Ръководителят на щаба за справяне с коронавируса по време на пресконференция


На въпрос на журналистка по време на пресконференция на 20.03.2020 г., ще се предприемат ли мерки за ограничаване на посещенията и събранията в църквата, ген. Мутафчийски, ръководител на щаба за справяне с извънредната ситуация, кратко и дипломатично отговори, че са отправени „вербални“ предупреждения към църквата, но Св. Синод (на БПЦ) следва да вземе решение.[i] Ако това е коментар за православната църква, то същият може да бъде приложен и за протестантските вероизповедания.

Почти нескритото раздразнение на представителката на журналистическата гилдия от това, че църквите не са затворили врати и не са принуждавани да го направят, прозиращо в начина и обстоятелствата на задаване на гореспоменатия въпрос, ни помагат и ние да зададем въпроса: докъде ще стигнат налаганите ограничения във връзка с извънредното положение, въведено от парламента? В тази неясна и непрекъснато променяща се ситуация трудно може да се прецени кои ограничения на правата на хората са резонни и кои – прибързани и ненужни.

Правото на вероизповедание по чл. 37 от Конституцията (КРБ) не може да бъде ограничавано. Това право обаче е сложно съставно. В него се включва правото на свободна мисъл и убеждения, тоест – свобода на съвестта, формирането на вяра; правото на свобода на словото – да изразяваш публично и да комуникираш вярата си и убежденията си; както и правото на сдружаване – с регистрация на юридическо лице или без такава; и разбира се, правото на общи събрания за богослужения, четене на Библията, молитва, споделяне на свидетелства за действието на Бога в живота на вярващите и др. подобни.

Така правото на вероизповедание по чл. 37 от КРБ (или „правото на свобода на религията“, по терминологията на Европейската конвенция за правата на човека, чл. 9) се състои от няколко основни права – на свобода на съвестта, словото, събранията, сдружаването.

В същото време, ако бъдат ограничени събранията, които не са сред правата, неотменими дори и при военно и извънредно положение, то означава ли това, че събранията по религиозни причини следва да бъдат ограничени?[ii]  

Ето тук въпросът на антирелигиозно настроената журналистка придобива значение. Ще ограничи ли държавата богослуженията на църквата, в библейското послание на която хората намират насърчение, вяра, утеха в трудни времена, призив за помирение с Бога и надежда за вечен живот, или ще остави тази последна възможност за преодоляване на сковаващия страх да бъде като спасително въже за тези, които търсят спасение?

За успокоение на държавните ръководители, натоварени с нелеката задача да търсят решения в сегашната динамична и плашеща ситуация, този въпрос има своя отговор, и той не зависи от тях. В исторически план, в дни на епидемии, пандемии и световни кризи християните са били общност, която жертвоготовно дава от себе си нужното, а и с Божията помощ, да донесе посланието на утеха и надежда, но и на истина, чрез откровението за Спасителя Исус Христос.

За невярващите, които не могат да отидат на своите барове, футболни мачове, рокендрол и диско зрелища и забавления, някак остава неясно защо на християните трябва да им се позволи да продължат да се събират? Защо страхът, сковал народите и целия свят, не трябва да се отнася за християните? Отговорът е в посланието на църквата и служението на последователите на Христос.

В тази връзка, държавните мъже (и жени) могат както да помогнат, така и да попречат това важно и животоспасяващо послание да стигне до хората. Божието слово се е разпространявало в най-тежки исторически моменти и в непосилни за хората в света времена, изпитания и антихристки режими и е водило до спасение и духовна промяна на мнозина.

И не за срам, а за похвала на българските държавници, а и за пример на други държави и техните лидери, до момента първите правят правилния избор и съдействат на вярата в Бога и свободата на вероизповеданието да удържат победа над коварния вирус и страховете, които идват с него.

Така, съгласно новозаветното учение в Римляни 13 глава, управниците на България се явяват Божии служители, които се грижат не само за здравето на хората и за ограничаване на ефекта от заразата, но и за духовното добруване на народа, оставяйки вратите на църквите отворени като врати на надеждата.

На практика те вършат Божията воля в съгласие с Христовите думи, записани в ев. Йоан, шеста глава, стих 40:

Защото това е волята на Моя Отец: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден.

 

 

[i] Вж. тук за повече подробности: http://pastir.org/koga-shte-rabotyat-tsarkvite/comment-page-1/.

[ii] Конституция на България. Чл. 57. (3) При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37. Тези неотменими права са съответно: правото на живот, забрана на мъченията и жестокото третиране, правото на справедлив процес, неприкосновеност на личния и семеен живот, чест, достойнство и добро име, и правото на вероизповедание.

Домът на киното в София отново отваря широко врати. Празният доскоро киносалон постепенно се изпълва с един по-особен вид любители на седмото изкуство. Зрителите заемат местата си и в очакване на предстоящата прожекция, оживено общуват помежду си. Навън времето е топло за сезона, а вътре, зад четирите стени, е горещо от разпалени емоции и артистична възбуда. Жуженето на човешки гласове не след дълго достига връхната си точка, но скоро след това стрелките на часовника нетърпеливо подсказват, че е дошъл часът, посочен на плакатите отвън. Светлините изгасват, разговорите утихват и екранът светва с обещание.

Започва един извънреден кинофестивал. Един по-особен вид почитатели на филмите имат възможността да се запознаят с пет нови заглавия в рамките на необичаен кинофорум, свързан със „София прайд филм фест“. Различното през 2020 г. е, че фестивалът, който иначе се провежда в навечерието на София прайд, този път е допълнен от по-малко зимно издание. Извънредно издание.

Особеното мероприятие се провежда от 11 до 24 февруари. Обещанието е, че приходите от билетите ще бъдат използвани за важната за ЛГБТИ общността кауза – видимост и равни права, като и че с печалбите ще бъде подкрепена кампанията #СемействоЗаВсички, която се бори за признаване на регистрираното семейно съжителство в България. От обявите става ясно, че реализирането на събитието е финансово подкрепено и от програма "Права, равенство и гражданство (2014 – 2020)" на Европейския съюз.

Петте ленти, прожектирани в рамките на фестивала, са представени като филми за любовта, като под тази красива дума организаторите на форума имат предвид онова новото, нетрадиционното разбиране за „любовта”. Творбите засягат теми като интимността, във всичките ѝ познати и непознати форми, сексуалната идентичност, „родителството” сред транссексуалните хора, сблъсъкът между хомосексуалния начин на живот и християнската вяра и др.

Особено впечатление правят два от филмите – френския „Портрет на момиче в пламъци”  и американския „Заличено момче”.

„Портрет на момиче в пламъци” на Селин Шиама е един от най-обсъжданите филми за 2019 г. Френската продукция е номинирана за „Златна палма“ и наградена с „Куиър палма“ (това е приз за филм с ЛГБТИ съдържание). Получава награда и за най-добър сценарий в Кан. „Портрет на момиче в пламъци” е послание за  „любовта” – такава, каквато я разбират участниците в „София прайд фест”, затова и филмът заема централно място в събитието. Сюжетът се развива в края на XVIII в. Художничката Мариан пристига в живописния и ветровит Бретан. Задачата ѝ е тайно да нарисува портрет на младата Елоиз – картина, която да я представи на бъдещия ѝ съпруг в Милано. По време на творческия процес взаимоотношението между художничката и нейния модел прераства в „красива”, но неспособна да се противопостави успешно на закостенелите порядки „любовна” история. 

Американският филм "Заличено момче", в който участват холивудските звезди Ръсел Кроу и Никол Кидман, е не по-малко провокативен. В него обаче провокацията има за цел противопоставянето на нетрадиционна „сексуална идентичност“ на религията. Гарард Конли е син на баптиски пастор. Докато учи в колеж, младежът осъзнава, че изпитва хомосексуални влечения. Това откритие предизвиква множество неприятности в личен план, заради убежденията на родителите му, които са с консервативни религиозни разбирания. Драмата на Гарард се засилва, когато баща му го изпраща в християнски център за лечение на хомосексуалността. В това заведение се случват събития, които представят изповядващите християнската вяра като фанатични, ретроградни и безчувствени лицемери, имащи неадекватно отношение към деликатната хомосексуална душевност на младежите в центъра.

И така, нека да повторя – тези две ленти, както и останалите, включени във феста, са афиширани от организаторите като отнасящи се за любовта. Проблемът е, че съдържанието на творбите ясно разкриват, че тяхната истинска цел не е художествено да възпеят това чувство, както се случвало от векове, макар и с инструментариума и на други изкуства. Не. Те изпълняват една по-различна, много подмолна функция – популяризират, натрапват и пропагандират хомосексуалния светоглед чрез използване на изразните средства на седмото изкуство. Внушават, че хомосексуализмът е нещо естествено и нормално и че всеки, който е на друго мнение, е нетолерантен индивид, изградил своя назадничав светоглед единствено и само на основата на предубеждението и омразата към „различните“.

„И какво от това“, може би смело ще заяви средностатистическият гражданин, чийто основен интерес е да съзерцава „Като две капки вода“ или да се ядосва от поредния неуспех на Григор Димитров на корта. Нищо ново под слънцето. Филмовото изкуство не за първи път е използвано за постигане на едни или други идеологически цели, нали? Защо има смисъл тогава да обръщаме по-специално внимание на такъв незначителен форум, съдържащ едва пет филма?

Отговорът на последния въпрос можем да открием в едно интервю, излъчено в ефира на БНТ 1. По време на представяне на филмите, артистичният директор на мероприятието Христо Христозов уверено и по достатъчно артистичен за един артистичен директор начин заяви, че фестивалът е извънреден. Извънреден филмов фестивал за любовта. Да. Не се шегувам. А и тук няма място за шеги. Когато някой обяви, че едно събитие е извънредно, колкото и да се стремя да избягам от излишна паника, в съзнанието ми зазвучава сирената на предупреждението.

„Извънреден“ означава такъв, който е извън установения, приетия ред, изключителен, особен. С други думи, ако приемем на сериозно думите на артистичния директор, е логично да стигнем до заключението, че за да има нужда от извънреден фестивал, би следвало да са налице извънредни обстоятелства, които правят провеждането му необходимо.

В същото интервю по БНТ 1 Христо Христозов съобщи, че събитието се организира от младежката ЛГБТИ организация „Действие”, която защитава каузата „за равни права и видимост” на хората с различна сексуална ориентация. В подкрепа на тази кауза, на 14 февруари организаторите предприемат кампания за групово подаване в Столична община на заявление за регистриране на семейно съжителство. Познавайки практиките в други европейски страни и планираните агресивни действия на активистите на хомосексуалното движение, тази инициатива, която, повтарям, е финансирана от един извънреден филмов фестивал, не е нищо друго, освен поредният опит властите в България да бъдат подложени на натиск за приемане на така наречения еднополов „брак“. Този натиск е нужен, защото обстоятелствата за ЛГБТИ активистите са извънредни.

Извънредни са, защото твърде много се бави придвижването на България към хомосексуалния социалистически строй, който вече е почти изграден в свободния западен свят. Българите се оказаха по-сериозен противник, отколкото се очакваше. Народът сякаш е пуснал по-дълбоки християнски, исторически и родови корени, отколкото се очакваше, и в последните години все повече показва, че е готов да брани своя род.

И ако това не са извънредни обстоятелства, които да изискват извънредни мерки… Една от тези мерки е осъществяването на извънреден филмов фестивал в подкрепа на другия, традиционния, който обикновено се провежда в навечерието на София прайд. Има обаче много други, далеч по-мощни мерки за пречупване на народа. И те  съвсем не са само пропагандни. И Законът за социалните услуги е сред тях, и задължителното въдворяване на децата в училищната система от четиригодишна възраст е сред тях, и сексуалното образование е сред тях. И още, и още…

А навън времето е много топло за сезона. Жуженето на човешки гласове по площадите, а не в Дома на киното, не след дълго ще достигне връхната си точка… И стрелките на часовника нетърпеливо ще подскажат, че е дошло времето нормалността да победи.

 

Момент от срещата в парламента между представители на гражданското общество и народни представители и представители на изпълнителната власт

 

Изказване на адв. д-р Виктор Костов, представено на дискусия, проведена на 14.02.2020 г., 11:00 ч., в 44-то Народно събрание, зала „Изток“

 
Уважаеми дами и господа, уважаеми народни представители,

Свобода за всеки е правозащитна и издателска група, действаща от 2004 г. СВ защитава основни човешки права и традиционното семейство.

Тук предлагаме кратко обобщение на внесено заедно със сдружение РОД наше съвместно становище в Народно събрание през ноември 2019 г. по въпроса. Нашата позиция е изцяло критична към буквата и духа на Закон за социалните услуги (ЗСУ), който е с отложено действие до 1 юли 2020 г.

Обръщаме внимание на факта, че и до момента няма задоволителен правно аргументиран отговор на нашите обстойни критики към ЗСУ.

Новият ЗСУ е тиранично и антидемократично законодателство като философия и идеен замисъл. Законът за социалните услуги противоречи на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и Конституцията (КРБ).

Принципно, ЗСУ е тотален закон, който вместо визираното в КРБ „социално подпомагане“, въвежда „социална услуга“, която е всеобща и всеобхватна, и в редица случаи задължителна, тоест предоставя се против волята на ползвателя ѝ. ЗСУ застрашава правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, правото и задължението на родителите да отглеждат децата си, правото на справедлив процес и др. основни права -- ЕКПЧ – чл. 8, чл. 6 – и на Конституцията – чл. 32, ал. 1, и чл. 47;

ЗСУ противопоставя родители и деца, като въвежда и доразвива изопачено идеята за права на децата в противовес на тези на техните родители. По този начин законодателно се нарушават хилядолетни правни принципи и естествената връзка родители и деца, и се търси деконструкция на традиционното семейство.

Законът приватизира и прави обект на търговска печалба идеята за човешка взаимопомощ и добродетел.

С него се дава възможност на чуждестранни търговци и юридически лица да действат на територията на страната, включително и без лиценз, в нарушение на националния суверенитет. ЗСУ на практика лишава български граждани, живеещи на българска територия, от защитата на българската Конституция и Европейската конвенция.

По силата на ЗСУ се формират цялостни и централизирани бази данни с лична информация на родителите и децата им, с пълен достъп на местни и чужди лица и организации.

ЗСУ разширява правомощията на социалните служби и доставчици на социални услуги прекомерно и в нарушение на редица закони, като ги превръща в органи за принуда без адекватен съдебен контрол и без адекватна защита на правата на родители и деца.

Като цяло, идеологическият заряд, стоящ зад ЗСУ и законодателството за „закрила на детето“, съдържа елементи на социално инженерство и не зачита хилядолетните традиции на българския народ, верските обичаи и практики, както и фундаменталната същност на естествената семейна единица.

Пороците на ЗСУ са толкова значителни и множествени, че никакви опити и проекти за изменения и допълнения не могат да поправят радикалната идеологическа и антидемократична същност на закона.

Закон за социалните услуги следва да бъде отменен изцяло.

 

***

Към правен анализ на ЗСУ публикуван от името на СВ и РОД, представен в 44-то Народно събрание на парламентарни групи и независими депутати през ноември 2019 г. Бележка: В анализа на стр. 7 се сочи противоправен отказ на ДАЗД да предостави достъп до обществена информация. Това положение, факт към момента на изготвянето на доклада, е вече променено. ДАЗД предоставиха исканата от тях информация в изпълнените на осъдително съдебно решение, задължаващо ги да го направят.


 

 

vulchevУводни думи

„Да се борим срещу насилието, особено насилието над деца“ – е, кой не би отдал сили, средства, енергия, умения, мъдрост и т.н., за да не виждаме случаи на насилие над невръстните членове на обществото? Ето защо призивът за превенция (предотвратяване) на насилието е повече от резонен в днешно време и аз самият с искрено сърце заставам зад него!

Но! Не заставам зад фразата „превенция на насилието“, според както тя навлезе в употреба през последните две десетилетия в западния либерален свят, а все по-често и у нас! Не заставам зад призивите за борба срещу насилието като борба за изкореняване от лицето на земята на едно зло и живот без болка! Не приемам връзките, които се правят между насилието и разврата на хомосексуалистите!

„Превенцията на насилието“ – идеологическа категория (макар и в скоби)? Някой ще си помисли, че тук вече съм отишъл твърде далеч в борбата си срещу новите идеолози на либерализма, целящи построяването на рай на земята. Но нека поясня: идеологията на другарите комунисти за построяване на комунизма в целия свят е известна на всеки, и тя се провали, защото с терор и насилие над личността не може да се постигне „светло комунистическо бъдеще“. Идеологията на фашизма и национал-социализма (съкратено нацизма) също не можеше да успее, защото не прецени мащаба на съпротивата срещу подобна лудост. И т.н. – примери за идеологически провали в човешката история ще намерим колкото искаме! Подобна е и идеологията на „превенцията на насилието“.

Новата идеология
Нека да опитаме да си представим новата идеология: „премахване на насилието във всичките му форми и прояви: първостепенна задача на всяка съвременна демократична държава“ – това е извадка от първите изречения на всеки документ на различни държави и международни организации, които ратуват за изкореняване на насилието: погледнете документи на ООН, на Световната здравна организация (СЗО), на Юнеско и т.н., да не говорим за законодателството на отделните страни. При това целта е изкореняване на насилието в целия свят. Защото ако в едни държави то е изкоренено, но в други то продължава, при днешната глобална взаимообвързаност всъщност насилието неминуемо прониква и в „защитения от насилие“ свят. И това е, което се случва в някои имигрантски среди в западноевропейски страни (само като пример, който желае, може да се порови и да прочете в интернет за огромните проблеми, с които британската държава не може да се справи в борбата ѝ с някои пакистански общности в страната, чиито мъже в някои райни на страната систематично се проявяваха като  сексуални насилници).

Новата идеология на либералите цели изкореняване на насилието по целия свят и построяването на общества на братство, любов, равноправие и благоденствие. Познати изрази, нали? От една провалила се с грохот идеология! Защо обаче тази идеология е заблуждаваща (и тук е главната ми теза: „новите другари“ искат да ни заблудят, както навремето всеведущата компартия по всякакъв начин – включително чрез терор – принуждаваше населението да живее в заблуда)?

Заблудата
Заблудата се разкрива най-малко по две направления (те всъщност са повече, но мястото тук ми позволява да се спра само на две): първо, борещите се срещу насилието не разбират докрай какво означава „насилие“, за да се борят с него и дори да желаят да го премахнат от лицето на земята, и второ, за тях насилието неизменно е свързано с човешката сексуалност. Второто ми твърдение може да озадачи някого, но разбира се следва пояснение и търпеливият читател ще разбере доводите ми.

Изкореняването на насилието – невъзможна задача
И така, на първо място, изкореняване на насилието от лицето на земята е непосилна задача. Нещо повече: и политици, и обикновени хора добре осъзнават този факт. Всеизвестните призиви за премахване на глада, на болестите, на недостига на вода и т.н. по земята винаги са били призиви за преодоляване на тези негативни последици от живота на земята само в конкретни райони и при това само за определено време. От десетилетия насам, откакто тези призиви заливат медиите (и тоалетните – елате и вижте в английските тоалетни как ви призовават, докато си „вършите работата“, да допринесете за премахването на глада и недостига на вода в Африка!), се разбра, че всичко е политика и че някои недъзи се премахват, ако някому това е полезно или може да спечели от него – ако не пари, то поне слава или да си създаде име (имижд, както те обичат да чуват).

Насилието не може да бъде изкоренено сред народите, просто защото определени негови форми винаги съпътстват живота на човека. Човек винаги през живота си прави нещо, което не иска, не желае да прави, но го прави, защото други искат това от него. При това тук не говоря, например, за работата, която работим и за която ни се плаща (тъй като най-често тук се дава пример с „неприятната“ работа, за която получаваме нищожно заплащане) – тук става дума и за значими неща в живота ни, когато подчиняваме волята си на волята на други, а в християнски смисъл – на Бога. Сам Той казва: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене… защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“ (Мат. 11:29-30). Господ казва на апостол Петър: „Когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където си щеше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш“. И в двата случая разбираме, че игото (значение на думата: робство, насилие, ярем) и насилването да вършиш нещо (в случая – в името Господне) е неизменна част от живота на човека и във всеки народ насилване на волята на едни хора (особено на деца, когато са малки, пък често и когато са по-големи) от страна на други хора е нещо естествено.

Разбира се, в призивите за „превенция на насилието“ се имат предвид насилнически действия като побои, убийство, изнасилване, гаврене, даже подиграване, и ние всички разбираме, че тъкмо срещу подобни форми и прояви на насилието се води борба. Но „превенция на насилието“ като фраза не може да съществува просто защото насилието като черта на човека не може да бъде изкоренено от природата му. Нито тя може да бъде изкоренена от живота на човечеството. Лично аз се ужасявам от мисълта за построяването на бъдеще, в което всичко човешко ще бъде отнето от хората: любовта и омразата, радостта и мъката, щастието и нещастието и т.н. (а те винаги вървят ръка за ръка!) и човеците повече ще приличат на роботи, управлявани от вездесъща върхушка, която най-добре знае какво е добро за тях. Ужасявам се и от идеите за построяване на живот на благоденствие и охолство, без насилие и пороци, без болести и недостиг на каквото и да било, защото от много десетилетия насам вече се разбра, че подобно нещо би било възможно (но всъщност е невъзможно!) само за малък брой жители на земята, а не за 7 и половина милиарда (все още не приемам насериозно твърдението на експерта на СЗО, че коронавирусът може да зарази две трети от населението на света, но че някой в света мисли по въпроса за броя на земните жители – това вече и децата го знаят).

„Превенция на насилието“ и сексуалност
От две десетилетия насам изразът „превенция на насилието“ неизменно се свързва с човешката сексуалност и преди всичко с възможността от сексуално насилие (или посегателство) срещу личността. Че има такива форми на насилие – има, и то в изобилие! Че трябва да се борим срещу изнасилванията и каквито и да са сексуални посегателства, особено срещу деца – трябва да се борим: в това никой не се съмнява!

Въпросът, обаче, който ни вълнува, е защо все по-често в директивите за борба срещу насилието двете – формите на насилие и човешката сексуалност, включително половото определяне, неизменно се свързват в неразделно единство и едното задължително включва и другото? Както посочих, насилието включва и сексуалното насилие и това действително е връзката между тях, но мисля че читателят вече разбира, че говоря за законодателни актове на отделни страни и на международни организации, които под претекст, че се борят срещу насилието, включват в документите и въпросите за недискриминация на основата на пол и сексуалност и конкретно посочват гейовете, лесбийките, различните видове транс-джендъри и т.н. и дори ни указват, че и децата трябва да приемат тези сексуални „дадености“ като нещо обичайно и нормално за човека, включително еднополовите „бракове“ и всякакви видове сексуални извращения между човеците, които законът не само защитава, но и наказва онези, които считат подобна перверзия за антиприродна, античовешка и противоестествена (дори и да не споменаваме думата „грях“ и „зло“ в християнски смисъл, повече от ясно е, че тези форми на човешка сексуална разпуснатост е против природата на човека и природните закони на света).

Който желае, може отново да се върне към дебата за Истанбулската конвенция, чието заглавие, както знаем, е „Превенция и борба срещу насилието срещу жени и домашното насилие“ и да се сети за каква „превенция“ става въпрос и защо една конвенция може да има приоритет пред националните закони на страните-членки на ЕС, в които и така са описани мерките, които се вземат при различни случаи на насилие срещу жени и домашното насилие. Повече от ясно е, че тази конвенция цели прокарването в националните законодателства на идеи и практики (джендъризъм, нека го кажем направо!), които все още ги няма в част от държавите-членки на ЕС, особено в Източна Европа.

Пернишката неправителствена организация П.У.Л.С.
Тук трябва да кажа, че поводът за този материал бе подтикнат от гафа на пернишката НПО П.У.Л.С. в 7-мо ОУ „Георги Сава Раковски“ отпреди три-четири дена. Както често постъпвам, така и в този случай от дадена конкретна информация правя обобщение за дадено явление в по-широк контекст и мащаб. Преди всичко поради това, че конкретното явление се е породило от вече съществуваща по-обща идея или практика. В конкретния случай това е непростимото „сексуално образование“ в онзи 4 клас на училището, което е само единичен факт за вече съществуваща в нашата страна тенденция да се опитваме да прилагаме и у нас чужди на българската традиция чуждестранни образци на обучение, възпитание и поведение на подрастващите.

Въпросът с тази злополучна НПО не е толкова в това, че по време на занятие по „сексуално образование“ четвъртокласници са карани да рисуват полови органи (макар това да е голям проблем!), а повече в това, че българското министерство на образованието и неговия регионален инспекторат позволяват подобно нещо да се случи в българско училище и че една неправителствена организация с чужди на българския дух цели и задачи си позволява да учи 10-11 годишни деца на това що е секс и как те да се предпазят от сексуално посегателство. Случилото се не е нищо повече от узаконяване на разврат сред малки деца, за което са виновни и двете страни – НПО-то и образователното министерство в лицето на регионалния инспекторат. Според мен е безсмислено да се наказва г-жа Ваня Коконова, шефката на инспектората – тя трябва да бъде уволнена незабавно с обвинение в съдействие за осъществяване на развратни дейности в подведомствено на инспектората училище.

Прокуратурата трябва да се заеме с П.У.Л.С. и да разследва случая най-щателно, включително да търси отговорност от председателя на управителния съвет г-жа Екатерина Велева. Трябва да се уточни защо представители на организацията провеждат „сексуално образование“, след като целите и задачите на това НПО не посочват подобно нещо в описанието на дейностите, които тя осъществява (никъде на уебсайта ѝ няма да намерим дейност по „сексуално образование“ – ще намерим програмата „Таралежи“, по която е проведен часа, в който децата са рисували полови органи, с нейния трети семинар с название „Приятелско докосване“). Самата г-жа Велева трябва незабавно да си подаде оставката и да се извини на пернишката общественост!

Разбира се, всичко гореказано за П.У.Л.С. е вярно, ако действително децата по време на онова занятие са рисували човешки полови органи. Не съм бил там и не мога да твърдя със 100% сигурност, но фактът, че медиите вече разпространиха новината и че министър Вълчев каза завчера, че ще уволни ръководителката на регионалния инспекторат по образованието в Перник (вж. по-долу), ме карат да мисля, че наистина децата са били развращавани с подобни рисунки.

Връзката между темата и случая с пернишкото училище
Често чуждиците служат у нас за прикритие на истинското название на дадено явление или пък за показване на някаква начетеност или придържане към „най-прогресивните“ западни идеи и практики в областта на обществените отношения, включително образованието. „Превенция на насилието“ стана толкова популярен израз у нас, че имам чувството, че някои хора вече не правят връзка между него и българския израз „борба срещу насилието“ (като тук „борба“ означава систематична работа по предотвратяване на случаите на насилие). Една чуждица поражда друга, една чужда идея поражда друга чужда идея. Като погледнем уебсайта на П.У.Л.С. (както и на повечето НПО-та, особено финансираните от чужбина), ще видим за какво става въпрос – чуждици на него колкото искате; аз лично продължавам да не възприемам смисъла, който хората от пернишката НПО влагат в прекалено често използваната дума (и съответно идея, стояща зад нея) „мисия“. Разбираемо е, че никой от тях не е учител и не знае как се съставят учебни програми, но пък да са толкова невежи, че непрекъснато да повтарят „мисия“ и „цели“ за описание на учебното съдържание – това вече е прекалено! Всеки учител ще разбере, че за никаква мисия в изложените на уебсайта „програми“ не става на въпрос.

И така, връзката на разглежданата тук тема с непростимото дело на П.У.Л.С. в пернишкото училище е най-пряка! Погледнете страницата „Екип, учредители, консултанти“ и ще разберете, че каузата, за която това НПО работи, е построяването на „балансирано общество без насилие в България“! Вижте страницата „Принципи и политики“ и прочетете, че това НПО ратува за приемане на сексуалната ориентация (като определението е, че хората не трябва да се дискриминират по признака сексуална ориентация)!

За какво балансирано общество без насилие работи това НПО? Аз нямам идея (макар да имам подозрения за какво всъщност то работи) и имам съмнения, че и те самите не разбират същността на „балансираното“ общество. За каква сексуална ориентация ратуват тези хора, след като в главните цели и задачи на организацията те са поставили въпросите на насилието (ето главните им дейности на работа: превенция на насилието, помощ за пострадали, юридически и психологически консултации, кризисна интервенция, обучение, поддържане на кризисен център). Пак ще повторя: неминуемото смесване на една категория с друга е редовна форма за заблуда на обществото (както посочих по-горе, смесването в Истанбулската конвенция на превенцията на насилието с джендъризма, така и тук това злополучно НПО смесва превенцията на насилието със сексуалната ориентация – нали са ученици и приятели на чуждите на българската традиция западно-либерални идеолози!).

Да погледнем каква е главната цел (наречена „мисия“) на програмата „Превенция на насилието“: „Да развие у населението разбиране за феномена насилие/злоупотреба в човешките отношения чрез преоценка на културалните, социалните, семейните и психологическите фактори, определящи насилието“! Българският народ, видите ли, не знае що за „феномен“ е насилието и съответно трябва да преоцени многовековната си традиция и култура, за да се „пребори“ с него? Тези хора ум имат ли, за да имат такова мнение за нашия народ? Започвам да се съмнявам, че са разсъждавали нормално, когато са описвали тази цел.

Предложения
Не мога да се въздържа да не направя някои предложения във връзка с все по-разпространяващата се идеологическа рамка на „превенцията на насилието“ дори и у нас и във връзка с недопустимата дейност на пернишкото НПО в 7-мо училище в Перник.

Предложения към П.У.Л.С.
1. Управителният съвет да преразгледа видовете дейности на организацията и точно да посочи какви са целите на всяка една дейност, без да смесва две (или повече) неща в едно, а да описва всяка дейност в нейното същество и без размиване на смисъла.
2. Ако това НПО желае да провежда обучение в училища, изпращаните в тях задължително да имат педагогическа правоспособност; най-добре е това да са хора, които вече имат дългогодишен опит в работа с деца.
3. Да изключи от дейностите си „сексуално образование“ и да се съсредоточи върху борбата срещу насилието.
4. Да не поучава хората в България що е насилие и да не подтиква българския народ да преоцени многовековните си традиции и култура, за да угоди на някакви чуждоземни спонсори, даващи пари на това НПО.

Предложения към министерството на образованието и науката
1. С изричен нормативен акт (а не само вътрешна заповед на министъра, за която той спомена в интервю отпреди няколко дена) на министерството да се забрани всякаква форма на сексуално образование в българските училища за деца до 8-ми клас. Министър Вълчев потвърди (вж. линка по-горе) преди няколко дена: „Няма ранно сексуално образование в българските училища. Има отделни теми в по-горните класове, които са съобразени с възрастовото ниво на учениците” – смея да вярвам, че тези думи имат съответното реално покритие в българската училищна система.
2. Министърът да върне обратно в разпоредбите на министерството предишното правило в училищата (особено началните) да преподават само лица с педагогическа правоспособност, т.е. учители, които имат достатъчен опит в работа с малки деца; ако и да се случи по изключение в класната стая да бъде поканен не-учител, то класният ръководител задължително трябва да присъства в часа и да носи същата отговорност за дадено нарушение, каквато носи и самият нарушител, ако се окаже (както в случая в Перник), че на учениците се преподава материал, несъответстващ на възрастта им или нанасящ им вреда.
3. Да се преразгледат всички договори (ако има такива) с НПО-та и с други организации, особено такива, които са спонсорирани от чужбина, и които видимо (най-малкото на изложеното на техните уебсайтове, но също и в практическата им дейност в страната) пропагандират небългарски идеи и практики и в училищата да бъдат допускани само онези, които зачитат българските традиции, обичаи, нрави и култура.
4. Във връзка с горната точка, министерството да следи как и доколко се разграничават дейностите на НПО-та в работата им с деца и в работата им с възрастни, тъй че да няма смесване между тях: дейностите за деца да са ясно и изчерпателно описани и да няма съмнения за това какво точно ще бъде предлагано на децата във връзка с програмите на дадената организация.

Предложения към държавните органи: Президентство, Правителство, Съдебна система
1. Президентът на България да има реални възможности за намеса при различни случаи на посегателство срещу българските традиции и култура, особено ако това се върши от организации – проводници на чужди интереси, разрушаващи устоите на българската нация.
2. Правителството да не допуска в дейността на отделните министерства да се прокарват идеи, чужди на българските многовековни нрави, особено идеите за „нормалното“ сексуално съжителство на двама мъже или две жени (с други думи, на развратно хомосексуално съжителство) и за „признаване“ на какъвто и да е друг брачен съюз, освен съюзът между един мъж и една жена. Това предложение се отнася и до българския парламент.
3. Да се приемат поправки в съответни закони, в които изрично да се посочи, че сексуалното обучение на деца до 14 годишна възраст може да граничи с разврат (а може и да не граничи) и че то не може да се допусне за учениците до тази възрастова граница, в противен случай деянието става наказуемо. (Отварям скоба, за да спомена опита на Полша да приеме закон, според който сексуалното обучение се приравнява към педофилия и се наказва според закона със затвор до пет години; Полша веднага бе осъдена от Европейския парламент. Не е необходимо България явно да афишира своята неприязън към развратното обучение, достатъчно е да се направят допълнения към един или няколко сродни закона).
3. В Наказателния кодекс да бъде направено допълнение в раздел 8, „Разврат“, където изрично да се упомене (особено в член 155б), че за разврат се счита не само „похотливо показване на човешки полови органи“, но и „ако някой застави деца под 14 годишна възраст да рисуват, показват, изобразяват и т.н. човешки полови органи или каквито и да са атрибути със сексуален смисъл, да се наказва с лишаване от свобода до пет години“. Ако това допълнение вече съществуваше, виновните за случая в Перник вече щяха да бъдат в съдебната зала и щяха да получат съответното наказание. Впрочем, струва ми се, че те все още подлежат на наказание и прокуратурата трябва да реши какво трябва да бъде то, ако действително се установи, че деца са рисували полови органи.

Заключение
Добре ще сторим, ако се стараем да избегнем чуждиците, които често замъгляват истинското значение на думите. Българският език е достатъчно богат и може да изрази всичко с наши и хубави български думи (разбира се, винаги ще има трудности при предаване на едно чуждо явление на български език, какъвто бе случая с термина „джендър“). Прекалената употреба на „превенция на насилието“ с нищо не допринася за разбирането, че става въпрос за систематична работа (борба) по преодоляване на насилието. Макар и доста поизтъркан израз (поради безславното ни комунистическо минало), но все пак „борбата срещу противообществените проява на насилие“ би стоял по-добре на място, отколкото онази „превенция“; ако погледнем закона за малолетните и непълнолетните, ще видим, че той говори преди всичко за борба срещу противообществените прояви. В случая с пернишкото училище проявата е тъкмо противообществена, защото е насочена срещу устоите на българското общество, което никога не си е позволявало да учи 10-11 годишни деца да рисуват полови органи под претекст, че ги предпазва от насилие.

Добре ще сторим, ако чуждите на българския народ идеи и практики бъдат неутрализирани (или най-малкото сведени до минимум) и навреме отстранени от живота на обществото ни.

Добре ще сторим, ако правилно разбираме „между редовете“ онова, което ни се поднася – както от родните, така и от чуждите медии – та да избегнем заблудата: колкото по-рано проумеем, че ни заблуждават, толкова по-добре.

Добре ще сторим, ако покажем на света, и особено на Европа, че България е съществувала много време преди повечето европейски и отвъдевропейски държави да са били създадени, и че нейната култура и традиции продължават да се основават на изконното разбиране за човека, за семейството, за доброто и злото и т.н., особено поради християнските корени на страната ни. Всеки, който се опитва да ни нарече назадничави и диваци, трябва добре да разбере кой всъщност е дивакът, опитващ се да върне човечеството към времената на Содом и Гомор.

Бележка: снимката е взета от сайта на NOVA.BG от 11 февруари 2020

 

Момент от интервюто в Дарик от страницата на радиото в една от социалните мрежи

Генка Шикерова, журналистка, е интервюирана от Дарик радио – предаването е "Дарик кафе", по повод неин документален филм за Норвегия, наречен „Отвличат ли деца в Норвегия“.

Интервюто се намира тук: https://www.facebook.com/darikradio/videos/164059014854558.

Поводът за филма са злоупотребите на норвежката служба „Закрила на детето“ – Барневернет.

Преди да продължим, нека да отговорим на въпроса на журналистката, зададен в заглавието на филма ѝ: Да, отвличат, и това прави държавната служба за закрила на детето, неречена Барневернет. Достатъчно е да посочим случая на американските деца, отнети от майката Наталия Шутакова от същата тази  Барневернет („Закрила на детето“) в 9 вечерта, изтръгнати с полиция от леглата им и от ръцете на родителите и институционализирани в „приемни семейства“ в различни краища на страната, при „приемни родители“.

Анализът на това кратко интервю говори много.

От журналистите се очаква да са безпристрастни и да доставят факти, от които обществото да направи своите изводи с цел защита на основните права на хората и демократичните ценности, присъщи за едно свободно общество.

В интервюто на Дарик радио личи едностранчивост в погледа върху темата, нечувствителност за болката на родителите и невежество по отношение на правата на родители и деца, които се нарушават от тираничните Барневернет и подобните им служби.

„В Норвегия има деца и те не се отвличат по улиците“

В посоченото интервю водещият Михаил Дозев и Шикерова започват разговора си с лековати шеги за това как когато тя вървяла по норвежките улици, имало деца и не всички били иззети. Крайно неподходящо.

Проблемът на службите за закрила на детето се състои в това, че те не се афишират по улиците. Напротив, законът им дава право да влизат в най-интимните сфери на личния и семеен човешки живот, отношения и чувства. Никой не ражда по улиците, никой не разкрива чувствата си и любовта си по улиците, освен мимолетни жестове; естествените, дребните неща от живота и съкровените моменти с близки и любими хора не са обществено достояние, дори и в ерата на Фейсбук. Идеята, че ужасът от дейността на Барневернет някак си се вижда по улиците, където хайки социални работнички и полицаи преследват тълпи от ужасени невръстни деца, е абсурдно и несериозно отношение към тази важна и болезнена тема.  Безразборните противозаконни отнемания на деца в Норвегия не се случват масово по улиците.

Привидно законосъобразното отвличане на деца от социалните служби под предлог детския „най-добър интерес“ е тиха и скрита от публичното око война, защото най-често се води на личната, частна и неприкосновена територия на човешкото общество – семейството и семейните отношения. Територия, която все повече бива обсебена от държавата, от нейните социални функционери и техните полицейски и „мултидсциплинарни“ екипи. [1]

Това, че сексуалните апетити и практики са вече лишени от интимност, благодарение на морално деградиралите елити, които произвеждат масова култура; това, че сексът е превърнат в публично-правна категория с въвеждането от социалните инженери и съвременни неориентирани борци за „социална справедливост“ на квазиправото на „сексуална ориентация“, не означава, че вече трябва да приемем за нормално държавата да регулира сферата на интимни, лични и съкровени човешки отношения и емоции и да се меси неоснователно в нея, включително в отношенията родители–деца.

Защо въобще е нужно да напомняме основни, базови истини на г-жа Шикерова и нейния домакин от Дарик? Самият факт, че се налага да го правим, сочи колко вляво идеологически е част от представителството на българската журналистика и респективно част от интелигенцията. Закърмени от държавното идеологическо училище, отраснали в системата на посткомунистическото държавно образование с идеята, че семейството е единица, покорна на политическата власт, Шикерова и събеседникът ѝ изглежда нямат намерение смирено да отчетат тези предразсъдъци в светогледа си, а само типично по постсоциалистически се възхищават на норвежкото благоуспяване и уреденост, включително и на грижата им за "държавните деца": колко много време прекарвали в детските градини навън, дори в студено време.

Правните, морални и фактически аргументи на противниците на тоталитарните служби за закрила на детето, като Барневернет, Югендамт и българските „Закрила на детето“ изглежда не интересуват Шикерова. Норвегия е изгубила в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) четири дела от родители, чиито деца са отнети от социалните им служби, като има още над 30 висящи(!). Твърдението на г-жа Шикерова, че критиката на ЕСПЧ към Норвегия била само заради редките свиждания на родителите с отнетите им деца, е само върхът на айсберга на проблемите и неуспешен опит за привидна обективност. Следва да споменем това, че въпреки че Труде Лобен спечели делото срещу Норвегия за отнетото ѝ преди 11 години сукалче, държавата отказа да ѝ върне детето. Даже напротив, по думите на нейния адвокат, властите са я заплашили с огромна глоба и ограничителна заповед за това, че отишла в училището на сина си, за да му занесе писмо и подарък за рождения ден и да му съобщи за победата в съда.

Наталия Шутакова, чиито деца бяха изтръгнати в тъмни доби през май 2019 г. от служителки на Барневернет и полицията, твърди, че трябва да иска разрешение от социалните, за да изпрати подарък на детето си за рождения му ден! Тя и съпругът ѝ могат да виждат децата си три пъти в годината за по два часа. Що за общество е това, в което невинна майка, която не е престъпник, трябва да иска разрешение от социалната работничка, за да даде подарък на невинното си дете, което не е престъпник и което ѝ е отнето, защото социалните решили кое е „най-добрия интерес за детето“?! Искането на майката за свиждане по време на рождествените празници е било отказано от социалните (слушайте интервюто с Наталия по американска радиостанция, англ.).

Връзката на антисемейната и антидетска идеология на богати и тоталитарни държавни служби, като Барневернет, с българската действителност е финансова,[2] идеологическа, политическа, правна. Тази връзка бе многократно разяснявана публично от адвокати, правозащитници, юристи, обикновени родители от родителското движение за защита на семейството.[3] Нищо от тази аргументация изглежда не е впечатлило разследващата журналистка. Тя е установила, че има „истерия“ по въпроса“.

Историята на „истерията“ и пропагандата

Журналистката твърди, че имало „истерия“, а и че тя започнала от Русия. Изглежда „истерията“ е прихванала и Европейския съд за правата на човека, пред който в момента се гледат над 30 дела срещу Норвегия и нейната Барневернет. Това е главозамайващ факт, особено ако имаме предвид, че годишно над 200 000 нови жалби биват подадени пред този съд и делата, които съдът допуска до разглеждане, са крайно ограничен брой. За сравнение, срещу Дания, друга скандинавска страна, има само 2 заведени дела пред ЕСПЧ по чл. 8 от ЕКПЧ за нарушаване на личната и семейна неприкосновеност.

„Истерията“ е болезнено понятие по тази тема, защото същият пропаганден трик бе приложен в България при формулиране на критиките срещу бюрократичния апотеоз на антисемейната визия за „детето“, наречен Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. Българските родители се свързаха с норвежките родители, майки, бащи, дядовци и баби на отвлечени от държавата деца. В благовидното социално законодателство, прието скоро след „оттеглянето“ на Стратегията с активната помощ на чужди идеолози и НПО, разчетохме точно това зло и тоталитаризъм, които дават основание на мнозина да наричат Барневернет системата в Норвегия „варварска“.

Това, което Шикерова и някои журналисти наричат „истерия“, е всъщност събуждането на един народ за своето дадено от Бога достойнство и за правото на семейна обич и щастие. Готовността на тези родители да защитават правата си и децата си съгласно вярата си, традициите и закона не е истерия, а достойна гражданска позиция.

Шикерова твърди, че цифрите за отнетите от Барневернет норвежки деца били неправилно представени от противниците на системата. Отнемани от родителите им били само 11 000 деца от около 1,5 милиона деца в Норвегия. И част от тях били имигранти, младежи без родители от Пакистан. Е колко да са тези имигранти без родители, та цифрата да не е стряскаща за нормалния човек и норвежкия родител? 10 000? 5 000? 3 000? Дори и хиляда да са, разбитите семейства и детски съдби са прекалено много. В огромен брой от случаите деца се отнемат от родителите им заради разтегливи понятия и прекалено много власт на социалните от Барневернет.[4]

Шикерова твърди, че служителите от Барневернет, с които се срещала, не били чудовища, и още по-точно „не били с три очи“. Кой трябва да бъде убеден от това снизходително заявяване на очевидното? Разбира се, нито масовият убиец Сталин, нито Пол Пот или Мао Цзе Дун, убили систематично, целенасочено и безмилостно милиони души, са били с три очи. Редица серийни убийци биват описвани от съседи и познати като тихи, интелигенти и дори любезни.

Естествено, не говорим за серийни убийци тук. Става дума за социални работници.

Но фактът, че злото често се укрива под най-благовидни предлози и външни прояви, остава недостижим за събеседниците във въпросното интервю. Зло е да отнемеш детето от родителите му, само защото можеш. Зло е да караш всички родители, не само безотговорните, да треперят дали поведението им отговаря на прищевките на социалната работничка със средно образование. Зло е, под предлог за закрила на най-добрия интерес на детето, да го отвличаш посред нощ заради ежедневен инцидент, типичен за нормалния живот на всяко семейство, и да назначиш две виждания в годината от по два часа.

Ако журналистиката в едно общество няма категории за добро и зло, ляво и дясно, горе и долу, черно и бяло, сладко и горчиво, и особено критерий за честна обективност, то тя се лишава от правото да бъде будната съвест на това общество. За подобна журналистика е гарантирано, че ще се превърне в обслужващ персонал на силните на деня и тези, които плащат най-добре. Това вече не е свободно слово, а пропагандна машина.

Ще се съгласим с една от констатациите на водещия. Единствената, която виждаме като разумен поглед към проблема с тоталитарната държавна закрила на детето. Причината някой да се намеси в живота на децата е отсъствието на здраво семейство, което да гарантира тази грижа. Но това е затвореният кръг – как да създадеш здраво семейство, ако всяко семейство е заплашено от разрушаване заради добрите практики на детските НПО-та, грантовете за ощастливяване на деца далеч от родителите им? И ако семейството се е разпаднало, кой да го подкрепи, за да възстанови то своя статут на основна опора на обществото, рода, народа, държавата, а не да бъде разпокъсаната общност от деца и възрастни, зависими от успокояващи медикаменти и от държавните брокери на семейни отношения?

Ако има някаква изкупителна стойност в това радиопредаване, респективно и в материалите на Генка Шикерова за норвежката „Закрила на детето“, които очевидно са встрани от задълбоченото и безпристрастно проучване на тематиката, тя е в това, че дори изкривеното представяне на проблема донякъде помага поне да се говори по темата.

Най-вероятно журналистката е била с добри намерения и в своето съзнание разкрива истината за хибридна война от Русия, целяща да набеди една стройна норвежка система на социална справедливост. Всъщност, невзирането във всички факти, което личи от интервюто, говори за журналистическа пристрастност и едностранчивост в представянето на гледната точка.

В това интервю прозират няколко кризи: кризата на семейството, кризата на свободата, правата и съвестта на хората и кризата на журналистиката.

Журналистиката в едно свободно и демократично общество има по-високо призвание от това да бъде пропагандна наемна армия в услуга на статуквото и силните на деня. Препоръчваме на г-жа Шикерова следващото ѝ интервю по темата да бъде с Наталия Шутакова. Наталия и съпругът ѝ, все още живеещи в кошмара на среднощния набег на Барневернет и полицията в техния дом, ще дадат много конкретен отговор на въпроса на журналистката „отвличат ли се деца от социалните служби в Норвегия“.

 

[1] Препратката тук е към част от новата тоталитарна уредба, предвидена в българския Закон за социалните услуги.

[2] За финансовата зависимост на българската правосъдна система и тази на МВР от Норвегия вж. Норвежки финансов механизъм 2016 – 2021 г.

[3] Правното становище на "Свобода за всеки" и РОД ("Родители обединени за децата") относно противоправността и антисемейната същност на Закона за социалните услуги можете да прочетете тук: Проблемни аспекти на Закон за социалните услуги. Неизчерпателен анализ. https://svobodazavseki.com/images/pdf/2019-11-analiz-zsu.pdf.

[4] В тази връзка Стивън Бенет документира в неговата книга, посветена на Норвегия –Откраднато детство, тоталитарното законодателство, огромната власт, която има Барневернет, и абсурдните поводи, по които се „извеждат“ деца от техните семейства. Вж. Bennett, S. Stolen Childhood: The truth about Norway's child welfare system. Emira Press. 2019.

 

През 1932 година излиза романът на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят”, чието действие се развива в далечното бъдеще. Сюжетът описва човечеството през 26-ти век като силно развил се колектив от безчувствени хора, които през годините на своето историческо развитие са овладели технологията за изкуствено възпроизвеждане, а евгениката и хипнопедията (обучението или внушението по време на сън) са основни техни средства в изграждането на едно мирно и подредено общество. „Прекрасният нов свят” е изграден, но на изключително висока цена – човекът се е разделил с много голяма част от това, което е естествено за него. Той не може да твори и да се наслаждава на творчеството, не може да изпитва чувства и е лишен най-вече от възможността да расте в истинско семейство – семейство с мама и татко.

„Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос: как да избегнем окончателното им осъществяване?...  Животът крачи към утопиите.” Тези думи на известния руски религиозен философ Николай Александрович Бердяев (1874 – 1948 г.) са от сборника статии „Новото средновековие“, издаден в Берлин през 1924 г. Написани са от него в контекста на вече случилата се в собствената му страна кървава пролетарска революция. Този знаменит мислител знае от личен опит какви са последиците от една безбожна идеология, която гледа на човека просто като на средство за изграждане на „прекрасния нов свят”.    

Интересен е фактът, че ние, хората, които нито живеем в 26-ти век, нито пък сме живели в първата четвърт на 20-ти век, сякаш отново се изправяме пред угрозата нечии утопични намерения да оформят обществото по образ и подобие на строителите на „прекрасния нов свят”. Разбира се, за да бъдат достигнати постиженията на бъдещите земляни от 26-ти век, за които пише Хъксли, човек трябва да извърви своя път, но днес смело можем да заявим, че пътят вече е преполовен. Краят се вижда, а сме едва в началото на третото хилядолетие.

И все пак, има и някои трудности, които трябва да бъдат премахнати. Няколко препятствия. Само няколко пречки, една от които е традиционното семейство. И държавниците утописти решават, че ще се справят с въпросната трудност с последователна антисемейна политика. И с будещо възхищение постоянство започват да внушават, че държавата по право има крайната дума при отглеждането на децата, защото по-добре от родителите може да се грижи за бъдещите строители на новия свят.

Дали казаното дотук звучи наивно и абсурдно? Не мисля. Като доказателство нека приложим един пресен пример. След автомобилна катастрофа българското семейство Славови, живеещо в Хамбург, се сблъсква със зловеща ситуация по повод нуждата да потърси лекарска помощ за 7-месечното им бебе. В крайна сметка, вместо да получи професионална медицинска грижа, детето им е отнето от германската агенция за закрила на детето. Причината за този пореден варварски акт на социални служби на европейска страна към българи е, че лекарите са се усъмнили, че детето е тормозено в семейството.

В официално изявление на германския съд в окръг Хамбург, излъчено в централните новини на BTV на 13.01.2019 г., се заявява следното: „Според информацията от болницата има ясни сигнали, че съществува родителска небрежност. Безопасността на детето е най-важна и наша задача е да го защитим”. По пътя си към изграждане на „прекрасният нов свят” и под претекст, че са загрижени за най-добрия интерес на детето, германските власти го отнемат от майка му и баща му. Към днешна дата става ясно, че предстои развитие по този частен случай, само дето не става ясно дали той наистина е частен, или е част от глобалната социална политика на градящите „прекрасния нов свят”.

Такова нещо в България никога няма да се случи. Поне така обещава социалната министърка г-жа Деница Сачева, която твърди, че социалните служби не отнемат деца, а ги връщат. Разбира се, едно такова твърдение оставя всеки средно интелигентен човек в лека форма на мисловна безтегловност, докато прави усилие да разсъждава за това откъде ги връщат, ако преди това не са ги отнели. Но не остава време за вредни размисли... Защото министърката Сачева, използвайки тактиката „атаката е най-добрата защита“, заплашва с преследване всички недобросъвестни граждани, които имат притеснения или подлагат на съмнение високите морално-волеви качества на служителите на българските отдели за закрила на детето.

И все пак, нали сме по балкански недоверчиви, на фона на бруталния акт на отвличане на 7-месечно бебе от германската държавна агенция за закрила на детето, не можем да не се запитаме трябва ли ние, българските родители, да се притесняваме, че подобни позорни действия ще станат редовна практика и у нас с предстоящото влизане в сила на Закона за социалните услуги? Като мама, татко, баба, дядо трябва ли да се тревожим, че сме наблюдавани от загрижената държава и че децата ни в крайна сметка са в постоянна опасност от отвличане от българските колеги на германските чиновници от „Закрила на детето“?

А може би трябва да се доверим на мъжката дума на Сачева, че това няма да стане у нас? Може би службите за закрила на детето в България са по-различни от тези в Германия? Може би българските социални служители биха действали различно в подобна ситуация, ако от това зависи да останат на хубавата си държавна службичка? Българските социални работници може би са по-морални или по-благоразположени към семейството от германските си колеги? Може би... А може би не. Извинете, г-жо Сачева, но искрено се съмнявам, а не мисля, че съм единствен, че сте по-различни от германските си колеги.

При положение че изповядвате същата идеология, според която държавата изпълнява функциите на всемогъщ загрижен родител, който знае по-добре от родните мама и татко кое е по-добре за детето и е готов да отнема деца при най-малки съмнения, вие и вашите войни от отделите „Закрила на детето” в България ще продължите да играете челна роля в изграждането на „прекрасния нов свят” и ще постоянствате в това да отнемате деца, а не да ги връщате.

И понеже не искам да завърша с тази мрачна прогноза, обръщам внимание на продължението на думите на известния руски религиозен философ от сборника статии „Новото средновековие“, които се надявам да прозвучат като малка утеха за тези, които не желаят да участват в изграждането на утопичния „прекрасен нов свят”: „И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно” – Николай Бердяев.

БРОЙ 54. Натиснете на корицата, за да изтеглите списанието.

Можете да свалите файла и от линка по-долу ("Сваляне на прикачените файлове"). За да отворите списанието, Ви е нужен софтуер, който отваря PDF файлове.

Списанието се разпространява безплатно. Редакцията приема дарения.

koleda2019Рождество Христово е големият празник за човечеството! А не Коледа! Благата вестБлаговестието, Евангелието – е истината на Родилия се Христос! А не „истините“ на суетния ум на човека!

Блага вест, както всички знаем, означава „добра вест“! Има ли по-добра вест от тази: Бог се роди и взе върху Себе Си греховете на човеците, изкупи ни и ни каза: ако вярвате в Мене и Ме следвате, ще имате живот вечен! А ако не вярвате, ще бъдете осъдени! Благовестието е повече от ясно относно тази истина:

"Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий. Осъждането пък е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени" (Йн. 3:17-21).

„Откога в блога на Свобода за всеки започнаха да се публикуват и проповеди“, казва ми приятел, след като споделих с него началните си думи на настоящото ми писание. Прав е, блогът не е за проповеди – за тях си има време и място! Затова го успокоих, че началото е само уводът, който ще ни насочи към изложението: кой обикна истината и светлината и остана верен на Благовестието и кой обикна лъжата и мрака и все повече се противи на Христовата блага вест; кой е изправен пред избор и кой разбира какво следва след него.

Мисля, че редовно четящите този блог вече се досещат към какво клоня – към още едно изобличение на „новите“ управници на света, особено на онези от богатите държави, които се заслепиха от охолството си, умът им се изврати и в слободията си нарекоха порока добродетел, а добродетелта – порок. След тях следват и онези, които макар и да не проповядват открито пороците, ги приемат и сетне се опитват да ги налагат на народите, но предварително обличат греха в благовидна форма, та дано да заблудят хората. И накрая са онези, които нито разбират, нито пък искат да разберат заблуждаващите „истини“ на „новите“ управници и приемат налаганото от тях като нещо съвременно, модерно и, следователно, необходимо. Колкото и да има разлика между трите категории хора, те всички „правят зло, мразят светлината“ и не отиват към нея, защото делата им ще бъдат изобличени, тъй като са зли и лесно ще се видят. Притчата за сеяча в Мк. 4:3-20 също добре описва тези хора, които повече слушат сатаната и помрачената си съвест и така изцяло се оскверниха (защото „за чистия всичко е чисто, а за осквернения и неверния няма нищо чисто, на него са осквернени и ум и съвест“, Тит 1:15).

Но наред с тях днес има и хора, които поради всеобщата заблуда, целяща да обхване умовете на народите, могат да направят своя избор, въпреки смута, който ги обхваща, когато се опитват да отсеят житото от плявата. А плявата наистина е голяма! Но Бог си избира люде, които не отстъпват от Истината и посочват на околните истинското зло, чернилката, която някои искат да представят за белина. Част от служението ни на Бога и на ближния е и това – непрекъснато да посочваме истините на Благовестието и да изобличаваме греха, та онези, които намират за трудно да направят избора си, да прогледат и да се отърват от смута и заблудата, които понякога ги обхващат и не им позволяват да различат доброто от злото.

Казваме им, че хомосексуализмът е грях, а не добродетел, и поради това той трябва да бъде изкоренен сред народите; посочваме, че човек може да има само мъжки или само женски пол и си остава в този пол, докато е жив, независимо от каквато и да е съвременна технология или от мислите на извратения, който се „чувствал“ като принадлежащ към другия пол и дори решил да го смени (а пък някои се „чувстват“ като непринадлежащи към никой пол); настояваме, че човешкото достойнство е определено в нас още от създаването на човека от Бога и че не може за достойнство днес да се считат похотливите мисли и деяния на порочните умове и грешниците, както някои извратени лобита, а след тях и политиците, се опитват да ни наложат (и дори ни наказват, ако с нещо не сме признали „достойнството“ на извратения); не признаваме твърденията на съвременната неолиберална мисъл, че детето е държавна собственост, а не на онези, които са го родили, нито пък признаваме насилията, които държавата извършва в името на „най-добрия интерес на детето“; не преставаме да работим за утвърждаване на виждането, че човек е истински свободен само в Христа и че всякакви свободи и „права“, които уж ни се дават, са всъщност поробване от гледна точка на нормално мислещия човек, а не от гледната точка на днешната неолиберална държава; и въпреки това не преставаме да се борим за свободите и правата си и в гражданския смисъл на съвременното право, защото Бог иска от нас свободно да избираме по кой път да вървим и да подтикваме и другите към свободата в Истината.

Усилията на християните за възвръщане на традиционните ценности в обществата са насочени с особена сила към посочените по-горе три групи хора, та дано да се обърнат и да прозрат заблудата си. Но те са насочени особено към онези, които все още могат да направят своя избор и продължават да се лутат в мислите си. Затова, особено за хората в нашата страна, по време на дискусиите във връзка с приемането или отхвърлянето на един или друг законопроект или документ с юридическа сила, ние продължаваме да разкриваме злото в тях и заблудите и да посочваме правилния път.

Ама нямало, виждате ли, никаква джендър-идеология в онази злощастна конвенция, ние обаче веднага посочихме, че в българското законодателство (закони, подзаконови актове и други нормативни документи със законова сила), отнасящи се до обществените отношения, не трябва да допускаме термини, като джендър идентичност (различна от мъжки и женски пол), полова ориентация, хомосексуален, транссексуален, травестит, трансвестит, гейове, лесбийки и всякакви други от този род – а тъкмо тези ни посочва онази конвенция и ни кара и децата да учим на тях. В специалните закони, които забраняват конкретни идеи и практики в българското общество като вредни за народа ни, тези термини трябва да бъдат посочени и трябва да се укажат начините за преодоляване на пороците у нас.

Ама законът за социалните услуги бил добър закон, защото посочвал най-добрите европейски напредничави образци на социална дейност и защото децата чрез него вече ще бъдат най-добре защитени, ние обаче веднага отговорихме на тези благовидни твърдения, че този закон всъщност изважда детето от контекста на семейството му и го прави държавна собственост уж под предлог за постигане на най-добрия интерес на детето. Напоследък дори посочихме, че той всъщност не е закон за социалните услуги, а някакъв вариант на закона за закрила на детето, с тази разлика, че в него не се говори за закрила, а по-скоро за отвличане и поробване, макар и наречени „извеждане с цел най-добрия негов интерес“. Че още много има да се направи у нас за децата в неравностойно положение и в трудна жизнена ситуация – има, но мерките за това трябва да бъдат описани в закон за закрила на детето, а не в „социален“ закон, който всъщност в предложения си вид е закон за търговската дейност с хората в трудния им живот в днешна България. Както многократно вече настоявахме, законът трябва да бъде еднозначно отхвърлен и забравен и мерките в социалната дейност да бъдат описани в закона за социалното подпомагане (а не търгашеска услуга), като той бъде изменен, допълнен и поправен.

Започнах с Рождество Христово и Коледа, с благата вест и злите „вести“ на суетния човешки ум, за да посоча разликата между познаването на Истината и на езическите обичаи, които ни връщат хилядолетия назад, между разбирането за добрата вест за народите и извратените „истини“, които претендират да са добри и дори задължителни за всички. Няма нищо лошо в празнуването на Коледа като народен обичай, стига празнуването да не се превръща в служението на някакъв идол (както мъдро ни говори пророк Йеремия в книгата си, глава 10, стихове 1-16, особено във връзка с масовото „почитане“ на коледното дърво) и стига празникът непосредствено да се свързва с раждането на Богомладенеца; няма нищо лошо в човешкото ни умуване, стига то да е просветлено от чиста съвест и желание за постигане на добруването на ближния, а не да бъде насилническо налагане на другите на извратени мисли и съждения.

Ето защо в днешния светъл ден всеки трябва да реши за себе си: сред масовите заблуди в умовете на хората ще отсявам доброто от злото, правилното от грешното, красивото от грозното, добродетелното от порочното, и ако сам не мога да се справя с този избор, да потърся помощ и да се върна към изконните ценности на човечеството, най-ясно предложени ни в Благовестието! Такова решение може да вземе всеки човек – както посочените по-горе четири групи хора, така и онези, които уж смятат, че вървят по правилния път, но след време разбират (или пък им се напомня!), че са кривнали в някоя странична пътечка, която води към тъмното и пагубното. Много се надявам, че българските законотворци, особено онези, които напоследък работят върху различни документи, отнасящи се до регулирането на обществените отношения в страната, включително дискутирания в днешно време закон за социалните услуги, ще търсят помощ, ако не разбират достатъчно добре материята, която се опитват да направят законово положение, и така със съгласието на огромното мнозинство от народа ще вземат най-правилното решение.

Струва ми се, че Новата 2020 година ще бъде година на избора, и че от това, какво ще изберем, ще зависи не само насоката на нашия живот, но и на живота на цялата ни нация.

Плакат за един от протестите на родители срещу ЗСУ и антисемейните политики

 

Искането за пълна отмяна на Закон за социалните услуги (ЗСУ) не е нито радикално, нито правно неаргументирано. Това искане е принципно, справедливо и законово обосновано.

По-скоро радикална е въведената със закони социална система, защото със замах превръща услугата в задължение, помощта на нуждаещите се – в търговия, закрилата – в средство за натиск и тормоз. Насилие е всичко. Въведено е и душевно насилие, което се установява незнайно как. Отношенията между родители и деца стават още повече обект на безмилостна намеса, контрол и регулация от държавни и частни доставчици, като насилственото разрушаване на семейните връзки и обич са само на разстояние едно анонимно обаждане до социалните и техните доставчици.

Приемането на закони, които променят тъканта на семейните отношения в продължение на години, без истинско допитване до народа, с много пари отвън и отвътре (от нищо неподозиращите данъкоплатци), с участието на псевдогражданското общество на богато финансирани НПО с политическа и идеологическа социална програма, които се правят на народни НПО, но не са, и чиято идеология доразрушава и без друго борещото се за оцеляване съвременно българско семейство, също лъха на радикализъм. Просто този тип законодателства са прокарвани с подкрепата на елитарни кръгове в продължение на дълъг период и затова с времето започват да изглеждат легитимни. ЗСУ просто довършва и затваря този цикъл.

Радикални са също исканията  НПО-тата да бъдат защитници на „всички права за всички деца“ и да „закрилят“ всички деца (от кого?), съпроводени с твърденията, че те не отнемат деца, а само искат „да ги дадат на тези, които могат да ги гледат“. Това са радикални идеи. В едно нормално и свободно общество само децата, обект на престъпление, следва да бъдат закриляни и за това има установени в закона процедури. Презумпцията за виновност по отношение на всички родители е ненормално и тиранично псевдоюридическо мислене. ЗСУ завършва и този цикъл.

Когато идеологемите на НПО-тата, борещи се против традиционното семейство и за въвеждане на безполовия сексуализиран от ранна детска възраст човек, бяха разшифровани и слабият, но нарастващ глас на недоволство от страна на родители, правозащитници и техни организации роди едно неподправено, рудиментарно гражданско движение, първата реакция на „гражданските” НПО-та от детската „закрила” беше да сезират Държавна агенция „Национална сигурност” и прокуратурата, за да попречат на родителите да упражнят основни свои, конституционно закрепени права в защита на своята неприкосновеност и тази на децата си. 

До такава степен НПО-тата са се сраснали с държавата, че всяко критично изказване срещу тях ги кара да се чувстват овластени да мобилизират органите за държавна принуда срещу правото на родители и обикновени граждани да упражняват свои основни конституционни и човешки права. Тази крайна и непремерена реакция говори за нетърпимост към различното мнение и за антидемократичен радикализъм, установил се като мислене в средите на тези привилигировани организации.

Радикално е мълчанието, в продължение на месеци, на властите и на централните медии, въпреки становища, телевизионни предавания, правни аргументи и протести, представени в защита на тезата, че правото на неприкосновеност на личния и семеен живот е нарушено. В същото време пропагандните епитети и измислени истерии не спряха да се тиражират: „ултра десни религиозни секти, леви привърженици на Путин, истерична малка група, хибридни бойци“, и, разбира се, най-обидното: „евангелисти“! Евангелието за спасение чрез вяра в Бога очевидно е най-голямата заплаха за тяхното успешно обществено доминиране.

Считаме за радикално поведение и това, че при смяната на министъра на труда и социалната политика първото изявление на новоназначената на тази служба бе да защити постигнатото от МТСП и да заплаши несъгласните и критиците на тази политика с разследвания и преследвания за „антиевропейска идеология” (поредния евфемизъм за ограничаване на свободното изразяване).

Радикално и тоталитарно е политическите игри на парче за влияние и усвояване на фондове да засенчват правните и моралните аргументи на родителите и техните организации, а същите да бъдат представяни като няколко десетки уплашени и недоразбрали консуматори на фалшиви новини в социалните мрежи.

ЗСУ е част от едно радикално антисемейно законодателство, което включва, но неизчерпателно изброено, следното:

- неясна и всеобхватна формулировка на „социални услуги”;

- задължителни социални услуги;

- противопоставя правата на децата на правата на родителите, което освен че е неестествено и противоконституционно, е доразвито до степен, в която естественият враг на детето са родителите (без, естествено, това да е изрично заявено);

- „подкрепа” и „закрила” на всички деца, на всички родители и всички семейства, независимо дали те имат нужда от такава намеса и „закрила”, или не;

- създава информационен масив за проследяване на всяко дете и неговите родители и оттук – възможност за контрол, нарушаване неприкосновеността на семейството и личността;

- дава възможност невръстни деца да се обаждат и да получават „социални услуги”, като създава задължение за доставчика на услугата да не съобщава на родителите, ако детето е под 14 г.;

- въвежда категорията „социална услуга“ вместо конституционната “социално подпомагане”, целейки да превърне тоталното социално “обслужване” в търговия (често наричана с чуждицата “бизнес”), и това не е истински пазарен принцип, а комерсиализиране, което на нормален език се формулира като „благотворителност”, спомоществование, взаимопомощ;

- дава възможност на чуждестранни търговци и НПО, вкл. социални служби, да изпълняват свои решения на територията на страната, като задължава българската полиция да им съдейства (тоест защитата на български граждани, на българска земя, която им се дължи от държавата по българската конституция и закони, бива отменена в полза на чуждестранни търговски, нетърговски и чуждодържавни организации), и това нарушение става с принудата, осигурена от българските правоохранителни органи;

- дава възможност джендър-идеологията и омразата срещу „патриархалното“ семейство да навлезе във всяко едно семейство безпрепятствено и против волята и съгласието на родителите;

- прави социалните служители посредници между родители и деца при конфликт между тях;

- създава мултидисциплинрани екипи, в които социалният работник, ниско квалифициран за специализирана правна работа, ръководи дейността на прокурора, в нарушение на конституцията и здравия разум, и чиято цел е да бъдат желязната полицейско-държавна хватка, от която никое закриляно дете или родител да не може да избяга.

 

Не е нужно да изброяваме още елементи от антидемократичната, антисемейна и противоконституционна същност на ЗСУ и предхождащото го законодателство (анонимни сигнали, нарушение на правото на защита и презумпцията за невиновност, лишаване от право на участие в процеса при застрашени основни права и интереси и др.), за да сме убедени, че такъв тип законодателство няма място в една свободна и демократична система. Аз не съм виждал по-радикален закон, особено когато същият е съчетан с досега действащото законодателство за “закрила” и “подкрепа”, в който правният нихилизъм не само, че не е избегнат, но е въведен като принцип с разтегливите определения на „дете в риск”, „насилие”, което може да бъде почти всяко действие на родителя, както и нововъведението от зоната на здрача „психическо насилие”.

“Добрите страни” на ЗСУ, доколкото ги има, не го правят годен за „ремонт“. Ако ЗСУ влезе в сила, семейството, като основна обществена институция, заедно с редица основни човешки права, ще бъдат първите жертви на елитарния държавно-корпоративен хибрид.

Толкова ненужен и порочен закон трябва просто да си отиде така както е дошъл – с бърз, безусловен и категоричен вот за пълната му отмяна. След него – и всички други правни недомислици, приети уж в защита на децата.

„Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г., като творбата е създадена само за 45 дни. Събитията, описани в книгата, вероятно са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. Сюжетът докосва дълбоко душата на читателя, защото засяга общочовешки теми, свързани с вярата, родовата идентичност, лоялността, предателството, любовта и др.

Един от ключовите персонажи в произведението е Караибрахим. Той е еничар, т.е. българин, който като дете е бил отделен от семейството си от турците, събирачи на „кръвен данък“. Караибрахим е изразител на политиката на султана и жесток воин, който безскрупулно се изправя срещу интересите на своите някогашни семейство, род, народ. Той е коравосърдечен насилник, който изисква от близките и роднините си да предадат вярата и достойнството си, за да си запазят живота. Когато разсъждаваме върху качествата и мотивите на този провокиращ и будещ негативно отношение герой, няма как да не стигнем до един от важните въпроси, който разглежда настоящата кратка статия, а именно: кои са еничарите.

Отговорът може да бъде открит в достигналите до нас исторически сведения, разкриващи, че от 1380 до 1648 г. еничарите са набирани главно от покорените християнски и немюсюлмански народи чрез т.нар. „кръвен данък“ (девширме). Идеалната възраст за деца, които били нарочени да се влеят в еничарския корпус, е между 8 и 10 години. На практика, за нуждата на турската армия били отвличани най-здравите и интелигентни български синове. Еничар означава „нов войник“, което само по себе си говори за намерението на султана да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка. По тази причина невръстните деца еничари са били подлагани на специфично обучение, имащо за цел да забравят напълно рода си, да научат турски език и да бъдат индоктринирани в исляма под постоянното наблюдение на евнуси.

Историята също показва, че в една или друга степен всички поробени народи се борят срещу посегателството върху децата им. Методите за защита от угрозата българските малчугани да се превърнат в платежно средство за набиране на „кръвния данък” говорят за това, че родителите са били готови на крайни мерки, за да опазят децата си. С цел избягване на данъка, момчета били женени още на 8-9 години, защото женените не могат да бъдат еничари. Други деца били осакатявани, защото момчета с недъг не могат да се впишат в профила на „новия войник”. Има случаи, в които българчета напускали домовете си и дълго се укривали, и случаи на възрастни, които подкупвали събирачите на данъка.

Защо обаче трябва да се занимаваме с далечни събития и нужно ли е да обръщаме внимание на някаква потънала в праха на историята мрачна практика, която като далечна призрачна сянка от миналото сякаш няма пряко отношение към настоящето? Нали отдавна турското „присъствие“ по нашите земи вече не се изразява в държавно обсебване на вътрешните ни дела и ние, българите, живеем в свободна страна, в която семействата не са принуждавани да плащат „девширме“?

Истината е, че мрачната практика изобщо не е потънала в праха на историята и за съжаление, има болезнено пряко отношение към тревожното ни настояще. Турското „присъствие” вече го няма и ние би трябвало да живеем в свободна страна, в която семействата ни не би трябвало да плащат „кръвен данък”, но истината е друга. Истината е, че свободата ни е заплашена и „кръвният данък”, макар и под друга форма, скоро може да бъде заплащан от всяко българско семейство. Ето защо използването на някогашното еничарство като метафора за съвсем конкретни политически действия на сега действащи партии, държавници и активисти всъщност е опит да бъде обрисувана една зловеща реалност – реалност с днешна дата.

По друг начин казано – що се отнася до съвременната държавна политика за децата, аналогията с някогашното еничарство не е лишена от смисъл приумица. Днес се създава усещането за един нов вид еничарство, макар и пречупепно през културно-историческия контекст. Точно както някогашния султан, съвременният управленски елит има намерение да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка.

Затова и събирачът на модерния „кръвен данък” (сега той е преоблечен ту като социален служител, ту като представител на държавната образователна институция, ту като психолог, ту като представител на НПО с развинтена сексуална фантазия) се е ангажирал да подложи невръстните деца – новите еничари – на специално неморално обучение, имащо за цел да забравят семейство, род и народ, да научат езика на развалата и да бъдат индоктринирани в разрушителната джендър идеология, като загубят представа дори за пола си. И бавно и незабележимо политиката на създаване на ново общество – обществото от „нови воини” или еничари – става приоритетна държавна политика. 

Доказателствата за една такава теза са много, като най-пресните са текстовете от предизвикващия правен хаос Закон за социалните услуги например. В този закон са налице такова неистово желание българските деца да бъдат индоктринирани в новата, чужда за вярата, традицията и народа ни джендър идеология; такъв стремеж към противопоставянето на  родители и деца, целящ разкъсване на родовата връзка; такава възможност за упражняване на безконтролна власт от социалните служби и доставчиците на услуги в семейния и личен живот, че макар и процесът на духовно и в някои случаи дори на физическо отнемане на деца да не се нарича кръвен данък, то той на практика е точно такъв.

Тази тема може да бъде развита още, но за да не натоварим разсъжденията с прекалено много метафори, нека преминем към нейната развръзка.

В съзвучие с романа на Антон Дончев отново времето е разделно, защото отново има алчен апетит от страна на елитарните кръгове да сложат ръка на най-уязвимото – децата  – и да се разруши онази структура, на която се крепи здравото общество – традиционното семейството.

Когато беззаконието се въвежда със закон, съпротивата става задължение, твърди един автор от зората на американската нация. Тази мисъл е особено актуална днес, когато виждаме, че беззаконието на съвременното социално „девширме”  се въвежда чрез използването на светския закон. Адекватната съпротива срещу събирането на социалния кръвен данък днес е различна от тази на предците ни. Ние няма да женим децата си на невръстна възраст, нито ще ги осакатяваме. Не. Ние ще издигнем гласа си – гласа на свободните хора, които разбират света около себе си, виждат го през очите на истината, готови са да живеят за нея и отказват да платят „кръвния данък”, събиран от социалните служби. Защото платежното средство е бъдещето на собствените им деца.

Заключение. „Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г. Но днес отново времето е разделно. Днес още едни събирачи на кръвен данък се опитват, макар и по доста по-рафиниран начин, да създадат нови еничари, които като „нови воини” на един безбожен свят да изиграят същата негативна роля, която в гореспоменатия роман се пада на Караибрахим. Добрата новина е, че този път ние можем да участваме в донаписването на сюжета на тази история.