ЗСУ е специален закон, който не цели социално подпомагане, твърдят вече МТСП и МФ. На практика това е признание за тоталитарната същност на закона.

Адв. д-р Виктор Костов

Д-р Костов е адвокат с международен опит и изследовател в областта на основните права на човека, богословието и междукултурните дисциплини. Издател и главен редактор на сайта Свобода за всеки и адвокат по редица казуси пред върховните съдилища на страна и Европейския съд за правата на човека.

 

Тук ще разгледаме само някои аспекти от становищата на някои от „заинтересованите страни“ по конституционното дело срещу Закон за социалните услуги (ЗСУ). На първо място прави впечатление единният хор на усилено пеене на апотеози за вредоносния и тоталитарно обременен закон. От почти всички становища, с вдъхновението на функцията „копиране-поставяне“ в текстови редактор, личи венцехваление към „иновативния“ ЗСУ. Неслучайно поканените са наречени „заинтересовани страни“, въпреки че КС е имал предвид правно-процесуалния смисъл на термина, а не конфликта на интереси на заинтересованите от прокарването на ЗСУ.

Новата нотка в поклонението към гения на ЗСУ е другаде. Основните органи на изпълнителна власт, заинтересовани от прокарването на ЗСУ, вече не крият неговата същност като инструмент за промяна на обществото.

Разбира се, всеобхватността на "социалните услуги" винаги е била заявявана, от самото начало. Различното сега е, повече от година по-късно, че тази всеобхватност не звучи вече като преимущество на закона, а като белег за неговата тоталитарна същност.

Тезата ни тук е, че становищата на министър на труда и социалната политика (МТСП) и министър на финансите (МФ), представени до Конституционния съд (КС) по дело № 3 от 2020 г., открито сочат социалните промени, които те целят. С тази заявка става явно и че ЗСУ цели промяна на обществото, на основни обществени отношения, и така още по-ясно лъсва неговата идеологическа, лобистка и тоталитарна същност.

В тази връзка мъмренето, което Дуня Миятович – европейски комисар, наложи на България строго за това, че е отхвърлила Истанбулската конвенция, чиято основна цел бе да се разрушат „стереотипните модели за пола“, и за това, че България не е приела ЗСУ,[1] сочи ясно към това кои са идейните пропоненти на ЗСУ – тези, които искат да разрушат традиционното семейство, християнската вяра и светоглед и да изградят човека на новото общество – покорен на властта на държавата, парите и технологичната симбиоза между човек и машини, без семейство и без род. И всичко това – без да се задават никакви въпроси от семейно, морално и етично естество.

В какво се състои този извод? В становището на МФ до КС четем пасажи, от които става ясно, че те са се отказали да крият глобалното значение на ЗСУ като инструмент за промяна на основни, дълготрайни обществени отношения.

Законът за социалните услуги е закон, който не урежда социалното подпомагане. В действащото законодателство – Закона за социално подпомагане (ЗСП), е възприет подход в един закон да се регламентират два различни по своята същност социални инструмента – социални помощи и социални услуги. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход – предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания,

докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.

Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – Закона за социално подпомагане. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна и т.н.

Видно от изложеното, не съществува пряка връзка между ползването на социални помощи и социални услуги – социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.

Законът за социалните услуги е специален закон, който урежда всички въпроси от значение за сектора на социалните услуги в Република България. С него се цели да се подобрят механизмите за планиране, финансиране, контрол и мониторинг на социалните услуги, както и да се повиши тяхното качество, ефективност и устойчивост. Той няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани е осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа. Понятието „социална подкрепа“ е по-широко от понятието „социална услуга“. Едно лице може да има нужда от социална подкрепа, но реалните му потребности да не могат да бъдат удовлетворени от социална услуга или само от такава. В този смисъл, социалните услуги са само една от възможните форми на подкрепа за лицата. Водещ елемент на всяка социална услуга не е осигуряване на финансови помощи или помощи в натура (което е в основата на социалното подпомагане), а е социалната работа. Именно социалната работа отличава тази специфична група услуги и дейности от други близки сфери.[2]

При положение че ЗСУ „няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани с осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа“, интересно е защо тогава същият този закон предвижда ползване на „социални услуги от всички“, особено превантивни и задължителни такива, и защо цели предоставяне на „социални услуги“ на „всички деца“?

Какви друго може да са тези „активни мерки за развитие“, промоцирани от министъра на финансите, освен грубо вмешателство на държавата и одържавените частни доставчици, след като хората не са заявили, че искат такива активни мерки? Социално управление и социално инженерство прозират навсякъде в този злополучен закон и в мисленето на неговите защитници.

Хората в едно свободно общество нямат нужда от това някакъв чиновник или доставчик, който има финансов интерес, да им се меси, където не му е работата, да им влиза в семействата, да им „консултира“ децата по въпроси, които не са за деца, и да ги заплашва с „повишаване на родителски капацитет“ от социални работници и работнички, които сами едва са завършили образование и нямат никаква представа как се раждат и гледат деца освен от обученията, които са преминали, за да станат социални работнички и доставчици.

Защо включва „обучения“ и „консултиране“ по ползване на „социални права“ и кои са тези „социални права“, които доставчиците на социални услуги искат да наложат на всички, особено на деца (и за които права досега не са се погрижили синдикалните и съсловни организации, чиято задача е именно реализацията на социални права)? В контекста на гореказаното това консултиране има за цел да формулира светоглед и да възпитава „народонаселението“ така, че, да го кажем направо, то да бъде индоктринирано  в новите обществени ценности. Кои са тези нови обществени ценности?

Тези, в които са се врекли всички така неречени „грантоядни НПО“ – 90% от съставляващите фарсовия „Съвет на гражданското общество“, правилно наречени „новата НПО номенклатура“, а те са: разрушаване на традиционното патриархално и християнско семейство, феминизъм, мултикултурализъм, антипатриотизъм, разграждане на народния суверенитет, подчиняване на правата на личността на прогресивния идеал и на новата класова борба на всякакви измислени малцинства (деца срещу родители, жени срещу мъже, мигранти срещу установени жители) срещу естествените права и ред, разграждане на човешката личност и нейното достойнство чрез прикрито прокарване на нови  „човешки права“ (трансджендъризъм, право на еднополов брак, мултикултурализъм, право на сексуална ориентация, трансхуманизъм) – все права, които противостоят на основните човешки естествени права и хилядолетни традиции.

Тези права са „отгледани“ в налудните умове и лаборатории на затънали в несметни богатства и съзнание за влияние и власт елити, които отдавна са скъсали с близкия до земята живот на това да растеш като дете сред майка, баща и семейство, да се учиш, да работиш, да отгледаш семейство и да живееш честно и достойно, покланяйки се на Бога и грижейки се за близките си, без да забравяш и нуждаещите се около теб.

Какъв вид „застъпничество“ ще застъпват доставчиците на социални услуги за хора, които имат своя воля да решават кой да се застъпва за тях и кой не? Какъв родителски капацитет ще повишават доставчици, които в повечето случаи може да се окаже, че дори нямат свое  семейство като родители, които реално се борят с живота и отглеждат и изхранват деца?

Ясно е от цитирания текст – социалните услуги не осигуряват помощи, те провеждат „социална работа“. Тоест законодателят и държавата са решили, че всички имат нужда от „социална работа“. А от неясната категория „социална работа“ на нас ни става ясно, че иде реч за

тотален социален контрол.

Поддръжниците на социалния контрол обаче не винаги виждат тираничната същност дори при формулиране на определение за него:

Социалният контрол, който предполага социалното взаимодействие, регулира в съответствие с установените и признати стандарти, и е всеобхватен, всемогъщ и ефективен (метод) за стимулиране на реда, дисциплината и взаимността; (той цели) да обезкуражи и, ако е необходимо, да накаже отклонението. Целта на социалния ред, Парсонс, добре е казал, е „отклоняване на девиантни тенденции в зародиша“.[3]

Още по-точно сочи същността на контрола над обществото авторитетен речник. Социалният контрол, това са:

правилата и стандартите на обществото, които ограничават индивидуалните действия чрез налагане на конвенционални санкции и налагане на формализирани механизми.[3a]

В тази връзка един закон за „социални услуги“ много ефективно може да послужи за целта на въвеждане на социален контрол, който обаче е осъществен за сметка на отнемането на индивидуални и основни човешки права.

Тук ще припомним само няколко от методите за контрол залегнали в ЗСУ:

-- Интегрирани подходи, в които всички институции са длъжни да съдействат на социалните служби и доставчиците на социални услуги.

-- Интегриране на базите данни с цел осигуряване на планиране на социални услуги в национален и личен план, включая всякаква лична информация.

-- Отделяне на правата на детето и противопоставянето им на естественото му семейство с крайна цел постигане на пълен контрол над светогледа и развитието на детето. Заместването на влиянието на родителите с дейностите „консултации“ и с „превенцията“, предоставяна от социалните и частните доставчици.

-- Въвеждане на „задължителни услуги“, което на практика е административно-наказателно производство, но без защитата, предоставяна при такива производства, защото е изцяло заложено в „специалния закон“, с минимални препратки към охранителни производства в други закони.

Признанията от страна на заинтересованата от ЗСУ власт, че законът няма общо със социалното подпомагане, се съдържат и в становището на МТСП до КС. Според изложеното от г-жа Деница Сачева, министър на труда и социалната политика, което е досущ като текста на финансовия министър, става ясно, че по въпроса за социалното подпомагане ЗСУ дори няма намерение да се съобразява с Конституцията:

… ЗСУ не с закон за социалното подпомагане. Възприетият в сегашното законодателство подход в ЗСП да се уреждат и социалните помощи и социалните услуги води до смесване на два концептуално различни социални инструмента. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход (предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания), докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др. Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – ЗСП. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна, няма зависимост между ползването на социални помощи и социални услуги и т.н. Социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които по никакъв начин не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.[4]

Защо държавата „свали картите“ и призна, че ще мачка хората и техните деца и семейства със „социални услуги“ – свои и на частници държавници?

На първо място, заради систематичната работа в разкриване на същността на Стратегиите за детето и на ЗСУ, извършена от родителските организации и от правозащитници, които са НАИСТИНА ЧАСТ ОТ ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, а не от котилото мазни консуматори на грантови облаги.

Достатъчно е само да се посочат цифрите – какви средства от бюджета са предвиждат за социално подпомагане на нуждаещи се и какви за реализация на „социални услуги“. За последните отпуснатите средства са в пъти повече. Едно от становищата изнесе цифри, от които става ясно, че средствата за „социална помощ“ намаляват с 52%, а тези за „социални услуги“ се увеличават с 50%.

Няма как повече да се отрича, че сме изправени пред един нов феномен, прикрит зад „социална“ терминология – навлизане и преформулиране на отношенията в цялото общество под прикритието на нов вид „социална дейност“, която е всъщност търговско-държавен механизъм за принуда и дългосрочно насочване на мислите и поведението на населението.

Разкриването на привидно благовидната същност на „социалните услуги“ принуди подържниците на ЗСУ да изоставят театъра и да си признаят, че не целят да помогнат на бедните, което е единственият смисъл на „социална държава“ по конституция.

Едва ли под „социална държава“ една демократична конституция би имала предвид само „социално-контролирана държава“ или „тоталитарна държава“, а именно това е понятийният и правно-философски апарат, който е залегнал в ЗСУ и който виждаме в признанията на министрите в техните становища по конституционното дело.  

Една демократична конституция има предвид под „социална държава“ държава, която обръща внимание на благотворителността, реализираща се чрез държавната бюрокрация в размера на нуждата, посочена от самите нуждаещи се. ЗСУ и неговите автори, в случая и българският законодател, за съжаление, виждат в конституционната категория „социална държава“ такава държава, която е издържана в духа на тоталитаризма съгласно възгледите за държавата на Хегел, Хитлер, Мусолини, Сталин  и други известни диктатори. Тоест държавата е „Бог, който ходи по земята“, ако цитираме Хегел.

Нямаше как да се продължи с демагогията, че ЗСУ просто усъвършенствал „социалната система“. Явно е, че ЗСУ подменя социалната система с друга.

От доклада на министъра на труда и социалната политика това става повече от ясно: „Социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.“

Целта не е помощ на бедните.

Напротив, ЗСУ въвежда нова концепция за идеологическо, светогледно и правно преобразуване на българското общество в общество, подготвящо най-вече бъдещите поколения да обслужват интересите на социалните инженери, сраснали се идейно, инструментално и фактически с държавните механизми. Целта на ЗСУ са мерки за „развитие, превенция“ и преодоляване на „определени дефицити“. Всъщност дефицитите въобще не са определени, мерките не е ясно дали ще са одобрени от хората, спрямо които се прилагат, а превенцията е превенция на това поведение, което социалните и частните доставчици искат да ограничат.

Свободата на съвестта и индивидуалната личност ще бъдат пречупени през социалния модел на „обучения“, съветвания, повишавания на капацитета, докато не бъде приета формата на мислене, в която семейството е наистина отмряло, родът е ненужен, а единственото, което има значение, е волята на глобалния лидер и неговата номенклатура, на глобалния бащица, който ще ваксинира всички с най-новите технологии, за тяхно добро, и ще осигурява консуматорското щастие на цялото население, като му зададе контролирана цифрова идентичност и му подари съществуване с универсален гарантиран доход .[5]

Също така тактически неизгодно е за авторите на ЗСУ да продължат да отричат, защото отрицанието на вече очевидното, че законът не цели помощи, а промяна и подмяна на социални структури, само ще нанесе допълнителни вреди на програмата за прокарване на закони за социален контрол и тотално индоктриниране, какъвто е ЗСУ. Опонентите ни не са съвсем малоумни, колкото и нагли да са утопичните им планове.

В своето становище Национална мрежа за децата  (НМД) убеждава КС, че искането на 54-те народни представители срещу ЗСУ било „неясно“, при положение че техният закон, ЗСУ, е един от най-нихилистичните в правно отношение, заедно с цялата система на „закрила“, която го съпровожда. Достатъчно е да прочетете дефинициите за „насилие“ и да ви стане ясно, че всяко нещо в този свят е плод на насилие.

Друга забележителна отправна точка в това становище е прокарваната от НМД идея,  че държавата може да си провежда социална политика с методи и законови механизми, каквито тя си пожелае, като в становището се цитират дори решения на КС:

Именно в правомощията на законодателя е да определи конкретните подходи, посредством които ще бъде осъществена социалната функция на държавата с цел постигането на ефективност и пропорционалност между административната и финансова тежест на предоставяните социални услуги. В този ред на мисли се е произнесъл и самият Конституционен съд, излагайки аргументи, че съгласно чл. 51, ал. 2 и чл. 52, ал. 2 от Конституцията, уредбата на конкретните условия и форми на социално подпомагане е делегирана на законодателя. Нещо повече, изрично се постановява, че законодателят е свободен, след като прецени потребностите на нуждаещите се и възможностите на обществото, да променя тази уредба, включително чрез отмяна на съществуващи законови текстове в границите на общата цел за създаване на социална държава. Доколкото преценката е въпрос на целесъобразност, тя е от компетентността на Народното събрание4. От изложените аргументи следва да се заключи, че гореспоменатите въпроси, касаещи социалните услуги, по аналогия и като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение, са изцяло в компетенцията на Народното събрание и не следва да бъде отнесена за разглеждане и преценка от Конституционния съд относно тяхната целесъобразност.[6]


В същото време именно основните и естествени права на хората, които биват грубо погазени от ЗСУ, са тези, които поставят ограничителната рамка срещу своеволията на законодателя, проявени чрез „социалното законодателство“. И не, законодателят НЕ Е СВОБОДЕН да законодателства срещу неприкосновеността на семейния и личния живот, срещу правото на справедлив процес, срещу правото на свобода и свободно придвижване и на незадържане без съдебна заповед, срещу правата на родители и деца на семейни отношения и щастие, срещу налагането на наказания и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВА без възможност за съдебна защита, срещу изземването на правомощия на правоохранителни органи от мощните социални служби и частни доставчици на социални услуги.

Именно тези забрани и неприкосновеността на човешките права и достойнство нарушава ЗСУ.

Законодателят в никакъв случай НЕ Е СВОБОДЕН да нарушава правата на хората според КРБ и Европейската конвенция и да потъпква хилядолетни традиции на законотворчество, право и юриспруденция със закони, чиято цел е да наложат ограничения на хората и да се усвояват чужди грантови пари и елитарни идеологии за социални експерименти.

Законодателят също НЕ Е СВОБОДЕН да прави лобистки закони за групи със специални интереси, противно на интересите на този, който му е дал правото да прави закони съгласно КРБ, а именно – избирателите и данъкоплатците.

Конституционният съд следва да отсъди съгласно нормите на правото и на конституцията и да ограничава всякаква свобода последната да бъде нарушавана от държавно-корпоративния хибрид на тиранията на „социалните услуги“.

Никой уважаващ достойнството и свободата си народ няма да допусне „закон“ като ЗСУ да замени основни принципи на правото, Конституцията и човешки права и свободи. КС със сигурност следва да отчете и този елемент при взимането на решение по делото.

 

 

[1] Съветът на Европа: Започнете нов дебат за Истанбулската конвенция https://clubz.bg/91254-syvetyt_na_evropa_zapochnete_nov_debat_za_istanbulskata_konvenciq.

[2] Становище на министър на финансите по к.д. № 3/2020 г. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573

[3] Social Control: The Meaning, Need, Types and other details.

https://www.yourarticlelibrary.com/sociology/social-control-the-meaning-need-types-and-other-details/8533. Макар и източникът да не е от разпознато ниво на авторитет, сочим го поради краткото и адекватно обяснение на същността „социалния контрол“.

[3a] Miriam-Webster. https://www.merriam-webster.com/dictionary/social%20control.

[4] Становище на министър на труда и социалната политика по к.д. № 3/2020 г. на КС. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573.

[5] Вж. Манифестът на кампанията www.id2020.org

[6] Становище на НМД по к.д. № 3/2020 г.

Съкратен линк за споделяне на статията: https://bit.ly/3ezUZc9 

 

 

Извънредното положение в България свърши на 13.05.2020 г., но страната остана в извънредна епидемична обстановка. Кошмарът с Ковид 19 още не е отминал, но вече се появи огнище на Ку-треска. Тази последната болест все още не е достатъчно популярна на широката общественост, но не бих се изненадал, ако съвсем скоро бъде сформиран кризисен щаб за справяне с опасността, който да дава ежедневни брифинги за дейността на правителството и експертите за справяне с коварното заболяване.

Отчаяно се боря с опасността да се превърна в обикновен балкански скептик относно бъдните дни, но здравият разум ми подсказва, че бъдещето ще е белязано с още мерки от страна на властта, които ще ограничават правата на нас, гражданите. Кризата с китайския вирус нагледно демонстрира, че управляващите по света и у нас всячески се грижат за нашето здраве – дотолкова, че се тревожат да не би да вдигнем температура от прекалена свобода. За да опиша по-ясно какво имам предвид, бих искал да предам чисто човешките си впечатления от ефекта от извънредното положение.

Още в първия момент, в който видях празните улици, разбрах, че нещо не е наред. В началото не можех да осъзная размера на случващото се, защото събитията препускаха с бързина, по-голяма от тази на способностите ми да ги анализирам. Въпреки това някак си сетивно заподозрях, че е налице истинска заплаха, за която няма как да получа изчерпателна информация нито от официалната позиция на властите, нито от гласовития хор на отдавна пожълтелите медии. А и абсурдът на пустинния пейзаж в градска среда допълнително ми подсказваше, че от новосъздадената ситуация изникват въпроси, на които властите и медиите не дават честни отговори.

И така – слънцето си грееше високо в небето, дърветата се разлистваха и ароматът на цветчетата обещаваше красиви пролетни мигове. Измамно обещание, защото хората ги нямаше. Хората по някаква причина бяха изчезнали. Бяха се изпокрили в домовете си, за да се запазят от вирус, за който се твърдеше, че ще причини смъртта на мнозина. В ушите ми кънтяха новини от редовните брифинги на кризисния щаб и съвсем естествено започнах да придобивам чувството, че се намирам в някой от онези филми с апокалиптични сюжети, за гледането на които докрай е нужно специално усилие на волята.

Усещането за съдбовността на сцената се засили, когато отдалеч се появи първото живо същество. Помислих, че беше жена, но може и мъж да е било. Не знаех със сигурност, защото не виждах ясно цялото му лице. В едно все пак бях сигурен – беше човек. Забулен с медицинска маска, приближи ме бързо, но когато се разминахме, видях, че нещо го беше уплашило. Прочетох примиренчески страх в очите му. Утехата, че хората не са изчезнали напълно, се оказа доста крехка, защото езикът на тялото на няколкото други щъкащи минувачи, които срещнах по-късно, и техните покрити лица още повече засилиха убеждението, че в необичайния уплах, който витае във въздуха, има нещо неестествено.

В крайна сметка, толкова опасен ли беше този грипен вирус? Официалната позиция беше, че човечеството е изправено пред огромна заплаха, сравнима със световна война или с някоя от опустошителните епидемии през средните векове. Ако това беше вярно, то решението на експертите от Световната здравна организация (СЗО) и на загрижените лидери на държавите по света да издадат заповед хората да бъдат затворени по домовете си може би било оправдано. В бунтовната ми глава обаче течаха мисли, които сериозно се разминаваха с официалната позиция на управляващите. И съм убеден, че съмненията ми не бяха плод на интелектуален недостиг, а логичен резултат от прилагане на простичка аритметика. Сметките не излизаха. За да бъде обявена пандемия и светът да спре да функционира, бяха нужни много повече заразени.

И фактите заговориха (на тези, които имат уши да чуят), че един ден, когато опасният вирус отмине, човекът никога повече няма да бъде същият. Имунната му система за справяне с един друг вирус – вируса на страха – вече ще бъде поразена и съвременният гражданин пациент със сигурност ще е по-податлив на обработка от страна на тези, които притежават властта да поставят под карантина. Поразен от „вируса“ на страха, човекът все по-лесно ще се съгласява някой да отнема свободата, дадена му от Създателя. Този „вирус“ обаче е наистина опасен и може да доведе до истинска пандемия, защото се разпространява мълниеносно и поразява онази част от „имунната“ система на човешката душа, която има отношение към разбирането за достойно съществуване.

И фактите продължаваха да говорят (на тези, които имат уши да чуят), че това, което човек бе принуден да изтърпи през тези месеци на тотална карантина, беше достатъчно, за да прихване „вируса“ на страха. Без съд и присъда, човек трябваше да бъде поставен под домашен арест, при положение че навън би бил по-защитен; без да е реално предпазен от защитните маски, трябваше да се примири с това лицето му да бъде забулено; трябваше да се раздели с възможността да пътува свободно; трябваше да се остави да бъде двойно по-силно облъчван от медиите; трябваше да изтърпи пропагандните послания „останете си вкъщи“ от футболисти, политици, рок-звезди, поп-фолк изпълнители, обикновени дечица, социални медии и т.н.; трябваше да бъде плашен ежедневно от съмнителни статистики; трябваше да спре да говори (тук линкът води до свалено от YouTube видео, в което д-р Джуди Миковиц застъпва позиция, която коренно се различава от тази на СЗО); да спре да работи; да спре да се разхожда (ако няма куче); трябваше… в крайна сметка трябваше да приеме факта, че правителството го ограничава (разбирай постепенно поробва), но пък с добър мотив.

И ето че извънредното положение в България свърши. Градовете вече не са част от онзи пустинен пейзаж, за който вече споменах. Хора щъкат насам-натам, разминават се подозрително и внимават да са поне на два метра разстояние един от друг. Ситуацията като че ли се нормализира. СЗО и правителствата по света сякаш доказаха, че могат да излязат победители от кризисната ситуация, свързана с разпространението на един грипен вирус. Истинската опасност обаче не е отминала. Напротив. Все си е същата, а може би е и по-голяма, защото не грипът, а страхът тръшна на легло правото на достойно съществуване.  


Миналата седмица, в края на срока, определен от Конституционния съд за предоставяне на становища по заведеното по искане на 54 народни представители от БСП к.д. № 3 от 2020 г. за установяване противоконституционност на Закон за социалните услуги (ЗСУ),  Свобода за всеки представи свое становище с подробни аргументи в защита на искането.

В правното становище доразвихме по-важните от вече представените огромен брой аргументи за противоконституционност на ЗСУ, като изложихме и нови такива. Нарушенията на основни права като тези по чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и чл. 32, ал. 1, от Конституцията на РБ, противозаконното заместване на социалното подпомагане, което е вид държавна благотворителност, с търговия с нещо, наречено „социална услуга“, както и изземването на функциите на държавни органи и придаването на огромна власт на социалните служби и на частни доставчици на услуги бяха само част от представените аргументи.

Нашата основна теза е, че родителите имат право на семейна неприкосновеност и семейно щастие, които не може да бъдат отнети и в които не може да има ненужна и безпардонна намеса дори и под най-благовидния предлог за предоставяне на „социална услуга“.

Аргументи в защита на правата на родители и деца и на семейството, както и срещу въвеждането на модела предвиден в ЗСУ, представиха и организациите ADF International[1] и сдружение „Родители обединени за децата“ (РОД). ADF International е международна адвокатска и правозащитна организация със статут в ООН, спечелила редица дела в защита на основни човешки права пред Европейския съд за правата на човека. Сдружение РОД [2] е основната българска родителска организация, придобила юридическа форма в резултат от обединение на родители, и е една от основните сили в движението на родителите, защитаващи своите права, правата на децата си и традиционните български и семейни ценности от налагането на тоталитарния модел, залегнал в ЗСУ и в новите държавни политики, целящи противопоставяне на родители и деца и изземване на изконни функции от родителите и семейството.

Съдът ще се произнесе в срок до два месеца, след като реши, че е събрал нужните доказателства за произнасяне по делото.

 

Бележки

[1] Линк към оригиналния пост на организацията на английски: https://adfinternational.org/news/bulgaria-new-law-poses-threat-to-parental-rights/.

[2] Официалният сайт на сдружението е www.rod-bg.com.

Понеделник, 11 Май 2020 19:54

В ЗАЩИТА НА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО

ОТВОРЕНО ПИСМО В ЗАЩИТА НА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО  
ПОДПИШИ ПЕТИЦИЯТА!

ДО:

Данаил Кирилов, министър на правосъдието

Бетина Жотева, председател на СЕМ

Вежди Рашидов, председател на Комисия по културата и медиите в 44-то НС

Парламентарно представени партии в 44-то НС

Медии

Относно планирано въвеждане на радикални ограничения на свободата на словото и основни конституционни права  

 

Уважаеми господа и госпожи,

Публично обявените планове да се въведе цензура на свободата на словото и някаква неясна форма на полиция на мисълта в България са недостойни за едно демократично и свободно общество.[1]

Подобни промени в законодателството и практиките на правоприлагането в сферата на комуникациите, публикациите и социалните мрежи ще означава само едно – срамно петно за българската юриспруденция и управляващи. Срам и за България.

Свободата на словото и получаването и разпространението на информация са основни конституционни, европейски и общочовешки права. Те са ясно и недвусмислено закрепени както в Конституцията на Република България, така и в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, а също и в редица международни документи, по които България е страна и които са част от вътрешното право по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ.

Свободното слово, мисъл и информация са основен гарант за свободата и демокрацията, за стопирането на контролирана от държавата и контролираните медии пропаганда, която е налице в случаите, когато властта решава коя новина е истинска и коя – не.

Конституцията установява плурализъм именно с тази цел – истината да бъде защитена сред множеството мнения и перспективи. Тираните имат само една истина – собственото си мнение.

Свободата на словото подлежи само на такива ограничения, които са в нарочните разпоредби на ЕКПЧ, чл. 10, ал. 2, и КРБ, чл. 39, ал. 2, и те са изрично и изчерпателно изброени и следва да са съразмерни с оправдана цел и да са присъщи на едно демократично общество.

Представените идеи за промени в законодателството и ограничаване на свободата на словото не отговарят на посочените стриктни критерии.

Намеренията да се въведе държавно контролирана „истина“, неприемането на която да бъде наказвано със затвор до 3 години, е гаранция за въвеждането на диктатура и тирания над свободния български народ.

Подобни ограничения са в нарушение на българското и международното право. Призоваваме авторите на подобни предложения да се откажат незабавно от плановете си и да защитават позицията си със силата на фактите, аргументите и убеждението, а не със силата на тираничните мерки на забраната.

ПОДПИШИ ПЕТИЦИЯТА!

С уважение,

 

СВОБОДА ЗА ВСЕКИ, Адв. д-р Виктор Костов

СДРУЖЕНИЕ РОДИТЕЛИ ОБЕДИНЕНИ ЗА ДЕЦАТА, УС и адв. Вл. Шейтанов, председател  

СЛЕДВАТ ПОДПИСИ НА ПОДКРЕПИЛИ
(списъкът се допълва с организации):

“Вяра и бъдеще”, председател Гордън Мерк
Християнска Църква ДАВ България, ръководител Данаил Тихомиров Танев
“Сърце за България”, секретар Венета Мерк
Свобода за семейството, Давид Александров
Единение, представлявано от Даниела Николова
Български репортер, гл. редактор Венилин Тоневски
Асоциация за домашно образование (АДО), председател Петър Порумбачанов
Асоциация общество и ценности, председател Михаела Джоргова
Български родителски централен комитет, председател Людмила Дукова
Българско международно движение, председател Константин Качулев
Фондация Светлина на Балканите, представляващ Иван Вълков
Българска Християнска Баптистка Църква, представляващ Александър Калтакчи
Българска Християнска Баптистка Църква - Св. Павел, представляващ Емануил Вълков
Българска Християнска Баптистка Църква - Русе, Александър Александров
Фондация ХИП България, представляващ Павел Иванов Иванов

(Бележки: [1] Вж. Сега. До дни управляващите ще кажат какво е фалшива новина. https://www.segabg.com/hot/category-media/dni-upravlyavashtite-shte-kazhat-kakvo-e-falshiva-novina Вж. също Нова ТВ. Бетина Жотева: Необходими са законови промени срещу фалшивите новини.)   

СРС

Софийски районен съд отсъди, че правото на изразяване на мнение не е отменено по време на пандемични мерки

На 14.04.2020 г. прокуратурата поиска мярка за неотклонение на Волен Сидеров, лидер на партия „Атака“, за твърдяно престъпление, съдържащо се в изказано мнение. В съобщения в медиите от 28.04.2020 г. научаваме, че Софийски районен съд е отменил гаранцията от 50 000 лв. на Волен Сидеров. Съдът намира, че с изказването си, че на Великден хората следва да празнуват и „да стане ясно кой е по-голям – Бог или Мутафчийски“, г-н Сидеров не е призовавал към неподчинение на нарежданията на властите с оглед извънредното положение. Гаранцията е отменена от съда на основание, че няма престъпление, за което да се наложи такава, че думите на Сидеров са извадени от контекст, че няма забрана на църковните събрания на Великден и че това е право на мнение.

Съдът изрично отбелязва, че правото на свободно изразяване не може да бъде ограничавано дори и в условията на извънредно положение, коментира Урумов.[1]

Адвокатите на Сидеров са искали отмяна на гаранцията на по-различно основание:

Адвокатите му посочили, че липсват мотиви за вида и размера ѝ и че тя не е съобразена с имущественото и семейното му състояние.[2]

Нашият коментар е, че Софийски районен съд много правилно е привел фактологията към закона и е отменил мярката на основа конституционни принципи и права и установявайки очевидното – че за изразено мнение никой не може да бъде преследван като престъпник.

Отменена е и гаранцията на председателката на фармацевтичния съюз, Асена Стоименова, която също бе обвинена от прокуратурата за всяване на паника, след като нейни привърженици изпратили жалба до Агенцията на Европейския съюз за основните права.[3] По казуса прокуратурата също се е семосезирала след нейни критични изказвания по повод наличието на лекарства.

През април на Костадин Костадинов, лидера на партия „Възраждане“, чийто казус е почти идентичен – обвинение в престъпление за изказано критично мнение, също бе наложена  гаранцията от 20 000 лв.[4] Той бе обвинен през март, че е участвал в интервю по ТВ Евроком и се изказал, че „държавният резерв бил опоскан“, и това мнение било предизвикало паника.

Целта на разследванията на всички тези „престъпления на мисълта“, според нас, не е да се защити някакъв жизненоважен обществен интерес от престъпни посегателства, а по-скоро да бъде постигнат смразяващ ефект върху свободата на словото и към властите да не бъдат отправяни никакви критики и неудобни въпроси.

Нашият добронамерен съвет към властта и прокуратурата е да се самосезира по истински криминални случаи, а не да търси ограничения на хората, изказали критично или дори само неудобно мнение, било то и по време на ограничителни мерки като тези при настоящото извънредно положение. Един такъв казус е случаят с разпространението на порнография от фондация П.У.Л.С. в Перник под предлог, че се извършва „сексуално обучение“.[5] Вместо да се самосезира по данни за основателно предположение за извършено престъпление по чл. 155б и 155в, прокуратурата бе сезирана от загрижени родители и организации.

Когато следва да се отвърне на дадено негативно изказване, с което властта счита, че се уронва престижа ѝ, понеже не отговаря на истината, кратък и аргументиран публичен отговор много повече би утвърдил авторитета на управляващите, отколкото наказателно преследване на хората, упражняващи свое основно конституционно и европейско право.

Ще припомним, че Европейският съд за правата на човека има трайно установена практика, че свободата на изразяване е гарантирана дори когато изказаното мнение е шокиращо, провокативно и неудобно.[6] Колко повече тази защита би се отнасяла за изказване на политическо и религиозно мнение хората да празнуват Великден, та било то и по време на извънредно положение.

Следва също да посочим, че според нас в някои отношения по повод извънредното положение българската Конституция има доста по-демократична и добра правозащитна основа от някои тълкувания, поднесени наскоро от Съвета на Европа, залегнали в изричен документ за нуждата от внимателно прилагане на каквито и да било човешки права при приемане на мерки от държавите-членки по повод китайския вирус.[7] Проблемът тук обаче не е в наличието на разпоредби, които гарантират тези права, а в липсата на познание и воля те да бъдат прилагани изначално от властите, а не в резултат на жалби, оплаквания и дела от граждани.

Недопустимо е мерки, които целят да защитават хората и здравето им, да се превръщат в основание за ограничаване на права, без да има такава необходимост. Изразяването на мнение е важно право, което е гаранция за баланса между властта и правата на хората в едно свободно общество.

 
Бележки

[1] Вж. https://news.bg/bulgaria/sadat-otmeni-ednata-garantsiya-na-siderov.html.

[2] Вж. https://blitz.bg/kriminalni/nakazanie/otmenikha-garantsiyata-ot-50-bona-na-siderov_news742353.html.

[3] Вж. https://news.bg/crime/sadat-otmeni-parichnata-garantsiya-na-shefkata-na-farmatsevtichniya-sayuz.html.

[4] Вж. https://dariknews.bg/novini/bylgariia/prokuraturata-razsledva-kostadin-kostadinov-za-vsiavane-na-smut-i-trevoga-2219406.

[5] Скандално! НПО кара четвъртокласници да рисуват полови органи в час по сексуално образование
Вж. https://www.flagman.bg/article/207533.

[6] Hertel v. Switzerland, 1998-VI Eur. Ct. H.R. 2298, 2329. Вж. Jean-François Flauss. The European Court of Human Rights and the Freedom of Expression в Indiana Law Journal. Vol 84. Iss. 3, Summer 2009. https://www.repository.law.indiana.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1124&context=ilj.

[7] Съвет на Европа. Спазване на демокрацията, върховенството на закона и правата на човека в условията на санитарната криза с COVID-19. Наръчник за държавите членки. SG/Inf(2020)11, 7 април 2020 г.
Вж. https://www.justice.government.bg/home/index/ab2988de-fbcf-4f41-882d-0ca963181fde.

 

 

 


Кратък правен анализ на адв. д-р Виктор Костов относно ефекта на извънредното положение и мерките на властите заради коронавируса върху правото на вероизповедание.

Към видеоматериала.

Вторник, 14 Април 2020 20:57

За страха и свободата

red phone boothВсеки знае какво е страх – от най-малкото дете, та до вече отиващия си от този свят. Но не всеки знае какво е свобода. И това е естествено: страхът е вродено чувство в човека, докато свободата трябва да се осъзнае и след това да се придобие и да се прилага в живота. Страхът е характерен и за животните (макар някои учени да го наричат инстинкт), докато свободата може да характеризира само човека и никого другиго на този свят (освен Бога, разбира се).

Защо започвам с тези азбучни истини, които всеки средно грамотен човек знае? Защото от последно време ме спохождаше чувството, че новината за новата вирусна заплаха като че усили в нас животинското и потисна действително човешкото: както новината (т.е. онова, което виждаме и чуваме от медиите и интернета), така и степента на разпространение на заразата изглежда нарушиха баланса между емоцията и разума, между инстинкта и съзнанието за реалност. С времето обаче това чувство позатихна, защото за две или три седмици можах да видя многобройни примери както на панически страх, който изглеждаше естествен, така и на голяма жертва (и дори саможертва) от страна на хора, които не позволиха на страха да потисне свободата, която за тях е като живителната глътка въздух, без която не можем; глътката въздух, която само болният от коронавируса в напреднал стадий най-добре разбира в минутите, часовете и дори дните, когато не може нито дъх да си поеме, нито да се надигне от леглото.

Разбира се, страхът има своите степени и видове прояви, свободата също може да варира в широки граници в зависимост от това, как я разбираме и как тя намира място в живота ни. Естествено, тук не говоря за такива чувства, като стрес, депресия, потиснатост, (кратко)временна уплаха, безпокойство или някакво друго неразположение на духа, което може да прилича на страх – тук имам предвид страхът като ирационална проява в живота на човека, която определя мислите, думите и делата му на подсъзнателно ниво, откъдето сетне се пораждат съзнателни мисли, думи и дела (т.е. страхът става осъзнат). Свободата винаги е рационална, свободата е осъзната потребност, която човек въплътява (или се стреми да въплъти) в действителния си живот. Осъзнатият страх може да има различни степени на проява, при които се пораждат както ирационални, така и рационални мисли, думи и дела (вземат се решения): паническият страх от непосредствена опасност за живота ти (земетресение, зараза, убиец с нож в ръка срещу теб, заливаща те лавина, торнадо и т.н.) не е същият, като страха за детето ти, за майка ти или баща ти или за любимия човек, когато виждаш заплаха за живота им и когато (най-често) не можеш да им помогнеш. Двата вида страх изглеждат различни (и подтикът към едно или друго действие също е различен), но всъщност и двата имат един корен: ирационалното подсъзнателно усещане за настъпващо бедствие, нещастие, трагедия.

Вече знаем, че тъкмо страхът ни накара доброволно да приемем новото „робство“, в което живеем от няколко седмици насам. На мнозина думата робство ще се стори прекалена тук, затова все пак ще припомня, че робите (каквито и да са те – били гладиаторите в Римската империя, били чернокожите роби в американските колонии, били крепостните селяни в руската империя и т.н.) все пак са живели някакъв начин на живот, който господарите са им осигурявали, за да бъдат донякъде доволни и да не се бунтуват; и макар и да е имало бунтове (и някои бунтове да са били успешни!), в голямото си мнозинство робите са приемали живота си, защото все пак някой се е грижел за тях и ги е поддържал здрави и силни, за да му работят. Ние доброволно приехме да ни спрат от работа, да ни затворят вкъщи, да ни накарат да страним един от друг като от прокажен, да ни плашат всекидневно, всекичасно и всекиминутно, че можем да се заразим или да заразим другите, и да насаждат в нас чувството на благодарност за грижите, които управляващите полагат за обществото. Е, някои се възпротивиха на подобно доброволно „робство“, но те бяха изключително малко и никой не им обърна особено внимание. Защото всички бяхме уплашени и каквото и да ни предложеха, за да се избегне непосредствената опасност и страхът да намалее – ние съзнателно се съгласявахме.

Какво стана с нашата свобода? Свободата ни бе отнета на момента и тотално! Както свободата се отнема на затворника, след като се озове зад решетките. При това тя ни бе отнета едва ли не абсолютно, защото без упражняване на свободата в обществото, тя сама по себе си не функционира като свобода, а само като идея за свободата, защото е недействена. Затворничеството вкъщи в продължение на седмици не ни позволява да я упражняваме, така че тя да намира отзвук и сред други хора (освен в семейството ни). „Свободата“ да ползваме интернета и другите форми на комуникация и чрез тях „свободно“ да изразяваме какво мислим и чувстваме, не е свобода в действителния смисъл на тази дума: свободата винаги има социални измерения чрез прякото общуване между хората (разбира се, включително чрез средствата за комуникация). Тъкмо тази черта на свободата може да накара хората да се обединят за общо дело и да го доведат до добър край, което ще бъде израз на възможността за упражняване на свободата съвместно с други хора.

Оттук се разбира, че разсъждавам за свободата от гледна точка на човека и обществото. А иначе за читателите на този блог е повече от ясно, че за християнина няма по-истинска свобода от тази в Христос: само в Него ние сме истински свободни, всяка друга „свобода“ е условна и дори поробваща, особено ако ни отдалечава от Него. Тъкмо християните най-добре могат да осъзнаят връзката между свободата в Христос и свободата да живееш сред другите като Божие чадо, а не като роб – роб на греха, на пороците, на държавния управник, който насилва волята ти, на съблазните, които светът непрекъснато предлага на хората, на злите сили, които са готови да жертват света и да станат „богове“.

Всеки разбира, че не е лесно да се говори за страха: първо, защото той е вроден в нас и често не можем да го владеем, и второ, защото той има много оттенъци. Но всеки разбира, че страхът (някои казаха – инстинктът за самосъхранение) ни накара да прекратим живота си такъв, какъвто досега живеехме: на 24 януари 2020 г. опасността от заразата бе обсъдена от „силните на деня“ (по време на заседанията на лидерите на 20-те най-могъщи държави на Световния икономически форум в Давос, Швейцария), на 30 януари новият щам на коронавируса бе обявен за опасност за целия свят и към месец март, след като Световната здравна организация определи заразата като пандемия, страните започнаха една по една да затварят границите си и да заставят хората да стоят по домовете си, като същевременно в почти всички държави бе въведено извънредно положение, което дава възможност за тотално проследяване на всички комуникации (включително – или може би особено – личните комуникации), следене на хората, карантиниране на онези, за които се подозира, че са заразени, и ограничаване почти на всички права и свободи на гражданите в интерес на тяхната сигурност; с други думи – бе въведено военно положение, но не такова, каквото беше по време на войните, а „съвременно“ военно положение без наличие на военни действия. Отново ще повторя: страхът бе този, който ни накара доброволно да приемем „робството“.

Както по-горе, така и тук все пак поставям „робство“ в кавички, защото то всъщност не е робство в смисъла, който се влага в думата „роб“ – за човек, който е лишен от всичко и който всецяло се подчинява на волята на господаря си: подчинение чак до смърт. Сегашното „робство“ изглежда временно, защото непосредствената опасност от бързо масово заразяване скоро ще премине и ние отново ще се върнем към що-годе по-обичаен начин на живот (но никога към предишния: предишният ни живот безвъзвратно отмина!); заразата ще продължи, но вероятно с по-ниски темпове, като опитът от сегашната борба срещу нея ще даде на държавите по-добри средства за нейното преодоляване. Но бързото ни „поробване“ днес ни подсказа, че друго и много по-всеобхватно и действително робство може да ни бъде наложено лесно и бързо: дали ще използват вродения ни страх или ще намерят друг начин, който веднага ще ни убеди в правотата им, не е толкова важно, по-важното е, че те вече разбраха, че хората с охота и напълно доброволно приемат робството, което ще им изглежда като „загриженост“ за тяхното добруване.

Тук не е мястото да разсъждавам по-нашироко кои са „те“ – струва ми се, че читателите на този блог вече имат мнение по този въпрос и макар мненията и да са различни, в края на краищата фигурата на „те“ има едни и същи очертания.

На всички също така е известно, че във време на война или кризи винаги ще има индивиди, които извличат изгода от нещастието на хората и ще „печелят“ на техен гръб – било пари (най-често), било слава или някаква мнима признателност, било власт, било някакво „доверие“ като към голям грижовник. С други думи, пороците и злините намират благодатна почва за процъфтяване. Как така спокойно четем за „голямата фарма“ (фармацевтичната промишленост, управлявана от финансови магнати и изпълняваща тяхната воля), която би могла да наложи ваксиниране на цялото човечество - и особено на децата (уж срещу новия вирус) с някакъв препарат, който тотално ще го пороби (като междувременно може да убие стотици милиони)? Защо хората разсъждават за 5G технологиите, чиито технически средства от няколко месеца насам усилено се монтират в много страни по света и чието действие може да доведе до друга форма на робство (включително до смъртта на милиони)? Как най-богатите на този свят могат спокойно да говорят за съкращаване на световното население? Или пък за нахлуване в домовете на хората и насилствено извеждане на онези, за които се подозира че са заразени с нещо, та да бъдат отведени на „безопасни места“ (т.е. нещо като концентрационни лагери)? Или пък за съзнателното унищожаване на икономиките на държавите, последвано от диктатура и налагане на безропотно управление? Кой днес може да каже до какво ще доведе разрастването на „търговията“ с крипто-парите; какви ресурси се използват за „добиването“ им и каква в крайна сметка е целта на виртуалната валута? Коронавирусната зараза наистина ли е пандемия; а колко хора умряха заради наложеното домашно затворничеството – в болниците, заради отказ да бъдат лекувани каквито и да са други болести, освен заразата, в домовете си, поради невъзможност да стигнат до болницата, или в спалните си поради стрес, депресия или паника?

Нека обаче бъда пределно ясен: новата зараза е изключително опасна и в никакъв случай не подценявам пагубната ѝ сила: пандемия или не, съвременната медицина трябва да са бори срещу нея и да изнамери действена (а не поръчкова и/или убиваща) ваксина или лекарство. Някои учени считат, че до осемдесет процента от човечеството ще заболее поради вируса, и ако в едно петчленно семейство само един остане здрав, а за другите изходът от боледуването е неизвестен, тогава опасността приема съвършено реални (и страшни) измерения. Дали този вирус се е развил по естествен начин или е бил изкуствено създаден в случая не е толкова важно (макар ако второто е вярно – това има изключително значение за бъдещето на човечеството), по-важното е осъзнаването на факта, че в днешно време медицината и биотехнологиите могат да се преборят не само с подобна зараза, но и с далеч по-опасни и всеобхватни епидемии. Стига тази борба действително да се води за благото на хората.

И все пак, на фона на обрисуваната тук нерадостна картина просветлява една непреходна истина: човешката доброта намира изключителни прояви тъкмо по време на кризи и бедствия, и това го видяхме през последните години по време на огромните наводнения, земетресения, пожари и т.н. в различни страни по цял свят.

Ето защо ми се ми се струва, че тъкмо тази човешка черта – проявата на доброта и искрена вяра в човешките добродетели (както и вярата в Бога) – ще обърка злите замисли на „силните“, които, както някои смятат, целят поробване на човечеството. Никой не може да предскаже бъдещето и то не защото няма възможност за това (а възможност, биотехнологична преди всичко, като че съществува), а защото доброто в човека има безброй прояви! Злото в човека има само ограничен брой прояви! Доброто – нека добре да помним! – се ражда само в свобода! Тук е разковничето за провала на злото в света, на онези, които искат да сложат примка на народите: човешката свобода, изразена в доброта (любов, състрадание, милост, отзивчивост, споделяне на болката, добросърдечие и т.н.), не може да бъде поробена, и тъкмо тя не може да бъде предсказана или някак си определена, та да бъде впримчена! Да, свободата в човешки смисъл може да бъде ограничена (в каквото положение се намират народите от няколко седмици насам), но истинската свобода и стремежът за вършене на добро (а вярата в Бога е най-висшата добродетел!) никой – дори Сатаната – не може да ограничи или да ни я отнеме.

teacher 5miles a day

Кой накара онзи учител вече три седмици да носи на плещите си 30 кг. храна за 80 бедни деца, които гладуват (да, и в Англия има гладуващи деца, нека не се учудваме!), като всеки ден изминава 8 километра с единствената цел да види усмихнатите личица на дечицата, живеещи в условията на затворничество и гладуващи (снимката по-горе)? Кой накара селяните от едно село всеки ден да пълнят с храна до тавана единствената селска телефонна кабинка, та онези, които не могат да си я доставят или пък нямат пари за това, да дойдат да си вземат – всеки, каквото му е необходимо (снимката в началото)? Кой накара бедната пенсионерка да дари пенсията си на болницата, та в нея повече хора да бъдат излекувани? Кой накара сестрите доброволно да работят по две смени и дори повече, за да лекуват болните и заедно с тях да преборят вируса, като някои медицински работници заболяха и починаха, а пациентите им оздравяха? Как така хората в магазините сами си разпределяха хранителните продукти и ако някой не успяваше нещо да си вземе, тогава други, които вече бяха взели по две или по три неща, му даваха от себе си с пълното съзнание, че храната трябва да стигне за всички! Хиляди са подобните примери (в случая посочвам примери само от Великобритания, но такива има във всяка страна, живееща в затворничество), и стотици хиляди са примерите на жертвеност, доброта, всеотдайност, голяма загриженост за другия човек, и много, много любов към хората! Това, което виждам, ми дава увереност, че няма зла сила на света, която да се противопостави на свободата и на добротата!

Днес още веднъж се убеждавам, че „Свобода за всеки“ означава свобода за всеки човек на тази земя да избере доброто и да избягва злото, като се бори срещу него и го побеждава – първо, поради Христовата жертва на кръста, и второ, поради силната ни вяра в Бога и убедеността, че вярата и свободата ще победят неверието и страха!

Бележка:

1. Съзнателно не посочвам нито един източник за твърденията си или за мненията по отделни въпроси на сегашната изолация на държавите, първо, защото всички сме преситени от информация (коя вярна, коя фалшива) поради затворничеството ни вкъщи и ровене из интернета с часове всеки ден, и второ, защото зная, че „Гугъл винаги може да бъде попитан“ и всеки може лесно да провери споделяното тук от мен.

2. Снимките са взети от британските всекидневници Sky News и Daily Record.

Адвокат д-р Виктор Костов и адвокат Владимир Шейтанов по темата в публицистичното предаване „В окото на бурята“ в студиото на ТВ Алфа на 04.04.2020 г. Гледайте предаването тук.

На 28.03.2020 г., в дискусионно студио в предаването „В окото на бурята“ по ТВ Алфа адв. д-р Виктор Костов и адв. Владимир Шейтанов коментираха значението на образуваното в началото на март, по искане на 54 народни представители от 44-то Народно събрание, дело в Конституционния съд – к.д. № 3/2020 г. – за установяване на противоконституционност на Закона за социалните услуги (ЗСУ - обн., ДВ, бр. 24 от 22.03.2019 г., в сила от 1.07.2020 г.). Делото беше окачествено като изключителна победа на гражданското общество, а очакваното решение на най-висшия български съд – като историческо. Беше заявено, че с оглед вредния характер на закона и обезсмисленото в условията на извънредно положение временно отлагане на неговото действие, сега има още повече основания той да бъде изцяло отменен, а не да влезе в сила на 01.07.2020 г., както настоява социалният министър.

Дискусията завърши с разговор с автора на химна на сдружение „Родители обединени за децата“ Явор Костов за въплатената в текста на песента идея, че времето, в което живеем, е разделно, че ценностите са поставени на изпитание и е нужно вярата, родът и семейството, които ЗСУ накърнява, да бъдат отстоявани.

На този линк предлагаме на вниманието Ви пълния запис на предаването.

Ръководителят на щаба за справяне с коронавируса по време на пресконференция


На въпрос на журналистка по време на пресконференция на 20.03.2020 г., ще се предприемат ли мерки за ограничаване на посещенията и събранията в църквата, ген. Мутафчийски, ръководител на щаба за справяне с извънредната ситуация, кратко и дипломатично отговори, че са отправени „вербални“ предупреждения към църквата, но Св. Синод (на БПЦ) следва да вземе решение.[i] Ако това е коментар за православната църква, то същият може да бъде приложен и за протестантските вероизповедания.

Почти нескритото раздразнение на представителката на журналистическата гилдия от това, че църквите не са затворили врати и не са принуждавани да го направят, прозиращо в начина и обстоятелствата на задаване на гореспоменатия въпрос, ни помагат и ние да зададем въпроса: докъде ще стигнат налаганите ограничения във връзка с извънредното положение, въведено от парламента? В тази неясна и непрекъснато променяща се ситуация трудно може да се прецени кои ограничения на правата на хората са резонни и кои – прибързани и ненужни.

Правото на вероизповедание по чл. 37 от Конституцията (КРБ) не може да бъде ограничавано. Това право обаче е сложно съставно. В него се включва правото на свободна мисъл и убеждения, тоест – свобода на съвестта, формирането на вяра; правото на свобода на словото – да изразяваш публично и да комуникираш вярата си и убежденията си; както и правото на сдружаване – с регистрация на юридическо лице или без такава; и разбира се, правото на общи събрания за богослужения, четене на Библията, молитва, споделяне на свидетелства за действието на Бога в живота на вярващите и др. подобни.

Така правото на вероизповедание по чл. 37 от КРБ (или „правото на свобода на религията“, по терминологията на Европейската конвенция за правата на човека, чл. 9) се състои от няколко основни права – на свобода на съвестта, словото, събранията, сдружаването.

В същото време, ако бъдат ограничени събранията, които не са сред правата, неотменими дори и при военно и извънредно положение, то означава ли това, че събранията по религиозни причини следва да бъдат ограничени?[ii]  

Ето тук въпросът на антирелигиозно настроената журналистка придобива значение. Ще ограничи ли държавата богослуженията на църквата, в библейското послание на която хората намират насърчение, вяра, утеха в трудни времена, призив за помирение с Бога и надежда за вечен живот, или ще остави тази последна възможност за преодоляване на сковаващия страх да бъде като спасително въже за тези, които търсят спасение?

За успокоение на държавните ръководители, натоварени с нелеката задача да търсят решения в сегашната динамична и плашеща ситуация, този въпрос има своя отговор, и той не зависи от тях. В исторически план, в дни на епидемии, пандемии и световни кризи християните са били общност, която жертвоготовно дава от себе си нужното, а и с Божията помощ, да донесе посланието на утеха и надежда, но и на истина, чрез откровението за Спасителя Исус Христос.

За невярващите, които не могат да отидат на своите барове, футболни мачове, рокендрол и диско зрелища и забавления, някак остава неясно защо на християните трябва да им се позволи да продължат да се събират? Защо страхът, сковал народите и целия свят, не трябва да се отнася за християните? Отговорът е в посланието на църквата и служението на последователите на Христос.

В тази връзка, държавните мъже (и жени) могат както да помогнат, така и да попречат това важно и животоспасяващо послание да стигне до хората. Божието слово се е разпространявало в най-тежки исторически моменти и в непосилни за хората в света времена, изпитания и антихристки режими и е водило до спасение и духовна промяна на мнозина.

И не за срам, а за похвала на българските държавници, а и за пример на други държави и техните лидери, до момента първите правят правилния избор и съдействат на вярата в Бога и свободата на вероизповеданието да удържат победа над коварния вирус и страховете, които идват с него.

Така, съгласно новозаветното учение в Римляни 13 глава, управниците на България се явяват Божии служители, които се грижат не само за здравето на хората и за ограничаване на ефекта от заразата, но и за духовното добруване на народа, оставяйки вратите на църквите отворени като врати на надеждата.

На практика те вършат Божията воля в съгласие с Христовите думи, записани в ев. Йоан, шеста глава, стих 40:

Защото това е волята на Моя Отец: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден.

 

 

[i] Вж. тук за повече подробности: http://pastir.org/koga-shte-rabotyat-tsarkvite/comment-page-1/.

[ii] Конституция на България. Чл. 57. (3) При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37. Тези неотменими права са съответно: правото на живот, забрана на мъченията и жестокото третиране, правото на справедлив процес, неприкосновеност на личния и семеен живот, чест, достойнство и добро име, и правото на вероизповедание.