на жената в обществото. Мъжете в повечето случаи не изразяват мнението си и мълчешком се съгласяват с жените феминистки (изглежда чехълът все пак играе някаква роля в тези домове!).

from marriage to civil partnership

Защо чак сега през август подобни новини се пускат по медиите, след като Върховният съд още миналата година оповестил, че и брачните двойки трябва да имат право на гражданско съжителство (през 2004 г. е приет закон, който дава право на гей-двойките да сключват граждански съюзи, но законът не дава това право на женените двойки). По стара „демократична“ традиция, правителството дава възможност на всеки в обществото да се изкаже по даден въпрос и след като се съберат достатъчно мнения, тогава то взема съответните решения, като уж се вслушва в гласа на народа. Практиката от последните няколко десетилетия обаче посочва, че всъщност правителството си приема каквито иска мерки и че гласът на народа най-често не се чува („демокрацията“ всъщност е само обявена, но не и приложена; разбира се, и у нас положението е същото). Та така и при този случай: управляващите дават възможност до 20 август 2019 г. да се съберат мнения по въпроса за отнетото „право“ на женените да могат и те да сключват граждански съюзи и след това следват няколко месеца процедура за приемане на закона, който най-вероятно ще влезе в сила след няколко месеца, през януари 2020 г.

В края на статията си вестникът публикува снимката на двамата хомосексуални перверзни типове – Елтън Джон и „съпруга“ му Дейвид Фърниш, сключили граждански съюз през 2005 г., но „оженили“ се през 2014 г. След снимката следват някои обобщения: след като през 2014 г. се даде право на еднополовите двойки да сключват „брак“, броят на гражданските съюзи рязко намалял, но затова пък броят на еднополовите „бракове“ рязко се увеличил; същевременно броят на браковете на хетеросексуалните (т.е. нормалната брачна двойка от мъж и жена) също драстично намалява. Та сега човек се чуди дали с даването на „право“ на естествената брачна двойка да живее на основата на гражданско съжителство, а не на брак, правителството иска отново да увеличи броя на тази форма на съжителство (било на хетеросексуалните, било на хомосексуалните) и да върне „отнетото“ право на нормалните брачни двойки, или пък управляващите имат други по-далечни цели.

2. Перверзията като религия и вяра.

Странно съчетание, ще каже някой: думата „перверзия“ никак не си пасва редом с думите „религия“ или „вяра“. Но нали знаем, че „и бесовете вярват“ (Яков 2:19), и атеистите имат вяра, и анимистите имат вяра, и т.н. А всъщност колкото повече разсъждаваме за новото перверзно мислене на немалко хора в „либералния“ богат Запад, толкова повече стигаме до мисълта, че тяхната убеденост действително граничи с религията и вярата. На мен самия ми се е случвало да разговарям с подобни типове и за тях перверзията е толкова естествена, колкото естествено е да наречеш бялото – бяло и черното – черно. Те не само дълбоко вярват, че имат същите права и свободи като всички останали хора и че хомосексуализмът е най-естественото нещо на света, но биват изключително обидени и вътрешно наранени, ако някой им каже, че това всъщност не са права и свободи, а заблуда и съждение на собствения им ум без никаква практическа стойност в живота на хората. Само една силна вяра може да поддържа подобна дълбока убеденост. Но каква вяра? Повече от ясно е: това не е истинската вяра, а вярата на бесовете, които всячески желаят да погубят душата на човека.

Макар често да съм се замислял за вярата на невярващите (включително на первезниците) в истинския Бог, една статия отпреди два-три дена (7 август) отново ме върна към тези мисли: в нея прочетох мнението, че убедеността на ЛГБТ хората всъщност представлява тяхната религия. Материалът разказва за усилията на организациите на хуманистите във Великобритания за забрана със закон провеждането на християнски събрания в началото на учебния ден в училищата (това все още е законово положение в Англия и Уелс за всички училища в тези два британски региона, независимо от факта, че преобладаващият процент британци са невярващи) – в статията се говори за борбата на хуманистите срещу едно училище в Оксфорд, но тя е насочена въобще към училищата и към най-младите хора на страната. В същото време тези атеисти се борят за въвеждането на сексуално обучение и за най-малките (петгодишните), където децата задължително трябва да се запознаят със „същността“ на хомосексуализма и на ЛГБТ хората и техните права. В тази връзка Андрея Уилямс, изпълнителен директор на Christian Concern, казва: „Измислени идеи, такива като джендър идентичността, се преподават на децата от най-ранна училищна възраст. Тези идеи нямат никакво реално покритие в живота и въпреки това те биват преподавани с такава религиозна убеденост, която далеч надхвърля убедеността и идеите на християнските събрания преди началото на учебния ден“. И тя обобщава: „Време е хуманистите във Великобритания да осъзнаят, че отдаването на предпочитания на религията на ЛГБТ идеолозите всъщност нарушава собствените им принципи за секуларизъм“.

Макар и да знам, че хората, които не изповядват истинския Бог и които нямат истински религиозен живот, също имат някаква своя религия и своя вяра, досега не бях се замислял по-задълбочено над това, че религията и вярата на перверзниците и на хуманистите действително може да бъде по-силна от вярата на хората, които се уповават на Бога. Не бих се наел да твърдя, че невярващите могат да имат по-силна вяра от християните, но същевременно виждам, че усилията на съвременните социални инженери и политиката на прокарване на все по-перверзни закони в отделни страни все повече и повече усилва убедеността на извратените хора в правотата им и че тази убеденост по много свои признаци действително прилича на религия и на вяра. Лъжовна, извратена, греховна, порочна и античовешка – но все пак вяра. И борбата ни срещу греха в днешно време всъщност представлява борба между два типа вярване и доказване на истинността на едната вяра и пагубния характер на другата вяра.

Всяка религия задължително има съответстваща организация (организационна структура). А извратените не само вярват на болния си разсъдък и на онова, което подобно на тях извратени политици (или уж нормални политици, но с извратено мислене, насочено към спечелване на изборни гласове, пък ако ще тези гласове да са и на бесовете) им втълпяват, но имат и добре изградени структури, които – нека да забележим – последователно се подкрепят от държавата и политиците, за разлика от църквите, които държавата всячески се опитва да отдели от себе си. Дори и за непредубедения вече трябва да е ясно, че хомосексуалната и джендърната идеология все повече се превръща в религия (по-точно – в антирелигия) и вярване, които със силата на закона биват налагани на обществото.

В заключение ще посоча, че още отсега трябва да разсъдим откъде идва силата на убедеността на извратените политици и перверзните хора в либералния свят, до такава степен, че тя се превръща (или може да се превърне) в религиозна убеденост и във вяра, за да можем да се противопоставим срещу греха и беззаконието с адекватни средства и според както Свещеното Писание ни учи. Днешните политици насила ни карат да живеем в грях, но евангелската истина продължава да ни просвещава и да ни напомня разликата между кривдата и правдата, като ни увещава да се предадем на правдата (да станем „роби на правдата“), а не на греха. Защото помним, че „Всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34), „Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него?“ (Римл. 6:2), „Като се освободихте от греха, станахте роби на правдата“ (Римл. 6:18), т.е. „станахте роби на Бога“ (Римл. 6:22).

Бележка: снимката е взета от статията в The (Sunday) Times.

swedish church homosexual marriage smallЗаконите, както ги разбираме от времето на Просвещението насам, са призвани да внасят ред в една държава и да способстват за равното отношение на гражданите ѝ един към друг и към държавата като гаранция за тяхното добруване. Една от главните цели на закона е да допринася за доброто на човека в държавата.

Но както знаем, тези определения вече не важат в съвременния свят, в който на всяка крачка се сеят лъжи, представяни за истини. Известно е, че тук говоря преди всичко за властимащите (не че обикновените хора не казват лъжи, но за разлика от тях властимащият има властта да ги наложи на подчинените си!); тук говоря преди всичко за „новите“ мислители на бъдещето на човечеството, които виждат в това бъдеще върховенството не на закона, а на „правото“ – всеки човек и всички ние имаме права и можем да ги упражняваме според разбиранията си. А правата на обхванатите от разврат и пороци дори се узаконяват, с което се узаконява и грехът.

O tempora! O mores! (О, времена, о нрави!) – възкликва Цицерон. И наистина, и по негово време злите и греховни нрави (в неговия случай пороците и корупцията в Римската империя и в римския сенат) също били разпространени, но в днешно време този израз вече се разбира, „О времена, о закони на злото“, тъй като узаконяването на едно зло вече е станало „нрав“ (правило, поведение, норма) на властниците в онези държави, които прокараха закони за т.нар. еднополов „брак“.

За всеки човек, който все още продължава да схваща разликата между доброто и злото, хубавото и грозното, добродетелта и порока и т.н., е съвършено непонятно защо е необходимо този извратен „брак“ да бъде узаконен, с което на гражданите на една държава се налага да го спазват и, ако не го спазват, да бъдат подложени на съответни санкции и наказания! Ами искаш да си се развращаваш – развращавай се, жени се и се мъжи за когото си искаш, ако ще и за добитъка си, но си се развращавай сам или пък със себеподобните си, които също са заболели от порока, наречен хомосексуализъм. Но да задължиш чрез закон и гражданите на цялата държава да виждат в твоя разврат „законно право“, срещу което те не могат да възразят или да се противопоставят – това вече е съвсем друга история, това е съвсем друг свят, към който ни тласкат да живеем „новите“ либерали (свободолюбци – пардон, слободолюбци). Защото, наистина: то бива слободия, ама чак толкова, че слободията да стане закон и съответно да бъде законно основание за насилие върху съвестта на човека – е, това не само е прекалено, такава мисъл не е имало и в най-развратения ум откакто човек съществува, та до днес.

Нито през бурните векове от Просвещението насам, нито през предходните епохи от историята на човечеството някой би могъл и да помисли, че едно общество ще приеме за нещо естествено „брака“ между двама човека от един и същи пол. Тази нова проява на злото се появи за пръв път съвсем неотдавна, от началото на новото хилядолетие (макар като идея тя да съществува от доста време преди това): през 2000 година в Холандия бяха предприети първите стъпки за узаконяване на еднополовия „брак“ и на 1 април 2001 г. това вече стана факт, след две години, през 2003 г., Белгия узакони беззаконието, последваха Канада, Норвегия, Швеция и т.н. – та до днес, когато в 30 държави и територии по света злото вече е приело формата на закон, задължителен за техните граждани [1].

Защо властниците в тези страни узакониха порока? Много отговори могат да се дадат на този въпрос, но най-честият сред тях е този за равните права и свободи на всички слоеве на едно гражданско общество; с други думи, демократичното устройство на една страна предполага всички граждани да се ползват от правата и свободите в еднаква степен, независимо от техните възгледи и поведение. Разбира се, ако възгледите ти предполагат поведение, при което крадеш, убиваш, изнасилваш, тероризираш и т.н., то законът веднага те ограничава с цел повече да не причиняваш злини на другите („ограничава“ ще рече затвор). Но ако възгледите и поведението ти не причиняват злини на околните – тогава няма проблем, наслаждавай се на правата и свободите си, които държавата може да ти даде. В нашия случай – можеш да си се жениш и мъжиш за когото си искаш, тъй като с това не навреждаш на другите.

swedish church homosexual marriage

Знаем обаче, че не само стремежът за права и свободи стои в основата на разпространяващото се зло, наречено хомосексуален „брак“. Наистина, за богатите държави от слободния Западен свят прикритието „права и свободи“ е главният лост за узаконяването на еднополовия порок, защото, както знаем, властниците само се прикриват зад тези безсмислени вече изрази, а всъщност извратеният им ум цели по-далечна стратегия за изграждане на общества от доволни и щастливи богати хора, за които думите „любов“ и „щастие“ са единственото мерило за прогрес на човечеството. („не полът е важен, а фактът, че обичам един човек и мога да сключа „брак“ с него“, повтаря си извратеният ум!) Но какво да кажем за такива държави, като Мексико, Бразилия, Уругвай, Аржентина, Колумбия, Еквадор, Тайван и т.н.? Нито са богати, нито пък разбирането им за демокрация е толкова „напреднало“, че даването на права на извратеняците в обществата им да е вече част от мисленето на властниците и на народите на тези страни.

Значи трябва да има и други причини, поради които злото, наречено еднополов „брак“, се възприема и се узаконява във все по-голям брой страни в света – бедни и богати, демократични и недотам демократични, бели или цветнокожи, религиозни или нерелигиозни. През 2009 г. управляващата в Мексико Партия на демократичната революция внесе за разглеждане в парламента и сетне узакони новото беззаконие, въпреки огромните протести на опозицията и на римокатолическата църква (първоначално беззаконието бе установено в столицата, но към днешно време то вече е въведено във всички 31 щати в страната). През следващата година и Аржентина прие закон, особено под въздействието на отделни личности, такива като Силвия Аугсбургер от социалистическата партия, министъра на правосъдието Анибал Фернандез и президентката, Кристина Фернандез де Кирхнер; опозицията на отделни малки партии и на римокатолическата църква бе твърде бързо преодоляна. Колумбия узакони този тип хомосексуализъм през 2016 г. след продължителни дебати, наченати още от 2007 г., въпреки протестите на огромното мнозинство от населението и на християните, както римокатолици, така и протестанти.

Без да продължавам историята на узаконяването на беззаконието във всичките 30 държави (вж. статистиката на Pew Research Center), ще спомена само факта, че в повечето страни извън Западната сфера порокът е узаконен преди всичко поради нагласите на отделни личности или чрез решения на съда – било върховен, било конституционен. Във всички тези страни ЛГБТ-групите предприеха огромни кампании за признаване на техните „права и свободи“ и властимащите, които по време на избори се борят за вота на гласоподавателите, веднага се съгласиха да пренебрегнат мнението на народа си и да въведат новите закони въпреки волята на обществото. И въпреки волята на вярващите, както християни, така и мюсюлмани, юдеи и т.н. Разбира се, и в страните извън Западната сфера аргументите за недискриминация и права се използват с пълна сила за прикритие на порочното мислене на онези, които коват законите.

Ами Тайван? Той узакони беззаконието само преди месец и нещо – на 24 май 2019 г.! И в тази страна игрите между отделни политически партии, а също така влиянието на отделни представители на съдебната власт върху общественото мнение, доведоха до приемането на закона за еднополовия „брак“ (особено след като на 24 май 2017 г. парламентът премахна дефиницията за брак само между един мъж и една жена и така отвори вратата за други интерпретации на думата „брак“ и „брачен съюз“ – за повече подробности вж. новината в Ню Йорк Таймс).

Но тук може да се съзре и друга причина, освен вече посочените. Само няколко дена след решението на Тайван, на 29 май 2019 г. сп. Икономист излезе със заглавието: „Узаконяването на еднополовия брак неизбежно ще се разпространи из целия Азиатско-Тихоокеански регион, според половината интервюирани в ново изследване на центъра за проучвания на Икономист“. Това ще се случи, твърди икономическото списание, тъй като компаниите и фирмите все повече приемат задължението да третират ЛГБТ лицата равнопоставено с всички останали, за което са се изказали 45% от интервюираните по този въпрос; бизнесът поема обещанието да разпространява и утвърждава на работните места идеите и практиките, отнасящи се до сексуалната ориентация и половата идентичност на всеки служител в дадена компания или фирма. Само за последните три години отношението към ЛГБТ лицата и необходимостта от закони за тяхна защита драстично са се променили – към днешно време почти 40% от хората са склонни към промени в законодателството, твърди списанието. С други думи, новата бизнес култура изглежда неминуемо предполага и „ново“ отношение към хомосексуалистите, които вече не трябва да се схващат като извратеняци, а като хора, упражняващи съответни права и свободи.

Същевременно нас ни смущава и фактът, че немалко църковни общини също признават този вид „брак“ и извършват „бракосъчетание“ над хомосексуалистите. Това са преди всичко църкви, които са считани за държавна църква, напр. в Швеция, Англия, Дания, Норвегия, Исландия и т.н. Щом един министър-председател (в случая шведският, Стефан Льофвен) може да каже, „Свещенослужител няма право да откаже да извърши бракосъчетание на еднополова двойка“, значи църковните служители нямат друг избор, освен да се подчинят на онзи, които поръчва музиката и плаща за нея. Проучване от същата 2017 г. пък сочи, че повече от 90 хиляди шведи са напускали църквата през тази година, което е почти двойно повече от предходната 2016 г. Ми то не може и да бъде другояче – отхвърлянето на вярата и приемането на секуларното и светското мислене и поведение не може да се изроди в друго, освен в грях и порок и напускане на събранието на вярващите в Христос, т.е. Църквата!

Длъжни сме обаче да споменем и подмолната „помощ“ на богатите западни държави за разпространението на хомосексуалния порок в по-бедните държави. Известно е, че и у нас чрез различни неправителствени организации, които получават щедри средства от чужбина, този порок се разпространява все по-бързо и се търсят пътища за промяна в закони и в нормативни актове и законопроекти (като Стратегията за детето, например, или Закона за закрила на детето). Само преди два дена разбирам, че Канада отделила 25 милиона долара за осъществяване на реформи в Украйна по въпроса за пола и половата идентичност; това се прави в рамките на цялостна „помощ“ от 45 милиона долара уж за подкрепа на демокрацията в страната, но по-голямата част от тази сума отива за разясняване на украинския народ как трябва да разбира половата идентичност и какви законови мерки биха могли да се приемат относно ЛБГТ лицата. Надявам се, че няма здравомислещ човек у нас, който все още да вярва, че западните държави помагат на бедните си събратя от благородни пориви: „помощта“ е само претекст за постигане на геополитически цели и продължаване на манията за „врага“ (в случая – Русия), та военнопромишлените комплекси да продължават да смучат пари от данъкоплатците за военните си авантюри. Да не би някой да го беше грижа за Ирак и народа му, та разрушиха тази древна държава след лъжите, които англичани и американци пуснаха по света за някакви си химически оръжия? Да не би някой да го е грижа за Украйна и украинския народ? Хайде бе… кукувица все още не ни е изпила ума чак толкова…!

against gay marriage

Като извод можем да заключим, че България би могла да остане встрани от тази заплашителна тенденция към разпространяването на злото, наречено еднополов „брак“, ако по всякакви начини разкриваме и посочваме на политици, управляващи, съдии и отделни организации пагубният характер на разврата с името „хомосексуализъм“. Трябва да посочим аргументите си защо това не е брак и не отговаря на българското традиционно разбиране за семейство и отглеждане на деца [2] и същевременно да предприемаме действия и мерки за противопоставяне на насилието, което Европейският съюз и други международни органи оказват върху страната ни уж с цел по-устойчиво утвърждаване на демокрацията у нас. Аман от тяхната „демокрация“! Не че нямаме нужда от подобряване на условията на действие на гражданското общество у нас – имаме, и то не малка нужда! – но пък да се правим, че не разбираме какво е педерастия, содомия и други подобни гадости, това не е по силите ни и по съвестта ни: Бог ни е дал глава на раменете и разум, а не компютърна схема, която порочните умове в някои страни управляват както си искат, подчинявайки волята на народа си на своето извратено мислене.

Имаме надеждата, че нашата страна няма да стане проводник на злото и че дори може да подскаже на все още незасегнатите от порока, наречен еднополов „брак“, как да се борят срещу него и как да възстановят християнските нравствени норми в своите страни и в Европа (а защо не и в света като цяло).

[1] Това са следните държави с годините на приемане на закона за еднополов „брак“
2001 г. – Холандия
2003 г. – Белгия
2005 г. – Испания и Канада
2006 г. – Южноафриканска република
2008 г. – Норвегия
2009 г. – Швеция и Мексико (само в Мексико сити)
2010 г. – Исландия, Португалия и Аржентина
2012 г. – Дания
2013 г. – Англия и Уейлс, Франция, Бразилия, Уругвай и Нова Зеландия
2014 г. – Люксембург и Шотландия
2015 г. – Финландия, Ирландия, Гренландия и САЩ
2016 г. – Колумбия
2017 г. – Германия, Малта и Австралия
2019 г. – Австрия, Еквадор и Тайван
Може да се забележи, че от последните пет-шест години (от 2013 г. насам), броят на държавите, узаконяващи беззаконието, се увеличава с по няколко на година, а не с по една или две, както е между 2001 и 2013 г.; до края на 2019 г. се очаква още поне две страни да приемат закони за еднополовия „брак“. Данните са на Pew Research Center.

[2] Ето само няколко аргумента против злото, наречено еднополов „брак“ (за повече подробности вж. сайта на организацията за защита на традицията, семейството и собствеността):
1. Това не е брак.
2. Той [т.е. еднополовият „брак“] противоречи на естествените и природните закони.
3. Той отнема на детето единия родител – или майката или бащата.
4. Той узаконява и рекламира хомосексуалния начин на живот.
5. Той превръща едно морално зло в гражданско право.
6. Той не създава семейство, а стерилен съюз по подразбиране.
7. Той премахва загрижеността на държавата за семействата и облагите при сключване на естествения брак.
8. Той налага разбирането си за „брак“ на цялото общество, а не само на отделна група от хора.
9. Той всъщност е краен израз на сексуалната революция от миналите десетилетия.
10. Той ни кара да престъпваме Божията воля.

Бележка: първата снимка е взета от шведската медия The Local, цитирана тук по въпроса за шведската държавна църква и еднополовия „брак“, а втората – от католическата младежка организация за защита на традицията, семейството и собствеността, също цитирана тук.

noviat zakon chitanka 3klas anubis small„Имало едно време един цар с много добро сърце, който всяка година раздавал големи подаръци на всичките си поданици“. Хубаво начало на приказка. Кой не обича приказките? Всички помним блажените детски години, когато мама или тати ни четяха ли четяха и ние попивахме истините на приказките като попивателна хартия. Е, след време разбирахме, че животните и растенията не говорят, че вълшебници всъщност не съществуват, че щъркелът не пуска бебетата в комина и т.н., но това никак не намалява силата на ценностите, които приказките носят: победа на красивото над грозното, на доброто над злото, на светлината над мрака, на честното над измамното и т.н. От деца знаем и приемаме с доверие (т.е. на вяра) и упование тези истини за хората и за света. Като поотраснем, разбираме, че нещата са по-сложни, но опозицията добро–зло, светло–мрачно и т.н. продължава да действа в нас, кога по-осъзнато, кога по-скрито, и да направлява нравствения ни живот.

По подобен начин детето схваща и отношенията си с възрастните: с майката и бащата, с по-големите братя и сестри, с бабата и дядото, с по-близкото или по-далечното семейно обкръжение: по-големите се грижат за по-малките и ги учат на едно или друго нещо, тъй като всяко малко дете трябва да усвои света около себе си, а то прави това, като се учи от онези, които полагат грижи и за неговото израстване. Полагането на грижи неминуемо предполага и различни по вид отношения между възпитаващия и възпитаника, включително дисциплиниране и строгост. Когато майката или бащата се карат на детето си, те го правят не от злоба или ненавист, а от любов, защото знаят, че чадото му рано или късно ще извлече поука от дисциплинирането; случва се понякога и ухо да издърпат или плесница да ударят, но всеки разумен родител прави това поради житейския опит, който му подсказва, че строгостта е необходим елемент от възпитанието на добри и послушни деца, които така усвояват и нравствените принципи на семейството и на обществото като цяло.

Но да се върнем към приказките. Горното начало – „Имало едно време един цар….“ – може да има различно продължение и накрая различен завършек, но във всички случаи приказката ще поучи и ще достави някаква наслада на слушащия или четящия; насладата идва най-вече от това, че красивото ще победи грозното, доброто – злото, и т.н. Но с промяната на нравствените ценности през последните две десетилетия в западните либерални демокрации, откъдето начена промяна в нравствеността и в други страни по света, включително в България, се промени и отношението към литературата и техните герои, включително приказките: вече споменавахме, че не само стотици класически романи и сборници с разкази на световноизвестни автори са забранени за четене от деца и са извадени от библиотеките, защото уж съдържали неприемливи за днешното поколение образци на поведение, но се начена и промяна в приказките за деца, в които бяха включени злободневни теми, отразяващи съвременни политически и обществени дебати.

„Политически и обществени дебати?“, „В детските приказки?“ – с възмущение ще каже всеки родител. Нима е възможно една детска приказка да включва дебати по обществени и политически теми? Отговорът е: не само е възможно, но е и факт. За пример вземете Читанката за трети клас на издателство „Анубис“ (издателят е „Клет“) и вижте там приказката „Новият закон“. Началото на приказката вече го предадох с първите редове на настоящото ми писание: „Имало едно време един цар….“. Та този цар издал закон, който „заплашвал с най-строго наказание всяка подлост, извършена срещу дете“. „Подлост“, според тази приказка, е когато възрастните си позволяват да ударят шамар на дете или да му се карат или да го ръчкат за щяло и нещяло или да не го вземат насериозно. Но тъй като хората не спазвали този закон, то царят създал „тайна полиция за защита на детето“. Децата имат права и някой трябва да следи за спазването им и съответно да наказва мама или тати, ако с нещо ги нарушат. „Приказката“ става още по-зловеща, когато се разбира, че „тайната полиция“ върши работата си чрез тайни служители: „чистачки на тоалетни и контрольори, пазачи в училище и продавачки – така се маскирали тайните полицаи“, продължава сюжетът на „приказката“, като още посочва, че “те [т.е. тайните полицаи] били навсякъде! И никой не знаел оня дребен чичко, облечен в синьо, който проверява електропроводите, дали наистина е електротехник или е просто полицай, пазещ децата. Ето как всички възрастни започнали покорно да спазват закона“.

noviat zakon chitanka 3klas anubis

Мисля, че няма нужда от много разсъждение върху сюжета на тази „приказка“ – повече от ясно е какви политически веяния на днешните западни либерали са отразени в нея. Няма съмнение в това, колко пагубно е подобно четиво за детето и за неговото семейство, но същевременно то може да даде повод на разумния учител в трети клас да разкаже на децата за тайните служби по време на комунистическото управление, когато наистина не можеше да се познае действителния електротехник от агента, истинския учител от милиционерския доносник. Разбира се, дори и подобна поука за близкото ни минало не е адекватен образователен материал за девет-десетгодишните, но ако ще засягаме някакъв въпрос от българската политика, то нека да е поуката за това, колко долно и подло нещо е следенето на мислите и чувствата на хората от някого, който се мисли за стожер на нравствеността и морала и който иска те да бъдат наложени на всички поданици на държавата.

Естествено, загрижени родители забелязаха тази „приказка“ в учебника и сигнализираха образователното министерство и издателството. Преди няколко дена, на 16 май, министерството отговори, че нямало оплакване от учители срещу учебника и че авторите сами решават какви текстове да включват, стига цялостното съдържание на конкретните учебници да е съобразено с учебните програми за дадения клас. На следващия ден, 17 май, издателството пък излезе не само с някакво обяснение, а с цяло становище, в което страстно защити учебника си и неговите съставителки, като посочи, че авторката на приказката е утвърдена австрийска писателка, носителка на десетки престижни награди, че сюжетът провокира детския ум и представя решения на житейски ситуации, които да бъдат обсъждани с учителя, и че правенето на някаква връзка на приказката със злободневни събития на обществената сцена (издателството има предвид загрижеността на родителите поради включването на политически конюнктурна тема – тази за „правата“ и свободите в днешно време, включително тези на децата, според както те се разбират от вече извратения ум на западния либерал) било „културна злоупотреба с четивото“; издателят настоява, че фолклорни текстове не могат да постигнат нужните литературно-образователни цели (!?).

И завчера, 18 май, съвсем „естествено“ в дебата се включи познатият нам Евгений Дайнов, който, както помним, страстно защитаваше Истанбулската конвенция и ни убеждаваше (и сега продължава да ни убеждава), че в нея няма и полъх на джендърна идеология. Познаващият тематиката може и без да чете словоизлиянията му да се сети, че отново г-н Дайнов се опитва да убеди българина, че народът ни трябва да застане на страната на западния „демократичен“ (мои кавички: ВК) либерализъм и родителите да спрат да се карат на децата си, пък да не говорим за изтеглено ухо или плесница. В писанието му ще видим, че той продължава да нарича нормалните родители и християните „фанатизирани групи, стоящи зад сегашната истерия“ (има се предвид отрицателното отношение към Стратегията за детето). И той заключава (вижте последните няколко реда от писанието му), че днес българинът е неспособен да разбере Стратегията и правовия ред в една държава и че българското общество продължавало да бяга от отговорностите на живота и от модерността (т.е. „недискриминацията“, хомосексуализма и „правата“ на отделни групи хора, включително на децата), защото, виждате ли, то е душевно болно общество, което има нужда от лечение. Е, хвала да му е на г-н Дайнов, щом той (и малцината като него) си приписва такова чутовно „здраве“. Но имам съмненията, че няма да мине много време и той ще разбере, че това „здраве“ всъщност е нелечима болест и че българското общество всъщност е народът със здрав разум, а малцината заболели от умствената болест, наречена „слободия“ (пък те си мислят, че се нарича „свобода“ и „демокрация“), може би ще осъзнаят здравния си недъг и ще пожелаят да се излекуват. Ако пък не се излекуват, нека си се развращават, колкото искат, или пък да отидат на Запад и да се наслаждават на тамошната слободия. Подозирам обаче, че никак няма да им хареса онова, което ще видят и ще изпитат там.

И тъй, призивът ми е: да правим разлика между приказките за деца и приказките за възрастни! Себе си не можем да залъжем с хубави приказки с щастлив край (макар такива и да има!), но децата си можем да поучаваме с хубавите приказки на нашето детство и на предходните десетилетия и столетия, нищо че сме в 21 век и живеем в объркан и несигурен свят. Да четем на децата приказките, носещи истински нравствени послания за доброто и злото, за красивото и грозното, за благородното и подлото и т.н., а не политически послания и намеци за упражняване на „права“ и „свободи“, които могат да бъдат насочени срещу майките и бащите, ако нещо във възпитанието на децата им не се хареса на някой държавен орган. Или пък още по-лошо: да казваме на децата, че няма нещо по-хубаво от това държавата да си създаде тайна полиция, която уж да ги защитава и да осигурява спазването на „правата“ им, както хрумнало на някаква си австрийска писателница. А авторите на нашето учебниче дори са добавили въпроси към текста: „Ти би ли искал да си поданик на този цар? Защо?“ (т.е. презумпцията е, че всяка дете би искало да бъде поданик на царя), или пък въпросът: „Как ще допишеш закона в защита правата на децата“?

Пази, Боже, от тоталитаризъм! (А е повече от ясно, че тъкмо това е, към което ни води „демократична“ Европа). Пази, Боже, от слободия, която подмени истинското значение на думите свобода, равноправие, зачитане, и отвори вратите на порока и злото!

Бележка: Тъй като не всеки може да отвори и разгледа учебника онлайн, тук като скрийншот давам текста на приказката, поместен на стр. 100 на читанката за трети клас на издателство "Клет", разпространявана от издателство "Анубис".

Страница 1 от 5