Блог Свобода за всеки
Валентин Кожухаров

Валентин Кожухаров

Петък, 20 Ноември 2015 13:39

Какво е „църква“?

church Този въпрос е толкова неуместен, някой би си казал, и би се учудил защо ли въобще захващам тема, която и на децата е ясна, да не говорим на вярващите християни и на читателите на този блог. И аз самият съм убеден, че четящите тук много добре знаят какво е църквата. Въпреки това реших да споделя някои свои мисли, като много се надявам, че те все пак ще внесат някаква допълнителна яснота по въпроса. В разсъжденията си тук искам да обърна внимание на два момента: каква е употребата на думата „църква“ в библията и какво е нейното значение, и на второ място – какво днес трябва да разбираме под думата „църква“ в ежедневния ни църковен живот като християни.

Подтик за разсъжденията ми по темата бе един разговор отпреди няколко дена с няколко англикани, които всячески ме убеждаваха, че думата „църква“, като превод на гръцката „еклезия“, може да има само христологично значение, включително в Стария Завет. Разбира се, аз отговорих, че в Стария Завет имаме случаи на употреба на думата „църква“ (в случая разговаряхме за английския термин church, за немския му паралел Kirche и за френската église), която съдържа христологично значение в себе си, т.е. значение, където може да се открие Христовата старозаветна Църква в събранието на вярващите (преди всичко старозаветните пророци и патриарси), които са вярвали в истинския Бог и вярата им, макар и в смътна форма, е отразявала и очакването (предвкусването) на Христовата изкупителна жертва на Кръста. Същевременно им обърнах внимание, че в действителност по-често думата „църква“, както тя се среща в Старозаветните и Новозаветните книги, не означава „събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват“, а има различни други значения, които в никакъв случай не я свързват с Христос или с Христовите последователи.

Ще спомена няколко случая на употреба на думата в отделни преводи на библията. Думата „еклезия“, в различните й преводи (в случая разглеждам само древните гръцки, и по-точно Септуагинта, и няколко английски, немски и френски библии), се среща доста често и най-общото й значение е „събрание, сбирка, среща“. За какво точно събрание или сбирка става въпрос става ясно, само като се разгледа по-широкия контекст на употребата на думата (т.е. цялостния контекст на дадения библейски откъс или на други извънбиблейски източници и данни). В Старозаветните книги на Септуагинта „еклезия“ например се среща във Второзаконие 23:2-3, 23:9; Съдии, 21:8; 1Самуил (1Царства в православната библия), 19:20; 1Царства (3Царства у православните), 8:56; 2Хроники (2Паралипоменон у православните), 6:3; Неемия, 5:7; Иудит, 6:16; 1Макавейска, 3:13; Псалом 25:5; Премъдрост Сирахова, 23:24, 26:5, 50:20; Йоил, 2:16; Плач Йеремиев, 1:10, и още много други (обръщам внимание, че тук използвам и някои т.нар. „неканонични“ библейски книги, които съставляват канона на православната и на католическата библия, в случая това са 1Макавейска и Премъдрост Сирахова). Във всички тези случаи значението на думата е „събрание, сбирка на хора на едно място“ без никаква връзка с отношението им към Бога. В отделните преводи на посочените тук стихове думата „еклезия“ се превежда различно, напр. в библията на Крал Джеймс тя е предадена като “congregation”, “assembly”, “company” и дори“band“ със значение „група хора“. По подобен начин тя се превежда и в други преводни издания на библията.

Същевременно можем да видим, че на мястото на гръцката „еклезия“ в редица преводи се използва и думата „църква“ (в нашия случай разглеждаме church,Kirche, église, според както са употребени в съответните английски, немски и френски преводи). Латинската Вулгата съдържа 164 случая на употреба на ecclesia, от тях 50 в Стария и 114 в Новия завет; Лутер в своята библия от 1545 г. употребява Kirche 15 пъти в Старозаветните книги, а в Новозаветните въобще не я използва, там той употребява Gemeinde (общност, събрание, община); за сравнение ще посоча, че в изданието на лутеровата библия от 1912 г. думата Kircheизобщо не се среща в цялата библия: навсякъде в нея е употребена думата Gemeinde; подобни свободни употреби на думи за гръцката еклезия се срещат и в много други преводи, напр. във френското издание по Darby-библията от 1885 г. думата „църква“ (église) не се среща в цялата библия (и в самата Darby-Bibleна английски думата „църква“ не се среща никъде в цялата библия!), докато в другоавторитетно френско издание, това на Louis Segond от 1910 г. в Стария завет се употребява изключително думата „събрание, сбирка“ (assemblée), а в Новия редовно се употребява „църква“ (église).

За отбелязване е, че във всички български преводи на библията, както православни, така и протестантски, думата „църква“ се среща само в Новия завет: в Старозаветните текстове гръцката „еклезия“ е преведена на български (а преди това и на старобългарски/църконославянски) според съответното конкретно значение на „еклезия“ в дадения контекст, т.е. като събрание, сбирка, група, община.

Всички тези примери посочват, че употребата на думи, съответстващи на гръцката еклезия в различните библейски стихове, се извършва според предпочитанията на преводачите, а не според едни или други тълкувания на текста като сочещи към Христос (т.е. имащи христологичен смисъл). За библейските преводачи и тълковници важен е бил смисълът на гръцката дума еклезия, означаваща „събрание, сбирка“, е не дали тя има връзка с някакви христологични тълкувания. В Новия завет употребата на еклезия продължава да следва старите значения на гръцката дума (събрание, сбирка), като същевременно в редица Новозаветни стихове ясно се откроява и нейният евангелски смисъл: събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват. Тъкмо Новият завет ни дава и последващото разбиране за Църквата като богочовешки организъм, който има небесни и земни измерения и който в земното си съществуване е тъкмо събранието на вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля.

Тук идват и разсъжденията ми по втория поставен от мен по-горе въпрос: какво разбираме днес под църква в живота ни като вярващи християни. Щом Църквата е събранието на вярващите в Господа, които в своя живот като Негови последователи Го следват и носят своя кръст (според както сам Христос иска от нас), значи нея можем да я видим там, където на едно място се събират тъкмо такива вярващи: събранието на тези вярващи е Църквата (разбира се, за православни и католици тя включва и починалите в Христа, за които Църквата се моли). Историята на християнството, обаче, ни е оставила за наследство редица неправилни практики и разбирания за Църквата, които едва в последно време се схващат в тяхната пълнота и се търсят пътища за преодоляване на заблудите от миналото. Известно ни е, че мнозина християни в предходните столетия бяха убедени, че мисията на Църквата се изпълнява само от кръстоносните походи, с меча в едната ръка и кръста в другата; че християни могат да бъдат само белите хора, а всички останали раси са диви, трябва да бъдат облагородявани и трябва да приемат нашето християнство; че даването на свобода на негрите или на селяните (например в страните, където крепостничеството е продължавало с векове) е изключително небогоугодно дело (можем да намерим голямо количество молитви от онези времена, в които се виждат разбиранията на християните по всички тези въпроси), и т.н. – примери могат да се посочат със стотици. И тъй, през последните няколко десетилетия немалко заблуди от миналото бяха преодолени. Но редица неправилни разбирания за Църквата (или църквата като местно проявление на едната Църква) продължават и до днес.

Една от тези заблуди е учението на редица християнски общини, че само те са истинската Църква и всички останали грешат, т.е. че те или съвсем са отпаднали от нея или пък се заблуждават и са изпаднали в ерес. Не е нужно да ходим далече, за да видим примери за подобни разбирания. Друго, по-изтънчено разбиране за Църквата е това, че християнските общности считат, че в границите на Църквата са всички онези, които принадлежат (най-често по кръщение) към съответната общност, например, всички католици, принадлежащи към съответни католически общини, в своите събрания съставляват Църквата (т.е. те са Църквата), защото само католическата църква е истинската, а всички останали са отпаднали от нея (като едни, например протестантите, са отпаднали повече, а други, например православните, са отпаднали по-малко, считат католиците); за православните всички, които са в отделните православни църкви, съставляват Църквата, а другите, неправославните, също в една или друга степен са отпаднали от нея, едни, като католиците, по-малко, други, като протестантите, повече; по подобен начин и отношението на протестантските общини към католици и православни също изразява конкретни идеи за това кой е в Църквата и кой не е.

Мисля, че читателят вече се досеща към какво водят разсъжденията ми, но за да бъдем ясни и за всеки друг, който случайно би прочел тук в този блог, ще спомена най-главното. От опита ми в редица православни общини в няколко т.нар. „православни страни“, където съм прекарал по-дълъг или по-кратък период на общуване с вярващите в храмовете, съм забелязал, че сред енориашите, особено онези, които само се водят енориаши, но идват на църква веднъж-дваж на годината, има и такива, които в действителност не принадлежат към Църквата. Някой ще се каже: откъде накъде Кожухаров ще знае дали те принадлежат към нея или не – само Бог знае. И напълно се съгласявам с последното: единствен Бог вижда в сърцето на човека и знае кой е Негов последовател и кой е отстъпил от Благата му Вест. А щом Бог вижда в сърцето, значи Той със сигурност знае, че онези християни, които само по име са такива, но не изповядват Христа и не Го следват в живота си, носейки своя кръст, не са в Неговата Църква. Следователно старата максима, че щом си се родил и си кръстен в дадена църква, значи ти си в нея и си член на Тялото Христово, трябва да бъде преосмислена и всеки християнин да си каже: член съм на Църквата само дотолкова, доколкото правилно вярвам и правилно изповядвам вярата си, т.е. върша благодатни дела на вярата, което ме прави Христов последовател, а не само Христов вярващ, при което вярата и изповядването й се извършват в събранието на вярващи като мен, които също вярват и се подвизават във вярата си според Христовите заповеди. Защото Църквата е събранието на вярващите в Христос: Църквата не е отделният християнин, нито пък една цяла църковна община, да речем, католическата: тя като цяло не може да е Църквата, в Църквата са само онези нейни членове, в чието сърце Бог вижда вярата и делата на вярата на християнина.

Ето защо призивът ми е често да се вглеждаме в себе си, да търсим признаците, които ни правят членове на Църквата и да се борим срещу заблудите, които ни отдалечават от нея и от Бога. Ако ние успяваме (или преуспяваме) във вярата си и в следването на Господа, то сме длъжни и другите да подтикваме към същото, т.е. да подканяме и онези, които не са в нашата „църква“ (общността на действително вярващи и действително следващи Христа), да се присъединят към нея, но не като просто станат членове на общината, а като с вярата и живота си станат членове на Божия народ. Ето това е Църквата: вярващите в Христос, които Го следват и в чиито сърца Той вижда вярата и делата им, чрез които се прославя Небесния наш Отец (алюзия към Мат. 5:16).

Разбира се, поради ограниченото място тук не се впускам в други подробности, свързани с въпроса за това кой е член на Христовото Тяло, на Църквата. Тук изпускам въпроса за избраните, за съотношението между вяра и дела, за движението на вярващия към обожение (теозис) и спасение като лично усилие и като общинен акт на вярата, за действието на Божията благодат, и т.н. – този въпроси имат преди всичко богословски характер и тяхното изясняване не е тема на един блог. Но мисля, че чрез горните разсъждения до някаква степен косвено засягам и отделни аспекти на тези въпроси. Апелът ми е да се подвизаваме и да търсим Божието уверение, че Той ни е приел в Църквата Си, а не да свързваме членството си в нея само чрез принадлежността ни към една или друга църковна община или едно или друго църковно събрание.
Сряда, 04 Ноември 2015 12:09

Хелоуин – за и против

Хелоуин в Лондон, 2015Вече двадесет и пет години, откакто се освободихме от една идеологическа, политическа и полицейска (тя беше милиционерска) опека и от 25 години вече употребяваме свободата си както намерим за добре. Тази свобода ни „отвори“ очите да видим, че съществува и празник, наречен хелоуин, който се празнува преди всичко в католическия и протестантския западен свят и поради това онази старата партия ни забраняваше да гледаме, слушаме и възприемаме каквото и да било от западния „враг“, защото той щял да разложи народи и неговото светло комунистическо бъдеще. Разбира се, разложи се партията и нейната идеология (макар още да си съществува в прикрита форма, но под друго име), а хората получиха свободата да избират кое е добро за тях и кое не е.

Та така и с хелоуин: едни започнаха да го празнуват, други не се интересуват от него, а трети са върли противници на самата идея на хелоуин, да не говорим за празнуването му. И у нас вече две десетилетия, с идването на края на октомври страстите се нажежават и по различните медии четем, слушаме и виждаме какво ли не за празнуването му в различните краища на страната. Преобладаващото мнение (според моите наблюдения) клони към отричането му, хелоуин се отрича и от християните в една или друга степен. Но особено той не се нрави на православните вярващи, преди всичко защото началото му идва от неправославни християнски общини (т.е. от чуждо на страната ни влияние, твърдят те) и защото той се е превърнал в ново езическо явление, което погубва душите на хората, особено на младите и децата, които с радост надяват какви ли не странни одежди и маски и правят какви ли не странни неща по време на празнуването.

С тези няколко реда искам да напомня и на онези, които с радост приемат празника, и на онези, които върло го отричат и призовават народа на жестока борба с това явление, че празникът и идеята, която той изразява, сами по себе си нито са пагубни за душата, нито са вредни за народа, нито пък са неправославни, както някои мислят. Както не виним мотиката, че е пагубна и вредна, така не можем да виним и християнския празник, който може да се празнува действително по християнски или който може да се празнува по сатанински; мотиката може да бъде (и най-често е) полезен инструмент в ръцете на полевъда, и тя може да бъде средство за убийство в ръцете на убиеца. Така и с празниците: ние сме тези, които им придаваме действителен християнски смисъл или които ги превръщаме в някакъв нецърковен обред, в „мистика“ (най-често нездрава), в ритуал, който понякога не се отличава от ритуалите на езическите празници.

Нека да припомня какво е хелоуин. Името му идва от ол-хелоу (All Hallow’s evening) – навечерието на празника Вси светии (31 октомври за западния християнски свят), който, както е известно, се празнува във всички християнски общини, включително в православната църква, но на по-късна дата. Буквално „хелоуин“ означава „свята вечер“ (halloween е съкратена форма на hallowed evening) – т.е. това е вечерта, от която начеваме усилни молитви и богослужения в памет на починалите в Христа. Хелоуин начева тридневен период на богослужения и молитви за починалите, включително светците, мъчениците и изповедниците на вярата (и тъй като често християните са наричани светци, включително в новозаветните книги, оттам идва и названието на празника). Разбира се, съществуват мнения, че холоуин е похристиянчен празник, по-рано през вековете празнуван от келтите като завършек на есенната беритба на „плодовете земни“, други пък твърдят, че той има чисто християнски основи.

И  наистина, християнското му съдържание е несъмнено. Начевайки от 31 октомври, когато църковните камбани възвестяват началото на богослуженията и молитвите за починалите в Христа, през следващите три дена християните в молитвите си като че се сливат с „небесната църква“ и всички заедно изпросват от Бога прошка на греховете за онези, които са съгрешили през живота си, и небесна слава за онези, които са просиялите с вярата си. Тук се разбира, че говорим преди всичко за римокатолическата църква, от нея по-късно празникът е възприет и от протестантските общини. В католицизма непрекъснатото биене на камбаните на 31 октомври дори означавало надигане на „общ църковен глас“ към Бога, който да бъде чут и от онези, които са в чистилището; по подобен начин се организирали и шествия по улиците от вярващи, облечени в черно, които с песнопения и молитви изпросвали прошка на греховете на съгрешилите и прославяли Бога за удостояване на светиите с Неговата небесна слава.

Хелоуин в Букурещ, 2015Няма съмнение, че някои римокатолически обичаи на този празник не са приети от протестантите, защото в учението си те не приемат католическото учение за чистилището (което не се приема и от православната църква) и възможността молитвите на живите да облекчат съдбата на починалите. Но за редица протестантски общини хелоуин е същевременно и празник на реформацията, тъй като Мартин Лутер тъкмо в навечерието на празника забива на портите на витембергския храм своите 95 тезиси (знаейки, че тази вечер в него ще дойдат тълпи от вярващи и посетители заради празника). През дните от 31 октомври до 2 ноември в протестантските страни празникът отразявал и характера на „празник на урожая“ и „празник на реформата“ (преобръщането, промяната към нещо по-добро), при който често децата се обличали със специални дрехи, които да наподобяват библейски личности или пък личности от Реформацията, като това се свързвало с „промяната“ (реформата), която протестантизмът донесъл на християните като противопоставяне на извращенията на римокатолическата църква през вековете преди началото на самата Реформация. И, както е известно, първите протестантски движения в Европа са имали изключително положително значение за очистване на християнството от редица нездрави наслоения (включително догматични и канонични отстъпления), които по това време имали място в средновековния християнски свят.

Естествено е да има християни, които не приемат празника преди всичко поради факта, че често на него децата биват обличани като вещици, дяволи (демони) и всякакви други „нечисти“ същества. И това е разбираемо. Но същевременно трябва да се помни, че и до днес в много християнски общини подобно обличане на децата продължава да почива на християнски основи, тъй като то е обвързано и с поучаване: в храмовете и в специалните детски образователни програми на църквите на децата се припомня какво означава смъртта за християнина, какво е значението на „добрите“ и на „лошите“ духовни сили, какво е значението на праведния живот докато сме тук на земята и участта ни в отвъдния живот като последица от сегашния, каква е силата на молитвата и как чрез дрехите, действията, думите и т.н. зли сили могат да бъдат прогонвани, а добрите призовавани на помощ (преди всичко призоваване на Бога и на неговите светии). Редица християнски йерарси и богослови заявяват, че тридневните чествания на паметта на починалите в Христа са изключително ползотворно средства за младите, които научават редица истини за християнския живот и смъртта само по това време на годината.

От този християнски смисъл на празника, обаче, идваме до днешното му езическо „обръщане“ (т.е. преформяне от християнско в езическо): в много страни (особено в западния свят) той е загубил християнските си корени и на практика се е превърнал в антихристиянски празник, който може да има дълбоко отрицателно влияние върху душата на човека, а особено на младите. От края на октомври всяка година магазините предлагат какви ли не странни и дори чудовищни костюми, маски и всякакви други „атрибути“ (такива като изкуствена кръв, изкуствени коси и зъби, огнени очи, дрънкулки, които издават ужасяващи звуци и т.н.) и децата с голямо удоволствие си организират халоуински партита. За съжаление, у нас празникът се възприема в неговата антихристиянска форма, което не позволява в него да се види християнския му първоизточник. И това е една от причините хелоуин да бъде категорично отричан. Още повече, че всяка година по време на празнуванията му се случват инциденти и загиват хора. И тази година не се размина без жертви: десетки млади хора в Букурещ загинаха (и почти двеста бяха ранени) по време на хелоуинско парти, в Лондон едно първоначално приятно и весело празненство се превърна във военно стълкновение между младежите и полицията, когато маскираните млади хора, особено под въздействието и на алкохола, започнаха да унищожават всичко, което бе на пътя им и десетки полицаи бяха ранени; очевидци разказват, че мнозина от буйстващите просто били побеснели и изглеждали напълно обезумели!

И тъй, ще приключа с първоначалните си думи: не празникът сам по себе си е зъл и неприемлив за българина: ние сме тези, които не можем да видим в него християнския му смисъл, а приемаме външното, забавното за децата и за околните, пищното и зрелищното. Не казвам, че хелоуин трябва да се празнува у нас: той никога не е бил част от нашия бит, но казвам, че ако някъде някой има намерение да организира някакво празненство по случай деня на Вси светии, той да бъде наясно какво представлява празника и да се опита да го организира според каквото е и името му – „свята вечер“, а не алкохолно парти или циркова атракция със сатанински привкус. От друга страна и ние самите християни трябва да се очистим от езичеството, което се е наслоило в собствените ни църкви. Няма място тук да разказвам на какви гледки съм се нагледал в някои православни храмове, където свещениците „свещенодействат“ точно по езически и се опитват да убедят вярващите, че всичко, което вършат, е богоугодно. Ама дали то почива на евангелските истини и дали въобще съответства на Христовото учение – това не ги е грижа, важното е да има там някакъв обред или ритуал, от него да падат пари и народът да е доволен, че е взел участие в „свещенодействието.“ Разбира се, подобни „ритуали“ не са характерни само за православните църкви, езически елементи могат да се видят и в други християнски общини. Ако ние не можем да направим разлика между онова, което е действително християнско, и онова, което е нехристиянско или е антихристиянско, то кой друг може да ни посочи къде е истината? Лесно е да виним другите (празнували хелоуин, видите ли), но виждаме ли гредата в собственото си око, преди да посочим сламката в окото на ближния?

Бележка: снимките са взети от цитираните два уебсайта.

which church1На мнозина е известно, че в немалко страни по света християните са притеснявани, ограничавани, преследвани и дори убивани. Жестокостите и убийствата на християни са особено чести в мюсюлманските страни (но също така и в други държави, където християнството е малцинствена религия). И макар да знаем тези факти, обикновено не се вълнуваме особено, защото тези неща се вършат някъде далече от нас и някак си не ни засягат. Ако нас не засягат, обаче, то църковната йерархия в една или друга степен се изказва относно преследваните християни – къде от чисто християнско чувство и съпричастност към съдбата на гонените, къде по необходимост, за да дадат някакъв отговор, който обществото очаква от църквата. Виждаме, че главата на римокатолическата църква, на вселенската патриаршия, ръководителите на други големи християнски общности вече се изказват по въпроса за преследваните и убивани християни, както и по въпроса за бежанската вълна вследствие на военните действия в Близкия Изток (в допълнение към бежанския наплив от Африка към Европа).

И все пак и „редовите“ християни понякога разговарят за християните от онези страни и им съчувстват. Но и в тези макар и редки разговори понякога се излагат мнения относно християнската вяра въобще и вярата на онези, които са преследвани и гонени, както и нашата собствена вяра. За какво става въпрос? Наскоро научих за поредната потресаваща история за изтезания и убийства на християни само заради това, че не се отказват от вярата си и умират с Христовото име на уста (вж. новината от 2 октомври тук). Чета и в мислите си се връщам към времето на голямото гонение срещу християните през първите три века след Христа, когато мъчениците за вярата с Христовото име на уста са давали живота си за тази вяра, за Самия Христос, Който в мъченическата им смърт ги удостоява с венеца на спасението. Потресаващо е да четеш как бащата гледа безчовечните мъчители да изтезават сина му, да му режат пръстите и да го пребиват от бой, като казват на бащата, че трябва само да се отрече от вярата си и ще спрат мъченията над детето му. Или жените, изнасилвани най-зверски от мъчителите им, но същевременно не преставайки да се молят на Христос, докато накрая са обезглавени и разпънати на кръст. Сещам се за първомъченик Стефан, който не престава да слави Бога и да се моли за мъчителите си. Не мога друго да си помисля при такава сцена, освен че в онези християни в Сирия виждаме съвременни мъченици за Христовата вяра, които по нищо не отстъпват в дръзновението си и непреклонното упование в Христа от това на първите Христови мъченици. И отново си мисля, че венецът на спасението и непрекъснатото им присъствие заедно с Христос вече им е приготвено.

Споделям тази новина с познати и сред тях също виждам съпричастност към съдбата на тези християни, но неколцина от тях просто подхвърлиха: „Ами, ще се спасят – друг път! Тия там всички са евангелисти, а евангелистите ще гният в ада.“ Питам ги защо така мислят, а те без много да мислят отговорят, че истинската църква е православната и че само в нея е спасението. Отново питам защо така мислят, а те простичко ми казват: „Че ти не знаеш ли, че само в православието е спасението?“ Казвам: „Не, не зная. Онова, което зная, е че има Един, Който със сигурност знае кой ще се спаси, и това може да е само Бог.“ Те ми се присмиват и си тръгват. Само ден след това споделям новината с двама неправославни християни – единият баптист, другият от една петдесятна християнска община, и с учудване разбирам, че и в този разговор единият е убеден, че спасението и истината е само в неговата християнска общност, а другият не се съмнява, че кръвното мъченичество за Христа не разпознава деноминации и разделения – Христос е Този, Който вижда в сърцето на човека и знае кой за какво дава живота си. При това под „дава живота си“ можем да разбираме не само действителна мъченическа смърт, а жертване на каквото и да било – време, таланти, пари, удобства и т.н. – в името Христово ли правим жертвите си или в името на земно благополучие, власт, признание, слава, или просто „добро прекарване“ на живота.

Дори и не си помислих да отида до близката католическа църква (само на стотина метра от къщи) и там да потърся мнение за вярата и съдбата на тези дванадесет Христови мъченици: все ми се струваше, че и там ще чуя отговор, че само католицизмът е изразител на инстинската Христова църква и че другите християнски общини неминуемо трябва да се присъединят към нея (както се казва и в катехизиса на тази църква), а също така че може би ще чуя и отговор, че онези мъченици са Христови, независимо към коя християнска община принадлежат.

Снощи чета друга новина: „Руската православна църква подкрепя въоръжената намеса на Путин в Сирия и я обявява за „свещена война“ (новината, преведена на български език – тук). Зад думите й се вижда, че руските православни не само че обявяват войната срещу онези, които преследват и убиват християните, за „свещена война“ (и че едва ли не трябва да се начене кръстоносен поход за освобождаване на християнските земи от неверници, подобно на някогашните походи за освобождаването на Йерусалим), но и че преследваните и убивани християни са наши събратя по вяра и по мъченичество за Христа. С една дума, с тези призиви руската православна църква (или поне някои нейни висши служители от клира) временно забравя „факта,“ че православието е истинската църква и че само в нея е спасението (а че тя проповядва тъкмо това може да се види само с няколко кликвания на мишката по сайтовете на Московската патриаршия) и призовава властимащите към освободителен поход за „нашите братя и сестри по вяра.“ Макар тук да пиша за православието, ясно е, че подобно отношение на едни християни към други християни съществува в почти всички християнски общности: почти няма такава общност, която да не вижда в себе си истинската Христова църква и да не осъжда другите общности, че в своето учение и християнска практика те са отстъпили от Христос и евангелието.

В подобни времена на мъченичество, каквото наблюдаваме особено в конфликта в Сирия и Ирак поради действията на джихадистите от Ислямска държава (както и поради действията на редица други враждуващи фракции и военни сили), разбираме, че разделенията между християните не означават нищо, когато вярващият е изправен пред избора: да продължи да изповядва Христос или да се отрече от Него и да спаси живота си или най-малкото да спаси другите около себе си от мъчителна смърт. В такива моменти на истината – или си с Христос или не си с Него – вярващият не може да бъде православен, католик, протестант, англиканин и т.н.: той може само да бъде Христов или анти-Христов. Разбира се, повече от ясно е, че различията между християнските общини ще продължат да съществуват, защото Църквата винаги се проявява като поместна християнска община на конкретно място, време и условия на изповядване на вярата (т.е. няма такова нещо като „църква въобще“, или „световна църква“ или „глобално християнство“ и т.н.); щом като това изповядване има местен характер (макар и да се основава на едни и същи християнски истини и наследство от древната Христова Църква), естествено е в учението и църковната си практика на една поместна община и на друга такава да има известни различия. Но да претендираме, че само в нашата община е спасението и че всички други са осъдени – това не само трудно може да се разбере, но и много трудно може да се обоснове: както богословски, така и философски, психологически, антропологически и т.н. (но не че няма богословски обосновки – има, и то в преизобилие – но като вникнем в тях разбираме за какво става въпрос).

Нека да бъда ясен: всеки християнин в една или друга степен трябва да бъде загрижен за онова, което се случва с християните в страните, където те са малцинство и са преследвани и убивани, църквите трябва да подкрепят конкретни действия, насочени към подобряване на положението на тези християни и към премахване на геноцида както по отношение на вярващите, така и на всеки гражданин на онези страни, църквите трябва да усилят мисионерската си дейност и да утвърждават християнството както в собствените си страни, така и в страните, където християнството е все още твърде слабо и често е преследвано. Изразяването на подобна позиция, обаче, трябва да бъде съвместимо със собствената ни вяра, с учението и църковната практика на нашите общини: ако ще наричаме преследваните християни наши братя и сестри по вяра, значи трябва да ги приемаме за такива и в действителен християнски смисъл, т.е. и в проповедите ни в храмовете, а в църковното ни учение трябва да разясним защо те са наши сестри и братя по вяра и какво е онова, което ни обединява с тях. Да продължаваме да твърдим, че само в нашата църква е истината, а другите църкви се намират в грешка, означава че нещо липсва богословието ни и в разбирането ни за Христовата Църква (не говоря за отделните аспекти на учението на отделните църкви, а за богословието – т.е. за нашите разсъждения върху учението).

Горните разсъждения отново (както и в други есета в този блог) ме подтикват да кажа: да бъдем твърди във вярата си, да не отстъпваме от Христа в нищо – но наистина в нищо! – нито в ежедневието си, нито в енорията си и богослужението, нито в семейството или работата, нито в която и да е наша дейност, мисли и поведение. Ако това правим, навярно няма да отстъпим от Него и когато настанат „усилни“ времена и когато можем да бъдем гонени, притеснявани, ограничавани, преследвани, и може би убивани само заради това, че изповядваме Христос. Да бъдем с Христос непрекъснато и молитвите да не напускат устата и сърцето ни, а едва след това да разсъждаваме за истините в „нашата“ църква и за правилните начини на подвизаване във вярата. Местните особености на нашите църковни общности и на начините на изповядване на вярата в никакъв случай не противоречат на действителното й изповядване, когато във всичко се стремим да търсим Христа и да бъдем най-близо до Него: ако това правим, Той ще ни научи как по-нататък да разсъждаваме за начините на християнското подвизаване и за подвизаването на другите християни, които не са от нашата община, но които навярно също се стремят да стоят близо до Христа и да пребивават в Него, според както Той Сам иска от нас.

synod callВ материала „Степенуване на християните“ отпреди един месец (виж тук) писах, че християнин означава „Христов, принадлежащ на Христа“ и че християните не могат да се степенуват: вярващият в Христос не може да бъде по-християнин или най-християнин: той или просто е християнин и следва Христос или не е християнин и е отстъпил от Христовите повели. Същевременно, обаче, вярващите изповядват християнството си по конкретен начин, в конкретно време и на конкретна територия. Имаше време, когато едни християни убиваха други християни и това се вписваше във вярата им, имаше и време, когато разделенията между християните пораждаха войни и насилия. Днес християнските общности в световен мащаб разсъждават върху грешките от миналото и търсят пътища за недопускането им в бъдеще. Все повече се разбира, че вярващите в Христос или следват Неговите закони на любовта, милосърдието и състраданието (да обичаш всеки ближен, но също и врага си, да нахраниш гладния, да подслониш бездомния и т.н.), или отстъпват от тях и продължават да вървят по стари утъпкани пътища на отдавна отречени заблуди от миналото. С една дума, днешното време е време на пресяване на действителните Христови последователи от мнимите „изповедници“ на вярата. И никак не трябва да се съмняваме, че Бог вижда в сърцето на всеки и познава Своите, а отхвърля онези, които вече са Го отхвърлили.

Повод за тези думи е отношението на една църква към бежанския проблем и по-конкретно бежанците у нас – вече дошли и онези, които може би още ще придойдат. Тук ще се извиня на моите приятели от протестантските и католическите общини, тъй като ще говоря преди всичко за българската православна църква, и по-конкретно – за обръщението на светия Синод отпреди два дена (25 септември 2015 г.), наречено „Извънредно обръщение на Светия Синод на БПЦ-БП по повод кризата с бежанците“ (тук е целият текст). Но същевременно ще подчертая, че проблемът на това обръщение всъщност е проблем и на други християнски общности, а не само на православната. А проблемът е в това, че документът на Синода е изпълнен с противоречия и най-вече е двуличен. А в християнството двуличие не може да има: или си с Христос, или си против Него.

И тъй, какъв е проблемът на това „обръщение“? Нека вървим по реда на изложението. БПЦ била обвинявана в пасивност, защото доста време вече не се изказва за бежанския проблем. Е, сега вече не може да ни обвиняват, защото най-сетне се изказваме по въпроса, сочат архиереите. И какво казаха? Един набор от фрази, заимствани от стари книжки, към които се добавя едно двулично отношение както към хората, за които се говори в обръщението, така и към Бога, в Когото виждат „изпълнител“ на тяхната истина.

Православната църква не бърза, твърдят архиереите, когато трябва да взема решения, защото тя „е длъжна да мисли с категориите на Свещеното Писание, Божиите заповеди, така също и с категориите на историята, което означава да промисля позициите и решенията си с оглед на последствията от дадени събития и как те биха се отразили дългосрочно на православния народ, на паството ни“ (цитат от обръщението). И наистина БПЦ не бърза. Уж не бърза, а изведнъж, поради обществен натиск, излезе с няколко реда обръщение, което нито мисли с категориите на Свещеното Писание, нито е съобразно Божиите заповеди. Защото трябваше да излезе с едно набързо изработено мнение, та повече да не бъде обвинявана, че е пасивна. А че е прибързано, в това никак не се съмнявам. Струва ми се, че след няколко месеца, или може би след година, една голяма част от изказаното в това обръщение мнение не само няма да има никаква сила, но може би ще си противоречи изцяло (както противоречия се откриват още в този текст).

„Считаме, че нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци. За тези, които вече са тук, е редно като православни християни и като общество да се погрижим доколкото можем и ни стигат оскъдните ресурси, но повече не“ – твърди се в становището на православните архиереи. Милостиви сме, състрадателни сме, историята показва, че винаги сме били толерантни, но – вече не! Повече не сме: който дошъл – дошъл, други повече не трябва да приемаме. И призоваваме правителството да пусне бариерата, владиците настояват. А малко по-надолу в документа си казва, че „бежанците, които евентуално бъдат приети по квота и за които Българската православна църква изразява готовност да помогне в полагането на грижи, да са такива, които биха се чувствали добре сред нас. И за които грижата, полагана за тях именно от една православна християнска общност, не би представлявала морален или друг проблем.“ Значи, все пак можем да приемем още бежанци, но те да са такива, че да нямат проблем с православната вяра. Наистина,  повечето държави, които приемат бежанци сред народа си, са загрижени как тези хора, носещи със себе си ислямската култура, ще се впишат по най-адекватен начин в приемащото ги общество. И този проблем задължително трябва да се отчита, когато се решава колко хора една държава може да си позволи да приеме и как тези хора действително ще приемат културните и моралните норми на хората, сред които ще живеят. Но в самия дух на обръщението по този въпрос се вижда противоречие:  повече България не може да си позволи да приема бежанци и в същото време може и да приеме, но те едва ли не всички да са християни или пък дори и мюсюлмани, но да са готови да живеят в съответствие с християнската култура на българския народ. Защо ли? Защото ни е страх от исляма. Ами десетте процента мюсюлманско население у нас – и него ли да накараме да живее според християнските ни нравствени норми? Къде е мисията на Църквата, защо все още не начеваме да мисионерстваме? Ами защото е по-лесно държавата да ни свърши работата и да похристиянчи друговерците.

synod complainingНа следващо място: дайте да видим „как е гарантирана междурелигиозната толерантност в Египет, Сирия, Ирак и т.н. и какви мерки ще вземе световната демократична общност за гарантиране спазването на този принцип в тези страни“ (отново цитат от документа), пък сетне да говорим за нашата толерантност към бежанците. Значи ние ще сме толерантни, ако и в онези държави има толерантност, иначе не – ще си бъдем нетолерантни и ако и да приемем някого, ще го асимилираме. Но това от страх ли го правим? „Който е създал повода за този проблем [с бежанците], той да го преодолее, не е редно православният български народ да плаща с цената на изчезването ни като Държава,“ вайкат се архиереите на БПЦ. Значи, други разпалиха войни и сега като последица мюсюлманите ще наводнят Европа, затова сега другите да се оправят с бежанския проблем, а не ние, защото бежанците, които са у нас и които още може да дойдат, могат да доведат до изчезването ни като държава. Ама сериозно ли това е изказване на християнски лидери – епископи и патриарх? Повече от сериозно не може да бъде, при това е изразено черно-на-бяло и всеки може да го прочете. Какъв страх кара владиците да мислят по този начин, аз не мога да си обясня. Но подозирам, че ги е обхванало някакво отчаяние, вече виждат, че ножът е опрял до кокала и „православната ни държава“ повече не може да търпи това положение – пускайте бариерата и нито една мюсюлманска душа да не я прекрачва! Това християни ли го казват, чудя се?

Забравиха ли архиереите на БПЦ повелите на евангелието? На Самия Иисус Христос? Как вече те ще обясняват на паството си кой е нашият ближен, кого да обичаме и кой да ни е безразличен, като пуснем бариерата под носа му, нищо че това може да е дете, бременна жена, осакатен от войната човек, семейства, чиито къщи отдавна са разрушени и след непоносимия глад и бедствия, които търпят от месеци, те се решават да сменят родината си с друга чужда страна (разбира се, всяка държава си има съответни служби, които да следят дали „бариерата“ няма да бъде премината от мюсюлманин-фундаменталист или някакъв джихадист, и ако бъде премината от такъв човек, как да се действа по-нататък, но това е друга тема и в момента не я обсъждам тук). Забравиха ли владиците, че много по-благо е да се дава, отколкото да се взема (или да се отнема)? „Не, бедни сме, не можем повече да приемаме бежанци, нека ги приемат онези, които предизвикаха войните в онзи регион, от който в момента хората бягат“, разсъждават нашите архиереи-християни. Двуличието е грях пред Бога, особено когато то се проявява от онези, които твърдят че са християни и следват Христа. „Православната църква изпитва състрадание и призовава към солидарност с всички тези хора… Ние помагаме и ще помагаме с каквото можем на бежанците, които вече са попаднали в нашето Отечество, и не ги делим по вяра и народност, но считаме, че нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци“ (отново взето от обръщението). Бога ли лъжем, като твърдим че сме състрадателни, но че повече не искаме да сме състрадателни към онези, които евентуално могат да дойдат у нас? Нека да са състрадателни онези, които предизвикаха войните, а ние вече сме дотук със състраданието, чуват се гласовете на архиереите.

Ще повторя, че макар тук да разглеждам двуличното отношение към бягащите от войната бежанци на архиереите на БПЦ, подобно отношение може да се види и в други християнски общини. Пиша тези редове не за да изоблича когото и да било (макар християните е добре да се изобличават едни други, за да се поучават), а за да подскажа, че Бог поставя на изпитание вярата ни и в изпитанието (което често е „огнено“ изпитание) Той иска да види кой продължава да Му остава верен и кой тълкува „своето“ християнство според както моментната ситуация му подсказва. А в Бога няма моментни настроения – днес съм с Него, а утре ще поотстъпя малко, пък вдругиден ще опитам отново да бъда с Него: вярващият или пребивава в Бога или е отстъпил от Него и следователно Му става противник. Нека да бъдем мъдри като змии и да разсъждаваме за моментните ситуации от гледна точка на вечността, която Христос предлага на онези, които не отстъпват от повелите Му. Мъдростта в Бога изисква да съпоставим в правилна евангелска светлина моментното с вечното, неудобното за момента със смирението, заплашителното за момента с милосърдието, защото милостивите ще бъдат помилувани (срв. Мат. 5:7), а немилостивите ще бъдат съдени.

assisted dying protestorsКакто вече многократно споменаваме, отделни личности, подкрепени от шумни и пъстроцветни кампании, правят всякакви опити да насадят в европейските общества морални норми, които те считат за правилни и необходими на съвременните народи. Гейовете и лезбийките да могат да сключват брак и да си осиновяват деца – може ли да има нещо по-демократично от това да се дадат равни права на тези „онеправдани“ групи хора? Не, съвременната демокрация изисква да уважаваме и зачитаме правата на всички без изключение, без да правим разлика дали някоя си религия счита хомосексуализма за грях, надават глас защитниците на „правата“ на човека. Евтаназията да стане достъпна за всеки, който е неизлечимо болен и иска да прекрати живота си, надават те глас. „Я вие да бяхте на тяхно място? Никак нямаше да се колебаете да сложите край на мъките си,“ продължават да си навъртат те на пръста едно и също. В съвременните отношения любовта и грижата за другия трябва да се отнася и до избора на човека на живот или на смърт, пишат те в тирадите си относно „правата.“ Още от първи клас децата да изучават сексология и да познават до детайли сексуалните фантазии между възрастните. Нищо, че те още не са възрастни – но нали ще станат такива и трябва още с напускането на детската градина да ги подготвим в бъдеще сексът им да бъде „безопасен.“

Въобще – от такива „права“ и „свободи“ на човек да започне да му призлява. Не от самите права и свободи, а от тези, които насаждат греховността в народите като нещо нормално и дори високо либерално и демократично. То само да ни призляваше, но в действителност тези „нови“ тенденции изключително ни отвращават. Защото знаем, че не са нови и че примерът на Содом и Гомора днес може да се види в много страни по света.

Не трябва да дискриминираме хората по какъвто и да е признак – добре, съгласни сме, в днешно време дискриминацията действително не може да бъде черта на обществата, които претендират да градят бъдещето си на основата на братството и уважението. Но защо зад „дискриминацията“ на практика някои се опитват да насадят и греха сред нас? Болните на смъртен одър наистина трябва да получат облекчение в страданията – съгласни сме и с това. Но защо на практика даваме право на хората (лекаря и близките на болния) да убиват други хора по съвсем законен начин? Нима няма други много по-лечебни за тялото и душата начини за облекчаване на страданията? Децата трябва да познават човешкото тяло и особено взаимоотношенията между хората. Но защо трябва да ги учим на разврат още от първокласната училищна скамейка?

Та мисълта ми е тази: трябва да можем да направим разлика между онова, което е добро и полезно за днешните общества и онова, което ги тласка към приемане на пороците като нещо обичайно и дори необходимо. Разумът, съвестта и здравият смисъл все още продължават да стоят в основата на човешкия прогрес (както в материален, така и в културен план). Призивите за узаконяване на беззаконието (на греха) засега все още са само на отделни (извратени) хора, макар че в някои страни известни части на обществото бяха някак си излъгани от тях и се съгласиха местните правителства и парламенти да узаконят беззаконието. Но в по-глобален мащаб все още разумът и здравият смисъл надделяват. Тук посочвам два примера от Англия, които са валидни и за другите либерални демокрации в Европа (разбира се, с някои изключения).

terminally illОт почти 20 години насам „асистираното умиране“ (assisted dying, както е известен терминът във Великобритания) бе на фронтовата линия на обществените дебати и по различни причини досега законопроект по него не се приемаше. От началото на тази година дебатите се възобновиха и станя ясно, че вече е крайно време да се вземе решение. И парламентът трябваше да обсъди въпроса. Вчера (11 септември 2015 г.) хората най-после си отдъхнаха: парламентаристите решиха, че подобен законопроект няма да бъде обсъждан и въпросът за асистираното убийство се прекратява. Три четвърти от парламентаристите казаха твърдо „не“ на онези, които силно желаеха въвеждането на този вид убийство в Англия и Уелс (новината е на БиБиСи, със заглавие „Законопроектът за асистираното умиране: парламентаристите отхвърлиха „правото на умиране“).  Решението на британския парламент в действителност е отглас на мнението на хората на тази страна, които в своето мнозинство отхвърлят тази „медицинска“ (т.е. анти-медицинска) практика. В случая разумът надделя над безумието.

Вторият пример е отпреди три дена дена: някой си историк, лорд Лексдън, изведнъж решава (макар да е подготвял речта си месеци наред), че както през 2005 г. гейовете получиха право на „гражданско партньорство (а миналата година те получиха и право на „брак“), така и братята и сестрите, които живеят съвместно, трябва да имат същото право – съжителството им да се признае за гражданско партньорство (граждански съюз или регистрирано партньорство – съществуват три различни наименования за тази практика). И неговите думи са подкрепени от някаква обществена прослойка, която иска да види „равноправие“ за всички и при всички случаи, независимо дали дадено „право“ на практика води до узаконяването на греховни и порочни практики. Но речта му от 9 септември в британския парламент тъй си остана като глас в пустинята: парламентаристите единодушно решиха, че подобна стъпка те не могат да предприемат (новината от Телеграф със заглавие „Трябва ли братята и сестрите да получат право на гражданско партньорство, за да избегнат плащането на данък?“ – тук). Наистина, „загрижеността“ на някои хора в тази страна е как да се избегне плащането на данък наследство при смърт на роднина (и това си е сериозен проблем, защото често става въпрос за стотици хиляди и милиони лири стерлинги), но, слава Богу, хората разбраха, че с приемането на подобна мярка може да се стимулира зачестяването на греховните връзки между братя и сестри. Лорд Лексдън уж имал благовиден умисъл за подобна стъпка, но стана ясно, че целта не може да оправдае средството – чрез греховност да се постигне някаква икономическа изгода. И в този случай разумът и здравият смисъл надделяха.

Макар тези примери да са от Великобритания, посочвам ги тук, защото подобни дебати могат да се водят (и те се водят в някои страни) и те също така могат да „прекрачат“ прага и на нашия парламент. Убеден съм, че християните са тези, които могат и трябва да подсказват на политиците кое е правилно, разумно и обществено оправдано и кое е неправилно, безумно и обществено вредно, като се изхожда от духовната поквара, която едно политическо решение може да насади в хората, включително в децата. Другите части от обществото (атеистите, агностиците, привържениците на други религии или други идеологически системи) могат да имат различно виждане по горните важни за решаване въпроси, но единствено християните могат в най-правилна светлина да ги интерпретират и да посъветват властимащите кое е най-правилното решение. Колкото и да говорим, че Европа е отстъпила от християнските си корени, все пак християнският разум и християнският здрав смисъл продължават да държат тези корени достатъчно здрави, за да не могат все още да бъдат изтръгнати. Убеден съм, че силата на тези поизтънели вече корени се крепи на всеки от нас, християните, затова трябва да продължаваме да бъдем бдителни и да се намесим там, където от едно решение може да зависи бъдещата духовна съдба на народа ни и на бъдещите поколения.

Бележка: снимките са взети от цитирания тук сайт на БиБиСи Нюз.

Сряда, 26 Август 2015 13:02

Степенуване на християните?

christian gradationНе е ли странен въпросът, който задавам: степенуване на християните? Странен е, няма как да не се съгласим. Както ни е известно от родната българска граматика, степенуват се прилагателните имена, но не всички, а само качествените прилагателни (т.е. онези, които посочват определено качество: добър, висок, приятен и т.н.), относителните прилагателни не могат да се степенуват, защото относителни са онези думи, които посочват най-често от какво е направено едно нещо (затова се и наричат относителни прилагателни – те се отнасят към направата, производството, материала, вида, изработката и т.н.) например глинен, дървен и т.н.. И разбира се, не се степенуват други части на речта, да речем съществителни имена, глаголи, предлози и т.н. (но някои наречия могат да се степенуват).

И тъй, като си припомнихме граматиката, нека разкажа какъв е поводът за настоящото блог-съобщение. Звъня онзи ден по телефона на една книжарница, която продава християнска литература (и по-конкретно – православна литература) и питам дали искат да им донеса една книга, за да я разпространяват. Обяснявам каква е книгата и те възторжено казват – дайте я, ще я продаваме. Но после се сещат да питат кой я е писал, дали има благословение от епископ или свещеник и т.н. Казвам – всичко си има: и православен автор я е писал, и благословение от митрополит има. Пращам им корицата, да я видят и след малко ми звънят и казват: не искаме да разпространяваме тази книга. И тъй, за да съкратя разказа (защото историята наистина е дълга), само ще кажа, че се оказа, че съм попаднал на книжарница, която принадлежи на т.нар. „истинно православни“ (както е известно, те почти всички са старокалендарци). Прочели те, че авторът не е „истинно православен“, че митрополитът, дал благословение, също не е „истински православен“ и т.н. Те признавали само изданията на светата Атонска обител – оттам, видите ли, излизали само най-истинно православните духовни книги, които християните трябва да четат, всичко останало е вредоносно и може да донесе духовна смърт на читателя.

Тази случка ме подсети за тъжния факт, че християните често степенуват самите себе си: едни са християни, други са по-християни, а пък трети са най-християни. Ето как може да се степенува едно съществително име – напук на граматичните правила. Все едно да кажеш, че този Иван е повече Иван от другия, а пък онзи Иван е най-Иван, в сравнение с всички останали. В интерес на истината думата християнин е прилагателно име, тъй като е образувана от Христос (в случая „христ-иян) и наставката за притежание –ин, и значението е „принадлежащ на Христос“, „този, който е Христов.“ Но макар и прилагателно, то не може да се степенува, защото е относително прилагателно. Както например за думата „глинен“ не можем да кажем „по-глинен“ и „най-глинен“, така не можем да кажем и „по-християнин“ и „най-християнин.“ Но граматиката си е едно, пък реалността си е друга: практиката показва, че едни християни се считат за повече християни от другите. Посоченият по-горе пример за „по-православен“ и „най-православен“ се отнася и към всяка друга християнска община, била тя римокатолическа, протестантска, харизматична и т.н. – в много общини християните определят своите събратя от други общини като „по-малко християни“ от тях самите.

Реших да напиша тези редове, та отново да припомня тъжната истина за разделението между християните. То не стига, че се делим на хиляди „деноминации“ (статистиката на International Bulleting for Missionary Research за 2015 г. сочи, че в момента съществуват около 45 хиляди отделни християнски „деноминации“, всяка със свое учение и своя църковна практика), ами и ние самите, членове на една и съща църква, се „мерим“ един друг и определяме кой е по- и кой е най-. Забравяме, че името ни, „християни“, означава „Христов“, т.е. принадлежащ на Христос. Но дали наистина Му принадлежим? Кои сме ние, та да кажем за събрата ни от друга християнска община (пък дори и съседна на нашата), че той е по-малко християнин от нас? Разбира се, възможно е да забележим, че някой друг християнин по-малко се подвизава от нас, често изпада в грешки по отношение на вярата си и църковната си практика, и тогава като степенуваме и казваме „повече християнин“ и „по-малко християнин“, имаме предвид, че онзи, който е по-добър християнин, се подвизава по-добре във вярата си, а който не е толкова добър християнин, не живее вярата си по начин, който Христос иска от нас. Но дори и в този случай е добре да избягваме да осъждаме събрата си (което, разбира се, не пречи грешките да бъдат назовавани и християнинът да бъде подтикван да ги преодолява и да не отстъпва от повелите на евангелието).

Е, надявам се, че онези „истинно православни“ от онази църква, която държи и онази книжарница, може би пък наистина добре се подвизават, може би немалко светци има сред тях, може пък и чудеса да вършат – знае ли човек (но аз не ги зная). Начинът, обаче, по който ми отговориха, че те не общуват с „по-малко православни“ от тях и че само в тяхното общество е истинското християнство, ме кара да се съмнявам в тяхната святост (но, разбира се, сигурен съм, че и в тяхната община сигурно има достойни християни).

И все пак си мисля, че много по-полезно за християнина е, ако първом види гредата в собственото си око и едва тогава да се опитва да извади сламката от окото на събрата си, нито пък да спорим кой ще бъде по-голям в Царството Небесно: нали помним от евангелския разказ в Матей 18 глава, как и апостолите спореха за същото, а Христос постави едно дете помежду им и им каза: „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в Царството Небесно“ (Мт. 18:3-4). Да се смиряваме и да търсим първо Бога, а сетне да търсим Неговата правда, а не нашата, защото нашата правда е повече неправда, ако не произтича и не се основава върху Божията правда.

YouthReport Info1Когато човек живее в дадена страна, той вижда проблемите, които вълнуват хората и за които всекидневно се говори по улиците, пазарищата и местните медии. Това най-често са въпросите за бедните и богатите, за икономиката и социалната справедливост, а напоследък и за емигрантите. В почти всички западни държави хората се интересуват от жизнения стандарт, от доходите и данъците си, от образованието на децата си, от медицинското им осигуряване и други подобни. Всъщност това са най-честите проблемни въпроси, които вълнуват и хората в България, както и хората по целия свят.

Но някой упорито иска да ни втълпи, че западният човек се интересува от равенството между половете и позволяването на гей-браковете, правата на хомосексуалистите, правото сам да сложиш край на живота си и т.н. Наистина, и ние понякога разсъждаваме върху тези теми, защото те наистина се появяват в общественото пространство в Европа и в „развития“ демократичен свят. Но разсъждаваме, за да покажем кое приемаме и кое не, в кое вярваме и в какво не вярваме.

Един ден се запитах: наистина ли съществува такова нещо като гей-култура в западните държави (както все по-често се опитват да ни подскажат)? Потърсих източници и статистики и, както и предположих, открих, че такова нещо не съществува. Известно е, че за да стане едно явление културна особеност на даден народ, то трябва да е обществено значимо, да характеризира обществото като цяло и да може да се види от страничния наблюдател в конкретното общество, в дейностите, мислите и вълненията на хората в дадената държава. Високата степен на образованост на германците, например, е тяхна културна особеност, прекаленият национализъм (особено изключителното признаване само на френския език) е културна особеност на Франция, изтънченият сладкарски вкус (особено шоколадовия) е някаква културна особеност на швейцарците, и т.н.; позачудих се каква ли е най-характерната културна особеност на българина и някак си не можах да се сетя. Но по-важното е това, че културните особености са явно видими в обществото, за което се твърди, че ги притежава.

Потърсих да видя в кое общество съществува гей-култура и не можах да намеря. Или пък някакъв културен империализъм, който някой се опитва да насади на други народи; културният империализъм, в действителност, съществува, но не и културен империализъм, целящ насаждане на стил на живот от типа ЛГБТ-стил. Съвсем наскоро се появи призив за подкрепа на африканските държавни водачи, които дадоха отпор на американския президент Барак Обама в изявленията му, че африканските народи трябва да приемат „прогресивните“ положения на равенство на половете и на гей-браковете (вж. тук, където самото название на линка съдържа израза „империализмът на Обама“). Информационните агенции нашироко обсъдиха посещението на Обама в Кения в края на миналия месец, но никоя медия не упомена това „настояване“ на Обама (с изключение на тук упоменатата организация и на една местна медия в Найроби).

Редица заинтересовани организации също се опитват да представят въпросите на ЛГБТ, хомосексуализма, евтаназията и др. подобни като „наболели“ проблеми за съвременните общества, на които трябва да се обърне широко обществено внимание. Но като се поразрови човек в морето от информация, в края на краищата намира, че тези въпроси са предмет на обсъждане от един твърде незначителен процент от западните граждани. В действителност, те са предмет на внимание само на шепа хора, които обаче се опитват да представят тези проблеми едва ли не като общочовешки, които заслужават да бъдат обсъдени от всички народи и дори да бъдат приети! Но е вярно, че макар и шепа хора, това е една твърде влиятелна „шепа,“ тъй като тя включва политиците на западните държави. А политиците си имат свои правила на играта, ако искат отново да бъдат преизбрани за следващ мандат. Допреди две-три години Обама и дума не изричаше за ЛГБТ-лицата (вж. отново посочения по-горе линк), но днес той се сети, че има малко повече от година време, за да подготви почвата за новите избори през ноември 2016 г. и, видите ли, защо да не привлече и гласовете на поддръжниците на гейовете за своя полза?

Някъде се шири мнението, че американците ставали все по-склонни да приемат гей-браковете. Например една от най-представителните световни статистически организации, Pew Research Center: Religion and Public Life, представя данни, в които потвърждава, че през 2001 г. 57% от американците са били противници на подобни „бракове,“ а през настоящата 2015 г. 55% го поддържат и едва 39% го осъждат (вж. тук). Но организации, които иначе биха били заинтересовани да представят по-високи цифри на привърженици на гей-културата, в действителност показват друга картина на нещата и се жалват колко много гейовете били дискриминирани. Една от най-активните подобни организации е т.нар. „Кампания за човешките права,“ която съвсем наскоро проведе изследване за това как американците възприемат гей-културата сред младите гейове. Статистиката е красноречива: 42% от тези младежи разбират, че обществото, сред което те живеят, не приема факта, че са „обратни,“ 92% от младежите-гейове непрекъснато чуват около себе си осъдителни бележки относно техния начин на живот, и т.н. (подробности на техния сайт). Значи американското общество почти масово не приема налаганите от някого си призиви за равенство на половете (в действителност – насаждане на хомосексуализма като „право“ на човека!) и си няма никаква представа за каквато и да е гей-култура – т.е. за нещо, което едва ли не е обхванало съзнанието на редовия американец, както някой се опитва да представи нещата. А става ясно, че такова нещо няма: американецът се интересува от дохода си, от колата, къщата и жената с децата, от икономическата и социална стабилност на града и региона, в който живеят, от образователната и здравната политика на правителството и т.н. И съвсем не го е грижа дали хомосексуалистите ще получат права да се женят за когото искат и дали да си осиновят деца или не.

Африканците обаче не се поддадоха на Обама в призивите му да обърнат сериозно внимание на правата на гейовете: кенийският президент беше прям и отговори на американският президент, че този въпрос е най-малкото нещо, което вълнува кенийците и че между кенийската и американската култура съществуват редица области, в които те коренно се различават; той дори бе твърде смел да каже на президента, че „твърде трудно би било за нас да наложим нещо на хората в нашата страна, което те не приемат,“ а лидерът на кенийската републиканска либерална партия направо каза: „Обама би трябвало да знае, че въпросите на правата на гейовете са проблем на западните държави, а когато той идва тук в Африка, той трябва да цени нашите права“ (цитати на посочения по-горе сайт на citizengo). Подобен дързък тон държа и нигерийският президент, с което още веднъж африканските водачи показаха, че Африка не е Америка.

Никой не си прави илюзията, че макар привържениците на гей-културата и гей-правата да са нищожна група хора, те ще се спрат в усилията си да наложат тази „култура“ на колкото се може повече народи в света. Макар и да разбираме, че такава култура все още никъде не съществува, в същото време трябва да не спираме да издигаме глас срещу тези съвременни пороци на западния свят, които някои се опитват да наложат на народи, които никога в историята си (включително и днес) не са познавали проблемите с гейовете и които продължават да считат хомосексуализма за дълбоко греховна практика. Имайки примера на Словото Божие, което ни говори за Содом и Гомора не като притча, а като действително справедливо Божие наказание за извратените хора, християните най-убедително могат да посочат на народите кое е добродетелно в живота на един човек и на едно общество, и кое е порочно. Срам и позор за Обама, който иначе се мисли за християнин, но трябваше да отиде в друга, при това африканска, християнска страна, за да чуе от местните християни, че желанията и стремежите на един президент не означават нищо за една местна култура и едно местно християнско общество. Чудя се ако по същия начин той дойдеше в България и държеше същата реч, колцина щяха да бъдат онези, които щяха да опонират думите му: президентът ни ли, министър-председателят ни ли, парламентаристите ни ли? Но християните със сигурност щяха да му напомнят къде е дошъл и кого се опитва да учи по въпросите на брака и на семейството.

Снимката взета от сайта на организацията за защита на човешките права Human Rights Campaign, посочен в този материал.

Много е изписано и изговорено за мира и войната според както християнството го разбира и го проповядва. Да се обърнем отново към тази тема – това би се сторило на някого безполезно, защото изглежда всичко по този въпрос вече е казано. И аз бях на същото мнение, докато преди няколко дена не прочетох едно изказване за мира и войната, излязло от устата на високопоставен християнски лидер. Това изказване отново ме наведе на мисълта, че колкото и една тема да е добре изучена, винаги ще има нови нюанси във всеки въпрос, който човеците обсъждат, просто защото съвремието предлага нови и нови предизвикателства пред всяко едно поколение.

vsevolod chaplin nevskie novostiИ тъй, преди няколко дена слушам едно радиопредаване, а сетне в различните медии чета и в писмен вид казаното в интервюто. Ето накратко какво е то: „Не може да има продължителен мир, и в днешно време, слава Богу, мирът няма да бъде дълъг.“ Интервюиращият прави коментар: „Искам да обърна внимание на слушателите, че отецът току-що каза, че слава Богу, ще има война. Надявам се, че Вие грешите и се надявам, че ако има Бог, Той няма да допусне това.“ Без капка смущение отецът продължава тезата си: „Ако хората вече са свикнали да живеят твърде спокоен живот, то май е по-добре...“

Предаването идва от „Ехото на Москва“ и отецът е Всеволод Чаплин, председател на синодалния отдел за взаимодействие на руската православна църква с обществото, който е и съветник на руския патриарх Кирил и говорител на синода. Интервюто веднага бе публикувано от почти всички водещи медии в Русия, тук е само едно от изданията, което на 17 юни 2015 г. публикува цялото интервю дума по дума. Посочва се и фактът, че мненията на Чаплин са и мнения на руския патриарх, което ще рече, че и той изглежда споделя възгледите на своя подчинен. Известният дякон Андрей Кураев веднага направи коментара: „На всяка служба свещенослужителят произнася ектения, в която измолва от Бога мирен живот. …Но съвсем скоро официалният говорител на патриарха ни разкри за какво в действителност тайно се моли нашият патриарх: за по-скоро начало на войната.“ И дяконът продължава: „Как отсега нататък да се молим, тъй че с едно сърце и едни уста да се молим заедно със светейшия патриарх? Сигурно трябва да са молим така: „И още се молим за най-скорошно изпращане на свещена война, която да издигне духа на народа, война, която да му донесе целителни за душата беди и страдания… И се молим също така за обедняването на народа, за умножаване на броя на вдовиците и сираците, та народът да живее в безмълвие, благочестие и чистота.“

Какво да кажем? Първата ми мисъл бе: „Този свещенослужител или тотално се е объркал и от объркване не знае какво говори, или думите му наистина извират от сърцето му и той искрено желае война, или пък понятията му за християнството и за съвременното развитие на света дотолкова са изкривени, че в мислите и думите си вече е излязъл извън реалността.“ Но сетне ми идват и други мисли: „Дали само Чаплин така мисли? И откъде му идват тези странни „желания“ за война, та чрез нея, видите ли, да се оправят нещата?“ Отново препрочитам думите му и се опитвам да ги поставя в съответен контекст. Но за да могат и посетителите тук в блога също сами да разсъдят върху думите на този свещеник, нека да цитирам цялото му изказване:

„Светскостта е мъртва идеология. Ако обществото живее в условията на относителен мир, в спокойствие и в насита няколко десетилетия, да речем, две-три десетилетия, възможно е то да продължи да живее в условията на светскостта: никой няма да тръгне да дава живота си за пазарната икономика, никой няма да умре за демокрацията, а необходимостта да се умре за обществото и за неговото бъдеще винаги съществува и рано или късно тя се проявява. Не може да има продължителен мир, и в днешно време, слава Богу, мирът няма да бъде дълъг. Защо казвам „слава Богу“? Общество, което живее твърде преситен и спокоен, безпроблемен и комфортен живот, това е общество, което е изоставено от Бога, такова общество не може да просъществува дълго. Ето защо в края на краищата балансът между светскостта и религиозността навярно ще бъде внесен от самия Бог, който ще се намеси в историята, като изпрати страдания. Това ще са страдания, които в този случай ще бъдат от полза, тъй като те ще накарат да се опомнят онези, които твърде много са привикнали да живеят тихо, спокойно и комфортно. Но май ще се наложи да се живее по по-друг начин.“

Разсъждавайки върху контекста, на основата на който Чаплин прави своите заключения за скорошна война, можем да разсъдим и върху конкретните причини, които се споменават като предвестници на наближаващи бурни събития („Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане.“ Мт. 24:6). Християните съзнават, че не може да има вечен (в случая продължителен) живот само в охолство, спокойствие и комфорт, те знаят, че човешката преситеност – било с храни и лакомства, било с богатство и слава, било със светски забавления и порочни практики – също не може да продължава дълго и че за всяко „удоволствие“ рано или късно се заплаща цена. Християнинът знае, че човешкият живот е борба – борба срещу злото и пороците, срещу светското настъпление, целящо да изкорени Божието присъствие в сърцата на вярващите, срещу козните на дявола, който покорява волята на човека и го кара да му се подчинява и да върши неговите зли замисли и дела. Тази борба се е водила през цялата история на човечеството и тя ще продължава да се води, докато свят светува, т.е. докато накрая всички човеци видят Божията слава при Второто Христово идване на земята. Тази борба християните водят както в мирно време, така и във времена на бедствия, войни и огромни нещастия за народите. И наистина, човешката история не познава продължителни периоди на мирно време, днешното състояние на народите, когато вече 70 години царува мир по света (с изключение на локалните конфликти), няма аналог в историята на човечеството. И немалко хора (както вярващи, така и невярващи) се питат: докога ще просъществува този мир? Какви са ползите и какви са вредите за човешката душа от днешния мир?

Не е възможно да отговорим пряко и едностранно на тези въпроси. Но пък добре знаем какво се казва в Свещеното Писание. А то е изпълнено с призиви за мир и за спокойствие. Същевременно Писанието ясно ни говори, че Спасителят няма предвид човешки мир, при който човеците да живеят според прищевките си – Христос има предвид мир в Него, спокойствие и сигурност в Бога, състрадание, милост и любов към Бога и към ближния – това е мирът, който Христос има предвид. Затова Той казва: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши.“ (Йоан 14:27) Някои християни се изкушават да посочат казаното от Спасителя в евангелието от Матей: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мт. 10:34), като посочват, че човешката реалност е войни, несигурност, тревоги, размирици, въставане на брат срещу брата, и т.н. Но нима можем да мислим, че Бог ратува за война и размирици между хората (нима сме забравили, че „Бог не е Бог на безредие, а на мир“, 1Кор. 14:33)? Тъкмо обратното: Бог постоянно ни напомня да живеем като братя помежду си, да се обичаме и да си помагаме, дори и враговете си да обичаме. Посочването на цитата от евангелист Матей невинаги се свързва с контекста, в който Христос казва думите си, а те посочват, че те се отнасят към любовта ни към Бога и че когато тази любов оскъдява или изчезва, ние се отделяме от Него и тъкмо тази раздяла нарушава мира в сърцето на човека (срв. казаното от Христос в същия пасаж на евангелието, 10:37-38, където се казва, че човек не може да обича баща, майка, син и дъщеря повече от Бога, че човек трябва да вземе кръста си и да Го последва). А евангелист Лука се изразява по-ясно: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а раздяла; защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си“ (Лк. 12:51-53). Ако в една къща един обича Бога, а друг Го мрази, там има раздяла и там има вражда – не толкова един срещу друг, колкото вражда срещу Бога. А светът днес е тъкмо като къщата, в която бащата обича Бога, а синът враждува срещу Него, дъщерята ходи по Бога, а майката отстъпва от Него, свекървата негодува срещу снаха си, защото тя посвещава всичко на Бога; така са и хората в обществата: едни „ходят по Бога“, а други се бунтуват срещу Него.

Къщата или е достойна за Бога, или тя е недостойна. Спасителят казва: „Кога влизате в някоя къща, поздравявайте я, казвайки: мир на тая къща! И ако къщата бъде достойна, вашият мир нека дойде върху нея; ако ли не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас“ (Мт. 10:12-13). Така и църквите, когато са в мир (т.е. Божият дух е в сърцата на вярващите), те възрастват и се умножават, според както казва и евангелистът: „Църквите по цяла Иудея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата на Светия Духа се умножаваха“ (Деян. 9:31). Апостолът допълва, че който обича живота си (има се предвид душата си), „нека се отклонява от зло и да прави добро, нека търси мир и да се стреми към него“ (1Петр. 3:11). Мирът е във вярващото сърце, което е изпълнено с Бога, а не със светски съблазни. Само такъв един мир може да позволи на вярващите да бъдат „всички едномислени, състрадателни, братолюбиви, милосърдни, дружелюбни, смиреномъдри; не връщайте зло за зло, или хула за хула, а, обратно: благославяйте, като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение“ (1Петр. 3:8-9). И ангелското войнство възглася: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лк. 2:14), защото Бог ясно ни говори, че мирът на земята е сред онези, които търсят Бога и като вземат кръста си, следват Го.

Кой християнин се страхува за живота си, ако той знае, че чрез вярата си в Христос и чрез добрите си дела на вярата ще наследи не земен, а вечен живот? Наистина, човешко е да се страхуваме за живота си, пък и сам апостолът ни напомня, че тялото ни е храм на Светия Дух, който живее в нас и който ни е даден от Бога (срв. 1Кор. 6:19) и че човек трябва да се грижи за тялото и за живота си. Но всяка грижа трябва да бъде полагана само през призмата на Богоспасителната мисия на Иисус Христос – народите да повярват в Него и да Го последват; следвайки Господа, можем да се погрижим и за тялото и за живота си. Като следват Христос, вярващите ще получат благословение и за земните си нужди и войната или светският мир не могат да бъдат пречка за възхода им към Бога.

Но според Чаплин се оказва, че тъкмо светският мир, който продължава вече толкова десетилетия и в който светскостта се увеличава, е причина Бог да изпрати нови бедствия на народите, та чрез войни, унищожение, разруха, нищета и страдания хората отново да се обърнат към Христос и отново да пожелаят да Го следват. Съблазнително е да мислим, че страданията обръщат човека, който е загърбил Бога, към Христос и към Неговото евангелие. Съблазнително е, защото животът и опитът на хората действително подсказват, че в моменти на страдания и лишения човек най-усърдно търси Бога. Но съблазнителното е също в това, че допускаме мисълта, че само чрез страдания и войни народите ще се обърнат отново към Бога. Чаплин изглежда окончателно се е отчаял от вярата си, за да допуска подобна мисъл, защото той вече е изключил възможността хората да продължат да се обръщат към Бога и без да е необходимо да страдат или да изпращат синовете и дъщерите си на фронта и да оставят жените си вдовици. Чаплин отрича мисионерския характер на Църквата и мисионерския призив на вярващите. Той отрича пастирската отговорност на вярващите и съзиждането на Тялото Христово чрез благовестническата дейност на Христовите последователи.

Трябва да кажем, че подобни мисли, като тези на Чаплин, не са мнения само на православни християни, те обземат ума и на християни, принадлежащи към най-различни християнски общности; аз самият съм свидетел на подобни изказвания от ревностни евангелски християни, които също жадуват за бурни бедствия и нещастия и за по-скорошно настъпване на свършека на света. Много по-благотворно, според мен, би било да покажем на тези християни, че не страданията, войните и нещастията са предпоставка за вярата ни в Бога и за Неговото следване, а че нашето „вземане на кръста“ и ревностното ни служение на Бога и на ближния е дръзновението, което постоянно ще ни държи близо до Бога и няма да ни отдели от Него; че мисионерските ни усилия за Христово благовестие и пастирската ни загриженост за всяка човешка душа, която желаем да познае Бога и да приеме Христос за свой Изкупител и Спасител, са нещата, които и самите нас утвърждават в Бога и другите около нас правят причастни към Божия план за човека и за света. А какъв е Божият план? Ние помним, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1Тим. 2:4). Бог не иска човеците да воюват, та в страданията да Го познаят, Бог иска всеки да се спаси, като за тази цел той е дал на Църквата много и най-различни средства за обръщение на човеците към Него. Много по-благотворно е да мислим, че тъкмо в условията на (относителен) мир можем най-пълноценно да мисионерстваме и да проповядваме високото Христово име, като по този начин допринасяме, според Божията благодат в нас, за идването на Божието Царства и за изпълнението на Божия план за човека и за света.

Снимката е взета от сайта на „Невские новости

oas washingtonТясната обвързаност на България с Европейския Съюз и въобще с Европа най-често обръща погледа ни към проблемите на Стария континент и ни кара да търсим пътища за тяхното преодоляване (ако това е възможно). Затова и повечето разсъждения върху различните предизвикателства на съвремието визират преди всичко Европа. Особено се вълнуваме от редица порочни практики и стремежите на европейските парламентаристи да ги узаконят и да ги направят част и от националните законодателства. Вълнуваме се, защото като християни добре разбираме, че отстъплението от християнството, върху чиито ценности Европа се градеше толкова векове, не може да доведе до нищо добро: отстъпление от християнски ценности същевременно означава настъпление на антихристиянски „ценности”. То не може и да бъде другояче: обществата не познават „празно място” в живота си: всяка временно създала се празнота в обществения живот веднага се запълва с нещо друго, което става част от живота на конкретното общество.

В същото време ако излезем от рамките само на европейското мислене, ще забележим, че антихристиянските тенденции в действителност не се раждат само в Европа и не са характерни само за този континент. В действителност тъкмо светската и секуларната ориентация на повечето страни в света е причината християнските ценности да се загърбват в световен мащаб и на тяхно място да се установяват антихристиянски идеи и практики. В действителност някои порочни практики са не само антихристиянски, но те са античовешки, те са насочени срещу отделния човек и срещу цялото човечество, защото последиците от тях са общочовешки, а не само индивидуални.

Наскоро (8 юни 2015) научихме за готвената Генерална асамблея на организацията на американските държави, която започва своята работа днес, 15 юни, в Хаити. Това е организация, която обединява всички страни на Северна и Южна Америка, чието население е с почти 50% по-голямо от това на Европа. Наред със злободневните за този континент въпроси, на дневен ред са поставени и някои теми, които от почти две десетилетия вълнуват умовете на „прогресивните сили” от тези страни, но които досега не са получили ясна определеност като единна политическа и социална ориентация на американските държави. Става въпрос за аборта, хомосексуалния брак и евтаназията. Преобладаващият римокатолически състав на населението на голяма част от страните на двете Америки досега не позволяваше и дума да се отваря за тях, но светската ориентация на повечето държави неминуемо изведе на преден план и тези въпроси и те ще бъдат обсъждани на начеващата днес Асамблея. Трябва да забележим, че става въпрос за изработване на политическа и социална линия на поведение, която да бъде норма и критерий за всички страни от региона, а не само за отделни държави (и към днешно време редица страни от тази част на света имат собствено национално законодателство по тези въпроси, като едни приемат трите порочни практики, а други ги отхвърлят).

Редица християнски и други граждански организации наченаха кампания тези въпроси да бъдат извадени от дневния ред на Асамблеята (например организацията „Граждани за действие”), но напразно: светският дух и измамливата и съблазнителна идея за осигуряване на „права на всеки и на всички и за всичко” не можа да бъде преодоляна и трите въпроса остават за разглеждане. Като разбират, че дебатът по тях ще бъде разгорещен, застъпниците на пороците се опитват да ги представят в колкото се може по-благовидна светлина: абортът не е убийство, а главна цел на развитото общество, което се грижи за „репродуктивното здраве” на жената; хомосексуалният „брак” не е извратеност, а е „премахване на ненужна дискриминация към някои групи хора”; а евтаназията не е убийство на неизлечимо болния, а е „осигуряване на независимост и автономност” на болния да избере (между живота и смъртта). Повече подробности за разискваните документи по тези въпроси могат да се намерят на сайта на организацията на американските държави, по-конкретно тук.

org american statesЗа всеки е повече от ясно каква е целта на словесните еквилибристики – да замъглят ума на човека и той да приеме сложните (и понякога неразбираеми) изрази като проява на интелигентност и съпричастност с онези, които ги измислят. И изглежда измислянето на всякакви „дълбокоумни” изрази едва ли ще има край: всяка нова обществена действителност си поражда и съответно словесно оформление, което в редица случаи е ново и все още се усвоява от членовете на обществото. Сред сравнително по-кратките документи на Асамблеята, този, отнасящ се до възрастните хора на американските държави, е най-пространен от всички други. Като съзнават факта на „остаряване” на населението и от този регион на света, политиците са загрижени как да се осигури по-добър живот на онези, които с десетилетия са отдавали талант, сили, здраве, средства и т.н. за благото на дадена държава и съответно имат заслужено право на спокойна пенсионна възраст. И разбира се няма човек, който да не се съгласи с подобна загриженост – всички наши майки и бащи или баби и дядовци действително заслужават достойни старини.

Но наред с благовидните цели в документа се промъква и идеята, че старите хора имат право и на „независимост и автономност” когато решат как и дали да продължава животът им, преди всичко когато се случи да заболеят от неизлечима болест. Тази грижа за възрастните е наречена „интегрирани социални и здравни грижи” (вж. на същата уебстраница, посочена по-горе, документа, озаглавен „Резолюция: американска Конвенция относно защитата на човешките права на възрастните хора”, текстът е на английски: “Draft Resolution: Inter-American Convention on Protecting the Human Rights of Older Persons”). В подзаглавието се конкретизира, че става въпрос за: „Помощи и държавна подкрепа, насочени към осигуряване на здравни и социални грижи на възрастни хора с оглед гарантирането на тяхното достойнство и благополучие и с оглед осигуряването на тяхната независимост и автономност.” (вж. в самия документ).

На пръв поглед – нищо лошо: че кой не би желал осигуряването на необходими здравни и социални нужди на старите хора, кой не би искал животът им в този техен период да не бъде живот достоен и спокоен? Но не, смисълът на „независимия и автономен” живот се разяснява в цялата си голота, когато се разбере, че болният от неизлечима болест стар човек трябва „независимо и автономно” да реши дали да живее повече или да даде право на лекаря да го убие. Трябва да кажем, че тъкмо по въпроса на евтаназията има най-голямо несъгласие между отделните американски законодатели и съществува вероятността параграфите за нея да не бъдат одобрени и да бъдат премахнати, защото срещу нея са такива държави, като САЩ, Канада, Ямайка, Никарагуа, Перу, Боливия, Парагвай и т.н. Но самият факт, че чрез словесна еквилибристика някои правят опит да заблудят гражданите на своите държави, е показателен за насоката на мислене, а също така на развитие на социално-здравната политика на тези страни. Ако погледнем заглавната страница на уебсайта на организацията на американските държави (вж. тук), там ще видим пет големи плакатни изрази: демокрация, човешки права, сигурност, интегрирано развитие и повече права на отделните хора. Това не е словесна еквилибристика: това са жалони, главни направления на развитие, които тези държави (както и повечето държави в света) си поставят. Еквилибристиката започва, когато всеки от тези термини започва да се разяснява на хората какво означава.

Христос ни напомня: думата ни да бъде „да, да” и „не, не”, а каквото е повече от това, то е от дявола (срв. Мат. 5:37). Думите на християнина са думи на истина и на здрав разум (срв. Деян. 26:25), а не на болен разсъдък и умопомрачено мислене, християнската проповед не е в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила (срв. 1Кор. 2:4), та вярата и надеждата на човечеството да се утвърждава не на човешката мъдрост, а на силата Божия (срв. 1Кор. 2:5). Какъв е смисълът от многословия и словесни еквилибристики, чиято цел е да заблудят човека, нима Божието Слово не ни е дало всички необходими думи и наставления как да се ползваме от тях? Нека да не заблуждаваме другите, както и да не заблуждаваме самите себе си, а с евангелска простота и същевременно с евангелски устрем да утвърждаваме народите в Истината и да изобличаваме сложните изрази на онези, които с благи намерения искат да постелят пътя на човечеството към геената.

Бележка:
Снимките са взети от сайта на „Граждани за действие” и на организацията на американските държави.

bible in drawerТо ние го знаем това – че християнството ще бъде все по-преследвано и че вярващите все повече ще страдат. Но когато атеистичната държава не позволява и Словото Божие (Свещеното Писание) да достига до хората, тогава вече не става въпрос само за ограничаване правата на християните, а за целенасочена борба срещу вярата, която вече толкова векове съставляваше основата на европейската цивилизация. Още по-печален е фактът, че тъкмо „правовата” либерална демокрация в развитите страни е тази, която използва правото за ограничаване на правата на хората – както на вярващите, така и на други групи хора от обществото. И защо? Уж в името на общото благо, уж за доброто на всеки човек, живеещ в дадено общество. Тъй де, как така гостите на един хотел, мюсюлмани или будисти или атеисти, ще виждат библията в хотелските си стаи? Че това е нарушение на законите за равнопоставеност и равно зачитане правата на всички граждани, без значение на раса, пол, религия и т.н.? Така не може: библията трябва да се извади от хотелските стаи – твърдят „развитите” атеистични либерали на редица западни страни.

По-конкретно за Англия, настъплението срещу библията се увеличи особено много след решението на хотелиерската верига Тревълодж да извади библията от стаите си на всичките си 500 хотела (пример на Дейли Мейл от август 2014 г.). Ето заглавие и от американските вестници, от януари 2015 г.: „Щатът Флорида забранява библията след натиск от страна на атеистите” (по-конкретно забраната се отнася до всички училища в щата, от чиито сгради библията е извадена и вече тя не може да бъде видяна в никое училище).

travelodge„Походът” срещу Божието Слово продължава и по-нататък. Само преди няколко дена (14 май 2015 г.) студентите в един университет в Уелс гласуваха за забрана наличието на библии в помещенията на университета поради това, че библиите не са „достатъчно многокултурни.” Тъй де, как така студентите-мюсюлмани, студентите-будисти, и още повече студентите-атеисти, ще виждат библията в спалните си помещения, в столовата, в класните стаи? Не може: тази страна е многокултурна и многорелигиозна и правата и свободите на всеки отделен индивид на това общество трябва да се спазват! А библията никак не е многорелигиозна! Ето това е равноправието в тази либерална демокрация: всички имат право, но някои имат повече право! Тоест, атеистите имат повече право да настояват за изваждането на библията от държавните учреждения, от хотелите и от други обществени места, отколкото християните: те също имат право да изповядват вярата си, но не може предметите на тяхната вяра – в случая библията – да се намират в обществените учреждения.

То ако само ограничаването на правата на християните и настъплението на атеизма да беше – все някак си вярващите щяха да търсят средства за защита. Но вече на всички е ясно, че паралелно с настъплението срещу християнството върви и широка разгулна пропаганда на пороци и беззакония. Многократно в този блог сме се спирали на различни порочни практики, които атеистични организации и правителствени служби се опитват да наложат на народите в Европа. Тук ще споменем още едно скорошно явление, имащо място в „развития либерализъм” на западните демокрации.

Отново от миналата година с особена сила тръгна една кампания на различни психологически институти и разни частни изследователски екипи, доказваща, че изневярата в семейството е предпоставка за по-стабилен брак. Първите подобни „проучвания” и „доказателства” справедливо предизвикаха въпроса: „Какво! Нима това може да бъде вярно!” Но след това натискът на „свободомислещите” доведе до появата на още множество „обективни изследвания”, които „доказват”, че изневярата действително укрепвала брака. Особено горещо тази тема е защитавана от някои женски атеистични организации; тук посоченият пример е от Англия, където списанието „Съвременната жена” публикува своя призив (наречен „Защо изневярата е полезна за твоя брак”) за все по-честа изневяра в брака с цел неговата стабилност. Какво! Ще кажем и ние. Нима е възможно подобно мислене, наречено „научно изследване”? Е, то бива човек да нарече черното бяло и бялото черно, но пък чак дотолкова някои да си мислят, че хората са тъпи и не разбират днешния живот – такова нещо не може да бъде!

Досега не обръщах внимание на този последен „вик на модата”, но вчера се заслушах в едно радио (в случая – едно британско радио), в което бяха поканени „специалисти” психолози и сексолози, които обилно (т.е. с потоп от думи) се опитваха да убедят съпрузите, че изневярата в тяхното семейство е полезна за брака им. И привеждаха такива доказателства за тезите си, че по едно време се зачудих дали това радио не го слушат и деца и тийнейджъри (дотолкова порнографски беше разговорът). Не че самото радио има някакво отношение към подобна дискусия – това е едно от най-популярните британски радиостанции и то тъкмо поради това, че в него се канят участници от всички сфери на британското общество – но веднъж излъчена, тя за мнозина едва ли не става истина.

Та затова реших да споделя последните научени от мен новини. Един приятел ми казва: ти като че пишеш в някаква рубрика „Новини”, а не в блог. Но аз му казвам: то тъкмо затова е блог, защото в него се дискутират съвременни и насъщни въпроси, които засягат (или могат да засегнат) всеки от нас; новината е просто съобщение, което след излизането му тъй си остава на страниците и сетне се забравя, а блогът е мястото, където новината продължава да живее чрез дискусиите върху нея.

Но както и да е, по-важното е че настъплението на атеистите не може да не предизвика и отговор от страна на християните. Църквата на Англия веднага отправи протести – още след първите изземвания на библията от хотели и университети. И какво мислите се случи? Едно голямо нищо! Ми много ясно: кой в една „развита” либерална демокрация ще обърне внимание на някаква си църква? Пък било тя и държавна църква! Не може: ще обидим другите вярващи и атеистите!

bible in handСлава Богу, все още има много други християнски държави в света, където властимащите не постъпват така. Това е шанс за християните, живеещи в подобни страни, да не чакат и тя да стане толкова „правова” държава, колкото са западните „либерали” (имам чувството, че тази дума вече е изгубила значението си!) и да започне да ограничава правата на християните. Мисля, че в България християните имат големи възможности за отстояване на правата си (идете в Англия и сравнете възможностите в тази държава с онези, които ние все още имаме у нас!), важното е да имаме това предвид и винаги да отговаряме на онези, които искат да ни запушат устата или искат да извадим Словото Божие от рафтовете на библиотеката или от масата в хола на общежитието и да я поставим в чекмеджето, тъй че с вида й да не дразним атеистите и привържениците на другите религии (както, впрочем, направиха служителите на Тревълодж: техните библии не са изхвърлени, а са складирани в шкафове зад рецепцията, та ако някой им поиска, да са им под ръка – вж. линка по-горе).

Все повече хора са убедени, че в „развитите” демокрации средствата за борба срещу настъплението срещу вярата на християните стават все по-малко. Само преди няколко часа днес стана известно, че частният сладкарски цех в Шотландия, който отказа да изготви торта с надпис върху нея, рекламиращ една кампания на привържениците на гей-браковете (за нея писахме тук), не можа да спечели делото срещу хомосексуалистите, които преди около година заведоха дело срещу служителите на сладкарския цех. Сладкарите трябваше да минат през няколко нива на съдебната система, където все бяха намирани за виновни, тъй като били нарушили някакъв си член от закона за равнопоставеност. Въпреки това те се надяваха да получат някаква справедливост. Но напразно: днес съдът в Белфаст постанови, че християнската вяра не може да бъде основание за неспазване на закона. Трябва да си атеист, с една дума: тогава няма как да нарушиш закона за равнопоставеност на всички религии – то и тъй всички религии са ти безразлични!

Описаните тук злополучни примери трябва да ни подскажат, че сме длъжни да търсим възможности за противодействие срещу атеистичните попълзновения, и когато търсим, ще се надяваме и уповаваме на Бога да намерим такива. Само трябва да търсим – и ще намерим. Да похлопаме – и ще ни отворят. Да обичаме – и ще спечелим сърцата на мнозина. Защото тъкмо любовта ни към Бога и към ближния може да бъде най-мощното средство за отстояване на вярата ни и на християнството като цяло – както у нас, така и навсякъде по света.

france stop spyingДебатът в западния демократичен свят относно избора на свободата или нейното ограничаване за сметка на по-голяма сигурност за гражданите се усилва след всеки нов инцидент, при който свободата като че позволява осъществяването на терористични нападения срещу организации и отделни личности. Излиза, че тъкмо свободата, която държавата обезпечава на гражданите, едва ли не се явява средството, чрез което зли хора със зли помисли и дела могат да навредят (и навреждат) на другите и да причинят огромни щети или да убиват, когото решат да вземат на прицел.

Този дебат особено се разгоря след терористичния акт срещу Световния търговски център от 11 септември 2001 г. и без много обсъждане тогава САЩ приеха т.нар. Патриотичен Акт – закон, който дава широки пълномощия на правителствените органи за шпиониране и наблюдаване на гражданите с цел разкриване на заговори или сдружения, имащи намерение да осъществят терористични нападения. Американците намериха удачна формулировка: названието на закона, USA PATRIOT Act, буквално се превежда „Обединяване и укрепване на Америка чрез осигуряване на подходящи средства за предотвратяване и затрудняване (извършването) на тероризъм (на английски: Uniting and Strengthening America by Providing Appropriate Tools Required to Intercept and Obstruct Terrorism – USA PATRIOT). С една дума, „средствата” за предотвратяване на терористични нападения (т.е. шпиониране и тотално наблюдение) имат за цел да обединят и укрепят Америка. Това се постига чрез известно ограничаване на свободата на гражданите поради технологията на тотално наблюдение над живота, кореспонденцията и обмяната на информация между гражданите с цел откриване на евентуални заговори за извършване на атаки срещу американските граждани или американските интереси.

По-очевидният факт, обаче, е този, че каквито и закони или мерки да се приемат за разкриване на заговори, те в действителност не могат да бъдат сто процента ефективни, но затова пък ограничаването на свободата на гражданите продължава. И вчера (4 май 2015) събитията в Тексас показаха, че терористи в САЩ могат да осъществят намеренията си когато поискат и както поискат (събитията от вчерашния ден показват, как двама джихадисти – единият бял американец и другият американо-пакистанец – могат да влязат в препълнена с народ зала и да започнат да стрелят). И събитията в Париж от 7 януари тази година също показаха, че каквито и средства за шпиониране, наблюдение и следене на комуникациите да се използват, терористите винаги намират възможности да извършат онова, което са замислили.

french surveilance law1Онова, което френската държава отчете след събитията от 7 януари след атаката срещу офиса на Шарли Ебдо, бе факта, че тя все още недостатъчно ефективно използва съвременните технологии за следене на комуникациите между граждани и организации с цел разкриване на заговори и намерения за извършването на терористични нападения. Това накара правителството да обсъди и сетне да предложи на френското парламентарно събрание закон, който да позволява използването на най-новите технологии за шпиониране и следене на гражданите. И днес, 5 май 2015 г., това събрание с огромно мнозинство прие този закон (той ще влезе в сила след известна процедура, която се очаква да приключи към началото на юли).

Законът популярно е наречен „закон за събиране на разузнавателна информация” и още, „закон за наблюдението.” Прилагането му преследва три главни цели:
- определяне обхвата на събираната разузнавателна информация и целите, съобразно които тя може да бъде използвана;
- формиране на комисия за надзор над наблюденията, т.нар. Национална комисия за контрол над разузнавателните техники;
- позволяване използването на нови методи за наблюдение, например масово събиране на мета-данни чрез интернет-доставчиците.
Френското правителство обещава, че ще има и надзорен орган, който да следи за правилното прилагане на положенията на този закон, тъй че с него да не се злоупотребява. Въпреки това заглавията по медиите от вчера и днес (4 и 5 май) ясно показват главната цел на държавата: тотално шпиониране на гражданите (както се изрази „Дойче Веле”: „Франция е решена да се включи в играта на шпиони”).

Но оттук нататък следват въпросителните, които хората във Франция все повече и повече си задават: ще спомогне ли новата мярка на тотално наблюдение над кореспонденцията и обмяната на информация между гражданите за ефективна борба срещу терористите? Ще бъде ли възможно едно (корумпирано) правителство да използва закона с цел борба срещу опонентите си? Докъде ще се разпростира шпионирането на гражданите, може ли човек да бъде сигурен, че някой няма да злоупотреби с личната кореспонденция на отделните хора? Кой ще обезщети интернет компаниите заради намаляването на техния трафик или на интернет-търговията поради страх от следене на информацията по мрежата? И т.н. и т.н.

Интересно е, че почти всички политически партии и самите граждани на Франция масово и с охота приемат дебатирания днес нов закон за шпионирането. Това показва доколко нацията се е сплотила в усилията си за борба срещу тероризма с всякакви средства. Масовото съзнание е готово да жертва част от свободата си, но да бъде по-добре защитено и да работи за благото на държавата без притеснения, че някой ден отново терористи ще вилнеят в страната. Засега най-големи противници на закона са медиите, интернет-доставчиците и, колкото и да е учудващо – поддръжниците на десните партии.

french surveilance law2Мнозина обаче още отсега предвиждат, че и този закон, както американският Патриотичен Акт, едва ли ще може най-ефективно да предотврати терористичните нападения, но пък свободите на гражданите ще се ограничават все повече и повече. Интересното е това, че разговорите се въртят само около свободите и правата на гражданите, както и около защитата на живота и собствеността им, но не и около главните причини за противоречията в едно демократично либерално общество, каквото е френското. Твърде слаби са гласовете, които разглеждат нравствените проблеми в съвременното френско общество, отстъплението от християнски нравствени норми на живот и позволяването на порочни практики да навлизат все по-широко в различните обществени слоеве, включително в училищата и дори в детските градини. Забравя се, че на борбата срещу една зла идеология (каквато е ислямската идеология на терор и убийства от страна на мюсюлмани-фундаменталисти) може да бъде противопоставена само друга духовна идея – тази на християнството, която е идея (а за вярващите тя е жива вяра) на любовта, братството и свободата в Бога – свобода, която не е нито безгранична, нито пък може да бъде насочена срещу ближния или срещу Бога. Християнинът наричат тази свобода осъзната свобода: той съзнава, че тя е от Бога и че тя е ограничена с цел благото на ближния и на самия вярващ, според както Бог е установил отношенията между хората и между тях и Него Самия.

christian buses campaignКакто е известно, свободата на словото ни дава право да изразяваме мислите си свободно, без опасност от преследване от страна на държавата или на отделни обществени групи. Тази свобода включва както устното слово, така и писменото изразяване и сферата на изкуството. Рекламата, от друга страна, има за главна цел привличане вниманието на хората върху конкретен обект или събитие, било с цел те да получат популярност или пък с цел рекламиращата организация да извлече някакви облаги (предимно финансови, но не само). Рекламата също е порождение на свободата на словото.

Макар рекламата да функционира като израз на свободата на словото, тя има конкретни цели и е насочена към конкретна аудитория. Тоест, рекламата не е израз на философско-социалната категория „свобода на словото” като неотменимо право на човека, а е породена от конкретни нужди за популяризиране на конкретни предмети, явления и събития. А свободата да изповядваш някаква религия (или да не изповядваш такава) е израз на правната категория „свобода на мисълта и на словото” като фундаментален човешки принцип на съвременните общества. И тъй, възможно ли е съчетаването на конкретните утилитарни технологии на едното (рекламата) с функциите на другото, на религията, която е израз на човешкия свободен дух и на свободата на мисълта и словото във висша степен? Изглежда, че не само е възможно, но и практически приложимо. Въпросът е доколко религията има полза от рекламата и какво може да е мястото на последната в живота на вярващия.
atheist ad
Известно е, че българската дума реклама е заета от френското réclame, я тя пък от латинското reclamo, означаващо „извиквам“ (английското пък advertise идва от латинското ad vertrere – обръщам се към някого). Известно е също така, че рекламата е ново явление в живота на обществата (макар моменти на „популяризиране” да могат да се видят още в древен Египет, в древна Гърция и в Рим (срв. история на рекламата). Родоначалникът на рекламата в днешното й разбиране е лондончанинът Томас Барат, който през 1891 г. издава свое списание, в което за пръв път прилага рекламни трикове с цел привличането на повече читатели. В началото на 20 век рекламата преживява огромен бум в САЩ, където тя се свързва предимно с подтикване на хората към купуване и придобиване на „приятни за окото” неща. Появата на радиото и по-късно на телевизията изиграват изключителна роля за развитието на рекламата, а с настъпването на епохата на интернета нейните възможности се увеличават още повече.

Хората възприемат рекламата по различен начин: за едни тя е средството, чрез което те научават за новите неща в живота (особено предмети на бита и медицински/фармакологични продукти), чието придобиване би подобрило живота на купувача; за други тя е средството за оповестяване на събития и прояви, които е добре да бъдат посетени, видени или подкрепяни; за трети рекламата е наполовина вярна и наполовина невярна и поради това на нея трябва да се гледа с предпазливо око; за четвърти рекламата е чиста лъжа и измама, която свободно се „проповядва” чрез устното слово, писмеността и технологиите. Според това как се възприема рекламата може да се съди и как се възприема „рекламирането” и на религията, особено на християнството. За едни рекламата на християнството е полезно нещо, защото сред толкова много други „новости в живота”, рекламирани чрез медиите, не може да отсъства и рекламата на християнството – то трябва да присъства в рекламата, та все пак някак си да стигне до хората, които иначе без нея не биха били подтикнати да обърнат внимание на християнската вяра. За други рекламирането на християнството е вредно за самата религия и за вярата на християните, като се имат предвид отрицателните влияния на рекламата върху умовете на хората.
religion ad
Коя от двете гледни точки е по-приемлива? Трудно е да се каже, но все пак повечето вярващи християни са убедени, че Божието Слово трябва да стигне до хората тъкмо чрез словото на вярващите и чрез примера, който те показват със собствения си живот, а не чрез рекламиране на истините на християнството чрез средствата на рекламата, т.е. със същите средства, с които се рекламират продукти или стоки за купуване или пък събития от политически или идеологически характер. И все пак съществуват и примери на „реклами” на религията или на християнството и този факт понякога се отчита като нещо положително и дори нужно на съвременните хора. Моето мнение е по-консервативно и аз отнасям рекламирането на християнството като нещо ненужно и дори отрицателно в съвременния живот на обществата, независимо от това колко напреднали са те в технологиите и развитието на модерните медии.

Повод да напиша това изложение бе една новина отпреди две седмици (5 април 2015) за цензурата, която една френска транспортна фирма наложи върху реклама, пусната от една християнска организация, съдържаща думата „християни” (и по-точно, „християните от Изтока”, имайки предвид преследването на християните в Ирак и Сирия, както бе оповестено от изданието 124news). Френската поп-група „Свещениците” планирала да рекламира концерта си в Париж, предвиден за юни тази година, като събраните средства бъдат използвани за подпомагане на християните в Близкия Изток, които са преследвани и убивани. Държавната транспортна фирма отказала да публикува реклама, в която се съдържа религиозен елемент и сега християнската организация „Кредо”, целяща запознаване на обществото с положението на християните в този регион на света, очаква решението на съда по делото срещу фирмата, като основанието е „недопускане на цензура в съвременната държава.”

Няма нищо ново в опитите на християни да рекламират вярата си в Бога. Известни са спорните „рекламни” инициативи на различни групи – християнски и атеистични – с поставянето на надписи върху британски автобуси. В края на 2008 г. атеистични групировки си извоюваха правото да поставят надписаИзглежда, че няма Бог, затова не се безпокойте и се наслаждавайте на живота” и той бе четен от милиони хора в двадесет най-големи градове на Великобритания. Британските християни не останаха по-назад и след няколко месеца си извоюваха своето право да поставят надписа „Със сигурност има Бог” (пълният надпис е „Със сигурност има Бог, тъй че се присъединете към Християнската партия и се наслаждавайте на живота”). Рекламата на вярата не е чужда дори и на по-консервативните християнски църкви, например на някои православни църкви, срв. противоречивата „реклама” на Руската православна църква, в която тя публикува изказвания на защитници на православието, преди всичко на известни писатели, журналисти, артисти и т.н.
atheist buses campaign
Често рекламата се свързва с шумното или масовото й изразяване: шумът и масовостта целят да привлекат вниманието колкото се може по-успешно и за по-дълго време. Често рекламата цели да „открадне” вниманието на човека, най-често с цел популярност (че дори и слава за някого) или финансова печалба. От тази гледна точка ми е непонятно как рекламата на атеистите по британските автобуси (с големи печалби за рекламодателя) може да се съпостави с „рекламата” на християните по същите тези автобуси (с не по-малки финансови изгоди), където и двете страни се опитват да „откраднат” (а не толкова да привлекат) вниманието на гражданите. Непонятно ми е и решението на поп-групата да рекламира концерта си (нещо, което е широко поддържано от католически епископи във Франция), пък макар и с благородната цел да събере средства за страдащите християни, и сетне решението на християнската организация да търси съдебно решение за цензурата, която транспортната фирма наложила на „рекламния” текст. Няма съмнение, че държавата (включително атеистичната държава) не трябва да цензурира текстове с религиозно съдържание. Няма съмнение и в това, че вярващи могат (и трябва) да търсят помощта на съда, когато срещу тях има проявена незаконна несправедливост (т.е. несправедливост, подлежаща на ударите на закона), но да искаш някакво възмездие за рекламата на концерта ти, пък макар и с християнски мотиви, това също ми е непонятно.

Съзнавам, че християни все пак подкрепят идеята за „реклама” на вярата си, но аз лично не принадлежа към тях и поради свободата на словото, която ми е предоставена, мога да изкажа мнението си. За мен християнската реклама е антитеза на християнския начин на живот. А този начин на живот е молитвен живот, той е живот на безусловна вяра в Христос, на общение с Бога чрез молитвата и на изпълнение на Неговите повели. Няма по-интимно средство за общуване с Бога от молитвата, макар да съществува и обществена молитва, освен личната: молитвата винаги е обръщение на вярващото сърце (на вярващи сърца) към Бога, при което наред с отправените думи ние трябва да чуем и отговора на Бога. Лично за мен масовите молитвени събрания по стадиони и площади, особено когато те биват предавани чрез огромни телевизионни екрани и мощни звукови уредби, не са молитви към Бога: техният характер е повече външно славене, отколкото личен разговор на вярващите с Бога. Разбира се, не трябва да мислим, че Бог не чува и тези молитви, но въпросът е доколко шумният и прекалено нагледен и показен начин на молене е угоден Нему и полезен за молещите се. По същия начин свързвам християнската „реклама” с шумните показни молитви и печелене повече на популярност, отколкото на привърженици. Искрената и сърдечна молитва – това е „рекламата”, която можем да покажем на другите. Тъкмо чрез живота си и чрез умелите думи на Христови проповедници можем да привличаме хората към Христос, а не чрез шумни или показни рекламни трикове, които най-често са заимствани от атеистите или други нехристиянски групи.

Ето защо нека да правим разлика между свободата на мисълта и словото и свободата да „рекламираме” онова, което целим да стане достояние на колкото се може повече хора. Нека да покажем (да „рекламираме”) вярата си чрез думите на живот, взети от Свещеното Писание, и чрез примерите на християнския подвиг, който другите да могат да видят в живота ни. Да участваме в обществения живот по начин, който ясно показва разликата между атеистичното мислене и „свобода на словото” (и атеистичната реклама) и християнските нравствени ценности и свобода на мисълта и словото (и християнското слово на живот, а не реклама), тъй че свободата ни действително да бъде израз на истинската свобода в Христа.

school09 180pxСлучва се човек да изгуби разсъдъка си или пък дотолкова да се поддаде на греховната си природа, че да не може да направи разлика между бялото и черното, между доброто и злото, между правото и кривото. Но в безумието си да се опитва да наложи порочните си виждания и върху децата от първи клас – това вече е тотално заболяване на личността и на онова общество, което прокарва идеите на подобни „радетели на правата на човека.” От последните три-четири дена (по-точно от 16 март 2015 г. насам) във Великобритания се разгаря дискусия относно сексуалното образование в училищата, което да стане задължително още от първи клас (което за Англия е от петгодишна възраст).

„Свободният” свят (предимно страните от Западна Европа и Северна Америка) позволява появата и на много „свободолюбиви” организации, движения и кампании. Та и в Англия, в рамките на т.нар. Форум за сексуално обучение, наскоро се появи едно кампанийно движение, наречено „Обучението по секс и приятелство: това е мое право,” което настоява британските парламентаристи да разгледат въпроса за въвеждане на задължително сексуално обучение още от петгодишна възраст. Както бе разяснено от „Християнския институт” на Великобритания, първокласниците трябва да са добре запознати с дебата за правата на ЛГБТ лицата и равенството между половете,” а също така да знаят всички названия на гениталиите на човека и неговите репродуктивни органи (подробности – тук, особено стр. 9, ред 17-ти отдолу нагоре). Форумът настоява също така децата на възраст от 11 до 16 години да имат занятия по сексуално обучение, специално насочени към разясняване на въпроса за разликата между изнасилване и секс по взаимно съгласие.

То в една държава може да има много слободия, но когато тя започне да се подкрепя от управляващите, тогава човек се пита къде е разсъдъкът на тези хора, защото ако само си говореха или пък помежду си се убеждаваха колко е полезно сексуалното обучение на петгодишните – както и да е, в личния си живот човек, ако желае, може да се отдаде на греховните си наклонности колкото си иска; но да учиш онези, които тепърва се учат да изписват буквите на родния си език и все още не могат да изпишат дори името си, на порнография и на „права и свободи за всички и за всеки” – е, това вече е безумие в национален мащаб (кампанията на Форума бе подкрепена от немалко парламентаристи във Великобритания, подробности тук). Наистина, в страната все още има немалко разумни хора и просветното министерство засега не си казва думата по направените от Форума предложения, но мнозина мислят, че не е далеч времето, когато тези идеи ще бъдат „въплътени” в английските начални училища.

А сексуалното обучение не може да се оприличи на друго, освен на порнографско обучение. Учебниците са изпълнени с най-ярки и цветисти думи и изрази, които човек може да чуе само в един порнографски филм, да не говорим за рисунките и снимките в тези учебници. Преди известно време бе издадено учебно пособие, наречено „Растеж и живот” (състоящо се от няколко учебни помагала и ДВД), което не само съдържа порнографски материали, но и методически указания, според които, например, едно петгодишно дете трябва да може безупречно да посочи всеки един от гениталиите на човека („Християнският институт” публикува извадка от това пособие, в която авторите карат петгодишното да посочи кое точно е клитора на жената). За да го направят „интересно” за малките, авторите представят уроците си чрез двама куклени герои, които се гонят в спалнята, дразнят се един друг и се „възбуждат”, като накрая извършват един доста нагледен секс. След отправените от просветното министерство критики относно тези прекалено нагледни сцени, изданието бе преработено и днес то се разпространява в училищата в Англия (тук е предоставен линк за закупуване на изданието, предназначено за децата от 5 до 11 години).

Просветното министерство и органът, който наблюдава и контролира неговата дейност (наречен Селекционен комитет по образованието) засега настояват повдигнатите от Форума въпроси да бъдат включвани в учебните програми по предмета „Личностно, социално, здравно и икономическо образование” (с английското съкращение PSHE: personal, social, health and economic education). Този предмет дори има своя асоциация, наречена PSHE-асоциация, която преди няколко месеца излезе с подробно ръководство относно сексуалното обучение в училищата в Англия.

Предизвикателствата пред настояването за сексуално обучение още от петгодишна възраст се определят от просветното министерство по следния начин:
- как децата да бъдат предпазени от сцени от живота на възрастните, които не е нужно да знаят още от такава ранна възраст, като им се осигури щастливо детство, без затрупване на съзнанието им с обременителни за тях знания за сексуалния живот на хората;
- как да не се нарушават правата на родителите, на които единствено принадлежи правото да решат в кой период от живота на тяхното дете то трябва да бъде запознато със сексуалния живот на възрастните;
- как да се възстановят добрите връзки и отношения между училище и родители, тъй че за децата да се намери най-приемливото решение относно тяхното развитие и обучение;
- как занятията по сексуално образование да бъдат така организирани, че да не довеждат до душевно травматизиране на децата и да не им нанасят непоправими емоционални щети;
- до каква степен да се позволи на родителите да отписват децата си от предмета сексуално образование и с какви други занятия да бъде запълнено пропуснатото време по този предмет.
school01 180px
Тези въпроси показват, че в едно общество, в което нравствените норми са размити (и доброто е добро, и лошото – и то също е добро), в което различните движения за „права и свободи” и срещу дискриминацията заемат все по-голямо пространство в обществения живот и където християните имат все по-малко право на глас, много трудно би било за която и да е власт и за което и да е просветно министерство да се бори срещу собствената си неразумна (в нравствено отношение) политика и политиката по отношение на децата – малки и големи. Макар описаното да се отнася до Англия (подобни дебати, както е известно, се провеждат и в редица други страни на „либералния” свят), добре е още отсега тези предизвикателства да се знаят и у нас, та ако е възможно, да се избегнат грешките на другите или пък въобще да не се допускат, особено по отношение на подрастващото поколение.

В това отношение християните у нас могат много да направят и политическото участие на християни в живота на държавата ни трябва да се усилва, та нравственият критерий на едно здраво и морално отговорно общество да бъде прокарван на всички нива на държавната власт и на местните държавни органи. Същевременно посочените по-горе проблемни въпроси трябва да бъдат обсъждани и в самите християнски общини, тъй като понякога и самите християни нямат еднакво разбиране за тях. В това отношение организирането на съвместни действия на всички християни, без разлика на принадлежност към която и да е голяма вероизповедна християнска община, би било нагледно доказателство за загрижеността на Христовите последователи за утвърждаването на Неговите нравствени повели в българското общество.

Бележка: снимките са взети от уебсайтовете на посочените тук статии на „Християнския институт” на Великобритания.

ivf conceivingПод булото (разбирайте, тайно и негласно) на новите биомедицински технологии днес могат да се родят такива недоразумения, че човешкият разум невинаги може да намери обяснение на случващото се. Вече няколко десетилетия изминаха от деня, в който светът разбра, че едно дете може да бъде „износено” в утробата не на майката, а на друга жена, при което другата жена няма нищо общо с генетичния материал, от които се зачева и сетне оформя плода, който ще се роди. Изразът „бебе в епруветка” и „сурогатно майчинство” вече така навлязоха в ежедневието, че когато се четат подобни новини, те не правят особено впечатление на четящия. Известно е, че в такива случаи жената, която „носи” бебето в утробата си, все едно я дава „под наем” на мъжа и жената, които са биологическите родители на детето. „Утроба под наем” вече стана популярен израз, наред със „сурогатно майчинство”, тъй като в действителност „майчинството” се свежда само до периода на бременност и раждане на детето, но не и до зачеването му – сурогатната „майка” няма нищо общо с него.

В повечето страни процедурата „утроба под наем” („бременност под наем”) предполага отдаване на роденото дете на неговите биологически родители, а в някои страни – поне на единия от биологическите родители, майката или бащата. В такива случаи детето има своите биологически майка и баща и роднинската връзка между него и биологическия родител е закрепена и генетично. Така роденото дете е син или дъщеря на съответния биологически родител, а в случаите, когато детето бъде осиновено от друг(и) родител(и), то става син или дъщеря на възприелите го родители. Т.е. във всички случаи роденото дете се припознава като син или дъщеря – било на биологичния родител, било на осиновителя (тук изключваме случая на т.нар. „трети пол,” тъй като в действителност такъв няма, а детето, в процеса на израстване, отново „припознава” единия от двата пола и се развива като момче или като момиче).

От вчера (3 март 2015 г.) се разбра, че процедурата „утроба под наем” може да породи тотално объркване на роднинските понятия син, дъщеря, внук, внучка, племенник и т.н. При това не става въпрос за случаите на кръвосмешение, при които да речем майка и син могат да имат дете и това дете трудно да може да бъде определено като син или като внук на родилата го майка, или когато брат и сестра имат дете, което едновременно може да се счита както като техен син или дъщеря, така и като племенник или племенничка на брата или на сестрата. Тук става въпрос за раждането на дете от сурогатна майка, при което синът няма сексуална връзка с майка си, или пък братът със сестра си. Юридически погледнато, тук няма кръвосмешение, което в почти всички страни в света е забранено със закон и се преследва като престъпление.

На 3 март един съд в Лондон, Великобритания, взе решение, в което се казва, че роденото от майката на един млад човек дете е негов син, който му бе законно даден от държавата да се грижи за него. Мъжът, млад човек на около 25 години, от известно време изпитвал голяма нужда да има дете и предложил на друга своя роднина тя да стане сурогатна майка на детето му. Когато станало ясно, че тя има други медицински проблеми и не може да се справи с бременността, майката на този млад човек, след разговор със съпруга си (т.е. бащата на младежа), решила тя да даде утробата си под наем и да износи детето, заченато от негов генетичен материал и яйцеклетка от друга жена.

pregnancyРешението на клиниката, която се наела да извърши зачеването и да „внесе” оплодената яйцеклетка в утробата на сурогатната майка, първоначално било подложено на дискусия, тъй като в закона не можело да се намери определение на роднинската връзка на детето (в случая това е момче), което ще се роди, по отношение на свързаните с неговото зачеване и раждане лица. Генетично то трябва да бъде син на младия човек, тъй като то е заченато от негов генетичен материал, но същевременно то се пада едновременно дете на майката и неин внук: дете, защото тя го ражда, и внук, защото то е дете на нейния син. Същевременно то се пада и брат на младия човек, тъй като е родено от неговата майка.

Това объркване относно роднинската принадлежност на детето не попречило на клиниката да извърши зачеването и оплождането, а сетне и бременността и раждането на момчето. След раждането обаче настъпило ново объркване, тъй като в закона трябвало да се намери основание, което да позволява това дете да бъде дадено на бащата за отглеждане. Съгласно Закона за ембриологията и оплождането на човешки зародиш, приет във Великобритания през 2008 г., жената, която е бременна с едно дете, се счита за законова майка на това дете, а съпругът на сурогатната майка е законовият баща на детето. Така е и в настоящия случай, тъй като съпругът на жената се е съгласил на процедурата жена му да стане сурогатна майка на детето. Законът постановява също така, че след раждането сурогатната майка е длъжна да даде детето на двамата родители, които са „поръчали” това сурогатно майчинство. Законът ясно потвърждава, че даването на детето само на биологическия му баща е престъпление, което се наказва.

В този британски случай, който е първият в света, съдията решава да даде детето за отглеждане от биологическия му баща – младия човек, който тъй и не намерил подходящо момиче или жена, с което да изгради нормални младежки взаимоотношения, които евентуално да доведат да раждането на тяхно дете. Основанието на съдията е, че бащата може да осинови детето, което и тъй му се пада негов брат, защото е родено от майка му. Детето в този случай не се дава само на бащата (което би било в противоречие със закона), но то живее и под грижите на сурогатната майка. В действителност, посочва съдията, за него може да се грижи само бащата, тъй като той осиновява това дете, макар биологически то да е негов син.

В днешните (от 4 март) британски вестници случаят широко се дискутира и повечето противници на цялата процедура и на решението на съдията се свежда до бъдещето на това дете – до това, как то ще осъзнае роднинските си връзки и в какво отношение то ще се намира към най-близките му роднини. Проблемът се състои в това, че това момче едновременно ще бъде наричано син и/или внук от майката, която го е родила, както и син и/или брат от бащата, който е негов биологически баща. Същевременно, по отношение на сестрата на младия човек, това момче ще бъде едновременно неин брат и неин племенник. Когато дойде време момчето да се ожени и има свои собствени деца, то роднинските им връзки с другите близки роднини ще бъдат още по-объркващи.

son or grandson
Описаният тук случай не е нито изключителен (тъй като сурогатното майчинство е факт от няколко десетилетия насам), нито пък прави някакъв нов принос в процедурата на сурогатното майчинство. Той обаче поставя редица етични въпроси, които досега не са поставяни. От една страна няма акт на кръвосмешение и не е осъществено наказуемо от закона престъпление, а от друга страна биомедицината прави възможно раждането на дете от майката на един млад човек, който е неин син. Тази процедура може да бъде осъществена и между други роднини в рамките на едно семейство и формално няма да има нарушаване на закона, но в нравствено и чисто семейно-битово отношение родените по този начин деца ще израстват в особена „роднинска” среда, която няма да има еднозначно название за роднинските връзки, в които това дете ще се намира.

От много време насам християните многократно потвърждават, че отварянето на „кутията на Пандора” неминуемо ще породи непредвидими последици, които нито човешкият ум, нито най-гениалното прозрение може да предвиди и да проумее. И днес сме свидетели на още един непредвидим факт, който човешкият „прогрес” (в случая – новите биомедицински технологии) ни поднася и който трудно може да се проумее от нормалното човешко съзнание. Последиците в действителност се наблюдават днес, но те невидимо присъстват в нашия живот и ние ги забелязваме или когато някой ги оповести, или пък когато те не могат повече да останат скрити от окото на обществеността. Роденото момче, за което говорим тук, вече е на седем месеца и то се отглежда от бащата, но за неговия случай, който в действителност е започнал преди две години (когато се е вземало решение за начина на оплождане, сетне деветте месеца бременност и раждането) научаваме едва днес, когато медиите разгласиха решението на британския съд.

След време ще научим за неща, които в момента негласно и тайно се извършват под булото на „прогреса” и „новата хуманност”. Затова е още по-наложително още сега, докато имаме възможност, като християни да се противопоставяме на всякакви „прогресивни” технологии, които из основа нарушават християнските принципи на живот на хората на тази земя. Не е нужно да знаем всички беззакония, които се вършат против Бога, щом като знаем, че Свещеното Писание и цялото християнско учение ясно ни посочват онова, което е омразно на Бога, и ни учат, че когато човек се опитва да се постави на мястото на Бога и да „твори” според собствените си похоти и желания, то нищо добро не може да очаква – както от Самия Бог, така и от природата, която Той първоначално е сътворил добра и благоприятна за човека, но която ние поради разврата и отстъплението от Твореца непрекъснато повреждаме и я насочваме срещу самите нас.

В това извънредно издание на блога на „Свобода за всеки” публикуваме текста на резолюция на парламентарната асамблея на Съвета на Европа, приета на 29 януари 2015 г., която за пръв път от няколко десетилетия насам приема документ, който ратува за премахване на нетолерантността и дискриминацията срещу християните.

Публикуваме само текста на резолюцията, без да правим коментари към нея, но със сигурност тя предполага разсъждения за по-нататъшните стъпки, които европейските законодатели могат да предприемат за връщане на ролята и значението на християнството на стария континент. Още отсега можем да смятаме, че тази резолюция е само една стъпка към по-нататъшни решения, които Съветът на Европа може да вземе с цел защита на християнските нравствени ценности. Някои са убедени, че събитията в Париж от началото на януари са дали допълнителен тласък на мнението настоящата резолюция да бъде допусната в пленарна зала на Съвета на Европа и да бъде приета. Ние пък имаме надеждата, че тя е резултат по-скоро от постоянството в политическото участие на християнски лидери в евроструктурите и все по-осъзнатото участие на християните в политическия, икономическия, културния и обществения живот на народите на Европа и в техните законодателни събрания. Надяваме се тази публикация да бъде последвана и от следващи коментари и анализи.

Резолюция 2036 (2015), предварителен вариант
COE-Logo-Quadri
Преодоляване на нетолерантността и дискриминацията в Европа и особено проявите им към християните

Автор: Парламентарно Събрание на Съвета на Европа.

Произход на дебата: Дебат на парламента от 29 януари 2015 г. (осмо заседание) (вж. документ 13660, доклад на Комитета за равенство и недискриминация, докладчик: г-н Валериу Гилечи). Текстът е приет от парламента на 29 януари 2015 г. (осмо заседание).

1. Нетолерантността и дискриминацията на основата на религия или вяра засягат малцинствените религиозни групи в Европа, но те засягат също така и хора, принадлежащи към религиозната група на мнозинството. През последните години бяха отбелязани множество актове на враждебност, насилие и вандализъм срещу християни и техните богослужебни места. На тези действия обаче местните държавни власти често не обръщат внимание. Понякога законодателството и местните разпоредби ненужно ограничават публичното изразяване на вярата, което не дава възможност религиозната вяра и нейното практикуване да намерят достатъчно място в живота на вярващите.

2. Умерената изява на религиозната вяра и нейното изповядване е практическото средство, чрез което може да се осигури действително и пълноценно изповядване на религията. Когато умерената разумна изява на вярата се прилага в дух на толерантност, това позволява всички религиозни групи в обществото да живеят в съгласие, като уважават и приемат различното у другия.

3. На няколко пъти Парламентарното събрание посочи необходимостта от мирно съвместно съществуване на религиозните общности в държавите-членки, особено в Резолюция 1846 (от 2011 г.), отнасяща се до борбата срещу всякакви форми на дискриминация, основани на религията, Препоръка 1962 (от 2011 г.), разглеждаща религиозния аспект на междукултурния диалог и Резолюция 1928 (от 2013 г.), отнасяща се до обезпечаването на човешките права във връзка с религията и вярата и до защитата на религиозните общности от актове на насилие.

4. Свободата на мисълта, съвестта и религията е защитена от Член 9 на Европейската конвенция за човешки права (ETS No. 5) и тя се счита за един от фундаментите на демократичното и плуралистичното общество. Ограничаването на свободната изява на религията трябва да бъде сведено само до предписаните в закона случаи и изискванията за демократичност в обществото.

5. Парламентарното събрание е убедено, че е необходимо да се предприемат мерки за осигуряване на действителна защита на свободата на религията или вярата на всеки един човек в Европа.

6. Поради това Парламентарното събрание призовава държавите-членки на Съвета на Европа към следното:
    6.1. Да способстват за установяването на култура на толерантност и мирно съвместно съществуване, основани на приемането на религиозния плурализъм, на факта, че религиите допринасят за развитието на демократично и плуралистично общество, а също така на правото на човека да не принадлежи към никоя религия.
    6.2. В рамките на принципа за непряка дискриминация, да обезпечи разумна умерена изява на религията, така че:
        6.2.1. да се осигури зачитане на правото на свобода на религията и вярата на всеки човек в рамките на конкретното местно управление, без това да нарушава другите права на хората, гарантирани от Европейската конвенция за човешките права;
        6.2.2. да се спазва принципът за свобода на съвестта на работното място и същевременно да се гарантира успешното извършване на услуги според законите и защита на правото на хората да не бъдат дискриминирани;
        6.2.3. да се зачита правото на родителите да осигурят на децата си такова образование, което съответства на техните религиозни или философски убеждения, като същевременно се гарантира фундаменталното право на децата на критично и плуралистично образование в съответствие с Европейската конвенция за човешките права, нейните протоколи и практиката на прецедентното право на Европейския съд за човешките права;
        6.2.4. да се осигури пълноценно участие на християните в обществения живот.
    6.3. Да бъде защитено правото на мирна изява на свободата на събранията, особено чрез приемането на мерки, осигуряващи правото на провеждане на демонстрация дори и при организирането на противна на нея друга демонстрация, при съобразяване с нормативите за свобода на събранията, с Европейската комисия за демокрация чрез закона (Комисията от Венеция) и с Бюрото за демократични институции и човешки права на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
    6.4. Придържане към фундаменталното право на свобода на изразяването и предотвратяване на случаите, при които местното национално законодателство ненужно ограничава религиозно мотивираното слово.
    6.5. Публично да се осъждат призивите към насилие и използването на насилие, както и каквито и да са други форми на дискриминация и нетолерантност на основата на религията.
    6.6. Да се води борба и да се предотвратяват случаите на насилие, дискриминация и нетолерантност, особено като се провеждат щателни разследвания с цел премахване на чувството за безнаказаност, което характеризира нарушителите.
    6.7. Медиите да бъдат подтиквани да избягват налагането на негативни стереотипи и разпространяването на предразсъдъци срещу християните, така както такива не се разпространяват и за другите обществени групи.
    6.8. Да се осигури защитата на християнските малцинствени общности, които да получат възможността да се регистрират като религиозни организации; да се създадат и да се поддържат съответни места за събрания или за богослужения, независимо от броя на вярващите, като не им се налага ненужно административно бреме.
    6.9. Да се гарантира правото на християнските малцинствени общности да издават и използват религиозна литература.

Изминалата 2014 г. бе тъжна година, преди всичко за „новите” законодатели на Евросъюза, които се опитаха да прокарат редица инициативи, накърняващи правата на християните, а също така и на невярващите, които се придържат към традиционните нравствени устои на техните бащи и деди. Донякъде тя бе тъжна и за християните, защото те не можаха достатъчно успешно да се противопоставят на тези инициативи и да предотвратят дори разглеждането им, да не говорим за приемането им. Вярващите се убедиха, че все още слабото им присъствие в отделните политически платформи в Европа е една от причините техният глас да продължава да остава слаб и неясен.

Януари измина и вече можем да направим равносметка на онова, което се случи в Европа по отношение на нравствените ценности, както и отново да си припомним, че от нас се изисква християнска бдителност и действие, ако искаме християнските норми на живот да не напуснат окончателно континента и собствените ни страни.

Европейските законотворци не престават с усилията си да наложат на народи на Европа своите виждания за „правилно” и „неправилно,” за онова, което е „редно” (според тях) и което е „нередно.” Ако се изразим с християнската терминология – секуларното европейско мислене се опитва да учи народите кое е добро и кое е зло. Интересното е това, че хората в Европа като че не се замислят, че точно това проповядват европарламентаристите: те всъщност ни казват, че човечеството хилядолетия е грешало по отношение на различни нравствени категории и онова, което вярващите са наричали грях и зло в действителност е добро и полезно за народите. Било че сме забързани в ежедневието си, било че те ни объркват с мъглява терминология, било че немалко семейства просто се борят да оцелеят, било че просто сме нехайни към себе и към другите – много изглежда са причините, поради които хората като че не схващат, че „новите” европейци ни учат на „нова” нравственост.

Но което е по-сериозно – те не само ни учат, а просто без да ни питат си приемат резолюции и правят промени в съответни законодателни инициативи с цел постигане на онова, което „новият” морал им подсказва. Понякога това става, защото хората като че нямат време да се огледат и да видят какво се случва в европарламента и като разберат, да се опитват да действат и да спрат поредицата от антихуманни мерки, които се готвят за приемане.

mum dad childЕдна такава антихуманна мярка продължава да бъде абортът, т.е. убийството на едно дете, което по Божи промисъл вече е заченато в утробата на майката и което трябва да дойде на този свят, с надеждата че то ще познае Бога и ще Го прослави. Навярно ще си спомним, че мнозина бяха онези „нови” лидери на Европа, които желаеха да представят проблема за аборта не като лично дело, а като „право” на майката (и дори на бащата) – това бе т.нар. „доклад Естрела.” И щом като аборът е „право,” значи решаването на въпроса трябва да се отнесе до европарламента, който да направи корекции във вижданията си за правата на човека и да внесе в документите и това ново „право,” т.е. „новата” свобода да убиеш едно човешко същество. На 10 декември 2013 г. все пак европарламента реши, че този въпрос е от компетенцията на държавите-членки и отклони искането. Сетне цяла година, чак до края на 2014 г. „новите” продължиха усилията си да убедят европарламента, че става въпрос за права и свободи, а не за лично предпочитание, тъй като, видите ли, немалко майки и семейства в отделни страни страдали поради отказа да бъде извършен аборт. Един упорит белгийски парламентарист от социалистическото партийно крило (това е Марк Тарабела) реши, че няма да остави този въпрос нерешен и само преди месец изготви обстоен аргумент, с който да докаже защо абортът е „право” и представи този документ в европарламента, като настоя законодателното европейско събрание да преразгледа решението си от 2013 г. и да включи „правото” на аборт като базисно човешко право. На 14 януари 2015 г. християнската организация „Загриженост за християнството” отново поднови апела си към християните, наречен „Да не позволим на Тарабела да поднови въпроса Естрела,” и ги призова да се включат в подписка за спиране на инициативата на социалиста Тарабела, който самият, изглежда, е изпаднал в голямо объркване относно категориите правилно и неправилно и редно и нередно в нравствен аспект.

Колкото обаче Европа да говори за права и свободи, то изглежда такива се осигуряват само на онези, които са послушни и приемат „новата” нравственост. Ако решиш да изкажеш или по друг начин да проявиш християнските си възгледи, това може да ти коства работата, отношението с държавните институции и социалните служби, семейството, и дори може да отидеш в затвора. В края на миналата година по време на заседание на т.нар. „Семеен съд” в Кент, Великобритания, съдията Ричард Пейдж каза: „Осиновените деца имат нужда от майка и баща, а не от родители-хомосексуалисти.” Той веднага бе временно освободен от длъжност и му бе препоръчано да се включи в курс „Равенство между хората,” където да бъде научен на „правилни” отношения към хората. На 17 януари 2015 г. британският „Мейл” подробно разгледа случая му и въпреки широката подкрепа за съдията, той си остава нерешен, преди всичко поради упорито налаганата „политика на равенство” и политика на „придържане към британските ценности,” което отново насочва към безусловно спазване на светския модел на устройство на държавата и изключителна толерантност към всеки и към всички, независимо от техните убеждения и наклонности (колкото и греховни да са те, според християнското разбиране).

Преследването на християни стига и до там, че децата биват отнемани от родители-християни, защото, видите ли, те възпитавали децата си неправилно. Отново случай в Англия от 25 януари 2015 г. ни показва как две деца са отнети от родителите им, защото те ги карали да ходят на църква, не им позволявали да псуват и когато били твърде немирни и непослушни, получавали плесници по ръцете. Това, според социалните служби, които им отнели децата, било варварство спрямо тези деца и британската държава не може да търпи подобно нещо.

mum dad mumОще по-разгорещени януарски спорове разделиха хората по света на две мнения относно биомедицинската технология "дете от трима родители," т.е. „създаването” на дете от генетичен материал на трима родители. От сферата на говоренето (което продължаваше през цялата 2014 г.) споровете преминаха в парламентарна зала (в случая – в британския парламент), където бе приет законопроект, предвиждащ обсъждане на въпроса за легализация на тази процедура. Ако тя бъде приета от този парламент, то Великобритания ще стане първата страна в света, която ще узакони „създаването” на дете от две майки и един баща. Ще продължаваме да следим събитията, но още отсега почти със сигурност можем да кажем, че британският парламент ще одобри новата „технология на раждане.” Новата технология широко се изяснява и дори рекламира, тъй че хората да разберат какъв голям прогрес ще бъде направен за „новото” бъдещо поколение, каква изключителна полза тя ще принесе на народите, и така убедени, съответно да подкрепят инициативата.

slovak referendumМесец януари на тази година като че ни показва и една положителна инициатива по отношение на нравствените ценности. През този месец в Словакия се проведе широка кампания за защита на традиционното семейство и бе предложено на 7 февруари 2015 г. да се проведе референдум по въпроса. На участващите в него ще бъдат зададени три въпроса:
- разбирате ли семейството като състоящо се от една майка и един баща и техните деца;
- приемате ли, че деца не трябва да се осиновяват от родители-хомосексуалисти;
- съгласни ли сте с предложението родителите да имат право да отписват децата си от предмета „сексуално обучение.”
Кампанията широко се подкрепя от църквите в Словакия, а също така и от политици, които твърдо са решени в страната да се отстояват християнските нравствени норми, които са еднакво полезни както за вярващи, така и за невярващи. И в този смисъл прилагането им не нарушава ничии права, а напротив – отстояват се правата за изграждане на естествени човешки семейства, състоящи се от майка, баща и деца. Надеждата ни е, че Словакия ще стане първата страна в Европа, която чрез гласа на народа отново ще върне една християнска норма за основополагаща за нейното общество и ще предотврати приемането и налагането на греховни практики.

Ще продължаваме да следим европейските събития и през февруари, но същевременно призивът ни е както да ги следим, така и да търсим възможности за участие в дебатите по различните въпроси, които засягат вярата на християните и всъщност – засягат законодателството на европейските страни, което все още продължава да има християнски основи, макар не всички да разбират това. Все още има шанс да бъдат удържани юздите на разпасалите се, просто от нас се изисква действие, а не само наблюдение или разсъждение.

unicef-303925 6402014 година бе печална година за народите, които имаха надежда и вяра в прилагането на принципите на свобода на мисълта, словото, религията и другите убеждения на хората като неотменимо право на всеки човек, дошъл на тази земя. 2014 година ни показа, че свободата да изповядваш религията си се ограничава все повече и повече, че гласът на вярващите се заглушава или пък се пренебрегва, независимо от усилията на религиозните институции за противопоставяне на несправедливостта. Същата 2014 година ни посочи, че светските власти предлагаха и приемаха закони, които противоречат на здравия човешки морал, но които са угодни на една или друга изключително малобройна група от хора или организации, „борещи” се за слободия, а не за свободи. Това с особена сила се отнася до дебатите относно хомосексуализма и т.нар. ЛГБТ-хора (лезбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните).

Борбата на здравомислещите и особено на християните бе насочена към отмяна на подобни закони или към недопускане на разглеждането на подобни законопроекти, които се опитват да наложат „нова” нравственост в либералния свят. И докато опозицията между светските власти и вярващите през 2014 г. се разглеждаше преди всичко в светлината на недопускане на хомосексуализма като „норма” в обществените отношения, т.е. като някаква „норма” в отношенията между възрастните членове на обществото, то в края на тази 2014 година и организацията, която десетилетия наред бе призвана да защитава децата, УНИЦЕФ, с радост „прегърна” идеята за хомосексуализма и за родителите-хомосексуалисти и се опитва да наложи виждането си и на страните-членки на ООН, особено чрез своята дейност в световен мащаб, където тя работи за благото на децата.

Съвсем наскоро УНИЦЕФ прие документ, наречен „Елиминиране на дискриминацията срещу децата и родителите, основаваща се върху сексуалната ориентация и половата идентичност”, в който не само широко се проповядва „правото” на хомосексуалните да бъдат „родители” на деца, но се призовава в различните държави да се въведат закони, които да препятстват „дискриминацията” на подобни „семейства”, състоящи се от хомосексуални родители и осиновени от тях деца.

Това е изключително тъжен завършек на 2014 година, в която някои слободомислещи нанесоха такава огромна вреда върху мислите, съзнанието и вярата на хората – както на обикновения здравомислещ човек, така и на вярващите. УНИЦЕФ бе една от малкото организации, която през десетилетията остана неопетнена от скандали, сделки и политически влияния и с усърдие помагаше (и продължава да помага) на милиони деца по света, като ги избавя от страданието, недохранването, болестите, неграмотността и т.н. Стотици милиони хора по света вярваха на УНИЦЕФ и нейните работници, те доверяваха бъдещето на детето на тази организация, която действително вършеше чудеса по света и избавяше най-малките граждани на планетата от хроничните болести на този век.

И всичките добрини, които УНИЦЕФ вършеше, рухнаха само в един ден, когато организацията прие горепосочения документ и застана зад редиците на онези, които наричат порока добродетел и грехът – „право”. Днешните слободолюбци си намериха термина, който им бе необходим, за да защитават неморалните си стремежи за промяна на обществените отношения – думата „дискриминация”. Използването на тази дума се върши от хора с най-различни интереси и цели, както положителни, така и дълбоко отрицателни. Та сега и УНИЦЕФ начена да се бори за предотвратяване на „дискриминацията” срещу деца и родители, когато тази „дискриминация” се отнася до сексуалната ориентация и до половата идентичност.

Като посочва какви са определенията на термините „сексуална ориентация”, „полова идентичност” и „ЛГБТ-лицата”, на страница 3-та от своя документ организацията призовава държавите правилно да разбират тези дефиниции и съответно да ги прилагат в своето законодателство. Сетне на 4-та страница държавите се призовават да отменят онези свои закони, които „ограничават” правата на децата, ако една хомосексуална „двойка” реши да ги осинови. Този призив е отправен преди всичко срещу приетия неотдавна в Русия закон за защита на здравето и моралната чистота на децата, което също е част от законодателството и на други държави. В документа се казва: „УНИЦЕФ подкрепя приемането и влизането в сила на закони, които осигуряват на ЛГБТ-двойките и на техните деца законно признаване на връзките им като семейни връзки.”

unicef children talkЖивотът на едно дете в „семейството” на двама хомосексуалисти не е просто изключителна беда за нравственото развитие на самото дете, но то е беда и за обществото, което приема подобна извратеност, при която детето живее в обстановка на всекидневно осъществявано нравствено беззаконие на двама възрастни, които „познават себе си” (използвайки библейския израз за сексуалното сношение) и същевременно се изявяват като родители на децата в тяхното „семейство”. В своята среда – в училище, сред приятели, на улицата и т.н. – тези деца и техните „родители” трябва да бъдат приемани от другите техни връстници, от учителите, лекарите и които и да са други специалисти, с които децата неминуемо влизат в общение, като нещо естествено и нормално. Наистина, децата са деца и тяхното израстване е дълг на обществото, но чрез отношенията на тези деца със своите връстници и с другите хора содомският грях неусетно (а на места и съвсем забележимо) се разпространява в това общество, което е приело за нещо „естествено” и „нормално” хомосексуални лица да бъдат „родители” на децата.

Хората обикновено посрещат всяка Нова година с надежди за по-добра година и за по-успешно развитие на обществата с цел духовен и материален напредък, както на отделните семейства, така и на държавата като цяло. 2014 година ни показа, че неморалните законодателни мерки на някои покварени хора и организации могат да нанесат непоправими вреди на душевното здраве на отделни хора, а дори и на цели общества. Надеждата ни за по-добра 2015 година се крепи върху виждането, че вярващите, и особено християните, ще намерят достатъчно средства и възможности за противопоставяне на разширяването на разврата сред обществата – първо в собственото общество, сетне в другите общества и организациите, които са станали развъдник на порочни практики и идеи. Наистина, надеждата крепи човека, но съвременното нападение на злостни неморални идеи и практики върху съзнанието на народите не ни позволява само да се надяваме – днешните факти налагат активни действия, ако искаме всяка нова година да не води до увеличаване на покварата, а до нейното лекуване и преодоляване. А какво по-лековито средство може да съществува от приемането на Христос, от усилване на вярата в Него и следването след Него. Да Го следваме ще рече да изпълняваме Христовия нравствен закон и да се стремим той да бъде нравствен закон на всяко едно общество (какъвто той, впрочем, е бил в продължение на векове, когато обществата в Европа се наричаха и на практика бяха християнски).

Организацията за защита на естествените и морално оправданите права на гражданите на някогашните християнски народи, наречена „Граждани, да действаме”, организира различни петиции срещу несправедливи и дълбоко неморални идеи и практики и по този начин се опитва да пробуди съзнанието на всеки гражданин на което и да е общество и да покаже истинската същност на извършващото се насилие върху мисленето и поведението на семействата и на здравомислещите хора. Организацията начена подписка и срещу документа на УНИЦЕФ и нашето участие в тази подписка може да допринесе той да си остане само на хартия, без да бъде придвижен по-нататък в структурната йерархия на ООН. Да я подпишем е най-малкото, което можем да сторим само за една минута от времето ни, но освен това трябва да търсим възможности да показваме истинското лице на покварата, налагана ни от слободията на някои хора и организации, които или са се заблудили в мислите и действията си, или пък съзнателно налагат своята нова „нравственост” на цели народи и на техните деца. Като покажем истинското лице на беззаконието, ще си спечелим привърженици и така ще можем да намерим и средствата и възможностите за противодействие срещу безнравствеността, която някои се опитват да наложат на хората по света, като използват мощта на такива организации, като ООН. Да бдим и същевременно да действаме, защото от нас зависи как ще посрещнем и следващата Нова година – дали с още по-злостни неморални идеи и практики, налагани на народите, или с Христовото знаме на истинската свобода и истинското право на човека да Го познае и да Го следва, като прави ясна разлика между добро и зло, нравствено и безнравствено, порок и добродетел.

Съвременните законотворци, особено тези в Европа, определят равенство на хората пред закона. Това се счита за прогресивна стъпка на съвременните общества. Същевременно равенството, т.е. равнопоставеността между отделните хора, независимо от раса, пол, религия, образование, способности или недъзи и т.н., също е постановено със закони и те също се считат за мерило и ценност на днешните общества. И действително, законите за равенството значително допринесоха за изравняване на правата на хората и особено на онези, които в миналото бяха дискриминирани и нямаха възможност в еднаква степен да вземат участие в обществения живот. Днес в повечето европейски страни хората с увреждания и недъзи, например, живеят пълноценен живот и имат възможност да се ползват от всички облаги, които една държава може да предложи. Множеството подзаконови актове (напр. задължителното изграждане на различни приспособления, устройства, платформи и други удобства) действително допринасят за равнопоставеността на тези хора в обществото.

zakon ili suvest
Същевременно законотворците разшириха обхвата на законите за равенство и за предотвратяване на дискриминацията и включиха в тях клаузи, които уж на пръв поглед допринасят за по-видимо равенство между хората, но на практика ограничават правата на други хора. Такива са например случаите с разширяване на обхвата на нормативите, отнасящи се до хомосексуалистите и еднополовите бракове, до решението за извършване на евтаназия, до своеволната промяна на пола и дори на личността и т.н. Многократно тук в блога описвахме случаи на дискриминация на вярващите от страна на държавата, например осъждането на християни, които отказват предоставянето на услуги на хомосексуалисти или отказват да приемат евтаназията като законово определение на държавата. Многобройните примери на дискриминация спрямо вярващите карат някои християнски законодатели да търсят възможности дори и при съществуващото „прогресивно” законодателство в развитите либерални демокрации да се прокарат идеи и предложения, които, ако бъдат и законово закрепени, могат да защитят интересите и на вярващите, а не само на атеистите, каквото е положението днес в повечето модерни държваи.
2014-11-08 new 4509428 I2
Неотдавна, в наш материал от 1 август 2014 г., разказахме за една сладкарска фирма в Северна Ирландия, която отказа да постави надпис върху тортите си, който да рекламира еднополовия брак. Фирмата бе санкционирана и служителите й бяха определени като нетолерантни и неподчиняващи се на британското (и северноирландското) законодателство. Великобритания се сблъска с множество подобни случаи на „нетолерантно” и „закононарушително” поведение на вярващи, особено когато става въпрос за сферата на бизнеса и обществените отношения (слава Богу, държавата все още не се меси в семейния живот на вярващите). И изглежда тъкмо там, където вярващите се сблъскват с недомислиците на законите, се правят и съответни предложения за „подобряване” на тези закони. Само преди два дена, на 8 декември, парламентаристи и правителствени служители в Северна Ирландия обявиха решението си (широко оповестено в белфасткия „Телеграф”) да внесат за разглеждане т.нар. „изява на съвестта” като допълнителна клауза в законите, отнасящи се до равенството и дискриминацията. Подтикът за този ход идва от все още нерешеното дело на сладкарската фирма, която може да бъде осъдена заради това, че като семейна фирма тя не е пожелала да постави искания от хомосексуалистите надпис (и целият случай стана широко известен като „гей-тортата случай”).

givanp01 180pxВносителите на законопроекта (особено парламентаристът Пол Гайвън) считат, че едно общество е толерантно тогава, когато то позволява в него да има място и за различия, а не само уеднаквяване и равенство, което би създало някакво роботизирано общество. Толерантността изисква обществото да се съобразява както с необходимостта от предотвратяване на всякаква дискриминация, така и да зачита вярванията, надеждите и мислите на всеки член на обществото, т.е. да приема, че човек има право да действа според своята съвест, когато това не води до нарушаване на обществения ред или сигурността на гражданите. Отказът на една семейна бизнес фирма да рекламира еднополовите бракове, или на друга семейна бизнес фирма да приема хомосексуалисти в дома им, макар и превърнат в хотел, не нарушава обществения ред и сигурността, а е „изява на съвестта” на гражданина, с което другите граждани могат и трябва да се съобразяват.

Законопроектът потвърждава, че новата клауза, наречена „изява на съвестта”, ще осигури защита на онези, които имат различно виждане за света, в случая вярващите, независимо дали това са християни, мюсюлмани или принадлежащи към друга религия или вярване. Днешните клаузи на законите за „равенство” и против дискриминацията в действителност дискриминират вярващите, тъй като не им позволяват да действат в съответствие с вярванията и съвестта си, особено когато осъществяват бизнес или друга публична дейност. А едно толерантно общество не трябва да позволява подобно нещо, твърдят вносителите на законопроекта.

Разбира се, поддръжниците на законите за равенство като проява на светската държава, а също така поддръжниците на хомосексуалистите и еднополовите бракове, настояват, че въвеждането на клаузата „изява на съвестта” в Закона за равенството ще внесе нови разделения в обществото и ще разводни или обезличи понятията „равенство” и „дискриминация” (някои дори вече обявиха, че се срамуват, че са родени в Северна Ирландия, след като стана известна новината за новия законопроект), но тепърва ще се види дали разумът ще надделее или отново законотворците ще пренебрегнат факта, че законите за равенството на практика водят до дискриминация на вярващите. Очаква се в близките две седмици да стане ясно как се приема новият законопроект.

Juncker 03 0e426abaa8Тези последни събития в Северна Ирландия навярно ще окажат по-далечен и по-продължителен ефект и върху законотворческия процес в европарламента, където също бе начената кампания срещу подготвящия се от няколко месеца текст на „Директива за равнопоставено отношение” – законопроект, който ще бъде предложен на страните-членки на Европейския съюз за приемане от националните парламенти и ще стане част от националното законодателство. Преди десетина дена, на 1 декември 2014 година, повече от 100 организации, представляващи няколко милиона граждани на Европейския съюз, внесоха призив в европарламента, който по-специално е обърнат към президента на Европейската комисия, с молба подготвеният текст да бъде оттеглен или пък той да бъде преработен. Текстът действително е проблемен и неговото приемане може да разшири проявите на дискриминация срещу вярващите по подобие на случаите във Великобритания. Проблемът с Директивата е този, че законопроектът първоначално целеше да се предотвратят случаите на дискриминация срещу беззащитните, болните и хората с недъзи, но сетне бе разширен и обхвана и защитата на хомосексуалистите и поддръжниците на еднополовите бракове. Проблематична е и терминологията на Директивата, където думите „дискриминация,” „сексуално посегателство,” „неблагожелателно отношение” и т.н. имат доста размит смисъл и формулировка. Според сега разбираните термини, една проява на съвестта и вярата на човека може да бъде сметната като „дискриминация” или като „неблагожелателно отношение” и тъкмо в това е проблемът – как отделните хора или институции правят разлика между действителни и потенциални намерения или действия, какви са последиците от тях и има ли нарушаване на обществен ред или сигурност за който и да е гражданин на страната.

Очевидно е, че усложняването на обществените отношения подтиква законотворците да търсят най-приемливите за народите термини и формулировки, които да позволяват установяването на равнопоставени отношения между хората, без разлика на раса, език, пол, религия, образование и т.н. Това ще рече, че законите не само че не правят разлика между раса, език, пол, религия и т.н., а напротив – те трябва да отчитат всяка една черта на отделния индивид, а именно, неговия произход, неговия език, неговите вярвания и т.н. Когато те всички бъдат отчитани и когато се поставят в някакво хармонично отношение един към друг, тогава може да се говори за равенство и за предотвратяване на дискриминацията. Днешното състояние на нещата, когато натискът върху вярващите се усилва все повече и повече от светската държава, не може да продължава повече, ако държавата (в нашия случай говорим за Европейския съюз и всяка негова страна-членка) държи да се нарече толерантна, демократична и уважаваща всеки член на обществото, включително вярващите.

Само преди десетина дена, на 12 ноември 2014 г., секуларистите в европарламента (които наричат себе си „Платформа на европейския парламент за секуларизъм в политиката”, ПЕПСП) се събраха да обсъдят целите си за следващите пет години, тъй като сега се приемат нови законодателни инициативи и те използват момента да прокарат тезите си. Мотото на срещата им бе „Европа има право на секуларизъм.” Ако само с това се изчерпваха инициативите им, може би вярващите не биха били толкова разтревожени. Замислите на секуларистите обаче отиват много по-далеч от призива за някакви си права.
no-faith 4ae9cd711bЕто какво пише пресата за упоменатата среща: „В идеалния свят на европейските секуларисти, които считат че либералната демокрация се намира под постоянната заплаха от страна на религията, вярващите граждани няма да имат същите права, каквито имат другите граждани, когато става въпрос за обществените дебати. Вярващите трябва да мълчат. А европейските секуларисти ще счетат това за демократичен напредък, за свобода и дори за политически неутралитет. Те твърдят, че политическата сфера трябва да бъде „защитена” от всякакви религиозни вярвания, които продължават да оказват влияние върху демокрацията и върху човешките права. Нещо повече, според войнствените защитници на Европа без религия тъкмо Ватиканът, с неговата „огромна власт”, е най-голямата заплаха за съвременното секуларно общество”.

Тези първоначални думи от публикацията на European Dignity Watch недвусмислено посочват главните цели на тази групировка (в действителност консултативният й съвет се състои от представителите на 11 различни европейски неправителствени организации) – премахване на религията от политическия (а оттам – и от обществения) живот на континента и налагане на секуларизма като единствена идеологическа алтернатива за европейските граждани. Ако само това би била целта на секуларистите, то навярно вярващите някак си биха оборили тази тяхна главна теза и биха доказали правото си на политически живот в своята страна и в Европа като цяло. Но в действителност секуларистите мечтаят за свят, в който религията е тотално изместена от общественото пространство и където вижданията на атеистите и „свободомислещите” са изцяло въплътени в живота на обществата. Нека продължим разказа на защитническата организация:

Какво би представлявала една идеална секуларна Европа? Според председателите на срещата на ПЕПСП в секуларна Европа ембрионалните изследвания, евтаназията и сексуалните и репродуктивните права ще процъфтяват. Като централен елемент на ‘хуманитарната помощ’ абортът по желание ще допълни картината на секуларния рай. ‘Вече поискахме от Европейската комисия хуманитарна помощ с цел подпомагане извършването на аборти на изнасилените жени в Сирия”, казва председателят на срещата на ПЕПСП София Интвелд’”. Председателката дори посочва, че „единственото, което те (жените в Сирия, бел. прев.) в момента получават от Европейския съюз, е сутрешното хапче, което те вземат след сексуалното сношение; а това е толкова жалко”, жалва се тя.
secular europe
Не само това, но и много други сфери на обществения живот трябва да бъдат пропити от секуларния дух, твърдят европейските секуларисти: „Други приоритети на секуларистите включват цялата гама на т.нар. „права” на ЛГБТ-лицата и на жените, образованието ‘без предразсъдъци’ и премахване влиянието на религиозните организации върху политиката на държавите относно човешките права… Друга главна област на дейност на ПЕПСП е осигуряването на секуларния характер на институциите на Европейския съюз”, в чието ръководство не могат да влизат вярващи, какъвто е примерът с Антонио Таяни, който бе избран за заместник председател на европарламента и който бе осъден от София Интвелд, която заяви, че „поради неговото екстремистко католическо възпитание той не може да представлява обществото.”

Изявленията на евро-секуларистите от 11 ноември идват в момента, когато в началото на ноември се организираше посещение на папа Франсис в Европейския парламент в Страсбург, тъй като те бяха готови да положат всякакви усилия това посещение да не се осъществи. Според тях влиянието на религиите в Европа върху държавните структури е в ущърб на правата на атеистите и секуларистите и поради това всяка религиозна проява или посещения трябва да бъдат изключени от политическия (а оттам и от обществения) живот на Европа. Интересното обаче е това, че дори до днес, 25 ноември, когато папа Франциск ще се обърне с реч в европарламента, ПЕПСП не реагираха и не отправиха по-нататъшни протести срещу тази изява. Но затова пък Европейската хуманистична федерация не се забави с протестните си обвинения и вчера публикува остра протестна декларация, подписана от 23 европейски организации.

Разбира се, и самите християни нямат еднозначно мнение относно посещението на главата на римокатолическата църква в една светска организация, и това при положение, че папата представлява само католическата част на Европа и същевременно никоя друга християнска общност не го е упълномощила да говори от името на всички християни на стария континент. Същевременно е известно, че европарламентът се посещава и от други ръководители на християнски църкви и това никак не накърнява неговият светски характер, а напротив – тези факти посочват, че религиите, и особено християнството, са жива и неизбежна реалност на обществения живот в страните на Европа и тази реалност не може да бъде заличена само поради желанието на една или няколко антихристиянски и антирелигиозни организации или движения.

Много по-полезно би било за ПЕПСП и другите атеистични организации да признаят (а също да спазват) факта на свобода на съвестта и на религията и да позволят на всеки член на Европа да се труди и да живее според убежденията си, без да съществува заплахата някой да им отнеме тези изконни права и да ги преследва като граждани от по-низша каста (както те самите твърдят в документа си, вж. предпоследния параграф на цитираната публикация).

В България не съществува голямо напрежение между секуларистите и вярващите и въпреки това всеки християнин трябва да бъде наясно с опасностите, които европарламента може да създаде за всеки вярващ в рамките на Европейския съюз, ако този парламент се вслушва в гласа на такива антирелигиозни движения като ПЕПСП, Европейската хуманистична федерация и много други. Да бъдем бдителни и да поемем необходимата гражданска отговорност си остава една от най-важните задачи на всеки вярващ християнин.

Само преди два дена, на 19 октомври 2014 г., британският „Телеграф” публикува съобщение за потенциалната опасност, която дебне всяко училище в страната, което не проповядва „британските ценности,” т.е. ценностите на британската държава (новината тук). Медията посочва конкретно училище, което отказва да бъде „толерантно” към настояването на държавата за насаждане на възгледите на други религии и на светската идеология в неговата християнска среда. Като християнско училище, то възпитава своите ученици в християнските ценности и не може да ги възпитава в ценностите на държавата, някои от които са във въпиющо противоречие с християнската нравственост и с евангелските принципи, върху които се гради образованието на подрастващите в това учебно заведение.

student-2-213004-m 2
Конкретният повод на просветните власти за отправяне на заплаха към училището, че ще получи по-ниска квалификация и че дори може да бъде закрито, е отказът на училищната администрация да допусне ислямски свещенослужител да провежда сутрешното християнско събрание (ежедневна училищна практика, която от векове се следва в училищата на Англия и която се спазва и до днес). Държавната институция, занимаваща се с училищата в страната, предупредила християнското училище, че то трябва да учи учениците си да се придържат към „британските ценности,” което предполага еднакво отношение на децата както към собствените убеждения (в случая – към тяхната християнска вяра), така и към убежденията на другите, т.е. убежденията на другите вярващи (мюсюлмани, юдеи, будисти, сикхисти и т.н.) и на атеистите. На практика изискването на просветните власти се свежда до размиване на християнските ценности и заместването им с някакви светски принципи на „мирно съвместно съжителство във Великобритания,” където представителите на различни възгледи за света трябва да се откажат от личните си разбирания и трябва да приемат някакви изкуствени „британски ценности” като свои.

През последните два месеца в Англия се разгоря дебат по повод на някои ислямски училища, в които от години се насажда нетолерантност към другите религии и където децата биват възпитавани във фундаменталистки ислямски дух. Тук може да се научи повече за т.нар. „троянски кон” в английските училища – преподаване в ислямските училища на мюсюлмани-фундаменталисти, които се опитват да насадят фундаменталистки възгледи в подрастващите. Просветните власти продължават да се борят с проблема „троянски кон,” но изглежда борбата им се разпростира не само върху ислямските училища, а и върху всички училища в страната, като държавата вижда изхода за преодоляването на проблема в идеята всички училища във Великобритания да бъдат задължени да проповядват в класните си стаи „британските ценности,” т.е. равнопоставеност на всички възгледи на отделните граждани и пълна толерантност към различните убеждения на британското население. В тази връзка просветното министерство въведе нови правила за британските училища (наречени „анти-екстремистки” разпоредби), които са длъжни да се съобразяват с тях.

Новите разпоредби ограничават правата на децата, родителите, учителите и на училищата, като не им позволяват да се придържат към религиозните си убеждения и да ги практикуват,” казва Саймън Калвърт, зам. директорът на британския „Християнски институт.” „За наше учудване научихме, че на училището било наредено да покани представители на други религии, например един имам, които да провеждат сутрешното християнско събрание и да преподават,” продължава Калвърт. „Ние подкрепяме виждането, че трябва да се вземат мерки за предотвратяване на радикализацията в британските училища, но приетите нови правила не допринасят за това,” потвърждава експертът (за подробности вж. линка по-горе на „Телеграф”).

Не се съмняваме, че държавата в днешно време оказва все по-голям натиск върху своите граждани, включително върху образованието на подрастващото поколение, но да накараш учителите и учениците в едно християнско училище да изоставят християнските си ценности и да приемат мюсюлманските или юдейските или пък секуларните и светските ценности – това вече минава всякакви граници на добронамерени отношения между църква и държава. Интересно е защо държавата не схваща, че тези учители и ученици са не само поданици, но и добросъвестни граждани, данъкоплатци, избиратели, работници и учени, които отдават професионализъм и опит на тази държава, а тя се държи с тях като мащеха с децата си. Радикализацията трябва да се прекрати, но защо държавата вижда радикализация и в християнските училища? Фактите в Англия потвърдиха, че такава практика съществува в редица мюсюлмански училища и това накара просветниците да приемат новите мерки, но защо те подведоха под общ знаменател всички училища, включително християнските, и по този начин всяко едно училище в страната може да бъде заподозряно, че учи децата на нетолерантност, щом като не кани друговерци или атеисти да преподават в неговите класни стаи.

Отношенията между църквата и държавата търпят развитие и ние като християни трябва внимателно и с голяма бдителност да следим това развитие, за да не се окаже и нашата страна пред подобен проблем, който сега наблюдаваме в Англия и който би могъл да подтикне и други европейски страни да преразгледат училищните си правила и разпоредби.

Страница 3 от 4