БРОЙ 57. Натиснете на корицата, за да изтеглите списанието.

Можете да свалите файла и от линка по-долу ("Сваляне на прикачените файлове"). За да отворите списанието, Ви е нужен софтуер, който отваря PDF файлове.


Съдържание

Брой 57. Симпозиум за свободно и критично мислещо общество
Свободно и критично мислещо общество – общ поглед към симпозиума
Ролята на истината в свободното общество
Цензурата на Запад
Нео-либералният глобализъм и неговите алтернативи
Западните християнски църкви между Библията и полит-коректността: великата подмяна
Наука или идеология
Образованието на децата е от ключово значение за спасяване на християнската цивилизация
Памет за Батак. Документите срещу подмяната на историята
Джендър идеология в Истанбулската конвенция
Информация за авторите

АВТОРИ В БРОЯ
(по азбучен ред)
Алекс Нюман
Ана Кубачка
гл. ас. д-р Атанас Терзийски
д-р Борислав Цеков
проф. д-р Валентин Кожухаров
адв. д-р Виктор Костов
доц. д-р Мила Кръстева
доц. д-р Николай Кочев
адв. Пол Колман
адв. д-р Тимотеуш Зих


Списанието се разпространява безплатно. Можете да помогнете за дейността и издаването на списанието и сайта като станете партньор в проекта на "Свобода за всеки".

През последните години, понятието изкуствен интелект (ИИ) трайно се установи в медийното пространство. Ако преди 2000-та година фразата “изкуствен интелект” можеше да се чуе предимно във фантастични филми или от устата на тесни специалисти информатици, сега този термин, независимо дали се разбира от хората или не, се употребява все по-масово. Може да се направи аналогия с използването на автомобилите: много хора не разбират как работи автомобилът, но това не им пречи да го ползват ежедневно. По подобен начин вече сме достигнали до етап ИИ да се използва масово във всякакви сфери на човешката дейност, макар че хората не си дават сметка за това, а още по-малко знаят за какво точно иде реч.

Допълнителна краска в цялата картина са и директивите на Европейският съюз (ЕС) за напредване в областта на “изкуствения интелект” и “големите данни”, защото ЕС изостава в тази области спрямо САЩ и Китай, а ние като българи се вълнуваме и “гордеем”, защото тази тематика е в ресора на еврокомисар Мария Габриел. Развитието на изкуствения интелект е експоненциален процес, който тече повече от няколко десетилетия, но едва в последните години осезаемо се виждат множество “вдъхновяващи” практични резултати. Постигнатият успех в областта на ИИ е опияняващ за всякакви слоеве и структури на обществото и особено за транснационалните управляващи елити, а също така вече става абсолютно необходимо използването на ИИ във все повече области на бизнеса и науката, ако предприемачите или изследователите искат да оцелеят в конкурентната среда. Всяко опиване обаче си има своите големи негативи. Негативите на ИИ са чудовищни и тепърва ще се наблюдават засилващите се ефекти на дехуманизация и зомбиране в обществото. Но кой ще има очи да ги види? В настоящата статия се дискутира въпросът за ИИ и последващите негативни влияния върху човечността.

Изкуствен интелект – технологични и практични аспекти

Изкуственият интелект (ИИ) започва своето видимо развитие през 40-те и 50-те години на 20-ти век и обхваща разнородна палитра от технологии, използващи формална символна логика, теория на информацията, статистически и математически методи, които взаимно се допълват и интегрират. Този бурен технологичен напредък на ИИ се развива на базата на известния феномен, че компютърната мощност се удвоява на всеки 2-3 години, познат като закон на Мур, валиден през последните пет десетилетия. За да се онагледи практически законът на Мур, нека да направим следното сравнение: настоящите мобилни телефони (смартфони) са около 100 000 пъти по-мощни от компютрите през 60-те години, които са били с размерите на стая. Исторически се счита, че първите идеи за ИИ се появяват още в древногръцките митове като изкуствени същества, сътворени от човеците – прототипи за мислещите машини. Механичната формална логика се развива още от античните философи и математици, а блянът за ИИ се подхранва допълнително в ерата на просвещението от механистическата теория на Рене Декарт и първите механични изчислителни машини, създадени от Вилхелм Шикард, Блез Паскал и Готфрид Лайбниц. Следват програмируеми изчислителни машини, създадени Чарлз Бабидж и Ада Лъвлейс и се стига до съвременните компютърни архитектури. Терминът “изкуствен интелект” официално се появява през 1956 година, след което се установява като академична дисциплина, научно и технологично направление.

Идеологията на изкуствения интелект се основава на хипотезата, че основно човешко качество като “интелигентността” може да бъде описано с достоверна точност и симулирано от машина. Актуални примери за технологии, базирани на ИИ, са вече доста популярните приложения за мобилни телефони и компютри, като “умни” търсачки, интелигентно препоръчване на съдържание (например в YouTube), разпознаване на реч, самоуправляващи се автомобили, автоматични преводачи и др. Изброените примери са съвсем малка извадка от голямото семейство на ИИ базирани технологии. Няма да е преувеличение, ако се каже, че приложенията на ИИ са навсякъде около нас, ние буквално сме потопени в тази технология, само че тя някак остава скрита за хората поради така наречения “ИИ ефект”, според който технологични решения, които са се превърнали в рутинна технология, спират да се третират като ИИ. Например оптичното разпознаване на символи, текст, снимки и паспортна информация или автоматичното разпознаване на регистрационните номера на автомобили.

Технологията, която “отприщи звяра” и направи особено бурно развитието на ИИ през последните 10 години, е така наречения “deep learning” (обучение с “дълбоки” невронни мрежи) – статистическо моделиране с помощта на многослойни изкуствени невронни мрежи, които бяха популяризирани чрез свободно достъпен софтуер, разработен и рекламиран от Гугъл. Тези статистически базирани технологии изискват наличието на големи масиви от данни (на английски се използва популярният термин “big data” - големи данни) и затова не е случайно, че именно компанията Гугъл е водеща в разработването им, тъй като бизнес моделът на Гугъл се базира на работа с “големи данни”. Понастоящем технологичният прогрес позволява масово събиране и съхранение на огромни масиви от данни за всичко около нас: природни феномени, климат, околна среда, селско стопанство, транспорт, хора, медицинска, социална, генетична и всякаква информация.

Социално влияние на изкуствения интелект, антропологични аспекти и дехуманизация

Ползите от приложенията на ИИ са безспорни за мнозина. Главна мотивираща сила зад това бурно развитие на ИИ е благоденствието на човечеството. Но ползите от ИИ са като “сиренцето в капана на мишката”, а негативите, които остават скрити за материално мислещите и заслепени човеци, са чудовищни – “мишката бива уловена и умъртвена”. Навярно мнозина усещат тази тъмна страна на въздействието на всепроникващия изкуствен интелект, но не могат да я разпознаят и формулират добре или да се възпротивят поради пристрастеността към удобствата и комфорта, които се дават от „великите“ технологични постижения.

Изкуственият интелект се пропива навсякъде, а от друга страна автоматизираните системи и роботите извършват широк кръг рутинни и повтарящи се дейности по-качествено, по-бързо и по-ефективно от хората. Тези факти предопределят и първия негативен социален ефект на ИИ – загуба на работни места. Трансформирането на голяма част от работния пазар вече е факт поради технологичната и индустриалната революция през 20-век, но ИИ на практика застрашава всички професии, включително и тези, които изглеждат по-хуманитарни, социални, комуникативни, интерактивни, арт насочени, сферата на услугите, а също и интелектуалния труд. Големите международни компании всяка година търсят да назначат хиляди нови работници, като този процес обикновено е многостепенен и ресурсоемък. Вече е практика да се използва ИИ за предварително филтриране и последващ избор на най-подходящите хора за дадено работно място – така се пестят пари и време от интервюта, срещи, проучване. Бъдещето на човека, кандидатстваш за дадена работа, ще се реши от алгоритъм с ИИ, който ще прецени дали той е подходящ или не за работата. Жестоко е софтуер да те класифицира като „негоден“.

Друг дехуманизиращ ефект на все по-достъпните ИИ технологии е засилващата се пасивност на хората. Вместо човек да мисли, изкуственият интелект ще прави всичко, а неговият ум, аналитичност, логика и памет ще стават все по-пасивни и закърнели. Така способността за критично мислене в обществото прогресивно намалява и уменията на хората за филтриране и анализиране на информационното съдържание намаляват.

Духовни аспекти и “зомбиране”

Следващият негатив от използването на ИИ е отнемане или загубване на реалността. Изкуственият интелект се използва за генериране на огромни количества информация във всякакви области и контекст. “Сериозните” фалшиви новини се генерират чрез автоматизирани системи, като предварително са анализирани огромни масиви от данни и твърде “достоверно” се фалшифицира новина по дадена тема или за определен човек, в това число ИИ генерира всичко във фалшивата новина: текст, информация, аудио, снимки, видео. Чрез така наречената Deepfake технология (т.е. фалшифициране чрез deep learning) много лесно може да се очерни всеки човек. Понастоящем, технологията Deepfake се използва за изнудване, политически шантаж и генериране на фалшиво порнографско съдържание (последното отново с цел гавра и злепоставяне на хора).

От друга страна, “добрите” играчи в системата използват ИИ, за да разпознаят фалшификатите в интернет пространството, но, за съжаление, техният труд и постижения се използват предимно за цензуриране на неудобно мислещите. В един момент може да се окаже, че много голям процент от информацията в мрежата е генерирана от ИИ, а не от хора. Хората стоят отстрани като “котета, които следят топка за пинг-понг”, в случая топката е информацията, генерирана от ИИ. Такъв феномен отдавана се наблюдава в борсовите игри – не се знае какъв процент от ходовете на борсата са направени от хора и какъв процент от ботове и ИИ. При последните два президентски избора в САЩ бе абсолютно задължително използването на ИИ от щабовете, за да се анализира информацията и да се планират най-оптималните стратегии в политическата кампания.

Приложенията на ИИ водят до демотивиране и отчаяние на хората относно техния труд и постижения. Например, съвременните специализирани софтуери за шах са многократно по-добри от най-добрите шахматисти в света. Много хора, които инвестират време да обучават себе си или децата си, си задават въпроси от вида: “Какъв е смисълът да хвърлям толкова усилия, щом един софтуер толкова лесно ме бие на шах?”. Това, което повечето хора не осъзнават, е, че това “състезание” между ИИ и човека не е честно, защото не е борба между един човек и друг човек, а е един вид състезание между един човек и “милиони” други хора. Зад суперкомпютъра с ИИ стоят огромни ресурси и постиженията на много хора по света от сегашното и предходни поколения.

ИИ предоставя ефективни средства и технологии за установяването на новия световен ред, като например: разпознаване на лица и следенето от дистанция с дронове, граничен контрол и др. Пандемията от Ковид-19 допринесе за ускоряване на развитието на такива технологии. Софтуерни компании „блеснаха“ пред конкуренцията, като разработиха нови по-ефективни ИИ базирани технологии за автоматично следене дали гражданите спазват необходимата социална дистанция. Китайската социална кредитна система е базирана изключително на технологиите на ИИ, чрез които населението на Китай се наблюдава масово, анализира се поведението и всеки аспект от живота на хората, включително и най-интимните човешки емоции и сексуалност. Мечтата на тези тоталитарни гении е да могат да четат и мислите на хората, а в лицето на ИИ виждат средство за осъществяване на тази „мечта“. Обработката на огромни масиви от данни е възможна само чрез ИИ и именно ИИ ще предостави технологична възможност на малка група от хора да боравят с големи масиви от информация за цялото население на дадена страна, континент или дори за цялата планета. Изкушението за грешните човеци да злоупотребят с такава информация, особено когато са на власт, е много голямо.

Разпростирането на изкуствения интелект (ИИ) продължава с експоненциални темпове. Това е сериозна атака срещу истинската човечност, макар че привържениците на ИИ твърдят обратното. ИИ ще „комуникира“ с хората и ще бъде инструмент за изличаване на човешката идентичност и отхвърляне на Божествения дизайн, заложен от Твореца. ИИ ще оценява качествата, реакциите, резултатите и информацията за човека (както споменахме, това вече се прави в Китай) и това ще бъде асоциирано с човешката идентичност, смисъл на живота и практичните измерения на битието – т.е. чрез ИИ ще се налага тотална фалшива антихуманна и антихристиянска идентичност за хората.

Статистиката е способ да се справим с липсата на информация. Ако имаме пълното знание за даден обект или система, на нас не са ни необходими статистически методи, просто въз основа на това „абсолютно пълно знание“ ние като богове можем да „предскажем всичко“. Човек не е всезнаещ, не е Бог, но следвайки тази идеология за обожествяване на човешкия прогрес чрез ИИ, човечеството експоненциално генерира данни, за да се приближи до един от атрибутите на Бога – да бъдем всезнаещи. Проблемът не е в самата технология (ИИ комбинира добре известни математически подходи: нелинейни трансформации и градиентни оптимизационни методи), а в скалата на приложение, в идеологията и духа, които стоят зад масовото прилагане на тази технология.

Съвременните технологии на нано- и биохимично ниво позволяват човеците да боравят с колосални количества информация – буквално се третира информацията от всеки атом около нас в тази необятна информационна матрица, в която сме поставени. Големият проблем е, че човешките души не са създадени да функционират по този начин с такова брутално количество информация. Тук се случва нещо много подмолно, творението се конфронтира със себе си – т.е. човекът се състезава и бори с друга част от творението в контекста на информационната матрица и поле, в които сме потопени (вижте примера за нечестното състезание за шаха по-горе). Бог не е предвидил творението да се конфронтира със себе си и тази неестествена конфронтация води до затлачване и блокиране на човешките души и сърца. Това може да се опише още като „зомбиране“ на човечеството на голяма скала.

Изкуственият интелект се пропива и прониква навсякъде, във всякакви практични сфери на човешкото битие. Повечето хора, който се занимават с наука, технология, данни или информация, малко или много използват ИИ, но и допринасят за развитието на изкуствения интелект. Изкуственият интелект може да се онагледи като „мистично тяло“, което присъства в цялото човечество. Може да се направи антианалогия с тайнственото тяло на Исус Христос, което невидимо обхваща всички искрено вярващи християни. Според тази ант-аналогия изкуственият интелект може да се разглежда като форма на мистичното тяло на антихрист.

Заключение

Масовото пропиване на изкуствения интелект във всички сфери на човешкото битие е факт. Това води до дехуманизация и зомбиране на масите, което ги прави още по-податливи на тоталитарни, неолиберални, прогресистки, атеистични и всякакви други идеологии и внушения. За да можем да се противопоставим на тази пандемия и болест на „зомбиране“, е критично необходимо повече хора да успеят да запазят своята хуманност, да бъдат консервативни (буквално да консервират/запазят човечността си), да живеят живота си простичко и да се стареят да правят колкото се може повече неща с естествените дарове и ресурси, заложени от Твореца във всеки човек. Нужно е да използваме сърцата си, умовете си, волята, логиката, емоциите, паметта и всичко в нас, а не да предаваме тази територия от човешката личност на изкуствения интелект и яздещия го нов световен ред. Така ще имаме шанс да запазим свободата си.


Победителят
. Една максима казва: „Победителят се познава по старта“. И друга подобна: „На старта се разбира и кой ще загуби…“. Следейки изказванията на лица в публичното пространство на България (около предизвикателството „Корона вирус“), става кристално ясно кои са те, а и какво мислят, независимо от начините, по които се опитват да създават впечатление, да налагат внушения или вярват, че би трябвало да изглеждат. Например, нещо подобно е недоразумението доц. Кунчев от кризисния щаб на хората, уж борещи се срещу пандемията от Корона вирус. От самото начало на изказванията на същия става ясно той действително ли е „враг“ на въпросната „пандемия“, или просто апаратчик, служещ на статуквото.

Ако пък бъде сравнен с личности, които бих нарекъл „титани“, като доц. Мангъров, контрастът става крещящ. Защото, заедно с другото недоразумение Мутафчийски, Кунчев е пълна негова противоположност.

С всяко изказване доц. Мангъров успокоява хората, утешава ги; старае се да разсее паниката и притесненията. Противник е на всякакви крайни мерки; думите му  действат терапевтично, почти като мехлем на душите за всички, които го слушат. Самият той е противник на всякакви крайни мерки и се старае да няма никаква паника.

Цялото същество на Кунчев говори „апаратчик, апаратчик, апаратчик, апаратчик“ (заинтересован, подкрепящ и служещ на Status Quo ). До момента аз лично не съм го чул да се възпротиви на която и да било от непопулярните мерки, предприемани от смехотворния щаб. Нещо повече, Мутафчийски дори си позволи абсурдното твърдение, че сме щели да броим труповете. Подобно нелепо изказване може да направи единствено човек, достоен за съжаление.

Сега и Кунчев, за пореден път, обясни пред обществото колко е „зле“ и „трагична“ ситуацията, „успокоявайки“ хората, че нямало причина да се смята, че новият щам бил лек или безопасен. Иначе казано, думите му внушават и подчертават лайтмотива „Притеснявайте се, страхувайте се, тревожете се и… пак се притеснявайте!“.

Както би казал средностатистическият българин – такъв, в някоя нормална страна, незабавно щеше да загуби работата си или дори щеше да бъде съден за подобни недопустими изказвания в публичното пространство, нагнетяващи страх, ужас и притеснения.

В края на юни, 2021 г., главният държавен здравен инспектор Ангел Кунчев „блесна“ с поредния си „бисер“, че за хората, отказали ваксиниране, законът щял да предвижда да поемат сами разноските по лечението си, в случай че заболеят от Корона вирус. Първи контравъпрос: „А ако не разполагат със средства за целта?“ (да припомним, че в България има тежка безработица и проблемна икономика и абсурден закон, предвиждащ безработните да си плащат здравните осигуровки). Отговорът е: „Умират, естествено“. И така, Кунчев на кого служи в такъв случай – на хората, поради които той и такива като него са на работа и получават високите си заплати, или на някого другиго?

Такива като него показват едни от най-грозните страни на медицината, медиците и докторите и затова тази благородна професия всъщност не само че не се радва на особено уважение, но и започва да бъде презирана и ненавиждана.

Иначе казано, Кунчев, заедно с Мутафчийски, директно влизат в определението „злият гений“. При появата на това световно събитие през февруари, 2020 г., първите изявления на Мутафчийски бяха: „Няма нищо опасно, това е обикновена настинка“. След по-малко от месец същият направи изявление, каквото в нито една „нормална“ страна не може да бъде чуто: „Ще броим труповете“. За подобно изказване той освен че трябваше незабавно да си подаде оставката, подлежеше и на отговорност за нагнетяване на напрежение, страх и паника у хората в условия на подобна твърде притеснителна пандемична ситуация.

 

ОТВОРЕНО ПИСМО  

До: Обединени евангелски църкви (ОЕЦ)  

Копие: Министър на здравеопазването
13 евангелски църкви и вероизповедания

09.07.2021 г.


Уважаеми пастор Борджиев, 

Обръщаме внимание на скорошните Ви изявления пред органи на държавната власт, отразени в публикация на “Евангелски вестник“.[1] За пореден път се създава погрешното впечатление, че ОЕЦ представлява цялата евангелска общност. В публикацията, която информира за организирана от здравния министър среща на Обществения съвет по ваксинация с участието на председателя на Управителния съвет на ОЕЦ, се отбелязва: „Пастир Борджиев напомни, че евангелската общност в страната  навременно публикува своята позиция относно ваксините още през март и може да си я припомните тук“.[2]

Следва да заявим, че подобни твърдения от Ваша страна са подвеждащи, противоречащи на законоустановените положения относно границите на представителната власт и дори неетични. Този род представяне на ОЕЦ като единствен изразител на публична позиция от името на евангелските църкви не отговаря на действителността. Една голяма част от евангелската християнска общност нито членува във Вашия алианс, нито е съгласна с позицията на ОЕЦ относно експрименталните "ваксини", които Вие и Вашето ръководство така усилено представяте в най-благоприятна светлина. В тази връзка, а и въобще, в своите публични изяви следва да уточните, че ОЕЦ е сдружение на няколко, но не на всички евангелски църкви и християни.

Публичното обръщение на ОЕЦ относно ваксините от 24.03.2021 г., което според ръководството на сдружението и към момента е непроменената му позиция по темата, е не само практически проблематично, но и прибързано от медицинска и необмислено от правозащитна и богословска гледна точка. Без да влизаме в детайли, които следва активно да се обсъждат в християнските среди и в обществото, ще отбележим, че сравнението в обръщението на ОЕЦ между ваксинирането и новозаветното учение за връзката между греха и приемането на храна е погрешно от богословска гледна точка.

На следващо място, основен принцип в протестантската еклесиология е множеството на организационни форми сред християните, като централен обединителен фактор е Библията – Божието слово – и главата на църквата Исус Христос. Изземването на организационното ръководство без участието и съгласието на неучастващите във Вашето сдружение евангелски църкви е погазване на богословските и етични принципи, залегнали в Новия Завет. Църковното и християнско единство не се постига чрез компромиси с етиката и законоустановените положения относно упълномощаването и представляването. 

С оглед на горното, Ви призоваваме да се въздържате от изявления пред държавни органи, медии и обществото, от които погрешно да се прави извод за това, че Вие, Вашето ръководство и Вашето сдружение, ОЕЦ, представлявате мнението на всички евангелски християнски общности, включително и по темата за същността, значението и ползата от ваксините.

Списък на 13 евангелски вероизповедания, нечленуващи в ОЕЦ, до които е изпратено копие на настоящото:

  1. Национален алианс „Обединени Божии църкви“, София
  2. Апостолска църква, Пловдив
  3. Национален християнски център, Пловдив
  4. Християнски църкви на вяра в България, София
  5. Общност на евангелските църкви на вяра, Пловдив
  6. Апостолско Служение „Мисията”, София
  7. Съюз на църквите на адвентистите от седмия ден, София
  8. Християнско общество за Реформация, Русе
  9. Християнски мисионерски център – Видин, Видин
  10. Българска протестантска църква „Нов живот“, Свищов
  11. Християнска Църква Осанна, Пловдив
  12. 12. Християнска църква „ДАВ България“, Сливен
  13. Българската християнска баптистка църква, София.

С уважение,

адв. д-р Виктор Костов
„Свобода за всеки“
www.svobodazavseki.com     

 

Бележки

[1] Линк за достъп до публикацията на „Евангелски вестник“: https://bit.ly/2UwW9AD.

[2] Линк за достъп до Обръщението на ОЕЦ от 24.03.2021 г.: https://bit.ly/3wsGn75.

На 11 юни в Пловдивския университет се проведе онлайн симпозиум на тема „Свободно и критично мислещо общество“. Събитието бе съвместно организирано от правозащитната организация „Свобода за всеки“ и Пловдивския университет, който бе и домакин на форума.

Живеем във времена на активна подмяна на традиционните ценности и светоглед с прогресивни, неолиберални идеи и визия. Тези процеси са съпроводени с отричане на изконни християнски разбирания, опора на българският народ във вековете. Наблюдаваме изкривяване и предефиниране на добро и зло, дефиниции, онтологии и парадигми във всички области на човешката дейност и познание – история, право, култура,  образование, наука, медицина и т.н. В духа на академичната свобода и плурализъм на мненията организаторите считат за първостепенен дълг изразяването на мнения и възгледи, призив към мислене и дебат, решения и действия по теми, които остават в сянка сред информационния и медиен поток. По този начин даваме нашият принос в изграждане на едно по-свободно и по-критично мислещо общество.

Лектори на международния Симпозиум бяха учени, правозащитници и общественици, изявени в своята област, а Виктор Макаров ни помогна с превода на изложенията на нашите чуждестранни гости. По реда на представянето чухме следните теми:

Адв. д-р Виктор Костов от „Свобода за всеки“ постави в лекцията си на тема “Ролята на истината в свободното общество” фундаменталните въпроси „Какво е свобода и каква е ценността ѝ като кауза?“, „Каква е връзката между свобода и истината?“, „Как бива отнемано човешкото достойнство?“. Според адв. д-р Костов „Свободата се взима, тя не се дава!“.

Тимотеуш Зих, доктор по право, адвокат, заместник-председател на управителния съвет на Института за правна култура Ордо Юрис със седалище във Варшава, член на Европейския икономически и социален комитет и ректор на университета Collegium Internarium в Полша представи своята лекция на тема „Истанбулската конвенция и джендър идеологията зад нея”. В нея той акцентира, че основни институции, като семейство и брак, са поставени под безпрецедентна атака от радикалните идеологии, предизвикващи обективни биологични истини, като половата принадлежност. Според адв. д-р Зих майчинството и родителството започват да се третират като не повече от едно скъпоструващо хоби.

Пол Колман, изпълнителен директор на Алианса за защита на свободата (Alliance Defending Freedom) и адвокат на Висшите съдилища в Англия и Уелс, изнесе лекция на тема „Свободата на словото в новите условия: корпоративна и идеологическа цензура в западните либерални демокрации“. Днес в Европа съществуват стотици наказателни закони за речта на омразата. Основна цел на тези закони е да заглушат несъгласните с тях или инакомислещите. Как обаче дефинираме тази така наречена „реч на омраза“? Кой решава що е то „реч на омраза“? На практика това включва всичко, което не се харесва на управляващите. Независимо дали говорим за Пакистан, Китай, Канада или  Европа, коренът на тази цензура по същество е един и същ – има правилен начин и грешен начин на мислене и управляващите решават кое е правилно и кое не. Ако изразите грешна гледна точка, трябва да бъдете наказани. И тъй като все повече и повече области от живота се политизират, има все по-голям брой теми, където има правилен и грешен начин на мислене, и все по-тесен прозорец на приемлив обществен дискурс по тези теми.

Д-р Борислав Цеков, доктор по конституционно право от Института за модерна политика, запозна аудиторията с „Неолибералният глобализъм и неговите алтернативи“, като представи и аргументира в детайли неолибералния глобализъм като една хибридна и комплексна политическа доктрина или глобална матрица, държаща се на три основни компонента: неолибералните икономически принципи; доктрината на еднополюсния свят и силовото му налагане; и политиката на идентичности (напр. джендър идеологията). Д-р Цеков ясно дефинира и разграничи класическия либерализъм от неолибералните идеи.

В лекцията си „Наука или идеология“ лекторите от Пловдивския университет (Химически факултет) доц. д-р Николай Кочев и гл. ас. д-р Атанас Терзийски запознаха аудиторията с автентичния научен метод като основен гарант за научно-доказуема истина. Те коментираха най-чести изкривявания и идеологизиране на науката, като посочиха примерите за теорията на еволюцията и тази за глобалното затопляне. 

Следващият лектор – проф. д-р Валентин Кожухаров и дописник на „Свобода за всеки“ – говори за „Западните християнски църкви между Библията и политкоректността: великата подмяна“. В нея той цели да припомни редица обстоятелства от живота на някои църкви в Западното християнство, които през последните години станаха факти и внасят безпокойство в останалите църкви по света и особено в по-традиционните християнски изповедания, каквито например виждаме в България. Усилването на секуларизма, сляпата политкоректност, криво разбраният „нов либерализъм“, загубата на здравия разум и безусловното подчиняване на местното законодателство с неговите ирационални, нелогични и дори античовешки закони и разпоредби доведоха до подмяната на истинския християнски дух в тези църкви с духа на новия тоталитарен натиск върху гражданите на немалко западни страни. Сериозна опасност в този процес се съзира в промяната на редица догмати, канонични църковни постановления, ръководствата за провеждане на църковните богослужения, молитвословите и въобще в църковния живот на отделните енории, която промяна всъщност представлява безпрецедентно отстъпление от християнската вяра и Евангелието. Особена тревога предизвиква решението на някои западни църковни събрания да „благославят“ съюзите между гейове и лесбийки, наричани „бракосъчетания“, като по този начин те утвърждават в църковното си учение греховни практики, които са антипод на християнските добродетели, към които ни призовава Евангелието. В доклада тези „църкви“ се призовават да се върнат към лоното на действителното християнство и неговите неотменни евангелски добродетели и ценности, и в този процес те могат да се поучат от други християнски църкви, като тези в България и в други не толкова богати и заслепени от охолство страни, които не робуват на политкоректността и все още пазят здравия християнски разум на вярата си. 

Доц. д-р Мила Кръстева от Филологическия факултет на Пловдивския университет ни запозна с архивни документи за Батак в своята лекция „Памет за Батак: документите срещу подмяната на историята“. От края на 80-те г. на ХХ и до днес у нас избуява „научна“ продукция, пръсната по страниците на специализирани издания, сборници, монографии, е-източници. В нея осъзнато и целенасочено се подменя същинската история на Българското възраждане. Автори на публикациите са български изследователи – историци, социолози, хуманитаристи: които никога не са изучавали и изследвали самостоятелно периода; които никога не са гълтали праха на архивите от възрожденското време; които никога не са докосвали дори и един ръкопис от XVIII и XIX в. Тази е причината, поради която наблюденията им са непоследователни, а заявените изводи са ненаучни и лишени от задълбочена аргументация. 

В последната лекция на тема „Ролята на държавните училища в индоктринирането на децата срещу християнството, свободата и сексуалния морал“ лекторът Алекс Нюман, разследващ журналист от САЩ, посочи политиката за централизиране и индоктриниране на образованието в глобален план, както и сексуализацията на децата като насилие над деца. Образователните тоталитарни идеи според г-н Нюамн целят разрушаване на семейството, традиционните ценности и личната свобода.

Табела са надпис "Конституционен съд"

Нечувано в историята на юриспруденцията запитване за тълкуване на Конституцията отправиха наскоро върховни съдии.

Във връзка със свое тълкувателно дело № 2/2020 г., през март Общото събрание на Върховен касационен съд, гражданска колегия, отправи запитване до Конституционния съд за това как се определя понятието „пол“ от Конституцията (КРБ), както и два други въпроса за приоритета при прилагането на КРБ или на международните договори. КС отхвърли въпросите, като допусна само този за пола, и то след като го преформулира. Това той направи с определение за допускане на к. д. 6/2021 от 29 април. Определението на КС можете да видите тук: http://www.constcourt.bg/bg/Acts/GetHtmlContent/8ac59c4c-a24e-46ff-9a62-2fc5102ad088.

Свобода за всеки и адв. д-р Виктор Костов, подкрепени от 12 евангелско-християнски вероизповедания, заведоха в КС Правно становище по конституционно дело № 6 от 2021 г. с вх. номер 222 от 31.05.2021 г.

Вижте правните становища на "Свобода за всеки", ADF International и други на страницата на делото от сайта Конституционния съд.

Тук можете да прочетете обобщението на тезите, залегнали в становището, а цялото становище можете да изтеглите от линка по-долу. Няма ограничения за разпространението на Становището.

На тази страница се намира и пълният текст на становището по делото на ADF International – международна правозащитна организация, обединяваща над 3500 адвокати от целия свят, заведено под номер 221 от 31.05.2021 г. (вж. по-долу).

(ДОБАВЕНА ИНФОРМАЦИЯ) Конституционният съд на Република България публикува правните становища на адв. д-р Костов и "Свобода за всеки" (СВ), и това на ADF International (в превод от английски) на официалната интернет страница на Съда по делото, ведно с други подадени становища. Съгласно Закона за Конституционния съд подадените и/или публикувани правни становища на заинтересувани страни не са задължителни за съдиите при произнасянето им по предмета на делото.

Линкове към пълния текст на становището на Свобода за всеки и адв. Костов, подкрепено от евангелско-протестантски вероизповедания, както и това на ADF International, които можете да намерите и по-долу. Следва откъс от становището на СВ:


До Конституционен съд на Република България

Становище

 

относно конституционното значение на „пол“

Представено по к.д. № 6 от 2021 г.

От адв. д-р Виктор Костов
Софийска адвокатска колегия

Свобода за всеки

... (Извлечение):

В настоящото правно становище представяме нашето мнение относно предмета на конституционно дело № 6 от 2021 г., формулиран в допуснатия от Конституционния съд (КС) въпрос въз основа на Искане от Общото събрание на гражданска колегия на Върховния касационен съд на Република България (…) с оглед нуждите на тълкувателно дело № 2/2020 г. на ОСГК на ВКС (Искането), а именно: „Как следва да се разбира понятието „пол“, използвано от Конституцията, и има ли то смисъл, различен от биологичен пол?“. Мнението е подкрепено от 11 вероизповедания.

  1. ОБОБЩЕНИЕ НА НАСТОЯЩОТО СТАНОВИЩЕ

Считаме, че понятието „пол“ следва да се възприема като категорично установено в Конституцията на Република България (КРБ), по самия смисъл на регулярната, всеобща, традиционна и непроменена употреба на този термин, и конкретно предвид чл. 6, ал. 2, чл. 46, ал. 1 и чл. 47, ал. 2 от КРБ. В тази връзка, нашето мнение накратко е следното:

  • Безспорност на разбирането за понятието „пол“ в КРБ. Употребата на „пол“ в Конституцията изцяло потвърждава наличието на два естествени и различаващи се пола и до настоящия момент, след приемането на действащата конституция, не е имало съмнение относно значението на този термин. Такъв въпрос не е стоял и в която и да било предишна конституция на България от времето на конституционната история на страната и нацията – от Търновската конституция, приета в края на 19-ти век, до настоящата, приета през 1991 г.;

  • Отсъствие на юрисдикция. Конституцията, и по-скоро конституционният законодател, не може да реши що е „пол“ – това е въпрос, вече решен от иманентната същност на човека, от неговото битие и устройство. Така „пол“ е термин, употребен от КРБ в общоприетото му значение. КРБ не създава етимология и нов понятиен апарат, а твори право и правила, основаващи се на вече съществуващия език и понятия. С даването на тълкувание за някакво различно от това значение на думата пол, която означава принадлежност на човека към мъжете или жените, Конституционният съд (КС) би поставил КРБ над смисъла и значението на думите, над етимологията, наложена от обществения консенсус, историята, традицията, християнската религия, други религии, здравия разум и естеството на нещата. Тоест КС може да си служи с думите, за да разясни значението им, доколкото следва да се прилага КРБ и закона, но не може да променя това значение на тези думи, с което те са употребени в КРБ. Разбирането за мъжки и женски пол е употребено в КРБ по точно този начин, защото законодателят се е опрял на безспорно установеното значение на тези термини.

  • Сложно-съставност на пола и обвързаност с биологията, съвестта и морала. „Полът“ не е само биологична категория, но и духовна и душевна такава. Животните също имат пол, ако разчитаме само на биологични характеристики, но те нямат способността на морална оценка, нито съвест и духовност, каквито имат хората – мъже и жени. Християнското и богословското третиране на човешката личност като бинарна (двоична) по отношение на пола следва да бъде взето предвид при повдигането на подобни въпроси, особено когато на същите им е придадено правно значение.

       2. ПОДРОБНИ АРГУМЕНТИ

В следващите точки представяме по-подробно аргументите.

... (Продължава)


ИЗТЕГЛЕТЕ ЦЯЛОТО СТАНОВИЩЕ на адв. Костов и СВ – PDF файл


ИЗТЕГЛЕТЕ СТАНОВИЩЕТО НА ADF INTERNATIONAL - PDF файл


 

monopol and peopleМонополът е явление толкова старо, колкото старо е и самото човечество; с други думи – нищо ново под слънцето, както бе казал премъдрия Еклисиаст. Монополът ще съществува, докато съществува и човечеството. Но от монопол до монопол има разлика. Историята ни показва, че упражняването на тотален контрол върху някого или върху нещо може да има по-ограничен обхват или да се разпростира върху много земи и много народи, включително тяхната дейност. Един е монополът, да речем, на производителите на слънчогледови семки в даден регион на страната, друг е монополът на производителите на даден тип лекарство, от което имат нужда всички хора по земята, страдащи от болест, която може да бъде излекувана или облекчена от това лекарство: при първия вид монопол страдат малко хора в дадения регион, а при втория животът или дейността на огромни маси от хора зависи от волята на монополиста. Има и трети вид – монополът върху духовната сфера на човешкия живот: при него монополистът ти казва какво да мислиш, в какво да вярваш, кои ценности да изповядваш и кои не, кои форми на творчеството и изкуството са приемливи и кои не са, коя вяра е най-правилна и, следователно, задължителна за хората, намиращи се във „владението“ на монополиста, и коя е неправилната, и т.н.

Но нека прекъснем тези волни разсъждения, като посочим един конкретен факт: преди около месец (на 20 април 2021 г.) Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България заради отказа ѝ да регистрира две православни вероизповедания. Едното дело срещу България бе заведено от представители на независимата православна църква, а другото – от представители на българската православна старостилна църква. И двете искания са отхвърлени от Софийския градски съд, а след него и от Софийския апелативен съд, тъй като според тях в България вече има православна църква – Българската православна църква, БПЦ – и не може да има друга православна църква, която да е различна от „традиционната“, тъй като всички православни църкви имат еднакви вероизповедни формулировки, които са присъщи както на БПЦ, така и на всички други, които наричат себе си „православни“; поради това държавата не може да регистрира като отделни вероизповедания общности, които имат едни и същи вероизповедни основи.

И преди да се върнем към монопола, нека посочим възраженията на ЕСПЧ. Европейската съдебна институция напомни на България няколко важни неща от съвременния живот на обществата в демократичните държави, които нашата страна е нарушила: че държавната власт не може да оценява верските убеждения на дадена религиозна общност; че държавата не може да налага някакво верско (вероизповедно) единство в едно демократично общество; че държавата не може да ограничава свободата на религията, ако това не нарушава някой закон или ако не се явява заплаха за конституционния ред; и че държавата не може да се намесва в делата на религиозните общности, нито пък да изземва техни функции и да налага обединяване на няколко вероизповедания в едно поради „приликите“ в начините на изповядване на вярата на тези вероизповедания. С други думи, ЕСПЧ ни казва, че държавната власт не е религиозна власт и тя не може да взема решения, които са от правомощията само на религиите, но не и на светската власт.

Всеки, който познава религиозния живот в България, добре разбира, че решенията на софийските съдебни институции са силно повлияни от натиска, оказван им от Българската православна църква: тя е успяла да убеди съдилищата, че няма друга православна общност у нас, освен БПЦ. И съдилищата, без да разбират много-много от вероизповедните основания на отделните религиозни общности, вземат решения, с които уж защитават „правилната“ вяра и отхвърлят другите прояви на религиозна вяра, считайки ги за еднакви с „традиционната“ (православната). Всеки, който познава религиозния живот в България, също толкова добре схваща, че всъщност тук става въпрос за религиозен монопол, който БПЦ се опитва да налага от няколко десетилетия насам.

Навярно не е толкова страшно това, че има вярващи, които се убедени в правотата само на тяхната вяра (на тяхната църква) и които отричат правотата на другите вярващи, страшното е, когато в съвременните условия на живот в 21 век една църква настоява да е държавна църква и следователно църква за всички (в нашия случай – църква за всички православни християни, независимо от различията във вероизповеданието им). С други думи, религиозният монополист казва: аз съм правата вяра и всички ще вярвате като мен – не може да се наричате с други имена или да си основавате други църкви, които всъщност изповядват моята вяра. Отново ни идват наум думите на Еклесиаст, „нищо ново под слънцето“: нали още през 16 век западните църкви и кралете стигнаха до принципа сuius regio, eius religio (вярата на владетеля е вяра и на онези, които той владее), нали и православните църкви с всякакви средства защитават своята правота и отричат правотата на другите?

Религиозният монопол е характерен и за други християнски църкви, но за нас е важно тук да разсъдим за симбиозата между църква и държава, която всъщност има само външно лице, но не и вътрешно съдържание. Човек се чуди защо на празници или събития по откриването на нещо ново се мятат кандила наляво и надясно и православни епископи и свещеници благославят народа или откриваното заведение или новооткритата магистрала или някакво празнично събиране, след като нито държавните ни глави, нито огромното мнозинство от събралите се не са действени вярващи – какъв е смисълът от „благославянето“ на онези, които не вярват в благославяне?

ЕСПЧ добре знае, че в България има регистрирани по няколко църкви от едно и също вероизповедание (напр. у нас има регистрации на повече от една презвитерианска или баптистка или лутеранска или петдесятна църква) и затова ни посочва, че държавата няма право да ограничава правата на една или няколко православни църкви да получат собствена регистрация, щом като те са счели, че техният църковен живот се отличава от този на живота на „традиционната“ БПЦ. Ако пък БПЦ твърди, че всички православни църкви у нас имат едно и също вероизповедание (и следователно не трябва да има повече от една православна църква), значи БПЦ трябва да преразгледа устава си и да уточни кои канони, догмати и отделни аспекти на православното учение тя всъщност изповядва. Тъй като и за невярващите е ясно, че БПЦ не се придържа към стария църковен стил (Юлианския), а следва западния църковен календар (с изключение на пасхалния кръг), но въпреки това БПЦ не признава правото на българската старостилна православна църква да съществува като отделно регистрирана църква. И за невярващия е ясно, че БПЦ счита себе си за единствата права църква и че „старостилците“ всъщност са разколници или още по-лошо – еретици.

Добре, ще кажем – хайде от нас да мине: нека БПЦ си мисли така и да се опитва да налага монопола си върху вярващите, но защо държавата мисли по същия начин? Защо тя става проводник на монополистичните стремежи на една църковна община? И защо държавата си е помислила, че тази нейна намеса в правото на хората на свободно изповядване на вярата ще остане скрито от международните институции? Или държавната власт е знаела, че няма да остане скрито, но безочието ѝ изглежда няма край?

Интересното за нас не е толкова това, че такива неща се случват у нас и държавата ни бива осъждана от най-високи международни институции, а това, че мнозина у нас все още продължават да живеят в 19 век или в 20 век, особено във времето на комунизма; мнозина все още не разбраха, че наченахме третото десетилетие на 21 век и че днешните общества имат малко общо с обществата от предходните векове. Наистина, от предходните векове ние и днес твърдо пазим редица традиционни ценности на човечеството, напр. ценността на брака и семейството, на съжителството на мир и любов в обществото и в общината ни, на възгледите за света и човека според древната ни вяра или древните разбирания за това що е човек, и т.н., но от предходните векове ние твърдо отхвърлихме такива пороци, като убийството, насилването, неправомерното отнемане на права и свободи, недемократичните теории и практики на съвременните тоталитарни режими и т.н.; отхвърляме и хомосексуализма като неестествено човешко битие, а също така и като греховна практика. Но да си мислим, че църква и държава днес могат да действат по същия начин, по който са действали в миналото, е заблуда както за държавниците, така и за църковниците.

Няма съмнение в това, че и днес вярващите ще продължават да отстояват правата си, когато те са нарушавани от страна на държавната власт, но изглежда е крайно време да осъзнаем, че заиграването с която и да е религиозна общност е опасно явление, затова в днешно време това не трябва да се допуска; демократичното развитие на нашата страна и значителната роля на гражданското общество в живота на народа ни трябва да бъдат гарант за свободното упражняване на конституционно гарантираните ни права и свободи. Монополът би трябвало да изчезне или поне проявите му да намалеят до минимум в днешните демократични общества. Същевременно тъкмо днешното време ни подсказа още една заплашителна черта на монопола, при който народите по света биха могли да се окажат управлявани от тоталитарни режими и всички (или повечето) техни права и свободи да бъдат отнети, като им се налага какво да мислят, в какво да вярват, към какви ценности да се придържат, и т.н. Опасността от подобно развитие още повече би трябвало да ни отвори очите и да ни накара да се противопоставяме на всякакви прояви на съвременните монополисти (включително църковните), ако искаме да запазим човечността в себе си, в народа си и в човечеството като цяло.

„Двадесет и петият час“ е творба (издадена на български език от фондация „Каритас“ през 2016 г.) на румънския писател и православен свещеник Константин Вирджил Георгиу, която със своя антиутопичен сюжет представя напълно реални тоталитарни режими. От личен опит Георгиу се сблъсква с жестокостта, парадоксите, сивотата и нелепостите в тоталитарните общества, което поставя разказа за живота на основните персонажи на границата между абсурда и реалността. И понеже румънският творец е наясно с безсърдечието на нацизма и жестокостта на комунизма, той успява да предаде атмосферата на безсмислието, витаещо във въздуха, който дишат героите, и в същото време разконспирира същото това безсмислие чрез размислите на главния герой в романа – Траян Коруга. Траян, също като Георгиу, е писател.

За тази творба Мирча Елиаде пише следното: „Двадесет и петият час“ е една от най-големите книги на 20 в., защото разкрива аспект от съвременната история, който никой друг европейски или американски писател не е изяснил с такава проницателност. Става дума за първата литературна творба, която изразява терора на съвременната история, означаващ за голяма част от хората на планетата било смърт, било в превръщане в машина – деперсонализация или дехуманизация“.

„Двадесет и петият час“ излиза през есента на 1949 г., когато Студената война е в разгара си. Заради лоялността си към истината, като повечето пророци, Константин Вирджил Георгиу не проявява снизходително безразличие към неправдата, независимо от коя страна на желязната завеса се намира тя. Чрез устата на Коруга Георгиу прокламира това, което на повечето дисиденти от Източна Европа им е минавало поне веднъж през ума по отношение на свободния Запад. Писателят споделя в разговор със съпругата си: „Американците не ни мразят. Те просто не подозират за нашето съществуване. И никога не ще узнаят, че съществуваме. Западната цивилизация, в своята последна фаза на прогрес, вече не се интересува от индивида“.

Но Георгиу е безпощаден най-вече към тоталитарните режими, защото те обезличават личността на човека. Осъзнавайки мрачната неизбежност на идващото зло, Коруга споделя ужасяващата си прогноза със следните думи: „Скоро ще бъдем преотстъпени на руснаците, сиреч на най-жестоките хора, каквито някога е имало на земята. И ако все пак мога да понеса „човека-машина“, сведен до функцията си на робот, то не бих могъл да оцелея пред „моторизирания дивак“.

Константин Вирджил Георгиу предрича, че човечеството е обречено, защото той ясно вижда пътя, по който управленският елит насочва съдбата на нациите, отдалечавайки ги от истината в името на техническото развитие на света. Траян Коруга констатира този край така: „От мига, в който човекът бива сведен до технико-социалната си стойност, може да му се случи какво ли не. Той може да бъде арестуван и пратен в лагер, убит, принуден да върши всякаква работа – заради някакъв петилетен план, в името на подобрението на расата или на други цели, присъщи на техническото общество, без да се зачита неговата личност. [...] Човекът ще бъде впримчван от техническото общество в продължение на дълги години. Но той няма да загине в окови. Техническото общество умее да създава комфорт. Ала то не може да създаде Дух. А без Дух няма гений. Общество, лишено от гениални хора, е обречено на изчезване“.

Трагичният сценарий за края на цивилизацията може би е описан най-добре в следващия цитат. Тук Коруга говори за нещо, което е жизненонеобходимо за всеки човек – става въпрос за въздуха. Атмосферата на безсмислие, агресия, технологична бездушност е това, което задушава не само главния герой, но и всеки, които разбира, че човек не може да съществува истински, без да диша въздуха на истинската свобода. Думите на Коруга звучат плашещо актуално: „Веднъж участвах в патрулиране с подводница. [...] Останах хиляда часа под водата. В подводницата има специален прибор, който показва кога трябва да се поднови въздухът. Някога, когато не е имало такива прибори, моряците взимали на борда бели зайчета. Щом атмосферата станела отровна, зайците умирали и моряците разбирали, че имат още пет-шест часа живот. [...] Това е дарът, с който разполагат белите зайчета и аз. Шест часа преди останалите човеци ние усещаме мига, в който атмосферата не става за дишане. От известно време имам същото усещане, което имах на борда на подводницата: атмосферата е задушаваща. [...] Човешкото същество вече не я понася. Бюрокрацията, армията, правителството, организацията на държавата, администрацията – всичко това допринася за задушаването на човека. Настоящето общество служи на машините и на техническите роби. То е създадено за тях. Хората са обречени на задушаване, без да си дават сметка. Те продължават да вярват, че всичко е нормално както в миналото. Хората от подводницата също устояват на отровената атмосфера, но след смъртта на зайците им остават само шест часа. Ето защо знам, че всичко е свършило“.

Защо обаче е редно да обърнем внимание на посланията в „Двадесет и петият час“? Отговорът на този въпрос е много лесен. Писаното слово притежава изключителната власт. Има текстове, които оживяват пред очите на читателя, заради своята вярност към истината и заради пророческите си качества да виждат в бъдещето. 2021 г. е далечно бъдеще за творящия в средата на миналия век Вирджил Георгиу, но той сякаш вижда ясно как механизираният човек и тоталитарната среда изземват така необходимия ни въздух и ние, точно като членове от екипажа в подводницата, която описва Георгиу, сме поставени в ситуация, в която сакаш ни остава само да броим часовете от смъртта на последния бял заек.

Днес, над седемдесет години след издаването на романа, ние наистина вървим към един механизиран, трансхуманен свят. Този път не се е появил спонтанно. В продължение на години управленският елит завлича човечеството да тръгне по него. В декларация от 1998 г. учени и политически деятели като Дъг Бейли, Андерс Сандберг, Густаво Алвеш, Макс Мор, Холгер Вагнер, Наташа Вита-Мор, Юджийн Лайтъл, Бърни Старинг, Дейвид Пиърс, Бил Фантегроси, Ден Отер, Ралф Флечър, Катрин Еджис, Том Мороу, Александър Численко, Ли Дениъл Крокър, Дарън Рейнолдс, Кейт Елис, Том Куин, Михаил Свердлов, Ариен Кампхьойс, Шейн Сполдинг и Ник Бостром изработват декларация, която чертае бъдещето на новия човек.

Част от този документ звучи така: „Създаването на политики трябва да бъде направлявано за това индивидите да имат и ползват широк личен избор относно начините, по които да развиват и усъвършенстват своя живот. Това включва използването на бъдещи техники за подпомагане на паметта, концентрацията и менталната енергия; терапии за удължаване на живота; технологии за репродуктивен избор; криогенни процедури и много други възможни технологии за модификации и подобрения на човека“. Няма да тълкувам написаното, само ще отбележа, че страшните опасения на Коруга се оправдават изцяло.

Днес, над седемдесет години след издаването на романа, ние наистина живеем в един свят, в който тоталитарните фашизъм и комунизъм, отново изземват въздуха за дишане. Ако можем само да видим медицинския фашизъм, свързан с мерките около коронавируса или джендър комунизма, или някое от множеството други лица, с които тоталитарният контрол се проявява в почти всяка област от живота ни, ще разберем колко пророчески са предупрежденията на Константин Вирджил Георгиу в „Двадесет и петият час“.

Траян Коруга е някой, на чиито думи никой не вярва, и все пак той решава да напише истинска книга за съдбата на човечеството. Неговият жив роман е обречен да има трагичен край. Дали краят на цивилизацията обаче наистина ще е трагичен? Това е важен въпрос, още повече че по всяка вероятност сега се намираме в кулминацията на романа, описващ човечеството. Вярата в библейския сценарий разкрива, че краят няма да е трагичен за всички. За част от героите ще има хепиенд. И все пак, ако се върнем на примера с подводницата, ще е добре да си припомним, че скоро ще изтекат шестте часа от смъртта на белите зайци.

Управителният съвет на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) с Националния съвет на религиозните общности (НСРОБ) (снимка от pastir.org)

Проблеми в обръщението на ОЕЦ относно ваксините

Сдружението на няколко евангелски вероизповедания и църкви, наречено Обединени евангелски църкви, съкратено ОЕЦ, наскоро излезе с публично Обръщение относно ваксините.1 Обръщението изглежда е изготвено с най-добри намерения. То обаче е проблематично по няколко причини, на които ще обърнем внимание по-долу.

Неправилна употреба на библейския текст

Обръщението на ОЕЦ на пръв поглед правилно сочи неправилни тълкувания на Библията в светлината на сегашната световна ситуация по повод на всеизвестния вирус. Документът заявява, че „не са истина твърдения, че чрез приемане на ваксина против Covid-19 човешката същност може да бъде променена и човек да изгуби връзката си с Господ Исус и спасението си в Него“. Трябва да отбележим, че идеята, че който приеме ваксина срещу коронавирус губи спасението си изглежда елементарно и сензационно представяне на реалната дилема, пред която вярващите са поставени: да взимат решения, от значение за живота и здравето си. Ангажирането на ОЕЦ с публично обръщение в защита на ваксинирането вероятно е заради факта, че това схващане е придобило влияние сред евангелските християни, които са част от това сдружение.

Кои са проблематичните страни в Обръщението? Първо, в него се смесват категории и неправилно се представя библейското учение. Отбелязва се, че това, което влиза в тялото не осквернява човека, и така не застрашава моралното му стоене във вярата. Ако проследим внимателно текста обаче, ще видим, че Господ Исус изрично поучава, че каквото влезе в тялото през устата не осквернява човека, защото излиза през захода (ев. от Матей 15:17). Не ни е известно някоя ваксина да е имала подобни изходни свойства. Вярно е, че една малка част от ваксините се дават през устата, но ев. от Марко, гл. 9, внася пълна яснота по въпроса, като пояснява, че с това свое поучение Исус „направи всички храни чисти“. Става дума за приемането на храни и за отношението към храната в ритуалния закон на евреите, съпоставен с учението на Господ Исус, в което се сочат крайно ограничителните изисквания на фарисейските правила.

Ваксините безспорно са съвсем друго ниво на интервенция в човешкото тяло. Те не са храна. Ваксината е вкарване на болест (вирус) в тялото, с цел да се задвижи естественият имунитет на организма и да изработи защита срещу тази болест. Още повече, че днешните ваксини срещу коронавирус не са традиционни, а и с оглед краткото им разработване, мнозина с право ги считат за експериментални.

Сравнението на инжектиране на ваксина с приемането на храна не е удачно. То ни се струва точно толкова конспиративно тълкуване на Библията, колкото на други се струват настроенията на скептиците по отношение на ваксината. Антиваксърите, групата, която принципно се противопоставя на ваксинирането, са в правото си да се съмняват от ползите от една такава прибързана външна интервенция. Про-ваксърите с богословски поглед, от друга страна, може би пък имат право да твърдят, че ваксинирането не е непременно човешко изземване на функциите на Божествено изцеление, а дадена от Бога мъдрост да се победи болестта (което е позицията на ОЕЦ, както тълкуваме Обръщението).

Решението за справяне с лъжата е истина, а не ограничаване на дискусията

На второ място, Обръщението застава срещу „фалшиви новини“, както и срещу „конспиративните теории“. Това са измислени понятия, наложени идеологеми, адекватни в някаква степен, но са на дело пресъздадени и възпявани от враговете на свободната мисъл и слово. Недоволни от това, че изпускат контрола над доминантния наратив в обществото, те обявяват несмислено всяко отклонение от наложената от тях норма за “фалшива новина” или “конспиративна теория.”

Няма такова понятие като „фалшиви новина“. Новините са докладване на новонастъпили факти. Ако дадена новина е фалшива, тя е лъжа. Лъжите трябва да бъдат разобличавани, защото те са представяне на неверни факти или крайно изкривено и невярно представяне на фактите. Тук обаче удряме на камък. … Ако даден факт е докладван, кой решава коя е правилната интерпретация на този факт? Партията? Правителството? НМД? ООН? ОЕЦ?

Именно за тази цел свободното общество в светското си законодателство гарантира фундаменталните свободи, които произхождат от историята на християнската църква и влиянието на християнството върху обществената уредба. Това са свобода на мисълта, свобода на словото и на изразяването, свободата на събранията и на сдружаването и, разбира се, свободата на вероизповедание. Тези права са дадени именно за да се гарантира възможността на дисидентите, тези, които не са съгласни с партийната линия или доминантното мнение в обществото. Като представители на протестантско-евангелското течение в християнството ОЕЦ би следвало да са наясно с важната роля на гарантиране на свободите на религиозните малцинства. Но вместо защита на правото на различно мнение и поглед върху ситуацията с вируса, виждаме едно почти етатистко звучене на обръщението в борбата му с „фалшивите новини“; наричайки съмнението в адекватността на мерките срещу пандемията, и определени тълкувания на самата панедмия „заблуда“, срещу която ОЕЦ се бори, документът сякаш приема, че ваксинирането е едва ли не библейска повеля.

В борбата си с „конспиративните теории“ ОЕЦ застават на позиция, която не издържа на критериите за оценка на събития на базата внимателно изследване на Писанията. По-скоро политически конформизъм се крие зад неясното недоволство в Обръщението от „конспиративните теории“. Неясно е, защото в призива не се уточнява какво точно е „конспиративно“. Дали емоционалният изблик на предишния ръководител на щаба за борба с вируса, че хората „яко ще мрат“ от пандемията? Или фалшивият доклад на професора от Кралския колеж в Лондон, Нийл Фъргюсън, който предвиждаше милиони умрели от пандемията в рамките на месеци и който се оказа несмислен във всяко отношение? Може би конспиративна теория е критиката и недоволството на мнозина от прекомерните блокади, които разсипаха икономиката и здравето на огромна част от обществото и докараха беди, не по-малки от ефекта на вируса?

Какво да правим ако се окаже, че теориите на конспирацията не са теории, а коментари и критика на реално налагане на нов модел на обществено управление в световен мащаб, в който няма частна собственост и всички религии са обединени в едно, защото глобалното затопляне е най-важният проблем на човечеството, а семейните и естествени родствени връзки трябва да отстъпят пред новия безполов, трансухманен и утилитарен индивид като изначален елемент на обществото? Достатъчно е да видим видеото на Световния икономически форум (вече свалено заради остра реакция), в което се твърди, че в близкото бъдеще „няма да притежаваш нищо, ще взимаш под наем всичко, което ти е необходимо и ще бъдеш щастлив“, за да ни побият тръпки, че неизбрани от никой избирател лица са придобили влияние, чрез което да решават нашата съдба, и тази на децата ни, и да ни казват как да живеем. Не е ли редно християнинът да противостои на подобни натрапливи опити за навлизане на елитите в територия, която нито им е дадена чрез някакъв разумен изборен и демократичен процес, нито намира опора в библейското учение?

Трето, проблематично в становището е категоричното заемане на позиция, която предоставя за пореден път защита на идеологеми, които нямат много общо с новозаветното християнство. Имам предвид защитата на задължителната масова ваксинация. Макар и в него да е включена препоръка да се избира правилното за всеки един поотделно, Обръщението всъщност навежда в посока да се слушат „експертите“, а не съвестта, вярата и Библията. В документа четем:

Решението дали да приемем ваксина срещу COVID-19, на какъв етап от развитието на пандемията да го направим и коя ваксина е подходяща за нашата възраст и здравословно състояние трябва да бъде взето след консултация с доверен специалист, вземайки предвид мнението на авторитетите в тази област и с пълна увереност в Божията закрила и добри намерения за нашия живот. – (See more at: http://eabulgaria.org/?page=news&id=680#sthash.QKfK15YV.dpuf)

Ако обобщим цитираното: Божията закрила ни е предоставена и гарантирана, особено след като вземем предвид мнението на довeрен специалист и на авторитетите в тази област. Остава обаче въпросът дали става дума за област, която е в прерогативите единствено на министъра на здравеопазването и производителите на ваксини?

Правозащитни и богословски аргументи

Следва да посочим и правозащитния и чисто християнския аргумент срещу натиска за налагането на масово ваксиниране. Масовата и задължителна ваксина е абсурдна стъпка в посока „защита на населението от вируса“. На първо място, ваксинирането е въпрос на съвест. Ако някой, който и да е той, включително (и най-вече) християнин – православен, католик или протестант – не желае да приеме в тялото си тази, или която и да е ваксина, той има правото да откаже ваксинацията заради съвестта си и несъгласието си. Това право има два аспекта – правото на свобода на съвестта и забраната за налагане на медицински експерименти на хора. Първото, правото на свобода на съвестта, всъщност трябва да бъде и първата причина, поради която всеки християнин трябва да подходи внимателно към който и да е призив за масово ваксиниране. Свободата на съвестта е и свобода на вярата и устояването ѝ. Последното е право, залегнало в Конституцията, в международните документи, които забраняват нарушаване на личния суверенитет и подлагането на мъчения и медицински експерименти. Най-малкото грижата за човешкото достойнство и добруването му е пресечната точка на това правно установено човешко право с християнската позиция.

Особено внимателен подход към една масова ваксинация, възприемана в ударни срокове и със спорна или малко изследвана полза от нея – това следва да очакваме от организации като ОЕЦ, чиято цел е да защитават правата на вярващите от груба намеса на държавата в личния и църковния живот. В Обръщението обаче виждаме по-скоро защита на ваксинирането и подкрепа за ограничаване на дебата (обявена е борба с „фалшивите новини“ и „конспирациите“), отколкото критичен библейски поглед към цялостната ситуация.

Тялото на човека не е отделено от цялостната личност. Християнството е категорично, че духът и душата са неотменима съставка на личността. Моралният кодекс, залегнал във всеки един човек и общество, в малка или голяма степен сочи към наличието на Създател. Всички християни, независимо от различията си, са единни, че Христос е Спасител, пратен от Създателя да възстанови връзката на човека с Бога. До такава степен Бог е загрижен за достойнството на човека, че въпреки че последния е отхвърлил Бога, Бог търси начин за възстановяване, за връщане.

Достойнството на човека не произхожда от това, че Човекът е център на вселената, след като е еволюирал от маймуната до тази висока позиция, както твърдят хуманистите и атеистите. Достойнството, оттук и правата, които гарантират това достойнство, произхождат от факта, че човекът е създаден по Божи образ и подобие (Битие 1-3). Поради това вътрешно Божествено естество, човек има дадени му естествени права и свободи. Тези права и свободи включват съвест, която е формирана от вярата и която отрича правото на държавата, или на която и да е друга властова структура, да третира себе си като бог над всички болести и бог над неговото тяло и душа (съвест).

Ако този, който вярва в действието на ваксината, и има достатъчно разумни доводи за това, иска да се ваксинира, никой не може да му попречи. Той следва да извърши тази ваксинация. Същият решава и за децата си, за които носи отговорност. Ако някой обаче не желае да се подложи на ваксинация, негово право, в съответствие със закона, демократичните принципи и естествените човешки права, е да откаже такава.

Идеята, че медицинските мега-корпорации Файзър, Модерна, Астра Зенека или фондацията на Бил Гейтс, или държавата знаят по-добре от обикновения човек, и от хората, които вярват в Бога, кое е добро за тяхното здраве – дотолкова, че да ги задължат да рискуват същото, е точно толкова фалшива и конспиративна, колкото всеки друг налудничав и преувеличен слух или лъжа.

Лошите идеи не се борят с насилие, а с по-добри идеи. Лъжата на се бори със забрана на говоренето, а с говорене на истината. Лъжата може да заприлича на истина само като стане по-креслива. А достатъчно високите крясъци заглушават дори хората със здрав разум.

Има случаи, в които заради масови зарази, или произтичащи от тях масови психози, големи маси от хора са готови да прегърнат тиранията и насилието над другите, за да спасят себе си, или поне да имат малко успокоение, че биха се спасили.

Ролята на църквата

ОЕЦ е евангелска организация. Евангелските протестанти следва да посочат надежда и изходен път от сегашната трудна ситуация без да предават в ръцете на фалшиви богове това, което Бог е запазил за Себе Си. Вместо да потиска дебата и да призовава към ограничаване на индивидуалните права на хората, изоставяне на индивидуалната съвест и вяра, следва да посочи на обществото нуждата от внимателен подход към проблема с ваксините. Ако някой вярва, че ваксината е печатът на антихриста и чрез приемането ѝ ще загуби спасението си, дори това да няма големи основания в Библията и книгата Откровение, тези вярвания трябва да бъдат внимателно съпоставени с Писанията и уважени, ако имат добро основание за тълкуване на фактическата ситуация. В допълнение, трезвото и разумно включване на християнската позиция, след сериозен богословски дебат, може да помогне повече на обществото, отклкото едно обръщение, в което въпросът за личната съвест и връзка са Бога е второстепенен, за сметка на призива към спазване на спуснати директиви.

Похвално е заявеното желание в Обръщение, да не се хули името на Господ Исус Христос. В същото време остава неясно, защо името Му би се похулило чрез изразяването на библейски тълкувания, които макар и, както нарекохме в началото да ни се струват сензационни, биха могли да имат своето по-задълбочено тълкувание точно в тази посока – на отдалечаване от вярата и приемане на светския натиск за справяне с кризата.

Покорството към унифицирането на човека и подлагането му на принудителни медицински мерки е акт, с който се уронва достойнството на човека, дадено му от Бога, и поставя на изпитание вярата и съвестта му. Това би следвало да е не по-малко, ако не и първото, основание на една евангелска организация да постави проблематиката с ваксините публично. Вместо това, от тона на Обръщението оставаме с впечатление, че всеки, който заяви несъгласие с държавната политика, която определено клони към идеи за масово ваксиниране, може да се окаже в категорията на конспиративните теористи, заради които се „хули Христовото име“.

Едно задължително инжектиране с малко известно и малко изследвано „лекарство“ съвсем не е безобиден акт, особено с оглед редица въпроси, задавани по богословски причини и заради съвестта на вярващата личност. Погледнато от този ъгъл, становището, че с приемане на ваксината вярващият би могъл да „загуби спасението си“, не звучи толкова странно. Може би вярващият няма да загуби спасението си, но ще направи сериозен компромис със съвестта си. Компромисите със съвестта на вярващия са наклонената плоскост към компромиси и с вярата, от които няма връщане.

Църквата не бива да потиска свободния дебат, а напротив, да го насърчава

Не следва да считаме, че в изготвянето на документа ОЕЦ са били недобронамерени. Сигурно добронамерени са и тези, които правят ваксината, разпространяват я, но и затварят живота на хората и налагат екстремни ограничения със заявената цел да ни предпазят от коронавирус.

В същото време не бива да игнорираме факти като масовото потискане от огромните социални мрежи на алтернативни и критични източници на информация, която се противопоставя на редица мерки като ненужни, а именно: блокирането на цели държави, дори света; отнемането на правото на препитание под предлог грижа за здравето; налагане на неадекватни, прекомерни мерки за широко разпространена болест, която макар и коварна и бързо развиваща се, по смъртност не превишава пределите на сериозна грипна епидемия; насаждането на страх сред хората с тенденциозно представяне на фактите от медиите в много случаи; налагането на носене на маски от всички и налагане на карантина на всички, а не само на заразените или уязвимите, в противовес на хилядолетно установената практика.

Не на последно място и изцяло в посоката на темата е и мнението, че така наречената ваксина не е създадена като решение на възникналия пандемичен проблем, а пандемията е раздута до такава степен, че да оправдае масовото ваксиниране на всички, според някои, с крайно нечисти мотиви.2

Затова за нас остава въпросът дали Христовото име е загрижеността в Обръщението, или страхът да не би светът да атакува лидерите и евангелските църкви за това, че не са мобилизирали „зле образованите“ си паства да влязат в строя на задължителната масова ваксинация. Бихме препоръчали на ОЕЦ да види и тази страна на важния въпрос за ваксинирането и личната свобода и достойнство на човека. Християните имат друга задача, различна от това да се борят срещу „фалшивите новини“, наред с блюстителите на наложената „истина“. Църквата има роля да насърчава богословското изследване и тълкуване на времената, в които живеем, и да предлага библейски решения на предизвикателствата, пред които се изправяме.

––––

1 Обединени евангелски църкви е сдружение на няколко евангелски църкви и деноминации, като целта му е да представлява интересите на същите пред обществото и държавата.

2 Вж. https://www.otizvora.com/2021/04/13339/preduprezhdenie-na-d-r-vernon-kolman-za-sveta/.


Бележка: Публикувано за първи път в личния блог на В. Костов на . (Допълнение: След началното публикуване на статията в трети абзац бе нанесена незначителна промяна с цел по-точното представяне на тезата.)


 

 

 

 На снимката: Сградата на Европейския парламент

Относно: Обсъждане на Пътна карта на Европейската комисия (ЕК) относно включването на „реч на омразата“ и „престъпление от омраза“ като престъпления на ЕС (член 83, параграф 1 от ДФЕС).[1] 

20 април, 2021

Свобода за всеки е организация за обществен дебат и отстояване на човешки права, посветена на защитата на личните свободи. Участвали сме в дела и в изготвянето на писмени правни становища за ЕСПЧ, българските върховни съдилища, Конституционния съд и Народното събрание и сме защитавали такива становища и възгледи в публичното пространство по различни теми, свързани с настоящото становище.

Резюме на нашия отговор на предложението за Пътна карта

Както е споменато в Пътната карта, инициативата на Комисията има за цел да предизвика решение на Съвета за разширяване на списъка с престъпленията на ЕС в член 83, параграф 1 от ДФЕС така, че да включва реч на омразата и престъпления от омраза. Нашето мнение е, че Съветът на Европейския съюз трябва да се откаже от инкриминирането на свободата на словото и от установяването на дискриминация и привилегии в наказателното правосъдие чрез въвеждането на категориите „реч на омразата“ и „престъпления от омраза“ в чл. 83 от ДФЕС. В противен случай, в нарушение на собствените си основополагащи принципи и приетите закони за защита на правата на човека, ЕС неизбежно ще се превърне в тоталитарна бюрокрация, която се противопоставя на индивидуалната свобода и наказва гражданите за мисловни престъпления. Следват аргументи.

Защо концепцията за “престъпления от омраза” трябва да бъде изоставена

Идеята за „престъпление от омраза“ е погрешно схващане от правна и философска гледна точка. Никое престъпление, и особено това срещу личността, причиняващо физическа или имуществена вреда, не се извършва от любов и уважение към дадената личност. Омразата стои зад подобни, а и зад повечето престъпления. Определянето на някои престъпления срещу човека като извършени от „омраза“ означава да се оправдаят всички други престъпления като по-малко отвратителни и достойни за наказателно преследване.

Да се приеме, че държавата и правоприлагащите органи следва да действат като съдии на намеренията и морала и че омразата и любовта могат да бъдат под контрола на държавата, е несъмнено абсурд. Моралът и мисълта са част от свободата на индивида и те не могат да бъдат нито принудително налагани, нито дори обект на регулиране от страна на държавата. В демократичното общество държавата може да регулира само действия и преди всичко вредоносните действия. Да налага на хората какво да мислят и съответно да изключат пристрастията си от сферата на своя вътрешен живот е категорично извън ролята на държавната бюрокрация и правоприлагането.

Престъпленията, за които се отнася пътната карта на ЕС, могат да бъдат коригирани не чрез създаване на нова наказателна категория и нови стандарти за престъпност, а чрез прилагане на наказание, пропорционално на тежестта на извършените престъпления. Въвеждането на нови категории престъпления за деяния, извършени срещу която и да е малцинствена група, ще доведе до фрагментирана, неефективна, а също и силно дискриминационна наказателна и прокурорска система в държавите членки. Прокуратурата неизбежно ще се политизира извън приемливото в демократичното и свободно общество.

„Според Службата за демократични институции и права на човека (СДИПЧ) при Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) престъпленията от омраза са „престъпления, извършени с мотив, породен от пристрастие“. Тази широко призната дефиниция е използвана в това проучване“.[2] Определението показва всъщност колко неумел е опитът да се прикрепи емоционален и мирогледен елемент към престъпните намерения и действия. Не е ли позволено на престъпниците, които извършват определено престъпление, да имат пристрастия? Те вече са стигнали дотам, че да извършват насилствени физически нападения спрямо лица и имущество, признати за престъпления, но въпреки това ние очакваме да имат подходящия мисловен процес, за да облекчат наказанието си за престъплението? Ако като елемент на престъплението бъде включен „мотивът от пристрастие“, превъзпитанието трябва да бъде част от наказанието. Тази концепция става особено опасна, когато така наречената „реч на омразата“ се превърне в самото престъпление от омраза (както изглежда се предлага в Пътната карта). В такъв случай ще стане необходимо въвеждането на превъзпитателни затвори или концентрационните лагери, за да бъдат наказвани хората за мисъл и израз, погрешни според тази институция, орган или организация, които определят кои мисли са омразни и кои не.

Законите за „престъпление от омраза“ само ще въведат в наказателната юриспруденция разпоредби, несъвместими с правосъдната система на свободното общество, които са присъщи по-скоро на един тираничен режим. Да се ​​узакони някакъв съвременен „морал“ в плуралистично общество до такава степен, че да се определят какви са приемливите емоционални чувства и преценки и да се регулира психиката на индивида, е извън задачата на което и да е демократично законодателство.

Защо концепцията за законите за „речта на омразата“ трябва да бъде изоставена

Първо, законите за речта на омразата вероятно са в нарушение на чл. 6 от Договорите за Европейския съюз (ДЕС), който ангажира Съюза с ценностите на Европейската конвенция за правата на човека. Погрешно се възприемани също и идеята, и планът за въвеждане на закони за „реч на омразата“, които инкриминират изразяването. Съгласно гореспоменатите „престъпления от омраза“ можем ли да овластим правителството да решава в плуралистичното общество какво е „омраза“ и какво е „любов?“ Може ли държавата, или дори мнозинството в демократичното общество, да налага ценности и емоционални условия, които не се приемат доброволно от всички, по отношение на това как трябва да се чувстват всички и какво ниво на морално одобрение или възмущение трябва да проявяват по отношение на определена реч, без държавата и това общество да престанат да бъдат демократични и свободни? Разбира се, държавата е тази, която най-вероятно ще приеме тази роля на „арбитър“ на различни възгледи и ще трябва да създаде „държавно министерство на истината“, което да контролира това кой мрази и кой обича. Хората лесно се обиждат и могат лесно да обвинят в „омраза“ всеки, който не подкрепя възгледа им по дадена тема. Виждали сме това и продължаваме да го наблюдаваме и днес многократно. Резултатът е продължителни ненужни съдебни дела, които в крайна сметка разрушават живота на хората.

На второ място, инкриминирането на словото на ниво ЕС ще се сблъска със закони и принципи за опазване на свободата на словото. Страните членки вече са приели вътрешни и международни закони, които защитават свободата на словото. Държавите членки на ЕС признават Европейската конвенция за правата на човека и съответния съд в Страсбург. Много други международни договори защитават свободното изразяване на мнения и възгледи. Приемането на регламент на ЕС в тази област ще противоречи на строгото описание на ограниченията за свободно изразяване на Европейската конвенция.

Съществуват и други опасения относно „законите за речта на омразата“ освен явното противоречие с ЕКПЧ и други закони, защитаващи свободата на изразяване и мисъл.

Кой решава какво е „реч на омразата“?[3] Такива закони изискват съдебна оценка на съдържанието на определена реч, но критериите за оценка са неясни (морални и правни). Формулировката „реч на омразата“ е неясна, нестабилна и подлежи на произволни тълкувания и приложения, което води до несправедливост в рамките на правния процес.

Във връзка с това трябва да подчертаем, че законите за „речта на омразата“ са по същество субективни и работят на принципа на приближението. Дефиницията на речта на омразата в Съвета на Европа използва такива двусмислени понятия като „насърчаване“, „оправдаване“, „други форми на нетърпимост“, „враждебност“ и „агресивност“. „Речта на омразата“ е обозначена като такава от слушателя и разчита на неговите или нейните възприятия и чувства, което я прави неясна и неуловима. Никое уважавано демократично общество няма да наложи ограничения върху един от основните стълбове на свободата – свободата на мисълта и изразяването, като по същество инкриминира мненията и активния обществен дебат.

„Речта на омразата“ ще увеличи властта на държавата, като предостави възможност на държавните органи да използват тези неясни дефиниции, за да решават произволно кое попада в категорията „омраза“, и по този начин да оправдаят полицейския надзор над мненията и дори мислите на хората.

Приемането на закони за „речта на омразата“ в такъв мащаб и с такъв замах, насочен към инкриминиране на речта, вместо на действията, и към налагане на крайно зловещ стандарт на държавите членки в ЕС, ще проправи ярко пътя за превръщането на ЕС в зловеща сила за потисничество като една тоталитарна супердържава. ЕС никога не бил е създаван с намерението да изостави разумния подход, правната традиция и индивидуалните права и да възприеме изграждането на чудовищна бюрократична машина за контрол на мисълта.

Всяко приемане на регламенти относно „речта на омразата“ ще бъде ненужно налагане на недемократични принципи в обществена среда, която се нуждае от активен и честен дискурс. Инкриминирането на „речта на омразата“ по чл. 83 от ДФЕС ще бъде тежък удар срещу самите принципи, върху които е изграден ЕС: за защита на демократичните принципи и индивидуалните права като основа на свободното и демократично общество.

Нашите препоръки

Идеите и мненията трябва да се изразяват свободно в демократичното общество, тъй като е неизбежно дадени индивиди или групи да бъдат обидени от идеи, с които по същество не са съгласни. Всяко ограничение на речта и изразяването трябва да бъде тясно дефинирано, ясно определено, пропорционално, законно, преследващо ясна цел и трябва да гарантира, че не съществуват по-малко ограничителни средства. Да се ​​преследва като престъпление речта, а не физическите действия и нападения, е стъпка към безразборен полицейски контрол върху мисловния живот и свободата на изразяване на хората.

В тази връзка, не трябва да се приема законодателство, ограничаващо или инкриминиращо така наречената „реч на омразата“. Речта трябва да се регулира само когато се използва за причиняване и/или подбуждане на непосредствена физическа вреда на другите.

Всяко ограничение на речта трябва да се оценява обективно, като се включва контекстът, в който то е било извършено, и да не се вземат предвид субективните елементи като възприятието на слушателя.

Всяко ограничение на речта следва да не включва неясните понятия за „подбуждане към дискриминация или омраза“. Така наречените „обидни“ и „обезпокоителни речи“ не трябва да бъдат забранени, но да позволяват провеждането на смислен обществен дебат и ангажиране на гражданите в демократичния процес.

По подобни причини, съгласно аргументите, изброени по-горе за „речта на омразата“, идеята за повишаване на статута на така наречените „престъпления от омраза“ трябва да бъде изоставена.

Заключение

Като цяло Пътната карта представлява заплаха за индивидуалните свободи, тъй като има за цел да инкриминира свободата на словото отвъд всяка традиция и принцип на демократичните общества и да наложи контрол върху свободната мисъл, като използва плавната и неясно определена категория „реч на омразата“. Всички разпоредби, основани на идеите в документа, ще бъдат в контраст и в евентуално нарушение на вече приети закони и договори.

По отношение на „престъпленията от омраза“, включването на мирогледа (пристрастност в мотива) на извършителя на тези престъпления допълнително и ненужно ще лиши съдебната власт от обективни критерии, въз основа на които да се установи степента на престъплението, неговият ефект върху жертвата и обществото, както и пропорционално наказание. Правилото, че в демократичното общество държавата наказва за действия, а не за мисли, ще бъде изоставено като солиден правен принцип.

По този начин Пътната карта проправя пътя към установяването на вредни закони и разпоредби, които допълнително ще подкопаят основните индивидуални свободи, които са стълбовете на свободното и демократично общество. Ако бъде приложена, Пътната карта неизбежно ще подтикне ЕС към превръщане в огромна тоталитарна свръхбюрократична полицейска държава, което в крайна сметка ще доведе до отхвърлянето ѝ от народите на Европа.

 


д-р Виктор Костов, адвокат, мисиолог, гл. редактор на Свобода за всеки

Бележка: Настоящото становище на английски език можете да видите в сайта на ЕК тук (КОРЕКЦИЯ: Във файла на английски "Council of Europe" следва да се чете "Council of the European Union"):
https://ec.europa.eu/info/law/better-regulation/have-your-say/initiatives/12872-Hate-speech-hate-crime-inclusion-on-list-of-EU-crimes/F2231473

 

 

 

[1] Вж. Hate speech & hate crime – inclusion on list of EU crimes (europa.eu).

[2] Вж. (англ.): Hate speech and hate crime in the EU and the evaluation of online content regulation approaches, a Study requested by LIBE, July 2020, p. 22, Access at: Отвори линка тук.

[3] Пример за флуидната и неясна мисъл зад термина „реч на омразата“ е този опит за дефиниция в изследването, поискано от комисията LIBE на ЕП: „Терминът „реч на омразата“ се използва включително според ежедневното си значение, обхващайки всички изрази и прояви на расизъм, ксенофобия, хомофобия и др., а за разграничаване на правната категория се използва „престъпна реч на омразата“ или конкретно „подбуждане към омраза“. “ Вж. (англ.): Hate speech and hate crime in the EU and the evaluation of online content regulation approaches, a Study requested by LIBE, July 2020, p. 20, Access at: Отвори линка тук.

Страница 1 от 37