Блог Свобода за всеки
Валентин Кожухаров

Валентин Кожухаров

necklace-crossКакто всяка година, така и тази в началото на март се сещаме, че българинът е потънал в невежество относно вярата и продължава да си практикува всякакви езически обичаи, включително празнуването на Баба Марта и носенето на мартеници. И тази година християните се изказват против подобни празнувания и носенето на какви ли не украшения по тялото с цел да изтъкнат зловещия характер на езическото наследство. Дори и в някои протестантски среди (да не говорим за православните) се появиха писания от рода „корените на празника [Баба Марта] са демонични и дяволът може да използва дори и невежеството на един човек, за да действа, чрез своите ‚амулети‘“

Наистина, понякога лесно отсъждаме кое е демонично и къде дяволът работи най-усърдно, като искаме да спечелим вниманието на българина, да го предпазим от злите сили и да го обърнем към християнската вяра, където – възможно е, казват някои – злите сили няма да имат достъп до него. Да, ама не – както се казва. Ако толкова лесно можехме да отсъждаме къде дяволът работи и къде той няма достъп – тогава светът отдавна да се е убедил в истинността на Христовата вяра и да се е обърнал. Но светът не се обръща, и българинът също не се обръща (мисля, че тук няма нужда от доказателства, защото чрез най-прости неделни наблюдения в нашите храмове и в молитвените събрания ще видим, че не повече от 1 или 2 процента от българите вземат участие в редовните богослужебни събрания). Причини за това необръщане – колкото искаме. Но ето че отново дойде март месец и сега решаваме да добавим и заблудата с Баба Марта и мартениците.

Не че аз споделям общоразпространените у нас мнения за мартениците и носенето на всякакви дрънкулки и амулети по тялото си, но да виждаме дявола и злото в света във всяка вещ или във всяко действие означава да си затваряме очите за истинските причини за делата на сатаната сред хората. А причините най-често се коренят в самите нас, в християните (и разбира се – в нехристияните) – най-честата причина е отстъплението ни от Христовите заповеди, от Неговото евангелие и от Неговото нравствено учение да Го обичаме с цялото си сърце и да обичаме и служим на ближния си. Там, където с нещо отстъпваме от Христос, освобождаваме място в сърцето си и в живота си за дявола и за злите сили. Затова християнските подвижници казват: пази сърцето и очите си и винаги пребивавай в молитва, за да не остане време злото да намери място някъде в тебе.

Та отново за дрънкулките и висулките по тялото ни: нима е по-важно за нас да осъдим онзи, който носи мартеница и уж се е поддал на езически обичаи, отколкото да се вгледаме в себе си и преди да съдим другия да видим дали ние с нещо не сме отстъпили от вярата си. Аз самият непрекъснато виждам около себе си хора с кръстчета на шията, които твърде често нямат нищо общо с вярата; ми погледнете повечето ни певици-чалгарки – почти всяка от тях си носи и кръстче, ей-тъй, „за късмет“ (тук, разбира се, не искам да кажа, че сред тях няма и вярващи християни, но правя това обобщение, за да можем да видим, че не всяко носене на кръстче означава вяра или поне придържане към християнските ценности).

Ще кажа нещо повече: познавам християни (в случая – православни) които си носят кръстчето с десетилетия и същевременно осъждат всеки и всичко около себе си, защото те (или то) не били православни, ами били еретици, езичници, чеда на дявола и т.н. Дотук – както и да е, някак си бихме приели едно подобно поведение при условие, че тези същите християни бяха образец на християнска добродетел и на висока християнска нравственост според каквато сам Христос ни показва. Но те не са (макар сред тях да има и такива, които са, но те са твърде малко), а им се иска да са. Едно е да искаш да бъдеш Христов последовател (макар и това да е важно – искането, стремежа, желанието да вървиш след Него, са все важни неща), а друго е да си такъв в действителност и да го показваш както чрез вярата си, така и чрез поведението си (делата си).

Та затова казвам: лесно е да съдим, но много трудно ни е да видим себе си и да извадим гредата от окото си преди да посегнем да вадим сламката от окото на другия.

Носят хората мартеници и всякакви амулети, някои хора си носят и кръстчета, други пък са целите в обици, пръстени и какви ли не други метални „украшения“, висящи от най-различни части на тялото (в допълнение към онези, които не се виждат с просто око, като тези в езика или на други по-скрити телесни места) – и какво? В носенето ли е въпросът? Нека не осъждаме, а с внимание и голям такт да разговаряме с хората – всекидневно и денонощно, с време и без време, сами или заедно с други, с прости думи или с думите на евангелието, и т.н. Ето това трябва да правим, и да го правим без да обиждаме, без да насилваме волята, без да пророкуваме кой ще иде в ада и кой вече е победил дявола и само чака мига, в който ще бъде приет в рая. Като това правим, след време ще видим, че и мартениците може да намалеят (или пък може да им се придаде друг смисъл), и кръстчетата по шията на мнозина ще си извоюват истинското място и най-дълбокия християнски смисъл за носещите го, и ние самите ще се вглеждаме по-дълбоко в себе си и ще запълваме всяко кътче на душата и сърцето си с онова, което е Христово, а не онова, което е анти-Христово.

Разбира се, мисионерският императив на Църквата изисква от нас и проповедничество, просвещаване, подканяне, упътване и т.н. и понякога тези неща се вършат чрез известно „насилие“ върху волята на онези, сред които проповядваме, но мисля, че тук е ясно, че този вид „налагане“ на Христовите истини нямат нищо общо с насилственото налагане на мнението на една идеологическа платформа върху съзнанието на другите. Нямат нищо общо, защото Христовата проповед (и мисията на Църквата) се осъществява чрез Божията любов и нашата любов към Него Самия и към всеки наш ближен, а в идеологическия натиск върху съзнанието едва ли някой може да забележи каквато и да е любов към ближния – там интересът е богът на идеолога.

Ето защо да бъдем внимателни, мъдри като змии и прости по сърце в отношенията си с другите и чрез собствения си пример на безрезервно следване на Христос да търсим начини за преодоляване на заблудите, включително тези на мартениците и другите дрънкулки, а също така на безсмислените кръстчета на шията на напълно чуждите на християнството наши съграждани. С простота, блага воля и Христова добрина, но същевременно с настоятелност и дръзновение, ще спечелим повече сърца, отколкото с приказки за дяволската същност на мартеницата. От нас самите трябва да тръгне обръщането и на другите и затова винаги първом да се вгледаме в себе си и едва тогава да погледнем другия и да видим с какво можем да му помогнем и той да познае Христос и да поиска да Го следва.

church building white„Най-после бе решено, че светият и велик събор на православната църква ще се проведе тази година, като срещата ще бъде на о-в Крит през юни“ – за минути тази новина обиколи интернетното пространство (а след това и медиите) и всички православни си отдъхнаха: стига вече толкова слухове и злословия, ето, вече постигнахме единство и на този събор ще го докажем за сетен път. И наистина, затова са събранията (съборите) на християните: да се съберат заедно на едно място и в дух на молитва и търсене на Божията помощ да вземат решения за вярата и живота в християнските общини. Събранията (съборите) винаги са били неразделна част от живота на Църквата, независимо дали тези събрания са „вселенски“, местни или регионални. И както историята сочи, събранията най-често са свиквани, когато християните бивали изправени пред даден проблем, изискващ неговото разрешение; историята познава свикването на събрания и без причината за това да е даден проблем, но винаги на дадено събрание се разрешава някакъв проблем или въпрос, независимо дали предварително той е обявен или не.

Този факт определя и характера на тези християнски събрания (събори): среща на единомислещи вярващи, търсещи единство във вярата и църковната си практика, които същевременно търсят възможности за преодоляване на конкретни проблеми, немалка част от които са обуславяли разделенията между християните. Т.е. съборите почти неминуемо са притежавали тази двойствена черта: показ на единство и търсене на пътища за преодоляване на разделението. А разделения, както е добре известно, е имало още в най-древната Църква. Въпросът е дали е имало единство (в което аз лично съм убеден) и ако е имало, в какво се е изразявало то. Но настоящото блог-съобщение няма за цел да изясни този въпрос, нас ни интересува повече днешното ни движение в две посоки: продължаване на разделенията и същевременно търсенето на единство.

Като чета различните изявления за свикването на упоменатия по-горе събор на православните църкви, разсъждавам за тяхното единство и за разделенията помежду им и се замислям какъв ли ще бъде изходът от него; какви ли решения ще се вземат, които да ни подтикват към единство, а не към разделения; как ли той (т.е. решенията на събора) ще се приеме от „обикновените“ вярващи в храмовете и как те ще следват неговите повели в църковния си живот; и т.н. – още много подобни „как“ или „защо“ могат да бъдат зададени. Следящите събитието знаят, че този събор се подготвя от повече от 50 години и най-после се реши той да се свика. Несвикването му за толкова дълъг период от време се дължеше преди всичко на поредицата от несъгласия относно въпросите, които трябва да бъдат обсъждани на него, което произтича от различните мнения на отделните православни църкви по тези въпроси; несвикването му се дължеше и поради невъзможността да се преодолеят различните разколи и несъгласия между отделни православни общини, било те „старокалендарци“, „официални“ и „неофициални“ общини, „истинно православни“ или „йерархично-православни“, „евангелско-православни“ или „традиционно-православни“, и т.н. – мисля, че този списък може да бъде значително разширен.

В хода на подготовката за събора стана ясно, че не може и да се мисли за постигане на някакво съгласие по редица въпроси и явно нямаше друг избор, освен тези въпроси да бъдат извадени от дневния ред; в случая това са въпросите за начина на получаване на църковна автономност (автокефалия), за диптисите (и по-точно за това, в каква последователност да бъдат подредени отделните големи православни общини според тяхното „първенствуващо“ място в Православието) и за църковния календар; от десетилетия насам е ясно, че по тези въпроси съгласие не може да се постигне. Пред големи спорове са изправени и темите за препятствията за сключване на брак, за отношението към разколническите църкви (особено в светлината на руско-украинския конфликт и отделянето от Московската патриаршия на значителни части от украинското православно население), за отношението на православните към другите християнски общности и т.н. Проблемите в отношенията между някои православни църкви също представляват някаква пречка за постигането на съгласие по темите, които ще се разглеждат на събора, трябва, например, да се възстанови пълното църковно общение между Антиохийската и Йерусалимската патриаршия, да се изгладят отношенията между Московската и Вселенската патриаршия и между Атинската архиепископия и Вселенската патриаршия, както и „търканията“ между други поместни православни църкви, и т.н.

Тук трябва да се извиня на приятелите си протестанти, че разсъждавам за православното „единство“ и „разделение“, а не споменавам други такива. А стотици примери за единство и разделения могат да бъдат дадени, но тук в краткото си изложение споменавам православните събори преди всичко поради уникалния характер на готвещата се среща в Крит през юни тази година, която може би за сетен път ще покаже, че стремежите ни за единство не са толкова в думите, които ще бъдат изречени и в документите, които ще бъдат подписани, а във вярата ни в Господа и в следването Му неотлъчно, носейки своя кръст. Разсъждавам за православното единство и разделение, та ако някой почне да ме ругае, че изнасям кирливи ризи наяве, нека това да са моите православни събратя, а не протестантите или католиците у нас. А иначе за разделения и сред българските протестантски общини можем също много да говорим, но аз предпочитам да говоря за православните разделения, пък всеки може да види паралели и за „своята“ църковна общност. Но сега се сещам и за още едно разделение в самата българска православна църква, което, надявам се, може да бъде преодоляно, ако на предстоящия събор в Крит се вземе единно общоправославно решение. Става въпрос за препятствията за сключване на църковен брак (венчание) и за неотдавнашната новина (от 25 януари 2016 г.), че в сливенска епархия вече се забраняват браковете между православни и неправославни (съобщението сочи, че се забранява венчание между „православни християни и римокатолици, арменогрегорианци, протестанти, инославни и иноверни граждани“; новината тук). С една дума, не е важно, видите ли, дали избраникът (избраницата) на православния е християнин или е мюсюлманин или е атеист или е който и да било друг – най-важното за сливенска епархия е той (тя) да е православен, защото всички други са неверници (гяури, както се изразяваха някога едни потисници). А другите ни четиринадесет епархии засега си мълчат, в тях изглежда бракове между православни и католици или протестанти или пък атеисти си се разрешават (или пък се провеждат „негласно“ и митрополитът си затваря очите). Е, не че това е някакво кой знае какво разделение, ще каже някой, но същевременно мисля, че внимателният богослов ще разбере, че в действителност става въпрос за сериозно тълкуване на църковното учение по този въпрос (учение, основано на древни правила на Църквата и на редица евангелски истини) и че дори и въпросът за брака е една от главните ни пречки за постигане на някакво християнско единство.

Разбира се, в интерес на истината трябва да кажем, че християнството като цяло има нееднозначно мнение по редица въпроси на съвременността и ако трябваше да се свика някакъв „вселенски“ събор, то на него щяха да излязат наяве десетки и може би стотици главни въпроси на несъгласие помежду ни. Естествено, главните въпроси могат да бъдат обединени в по-мащабни теми, някои например говорят за шест главни въпроса, по които изглежда християните няма в скоро време да постигнат съгласие (ако въобще някога такова бъде постигнато); това са въпросите на хомосексуализма, универсализма, политиката, еволюцията, служението на жените и интернета (вж. един пример за подобна „класификация“ тук). От пръв поглед е ясно, че отделните християнски общини имат различно отношение към всеки от шестте въпроса; „традиционните“ християни дори биха се учудили, когато разберат, че християни приемат хомосексуалните връзки, партньорство, брак и т.н. като напълно библейски обосновани, политиката като Божие благословение, еволюцията като главен принцип на Свещеното писание, свещенството и епископството на жените като богоустановено, интернета като Божие откровение и т.н.; същевременно християните-поддръжници на тези теми се учудват, как другите им събратя-християни все още не приемат техните виждания, като  са „затворили“ очите си за Словото Божие и за Божия промисъл за човека и за света.

Ще ми се да завърша с някаква по-примирителна нотка като кажа, че разногласията между християните изглежда е напълно естествена черта на всяка една човешка общност, включително и църковната. Семейството е най-малката човешка общност и отношенията в него ни посочват какви са и отношенията в обществото и в отделните му общини. Всяко семейство има особена ценностна система (която впрочем има и общочовешки измерения), свой собствен ритъм на живота и на отношения към външния свят; ценностите на едно семейство не са задължително ценности и на друго семейство. Както е известно, християнските общини до голяма степен са изградени на принципа на семейството, където то се съзира като „малката църква“, като първата човешка община, в която християнинът възраства и укрепва във вярата и в църковния си живот. Отделните големи християнски общини (православни, католици, протестанти, англикани, харизматици и т.н.) могат да бъдат оприличени на „семейни църкви“, в които конкретни ценности определят учението и живота им, но те самите също са съставени от други по-малки „семейни църкви“, например, по отношение на католическата църква можем да видим, че общините на „традиционните“ католици не приемат някои от ученията и постулатите на т.нар. „трентски католици“, отхвърлящи новите веяния на Втория ватикански събор от 1965, или пък на „прогресивните католици“, които считат, че дори и огромните промени, които този събор направи в учението и практиката си са недостатъчно революционни за съвременните общества, и т.н. Да не говорим за отделните т.нар. „независими“ християнски общини, за възникващите в днешно време т.нар. „нови църкви“, и за различни други християнски обединения, всяко от които има особени свои мнения по редица въпроси на християнството.

Същевременно Христовата Блага Вест е за всяко семейство и за всички семейства по земята, тя цели тяхното единение в Христа, а не разединение, тя дава на всички едно ново начало и един нов живот в Бога, който трябва да бъде следван неотклонно и в съгласие с другите братя и сестри по вяра и по църковен живот. Колкото и да сме уникални и различни в своите църковни „семейства“, толкова повече трябва да търсим единното в тази уникалност, общото в тази различност и смирението в нашата гордост, че принадлежим към някаква „истинска“ църква, докато другите уж са извън нея. Наистина, по-добре е да ни ругаят, че изнасяме „кирливи ризи“, отколкото примиренчески и с фалшиво смирение да продължаваме да живеем с поредицата от заблуди (кога неволни, кога нарочно насаждани), пречещи ни да видим евангелските истини в тяхната чистота и изначален смисъл. Разбира се, не трябва да противопоставяме решителността да изобличаваме неправдите на някакво криворазбрано смирение – съвършено ясно е, че то е главна християнска добродетел и без него няма напредък в движението ни към Христа; но тъкмо в смирението си ние можем истински да изобличим, иначе в гордостта си изобличението ще е вредоносно, преди всичко за нас самите. Нека да следваме наредбите на своето църковно „семейство“ и като мъдри змии да виждаме и недъзите в него, а не само добрините; като се борим с недъзите и неправдите, винаги да търсим Критерия за истината и същевременно да ценим и традиционното, което времето не е опровергало и отрекло. Защото чрез Боговъплъщението Бог влезе във времето и даде на народите възможност да Го познаят и да градят Църквата, която тъкмо във времето утвърждава и конкретна своя традиция и ценностна християнска основа, оставаща вярна на евангелските истини и на истините на Свещеното Писание като цяло.

Бележка: снимката взета от images.google.com/church.




brighton college uniforms controversyУчилищните униформи, отличаващи учениците от едно училище от учениците от друго такова, са масово явление от повече от двеста години – първо въведени в развиващите се икономически демокрации на Запада още от 19 век, а сетне възприети и от други по-слабо развити страни; те бяха възприети и от бившите комунисти, които добавиха и свои атрибути към униформите. И макар ние, които носехме униформите на чавдарчета и пионерчета през онези десетилетия на комунизъм, да не понасяме ученическите униформи, защото те твърде много ни напомнят за онова време на потисничество и репресии, трябва да признаем, че в „нормалните“ държави всяко училище се гордее с униформата на своите ученици. Ако човек поразгледа какви униформи имат отделните училища, ще остане в прехлас от въображението и дизайнерския усет на моделиерите, създаващи тези униформи. Аз самият почти всекидневно наблюдавам учениците от училищата покрай дома и виждам, как децата се гордеят с униформата, която представя тяхното училище като единствено и уникално.

Но дотук с прехласването и хвалбите за униформите: преди няколко дена разбирам, че и при тях „трябва“ да настъпят промени в съответствие с „новите веяния на епохата“. В конкретния случай с униформите тези нови „веяния“ отново обръщат погледа към хомосексуалната еуфория, обхванала някои слоеве на обществата в същите тези развити страни, които навремето служеха като подтик за установяването на немалко напредничави форми на справедливо социално управление в редица страни по света. Та тези овладени от порока умове някак си се „сетиха“, че сексуалната ориентация засяга не само зрелите членове на обществото, но и децата, и установиха, че почти във всяко училище (в случая във Великобритания) има транс-сексуални деца, които са принудени да потискат половата си ориентация и да я изразяват едва след като напуснат училищната ограда. „Трябва да се направи нещо и да помогнем на тези деца“, чуват се призиви.

И преди няколко дена черно на бяло излезе и решението на един директор на средно училище: училищните униформи да бъдат носени от учениците според тяхното разбиране и усещане за пола, към който „в действителност“ принадлежат, а не според биологичния пол, каквито са родени. За това училище в Брайтън (вж. линк към новината) униформата е панталони за момчетата и поли за момичетата, но директорът вече дава право на децата, които считат, че принадлежат към противоположния пол, да носят онази униформа, която подхожда на техния „действителен“ пол. И съответно в училището ще се появят момчета с поли и момичета с панталони – нещо, което това училище не познава от повече от 170 години придържане към традицията (която за този регион в случая е и църковна традиция: мъжът да бъде с панталони, а жената винаги с пола или рокля; както е известно, и за много други култури жената не може да бъде облечена с нещо друго, освен пола или рокля или друг вид покривало на тялото, но не и панталон). За съвременните деца носенето на панталони от момичетата е не само напълно обичайно, но дори и предпочитано поради удобствата, които пантолоните носят на онзи, който ги носи; но полите за момчетата наистина са нещо необичайно (е, англичаните отдавна са привикнали на шотландските и ирландските поли на мъжете, но това е друга тема).

В разглеждания тук случай не толкова фактът, че момчетата вече ще могат да носят поли в това училище, е толкова важен, по-фрапиращ е начинът, по който директорът решава да направи това „добро за учениците и родителите нововъведение“ и подкрепата за него от хората в града, включително от родителите. Родители, чиито деца живеят с мисълта, че принадлежат към другия пол, разговаряли с директора дали може нещо да се направи, тъй че децата им да се чувстват комфортно и в училище, а не само извън него, където те могат на воля да изразяват принадлежността си към противния пол. И директорът без замисляне отговорил: моята най-голяма грижа е добруването и щастието на децата (вж. самата статия за цитата). И след няколко дена обявил на общо събрание на ученици и родители, че униформите вече ще се носят не според биологичния пол на учениците, а според „действителната“ им принадлежност към съответния пол.

За да подкрепи решението си, училищното ръководство поканило известна личност – в случая това е трансполовата Софи Кук (вж. линк тук), която разказала на събралите се в училището ученици какви трудности преживявала като малка, когато тя нямала възможност да изрази публично женския си пол, към който чувствала, че принадлежи. Тийнейджърите с интерес се заслушали в „свидетелството“ ѝ. Тя споделила, че никое дете не трябва да се притеснява да изрази „емоционалния си пол“ (за пръв път разбрах от тази публикация, че полът може да бъде и „емоционален“!) и не трябва да се срамува да покаже кой е в действителност. Директорът пита учениците как приемат идеята за „транс-униформите“ и тийнейджърите (повечето от тях 16 и 17 годишни) отговорили: „Защо пък не“ и това наклонило везните – на следващия ден директорът излязъл с новото си решение.

Ясно е, че когато попиташ тийнейджър какво мисли за нещо, което е нетрадиционно, нещо ново и още повече предизвикателно, той ще ти отговори, че то му харесва и че го приема; поискайте от него да мисли или да действа според някаква отживяла и овехтяла (за него) традиция и ще получите отрицателен отговор или пък мълчание. И в горната ситуация е било повече от ясно, че тийнейджърите в онази „разкрепостена“ страна ще приемат идеята за транс-униформата за нещо добро и „прогресивно“. Въпросът е доколко директорът е бил с всичкия си, за да се съгласява с едно мнение на един родител и да иска мнението и на „разкрепостените“ тийнейджъри; въпросът е защо трябва един болен мъж да идва и да обяснява на учениците „страданията“ си поради неизживяната женска идентичност, която уж носел в себе си; въпросът е защо местната община някак си естествено за нея разсъждава: „тийнейджърските години са трудни години, а колко по-трудни са те, когато околните не разбират техните транс-сексуални притеснения“ (вж. цитатите тук). И въобще, още много въпроси могат да се разгледат тук, за да стигнем до отговора защо в едно училище се случва подобно нещо и защо, както вървят нещата (особено след огромния интерес към „брайтънския модел“ от страна на училищата в страната), това може да се случи и в много други училища.

Не ми се ще да правя паралели със Содом и Гомор, защото може би паралелът няма да е съвсем удачен, но въпреки това си мисля, че когато в едно общество родители и учители имат порочни мисли и практики, то неминуемо порокът ще засегне и децата. Разбира се, в случая не говорим за някакви конкретни греховни практики, но самата идея за „разкрепостено“ разбиране на сексуалната принадлежност и публичното изразяване на „действителния“ пол може да породи греховни мисли и действия. А християнството има точни възгледи за мислите и желанията на сърцето и на ума, особено когато те клонят към греховното: те трябва да бъдат потиснати в самия им зародиш, вярващият трябва да се бори с тях като с най-големия си враг и трябва да ги победи: само победата над злото и греха може да възроди (и наистина възражда) човека, защото това е победа срещу козните на сатаната и обещание за неотлъчно следване на Христос. Колко ми се щеше това да се разбира от всеки човек. Но явно „прогресивните“ люде на новото време имат свое особено разбиране за човека и мястото му в света, в който всеки да има право публично да изразява идентичността според както той сам си я разбира, независимо от нравствената стойност на това изразяване, пък била тази нравствена стойност и греховна. То е ясно, че борба между доброто и злото винаги е съществувала, но тук в момента говорим за борба срещу пороци, които биха могли да овладеят ума и сърцето и на „онези малките“, за които Христос ни казва: „Който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина,“ и сетне допълва: „горко на онзи човек, чрез когото съблазън дохожда“ (Мат. 18:6-7). 

Бележка: снимката е взета от първата статия на БиБиСи от 20 януари 2016 г.




Cross And BibleИмам немалко приятели, повечето православни, но броят на приятелите-католици и приятелите-протестанти непрекъснато се увеличава (поради характера на работата ми), което някак си ме радва: първо, защото е добре човек да има повече приятели, и второ, защото опитът на християните от различни църкви е уникален и когато той се споделя, ние се учим и търсим полезното за нас самите и за църквите ни. Та този мой приятел-католик е изключително ревностен към своята (католическата) вяра. Казвам му: не учи ли Църквата, че вярата е една и че като християни всички вярваме в Христос като Изкупител и Спасител; но наистина, в нашите учения и в богословието ни има различия относно разбирането на едно или друго положение на вярата. Той настоява: има истинска и неистинска вяра – моята е истинска. Съгласявам се, че има истинска и неистинска вяра, но не се съгласявам, че едно изповедание (в случая римокатолицизмът) може да си присвои правото да знае, че тъкмо неговата вяра е истинска, споделям му, че ние като хора често сме своенравни и си тълкуваме нещата, без да търсим Божия отговор за тях в молитвения си живот; защото Бог е Този, който може да ни даде истински отговор, а ние можем да се заблудим или да се отклоним от истината. Както и да е, изоставяме въпроса за „истината“ и той ми казва: но има една действителна черта у вас, православните, която никак не мога да нарека християнска: ето, говорим за своенравие, но имам чувството, че вие често сте твърде своенравни и още по-често сте непослушни, не се подчинявате на църковната йерархия и оттам и вярата ви не е поставена на твърди основи.

И тук се започва разговорът за „камъка“, върху който е изградена католическата църква (т.е. апостол Петър), за абсолютното послушание към йерархията, за благодатта и добродетелите, с които послушният бива надаряван, с твърдостта на вярата, основана на послушанието и т.н. „А вие,“ казва ми той, „не само в църковния си живот, но и в различни писания такива неща изливате върху вашите епископи, че дори ме е срам да ги чета.“ Напълно се съгласявам с него: не е редно за водачите на църквата да се говорят и пишат неща, които, дори и да имат нещо общо с истината, най-често вредят на църковното тяло, вредят на мисията на църквата в обществото ни и в света и вредят на онези, които разбират нашите писания според както те намерят за добре; послушанието е една от първите добродетели за всеки християнин и ние сме длъжни да оказваме такова, включително към църковната йерархия.

Но му посочвам, че Свещеното Писание ясно говори, пък и  църковната традиция потвърждава, че под „камък“ не трябва да разбираме тъкмо апостол Петър, а самия Христос – той е твърдото основание на Църквата, на която и портите на ада няма да надделеят; давам му примери за различни други тълкувания на този текст от евангелист Матей (гл. 16, стих 18) – тъй като има и други мнения по въпроса, и му посочвам примера на Христос, който казва, че може да разруши храма и в три дни да го съзида отново (Мт. 26:61), където се вижда, че и тук Той говори за Себе Си, както и в разговора си с Петър. Приятелят ми обаче продължава и ми цитира от документи на догматичното учение на католическата църква: „Който е послушен към епископа, той е послушен към Христос, а който не признава епископа, той не признава Христос и Онзи, Който Го е пратил“ (параграф 20 на Lumen Gentium – догматическата конституция на католицизма). Отговарям му: има нещо вярно в това, християните трябва да са послушни на водачите на църквата, то затова те са водачи – да ни водят по пътя към по-пълно познание на вярата, особено като имаме предвид, че те са носители и изразители на правилната вяра (и затова така и наричаме епископите – „правило на вярата“) и от тях трябва да попиваме християнските истини (освен, разбира се, от Свещеното Писание, а за православните – и от Свещеното Предание). Но същевременно му посочвам, че да се приравнява послушанието към епископа с послушанието към Христос е преди всичко едно по-късно и добре обосновано от католицизма учение за йерархията като императорска или царска йерархия, на която поданиците са длъжни да отдават безусловна почит, послушание и дори страхопочитание; подобни възгледи съществуват и в други християнски общини, но римокатолицизмът е извел този принцип до някаква крайност, която кара вярващите да виждат в римския папа не само наместник на Христос тук на земята, но дори и „най-пълен и истински образ на самия Христос тук сред нас“ (аз самият съм имал случаи при разговор с католици да чуя от тях такова нелепо от християнска гледна точка твърдение). По този въпрос с приятеля ми като че постигаме някакво съгласие.

Сетне продължаваме разсъжденията си за послушанието и вярата, като си казваме: водачите на църквата могат да бъдат както добри, тъй и не толкова добри, и историята ни дава изобилни примери (както и изрази от типа „Не дай Боже да ви се случи зъл епископ – тогава нищо не можете да направите, ще си го търпите, докато ви управлява“ – нещо, което се е казвало и от църковни Отци, и от съвременни вярващи), но като знаем, че Църквата е и нашето земно християнско семейство, в което вярващите в Христос взаимно се търпят, учат се един от друг, прощават си грешките и продължават по-нататък по пътя им към „придобиване на Христос,“ то какъвто и църковен водач да имаме в енорията си или в епархията – трябва да му отдаваме дължимото. Никой не избира какъв да бъде баща му или майка му: те са такива, каквито са, някои са добри и грижовни, други са по-безгрижни и не толкова отговорни, а трети пък направо са разсипници и прахосници. И въпреки това семейството продължава напред, децата отдават дължимото на родителите си, всички в семейството в края на краищата търсят общото и ценностното, което ги държи заедно в това неразделно цяло, семейството (разбира се, тук оставяме настрана въпроса за разделените семейства – това е друга тема). Та така и църковните ни водачи – били те епископи, пастори, „председатели,“ или какъвто и да е друг тип „ръководители“: щом сме с тях в едно християнско семейство, всички в него сме длъжни да отдаваме един другиму дължимото.

Знаем, че обикновено църковен водач става онзи, който е доказал висотата на вярата си, добрия си живот на християнин и, често, но не винаги – високата си богословска подготовка по истините на вярата. Като такъв, църковният водач вижда вярата, самите вярващи и света от по-голяма висота, отколкото обикновените вярващи (не че има „обикновени“ вярващи, но просто такъв е изразът), и най-често неговият поглед и неговите преценки са правилни и полезни за вярващите – както по отношение на вярата им, така и по отношение на църковното устройство и църковната дисциплина. Детето не може напълно да разбере действията на бащата, който, независимо от характера му и добрите и лошите моменти, в които понякога се намира, се грижи за семейството, допринася за неговото добруване и за израстването на децата. Така понякога и вярващите невинаги разбират всичко онова, което църковният водач прави в ежедневието си, но в крайна сметка и в по-дългосрочен план разбират, че действията му са насочени към благото на конкретната църковна община и на всеки отделен неин член. Разбира се, тук говорим за „нормалните“ случаи на отношения между църковна йерархия и вярващи, и с моя приятел се съгласяваме, че има изключения от този нормален ред на нещата, при които имаме различните случаи на епископи и свещеници, както и на пастори, които са вършели или сега вършат гнусотии с онези, които са им „подчинени“ и се намират на по-долни стъпала на йерархичната стълбица.

В края все пак стигаме до едно по-обобщено съгласие: послушанието е добродетел и такова трябва да се отдава на онези, на които е поверено ръководството на църковната община (епископ, свещеник, пастор, интендант, и т.н.), тъй че християнското ни семейство (общината) да преуспява, както в духовния, така и в материалния си живот и дейности, но послушание трябва да се отдава преди всичко и най-вече на Бога: да чуваме в сърцето и ума си какво Той ни наставлява, да Му бъдем послушни докрай, да се отървем от своеволието и да се подчиним на Неговата воля, за да ни бъде добре и да живеем богоугодно на земята (алюзия към петата Божия заповед). Послушанието не е безусловна категория, то е жизнен принцип (т.е. принцип на живота) и като такъв човек го упражнява в съответствие с разумните начала на живота; известно е, че можем да имаме и неразумно послушание, когато от прекалено угодничене можем да спомогнем за установяването на тоталитаризъм, тирания и безкраен абсолютизъм. Послушанието е баланс, който човек установява за себе си и за обществото, в което живее, тъй че всички в него да отдават на другия онова, което им подобава и което Бог отрежда на онези, които са Му верни и които в послушанието си към Него правят и послушанието към хората умерено, балансирано и в крайна сметка – богоугодно. В действителност вярата е и мерилото на послушанието: от безрезервната ни вяра в Христа се определя и степента на послушание към другите.
Вторник, 15 Декември 2015 12:12

За свещите, вярата и търговията

sveshti

Едно е сигурно: между свещите и вярата няма никаква връзка! Но някои християнски общности с десетилетия и дори с векове убеждават християните, че връзката между тях е най-пряка и че молитвата на вярващите към Бога задължително трябва да бъде съпроводена със запалена свещ. Това се отнася както за православните църкви, така и за римокатолически и дори за една немалка част от англиканските църковни общини (наистина, през последните няколко десетилетия в повечето англикански храмове, а също и в немалко католически, свещите бяха изоставени, но доскоро те бяха „задължителен“ атрибут на вярата).

„Църковната свещ е чиста и свята жертва пред Божия олтар. Всеки съзнателен е предан християнин да пали с искрена молитва при всяка богослужба в храма, дома и другаде само църковната свещ. Свещта, купена не от Божия храм, не е църковна, не е жертва пред Бога и не носи никаква полза на приносителя й“. Вярвате или не – но това „назидателно четиво“ се помещава в православните църковни календарчета от много десетилетия насам (намерете което и да е от последните десетилетия и ще видите текста непроменен от памтивека). Значи да повторим: свещта е жертва, който я пали, той е съзнателен християнин, всяка друга свещ е нецърковна, не е жертва и не носи полза на онзи, който я купува и я пали.

Сега да разсъдим. Историята ни сочи, че продажбата на свещи с нищо не се отличава от всяка друга търговия, която се върти както „на светло,“ така и „на тъмно“, на открито и на закрито, върху тезгяха и под тезгяха. Ама дали тази продажба се отнася до църковните свещи или до които и да са други свещи (включително онези, с които нашите роми – циганите ни, с една дума – наводниха пазарищата) – няма значение, търговията си е търговия и търговецът трябва да печели; иначе не е търговец, ами е будала.

И тъй, от два дена разбираме, че Българската православна църква (БПЦ) решила на свое заседание от 8 декември да вдигне цените на „църковните“ свещи. Ние знаем какво означава „вдигане на цените“ и това явление ни съпровожда от десетилетия. Тъй че нищо ново под слънцето. Онова, което също знаем от опит, е че цените обикновено се увеличават с два, пет или дори десет процента; рядко ще си спомним за увеличение от петдесет, сто или повече процента наведнъж. Нещо повече: само един твърде алчен „бизнесмен“ (по-скоро – крадец на чужди пари) би си позволил да вдигне цената на стоката си двойно. Да си представим, че от утре хлябът няма да е левче, а ще е два лева, билетчето в автобуса също от левче ще скочи на два лева, или жилището, което вчера исках да купя за 30 хиляди евро вече ще ми го продадат за 60 хиляди. А заплатите, както добре знаем, се увеличават с по два-три, най-много пет процента.

Та управниците на БПЦ (тук – синодалните старци, които в случая със свещите бихме нарекли бизнес-управници) изведнъж решиха да вдигнат цените не с пет, не с десет и не с двадесет, а с цели сто процента. При това тайно, без никой да знае, и едва след седмица време нашенската преса научи новината и я пусна по медиите. А БПЦ продължава да си мълчи: ми идете на сайта на БПЦ и потърсете новината? Няма я, защото тя никак не е важна, че да бъде удостоена с поместване на сайта. Че и защо да я поместват: от днес (когато вече действа новата цена) всеки, който реши да си купи свещичка, ще разбере че онази, която беше 20 ст., сега вече ще е 40 ст., свещичката от 50 ст. вече ще е левче. В интерес на истината трябва да кажем, че увеличената цена се отнася до закупените от храмовете и манастирите свещи от БПЦ: досега един килограм свещи БПЦ продаваше на своя клир за 40 лева, сега килограмчето ще струва 80 лв. Свещеници и игумени ще решават колко да бъде цената на дребно, с която ще бъдат удостоени вярващите, които купуват свещи.

И тъй, споменавайки по-горе търговеца и будалата, нека сега да видим, кой е будала: синодът ли или онези, които купуват свещи?

Ама те дали ще купуват тия свещи? Ми да разсъдим: почти половината от тях са пенсионери, чиято пенсия, както знаем, бе увеличена от последните пет години само с пет процента, а свещичката вече те трябва да купуват с увеличение сто процента. Една немалка част от приходящите в храмовете са млади семейства с деца, чието финансово състояние, както ни е добре известно, също е отчайващо и те пестят всяка стотинка, само и само някак си да свържат двата края и децата им да не ходят гладни, жадни и голи (е, поне за една част, ако не за всички, от младите семейства това е жива съвременна картина). Та си мисля, че при създалата се „финансова ситуация“ тези църковни приходящи ще се опитват някак си незабелязано да се промъкнат край свещопродавачката и да си стоят в храма и без свещичка. „Че какво, Бог и тъй вижда в сърцето ми, какво толкова като не съм си купил и запалил свещичка,“ ще се утешават те. Пък ако някой си и купи (особено като му се каже, че без свещ даден обред не може да се изпълни), то най-вероятно това ще е една свещичка от 40 ст. (бившата 20-стотинкова свещ) и толкоз. Е, някой може да се бръкне и по-дълбоко в джоба и да купи и повече, но имам съмнение, че тези хора ще стават все по-малко и по-малко.

И тъй, защо синодът реши да вдигне цените толкова драстично и кой има изгода от това? Не мисля, че някой се съмнява относно изгодата: със сигурност тя не се отнася до вярващите в храмовете, „изгодата“ (ако това въобще може да се нарече изгода) е изцяло за търговеца, който си е вдигнал цената и съответно очаква двойна печалба. Изгодата е за БПЦ, тъй като повече от половината от приходите от свещи отиват за синода, някъде към 30 процента остават за църковните настоятелства и други петнадесетина процента отиват в епархийските бюджети. Т.е. изгодата не е нито за вярващите, нито за свещениците, които вече ще продават много по-малки количества свещи. Но това „изгода“ ли е, което БПЦ стори с вярващите? Не мисля, това е по-скоро изнудване и безсрамна лакомия. И се чудя докога вярващият народ ще вярва на онова „назидателно четиво“ за църковната свещ и нейната жертвена сила пред Бога. Чудя се също така колко ли ще се увеличи „търсенето и предлагането“ на „нецърковните“ свещи от страна както на вярващи, така и на свещеници (факт, който от доста години насам значително нарушава „бизнес-плана“ на синода, тъй като свещениците масово купуват значително по-евтини свещи не от синода, а от други по-мургави „бизнесмени“).

Тъжна картина, братя и сестри, тъжна!

Все си мисля, че и малцината упорстващи в доверието си към синода явно накрая няма да издържат и ще започнат и те да казват истината право в очите, а не както в момента си мълчат и преглъщат каквото и да им се поднесе. Но същевременно съм убеден, че Бог винаги промисля за всичко, което става в сърцето на човека и още повече в сърцето на вярващия. И който в сърцето си търси Бога и вярно Му служи, който не краде и не печели от лихварство, който вижда първом духовното, а едва след това материалното, и който не се взира първом в свещта, а едва след това в Божия образ – той ще бъда познат от Бога като Негово чадо, и той ще търси само Бога и Неговата слава, а не човешка слава (и човешка печалба от свещи). Бог да ни е на помощ!

Петък, 20 Ноември 2015 15:39

Какво е „църква“?

church Този въпрос е толкова неуместен, някой би си казал, и би се учудил защо ли въобще захващам тема, която и на децата е ясна, да не говорим на вярващите християни и на читателите на този блог. И аз самият съм убеден, че четящите тук много добре знаят какво е църквата. Въпреки това реших да споделя някои свои мисли, като много се надявам, че те все пак ще внесат някаква допълнителна яснота по въпроса. В разсъжденията си тук искам да обърна внимание на два момента: каква е употребата на думата „църква“ в библията и какво е нейното значение, и на второ място – какво днес трябва да разбираме под думата „църква“ в ежедневния ни църковен живот като християни.

Подтик за разсъжденията ми по темата бе един разговор отпреди няколко дена с няколко англикани, които всячески ме убеждаваха, че думата „църква“, като превод на гръцката „еклезия“, може да има само христологично значение, включително в Стария Завет. Разбира се, аз отговорих, че в Стария Завет имаме случаи на употреба на думата „църква“ (в случая разговаряхме за английския термин church, за немския му паралел Kirche и за френската église), която съдържа христологично значение в себе си, т.е. значение, където може да се открие Христовата старозаветна Църква в събранието на вярващите (преди всичко старозаветните пророци и патриарси), които са вярвали в истинския Бог и вярата им, макар и в смътна форма, е отразявала и очакването (предвкусването) на Христовата изкупителна жертва на Кръста. Същевременно им обърнах внимание, че в действителност по-често думата „църква“, както тя се среща в Старозаветните и Новозаветните книги, не означава „събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват“, а има различни други значения, които в никакъв случай не я свързват с Христос или с Христовите последователи.

Ще спомена няколко случая на употреба на думата в отделни преводи на библията. Думата „еклезия“, в различните й преводи (в случая разглеждам само древните гръцки, и по-точно Септуагинта, и няколко английски, немски и френски библии), се среща доста често и най-общото й значение е „събрание, сбирка, среща“. За какво точно събрание или сбирка става въпрос става ясно, само като се разгледа по-широкия контекст на употребата на думата (т.е. цялостния контекст на дадения библейски откъс или на други извънбиблейски източници и данни). В Старозаветните книги на Септуагинта „еклезия“ например се среща във Второзаконие 23:2-3, 23:9; Съдии, 21:8; 1Самуил (1Царства в православната библия), 19:20; 1Царства (3Царства у православните), 8:56; 2Хроники (2Паралипоменон у православните), 6:3; Неемия, 5:7; Иудит, 6:16; 1Макавейска, 3:13; Псалом 25:5; Премъдрост Сирахова, 23:24, 26:5, 50:20; Йоил, 2:16; Плач Йеремиев, 1:10, и още много други (обръщам внимание, че тук използвам и някои т.нар. „неканонични“ библейски книги, които съставляват канона на православната и на католическата библия, в случая това са 1Макавейска и Премъдрост Сирахова). Във всички тези случаи значението на думата е „събрание, сбирка на хора на едно място“ без никаква връзка с отношението им към Бога. В отделните преводи на посочените тук стихове думата „еклезия“ се превежда различно, напр. в библията на Крал Джеймс тя е предадена като “congregation”, “assembly”, “company” и дори“band“ със значение „група хора“. По подобен начин тя се превежда и в други преводни издания на библията.

Същевременно можем да видим, че на мястото на гръцката „еклезия“ в редица преводи се използва и думата „църква“ (в нашия случай разглеждаме church,Kirche, église, според както са употребени в съответните английски, немски и френски преводи). Латинската Вулгата съдържа 164 случая на употреба на ecclesia, от тях 50 в Стария и 114 в Новия завет; Лутер в своята библия от 1545 г. употребява Kirche 15 пъти в Старозаветните книги, а в Новозаветните въобще не я използва, там той употребява Gemeinde (общност, събрание, община); за сравнение ще посоча, че в изданието на лутеровата библия от 1912 г. думата Kircheизобщо не се среща в цялата библия: навсякъде в нея е употребена думата Gemeinde; подобни свободни употреби на думи за гръцката еклезия се срещат и в много други преводи, напр. във френското издание по Darby-библията от 1885 г. думата „църква“ (église) не се среща в цялата библия (и в самата Darby-Bibleна английски думата „църква“ не се среща никъде в цялата библия!), докато в другоавторитетно френско издание, това на Louis Segond от 1910 г. в Стария завет се употребява изключително думата „събрание, сбирка“ (assemblée), а в Новия редовно се употребява „църква“ (église).

За отбелязване е, че във всички български преводи на библията, както православни, така и протестантски, думата „църква“ се среща само в Новия завет: в Старозаветните текстове гръцката „еклезия“ е преведена на български (а преди това и на старобългарски/църконославянски) според съответното конкретно значение на „еклезия“ в дадения контекст, т.е. като събрание, сбирка, група, община.

Всички тези примери посочват, че употребата на думи, съответстващи на гръцката еклезия в различните библейски стихове, се извършва според предпочитанията на преводачите, а не според едни или други тълкувания на текста като сочещи към Христос (т.е. имащи христологичен смисъл). За библейските преводачи и тълковници важен е бил смисълът на гръцката дума еклезия, означаваща „събрание, сбирка“, е не дали тя има връзка с някакви христологични тълкувания. В Новия завет употребата на еклезия продължава да следва старите значения на гръцката дума (събрание, сбирка), като същевременно в редица Новозаветни стихове ясно се откроява и нейният евангелски смисъл: събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват. Тъкмо Новият завет ни дава и последващото разбиране за Църквата като богочовешки организъм, който има небесни и земни измерения и който в земното си съществуване е тъкмо събранието на вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля.

Тук идват и разсъжденията ми по втория поставен от мен по-горе въпрос: какво разбираме днес под църква в живота ни като вярващи християни. Щом Църквата е събранието на вярващите в Господа, които в своя живот като Негови последователи Го следват и носят своя кръст (според както сам Христос иска от нас), значи нея можем да я видим там, където на едно място се събират тъкмо такива вярващи: събранието на тези вярващи е Църквата (разбира се, за православни и католици тя включва и починалите в Христа, за които Църквата се моли). Историята на християнството, обаче, ни е оставила за наследство редица неправилни практики и разбирания за Църквата, които едва в последно време се схващат в тяхната пълнота и се търсят пътища за преодоляване на заблудите от миналото. Известно ни е, че мнозина християни в предходните столетия бяха убедени, че мисията на Църквата се изпълнява само от кръстоносните походи, с меча в едната ръка и кръста в другата; че християни могат да бъдат само белите хора, а всички останали раси са диви, трябва да бъдат облагородявани и трябва да приемат нашето християнство; че даването на свобода на негрите или на селяните (например в страните, където крепостничеството е продължавало с векове) е изключително небогоугодно дело (можем да намерим голямо количество молитви от онези времена, в които се виждат разбиранията на християните по всички тези въпроси), и т.н. – примери могат да се посочат със стотици. И тъй, през последните няколко десетилетия немалко заблуди от миналото бяха преодолени. Но редица неправилни разбирания за Църквата (или църквата като местно проявление на едната Църква) продължават и до днес.

Една от тези заблуди е учението на редица християнски общини, че само те са истинската Църква и всички останали грешат, т.е. че те или съвсем са отпаднали от нея или пък се заблуждават и са изпаднали в ерес. Не е нужно да ходим далече, за да видим примери за подобни разбирания. Друго, по-изтънчено разбиране за Църквата е това, че християнските общности считат, че в границите на Църквата са всички онези, които принадлежат (най-често по кръщение) към съответната общност, например, всички католици, принадлежащи към съответни католически общини, в своите събрания съставляват Църквата (т.е. те са Църквата), защото само католическата църква е истинската, а всички останали са отпаднали от нея (като едни, например протестантите, са отпаднали повече, а други, например православните, са отпаднали по-малко, считат католиците); за православните всички, които са в отделните православни църкви, съставляват Църквата, а другите, неправославните, също в една или друга степен са отпаднали от нея, едни, като католиците, по-малко, други, като протестантите, повече; по подобен начин и отношението на протестантските общини към католици и православни също изразява конкретни идеи за това кой е в Църквата и кой не е.

Мисля, че читателят вече се досеща към какво водят разсъжденията ми, но за да бъдем ясни и за всеки друг, който случайно би прочел тук в този блог, ще спомена най-главното. От опита ми в редица православни общини в няколко т.нар. „православни страни“, където съм прекарал по-дълъг или по-кратък период на общуване с вярващите в храмовете, съм забелязал, че сред енориашите, особено онези, които само се водят енориаши, но идват на църква веднъж-дваж на годината, има и такива, които в действителност не принадлежат към Църквата. Някой ще се каже: откъде накъде Кожухаров ще знае дали те принадлежат към нея или не – само Бог знае. И напълно се съгласявам с последното: единствен Бог вижда в сърцето на човека и знае кой е Негов последовател и кой е отстъпил от Благата му Вест. А щом Бог вижда в сърцето, значи Той със сигурност знае, че онези християни, които само по име са такива, но не изповядват Христа и не Го следват в живота си, носейки своя кръст, не са в Неговата Църква. Следователно старата максима, че щом си се родил и си кръстен в дадена църква, значи ти си в нея и си член на Тялото Христово, трябва да бъде преосмислена и всеки християнин да си каже: член съм на Църквата само дотолкова, доколкото правилно вярвам и правилно изповядвам вярата си, т.е. върша благодатни дела на вярата, което ме прави Христов последовател, а не само Христов вярващ, при което вярата и изповядването й се извършват в събранието на вярващи като мен, които също вярват и се подвизават във вярата си според Христовите заповеди. Защото Църквата е събранието на вярващите в Христос: Църквата не е отделният християнин, нито пък една цяла църковна община, да речем, католическата: тя като цяло не може да е Църквата, в Църквата са само онези нейни членове, в чието сърце Бог вижда вярата и делата на вярата на християнина.

Ето защо призивът ми е често да се вглеждаме в себе си, да търсим признаците, които ни правят членове на Църквата и да се борим срещу заблудите, които ни отдалечават от нея и от Бога. Ако ние успяваме (или преуспяваме) във вярата си и в следването на Господа, то сме длъжни и другите да подтикваме към същото, т.е. да подканяме и онези, които не са в нашата „църква“ (общността на действително вярващи и действително следващи Христа), да се присъединят към нея, но не като просто станат членове на общината, а като с вярата и живота си станат членове на Божия народ. Ето това е Църквата: вярващите в Христос, които Го следват и в чиито сърца Той вижда вярата и делата им, чрез които се прославя Небесния наш Отец (алюзия към Мат. 5:16).

Разбира се, поради ограниченото място тук не се впускам в други подробности, свързани с въпроса за това кой е член на Христовото Тяло, на Църквата. Тук изпускам въпроса за избраните, за съотношението между вяра и дела, за движението на вярващия към обожение (теозис) и спасение като лично усилие и като общинен акт на вярата, за действието на Божията благодат, и т.н. – този въпроси имат преди всичко богословски характер и тяхното изясняване не е тема на един блог. Но мисля, че чрез горните разсъждения до някаква степен косвено засягам и отделни аспекти на тези въпроси. Апелът ми е да се подвизаваме и да търсим Божието уверение, че Той ни е приел в Църквата Си, а не да свързваме членството си в нея само чрез принадлежността ни към една или друга църковна община или едно или друго църковно събрание.
Сряда, 04 Ноември 2015 14:09

Хелоуин – за и против

Хелоуин в Лондон, 2015Вече двадесет и пет години, откакто се освободихме от една идеологическа, политическа и полицейска (тя беше милиционерска) опека и от 25 години вече употребяваме свободата си както намерим за добре. Тази свобода ни „отвори“ очите да видим, че съществува и празник, наречен хелоуин, който се празнува преди всичко в католическия и протестантския западен свят и поради това онази старата партия ни забраняваше да гледаме, слушаме и възприемаме каквото и да било от западния „враг“, защото той щял да разложи народи и неговото светло комунистическо бъдеще. Разбира се, разложи се партията и нейната идеология (макар още да си съществува в прикрита форма, но под друго име), а хората получиха свободата да избират кое е добро за тях и кое не е.

Та така и с хелоуин: едни започнаха да го празнуват, други не се интересуват от него, а трети са върли противници на самата идея на хелоуин, да не говорим за празнуването му. И у нас вече две десетилетия, с идването на края на октомври страстите се нажежават и по различните медии четем, слушаме и виждаме какво ли не за празнуването му в различните краища на страната. Преобладаващото мнение (според моите наблюдения) клони към отричането му, хелоуин се отрича и от християните в една или друга степен. Но особено той не се нрави на православните вярващи, преди всичко защото началото му идва от неправославни християнски общини (т.е. от чуждо на страната ни влияние, твърдят те) и защото той се е превърнал в ново езическо явление, което погубва душите на хората, особено на младите и децата, които с радост надяват какви ли не странни одежди и маски и правят какви ли не странни неща по време на празнуването.

С тези няколко реда искам да напомня и на онези, които с радост приемат празника, и на онези, които върло го отричат и призовават народа на жестока борба с това явление, че празникът и идеята, която той изразява, сами по себе си нито са пагубни за душата, нито са вредни за народа, нито пък са неправославни, както някои мислят. Както не виним мотиката, че е пагубна и вредна, така не можем да виним и християнския празник, който може да се празнува действително по християнски или който може да се празнува по сатанински; мотиката може да бъде (и най-често е) полезен инструмент в ръцете на полевъда, и тя може да бъде средство за убийство в ръцете на убиеца. Така и с празниците: ние сме тези, които им придаваме действителен християнски смисъл или които ги превръщаме в някакъв нецърковен обред, в „мистика“ (най-често нездрава), в ритуал, който понякога не се отличава от ритуалите на езическите празници.

Нека да припомня какво е хелоуин. Името му идва от ол-хелоу (All Hallow’s evening) – навечерието на празника Вси светии (31 октомври за западния християнски свят), който, както е известно, се празнува във всички християнски общини, включително в православната църква, но на по-късна дата. Буквално „хелоуин“ означава „свята вечер“ (halloween е съкратена форма на hallowed evening) – т.е. това е вечерта, от която начеваме усилни молитви и богослужения в памет на починалите в Христа. Хелоуин начева тридневен период на богослужения и молитви за починалите, включително светците, мъчениците и изповедниците на вярата (и тъй като често християните са наричани светци, включително в новозаветните книги, оттам идва и названието на празника). Разбира се, съществуват мнения, че холоуин е похристиянчен празник, по-рано през вековете празнуван от келтите като завършек на есенната беритба на „плодовете земни“, други пък твърдят, че той има чисто християнски основи.

И  наистина, християнското му съдържание е несъмнено. Начевайки от 31 октомври, когато църковните камбани възвестяват началото на богослуженията и молитвите за починалите в Христа, през следващите три дена християните в молитвите си като че се сливат с „небесната църква“ и всички заедно изпросват от Бога прошка на греховете за онези, които са съгрешили през живота си, и небесна слава за онези, които са просиялите с вярата си. Тук се разбира, че говорим преди всичко за римокатолическата църква, от нея по-късно празникът е възприет и от протестантските общини. В католицизма непрекъснатото биене на камбаните на 31 октомври дори означавало надигане на „общ църковен глас“ към Бога, който да бъде чут и от онези, които са в чистилището; по подобен начин се организирали и шествия по улиците от вярващи, облечени в черно, които с песнопения и молитви изпросвали прошка на греховете на съгрешилите и прославяли Бога за удостояване на светиите с Неговата небесна слава.

Хелоуин в Букурещ, 2015Няма съмнение, че някои римокатолически обичаи на този празник не са приети от протестантите, защото в учението си те не приемат католическото учение за чистилището (което не се приема и от православната църква) и възможността молитвите на живите да облекчат съдбата на починалите. Но за редица протестантски общини хелоуин е същевременно и празник на реформацията, тъй като Мартин Лутер тъкмо в навечерието на празника забива на портите на витембергския храм своите 95 тезиси (знаейки, че тази вечер в него ще дойдат тълпи от вярващи и посетители заради празника). През дните от 31 октомври до 2 ноември в протестантските страни празникът отразявал и характера на „празник на урожая“ и „празник на реформата“ (преобръщането, промяната към нещо по-добро), при който често децата се обличали със специални дрехи, които да наподобяват библейски личности или пък личности от Реформацията, като това се свързвало с „промяната“ (реформата), която протестантизмът донесъл на християните като противопоставяне на извращенията на римокатолическата църква през вековете преди началото на самата Реформация. И, както е известно, първите протестантски движения в Европа са имали изключително положително значение за очистване на християнството от редица нездрави наслоения (включително догматични и канонични отстъпления), които по това време имали място в средновековния християнски свят.

Естествено е да има християни, които не приемат празника преди всичко поради факта, че често на него децата биват обличани като вещици, дяволи (демони) и всякакви други „нечисти“ същества. И това е разбираемо. Но същевременно трябва да се помни, че и до днес в много християнски общини подобно обличане на децата продължава да почива на християнски основи, тъй като то е обвързано и с поучаване: в храмовете и в специалните детски образователни програми на църквите на децата се припомня какво означава смъртта за християнина, какво е значението на „добрите“ и на „лошите“ духовни сили, какво е значението на праведния живот докато сме тук на земята и участта ни в отвъдния живот като последица от сегашния, каква е силата на молитвата и как чрез дрехите, действията, думите и т.н. зли сили могат да бъдат прогонвани, а добрите призовавани на помощ (преди всичко призоваване на Бога и на неговите светии). Редица християнски йерарси и богослови заявяват, че тридневните чествания на паметта на починалите в Христа са изключително ползотворно средства за младите, които научават редица истини за християнския живот и смъртта само по това време на годината.

От този християнски смисъл на празника, обаче, идваме до днешното му езическо „обръщане“ (т.е. преформяне от християнско в езическо): в много страни (особено в западния свят) той е загубил християнските си корени и на практика се е превърнал в антихристиянски празник, който може да има дълбоко отрицателно влияние върху душата на човека, а особено на младите. От края на октомври всяка година магазините предлагат какви ли не странни и дори чудовищни костюми, маски и всякакви други „атрибути“ (такива като изкуствена кръв, изкуствени коси и зъби, огнени очи, дрънкулки, които издават ужасяващи звуци и т.н.) и децата с голямо удоволствие си организират халоуински партита. За съжаление, у нас празникът се възприема в неговата антихристиянска форма, което не позволява в него да се види християнския му първоизточник. И това е една от причините хелоуин да бъде категорично отричан. Още повече, че всяка година по време на празнуванията му се случват инциденти и загиват хора. И тази година не се размина без жертви: десетки млади хора в Букурещ загинаха (и почти двеста бяха ранени) по време на хелоуинско парти, в Лондон едно първоначално приятно и весело празненство се превърна във военно стълкновение между младежите и полицията, когато маскираните млади хора, особено под въздействието и на алкохола, започнаха да унищожават всичко, което бе на пътя им и десетки полицаи бяха ранени; очевидци разказват, че мнозина от буйстващите просто били побеснели и изглеждали напълно обезумели!

И тъй, ще приключа с първоначалните си думи: не празникът сам по себе си е зъл и неприемлив за българина: ние сме тези, които не можем да видим в него християнския му смисъл, а приемаме външното, забавното за децата и за околните, пищното и зрелищното. Не казвам, че хелоуин трябва да се празнува у нас: той никога не е бил част от нашия бит, но казвам, че ако някъде някой има намерение да организира някакво празненство по случай деня на Вси светии, той да бъде наясно какво представлява празника и да се опита да го организира според каквото е и името му – „свята вечер“, а не алкохолно парти или циркова атракция със сатанински привкус. От друга страна и ние самите християни трябва да се очистим от езичеството, което се е наслоило в собствените ни църкви. Няма място тук да разказвам на какви гледки съм се нагледал в някои православни храмове, където свещениците „свещенодействат“ точно по езически и се опитват да убедят вярващите, че всичко, което вършат, е богоугодно. Ама дали то почива на евангелските истини и дали въобще съответства на Христовото учение – това не ги е грижа, важното е да има там някакъв обред или ритуал, от него да падат пари и народът да е доволен, че е взел участие в „свещенодействието.“ Разбира се, подобни „ритуали“ не са характерни само за православните църкви, езически елементи могат да се видят и в други християнски общини. Ако ние не можем да направим разлика между онова, което е действително християнско, и онова, което е нехристиянско или е антихристиянско, то кой друг може да ни посочи къде е истината? Лесно е да виним другите (празнували хелоуин, видите ли), но виждаме ли гредата в собственото си око, преди да посочим сламката в окото на ближния?

Бележка: снимките са взети от цитираните два уебсайта.

which church1На мнозина е известно, че в немалко страни по света християните са притеснявани, ограничавани, преследвани и дори убивани. Жестокостите и убийствата на християни са особено чести в мюсюлманските страни (но също така и в други държави, където християнството е малцинствена религия). И макар да знаем тези факти, обикновено не се вълнуваме особено, защото тези неща се вършат някъде далече от нас и някак си не ни засягат. Ако нас не засягат, обаче, то църковната йерархия в една или друга степен се изказва относно преследваните християни – къде от чисто християнско чувство и съпричастност към съдбата на гонените, къде по необходимост, за да дадат някакъв отговор, който обществото очаква от църквата. Виждаме, че главата на римокатолическата църква, на вселенската патриаршия, ръководителите на други големи християнски общности вече се изказват по въпроса за преследваните и убивани християни, както и по въпроса за бежанската вълна вследствие на военните действия в Близкия Изток (в допълнение към бежанския наплив от Африка към Европа).

И все пак и „редовите“ християни понякога разговарят за християните от онези страни и им съчувстват. Но и в тези макар и редки разговори понякога се излагат мнения относно християнската вяра въобще и вярата на онези, които са преследвани и гонени, както и нашата собствена вяра. За какво става въпрос? Наскоро научих за поредната потресаваща история за изтезания и убийства на християни само заради това, че не се отказват от вярата си и умират с Христовото име на уста (вж. новината от 2 октомври тук). Чета и в мислите си се връщам към времето на голямото гонение срещу християните през първите три века след Христа, когато мъчениците за вярата с Христовото име на уста са давали живота си за тази вяра, за Самия Христос, Който в мъченическата им смърт ги удостоява с венеца на спасението. Потресаващо е да четеш как бащата гледа безчовечните мъчители да изтезават сина му, да му режат пръстите и да го пребиват от бой, като казват на бащата, че трябва само да се отрече от вярата си и ще спрат мъченията над детето му. Или жените, изнасилвани най-зверски от мъчителите им, но същевременно не преставайки да се молят на Христос, докато накрая са обезглавени и разпънати на кръст. Сещам се за първомъченик Стефан, който не престава да слави Бога и да се моли за мъчителите си. Не мога друго да си помисля при такава сцена, освен че в онези християни в Сирия виждаме съвременни мъченици за Христовата вяра, които по нищо не отстъпват в дръзновението си и непреклонното упование в Христа от това на първите Христови мъченици. И отново си мисля, че венецът на спасението и непрекъснатото им присъствие заедно с Христос вече им е приготвено.

Споделям тази новина с познати и сред тях също виждам съпричастност към съдбата на тези християни, но неколцина от тях просто подхвърлиха: „Ами, ще се спасят – друг път! Тия там всички са евангелисти, а евангелистите ще гният в ада.“ Питам ги защо така мислят, а те без много да мислят отговорят, че истинската църква е православната и че само в нея е спасението. Отново питам защо така мислят, а те простичко ми казват: „Че ти не знаеш ли, че само в православието е спасението?“ Казвам: „Не, не зная. Онова, което зная, е че има Един, Който със сигурност знае кой ще се спаси, и това може да е само Бог.“ Те ми се присмиват и си тръгват. Само ден след това споделям новината с двама неправославни християни – единият баптист, другият от една петдесятна християнска община, и с учудване разбирам, че и в този разговор единият е убеден, че спасението и истината е само в неговата християнска общност, а другият не се съмнява, че кръвното мъченичество за Христа не разпознава деноминации и разделения – Христос е Този, Който вижда в сърцето на човека и знае кой за какво дава живота си. При това под „дава живота си“ можем да разбираме не само действителна мъченическа смърт, а жертване на каквото и да било – време, таланти, пари, удобства и т.н. – в името Христово ли правим жертвите си или в името на земно благополучие, власт, признание, слава, или просто „добро прекарване“ на живота.

Дори и не си помислих да отида до близката католическа църква (само на стотина метра от къщи) и там да потърся мнение за вярата и съдбата на тези дванадесет Христови мъченици: все ми се струваше, че и там ще чуя отговор, че само католицизмът е изразител на инстинската Христова църква и че другите християнски общини неминуемо трябва да се присъединят към нея (както се казва и в катехизиса на тази църква), а също така че може би ще чуя и отговор, че онези мъченици са Христови, независимо към коя християнска община принадлежат.

Снощи чета друга новина: „Руската православна църква подкрепя въоръжената намеса на Путин в Сирия и я обявява за „свещена война“ (новината, преведена на български език – тук). Зад думите й се вижда, че руските православни не само че обявяват войната срещу онези, които преследват и убиват християните, за „свещена война“ (и че едва ли не трябва да се начене кръстоносен поход за освобождаване на християнските земи от неверници, подобно на някогашните походи за освобождаването на Йерусалим), но и че преследваните и убивани християни са наши събратя по вяра и по мъченичество за Христа. С една дума, с тези призиви руската православна църква (или поне някои нейни висши служители от клира) временно забравя „факта,“ че православието е истинската църква и че само в нея е спасението (а че тя проповядва тъкмо това може да се види само с няколко кликвания на мишката по сайтовете на Московската патриаршия) и призовава властимащите към освободителен поход за „нашите братя и сестри по вяра.“ Макар тук да пиша за православието, ясно е, че подобно отношение на едни християни към други християни съществува в почти всички християнски общности: почти няма такава общност, която да не вижда в себе си истинската Христова църква и да не осъжда другите общности, че в своето учение и християнска практика те са отстъпили от Христос и евангелието.

В подобни времена на мъченичество, каквото наблюдаваме особено в конфликта в Сирия и Ирак поради действията на джихадистите от Ислямска държава (както и поради действията на редица други враждуващи фракции и военни сили), разбираме, че разделенията между християните не означават нищо, когато вярващият е изправен пред избора: да продължи да изповядва Христос или да се отрече от Него и да спаси живота си или най-малкото да спаси другите около себе си от мъчителна смърт. В такива моменти на истината – или си с Христос или не си с Него – вярващият не може да бъде православен, католик, протестант, англиканин и т.н.: той може само да бъде Христов или анти-Христов. Разбира се, повече от ясно е, че различията между християнските общини ще продължат да съществуват, защото Църквата винаги се проявява като поместна християнска община на конкретно място, време и условия на изповядване на вярата (т.е. няма такова нещо като „църква въобще“, или „световна църква“ или „глобално християнство“ и т.н.); щом като това изповядване има местен характер (макар и да се основава на едни и същи християнски истини и наследство от древната Христова Църква), естествено е в учението и църковната си практика на една поместна община и на друга такава да има известни различия. Но да претендираме, че само в нашата община е спасението и че всички други са осъдени – това не само трудно може да се разбере, но и много трудно може да се обоснове: както богословски, така и философски, психологически, антропологически и т.н. (но не че няма богословски обосновки – има, и то в преизобилие – но като вникнем в тях разбираме за какво става въпрос).

Нека да бъда ясен: всеки християнин в една или друга степен трябва да бъде загрижен за онова, което се случва с християните в страните, където те са малцинство и са преследвани и убивани, църквите трябва да подкрепят конкретни действия, насочени към подобряване на положението на тези християни и към премахване на геноцида както по отношение на вярващите, така и на всеки гражданин на онези страни, църквите трябва да усилят мисионерската си дейност и да утвърждават християнството както в собствените си страни, така и в страните, където християнството е все още твърде слабо и често е преследвано. Изразяването на подобна позиция, обаче, трябва да бъде съвместимо със собствената ни вяра, с учението и църковната практика на нашите общини: ако ще наричаме преследваните християни наши братя и сестри по вяра, значи трябва да ги приемаме за такива и в действителен християнски смисъл, т.е. и в проповедите ни в храмовете, а в църковното ни учение трябва да разясним защо те са наши сестри и братя по вяра и какво е онова, което ни обединява с тях. Да продължаваме да твърдим, че само в нашата църква е истината, а другите църкви се намират в грешка, означава че нещо липсва богословието ни и в разбирането ни за Христовата Църква (не говоря за отделните аспекти на учението на отделните църкви, а за богословието – т.е. за нашите разсъждения върху учението).

Горните разсъждения отново (както и в други есета в този блог) ме подтикват да кажа: да бъдем твърди във вярата си, да не отстъпваме от Христа в нищо – но наистина в нищо! – нито в ежедневието си, нито в енорията си и богослужението, нито в семейството или работата, нито в която и да е наша дейност, мисли и поведение. Ако това правим, навярно няма да отстъпим от Него и когато настанат „усилни“ времена и когато можем да бъдем гонени, притеснявани, ограничавани, преследвани, и може би убивани само заради това, че изповядваме Христос. Да бъдем с Христос непрекъснато и молитвите да не напускат устата и сърцето ни, а едва след това да разсъждаваме за истините в „нашата“ църква и за правилните начини на подвизаване във вярата. Местните особености на нашите църковни общности и на начините на изповядване на вярата в никакъв случай не противоречат на действителното й изповядване, когато във всичко се стремим да търсим Христа и да бъдем най-близо до Него: ако това правим, Той ще ни научи как по-нататък да разсъждаваме за начините на християнското подвизаване и за подвизаването на другите християни, които не са от нашата община, но които навярно също се стремят да стоят близо до Христа и да пребивават в Него, според както Той Сам иска от нас.

synod callВ материала „Степенуване на християните“ отпреди един месец (виж тук) писах, че християнин означава „Христов, принадлежащ на Христа“ и че християните не могат да се степенуват: вярващият в Христос не може да бъде по-християнин или най-християнин: той или просто е християнин и следва Христос или не е християнин и е отстъпил от Христовите повели. Същевременно, обаче, вярващите изповядват християнството си по конкретен начин, в конкретно време и на конкретна територия. Имаше време, когато едни християни убиваха други християни и това се вписваше във вярата им, имаше и време, когато разделенията между християните пораждаха войни и насилия. Днес християнските общности в световен мащаб разсъждават върху грешките от миналото и търсят пътища за недопускането им в бъдеще. Все повече се разбира, че вярващите в Христос или следват Неговите закони на любовта, милосърдието и състраданието (да обичаш всеки ближен, но също и врага си, да нахраниш гладния, да подслониш бездомния и т.н.), или отстъпват от тях и продължават да вървят по стари утъпкани пътища на отдавна отречени заблуди от миналото. С една дума, днешното време е време на пресяване на действителните Христови последователи от мнимите „изповедници“ на вярата. И никак не трябва да се съмняваме, че Бог вижда в сърцето на всеки и познава Своите, а отхвърля онези, които вече са Го отхвърлили.

Повод за тези думи е отношението на една църква към бежанския проблем и по-конкретно бежанците у нас – вече дошли и онези, които може би още ще придойдат. Тук ще се извиня на моите приятели от протестантските и католическите общини, тъй като ще говоря преди всичко за българската православна църква, и по-конкретно – за обръщението на светия Синод отпреди два дена (25 септември 2015 г.), наречено „Извънредно обръщение на Светия Синод на БПЦ-БП по повод кризата с бежанците“ (тук е целият текст). Но същевременно ще подчертая, че проблемът на това обръщение всъщност е проблем и на други християнски общности, а не само на православната. А проблемът е в това, че документът на Синода е изпълнен с противоречия и най-вече е двуличен. А в християнството двуличие не може да има: или си с Христос, или си против Него.

И тъй, какъв е проблемът на това „обръщение“? Нека вървим по реда на изложението. БПЦ била обвинявана в пасивност, защото доста време вече не се изказва за бежанския проблем. Е, сега вече не може да ни обвиняват, защото най-сетне се изказваме по въпроса, сочат архиереите. И какво казаха? Един набор от фрази, заимствани от стари книжки, към които се добавя едно двулично отношение както към хората, за които се говори в обръщението, така и към Бога, в Когото виждат „изпълнител“ на тяхната истина.

Православната църква не бърза, твърдят архиереите, когато трябва да взема решения, защото тя „е длъжна да мисли с категориите на Свещеното Писание, Божиите заповеди, така също и с категориите на историята, което означава да промисля позициите и решенията си с оглед на последствията от дадени събития и как те биха се отразили дългосрочно на православния народ, на паството ни“ (цитат от обръщението). И наистина БПЦ не бърза. Уж не бърза, а изведнъж, поради обществен натиск, излезе с няколко реда обръщение, което нито мисли с категориите на Свещеното Писание, нито е съобразно Божиите заповеди. Защото трябваше да излезе с едно набързо изработено мнение, та повече да не бъде обвинявана, че е пасивна. А че е прибързано, в това никак не се съмнявам. Струва ми се, че след няколко месеца, или може би след година, една голяма част от изказаното в това обръщение мнение не само няма да има никаква сила, но може би ще си противоречи изцяло (както противоречия се откриват още в този текст).

„Считаме, че нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци. За тези, които вече са тук, е редно като православни християни и като общество да се погрижим доколкото можем и ни стигат оскъдните ресурси, но повече не“ – твърди се в становището на православните архиереи. Милостиви сме, състрадателни сме, историята показва, че винаги сме били толерантни, но – вече не! Повече не сме: който дошъл – дошъл, други повече не трябва да приемаме. И призоваваме правителството да пусне бариерата, владиците настояват. А малко по-надолу в документа си казва, че „бежанците, които евентуално бъдат приети по квота и за които Българската православна църква изразява готовност да помогне в полагането на грижи, да са такива, които биха се чувствали добре сред нас. И за които грижата, полагана за тях именно от една православна християнска общност, не би представлявала морален или друг проблем.“ Значи, все пак можем да приемем още бежанци, но те да са такива, че да нямат проблем с православната вяра. Наистина,  повечето държави, които приемат бежанци сред народа си, са загрижени как тези хора, носещи със себе си ислямската култура, ще се впишат по най-адекватен начин в приемащото ги общество. И този проблем задължително трябва да се отчита, когато се решава колко хора една държава може да си позволи да приеме и как тези хора действително ще приемат културните и моралните норми на хората, сред които ще живеят. Но в самия дух на обръщението по този въпрос се вижда противоречие:  повече България не може да си позволи да приема бежанци и в същото време може и да приеме, но те едва ли не всички да са християни или пък дори и мюсюлмани, но да са готови да живеят в съответствие с християнската култура на българския народ. Защо ли? Защото ни е страх от исляма. Ами десетте процента мюсюлманско население у нас – и него ли да накараме да живее според християнските ни нравствени норми? Къде е мисията на Църквата, защо все още не начеваме да мисионерстваме? Ами защото е по-лесно държавата да ни свърши работата и да похристиянчи друговерците.

synod complainingНа следващо място: дайте да видим „как е гарантирана междурелигиозната толерантност в Египет, Сирия, Ирак и т.н. и какви мерки ще вземе световната демократична общност за гарантиране спазването на този принцип в тези страни“ (отново цитат от документа), пък сетне да говорим за нашата толерантност към бежанците. Значи ние ще сме толерантни, ако и в онези държави има толерантност, иначе не – ще си бъдем нетолерантни и ако и да приемем някого, ще го асимилираме. Но това от страх ли го правим? „Който е създал повода за този проблем [с бежанците], той да го преодолее, не е редно православният български народ да плаща с цената на изчезването ни като Държава,“ вайкат се архиереите на БПЦ. Значи, други разпалиха войни и сега като последица мюсюлманите ще наводнят Европа, затова сега другите да се оправят с бежанския проблем, а не ние, защото бежанците, които са у нас и които още може да дойдат, могат да доведат до изчезването ни като държава. Ама сериозно ли това е изказване на християнски лидери – епископи и патриарх? Повече от сериозно не може да бъде, при това е изразено черно-на-бяло и всеки може да го прочете. Какъв страх кара владиците да мислят по този начин, аз не мога да си обясня. Но подозирам, че ги е обхванало някакво отчаяние, вече виждат, че ножът е опрял до кокала и „православната ни държава“ повече не може да търпи това положение – пускайте бариерата и нито една мюсюлманска душа да не я прекрачва! Това християни ли го казват, чудя се?

Забравиха ли архиереите на БПЦ повелите на евангелието? На Самия Иисус Христос? Как вече те ще обясняват на паството си кой е нашият ближен, кого да обичаме и кой да ни е безразличен, като пуснем бариерата под носа му, нищо че това може да е дете, бременна жена, осакатен от войната човек, семейства, чиито къщи отдавна са разрушени и след непоносимия глад и бедствия, които търпят от месеци, те се решават да сменят родината си с друга чужда страна (разбира се, всяка държава си има съответни служби, които да следят дали „бариерата“ няма да бъде премината от мюсюлманин-фундаменталист или някакъв джихадист, и ако бъде премината от такъв човек, как да се действа по-нататък, но това е друга тема и в момента не я обсъждам тук). Забравиха ли владиците, че много по-благо е да се дава, отколкото да се взема (или да се отнема)? „Не, бедни сме, не можем повече да приемаме бежанци, нека ги приемат онези, които предизвикаха войните в онзи регион, от който в момента хората бягат“, разсъждават нашите архиереи-християни. Двуличието е грях пред Бога, особено когато то се проявява от онези, които твърдят че са християни и следват Христа. „Православната църква изпитва състрадание и призовава към солидарност с всички тези хора… Ние помагаме и ще помагаме с каквото можем на бежанците, които вече са попаднали в нашето Отечество, и не ги делим по вяра и народност, но считаме, че нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци“ (отново взето от обръщението). Бога ли лъжем, като твърдим че сме състрадателни, но че повече не искаме да сме състрадателни към онези, които евентуално могат да дойдат у нас? Нека да са състрадателни онези, които предизвикаха войните, а ние вече сме дотук със състраданието, чуват се гласовете на архиереите.

Ще повторя, че макар тук да разглеждам двуличното отношение към бягащите от войната бежанци на архиереите на БПЦ, подобно отношение може да се види и в други християнски общини. Пиша тези редове не за да изоблича когото и да било (макар християните е добре да се изобличават едни други, за да се поучават), а за да подскажа, че Бог поставя на изпитание вярата ни и в изпитанието (което често е „огнено“ изпитание) Той иска да види кой продължава да Му остава верен и кой тълкува „своето“ християнство според както моментната ситуация му подсказва. А в Бога няма моментни настроения – днес съм с Него, а утре ще поотстъпя малко, пък вдругиден ще опитам отново да бъда с Него: вярващият или пребивава в Бога или е отстъпил от Него и следователно Му става противник. Нека да бъдем мъдри като змии и да разсъждаваме за моментните ситуации от гледна точка на вечността, която Христос предлага на онези, които не отстъпват от повелите Му. Мъдростта в Бога изисква да съпоставим в правилна евангелска светлина моментното с вечното, неудобното за момента със смирението, заплашителното за момента с милосърдието, защото милостивите ще бъдат помилувани (срв. Мат. 5:7), а немилостивите ще бъдат съдени.

assisted dying protestorsКакто вече многократно споменаваме, отделни личности, подкрепени от шумни и пъстроцветни кампании, правят всякакви опити да насадят в европейските общества морални норми, които те считат за правилни и необходими на съвременните народи. Гейовете и лезбийките да могат да сключват брак и да си осиновяват деца – може ли да има нещо по-демократично от това да се дадат равни права на тези „онеправдани“ групи хора? Не, съвременната демокрация изисква да уважаваме и зачитаме правата на всички без изключение, без да правим разлика дали някоя си религия счита хомосексуализма за грях, надават глас защитниците на „правата“ на човека. Евтаназията да стане достъпна за всеки, който е неизлечимо болен и иска да прекрати живота си, надават те глас. „Я вие да бяхте на тяхно място? Никак нямаше да се колебаете да сложите край на мъките си,“ продължават да си навъртат те на пръста едно и също. В съвременните отношения любовта и грижата за другия трябва да се отнася и до избора на човека на живот или на смърт, пишат те в тирадите си относно „правата.“ Още от първи клас децата да изучават сексология и да познават до детайли сексуалните фантазии между възрастните. Нищо, че те още не са възрастни – но нали ще станат такива и трябва още с напускането на детската градина да ги подготвим в бъдеще сексът им да бъде „безопасен.“

Въобще – от такива „права“ и „свободи“ на човек да започне да му призлява. Не от самите права и свободи, а от тези, които насаждат греховността в народите като нещо нормално и дори високо либерално и демократично. То само да ни призляваше, но в действителност тези „нови“ тенденции изключително ни отвращават. Защото знаем, че не са нови и че примерът на Содом и Гомора днес може да се види в много страни по света.

Не трябва да дискриминираме хората по какъвто и да е признак – добре, съгласни сме, в днешно време дискриминацията действително не може да бъде черта на обществата, които претендират да градят бъдещето си на основата на братството и уважението. Но защо зад „дискриминацията“ на практика някои се опитват да насадят и греха сред нас? Болните на смъртен одър наистина трябва да получат облекчение в страданията – съгласни сме и с това. Но защо на практика даваме право на хората (лекаря и близките на болния) да убиват други хора по съвсем законен начин? Нима няма други много по-лечебни за тялото и душата начини за облекчаване на страданията? Децата трябва да познават човешкото тяло и особено взаимоотношенията между хората. Но защо трябва да ги учим на разврат още от първокласната училищна скамейка?

Та мисълта ми е тази: трябва да можем да направим разлика между онова, което е добро и полезно за днешните общества и онова, което ги тласка към приемане на пороците като нещо обичайно и дори необходимо. Разумът, съвестта и здравият смисъл все още продължават да стоят в основата на човешкия прогрес (както в материален, така и в културен план). Призивите за узаконяване на беззаконието (на греха) засега все още са само на отделни (извратени) хора, макар че в някои страни известни части на обществото бяха някак си излъгани от тях и се съгласиха местните правителства и парламенти да узаконят беззаконието. Но в по-глобален мащаб все още разумът и здравият смисъл надделяват. Тук посочвам два примера от Англия, които са валидни и за другите либерални демокрации в Европа (разбира се, с някои изключения).

terminally illОт почти 20 години насам „асистираното умиране“ (assisted dying, както е известен терминът във Великобритания) бе на фронтовата линия на обществените дебати и по различни причини досега законопроект по него не се приемаше. От началото на тази година дебатите се възобновиха и станя ясно, че вече е крайно време да се вземе решение. И парламентът трябваше да обсъди въпроса. Вчера (11 септември 2015 г.) хората най-после си отдъхнаха: парламентаристите решиха, че подобен законопроект няма да бъде обсъждан и въпросът за асистираното убийство се прекратява. Три четвърти от парламентаристите казаха твърдо „не“ на онези, които силно желаеха въвеждането на този вид убийство в Англия и Уелс (новината е на БиБиСи, със заглавие „Законопроектът за асистираното умиране: парламентаристите отхвърлиха „правото на умиране“).  Решението на британския парламент в действителност е отглас на мнението на хората на тази страна, които в своето мнозинство отхвърлят тази „медицинска“ (т.е. анти-медицинска) практика. В случая разумът надделя над безумието.

Вторият пример е отпреди три дена дена: някой си историк, лорд Лексдън, изведнъж решава (макар да е подготвял речта си месеци наред), че както през 2005 г. гейовете получиха право на „гражданско партньорство (а миналата година те получиха и право на „брак“), така и братята и сестрите, които живеят съвместно, трябва да имат същото право – съжителството им да се признае за гражданско партньорство (граждански съюз или регистрирано партньорство – съществуват три различни наименования за тази практика). И неговите думи са подкрепени от някаква обществена прослойка, която иска да види „равноправие“ за всички и при всички случаи, независимо дали дадено „право“ на практика води до узаконяването на греховни и порочни практики. Но речта му от 9 септември в британския парламент тъй си остана като глас в пустинята: парламентаристите единодушно решиха, че подобна стъпка те не могат да предприемат (новината от Телеграф със заглавие „Трябва ли братята и сестрите да получат право на гражданско партньорство, за да избегнат плащането на данък?“ – тук). Наистина, „загрижеността“ на някои хора в тази страна е как да се избегне плащането на данък наследство при смърт на роднина (и това си е сериозен проблем, защото често става въпрос за стотици хиляди и милиони лири стерлинги), но, слава Богу, хората разбраха, че с приемането на подобна мярка може да се стимулира зачестяването на греховните връзки между братя и сестри. Лорд Лексдън уж имал благовиден умисъл за подобна стъпка, но стана ясно, че целта не може да оправдае средството – чрез греховност да се постигне някаква икономическа изгода. И в този случай разумът и здравият смисъл надделяха.

Макар тези примери да са от Великобритания, посочвам ги тук, защото подобни дебати могат да се водят (и те се водят в някои страни) и те също така могат да „прекрачат“ прага и на нашия парламент. Убеден съм, че християните са тези, които могат и трябва да подсказват на политиците кое е правилно, разумно и обществено оправдано и кое е неправилно, безумно и обществено вредно, като се изхожда от духовната поквара, която едно политическо решение може да насади в хората, включително в децата. Другите части от обществото (атеистите, агностиците, привържениците на други религии или други идеологически системи) могат да имат различно виждане по горните важни за решаване въпроси, но единствено християните могат в най-правилна светлина да ги интерпретират и да посъветват властимащите кое е най-правилното решение. Колкото и да говорим, че Европа е отстъпила от християнските си корени, все пак християнският разум и християнският здрав смисъл продължават да държат тези корени достатъчно здрави, за да не могат все още да бъдат изтръгнати. Убеден съм, че силата на тези поизтънели вече корени се крепи на всеки от нас, християните, затова трябва да продължаваме да бъдем бдителни и да се намесим там, където от едно решение може да зависи бъдещата духовна съдба на народа ни и на бъдещите поколения.

Бележка: снимките са взети от цитирания тук сайт на БиБиСи Нюз.

Сряда, 26 Август 2015 16:02

Степенуване на християните?

christian gradationНе е ли странен въпросът, който задавам: степенуване на християните? Странен е, няма как да не се съгласим. Както ни е известно от родната българска граматика, степенуват се прилагателните имена, но не всички, а само качествените прилагателни (т.е. онези, които посочват определено качество: добър, висок, приятен и т.н.), относителните прилагателни не могат да се степенуват, защото относителни са онези думи, които посочват най-често от какво е направено едно нещо (затова се и наричат относителни прилагателни – те се отнасят към направата, производството, материала, вида, изработката и т.н.) например глинен, дървен и т.н.. И разбира се, не се степенуват други части на речта, да речем съществителни имена, глаголи, предлози и т.н. (но някои наречия могат да се степенуват).

И тъй, като си припомнихме граматиката, нека разкажа какъв е поводът за настоящото блог-съобщение. Звъня онзи ден по телефона на една книжарница, която продава християнска литература (и по-конкретно – православна литература) и питам дали искат да им донеса една книга, за да я разпространяват. Обяснявам каква е книгата и те възторжено казват – дайте я, ще я продаваме. Но после се сещат да питат кой я е писал, дали има благословение от епископ или свещеник и т.н. Казвам – всичко си има: и православен автор я е писал, и благословение от митрополит има. Пращам им корицата, да я видят и след малко ми звънят и казват: не искаме да разпространяваме тази книга. И тъй, за да съкратя разказа (защото историята наистина е дълга), само ще кажа, че се оказа, че съм попаднал на книжарница, която принадлежи на т.нар. „истинно православни“ (както е известно, те почти всички са старокалендарци). Прочели те, че авторът не е „истинно православен“, че митрополитът, дал благословение, също не е „истински православен“ и т.н. Те признавали само изданията на светата Атонска обител – оттам, видите ли, излизали само най-истинно православните духовни книги, които християните трябва да четат, всичко останало е вредоносно и може да донесе духовна смърт на читателя.

Тази случка ме подсети за тъжния факт, че християните често степенуват самите себе си: едни са християни, други са по-християни, а пък трети са най-християни. Ето как може да се степенува едно съществително име – напук на граматичните правила. Все едно да кажеш, че този Иван е повече Иван от другия, а пък онзи Иван е най-Иван, в сравнение с всички останали. В интерес на истината думата християнин е прилагателно име, тъй като е образувана от Христос (в случая „христ-иян) и наставката за притежание –ин, и значението е „принадлежащ на Христос“, „този, който е Христов.“ Но макар и прилагателно, то не може да се степенува, защото е относително прилагателно. Както например за думата „глинен“ не можем да кажем „по-глинен“ и „най-глинен“, така не можем да кажем и „по-християнин“ и „най-християнин.“ Но граматиката си е едно, пък реалността си е друга: практиката показва, че едни християни се считат за повече християни от другите. Посоченият по-горе пример за „по-православен“ и „най-православен“ се отнася и към всяка друга християнска община, била тя римокатолическа, протестантска, харизматична и т.н. – в много общини християните определят своите събратя от други общини като „по-малко християни“ от тях самите.

Реших да напиша тези редове, та отново да припомня тъжната истина за разделението между християните. То не стига, че се делим на хиляди „деноминации“ (статистиката на International Bulleting for Missionary Research за 2015 г. сочи, че в момента съществуват около 45 хиляди отделни християнски „деноминации“, всяка със свое учение и своя църковна практика), ами и ние самите, членове на една и съща църква, се „мерим“ един друг и определяме кой е по- и кой е най-. Забравяме, че името ни, „християни“, означава „Христов“, т.е. принадлежащ на Христос. Но дали наистина Му принадлежим? Кои сме ние, та да кажем за събрата ни от друга християнска община (пък дори и съседна на нашата), че той е по-малко християнин от нас? Разбира се, възможно е да забележим, че някой друг християнин по-малко се подвизава от нас, често изпада в грешки по отношение на вярата си и църковната си практика, и тогава като степенуваме и казваме „повече християнин“ и „по-малко християнин“, имаме предвид, че онзи, който е по-добър християнин, се подвизава по-добре във вярата си, а който не е толкова добър християнин, не живее вярата си по начин, който Христос иска от нас. Но дори и в този случай е добре да избягваме да осъждаме събрата си (което, разбира се, не пречи грешките да бъдат назовавани и християнинът да бъде подтикван да ги преодолява и да не отстъпва от повелите на евангелието).

Е, надявам се, че онези „истинно православни“ от онази църква, която държи и онази книжарница, може би пък наистина добре се подвизават, може би немалко светци има сред тях, може пък и чудеса да вършат – знае ли човек (но аз не ги зная). Начинът, обаче, по който ми отговориха, че те не общуват с „по-малко православни“ от тях и че само в тяхното общество е истинското християнство, ме кара да се съмнявам в тяхната святост (но, разбира се, сигурен съм, че и в тяхната община сигурно има достойни християни).

И все пак си мисля, че много по-полезно за християнина е, ако първом види гредата в собственото си око и едва тогава да се опитва да извади сламката от окото на събрата си, нито пък да спорим кой ще бъде по-голям в Царството Небесно: нали помним от евангелския разказ в Матей 18 глава, как и апостолите спореха за същото, а Христос постави едно дете помежду им и им каза: „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в Царството Небесно“ (Мт. 18:3-4). Да се смиряваме и да търсим първо Бога, а сетне да търсим Неговата правда, а не нашата, защото нашата правда е повече неправда, ако не произтича и не се основава върху Божията правда.

YouthReport Info1Когато човек живее в дадена страна, той вижда проблемите, които вълнуват хората и за които всекидневно се говори по улиците, пазарищата и местните медии. Това най-често са въпросите за бедните и богатите, за икономиката и социалната справедливост, а напоследък и за емигрантите. В почти всички западни държави хората се интересуват от жизнения стандарт, от доходите и данъците си, от образованието на децата си, от медицинското им осигуряване и други подобни. Всъщност това са най-честите проблемни въпроси, които вълнуват и хората в България, както и хората по целия свят.

Но някой упорито иска да ни втълпи, че западният човек се интересува от равенството между половете и позволяването на гей-браковете, правата на хомосексуалистите, правото сам да сложиш край на живота си и т.н. Наистина, и ние понякога разсъждаваме върху тези теми, защото те наистина се появяват в общественото пространство в Европа и в „развития“ демократичен свят. Но разсъждаваме, за да покажем кое приемаме и кое не, в кое вярваме и в какво не вярваме.

Един ден се запитах: наистина ли съществува такова нещо като гей-култура в западните държави (както все по-често се опитват да ни подскажат)? Потърсих източници и статистики и, както и предположих, открих, че такова нещо не съществува. Известно е, че за да стане едно явление културна особеност на даден народ, то трябва да е обществено значимо, да характеризира обществото като цяло и да може да се види от страничния наблюдател в конкретното общество, в дейностите, мислите и вълненията на хората в дадената държава. Високата степен на образованост на германците, например, е тяхна културна особеност, прекаленият национализъм (особено изключителното признаване само на френския език) е културна особеност на Франция, изтънченият сладкарски вкус (особено шоколадовия) е някаква културна особеност на швейцарците, и т.н.; позачудих се каква ли е най-характерната културна особеност на българина и някак си не можах да се сетя. Но по-важното е това, че културните особености са явно видими в обществото, за което се твърди, че ги притежава.

Потърсих да видя в кое общество съществува гей-култура и не можах да намеря. Или пък някакъв културен империализъм, който някой се опитва да насади на други народи; културният империализъм, в действителност, съществува, но не и културен империализъм, целящ насаждане на стил на живот от типа ЛГБТ-стил. Съвсем наскоро се появи призив за подкрепа на африканските държавни водачи, които дадоха отпор на американския президент Барак Обама в изявленията му, че африканските народи трябва да приемат „прогресивните“ положения на равенство на половете и на гей-браковете (вж. тук, където самото название на линка съдържа израза „империализмът на Обама“). Информационните агенции нашироко обсъдиха посещението на Обама в Кения в края на миналия месец, но никоя медия не упомена това „настояване“ на Обама (с изключение на тук упоменатата организация и на една местна медия в Найроби).

Редица заинтересовани организации също се опитват да представят въпросите на ЛГБТ, хомосексуализма, евтаназията и др. подобни като „наболели“ проблеми за съвременните общества, на които трябва да се обърне широко обществено внимание. Но като се поразрови човек в морето от информация, в края на краищата намира, че тези въпроси са предмет на обсъждане от един твърде незначителен процент от западните граждани. В действителност, те са предмет на внимание само на шепа хора, които обаче се опитват да представят тези проблеми едва ли не като общочовешки, които заслужават да бъдат обсъдени от всички народи и дори да бъдат приети! Но е вярно, че макар и шепа хора, това е една твърде влиятелна „шепа,“ тъй като тя включва политиците на западните държави. А политиците си имат свои правила на играта, ако искат отново да бъдат преизбрани за следващ мандат. Допреди две-три години Обама и дума не изричаше за ЛГБТ-лицата (вж. отново посочения по-горе линк), но днес той се сети, че има малко повече от година време, за да подготви почвата за новите избори през ноември 2016 г. и, видите ли, защо да не привлече и гласовете на поддръжниците на гейовете за своя полза?

Някъде се шири мнението, че американците ставали все по-склонни да приемат гей-браковете. Например една от най-представителните световни статистически организации, Pew Research Center: Religion and Public Life, представя данни, в които потвърждава, че през 2001 г. 57% от американците са били противници на подобни „бракове,“ а през настоящата 2015 г. 55% го поддържат и едва 39% го осъждат (вж. тук). Но организации, които иначе биха били заинтересовани да представят по-високи цифри на привърженици на гей-културата, в действителност показват друга картина на нещата и се жалват колко много гейовете били дискриминирани. Една от най-активните подобни организации е т.нар. „Кампания за човешките права,“ която съвсем наскоро проведе изследване за това как американците възприемат гей-културата сред младите гейове. Статистиката е красноречива: 42% от тези младежи разбират, че обществото, сред което те живеят, не приема факта, че са „обратни,“ 92% от младежите-гейове непрекъснато чуват около себе си осъдителни бележки относно техния начин на живот, и т.н. (подробности на техния сайт). Значи американското общество почти масово не приема налаганите от някого си призиви за равенство на половете (в действителност – насаждане на хомосексуализма като „право“ на човека!) и си няма никаква представа за каквато и да е гей-култура – т.е. за нещо, което едва ли не е обхванало съзнанието на редовия американец, както някой се опитва да представи нещата. А става ясно, че такова нещо няма: американецът се интересува от дохода си, от колата, къщата и жената с децата, от икономическата и социална стабилност на града и региона, в който живеят, от образователната и здравната политика на правителството и т.н. И съвсем не го е грижа дали хомосексуалистите ще получат права да се женят за когото искат и дали да си осиновят деца или не.

Африканците обаче не се поддадоха на Обама в призивите му да обърнат сериозно внимание на правата на гейовете: кенийският президент беше прям и отговори на американският президент, че този въпрос е най-малкото нещо, което вълнува кенийците и че между кенийската и американската култура съществуват редица области, в които те коренно се различават; той дори бе твърде смел да каже на президента, че „твърде трудно би било за нас да наложим нещо на хората в нашата страна, което те не приемат,“ а лидерът на кенийската републиканска либерална партия направо каза: „Обама би трябвало да знае, че въпросите на правата на гейовете са проблем на западните държави, а когато той идва тук в Африка, той трябва да цени нашите права“ (цитати на посочения по-горе сайт на citizengo). Подобен дързък тон държа и нигерийският президент, с което още веднъж африканските водачи показаха, че Африка не е Америка.

Никой не си прави илюзията, че макар привържениците на гей-културата и гей-правата да са нищожна група хора, те ще се спрат в усилията си да наложат тази „култура“ на колкото се може повече народи в света. Макар и да разбираме, че такава култура все още никъде не съществува, в същото време трябва да не спираме да издигаме глас срещу тези съвременни пороци на западния свят, които някои се опитват да наложат на народи, които никога в историята си (включително и днес) не са познавали проблемите с гейовете и които продължават да считат хомосексуализма за дълбоко греховна практика. Имайки примера на Словото Божие, което ни говори за Содом и Гомора не като притча, а като действително справедливо Божие наказание за извратените хора, християните най-убедително могат да посочат на народите кое е добродетелно в живота на един човек и на едно общество, и кое е порочно. Срам и позор за Обама, който иначе се мисли за християнин, но трябваше да отиде в друга, при това африканска, християнска страна, за да чуе от местните християни, че желанията и стремежите на един президент не означават нищо за една местна култура и едно местно християнско общество. Чудя се ако по същия начин той дойдеше в България и държеше същата реч, колцина щяха да бъдат онези, които щяха да опонират думите му: президентът ни ли, министър-председателят ни ли, парламентаристите ни ли? Но християните със сигурност щяха да му напомнят къде е дошъл и кого се опитва да учи по въпросите на брака и на семейството.

Снимката взета от сайта на организацията за защита на човешките права Human Rights Campaign, посочен в този материал.

Много е изписано и изговорено за мира и войната според както християнството го разбира и го проповядва. Да се обърнем отново към тази тема – това би се сторило на някого безполезно, защото изглежда всичко по този въпрос вече е казано. И аз бях на същото мнение, докато преди няколко дена не прочетох едно изказване за мира и войната, излязло от устата на високопоставен християнски лидер. Това изказване отново ме наведе на мисълта, че колкото и една тема да е добре изучена, винаги ще има нови нюанси във всеки въпрос, който човеците обсъждат, просто защото съвремието предлага нови и нови предизвикателства пред всяко едно поколение.

vsevolod chaplin nevskie novostiИ тъй, преди няколко дена слушам едно радиопредаване, а сетне в различните медии чета и в писмен вид казаното в интервюто. Ето накратко какво е то: „Не може да има продължителен мир, и в днешно време, слава Богу, мирът няма да бъде дълъг.“ Интервюиращият прави коментар: „Искам да обърна внимание на слушателите, че отецът току-що каза, че слава Богу, ще има война. Надявам се, че Вие грешите и се надявам, че ако има Бог, Той няма да допусне това.“ Без капка смущение отецът продължава тезата си: „Ако хората вече са свикнали да живеят твърде спокоен живот, то май е по-добре...“

Предаването идва от „Ехото на Москва“ и отецът е Всеволод Чаплин, председател на синодалния отдел за взаимодействие на руската православна църква с обществото, който е и съветник на руския патриарх Кирил и говорител на синода. Интервюто веднага бе публикувано от почти всички водещи медии в Русия, тук е само едно от изданията, което на 17 юни 2015 г. публикува цялото интервю дума по дума. Посочва се и фактът, че мненията на Чаплин са и мнения на руския патриарх, което ще рече, че и той изглежда споделя възгледите на своя подчинен. Известният дякон Андрей Кураев веднага направи коментара: „На всяка служба свещенослужителят произнася ектения, в която измолва от Бога мирен живот. …Но съвсем скоро официалният говорител на патриарха ни разкри за какво в действителност тайно се моли нашият патриарх: за по-скоро начало на войната.“ И дяконът продължава: „Как отсега нататък да се молим, тъй че с едно сърце и едни уста да се молим заедно със светейшия патриарх? Сигурно трябва да са молим така: „И още се молим за най-скорошно изпращане на свещена война, която да издигне духа на народа, война, която да му донесе целителни за душата беди и страдания… И се молим също така за обедняването на народа, за умножаване на броя на вдовиците и сираците, та народът да живее в безмълвие, благочестие и чистота.“

Какво да кажем? Първата ми мисъл бе: „Този свещенослужител или тотално се е объркал и от объркване не знае какво говори, или думите му наистина извират от сърцето му и той искрено желае война, или пък понятията му за християнството и за съвременното развитие на света дотолкова са изкривени, че в мислите и думите си вече е излязъл извън реалността.“ Но сетне ми идват и други мисли: „Дали само Чаплин така мисли? И откъде му идват тези странни „желания“ за война, та чрез нея, видите ли, да се оправят нещата?“ Отново препрочитам думите му и се опитвам да ги поставя в съответен контекст. Но за да могат и посетителите тук в блога също сами да разсъдят върху думите на този свещеник, нека да цитирам цялото му изказване:

„Светскостта е мъртва идеология. Ако обществото живее в условията на относителен мир, в спокойствие и в насита няколко десетилетия, да речем, две-три десетилетия, възможно е то да продължи да живее в условията на светскостта: никой няма да тръгне да дава живота си за пазарната икономика, никой няма да умре за демокрацията, а необходимостта да се умре за обществото и за неговото бъдеще винаги съществува и рано или късно тя се проявява. Не може да има продължителен мир, и в днешно време, слава Богу, мирът няма да бъде дълъг. Защо казвам „слава Богу“? Общество, което живее твърде преситен и спокоен, безпроблемен и комфортен живот, това е общество, което е изоставено от Бога, такова общество не може да просъществува дълго. Ето защо в края на краищата балансът между светскостта и религиозността навярно ще бъде внесен от самия Бог, който ще се намеси в историята, като изпрати страдания. Това ще са страдания, които в този случай ще бъдат от полза, тъй като те ще накарат да се опомнят онези, които твърде много са привикнали да живеят тихо, спокойно и комфортно. Но май ще се наложи да се живее по по-друг начин.“

Разсъждавайки върху контекста, на основата на който Чаплин прави своите заключения за скорошна война, можем да разсъдим и върху конкретните причини, които се споменават като предвестници на наближаващи бурни събития („Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане.“ Мт. 24:6). Християните съзнават, че не може да има вечен (в случая продължителен) живот само в охолство, спокойствие и комфорт, те знаят, че човешката преситеност – било с храни и лакомства, било с богатство и слава, било със светски забавления и порочни практики – също не може да продължава дълго и че за всяко „удоволствие“ рано или късно се заплаща цена. Християнинът знае, че човешкият живот е борба – борба срещу злото и пороците, срещу светското настъпление, целящо да изкорени Божието присъствие в сърцата на вярващите, срещу козните на дявола, който покорява волята на човека и го кара да му се подчинява и да върши неговите зли замисли и дела. Тази борба се е водила през цялата история на човечеството и тя ще продължава да се води, докато свят светува, т.е. докато накрая всички човеци видят Божията слава при Второто Христово идване на земята. Тази борба християните водят както в мирно време, така и във времена на бедствия, войни и огромни нещастия за народите. И наистина, човешката история не познава продължителни периоди на мирно време, днешното състояние на народите, когато вече 70 години царува мир по света (с изключение на локалните конфликти), няма аналог в историята на човечеството. И немалко хора (както вярващи, така и невярващи) се питат: докога ще просъществува този мир? Какви са ползите и какви са вредите за човешката душа от днешния мир?

Не е възможно да отговорим пряко и едностранно на тези въпроси. Но пък добре знаем какво се казва в Свещеното Писание. А то е изпълнено с призиви за мир и за спокойствие. Същевременно Писанието ясно ни говори, че Спасителят няма предвид човешки мир, при който човеците да живеят според прищевките си – Христос има предвид мир в Него, спокойствие и сигурност в Бога, състрадание, милост и любов към Бога и към ближния – това е мирът, който Христос има предвид. Затова Той казва: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши.“ (Йоан 14:27) Някои християни се изкушават да посочат казаното от Спасителя в евангелието от Матей: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мт. 10:34), като посочват, че човешката реалност е войни, несигурност, тревоги, размирици, въставане на брат срещу брата, и т.н. Но нима можем да мислим, че Бог ратува за война и размирици между хората (нима сме забравили, че „Бог не е Бог на безредие, а на мир“, 1Кор. 14:33)? Тъкмо обратното: Бог постоянно ни напомня да живеем като братя помежду си, да се обичаме и да си помагаме, дори и враговете си да обичаме. Посочването на цитата от евангелист Матей невинаги се свързва с контекста, в който Христос казва думите си, а те посочват, че те се отнасят към любовта ни към Бога и че когато тази любов оскъдява или изчезва, ние се отделяме от Него и тъкмо тази раздяла нарушава мира в сърцето на човека (срв. казаното от Христос в същия пасаж на евангелието, 10:37-38, където се казва, че човек не може да обича баща, майка, син и дъщеря повече от Бога, че човек трябва да вземе кръста си и да Го последва). А евангелист Лука се изразява по-ясно: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а раздяла; защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си“ (Лк. 12:51-53). Ако в една къща един обича Бога, а друг Го мрази, там има раздяла и там има вражда – не толкова един срещу друг, колкото вражда срещу Бога. А светът днес е тъкмо като къщата, в която бащата обича Бога, а синът враждува срещу Него, дъщерята ходи по Бога, а майката отстъпва от Него, свекървата негодува срещу снаха си, защото тя посвещава всичко на Бога; така са и хората в обществата: едни „ходят по Бога“, а други се бунтуват срещу Него.

Къщата или е достойна за Бога, или тя е недостойна. Спасителят казва: „Кога влизате в някоя къща, поздравявайте я, казвайки: мир на тая къща! И ако къщата бъде достойна, вашият мир нека дойде върху нея; ако ли не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас“ (Мт. 10:12-13). Така и църквите, когато са в мир (т.е. Божият дух е в сърцата на вярващите), те възрастват и се умножават, според както казва и евангелистът: „Църквите по цяла Иудея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата на Светия Духа се умножаваха“ (Деян. 9:31). Апостолът допълва, че който обича живота си (има се предвид душата си), „нека се отклонява от зло и да прави добро, нека търси мир и да се стреми към него“ (1Петр. 3:11). Мирът е във вярващото сърце, което е изпълнено с Бога, а не със светски съблазни. Само такъв един мир може да позволи на вярващите да бъдат „всички едномислени, състрадателни, братолюбиви, милосърдни, дружелюбни, смиреномъдри; не връщайте зло за зло, или хула за хула, а, обратно: благославяйте, като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение“ (1Петр. 3:8-9). И ангелското войнство възглася: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лк. 2:14), защото Бог ясно ни говори, че мирът на земята е сред онези, които търсят Бога и като вземат кръста си, следват Го.

Кой християнин се страхува за живота си, ако той знае, че чрез вярата си в Христос и чрез добрите си дела на вярата ще наследи не земен, а вечен живот? Наистина, човешко е да се страхуваме за живота си, пък и сам апостолът ни напомня, че тялото ни е храм на Светия Дух, който живее в нас и който ни е даден от Бога (срв. 1Кор. 6:19) и че човек трябва да се грижи за тялото и за живота си. Но всяка грижа трябва да бъде полагана само през призмата на Богоспасителната мисия на Иисус Христос – народите да повярват в Него и да Го последват; следвайки Господа, можем да се погрижим и за тялото и за живота си. Като следват Христос, вярващите ще получат благословение и за земните си нужди и войната или светският мир не могат да бъдат пречка за възхода им към Бога.

Но според Чаплин се оказва, че тъкмо светският мир, който продължава вече толкова десетилетия и в който светскостта се увеличава, е причина Бог да изпрати нови бедствия на народите, та чрез войни, унищожение, разруха, нищета и страдания хората отново да се обърнат към Христос и отново да пожелаят да Го следват. Съблазнително е да мислим, че страданията обръщат човека, който е загърбил Бога, към Христос и към Неговото евангелие. Съблазнително е, защото животът и опитът на хората действително подсказват, че в моменти на страдания и лишения човек най-усърдно търси Бога. Но съблазнителното е също в това, че допускаме мисълта, че само чрез страдания и войни народите ще се обърнат отново към Бога. Чаплин изглежда окончателно се е отчаял от вярата си, за да допуска подобна мисъл, защото той вече е изключил възможността хората да продължат да се обръщат към Бога и без да е необходимо да страдат или да изпращат синовете и дъщерите си на фронта и да оставят жените си вдовици. Чаплин отрича мисионерския характер на Църквата и мисионерския призив на вярващите. Той отрича пастирската отговорност на вярващите и съзиждането на Тялото Христово чрез благовестническата дейност на Христовите последователи.

Трябва да кажем, че подобни мисли, като тези на Чаплин, не са мнения само на православни християни, те обземат ума и на християни, принадлежащи към най-различни християнски общности; аз самият съм свидетел на подобни изказвания от ревностни евангелски християни, които също жадуват за бурни бедствия и нещастия и за по-скорошно настъпване на свършека на света. Много по-благотворно, според мен, би било да покажем на тези християни, че не страданията, войните и нещастията са предпоставка за вярата ни в Бога и за Неговото следване, а че нашето „вземане на кръста“ и ревностното ни служение на Бога и на ближния е дръзновението, което постоянно ще ни държи близо до Бога и няма да ни отдели от Него; че мисионерските ни усилия за Христово благовестие и пастирската ни загриженост за всяка човешка душа, която желаем да познае Бога и да приеме Христос за свой Изкупител и Спасител, са нещата, които и самите нас утвърждават в Бога и другите около нас правят причастни към Божия план за човека и за света. А какъв е Божият план? Ние помним, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1Тим. 2:4). Бог не иска човеците да воюват, та в страданията да Го познаят, Бог иска всеки да се спаси, като за тази цел той е дал на Църквата много и най-различни средства за обръщение на човеците към Него. Много по-благотворно е да мислим, че тъкмо в условията на (относителен) мир можем най-пълноценно да мисионерстваме и да проповядваме високото Христово име, като по този начин допринасяме, според Божията благодат в нас, за идването на Божието Царства и за изпълнението на Божия план за човека и за света.

Снимката е взета от сайта на „Невские новости

oas washingtonТясната обвързаност на България с Европейския Съюз и въобще с Европа най-често обръща погледа ни към проблемите на Стария континент и ни кара да търсим пътища за тяхното преодоляване (ако това е възможно). Затова и повечето разсъждения върху различните предизвикателства на съвремието визират преди всичко Европа. Особено се вълнуваме от редица порочни практики и стремежите на европейските парламентаристи да ги узаконят и да ги направят част и от националните законодателства. Вълнуваме се, защото като християни добре разбираме, че отстъплението от християнството, върху чиито ценности Европа се градеше толкова векове, не може да доведе до нищо добро: отстъпление от християнски ценности същевременно означава настъпление на антихристиянски „ценности”. То не може и да бъде другояче: обществата не познават „празно място” в живота си: всяка временно създала се празнота в обществения живот веднага се запълва с нещо друго, което става част от живота на конкретното общество.

В същото време ако излезем от рамките само на европейското мислене, ще забележим, че антихристиянските тенденции в действителност не се раждат само в Европа и не са характерни само за този континент. В действителност тъкмо светската и секуларната ориентация на повечето страни в света е причината християнските ценности да се загърбват в световен мащаб и на тяхно място да се установяват антихристиянски идеи и практики. В действителност някои порочни практики са не само антихристиянски, но те са античовешки, те са насочени срещу отделния човек и срещу цялото човечество, защото последиците от тях са общочовешки, а не само индивидуални.

Наскоро (8 юни 2015) научихме за готвената Генерална асамблея на организацията на американските държави, която започва своята работа днес, 15 юни, в Хаити. Това е организация, която обединява всички страни на Северна и Южна Америка, чието население е с почти 50% по-голямо от това на Европа. Наред със злободневните за този континент въпроси, на дневен ред са поставени и някои теми, които от почти две десетилетия вълнуват умовете на „прогресивните сили” от тези страни, но които досега не са получили ясна определеност като единна политическа и социална ориентация на американските държави. Става въпрос за аборта, хомосексуалния брак и евтаназията. Преобладаващият римокатолически състав на населението на голяма част от страните на двете Америки досега не позволяваше и дума да се отваря за тях, но светската ориентация на повечето държави неминуемо изведе на преден план и тези въпроси и те ще бъдат обсъждани на начеващата днес Асамблея. Трябва да забележим, че става въпрос за изработване на политическа и социална линия на поведение, която да бъде норма и критерий за всички страни от региона, а не само за отделни държави (и към днешно време редица страни от тази част на света имат собствено национално законодателство по тези въпроси, като едни приемат трите порочни практики, а други ги отхвърлят).

Редица християнски и други граждански организации наченаха кампания тези въпроси да бъдат извадени от дневния ред на Асамблеята (например организацията „Граждани за действие”), но напразно: светският дух и измамливата и съблазнителна идея за осигуряване на „права на всеки и на всички и за всичко” не можа да бъде преодоляна и трите въпроса остават за разглеждане. Като разбират, че дебатът по тях ще бъде разгорещен, застъпниците на пороците се опитват да ги представят в колкото се може по-благовидна светлина: абортът не е убийство, а главна цел на развитото общество, което се грижи за „репродуктивното здраве” на жената; хомосексуалният „брак” не е извратеност, а е „премахване на ненужна дискриминация към някои групи хора”; а евтаназията не е убийство на неизлечимо болния, а е „осигуряване на независимост и автономност” на болния да избере (между живота и смъртта). Повече подробности за разискваните документи по тези въпроси могат да се намерят на сайта на организацията на американските държави, по-конкретно тук.

org american statesЗа всеки е повече от ясно каква е целта на словесните еквилибристики – да замъглят ума на човека и той да приеме сложните (и понякога неразбираеми) изрази като проява на интелигентност и съпричастност с онези, които ги измислят. И изглежда измислянето на всякакви „дълбокоумни” изрази едва ли ще има край: всяка нова обществена действителност си поражда и съответно словесно оформление, което в редица случаи е ново и все още се усвоява от членовете на обществото. Сред сравнително по-кратките документи на Асамблеята, този, отнасящ се до възрастните хора на американските държави, е най-пространен от всички други. Като съзнават факта на „остаряване” на населението и от този регион на света, политиците са загрижени как да се осигури по-добър живот на онези, които с десетилетия са отдавали талант, сили, здраве, средства и т.н. за благото на дадена държава и съответно имат заслужено право на спокойна пенсионна възраст. И разбира се няма човек, който да не се съгласи с подобна загриженост – всички наши майки и бащи или баби и дядовци действително заслужават достойни старини.

Но наред с благовидните цели в документа се промъква и идеята, че старите хора имат право и на „независимост и автономност” когато решат как и дали да продължава животът им, преди всичко когато се случи да заболеят от неизлечима болест. Тази грижа за възрастните е наречена „интегрирани социални и здравни грижи” (вж. на същата уебстраница, посочена по-горе, документа, озаглавен „Резолюция: американска Конвенция относно защитата на човешките права на възрастните хора”, текстът е на английски: “Draft Resolution: Inter-American Convention on Protecting the Human Rights of Older Persons”). В подзаглавието се конкретизира, че става въпрос за: „Помощи и държавна подкрепа, насочени към осигуряване на здравни и социални грижи на възрастни хора с оглед гарантирането на тяхното достойнство и благополучие и с оглед осигуряването на тяхната независимост и автономност.” (вж. в самия документ).

На пръв поглед – нищо лошо: че кой не би желал осигуряването на необходими здравни и социални нужди на старите хора, кой не би искал животът им в този техен период да не бъде живот достоен и спокоен? Но не, смисълът на „независимия и автономен” живот се разяснява в цялата си голота, когато се разбере, че болният от неизлечима болест стар човек трябва „независимо и автономно” да реши дали да живее повече или да даде право на лекаря да го убие. Трябва да кажем, че тъкмо по въпроса на евтаназията има най-голямо несъгласие между отделните американски законодатели и съществува вероятността параграфите за нея да не бъдат одобрени и да бъдат премахнати, защото срещу нея са такива държави, като САЩ, Канада, Ямайка, Никарагуа, Перу, Боливия, Парагвай и т.н. Но самият факт, че чрез словесна еквилибристика някои правят опит да заблудят гражданите на своите държави, е показателен за насоката на мислене, а също така на развитие на социално-здравната политика на тези страни. Ако погледнем заглавната страница на уебсайта на организацията на американските държави (вж. тук), там ще видим пет големи плакатни изрази: демокрация, човешки права, сигурност, интегрирано развитие и повече права на отделните хора. Това не е словесна еквилибристика: това са жалони, главни направления на развитие, които тези държави (както и повечето държави в света) си поставят. Еквилибристиката започва, когато всеки от тези термини започва да се разяснява на хората какво означава.

Христос ни напомня: думата ни да бъде „да, да” и „не, не”, а каквото е повече от това, то е от дявола (срв. Мат. 5:37). Думите на християнина са думи на истина и на здрав разум (срв. Деян. 26:25), а не на болен разсъдък и умопомрачено мислене, християнската проповед не е в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила (срв. 1Кор. 2:4), та вярата и надеждата на човечеството да се утвърждава не на човешката мъдрост, а на силата Божия (срв. 1Кор. 2:5). Какъв е смисълът от многословия и словесни еквилибристики, чиято цел е да заблудят човека, нима Божието Слово не ни е дало всички необходими думи и наставления как да се ползваме от тях? Нека да не заблуждаваме другите, както и да не заблуждаваме самите себе си, а с евангелска простота и същевременно с евангелски устрем да утвърждаваме народите в Истината и да изобличаваме сложните изрази на онези, които с благи намерения искат да постелят пътя на човечеството към геената.

Бележка:
Снимките са взети от сайта на „Граждани за действие” и на организацията на американските държави.

bible in drawerТо ние го знаем това – че християнството ще бъде все по-преследвано и че вярващите все повече ще страдат. Но когато атеистичната държава не позволява и Словото Божие (Свещеното Писание) да достига до хората, тогава вече не става въпрос само за ограничаване правата на християните, а за целенасочена борба срещу вярата, която вече толкова векове съставляваше основата на европейската цивилизация. Още по-печален е фактът, че тъкмо „правовата” либерална демокрация в развитите страни е тази, която използва правото за ограничаване на правата на хората – както на вярващите, така и на други групи хора от обществото. И защо? Уж в името на общото благо, уж за доброто на всеки човек, живеещ в дадено общество. Тъй де, как така гостите на един хотел, мюсюлмани или будисти или атеисти, ще виждат библията в хотелските си стаи? Че това е нарушение на законите за равнопоставеност и равно зачитане правата на всички граждани, без значение на раса, пол, религия и т.н.? Така не може: библията трябва да се извади от хотелските стаи – твърдят „развитите” атеистични либерали на редица западни страни.

По-конкретно за Англия, настъплението срещу библията се увеличи особено много след решението на хотелиерската верига Тревълодж да извади библията от стаите си на всичките си 500 хотела (пример на Дейли Мейл от август 2014 г.). Ето заглавие и от американските вестници, от януари 2015 г.: „Щатът Флорида забранява библията след натиск от страна на атеистите” (по-конкретно забраната се отнася до всички училища в щата, от чиито сгради библията е извадена и вече тя не може да бъде видяна в никое училище).

travelodge„Походът” срещу Божието Слово продължава и по-нататък. Само преди няколко дена (14 май 2015 г.) студентите в един университет в Уелс гласуваха за забрана наличието на библии в помещенията на университета поради това, че библиите не са „достатъчно многокултурни.” Тъй де, как така студентите-мюсюлмани, студентите-будисти, и още повече студентите-атеисти, ще виждат библията в спалните си помещения, в столовата, в класните стаи? Не може: тази страна е многокултурна и многорелигиозна и правата и свободите на всеки отделен индивид на това общество трябва да се спазват! А библията никак не е многорелигиозна! Ето това е равноправието в тази либерална демокрация: всички имат право, но някои имат повече право! Тоест, атеистите имат повече право да настояват за изваждането на библията от държавните учреждения, от хотелите и от други обществени места, отколкото християните: те също имат право да изповядват вярата си, но не може предметите на тяхната вяра – в случая библията – да се намират в обществените учреждения.

То ако само ограничаването на правата на християните и настъплението на атеизма да беше – все някак си вярващите щяха да търсят средства за защита. Но вече на всички е ясно, че паралелно с настъплението срещу християнството върви и широка разгулна пропаганда на пороци и беззакония. Многократно в този блог сме се спирали на различни порочни практики, които атеистични организации и правителствени служби се опитват да наложат на народите в Европа. Тук ще споменем още едно скорошно явление, имащо място в „развития либерализъм” на западните демокрации.

Отново от миналата година с особена сила тръгна една кампания на различни психологически институти и разни частни изследователски екипи, доказваща, че изневярата в семейството е предпоставка за по-стабилен брак. Първите подобни „проучвания” и „доказателства” справедливо предизвикаха въпроса: „Какво! Нима това може да бъде вярно!” Но след това натискът на „свободомислещите” доведе до появата на още множество „обективни изследвания”, които „доказват”, че изневярата действително укрепвала брака. Особено горещо тази тема е защитавана от някои женски атеистични организации; тук посоченият пример е от Англия, където списанието „Съвременната жена” публикува своя призив (наречен „Защо изневярата е полезна за твоя брак”) за все по-честа изневяра в брака с цел неговата стабилност. Какво! Ще кажем и ние. Нима е възможно подобно мислене, наречено „научно изследване”? Е, то бива човек да нарече черното бяло и бялото черно, но пък чак дотолкова някои да си мислят, че хората са тъпи и не разбират днешния живот – такова нещо не може да бъде!

Досега не обръщах внимание на този последен „вик на модата”, но вчера се заслушах в едно радио (в случая – едно британско радио), в което бяха поканени „специалисти” психолози и сексолози, които обилно (т.е. с потоп от думи) се опитваха да убедят съпрузите, че изневярата в тяхното семейство е полезна за брака им. И привеждаха такива доказателства за тезите си, че по едно време се зачудих дали това радио не го слушат и деца и тийнейджъри (дотолкова порнографски беше разговорът). Не че самото радио има някакво отношение към подобна дискусия – това е едно от най-популярните британски радиостанции и то тъкмо поради това, че в него се канят участници от всички сфери на британското общество – но веднъж излъчена, тя за мнозина едва ли не става истина.

Та затова реших да споделя последните научени от мен новини. Един приятел ми казва: ти като че пишеш в някаква рубрика „Новини”, а не в блог. Но аз му казвам: то тъкмо затова е блог, защото в него се дискутират съвременни и насъщни въпроси, които засягат (или могат да засегнат) всеки от нас; новината е просто съобщение, което след излизането му тъй си остава на страниците и сетне се забравя, а блогът е мястото, където новината продължава да живее чрез дискусиите върху нея.

Но както и да е, по-важното е че настъплението на атеистите не може да не предизвика и отговор от страна на християните. Църквата на Англия веднага отправи протести – още след първите изземвания на библията от хотели и университети. И какво мислите се случи? Едно голямо нищо! Ми много ясно: кой в една „развита” либерална демокрация ще обърне внимание на някаква си църква? Пък било тя и държавна църква! Не може: ще обидим другите вярващи и атеистите!

bible in handСлава Богу, все още има много други християнски държави в света, където властимащите не постъпват така. Това е шанс за християните, живеещи в подобни страни, да не чакат и тя да стане толкова „правова” държава, колкото са западните „либерали” (имам чувството, че тази дума вече е изгубила значението си!) и да започне да ограничава правата на християните. Мисля, че в България християните имат големи възможности за отстояване на правата си (идете в Англия и сравнете възможностите в тази държава с онези, които ние все още имаме у нас!), важното е да имаме това предвид и винаги да отговаряме на онези, които искат да ни запушат устата или искат да извадим Словото Божие от рафтовете на библиотеката или от масата в хола на общежитието и да я поставим в чекмеджето, тъй че с вида й да не дразним атеистите и привържениците на другите религии (както, впрочем, направиха служителите на Тревълодж: техните библии не са изхвърлени, а са складирани в шкафове зад рецепцията, та ако някой им поиска, да са им под ръка – вж. линка по-горе).

Все повече хора са убедени, че в „развитите” демокрации средствата за борба срещу настъплението срещу вярата на християните стават все по-малко. Само преди няколко часа днес стана известно, че частният сладкарски цех в Шотландия, който отказа да изготви торта с надпис върху нея, рекламиращ една кампания на привържениците на гей-браковете (за нея писахме тук), не можа да спечели делото срещу хомосексуалистите, които преди около година заведоха дело срещу служителите на сладкарския цех. Сладкарите трябваше да минат през няколко нива на съдебната система, където все бяха намирани за виновни, тъй като били нарушили някакъв си член от закона за равнопоставеност. Въпреки това те се надяваха да получат някаква справедливост. Но напразно: днес съдът в Белфаст постанови, че християнската вяра не може да бъде основание за неспазване на закона. Трябва да си атеист, с една дума: тогава няма как да нарушиш закона за равнопоставеност на всички религии – то и тъй всички религии са ти безразлични!

Описаните тук злополучни примери трябва да ни подскажат, че сме длъжни да търсим възможности за противодействие срещу атеистичните попълзновения, и когато търсим, ще се надяваме и уповаваме на Бога да намерим такива. Само трябва да търсим – и ще намерим. Да похлопаме – и ще ни отворят. Да обичаме – и ще спечелим сърцата на мнозина. Защото тъкмо любовта ни към Бога и към ближния може да бъде най-мощното средство за отстояване на вярата ни и на християнството като цяло – както у нас, така и навсякъде по света.

france stop spyingДебатът в западния демократичен свят относно избора на свободата или нейното ограничаване за сметка на по-голяма сигурност за гражданите се усилва след всеки нов инцидент, при който свободата като че позволява осъществяването на терористични нападения срещу организации и отделни личности. Излиза, че тъкмо свободата, която държавата обезпечава на гражданите, едва ли не се явява средството, чрез което зли хора със зли помисли и дела могат да навредят (и навреждат) на другите и да причинят огромни щети или да убиват, когото решат да вземат на прицел.

Този дебат особено се разгоря след терористичния акт срещу Световния търговски център от 11 септември 2001 г. и без много обсъждане тогава САЩ приеха т.нар. Патриотичен Акт – закон, който дава широки пълномощия на правителствените органи за шпиониране и наблюдаване на гражданите с цел разкриване на заговори или сдружения, имащи намерение да осъществят терористични нападения. Американците намериха удачна формулировка: названието на закона, USA PATRIOT Act, буквално се превежда „Обединяване и укрепване на Америка чрез осигуряване на подходящи средства за предотвратяване и затрудняване (извършването) на тероризъм (на английски: Uniting and Strengthening America by Providing Appropriate Tools Required to Intercept and Obstruct Terrorism – USA PATRIOT). С една дума, „средствата” за предотвратяване на терористични нападения (т.е. шпиониране и тотално наблюдение) имат за цел да обединят и укрепят Америка. Това се постига чрез известно ограничаване на свободата на гражданите поради технологията на тотално наблюдение над живота, кореспонденцията и обмяната на информация между гражданите с цел откриване на евентуални заговори за извършване на атаки срещу американските граждани или американските интереси.

По-очевидният факт, обаче, е този, че каквито и закони или мерки да се приемат за разкриване на заговори, те в действителност не могат да бъдат сто процента ефективни, но затова пък ограничаването на свободата на гражданите продължава. И вчера (4 май 2015) събитията в Тексас показаха, че терористи в САЩ могат да осъществят намеренията си когато поискат и както поискат (събитията от вчерашния ден показват, как двама джихадисти – единият бял американец и другият американо-пакистанец – могат да влязат в препълнена с народ зала и да започнат да стрелят). И събитията в Париж от 7 януари тази година също показаха, че каквито и средства за шпиониране, наблюдение и следене на комуникациите да се използват, терористите винаги намират възможности да извършат онова, което са замислили.

french surveilance law1Онова, което френската държава отчете след събитията от 7 януари след атаката срещу офиса на Шарли Ебдо, бе факта, че тя все още недостатъчно ефективно използва съвременните технологии за следене на комуникациите между граждани и организации с цел разкриване на заговори и намерения за извършването на терористични нападения. Това накара правителството да обсъди и сетне да предложи на френското парламентарно събрание закон, който да позволява използването на най-новите технологии за шпиониране и следене на гражданите. И днес, 5 май 2015 г., това събрание с огромно мнозинство прие този закон (той ще влезе в сила след известна процедура, която се очаква да приключи към началото на юли).

Законът популярно е наречен „закон за събиране на разузнавателна информация” и още, „закон за наблюдението.” Прилагането му преследва три главни цели:
- определяне обхвата на събираната разузнавателна информация и целите, съобразно които тя може да бъде използвана;
- формиране на комисия за надзор над наблюденията, т.нар. Национална комисия за контрол над разузнавателните техники;
- позволяване използването на нови методи за наблюдение, например масово събиране на мета-данни чрез интернет-доставчиците.
Френското правителство обещава, че ще има и надзорен орган, който да следи за правилното прилагане на положенията на този закон, тъй че с него да не се злоупотребява. Въпреки това заглавията по медиите от вчера и днес (4 и 5 май) ясно показват главната цел на държавата: тотално шпиониране на гражданите (както се изрази „Дойче Веле”: „Франция е решена да се включи в играта на шпиони”).

Но оттук нататък следват въпросителните, които хората във Франция все повече и повече си задават: ще спомогне ли новата мярка на тотално наблюдение над кореспонденцията и обмяната на информация между гражданите за ефективна борба срещу терористите? Ще бъде ли възможно едно (корумпирано) правителство да използва закона с цел борба срещу опонентите си? Докъде ще се разпростира шпионирането на гражданите, може ли човек да бъде сигурен, че някой няма да злоупотреби с личната кореспонденция на отделните хора? Кой ще обезщети интернет компаниите заради намаляването на техния трафик или на интернет-търговията поради страх от следене на информацията по мрежата? И т.н. и т.н.

Интересно е, че почти всички политически партии и самите граждани на Франция масово и с охота приемат дебатирания днес нов закон за шпионирането. Това показва доколко нацията се е сплотила в усилията си за борба срещу тероризма с всякакви средства. Масовото съзнание е готово да жертва част от свободата си, но да бъде по-добре защитено и да работи за благото на държавата без притеснения, че някой ден отново терористи ще вилнеят в страната. Засега най-големи противници на закона са медиите, интернет-доставчиците и, колкото и да е учудващо – поддръжниците на десните партии.

french surveilance law2Мнозина обаче още отсега предвиждат, че и този закон, както американският Патриотичен Акт, едва ли ще може най-ефективно да предотврати терористичните нападения, но пък свободите на гражданите ще се ограничават все повече и повече. Интересното е това, че разговорите се въртят само около свободите и правата на гражданите, както и около защитата на живота и собствеността им, но не и около главните причини за противоречията в едно демократично либерално общество, каквото е френското. Твърде слаби са гласовете, които разглеждат нравствените проблеми в съвременното френско общество, отстъплението от християнски нравствени норми на живот и позволяването на порочни практики да навлизат все по-широко в различните обществени слоеве, включително в училищата и дори в детските градини. Забравя се, че на борбата срещу една зла идеология (каквато е ислямската идеология на терор и убийства от страна на мюсюлмани-фундаменталисти) може да бъде противопоставена само друга духовна идея – тази на християнството, която е идея (а за вярващите тя е жива вяра) на любовта, братството и свободата в Бога – свобода, която не е нито безгранична, нито пък може да бъде насочена срещу ближния или срещу Бога. Християнинът наричат тази свобода осъзната свобода: той съзнава, че тя е от Бога и че тя е ограничена с цел благото на ближния и на самия вярващ, според както Бог е установил отношенията между хората и между тях и Него Самия.

christian buses campaignКакто е известно, свободата на словото ни дава право да изразяваме мислите си свободно, без опасност от преследване от страна на държавата или на отделни обществени групи. Тази свобода включва както устното слово, така и писменото изразяване и сферата на изкуството. Рекламата, от друга страна, има за главна цел привличане вниманието на хората върху конкретен обект или събитие, било с цел те да получат популярност или пък с цел рекламиращата организация да извлече някакви облаги (предимно финансови, но не само). Рекламата също е порождение на свободата на словото.

Макар рекламата да функционира като израз на свободата на словото, тя има конкретни цели и е насочена към конкретна аудитория. Тоест, рекламата не е израз на философско-социалната категория „свобода на словото” като неотменимо право на човека, а е породена от конкретни нужди за популяризиране на конкретни предмети, явления и събития. А свободата да изповядваш някаква религия (или да не изповядваш такава) е израз на правната категория „свобода на мисълта и на словото” като фундаментален човешки принцип на съвременните общества. И тъй, възможно ли е съчетаването на конкретните утилитарни технологии на едното (рекламата) с функциите на другото, на религията, която е израз на човешкия свободен дух и на свободата на мисълта и словото във висша степен? Изглежда, че не само е възможно, но и практически приложимо. Въпросът е доколко религията има полза от рекламата и какво може да е мястото на последната в живота на вярващия.
atheist ad
Известно е, че българската дума реклама е заета от френското réclame, я тя пък от латинското reclamo, означаващо „извиквам“ (английското пък advertise идва от латинското ad vertrere – обръщам се към някого). Известно е също така, че рекламата е ново явление в живота на обществата (макар моменти на „популяризиране” да могат да се видят още в древен Египет, в древна Гърция и в Рим (срв. история на рекламата). Родоначалникът на рекламата в днешното й разбиране е лондончанинът Томас Барат, който през 1891 г. издава свое списание, в което за пръв път прилага рекламни трикове с цел привличането на повече читатели. В началото на 20 век рекламата преживява огромен бум в САЩ, където тя се свързва предимно с подтикване на хората към купуване и придобиване на „приятни за окото” неща. Появата на радиото и по-късно на телевизията изиграват изключителна роля за развитието на рекламата, а с настъпването на епохата на интернета нейните възможности се увеличават още повече.

Хората възприемат рекламата по различен начин: за едни тя е средството, чрез което те научават за новите неща в живота (особено предмети на бита и медицински/фармакологични продукти), чието придобиване би подобрило живота на купувача; за други тя е средството за оповестяване на събития и прояви, които е добре да бъдат посетени, видени или подкрепяни; за трети рекламата е наполовина вярна и наполовина невярна и поради това на нея трябва да се гледа с предпазливо око; за четвърти рекламата е чиста лъжа и измама, която свободно се „проповядва” чрез устното слово, писмеността и технологиите. Според това как се възприема рекламата може да се съди и как се възприема „рекламирането” и на религията, особено на християнството. За едни рекламата на християнството е полезно нещо, защото сред толкова много други „новости в живота”, рекламирани чрез медиите, не може да отсъства и рекламата на християнството – то трябва да присъства в рекламата, та все пак някак си да стигне до хората, които иначе без нея не биха били подтикнати да обърнат внимание на християнската вяра. За други рекламирането на християнството е вредно за самата религия и за вярата на християните, като се имат предвид отрицателните влияния на рекламата върху умовете на хората.
religion ad
Коя от двете гледни точки е по-приемлива? Трудно е да се каже, но все пак повечето вярващи християни са убедени, че Божието Слово трябва да стигне до хората тъкмо чрез словото на вярващите и чрез примера, който те показват със собствения си живот, а не чрез рекламиране на истините на християнството чрез средствата на рекламата, т.е. със същите средства, с които се рекламират продукти или стоки за купуване или пък събития от политически или идеологически характер. И все пак съществуват и примери на „реклами” на религията или на християнството и този факт понякога се отчита като нещо положително и дори нужно на съвременните хора. Моето мнение е по-консервативно и аз отнасям рекламирането на християнството като нещо ненужно и дори отрицателно в съвременния живот на обществата, независимо от това колко напреднали са те в технологиите и развитието на модерните медии.

Повод да напиша това изложение бе една новина отпреди две седмици (5 април 2015) за цензурата, която една френска транспортна фирма наложи върху реклама, пусната от една християнска организация, съдържаща думата „християни” (и по-точно, „християните от Изтока”, имайки предвид преследването на християните в Ирак и Сирия, както бе оповестено от изданието 124news). Френската поп-група „Свещениците” планирала да рекламира концерта си в Париж, предвиден за юни тази година, като събраните средства бъдат използвани за подпомагане на християните в Близкия Изток, които са преследвани и убивани. Държавната транспортна фирма отказала да публикува реклама, в която се съдържа религиозен елемент и сега християнската организация „Кредо”, целяща запознаване на обществото с положението на християните в този регион на света, очаква решението на съда по делото срещу фирмата, като основанието е „недопускане на цензура в съвременната държава.”

Няма нищо ново в опитите на християни да рекламират вярата си в Бога. Известни са спорните „рекламни” инициативи на различни групи – християнски и атеистични – с поставянето на надписи върху британски автобуси. В края на 2008 г. атеистични групировки си извоюваха правото да поставят надписаИзглежда, че няма Бог, затова не се безпокойте и се наслаждавайте на живота” и той бе четен от милиони хора в двадесет най-големи градове на Великобритания. Британските християни не останаха по-назад и след няколко месеца си извоюваха своето право да поставят надписа „Със сигурност има Бог” (пълният надпис е „Със сигурност има Бог, тъй че се присъединете към Християнската партия и се наслаждавайте на живота”). Рекламата на вярата не е чужда дори и на по-консервативните християнски църкви, например на някои православни църкви, срв. противоречивата „реклама” на Руската православна църква, в която тя публикува изказвания на защитници на православието, преди всичко на известни писатели, журналисти, артисти и т.н.
atheist buses campaign
Често рекламата се свързва с шумното или масовото й изразяване: шумът и масовостта целят да привлекат вниманието колкото се може по-успешно и за по-дълго време. Често рекламата цели да „открадне” вниманието на човека, най-често с цел популярност (че дори и слава за някого) или финансова печалба. От тази гледна точка ми е непонятно как рекламата на атеистите по британските автобуси (с големи печалби за рекламодателя) може да се съпостави с „рекламата” на християните по същите тези автобуси (с не по-малки финансови изгоди), където и двете страни се опитват да „откраднат” (а не толкова да привлекат) вниманието на гражданите. Непонятно ми е и решението на поп-групата да рекламира концерта си (нещо, което е широко поддържано от католически епископи във Франция), пък макар и с благородната цел да събере средства за страдащите християни, и сетне решението на християнската организация да търси съдебно решение за цензурата, която транспортната фирма наложила на „рекламния” текст. Няма съмнение, че държавата (включително атеистичната държава) не трябва да цензурира текстове с религиозно съдържание. Няма съмнение и в това, че вярващи могат (и трябва) да търсят помощта на съда, когато срещу тях има проявена незаконна несправедливост (т.е. несправедливост, подлежаща на ударите на закона), но да искаш някакво възмездие за рекламата на концерта ти, пък макар и с християнски мотиви, това също ми е непонятно.

Съзнавам, че християни все пак подкрепят идеята за „реклама” на вярата си, но аз лично не принадлежа към тях и поради свободата на словото, която ми е предоставена, мога да изкажа мнението си. За мен християнската реклама е антитеза на християнския начин на живот. А този начин на живот е молитвен живот, той е живот на безусловна вяра в Христос, на общение с Бога чрез молитвата и на изпълнение на Неговите повели. Няма по-интимно средство за общуване с Бога от молитвата, макар да съществува и обществена молитва, освен личната: молитвата винаги е обръщение на вярващото сърце (на вярващи сърца) към Бога, при което наред с отправените думи ние трябва да чуем и отговора на Бога. Лично за мен масовите молитвени събрания по стадиони и площади, особено когато те биват предавани чрез огромни телевизионни екрани и мощни звукови уредби, не са молитви към Бога: техният характер е повече външно славене, отколкото личен разговор на вярващите с Бога. Разбира се, не трябва да мислим, че Бог не чува и тези молитви, но въпросът е доколко шумният и прекалено нагледен и показен начин на молене е угоден Нему и полезен за молещите се. По същия начин свързвам християнската „реклама” с шумните показни молитви и печелене повече на популярност, отколкото на привърженици. Искрената и сърдечна молитва – това е „рекламата”, която можем да покажем на другите. Тъкмо чрез живота си и чрез умелите думи на Христови проповедници можем да привличаме хората към Христос, а не чрез шумни или показни рекламни трикове, които най-често са заимствани от атеистите или други нехристиянски групи.

Ето защо нека да правим разлика между свободата на мисълта и словото и свободата да „рекламираме” онова, което целим да стане достояние на колкото се може повече хора. Нека да покажем (да „рекламираме”) вярата си чрез думите на живот, взети от Свещеното Писание, и чрез примерите на християнския подвиг, който другите да могат да видят в живота ни. Да участваме в обществения живот по начин, който ясно показва разликата между атеистичното мислене и „свобода на словото” (и атеистичната реклама) и християнските нравствени ценности и свобода на мисълта и словото (и християнското слово на живот, а не реклама), тъй че свободата ни действително да бъде израз на истинската свобода в Христа.

school09 180pxСлучва се човек да изгуби разсъдъка си или пък дотолкова да се поддаде на греховната си природа, че да не може да направи разлика между бялото и черното, между доброто и злото, между правото и кривото. Но в безумието си да се опитва да наложи порочните си виждания и върху децата от първи клас – това вече е тотално заболяване на личността и на онова общество, което прокарва идеите на подобни „радетели на правата на човека.” От последните три-четири дена (по-точно от 16 март 2015 г. насам) във Великобритания се разгаря дискусия относно сексуалното образование в училищата, което да стане задължително още от първи клас (което за Англия е от петгодишна възраст).

„Свободният” свят (предимно страните от Западна Европа и Северна Америка) позволява появата и на много „свободолюбиви” организации, движения и кампании. Та и в Англия, в рамките на т.нар. Форум за сексуално обучение, наскоро се появи едно кампанийно движение, наречено „Обучението по секс и приятелство: това е мое право,” което настоява британските парламентаристи да разгледат въпроса за въвеждане на задължително сексуално обучение още от петгодишна възраст. Както бе разяснено от „Християнския институт” на Великобритания, първокласниците трябва да са добре запознати с дебата за правата на ЛГБТ лицата и равенството между половете,” а също така да знаят всички названия на гениталиите на човека и неговите репродуктивни органи (подробности – тук, особено стр. 9, ред 17-ти отдолу нагоре). Форумът настоява също така децата на възраст от 11 до 16 години да имат занятия по сексуално обучение, специално насочени към разясняване на въпроса за разликата между изнасилване и секс по взаимно съгласие.

То в една държава може да има много слободия, но когато тя започне да се подкрепя от управляващите, тогава човек се пита къде е разсъдъкът на тези хора, защото ако само си говореха или пък помежду си се убеждаваха колко е полезно сексуалното обучение на петгодишните – както и да е, в личния си живот човек, ако желае, може да се отдаде на греховните си наклонности колкото си иска; но да учиш онези, които тепърва се учат да изписват буквите на родния си език и все още не могат да изпишат дори името си, на порнография и на „права и свободи за всички и за всеки” – е, това вече е безумие в национален мащаб (кампанията на Форума бе подкрепена от немалко парламентаристи във Великобритания, подробности тук). Наистина, в страната все още има немалко разумни хора и просветното министерство засега не си казва думата по направените от Форума предложения, но мнозина мислят, че не е далеч времето, когато тези идеи ще бъдат „въплътени” в английските начални училища.

А сексуалното обучение не може да се оприличи на друго, освен на порнографско обучение. Учебниците са изпълнени с най-ярки и цветисти думи и изрази, които човек може да чуе само в един порнографски филм, да не говорим за рисунките и снимките в тези учебници. Преди известно време бе издадено учебно пособие, наречено „Растеж и живот” (състоящо се от няколко учебни помагала и ДВД), което не само съдържа порнографски материали, но и методически указания, според които, например, едно петгодишно дете трябва да може безупречно да посочи всеки един от гениталиите на човека („Християнският институт” публикува извадка от това пособие, в която авторите карат петгодишното да посочи кое точно е клитора на жената). За да го направят „интересно” за малките, авторите представят уроците си чрез двама куклени герои, които се гонят в спалнята, дразнят се един друг и се „възбуждат”, като накрая извършват един доста нагледен секс. След отправените от просветното министерство критики относно тези прекалено нагледни сцени, изданието бе преработено и днес то се разпространява в училищата в Англия (тук е предоставен линк за закупуване на изданието, предназначено за децата от 5 до 11 години).

Просветното министерство и органът, който наблюдава и контролира неговата дейност (наречен Селекционен комитет по образованието) засега настояват повдигнатите от Форума въпроси да бъдат включвани в учебните програми по предмета „Личностно, социално, здравно и икономическо образование” (с английското съкращение PSHE: personal, social, health and economic education). Този предмет дори има своя асоциация, наречена PSHE-асоциация, която преди няколко месеца излезе с подробно ръководство относно сексуалното обучение в училищата в Англия.

Предизвикателствата пред настояването за сексуално обучение още от петгодишна възраст се определят от просветното министерство по следния начин:
- как децата да бъдат предпазени от сцени от живота на възрастните, които не е нужно да знаят още от такава ранна възраст, като им се осигури щастливо детство, без затрупване на съзнанието им с обременителни за тях знания за сексуалния живот на хората;
- как да не се нарушават правата на родителите, на които единствено принадлежи правото да решат в кой период от живота на тяхното дете то трябва да бъде запознато със сексуалния живот на възрастните;
- как да се възстановят добрите връзки и отношения между училище и родители, тъй че за децата да се намери най-приемливото решение относно тяхното развитие и обучение;
- как занятията по сексуално образование да бъдат така организирани, че да не довеждат до душевно травматизиране на децата и да не им нанасят непоправими емоционални щети;
- до каква степен да се позволи на родителите да отписват децата си от предмета сексуално образование и с какви други занятия да бъде запълнено пропуснатото време по този предмет.
school01 180px
Тези въпроси показват, че в едно общество, в което нравствените норми са размити (и доброто е добро, и лошото – и то също е добро), в което различните движения за „права и свободи” и срещу дискриминацията заемат все по-голямо пространство в обществения живот и където християните имат все по-малко право на глас, много трудно би било за която и да е власт и за което и да е просветно министерство да се бори срещу собствената си неразумна (в нравствено отношение) политика и политиката по отношение на децата – малки и големи. Макар описаното да се отнася до Англия (подобни дебати, както е известно, се провеждат и в редица други страни на „либералния” свят), добре е още отсега тези предизвикателства да се знаят и у нас, та ако е възможно, да се избегнат грешките на другите или пък въобще да не се допускат, особено по отношение на подрастващото поколение.

В това отношение християните у нас могат много да направят и политическото участие на християни в живота на държавата ни трябва да се усилва, та нравственият критерий на едно здраво и морално отговорно общество да бъде прокарван на всички нива на държавната власт и на местните държавни органи. Същевременно посочените по-горе проблемни въпроси трябва да бъдат обсъждани и в самите християнски общини, тъй като понякога и самите християни нямат еднакво разбиране за тях. В това отношение организирането на съвместни действия на всички християни, без разлика на принадлежност към която и да е голяма вероизповедна християнска община, би било нагледно доказателство за загрижеността на Христовите последователи за утвърждаването на Неговите нравствени повели в българското общество.

Бележка: снимките са взети от уебсайтовете на посочените тук статии на „Християнския институт” на Великобритания.

ivf conceivingПод булото (разбирайте, тайно и негласно) на новите биомедицински технологии днес могат да се родят такива недоразумения, че човешкият разум невинаги може да намери обяснение на случващото се. Вече няколко десетилетия изминаха от деня, в който светът разбра, че едно дете може да бъде „износено” в утробата не на майката, а на друга жена, при което другата жена няма нищо общо с генетичния материал, от които се зачева и сетне оформя плода, който ще се роди. Изразът „бебе в епруветка” и „сурогатно майчинство” вече така навлязоха в ежедневието, че когато се четат подобни новини, те не правят особено впечатление на четящия. Известно е, че в такива случаи жената, която „носи” бебето в утробата си, все едно я дава „под наем” на мъжа и жената, които са биологическите родители на детето. „Утроба под наем” вече стана популярен израз, наред със „сурогатно майчинство”, тъй като в действителност „майчинството” се свежда само до периода на бременност и раждане на детето, но не и до зачеването му – сурогатната „майка” няма нищо общо с него.

В повечето страни процедурата „утроба под наем” („бременност под наем”) предполага отдаване на роденото дете на неговите биологически родители, а в някои страни – поне на единия от биологическите родители, майката или бащата. В такива случаи детето има своите биологически майка и баща и роднинската връзка между него и биологическия родител е закрепена и генетично. Така роденото дете е син или дъщеря на съответния биологически родител, а в случаите, когато детето бъде осиновено от друг(и) родител(и), то става син или дъщеря на възприелите го родители. Т.е. във всички случаи роденото дете се припознава като син или дъщеря – било на биологичния родител, било на осиновителя (тук изключваме случая на т.нар. „трети пол,” тъй като в действителност такъв няма, а детето, в процеса на израстване, отново „припознава” единия от двата пола и се развива като момче или като момиче).

От вчера (3 март 2015 г.) се разбра, че процедурата „утроба под наем” може да породи тотално объркване на роднинските понятия син, дъщеря, внук, внучка, племенник и т.н. При това не става въпрос за случаите на кръвосмешение, при които да речем майка и син могат да имат дете и това дете трудно да може да бъде определено като син или като внук на родилата го майка, или когато брат и сестра имат дете, което едновременно може да се счита както като техен син или дъщеря, така и като племенник или племенничка на брата или на сестрата. Тук става въпрос за раждането на дете от сурогатна майка, при което синът няма сексуална връзка с майка си, или пък братът със сестра си. Юридически погледнато, тук няма кръвосмешение, което в почти всички страни в света е забранено със закон и се преследва като престъпление.

На 3 март един съд в Лондон, Великобритания, взе решение, в което се казва, че роденото от майката на един млад човек дете е негов син, който му бе законно даден от държавата да се грижи за него. Мъжът, млад човек на около 25 години, от известно време изпитвал голяма нужда да има дете и предложил на друга своя роднина тя да стане сурогатна майка на детето му. Когато станало ясно, че тя има други медицински проблеми и не може да се справи с бременността, майката на този млад човек, след разговор със съпруга си (т.е. бащата на младежа), решила тя да даде утробата си под наем и да износи детето, заченато от негов генетичен материал и яйцеклетка от друга жена.

pregnancyРешението на клиниката, която се наела да извърши зачеването и да „внесе” оплодената яйцеклетка в утробата на сурогатната майка, първоначално било подложено на дискусия, тъй като в закона не можело да се намери определение на роднинската връзка на детето (в случая това е момче), което ще се роди, по отношение на свързаните с неговото зачеване и раждане лица. Генетично то трябва да бъде син на младия човек, тъй като то е заченато от негов генетичен материал, но същевременно то се пада едновременно дете на майката и неин внук: дете, защото тя го ражда, и внук, защото то е дете на нейния син. Същевременно то се пада и брат на младия човек, тъй като е родено от неговата майка.

Това объркване относно роднинската принадлежност на детето не попречило на клиниката да извърши зачеването и оплождането, а сетне и бременността и раждането на момчето. След раждането обаче настъпило ново объркване, тъй като в закона трябвало да се намери основание, което да позволява това дете да бъде дадено на бащата за отглеждане. Съгласно Закона за ембриологията и оплождането на човешки зародиш, приет във Великобритания през 2008 г., жената, която е бременна с едно дете, се счита за законова майка на това дете, а съпругът на сурогатната майка е законовият баща на детето. Така е и в настоящия случай, тъй като съпругът на жената се е съгласил на процедурата жена му да стане сурогатна майка на детето. Законът постановява също така, че след раждането сурогатната майка е длъжна да даде детето на двамата родители, които са „поръчали” това сурогатно майчинство. Законът ясно потвърждава, че даването на детето само на биологическия му баща е престъпление, което се наказва.

В този британски случай, който е първият в света, съдията решава да даде детето за отглеждане от биологическия му баща – младия човек, който тъй и не намерил подходящо момиче или жена, с което да изгради нормални младежки взаимоотношения, които евентуално да доведат да раждането на тяхно дете. Основанието на съдията е, че бащата може да осинови детето, което и тъй му се пада негов брат, защото е родено от майка му. Детето в този случай не се дава само на бащата (което би било в противоречие със закона), но то живее и под грижите на сурогатната майка. В действителност, посочва съдията, за него може да се грижи само бащата, тъй като той осиновява това дете, макар биологически то да е негов син.

В днешните (от 4 март) британски вестници случаят широко се дискутира и повечето противници на цялата процедура и на решението на съдията се свежда до бъдещето на това дете – до това, как то ще осъзнае роднинските си връзки и в какво отношение то ще се намира към най-близките му роднини. Проблемът се състои в това, че това момче едновременно ще бъде наричано син и/или внук от майката, която го е родила, както и син и/или брат от бащата, който е негов биологически баща. Същевременно, по отношение на сестрата на младия човек, това момче ще бъде едновременно неин брат и неин племенник. Когато дойде време момчето да се ожени и има свои собствени деца, то роднинските им връзки с другите близки роднини ще бъдат още по-объркващи.

son or grandson
Описаният тук случай не е нито изключителен (тъй като сурогатното майчинство е факт от няколко десетилетия насам), нито пък прави някакъв нов принос в процедурата на сурогатното майчинство. Той обаче поставя редица етични въпроси, които досега не са поставяни. От една страна няма акт на кръвосмешение и не е осъществено наказуемо от закона престъпление, а от друга страна биомедицината прави възможно раждането на дете от майката на един млад човек, който е неин син. Тази процедура може да бъде осъществена и между други роднини в рамките на едно семейство и формално няма да има нарушаване на закона, но в нравствено и чисто семейно-битово отношение родените по този начин деца ще израстват в особена „роднинска” среда, която няма да има еднозначно название за роднинските връзки, в които това дете ще се намира.

От много време насам християните многократно потвърждават, че отварянето на „кутията на Пандора” неминуемо ще породи непредвидими последици, които нито човешкият ум, нито най-гениалното прозрение може да предвиди и да проумее. И днес сме свидетели на още един непредвидим факт, който човешкият „прогрес” (в случая – новите биомедицински технологии) ни поднася и който трудно може да се проумее от нормалното човешко съзнание. Последиците в действителност се наблюдават днес, но те невидимо присъстват в нашия живот и ние ги забелязваме или когато някой ги оповести, или пък когато те не могат повече да останат скрити от окото на обществеността. Роденото момче, за което говорим тук, вече е на седем месеца и то се отглежда от бащата, но за неговия случай, който в действителност е започнал преди две години (когато се е вземало решение за начина на оплождане, сетне деветте месеца бременност и раждането) научаваме едва днес, когато медиите разгласиха решението на британския съд.

След време ще научим за неща, които в момента негласно и тайно се извършват под булото на „прогреса” и „новата хуманност”. Затова е още по-наложително още сега, докато имаме възможност, като християни да се противопоставяме на всякакви „прогресивни” технологии, които из основа нарушават християнските принципи на живот на хората на тази земя. Не е нужно да знаем всички беззакония, които се вършат против Бога, щом като знаем, че Свещеното Писание и цялото християнско учение ясно ни посочват онова, което е омразно на Бога, и ни учат, че когато човек се опитва да се постави на мястото на Бога и да „твори” според собствените си похоти и желания, то нищо добро не може да очаква – както от Самия Бог, така и от природата, която Той първоначално е сътворил добра и благоприятна за човека, но която ние поради разврата и отстъплението от Твореца непрекъснато повреждаме и я насочваме срещу самите нас.

В това извънредно издание на блога на „Свобода за всеки” публикуваме текста на резолюция на парламентарната асамблея на Съвета на Европа, приета на 29 януари 2015 г., която за пръв път от няколко десетилетия насам приема документ, който ратува за премахване на нетолерантността и дискриминацията срещу християните.

Публикуваме само текста на резолюцията, без да правим коментари към нея, но със сигурност тя предполага разсъждения за по-нататъшните стъпки, които европейските законодатели могат да предприемат за връщане на ролята и значението на християнството на стария континент. Още отсега можем да смятаме, че тази резолюция е само една стъпка към по-нататъшни решения, които Съветът на Европа може да вземе с цел защита на християнските нравствени ценности. Някои са убедени, че събитията в Париж от началото на януари са дали допълнителен тласък на мнението настоящата резолюция да бъде допусната в пленарна зала на Съвета на Европа и да бъде приета. Ние пък имаме надеждата, че тя е резултат по-скоро от постоянството в политическото участие на християнски лидери в евроструктурите и все по-осъзнатото участие на християните в политическия, икономическия, културния и обществения живот на народите на Европа и в техните законодателни събрания. Надяваме се тази публикация да бъде последвана и от следващи коментари и анализи.

Резолюция 2036 (2015), предварителен вариант
COE-Logo-Quadri
Преодоляване на нетолерантността и дискриминацията в Европа и особено проявите им към християните

Автор: Парламентарно Събрание на Съвета на Европа.

Произход на дебата: Дебат на парламента от 29 януари 2015 г. (осмо заседание) (вж. документ 13660, доклад на Комитета за равенство и недискриминация, докладчик: г-н Валериу Гилечи). Текстът е приет от парламента на 29 януари 2015 г. (осмо заседание).

1. Нетолерантността и дискриминацията на основата на религия или вяра засягат малцинствените религиозни групи в Европа, но те засягат също така и хора, принадлежащи към религиозната група на мнозинството. През последните години бяха отбелязани множество актове на враждебност, насилие и вандализъм срещу християни и техните богослужебни места. На тези действия обаче местните държавни власти често не обръщат внимание. Понякога законодателството и местните разпоредби ненужно ограничават публичното изразяване на вярата, което не дава възможност религиозната вяра и нейното практикуване да намерят достатъчно място в живота на вярващите.

2. Умерената изява на религиозната вяра и нейното изповядване е практическото средство, чрез което може да се осигури действително и пълноценно изповядване на религията. Когато умерената разумна изява на вярата се прилага в дух на толерантност, това позволява всички религиозни групи в обществото да живеят в съгласие, като уважават и приемат различното у другия.

3. На няколко пъти Парламентарното събрание посочи необходимостта от мирно съвместно съществуване на религиозните общности в държавите-членки, особено в Резолюция 1846 (от 2011 г.), отнасяща се до борбата срещу всякакви форми на дискриминация, основани на религията, Препоръка 1962 (от 2011 г.), разглеждаща религиозния аспект на междукултурния диалог и Резолюция 1928 (от 2013 г.), отнасяща се до обезпечаването на човешките права във връзка с религията и вярата и до защитата на религиозните общности от актове на насилие.

4. Свободата на мисълта, съвестта и религията е защитена от Член 9 на Европейската конвенция за човешки права (ETS No. 5) и тя се счита за един от фундаментите на демократичното и плуралистичното общество. Ограничаването на свободната изява на религията трябва да бъде сведено само до предписаните в закона случаи и изискванията за демократичност в обществото.

5. Парламентарното събрание е убедено, че е необходимо да се предприемат мерки за осигуряване на действителна защита на свободата на религията или вярата на всеки един човек в Европа.

6. Поради това Парламентарното събрание призовава държавите-членки на Съвета на Европа към следното:
    6.1. Да способстват за установяването на култура на толерантност и мирно съвместно съществуване, основани на приемането на религиозния плурализъм, на факта, че религиите допринасят за развитието на демократично и плуралистично общество, а също така на правото на човека да не принадлежи към никоя религия.
    6.2. В рамките на принципа за непряка дискриминация, да обезпечи разумна умерена изява на религията, така че:
        6.2.1. да се осигури зачитане на правото на свобода на религията и вярата на всеки човек в рамките на конкретното местно управление, без това да нарушава другите права на хората, гарантирани от Европейската конвенция за човешките права;
        6.2.2. да се спазва принципът за свобода на съвестта на работното място и същевременно да се гарантира успешното извършване на услуги според законите и защита на правото на хората да не бъдат дискриминирани;
        6.2.3. да се зачита правото на родителите да осигурят на децата си такова образование, което съответства на техните религиозни или философски убеждения, като същевременно се гарантира фундаменталното право на децата на критично и плуралистично образование в съответствие с Европейската конвенция за човешките права, нейните протоколи и практиката на прецедентното право на Европейския съд за човешките права;
        6.2.4. да се осигури пълноценно участие на християните в обществения живот.
    6.3. Да бъде защитено правото на мирна изява на свободата на събранията, особено чрез приемането на мерки, осигуряващи правото на провеждане на демонстрация дори и при организирането на противна на нея друга демонстрация, при съобразяване с нормативите за свобода на събранията, с Европейската комисия за демокрация чрез закона (Комисията от Венеция) и с Бюрото за демократични институции и човешки права на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
    6.4. Придържане към фундаменталното право на свобода на изразяването и предотвратяване на случаите, при които местното национално законодателство ненужно ограничава религиозно мотивираното слово.
    6.5. Публично да се осъждат призивите към насилие и използването на насилие, както и каквито и да са други форми на дискриминация и нетолерантност на основата на религията.
    6.6. Да се води борба и да се предотвратяват случаите на насилие, дискриминация и нетолерантност, особено като се провеждат щателни разследвания с цел премахване на чувството за безнаказаност, което характеризира нарушителите.
    6.7. Медиите да бъдат подтиквани да избягват налагането на негативни стереотипи и разпространяването на предразсъдъци срещу християните, така както такива не се разпространяват и за другите обществени групи.
    6.8. Да се осигури защитата на християнските малцинствени общности, които да получат възможността да се регистрират като религиозни организации; да се създадат и да се поддържат съответни места за събрания или за богослужения, независимо от броя на вярващите, като не им се налага ненужно административно бреме.
    6.9. Да се гарантира правото на християнските малцинствени общности да издават и използват религиозна литература.

Страница 3 от 5