По данни от НСИ общата смъртност за 2020 г. в условията на пандемия е по-ниска от тази за 2019 г. за същия период.

 

Истината е като лъва – не е нужно да я защитаваш. Развържи лъва и той ще се защитава сам. – Св. Августин


Глася се да вляза в магазин за домашни потреби в малък град. През ресните против мухи на вратата виждам единствено самотната фигура на продавачката-собственичка. Влизам с колегата в безлюдния магазин, но от продавачката няма и следа. Заграден съм от кофи и метли, а вратата към офиса зее. Появява се и самата тя, и веднага ми става ясно, защо беше изчезнала временно. Огромната зелена медицинска маска на лицето ѝ не може да скрие блестящия ѝ от гордост поглед, че се е маскирала. Вместо поздрав към потенциалните си клиенти, същата пита с категоричен тон на надзирателка в затвор: „Къде са ви маските“?

Подобни по-малко или повече комични, но и по-травмиращи ситуации се разиграват ежедневно в разни краища на страната. Както и в разни краища на света, където полудели от паника фанатици на тема „вирус“ и тема „здраве“ са готови да линчуват малцината, които не желаят да се маскират, защото, оказва се, няма никакво основание за маскиране.[1] Без никакво основание, само на базата на фантазии[2] и неправилно интерпретиране на научни данни, подадени от други, българските така наречени „здравни власти“ (сякаш имат власт над здравето?!) имат много повече власт, отколкото би трябвало да имат.

Да се обърнем към информационните канали и правителствени решения на САЩ, една от страните, които влияят най-силно на световните процеси, включително и тези във връзка със сегашните пандемични мерки.


Погрешно диагностицирана пандемия и ненужни ограничения

Наскоро Центърът за контрол на болестите (Center for Disease Control), който е американска федерална (централна) държавна агенция, чиято дейност е описана в наименованието ѝ, най-после, и с половин уста призна, че умрелите директно от ковид-19 в САЩ са само 9210 от всички смъртни случаи, приписвани на коронавируса, които са над 160 000.[3] От цялостната цифра на смъртността от коронавируса става ясно, че само 6% са умрели директно от коронавируса, а не от някакви съпътстващи болести. Числото дори не може да даде разумна представа за пропорцията на умрелите директно от ковид-19 в САЩ спрямо населението на страната от близо 330 милиона, толкова малка е тя.

Не се споменават и фактите, че 90% от умрелите от ковид-19 са над 70 годишна възраст. Нещо повече, Ню Йорк Таймс, крайно неолиберално и ляво издание, сочи че 90%, с думи – деветдесет на сто – от PCR тестовете са ненадеждни.[4] Заглавието на статията е „Вашият тест за коронавирус е положителен. Може би не трябва да е“. Тестовете дават положителен резултат дори и при наличие на други фактори или при незначително наличие от вируса в организма, което на практика означава, че заразеният не е нито болен, нито може да разпространи заразата. Въпреки това той попада в категорията „положителен“ за ковид-19.

Изнесените данни от Центъра за контрол на болестите и статията в централно новинарско издание сочат, че тестовете за коронавирус не струват на фона на непрестанно подклажданата от медиите, на заинтересуваните от продажба на ваксини и тиранично настроените мизантропи и власти истерия за очакваните глобални поражения от ковид-19 - всички те са основание за търсене и носене на отговорност.

„Пандемията“ е епидемия, т.е. широко разпространена заразна болест, която се разпространява сред цялото население. Едно е ясно – за пандемия, която застрашава всички със смърт, не може да се говори. Защо все още има мерки за „овладяване на пандемията“? Един възможен отговор е прекомерната власт, основана на пандемични твърдения, „се харесва на посредствени политици“.[5]

Коментарите не закъсняха:

Ако коронавирусът е изяснил едно нещо, това е именно, че така наречените „учени“ и „експерти“ грешат непрекъснато. Те не могат точно да прогнозират вирус, те ни казват разнопосочни неща за ефективността на маската за лице, настояват, че вирусът не може да се разпространява при протести на левичари и има безброй други примери, твърде дълги, за да документираме тук, които показват просто, че „експертите“ всъщност просто измислят всичко в движение, излагайки своите политически пристрастия, за да могат всички, които имат очи, да ги видят.[6]

Ковид-19, познат още като, "коронавирус", „китайския вирус“, новият вирус, … и въобще вирусът, който победи човечеството, всъщност се оказа по-малко опасен от паниката и прибързаните и необмислени мерки, които управници, царе и деспоти по света взеха в името на здравето и живота.[7] На практика тоталитарната същност на редица международни органи и организации, чиято цел е да контролират хората и народите, много добре бе обслужена от страховете за здравето и живота на паникьорите. Паническият страх от „вируса“ бе допълнително подклаждан от медиите, които не оставаха назад една от друга да сочат карти с червени зони, бройките на новите „заболели“ и новите умрели, без да правят разликата дали са умрели „от“ ковид-19 или „с“ ковид-19, в резултат на усложненията на предходни заболявания, засилени от вируса.

Въпреки огромния брой критики срещу квалифицирането на вируса като пандемичен и срещу драконовските и абсурдни мерки на ограничения на правата на хората, ограниченията продължават и не се отменят. Отменят се чествания на националния празник на страната.[8] Здравният министър издава все нови и нови заповеди, свързани с „пандемията“, сякаш цифрите настина сочат необходимостта от драстични мерки.

Една от причините за това упорито невзиране във фактите, след началното объркване и несигурност, е човешката природа - неспособността да се извини, да изрази съжаление, да си признае грешката, да понесе отговорността. Подобни постъпки са само за тези, които все още си спомнят и уважават качество, което в миналото се наричаше „доблест“.

Констатацията ми в случая важи за управляващите и за медийните и редови фанатици на тема „пандемия“, които не искат да признаят, че са допуснали сериозни, груби, недопустими грешки. Грешки, които бяха платени с цената на препитанието, психическото и физическото здраве, свободата и правата на хората. Ако първоначално същността, историята и начина на действие на вируса бяха неизвестни, сега е повече от ясно, че действието му не е толкова фатално и всяко ограничение, включително и административните разпореждания на министъра на здравеопазването за носене на маски, налагане на изисквания за тестове при пътуване (които тестове са крайно неточни! Вж. Ню Йорк Таймс).

Вниманието на обществото към фигури, за които се считаше, че могат да осветлят ситуацията с опасния вирус, се оказа прекомерно. Същите, по логиката на човешката природа, се възприеха като краен авторитет на мъдростта и взеха да задават посока по въпроси на политиката, държавното управление и лишаването на хората от елементарни права.[9]

Грешките, меко казано, бяха в това, че за първи път в историята на човечеството се налага карантина на здравите, а не на болните. Основно положение в овладяването на заразни заболявания винаги е било карантина на заразените и ограничаване на огнището на заразата. В случая без много мисъл, повечето правителства направиха точно обратното – опиянени от властта, която им даде страхът на повечето, властите забраниха основни и важни дейности, включително и свободата на събранията, съвестта и вярата.

Ограничения на свободата на вероизповедание

Един от най-фрапиращите примери бе атаката срещу църковните събрания. Докато в България почти нямаше сериозни инциденти в това отношение (православните храмове не бяха затворени, а няколкото полицейски посещения на протестантски църкви по донос на съседи не доведоха до по-сериозни ограничения и сблъсък), то в САЩ, например, църквите, които след като приложиха мерки в началото, но на база на фактите и статистиките решиха, че „социалното дистанциране“ е ограничение на основни човешки права, и подновиха неделните си служби, бяха подложени буквално на гонение. Пастор Джон Макартър, свещенослужител в протестантската Църква на благодатта (Grace Community Church) в Сън Вали, Калифорния, бе заплашен с глоби от 20 000 щатски долара защото пасомите, наброяващи над 6 000 души, отказаха да се подчинят на „заповедта“ на окръжните власти, забраняващи събирането за църковни служби и … пеенето на църковни песни. „Заповед“, която е нелегитимна, защото е в директно противоречие с Първата поправка на американската конституция, която забранява на държавата да кове закони и правила, които установяват единна религия или които забраняват практикуването на такава.

Обратно към Кръста: ЧУДЕСА, ИЗЦЕЛЕНИЯ и ЕЗИЦИ -2-ра част ...

Пастор Джон Макартър, Грейс Къмюнити Чърч, Калифорния

В същото време клиниките за аборти, магазинчетата за марихуана и продажба на алкохол бяха третирани от същите власти като „основни“, тоест жизненоважни дори при „пандемия“ и не бяха обект на държавни забрани. Според калифорнийските власти жизнено важно е да убиваш неродените и да се напушваш, но да се молиш на Бога е заплаха за населението.

Лос Анжелиската областна управа загуби на четири пъти в съда в исковете си да затвори църквата на Джон Макартър за нарушение на съдебно разпореждане. Никак не беше трудно за адвокатите на пастора и на църквата да посочат на съдията, че твърдяната от областните власти „съдебна заповед“ въобще не съществува, така че няма какво да се наруши. Има само вманиаченото честолюбие на властта на кмета на Ел Ей и тираничния им губернатор, които са счели, че тяхната общинска забрана има силата на съдебна заповед и закон, над конституцията и здравия разум, заради което уж легитимната държавна власт може да затваря църкви, да забранява събранията и пеенето на християнски песни и четенето от Библията.

Баптистка църква в Санта Клара, в северната част на щата, също е подложена на репресии и към момента е натрупала над 52 000 долара глоби заради това, че извършват най-основната християнска вероизповедна дейност – събрания на вярващите. Дори носенето на маски и „социалното дистанциране“ не умилостивява антихристките и противоконституционно настроени местни власти в Санта Клара, решени да лишат вярващите от North Valley Baptist Church от основни права.[10]

Каква е логиката зад действията на тези тиранични бюрократи? Загриженост за доброто на хората? Очевидно добруването на народа не е тяхна грижа, а подчиняването му на техните несмислени правила.

Нещо повече – свидетели сме на ирационална, духовна омраза към Бога и към християнството и християните и неуважение към фундаменталното основно човешко право на свобода на религията. Няма друго обяснение.

Също така те безспорно се притесняват от това, че примерът на Грейс Къмюнити Чърч ще се окаже заразителен, в добрия смисъл на думата, и ще посочи, че всъщност пандемия няма. Има, както казва самия Макартър, пандемия на измамата.[11]

Омразата обаче не е само на религиозна основа, тя е насочена и срещу здравия разум.

Политическо-глобалистка основа на ограниченията?

Парадоксално е, въпреки статистиките на държавната агенция за контрол на болестите, но американците все още не знаят защо ходят с маски и защо се дистанцират социално. Същото важи и за българите, които макар и по-назад със статистиките, чакат по-големите държави да подемат някаква инициатива, за да я последва и България. Медиите тръбят „още двама заразени“ сякаш е краят на света. Статистките обаче сочат 500 умрели от („с“ или „поради“ - не се знае) при население 7 милиона души. Смъртността в България към момента (5.9.2020 г.) според статистическия уебсайт е 96 души на един милион (пет пъти по-малко от Великобритания и Франция, които наложиха драконовско затваряне на целите си народи вкъщи).[12] В същото време НСИ сочи, че за същото време на предната година смъртността е намаляла.[13], [14]

Данните са категорични – дори в месеците, в които се очакваше пик на заболеваемостта и съответно смъртността от SARS-CoV-2, числото на починалите тази година е по-малко от това през изминалата, недокосната от пандемия година.[15]

Пандемия няма. Ограниченията от страна на властта, обаче, продължават.

Европейският съюз иска да раздели държавите членки на зони и с оглед на някакви проценти, базирани на несигурни цифри, да ограничат правото на пътуване и придвижване.[16] Те са тези, които щели да решават кои са „пътниците с ключови функции или нужди от първостепенно значение“. Обърканата мисъл на европейските бюрократи, чиято цел изглежда е ограничаване на правата на хората в името на собствената им власт, личи от нонсенса в анонса на евробюрокрацията:

„Нашето право на свободно движение в ЕС е засегнато сериозно от пандемията. За многото граждани, които всеки ден разчитат на безпрепятствено пътуване, какофонията от национални правила в ЕС е твърде обременителна. Искаме да опростим нещата...“, заявява Дидие Райндерс, еврокомисар по правосъдието.[17]

Правото на свободно придвижване е засегнато от опита за отнемането му от бюрократите, а не от вируса или от несъществуващата пандемия. Вирус не може да отнеме правото на свободно придвижване или други човешки права. Властите и държавата ги отнемат, позовавайки се на вирус, чиято статистическа опасност ползват като мотивация за ограниченията.

На второ място, бюрократите от ЕС правят точно обратното на заявленията си, че искат да „опростят нещата“. Напротив, те искат да усложнят живота на европейците, налагайки им ограничения и „зони“ на придвижване, разделяйки ги на касти с важни и маловажни дейности и нужди и отказвайки да отчетат вече доказаната незначителна заплаха от вируса, причинил така наречената „пандемия“, установена чрез ненадеждни тестове.

Религиозните права на посещаващите църква в Западна Европа не изглежда да са нарушени, защото голяма част от черкуващите се там сами затвориха църквите си, бързайки да дадат Божието на кесаря.[18]

Още през август 2020 г. (12.08.2020) американски изследовател с предаване в консервативната телевизия BlazeTV разяснява статистиките, публикувани от Центъра за контрол на болестите, които без експертно мнение остават неразгадаеми. Статистиките дори от края на юли 2020 г., сочат, че:

- Хората на възраст над 85 години са едва 3.2% от населението на САЩ, но отчитат една трета (33%) от смъртността заради ковид-19;

- Хората на възраст над 75 години са само 7% от населението, но отчитат 59% от смъртността, приписвана на ковид-19;

- Хората под 55 години са 70% от населението на САЩ, но отчитат 8% смъртност;

- Смъртността (в ранна възраст) не може да се регистрира в проценти (пренебрежимо малка е), докато не се стигне възраст 15-24 години, но дори и тогава тя е 0,2% за тази група. Децата и студентите са на практика незасегнати от вируса;

- Усреднената възраст на смъртност от вируса е 78 години, но това е продължителността на живота в САЩ, тоест, много от приписваната на ковид-19 смъртност всъщност би настъпила и без друго поради тази статистическа цифра на възрастта.

Кодовото изписване на горецитираната смъртност от страна на властите е С ковид-19, а не ОТ ковид-19 (което означава, че съпътстващи и предхождащи заболявания може да са истинската причина за летален изход).[19]

Джон Рапопорт е активен американски автор и журналист, който пише по темата и за разкритията за установената незначителна смъртност от коронавируса, както и за това, че тестовете са на практика безсмислено неточни. Той заявява:

При нормални условия тези две големи разкрития биха ни накарали да провъзгласим: „Върнете се на работа, върнете се към ежедневието си, свалете маските си, всичко е приключило“. Но ние не правим такава прокламация. Продължаваме, сякаш нищо не се е случило. Защо? За да останем последователни и защото така ни е заповядано. Толкова сме глупави.[20]

В своето онлайн телевизионно шоу Дейвид Найт твърди:

Ще ескалират контрола, ще ескалират изискванията за маските, чрез търговски обекти и корпорации…О, само няколко седмици ще е така…имаме нужда от още няколко седмици…и още един месец, може би два месеца…сега ни трябва цяло тримесечие…а сега няколко години, а сега няма да има край. Така винаги действа тиранията, сваряват ви като жабата. Не искат да се събудите. Искат да го наложат постепенно. Републиканците са по-големите унищожители на свободата, а демократите поне не го крият.[21]

Дейвид Найт, "Шоуто на Дейвид Найт"

Независимите критични изследвания на данните за реалното въздействие на така наречената „пандемия“ в България са доста по-оскъдни, доколкото въобще съществуват такива. Така е и с критиките. Политическите кризи сякаш изместват темата. Но е достатъчно да се вгледаме по-внимателно в официалните статистики и да игнорираме паникьорските доклади в централните медии, за да стигнем до същите изводи като този на Джон Рапопорт и Дейвид Найт – цифрите сочат, че ограниченията трябва да бъдат отменени незабавно.


В заключение

Няколко важни и основни въпроса: има ли вирус? Да, има. Има ли световна смъртоносна пандемия от този вирус? Не, няма. Има ли измама, било целенасочена или поради некомпетентност? Най-вероятно отговорът е положителен.

Ако тези три въпроса имат горните отговори, тогава остава въпросът защо все още хората живеят като роби и чакат здравния министър и държавата, да им кажат дали могат да пътуват, да работят, да се събират и дали да носят маски или не? Налице ли е тенденция на властите да се възползват от доверието и страховете на хората, за да установят форма на тоталитарен режим и управление на народа, а и на народите, в по-широк план?

А в малкия град, скрита сред поцинкованите кофи, самотната продавачка-собственик на домашни потреби дебне за случайния клиент, пред когото да се яви с ярко зелената си маска и да упражни властта, която безсмислените здравни заповеди сякаш ѝ дават.

 

 

Бележки

[1] На това видео можете да видите бруталните действия на транспортната полиция в Обединеното кралство срещу мъж, който не носи маска в публичния транспорт. https://www.facebook.com/uklockdowntruth/videos/231044898326313. Човек, който отказва да носи определени средства, чието въздействие за здравето на околните е неясно, е третиран като престъпник и нарушител.

[2] Тук следва да посочим измисления и напълно необоснован „научен“ модел на Нийл Фъргюсън от Империал колидж във Великобритания, според чиито предвиждания трябваше да измрат милиони в САЩ и почти милион в Кралството от коронавируса. Въпреки, че моделът на Фъргюсън бе компрометиран и доказано измислен още през април, до този момент политиките на управляващите в тези, а и в други страни, не са се променили значително по отношение строгостта на ограничителните мерки.

[3] Вж. https://www.cdc.gov/nchs/nvss/vsrr/covid_weekly/index.htm. Тези цифри не са организирани така, че да са видими горните изводи. За тълкуването на тези цифри следва да се опрем на изследователите, които ги обобщават по разбираем за обществото начин.

[4] Mandavilli, A. Your Coronavirus Test Is Positive. Maybe It Shouldn’t Be. New York Times.

 https://www.nytimes.com/2020/08/29/health/coronavirus-testing.html.

[5] Tucker: The COVID pandemic empowered mediocre politicians. https://youtu.be/pobO-C1TPbQ (англ.). Mark Dolan cuts up his face mask live on air: "Wearing a mask is the new woke". https://youtu.be/Vurv270Uv0I (англ.).

[6] Stocking, B. Oops: It Looks Like the Vast Majority of Positive COVID Results Should Have Been Negative. Townhall. Aug. 29, 2020. https://townhall.com/tipsheet/bronsonstocking/2020/08/29/it-looks-like-a-lot-of-those-positive-covid-tests-should-have-been-negative-n2575305.

[7] Вж. по-долу препратката към статия Дж. Рапопорт.

[8]Отмениха тържествата на 6 септември в град Съединение“. Дарик Нюз. 5 септември, 2020 г.

https://dariknews.bg/novini/bylgariia/otmeniha-tyrzhestvata-na-6-septemvri-v-grad-syedinenie-2239333.

[9] Пример за това е злополучният д-р Антъни Фаучи, който забраняваше роднински и приятелски събирания, романтичните срещи, но не можа през юли т. г. да отговори на въпросите на американския конгресмен Джим Джордан дали трябва да се ограничат протестите и бунтовете, които заливат американските градове. Вж. WATCH: Rep. Jim Jordan asks Dr. Fauci if nationwide protests helped spread the coronavirus. https://www.youtube.com/watch?v=Kd_99cRfoTU (англ.). Може да се твърди подобно и за българския щаб за действие, т. нар. НОЩ.

[10] "$52,750 in Fines for Going to Church and $50k More Each Week" on YouTube. https://youtu.be/B0RoB29s_2o (англ.).

[11] John MacArthur says "There is no pandemic" from Grace Church pulpit. https://youtu.be/gwDnIjYCxdc (англ.)

[12] Вж. https://www.worldometers.info/coronavirus/#countries.

[13] НСИ: Рекордно ниска смъртност през 2020 г. в сравнение с последните пет години.

https://www.lentata.com/page_18590.html.

[14] Русчев, Г. Общата смъртност в България през 2020 г. – по-ниска спрямо 2019 г., въпреки пандемията. 27 Юни 2020 г. https://www.flagman.bg/article/217742.

[15] Пак там.

[16] Брюксел предлага четири "Covid" зони в ЕС. https://www.mediapool.bg/bryuksel-predlaga-chetiri-covid-zoni-v-es-news311716.html. 5 септември 2020 г.

[17] Пак там.

[18] По данни от наблюдения на мой приятел в Швейцария.

[19] Вж. "PANIC PANDEMIC: More COVID-19 Facts the Media DOESN'T Want You to Know. Steve Deace Show" on YouTube. BlazeTV. Aug. 12, 2020. https://youtu.be/_vdvJNhqOZw.

[20] Rappoport, J. Mayors, governors, presidents, prime ministers, dictators, kings, queens, popes, potentates. Sept. 2, 2020. https://blog.nomorefakenews.com/2020/09/02/mayors-governors-presidents-prime-ministers-dictators-kings-queens-popes-potentates/

[21] Knight, D. Watch Live: CDC: Only 9,000 Have Died from COVID Alone, Massive Marches In Berlin/LondonThe David Knight Show. https://www.pscp.tv/w/1vAGRrMbQogGl. (Англ., след 7 мин.)

В същността на вярата в Христос е борбата за свобода на човешката личност. Ако като християни се съгласяваме с тиранията и робството под предлог, че във всички случаи покорството към управляващите е богословски оправдано, на практика ние заемаме позиция, която е в съгласие с волята на врага. Ако като християни се покоряваме на властта тогава, когато властта забранява проповядването и разпространение на Евангелието, то ние сме на страната на сатана.

В обществото има три основни, фундаментални институции на власт: семейството от мъж и жена и техните деца, Божията църква и светската държава. Всеки опит на властите да се противопоставят на Евангелието или да разрушат някоя от тези три институции, не попадат в записаните правомощия на светския управник в книгата Римляни 13 глава. Всяко разграждане на тези институции води до деградация на качеството на живот в обществото.

Противенето на властта тогава, когато властта забранява вярата в Бог, ходенето на църква и събиранията за мирно четене на Словото, не влиза в конфликт с Божията наредба от Римляни 13 глава и 1 Петрово 2 глава. В текстовете от Новия Завет апостолите Павел и Петър недвусмислено заявяват, че всяка власт е от Бога. Когато обаче властта не насърчава добротворците и не наказва злосторниците, а насърчава злосторниците и наказва добротворците, то подобно на Петър и ние трябва да заявим, че не дължим покорство на тези, които са в управленска позиция. Жертвата на кръста на Исус Христос ни е освободила до степен, в която, заради съвестта ни, не бива да се покоряваме на слово или дело, идващи от управници, които се противопоставят на разпространението на Евангелието.

В пета глава на книгата Деяния на апостолите Петър заявява, че „подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците“. С тези думи той декларира, че на тези власти (независимо, че властите са от Бог), които насочват дейността си към спиране на разпространението на Евангелието, не им се дължи покорство, защото с действията си те подкрепят волята на сатана.

Църквата върши волята на Бог тогава, когато разпространява вестта за Христос независимо от това колко силно е противопоставянето на тази ѝ дейност от страна на управниците. Резултатът от вършенето на Божията воля е живот в пълно, непреодолимо и непобедимо единство; eдинство с Бог и един с друг. Единството на църквата е резултат от безкомпромисното отстояване на приоритета на проповядване на Евангелието. Такава църква няма да даде славата, която принадлежи на Бога, на държавата или на който и да е друг идол.

Християнската общност, която ходи в любов и истина, демонстрира на светската власт как на практика могат да бъдат изпълнявани Божиите цели. Законът се налага за престъпниците, убийците, крадците и т.н. Когато живеем като християни ние нямаме нужда от такъв вид закон, защото изпълняваме законът на любовта, заради който правим добро на ближния. Съвършен ред в обществото може да има само тогава, когато хората прилагат Божия закон на любовта.

Затова ние, като просветени чрез истината, трябва да настояваме властите да вършат своята дейност в съгласие с дадената им от Бог отговорност, а не да се занимават с области, които не са в техните правомощия. В тази връзка управляващите нямат право да се занимават с преразпределение на деца; с предефиниране на брака, придавайки му различно значение от изявеното в Писанието; с образование, което особено в последно време е изключително идеологически натоварено, както и с други дейности, които не влизат в правомощията на притежаващия светска власт.    

Неделя, 16 Август 2020 22:54

Ами ако…?

maskiАми ако…?“ – това е един от най-човешките въпроси, които хората понякога си задават, когато разсъждават за едно или друго нещо; никое друго същество или творение в света, който Бог създаде, не може да разсъди, започвайки „ами ако…?“ Защото Бог създаде човека по Свой образ и по Свое подобие (срв. Бит. 1:26-27, а също Бит. 5:1): с разум, чувство и воля. С други думи, човек е осъзната личност тогава, когато той използва богодаруваните му способности да разсъждава рационално, да чувства и изпитва емоции и да насочва волята си в една или друга посока (добро или зло, красиво или грозно, вълнуващо или безразлично и т.н.). През всички векове и хилядолетия назад във времето можем да видим проявите на човешкия ум, чувство и воля, при които волята бива насочвана повече от разума, отколкото от емоцията, или пък повече от емоцията, отколкото от разума, и така се твори човешката история: наниз от велики неща и долни неща, от героични събития и подли постъпки, от прояви на голяма любов и прояви на човеконенавистничество.

Човекът-потребител
Днешният човек, обаче, като че „забрави“ за равноценността на трите аспекта на личността си (разум-чувство-воля) – наред с духовния, който следва Бога или пък се подчинява на сатаната – и започна все по-малко и по-малко да разсъждава рационално. Някои виждат причината за увеличаващото се „неразумие“ на хората в съвременния „удобен“ начин на живот, когато не трябва непрекъснато да мислиш за насъщния и когато почти всичко ти е „дадено“ наготово, а ти само трябва да го потребяваш. Това довежда до „потребление“ и на обществените отношения такива, каквито са: на законите и на държавното управление, на новините, на идеите и най-разнообразните мисловни съждения, ширещи се в публичното пространство (в политиката, в медиите, в магазините, в селските кръчми и т.н.). Тук важното е не това, дали при „потреблението“ на обществените отношения ще изразим съгласие или несъгласие по разискваните и болните въпроси на ежедневието – важното е това, че „потребяваме“, вместо да използваме ума си според замисъла на Твореца.

„Потреблението“ в човешката история неизменно е било свързано с много труд за придобиването на благата, които човек потребява, и в Свещеното Писание това ясно е посочено като една от последиците от Грехопадението: „С мъка ще се храниш от нея [от земята] през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя… с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет“ (Бит. 3:17-19). Днес обаче „потреблението“ – както на материални, така и на нематериални неща – се превърна едва ли не в най-обичайната и при това лека и приемлива форма на „усвояване“ на земни блага: супермаркетът (или пък онлайн-поръчката) винаги ми е „под ръка“, мога да ям и да пия, каквото си пожелая (или поне каквото мога да си позволя), но без преди това да съм вложил труд за придобиването на храната, макар и да ходя на работа и да плащам данъци. По подобен начин „потребяваме“ и информацията и идеите: макар и да разсъждаваме върху тях, ние ги „усвояваме“ най-често без много труд, т.е. без задълбочени размисли и подлагане на съмнение на всичко, което може да ни изглежда невярно или най-малкото недоказано. Историята ясно ни посочва, че животът е научил човека пълноценно да използва разума си и от това често е зависел животът му и животът на другите около него, включително на цялото общество, към което той принадлежи.

„Удобството“ да не мислим много-много
Какво се случи с нашия ум напоследък? Особено от началото на новото хилядолетие насам? От времето, когато глобализацията и глобалните комуникации позволиха бързото (почти мигновеното) разпространение на лъжата като истина, без хората да имат възможността да разсъдят върху нея, да опитат да я проверят и дори да опитат да я изобличат (ама как се изобличават светските управници на този свят?). "Двете кули на световния търговски център бяха взривени от ислямски терористи“, или пък „Правителството на Ирак отрови народа си с химически оръжия“, или пък „Тайните служби [не е важно дали са руските, британските, американските, еврейските или които и да са други] са отговорни за политическото убийство на еди-кой си“, и т.н. и т.н. – човешкият ум веднага възприе тези „истини“ и хората (но особено правителствата) естествено си изградиха съответното поведение и си казаха: „Долу заплахите от тероризъм, долу диктаторските режими, долу намесата на чужди служби в живота на народа ни“ и т.н. Ама че след време се разбра, че тези „световни новини“ са били лъжа и че умът ни „автоматически“ им е повярвал – това няма значение! Не че по принцип няма значение, а тъй като след време събитията правят тези лъжи да изглеждат като безобидна „бяла лъжа“, която, виждате ли, не е чак толкова лошо нещо.

Гореказаното води към едно обобщение: днес се отучихме да мислим и да разсъждаваме и без да забелязваме това продължаваме живота си, защото тъй ни е удобно, както ни е удобно веднага и начаса да си поръчаме всичко, от което имаме нужда (или което можем да си позволим). Това „удобство“ понякога ни пречи да отличим черното от бялото, лъжата от истината. Не защото не искаме, а защото често нямаме време или пък нещо друго ни пречи да започнем процеса на разсъждение и след поредица от съждения, общуване с други хора и институции, проверка на данни и факти и т.н., да достигнем до някаква степен на истинност на онова, което сме чули, прочели или ни се натяква всекидневно. При това водещото звено в този процес се пада на дадената ни от Бога способност рационално да познаваме външната действителност (както и себе си). Когато човек види черен фон, разумът му веднага прави заключението за черното, когато види случаи на неправди, той веднага заключава, че това са неправди. А днес разсъждаваме: „ама това не е съвсем черно“, или пък „ама тази неправда всъщност на по-късен етап води до много по-големи правдини за народите“ и т.н. Разсъждаваме през призмата на „удобството“.

Вярна и невярна информация за коронавируса
В хода на тези мисли можем да разсъдим и за информацията, която се шири относно онзи вирус, чието разпространение вече половин година се нарича пандемия. „Новият вирус, който тръгна от Китай поради зараза с определен вид животински видове, вече е заразил над 21 милиона хора, 765 хиляди са починали, а над 14 милиона са се излекували“, твърдят всички медии и техният „световен“ изразител „Светомерът“ (Worldometers). Или пък, „Над 14 хиляди са заразените в България, над 9 хиляди са излекуваните, а починалите са почти 500 човека“, посочва се на сайта на Единния информационен портал на България (към 16 август 2020 г.), който носи помпозното название „официален източник на информация относно мерките за борба с разпространението на COVID-19 в България, включително здравните, икономическите и социалните последици от епидемията“.

Съответно, всички „официални“ информационни източници по света потвърждават естествената поява на вируса поради заразяване от животински видове (прилепи, казват някои) и след това предаване на заразата от човек на човек. И естествено разсъждаващият човешки ум нормално приема това за факт, като има предвид естествено възникналите и възникващи вирусни инфекции, които са нападали хората от най-древни времена и продължават да ги нападат и днес. Особеното развитие на „заразата“, обаче, накара някои хора да разсъдят и да търсят отговори. Разсъждаващите хора са две категории: едни, които търсят научни доказателства за проявите и последствията на вируса и съответно разработват средства за борба с него, и други, които търсят както научни доказателства, така и рационални основания на съмненията си за достоверността на „официалната“ информация и които също разсъждават върху средствата за борба със „заразата“. Не че първите не разсъждават рационално, но техните заключения се "вписват“ в общия поток на „официалната“ информация, идваща от управниците на този свят и подчинените им правителства, организации, институции и учреждения.

Вече многократно споменавам в своите писания по повод на тази „пандемия“, че не съм привърженик на конспиративните теории и че по нагласа по-скоро се стремя да работя с факти и конкретни данни. И тук също не искам да се поддам на съблазънта да твърдя, че всички официални източници на информация за този вирус са неверни и че всъщност „пандемията“ е предварителен план на тайни организации за прекрояване на света по техен образ и тяхно подобие. Тук по-скоро искам да разсъдя върху странностите на вируса и на обявената „пандемия“ – нещо, върху което разсъждават и учените от посочените по-горе две категории хора: първите продължават да откриват все нови особености на отделните щамове на този вирус и да се чудят как те са възможни и какви средства за борба срещу тях могат да бъдат изнамерени и приложени, а вторите продължават да разсъждават върху тези странности и да си задават въпроси с цел достигането на една или друга степен на истинност на фактите, които се наблюдават в отделните страни и в света като цяло.

С други думи, тук разсъждавам от гледна точка на „Ами ако…?“

Ами ако…?
И тъй, ами ако вирусът не е възникнал по естествен начин, а е бил създаден с определена цел? Този въпрос сам по себе си не може да намери отговор, ако не бъдат разгледани някои факти и някои особени проявления на това ново вирусно заболяване (или не-заболяване). Самата формула на съмнението „ами ако…?“ предполага допущение или хипотеза, които следва да бъдат доказани или поне донякъде обяснени, за да подлежат на рационално разсъждение, водещо до намирането на истината (или поне част от истината). Основата, върху която подобно разсъждение може да се гради, е огромният технологичен напредък на науката през последните няколко десетилетия: от откриването на електричеството през по-миналия век до използването на ядрената енергия и до все по-задълбочените открития в областта на биотехнологиите. Човешкият разум все повече приема, че технологиите позволяват все по-успешна намеса в природата и в човешкото тяло и че единствено все още неоткритите нови технологии не ни позволяват да създадем роботизиран модел на света и на хората, живеещи в него. Съвършено естествено е човек да разсъди, че днешните технологични и биотехнологични постижения позволяват на учените (особено на онези, работещи за военните структури) да създадат и вируси, особено с оглед на огромните научни открития в областта на генното инженерство и нанотехнологиите.

С други думи, не е нужно да търсим доказателства за това дали вирусът е изкуствено създаден – достатъчно е да знаем, че той МОЖЕ да бъде създаден. А както е известно, всички открития на човечеството са се използвали и продължават да се използват както за добро, така и за зло. Ядрената енергия принася голяма полза на човечеството, но тя води (или може да доведе) и до огромни злини; някои медицински открития спомагат за лечение на по-рано нелечими болести, но тези открития могат да се използват и за нечестиви цели; интернетът или безжичните радиовръзки също са полезни и дори необходими, но те се използват и за зли цели. То няма как да бъде другояче – греховната природа на човека винаги ще го кара повече да клони към злото, отколкото към доброто (единствено познанието на Господа Христа може да даде на човека възможността да обнови природата си и да се стреми само към доброто). И никой не се съмнява, че технологиите се използват и за зли цели, освен за добри. И че най-често първо военните са тези, които достигат до определени научни открития, а хората разбират за тях едва след десетилетия или поне след няколко години от конкретното откритие. Няма как да бъде иначе – светът продължава да е разделен на воюващи (макар и не пряко и с оръжия) политически блокове и асоциации и „победата над врага“ си остава първостепенна задача на всяка военна машина в дадена страна или за конкретен военен съюз. И децата вече разбраха, че терминът „оръжие“ отдавна не означава конвенционалните оръжия от миналите локални и световни конфликти, дори ядрените оръжия също вече се изключват от плановете за „победа над врага“ – едно земетресение, един ураган, едно цунами или един вирус могат да бъдат много по-ефективни „оръжия“ от конвенционалните. Не казвам, че такива „оръжия“ са използвани някъде – просто разумът на човека му сочи, че днешните технологични и биотехнологични възможности на някои световни сили им позволяват да създадат и да използват подобни „оръжия“.

Странният вирус: въпроси без отговори
И тъй – странният вирус! Вече половин година никой не може да отговори на въпроса как човек без каквито и да е симптоми на заболяване може да го предаде на другите около него. Случаят още от 19 януари 2020 г. в една сингапурска църква е повече от показателен и към днешно време подобни случаи има хиляди; но той продължава да озадачава медиците, които не могат да обяснят как безсимптомен „болен“ може да зарази други хора само при дишане или разговор с тях. Друг станал по-известен случай от последно време (описан в същата статия) е този с младата 23 годишна медицинска сестра Амелия Пауъл, която работела в кембриджската клиника Аденбрук и била заразена, без да знае това и същевременно стотици болни минали през ръцете ѝ. Или пък случаят с лайнера „Диамантената принцеса“ край бреговете на Япония, където на борда му били открити около 700 безсимптомни заразени. Заключението на автора на статията е: „Човек никога не може да знае какво ще стане“ (в смисъл – от кого и как ще се зарази). С други думи: каквото и да правите – винаги може да ви „хване“ този вирус!

ameliapowell

Все още никой не може да отговори на въпроса защо първичните симптоми на заболяване от този вирус могат да се проявяват, да изчезват и отново да се проявяват не само в рамките на една или две седмици, а на месец и дори повече. А пък онези, които го преболедуват в по-лека или по-тежка форма, може да ги очакват поражения на редица жизненоважни органи, например сърцето, мозъка, белите дробове, носоглътката, очите, кръвоносните съдове, черния дроб, бъбреците и т.н., което може да остане за цял живот. Никой не може да каже и дали вирусът може да си остане в човешкото тяло в „спящо“ състояние и след време да се „събуди“ и да зарази човека. Авторът на статията (вж. по-горе) посочва думите на авторитетното британско списание Science: „Този вирус върши неща, които никоя друга болест, известна на човечеството, не е вършила“. А в статия на Daily Telegraph също от юни 2020 се посочва, че е възможно всеки трети преболедувал вируса цял живот да изпитва последствията му поради увредените му органи и увредената му психика: лекари предположили, че 30% от преболедувалите може да развият фиброза на белите дробове, 50% могат да изпитват нарушения във физическата дейност на тялото им и в когнитивната (познавателната) и психологическата работа на мозъка, а 70% може да започнат редовно да бълнуват; други пък може да получат различни мозъчни увреждания или пък да развият болестта на Алцхаймер.

И до ден-днешен учени и обикновени лекарски екипи спорят относно ефективността на широко препоръчваните мерки срещу заразяване с онзи вирус. Да, редовното миене на ръцете и спазването на дистанция между хората изглежда намалява риска от заразяване, но маските? Да погледнем снимки и видео материали от страни от всички континенти – хората по света се забулиха така, както и ханъмите не се забулват, човек има чувството, че вижда марсианци по улиците, а не човеци, появиха се стотици видове маски и всяка компания-производител настоява, че техният вид е най-сигурната защита. А пък в края на юли 2020 г. Холандия обяви, че правителството не счита маските за предпазна мярка, тъй като „ефективността им не е доказана от медицинска гледна точка“. Все повече обикновени хора разбират, че носенето на маска всъщност може да бъде по-опасно от неносенето им. С други думи, въпросът за ефективното предпазване от вируса все още е далеч от разрешаване.

И до днес учени, политици, медици и всевъзможни фармацевтични компании и институции спорят по въпроса дали най-ефективният метод за борба с това вирусно заболяване е изработването на ваксина или пък на лекарство: според едни ваксината е най-сигурното средство, а според други не е възможно създаването на ваксина за всички щамове на този вирус и никой не може да каже дали тя стопроцентово ще предпазва човека от заболяване от него, поради което усилията трябва да бъдат съсредоточени върху разработването на лекарствени средства. Разбира се, напоследък се говори за „лекарство“, което всъщност е ваксина (вж. по-долу), но предполагам хората лесно ще различат едното от другото.

Ужасяващи размисли
Вече никой не се съмнява, че учени и медици ще откриват все нови и нови странности на вируса и ще продължават да умуват как те са възможни и дали въобще ще може да се преодолеят последствията от него. Разумът на човека, в естественото му състояние, не може да не стигне до мисълта: „Ама този вирус доста хитро ни нападна: поразява преди всичко възрастните и хората със здравни проблеми (тези с хронични заболявания, с наднормено тегло, алкохолиците и наркоманите т.н.)!“ И в отговор на тази мисъл веднага му отговарят: „Е, какво да се прави, такъв е животът, но пък възрастното население ще намалее, а ще намалеят и огромните средства, хвърляни за хронично болните и за дебелите, както и за пенсионерите!“ Ако това би било казано от хора като Хитлер – човек някак си би разбрал подобна мисъл, но да говорим за съвременните „благодетели“ на човечеството? Това наистина е ужасяващо!

Но още по-ужасяваща е мисълта: „Ами ако вирусът е изкуствено създаден с определена цел“? Ако това е така, всички негови странности могат лесно да бъдат обяснени. Просто защото съвременните технологии и постиженията в областта на генното инженерство, използвани от зли хора, биха могли да създадат вирус, който да поразява по начин, по който неговите създадели желаят: например, два-три месеца ще поразява по един начин, следващите два-три месеца – по малко по-друг начин (т.е. като предишния, но с нови прояви), следващите месеци – по трети начин и т.н. С други думи, докато се търсят средства за борба с него, способностите му за поразяване се променят и учени и медици започват да търсят нови средства за лечение и превенция. И така, докато хората разберат, че всъщност пандемията никога няма да свърши и че ще трябва да се научат да живеят с нея. Т.е., да живеят с мисълта, че тя ще продължи да отнема човешки животи (навярно във все по-големи размери, и хората изглежда ще свикнат с това!) и че който не оцелее – нищо не може да се направи, а който оцелее ще трябва непрекъснато да благодари на вирусо-създателите, че те все още не са му пуснали заразата в организма.

Нима не е ужасяващ подобен сценарий? Той е повече от ужасяващ и човешкият ум трудно може да разбере подобна налудничава мисъл за бъдещето на човечеството. И въпреки това същият ум добре разбира, че всичко, което е създал човешкият гений, може да се използва както за добро, така и за зло. И че има хора, които използват съвременните постижения тъкмо за зли цели. Не е необходимо човек да знае дали някакво тайно правителство направлява действията на световните управници и дали вирусът, както и други вируси от миналото, си се видоизменя сам по себе си (поради вътрешната му структура и изключителна агресивност) – чрез естествено разсъждение той може да стигне до мисълта, че съвременните възможности за компютърно моделиране и програмиране биха позволили на онзи, който „борави“ с вируса, да променя начина на неговото въздействие във времето чрез управление на съответните технологични и биотехнологични средства, „направляващи“ действието на вируса. При това е без особено значение дали „управляването“ му е компютърно или информационно, т.е. по безжични връзки и „съседни влияния“ на обекти. Не казвам, че само наночастиците са „средствата“ за управление на вируса (или пък наноплазмидите са такива „средства“, напр. тези на INOVIO, разработващи ДНК-лекарства, които всъщност са ваксини и се инжектират), но подсказвам, че за разработваните от военните ведомства нови технологии можем да разберем едва след десетилетие, когато хората ще научат и за други „частици“ или „вълни“, поддаващи се на компютърно или информационно въздействие и управляващи живота на човека, когато бъдат „въведени“ в тялото му. А за начините на „въвеждането“ им се работи още днес. По-важното е как наночастиците да попаднат в тялото (не е важно дали инжектирани или просто вдишани поради наличието им във въздуха около вас), пък „управлението“ им сетне е въпрос на технология, а вашето здраве или живот са въпрос на чужда воля.

Доброто винаги ще побеждава злото
Често завършвам разсъжденията си с казаното от Спасителя-Христос: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от онзи, който може и душата и тялото да погуби в ада“ (Мат. 10:28). Християнинът не се бои, че ще умре, той се бои да не би сатаната да погуби както тялото му, така и душата му. Християнинът добре знае, че „всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:52) и че ако някой крои такива ужасяващи планове за човечеството, то неговият край ще бъде не по-малко ужасяващ. Жалкото е това, че злият човек все още не знае това. Не го знае, защото не е познал благата вест на Богочовека Христос, а е познал тъмните технологични сили на сатаната, който иска да пороби човечеството и да го отдалечи от Бога. Историята също толкова ясно потвърждава тази истина, че е просто невероятно как човек може да се захване за ножа си, за да убие събрата си (т.е. да убие човешко същество, каквото е той самият), и да си мисли, че той няма да загине от същия нож. Как някой може да крои зли планове за другите и да ги привежда в действие и да си мисли, че след това той ще живее в благоденствие и добруване? Възможно ли е толкова да се е помрачил ума на онзи, който крои такива злини за другите, че всецяло да е извратил природата си и да се е предал на тъмните сили и на световното зло?

Разбира се, всичко казано дотук се вписва във въпроса „ами ако…?“. Продължавам да вярвам, че добротата ще побеждава злото, а не обратното, и че днешната вирусна зараза, за която все още разсъждавам, че е възникнала по естествен път, ще бъде преборена и с поуките от борбата с нея хората ще продължат живота си с по-голяма загриженост за ближния и за света, в който живеят (за природата и за всяко живо същество на земята). И макар и да вярвам в добротата и в успешната победа над вируса, все пак разчитам и на разума си, който ми казва, че в света има и зли хора, които няма да се поколебаят да направят зло на другите. Молитвите ми са особено силни тъкмо за тях, а не толкова за събратята ми християни (макар да са и за тях!), защото зная, че Бог винаги чува своите верни чеда и може да обърне злото сърце в добро и благодарно сърце.

Бележка: Снимката на медицинската сестра Амелия Пауъл е взета от статията на БиБиСи от 31 май 2020, цитирана тук.

БРОЙ 55. Натиснете на корицата, за да изтеглите списанието.

Можете да свалите файла и от линка по-долу ("Сваляне на прикачените файлове"). За да отворите списанието, Ви е нужен софтуер, който отваря PDF файлове.

Списанието се разпространява безплатно. Редакцията приема дарения.

С Решение 9 по дело 3 от 2020 г., обявено на 14.07.2020 г., Конституционният съд (КС) обяви няколко разпоредби от ЗСУ за противоречащи на Конституцията на Република България (КРБ). Това решение е една значима победа за семейството, правовата държава и свободното и справедливо общество. С това решение бяха защитени правото на неприкосновеност на личния и семеен живот и бе потвърдена забраната за масово събиране на информация за частния живот на гражданите – родители и деца.

КС се произнесе по противоконституционността именно на тези разпоредби, които бяха приоритет в нашите правни становища, искания и публични и изяви, а именно – защита на семейната институция като неприкосновена от неправомерна държавна и частна намеса, вкл. от социални служби и специализирани НПО. КС установи противоречие на ЗСУ с чл. 32, ал. 1, от КРБ и респективно това противоречие е и с чл. 8 от ЕКПЧ.

Част от разпоредбите на закона не бяха третирани като противоконституционни, според мотивите на КС. Възприятието на съда е, че тези норми са въпрос на целесъобразност и на решение на законодателя и не са непременно противоконституционни. Друга част от незасегнатите от решението на КС разпоредби са измененията в ЗЗДет. и други закони, които КС е счел, че не са предмет на разглеждане по делото. В мотивите си КС е предпочел да стесни кръга на разглеждане на предмета на делото, насочвайки се към наличните на директно и очевидно противоречие.

Ние считаме, че голяма част от противоконституционността на ЗСУ се намира в неговия потенциал за прилагане с идеологически антисемейни и антидемократични методи поради обвързаността на авторите и прилежащото законодателство с организации и личности, подкрепящи тоталитарната джендър идеология, както и разбиране за семейство, което няма нищо общо с традициите, историята и естеството на пола и семейството. КС е избрал в случая да се ограничи с един стеснен тълкувателен подход на явно и неоспоримо противопоставяне на буквата на закона на КРБ, а не на изследване на контекстуалните, идейните и казуистични предпоставки, които превръщат ЗСУ в противоконституционна и антидемократична бомба със закъснител.

Реакцията на народните представители относно тези незасегнати от КС разпоредби на ЗСУ е показателна. Към момента, дни след решението на КС, са внесени четири законопроекта за изменение и допълнение на ЗСУ, от различни парламентарно представени политически сили.[1] Очевидно е, че проблемите, които ЗСУ създава, са повече от твърдените добри страни на закона.

С оглед горното считаме, че ЗСУ остава един ненужен и вреден закон, който следва да бъде отменен изцяло.

 

[1] Внесени са законопроекти за изм. и доп. на ЗСУ от ГЕРБ, Воля, и ВМРО, като БСП също подготвя проект в тази насока.

Court

Независимо от острата обществена реакция срещу множеството нередности в Закона за социалните услуги (ЗСУ), голямата част от българските народни представители на практика показаха, че или не разбират, или съзнателно не зачитат волята на тези, чийто интерес би трябвало да защитават. След като правните аргументи на правозащитните организации, критикуващи редицата недомислици в текстовете от закона, останаха „глас в пустиня“ и след като продължилият близо година вик на хилядите протестиращи хора не бе чут, на 01.07.2020 г. ЗСУ влезе в сила. 

Още през май в Конституционния съд на Република България, по к.д. № 3 от 2020 г., бе подадено правно становище на адв. д-р Виктор Костов – основател и ръководител на организацията Свобода за всеки. Това становище на практика показва, че истинското гражданско общество няма да стои безучастно пред угрозата от установяване на нов вид тоталитарна форма на управление. Подаденият в КС документ е още една възможност гласът на разума да надделее, за да бъде спряна възможността за въвеждане на обществени отношения от нов тип – отношения, които заплашват основни човешки права и са в противовес с християнския морал и многовековните български и общочовешки традиции.

В текста на този документ авторът изтъква, че „Законът за социалните услуги противоречи на Конституцията на Република България (КРБ) в трите основни направления на противоконституционност: цeлтa мy e нecъвмecтимa c пpинципитe и цeннocтитe, ycтaнoвeни oт Koнcтитyциятa;  c нeгo ce иззeмвaт ĸoнcтитyциoнни пpaвoмoщия нa oпpeдeлeни opгaни и инcтитyции; в paмĸитe нa oбщия пpeдмeт нa пpaвнo peгyлиpaнe нeoпpaвдaнo и нecъpaзмepнo нaĸъpнявa ocнoвнитe пpaвa и cвoбoди нa гpaждaнитe“.

Адв. Костов обръща обстойно внимание на такива проблеми в ЗСУ като противопоставянето на родители и деца; законодателното въвеждане на изкуствена класова борба; ограничаването на свободата на вероизповедание; въвеждането на огромни, широко дефинирани правомощия на социалните служби и частните доставчици, несъразмерни с ролята на подобни органи и лица в едно свободно и демократично общество; нарушаването на правото на лична и семейна неприкосновеност; нарушаването на правото на справедлив процес и защита и др.

В края на становището адв. Костов отправя следния призив към Конституционния съд, с който апелира към здравия разум на членовете му: „Отмяната на ЗСУ заради противоконституционност на духа и буквата на закона ще принуди законодателя да се отнася отговорно и балансирано, когато търси реализация на конституционните и европейски права на хората чрез законодателството. Това може да стане единствено и само когато ролята на „социалната държава“ по Конституция не е издигната до ролята на тоталитарна или всеобхватна намеса в правата и живота на всички, а се свежда до предоставянето на помощ само на нуждаещите се, свободно заявили своето желание или съгласие за такова подпомагане. Считаме, че КС има всички основания – правни, морално-етични и най-вече конституционни – да обяви ЗСУ, в неговата цялост, за противоречащ на Конституцията на България“.

„Законът представлява усилието на човека да организира обществото; правителствата представляват усилията на егоизма да се противопоставя на свободата“ е мисъл на социалния реформатор и християнски служител Хенри Уорд Бийчър, живял през 19-ти век. Тази мисъл звучи изключително актуално в настоящето, когато с приемането на ЗСУ  българското правителство остана глухо за вика на свободата. Все пак остава надеждата, че Конституционният съд на РБ ще избере именно свободата и разума пред силите на егоизма. Няма да му е за първи път. Вече го е правил.

Прочетете и свалете цялото становище на адв. д-р Виктор Костов относно противоконституционността на Закон за социалните услуги чрез този линк.

Четвъртък, 25 Юни 2020 11:18

Тоталитарната същност на ЗСУ

ВК в БСТВ 2

На 15.06.2020 г. гост в предаването „Не се страхувай“ по Българска свободна телевизия беше адв. д-р Виктор Костов. В разговор с водещия Васил Василев адв. Костов разясни тоталитарната същност на Закона за социалните услуги (ЗСУ).

Според правозащитника, една от основните опасности, които се крият в ЗСУ, е, че законът цели всеобхватност. Широко и неясно дефинираните социални услуги нямат нищо общо със социалното подпомагане – такова, каквото е според Конституцията. Социалното подпомагане е обществена солидарност към хората, които са в нужда и нямат възможност да живеят достойно заради липса на средства, физически проблем и др. При социалното подпомагане част от парите на данъкоплатеца биват заделени за подкрепа на хора, които са в нужда и желаят да получат помощ от държавата. В ЗСУ обаче не се има предвид доброволно предлагане на социална подкрепа. Поддръжниците на закона открито заявяват, че ЗСУ не е закон за социално подпомагане, а има нова цел, чиято неясна дефиниция на практика преформулира начина, по който функционира обществото.

Присъствието на една социална машина, в която на новите доставчици на социални услуги е делегирана значителна власт, включително и такава, в която те могат да влязат в неприкосновената територия на семейството, в действителност превръща ЗСУ в един опасен за демокрацията закон. Всеки тоталитарен закон цели обсебване на семейството. А семейството е онази фундаментална обществена институция, която е гарант за това да няма тоталитарно общество. Семейството е преди държавата. Ако няма семейство, няма род, ако няма род няма народ, ако няма народ, каква държава в крайна сметка може да има?

На този линк предлагаме на вниманието Ви пълния запис на предаването.

un international day of happiness 20marchВ писанията и дискусиите си най-често се опитвам да се въздържам от прилагателното „нов“, когато то се отнася до обществените отношения, например избягвам да казвам „нов световен ред“, или „нов вид потисничество“ или „новите средства за управление на народите“ и т.н. – убеден съм в истинността на думите на премъдрия Еклесиаст: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). Тази истина не само е вярна – тя е доказвана хилядократно през историята на човечеството. Просто защото тя не се отнася до „новите“ неща в живота на хората („някога нямало самолети, атомни бомби, интернет, значи винаги има нови неща“, твърдят някои), а до самите хора – те са такива, каквито са: грешни по природа, но с даруваната им от Бога възможност за стремеж към добродетелен живот, който е угоден на Бога и на ближните ни. Затова каквото е било – пак ще бъде, каквото се е правило – пак ще се прави, защото оставен сам на себе си без Бога човекът върши злини.

Днес реших тук да споделя някои мисли за тоталитаризма и начина, по който той ни отне чувството за щастие и удовлетворение, и всячески исках да избегна определението „нов“ (тоталитаризъм), но изглежда този път не ми се удаде: от последните два-три месеца насам в мен се е загнездило чувството, че човечеството като че навлезе в друг етап на развитие – на ново поробване, каквото, както като християни добре знаем, ще настъпи с идването на последните времена и „отпускането“ на сатаната да властва над умовете и сърцата на хората, като ги подчини на злата си воля и ги накара да се опълчат срещу Създателя си Бога. Разбира се, трябва да уточня: „последните времена“ могат да настъпят утре, след месец, след година, след век и т.н.: никой не може да знае това. Но ние като християни винаги трябва да сме готови за духовна борба срещу сатаната, тъй че да устоим в съюза си с Бога!

Новият тоталитаризъм

И тъй – новият тоталитаризъм. Нарекох го нов не защото днешната форма на контрол не я е имало в миналото: историята и жизненият опит ясно ни сочат стотиците и хилядите поробители на човешки съдби, които чрез тотално управление на народа (или на народите, когато потисникът управлява много народи) всецяло изземват свободата и правата на хората и вършат с тях каквото намерят за добре. Днешният тоталитаризъм ми се струва нов, защото в него съзираме черти, които като че в миналото не сме виждали. Ето поне три такива черти:

Глобален тоталитаризъм: чрез тотален контрол световният потисник се опитва да изземе свободите и правата на всички народи по земята (за разлика от миналите векове, когато тоталитарният режим е потискал хората само на ограничена територия, независимо колко малка или голяма е тя – но никога тази територия не е обхващала цялото човечество).

Недостатъчно ясно видим тоталитаризъм: макар потисникът да има лице – било отделен човек, била партийна или друга организация, била идеологическа платформа, чрез която обществата биват поробвани – в днешно време невинаги можем с увереност да кажем кой е узурпаторът на властта, чрез която се опитва да установи тотален контрол върху човечеството.

Доброволен тоталитаризъм: народите вече свикнаха със „загрижеността“ на властта (която и да е тя) за тяхното добруване – по-добро благосъстояние, по-добро здраве, по-висока социална обезпеченост, по-сигурно бъдеще за децата ви и, особено напоследък, по-голяма защита от тероризъм и други посегателства срещу личността и обществото като цяло – и ние сме готови да жертваме и малкото свободи и права, на които все още се радваме само и само да живеем „по-сигурен“ живот.

Всъщност тези три черти са отличавали тоталитаризма и в предходните векове и хилядолетия: той е бил „глобален“ за даден народ, защото всички хора в даденото общество са били подвластни на потисника, бил е смътно видим, защото невинаги лично потисникът изработва идеологията на тоталния контрол над населението (често това са негови „съветници“ или някаква военна или друга влиятелна върхушка в тоталитарния режим), бил е и „доброволен“, защото често в историята отделните слоеве на дадено общество доброволно са приемали потисничеството, след като потисникът ги храни, облича, грижи се за здравето им, за да му работят по-дълго и т.н. Въпреки това в днешно време разбираме, че тоталитаризмът като че никога не е бил толкова всеобхватен и неумолим, колкото го наблюдаваме през последните няколко десетилетия и особено от началото на 2020 година със затварянето на повечето народи по света в себе си.

Особено от гледна точка на мерките, които народите предприеха за борба срещу вируса, който начена в една китайска провинция към края на 2019 г., „новият“ глобален тоталитаризъм се прояви с цялата си очевидност. След края на втората световна война, когато бяха учредени редица международни организации (ООН, Световната банка, Международния валутен фонд, НАТО, Световната здравна организация и др.), народите все още бяха убедени, че само чрез сътрудничество между държавите може да се избегне трета световна война или други глобални бедствия за човечеството; малцина обаче бяха онези, които още през 50-те и 60-те години на миналия век прозряха тоталитарния характер на тези организации.

Нека отново се върнем към трите черти на „новия“ тоталитаризъм.

Глобалност: Наистина, посочените международни организации бяха учредени с цел сътрудничество между народите и подпомагане на тяхното развитие, но извратената греховна човешка природа скоро изврати тази цел, като ѝ придаде друга насока: „сътрудничество“ и „подпомагане“ чрез ограничаване на права и свободи (т.е. чрез тоталитаризъм) под прикритието на някаква загриженост за благополучието, здравето, сигурността и т.н. на обществата. Тази особеност на международните организации позволи на ООН, на лидерите на „голямата двадесетица“ (т.нар. G-20 – водещите 20 държави в света) по време на Световния икономически форум в Швейцария през януари 2020 г. и на Световната здравна организация да наложат идеята за затваряне на народите в границите на своите държави с цел спиране на разпространението на „китайския“ вирус (разбира се, вирусът не е китайски и все още не се знае как той се появи). Само за няколко седмици светът изведнъж като че спря да функционира: по цял свят можеше да се видят опустели улици и площади, празни транспортни средства, чисто небе без самолети и чисти води без кораби. Естествено, някои икономически дейности продължиха, преди всичко защото съществуват редица непрекъсваеми производствени процеси, а също така неизбежни икономически отношения между отделните държави, които налагаха някои производства и услуги да продължат да се осъществяват на някакво минимално ниво.

Неясен потисник: Все повече хора днес се затрудняват да посочат кой конкретно „нареди“ на народите да се затворят в себе си уж за да се предпазят от разпространението на заразата, която бе наречена световна пандемия (а днес се знае, че тя дори не е епидемия, да не говорим за пандемия). Хората разбраха, че това не са лидерите на международните организации (Г-20, ООН, СЗО), макар на повърхността и да се виждаше, че те заговориха за ограничителни мерки – у мнозина остава съмнението, че действителният потисник всъщност е „съветникът“ на тези лидери, или пък „върхушката“, която дърпа конците и която има далеч по-всеобхватни цели за отделните народи и за човечеството като цяло. Вярно е, че управляващите в отделните държави издаваха заповедите за ограниченията и за отнемането на права и свободи на гражданите си, но дори и слепият би видял, че те действат по чужда заповед, а не по своя воля.

Доброволност: Макар във всяка страна да имаше организации и движения, които веднага след налагането на извънредните мерки се възпротивиха срещу отнемането на свободите и правата на хората, като цяло народите по света доброволно приеха домашния арест и се съгласиха на наложеното им безправие и липса на свобода, защото бяха убедени, че тези мерки са единственият начин за спиране на заразата и връщане към предишния живот на обществата.

Щастието

Каква ли може да е връзката на разглеждания въпрос за този нов тоталитаризъм с човешкото щастие? Щастието е толкова дълбоко лично преживяване у човека, че то най-често не се поддава на съпоставяне с външни фактори на човешкото битие – ще каже някой. Друг пък ще допълни: за какво щастие можем да говорим в нещастните времена, в които живеем днес? А пък трети ще ни напомни: щастието се проявява в човека чрез толкова много степени и оттенъци, че е трудно да се говори за него като абстракция – щастието винаги има конкретни измерения за конкретни хора. И всичко това е вярно. Но споменавам темата за щастието в това изложение, защото изглежда и него го разглеждаме през призмата на благополучието, здравето, сигурността и т.н. Не че тези неща не са важни, за да се чувства човек щастлив, но въпросът е какво всъщност е истинското щастие и кога човек може да се чувства щастлив независимо от „икономическата“ страна на живота си. Повече от ясно е, разбира се, че щастието е съпоставимо със свободата, от която човек се ползва в живота си.

Ако погледнем днешните статистики за това, в кои страни хората се чувстват най-щастливи (а особено децата – онези, които в хода на своя живот трябва да потвърдят за себе си какво е щастието и какво означава да си действително щастлив), ще видим закономерността: колкото едно общество е по-богато, по-добре осигурено социално, здравно, пенсионно, военно и т.н. и колкото то е по-уверено в запазването на тези блага и в бъдеще, толкова повече хора в него се чувстват щастливи. „Форбс“ класира държавите, започвайки от Финландия, след това Дания, Швейцария, Исландия, Норвегия, Швеция и т.н.; друг уебсайт разсъждава за щастието на децата и поставя на първо място Холандия, следвана от Норвегия, Исландия, Финландия, Швеция, Германия и т.н. Същевременно „най-нещастни“ са хората в Афганистан, Зимбабве, Танзания, Малави, Индия и т.н.

В минали публикации в този блог споменавахме, че някои организации в света работят за постигането на пълно щастие за всички народи по света. Напоследък дори ООН беше пуснал уебсайт с название „Новият световен ред на ООН", където щастието ще бъде норма за всички народи по света; развива „дейност“ и уебсайтът на организацията „Щастието на световното население“, където се посочват 10 стъпки, които ако изпълним, ще ни донесат пълно щастие; съществува и движение, което се опитва да замени всички „-изъм“ (такива като социализъм, комунизъм, империализъм, капитализъм и т.н.) с термина „щастлизъм“ (на английски Happytalism).

И най-предубеденият читател ще забележи, че в днешно време щастието, според както то се разглежда от съвременните медии (повечето – подкупни, а други все още не осъзнаващи, че са подкупени) и от управляващите, се свързва с обещаваното от потисника благополучие на човека: сигурност и „светло“ бъдеще. На уебсайта на Happytalism* четем, че човечеството може да постигне пълно щастие, когато започне да функционира новата икономическа система, която на основата на новата социално-политическа философия ще постигне развитие на човека с цел достигане на лично щастие, благополучие и свобода. Като погледнем снимките на тези уебсайтове, ще видим, че там са снимани изключително африканци и азиатци – те са, които трябва да направим щастливи, е подтекстът на новите поборници за щастие.

happiness for all together

Радетелите за „щастие за цялото човечество“, обаче, внезапно замлъкнаха, след като начена коронавирусната истерия: идете на уебсайтовете им и ще видите, че повечето линкове в тях не работят и че сайтовете не са обновявани от 2019 година насам. Е, то не може и да бъде другояче: „щастливците“ разбраха, че само с един замах (с една „заповед свише“) щастието бе откраднато от хората по света! Щастието вече е в оцеляването – първо да оцелеем след вирусната заплаха, пък сетне ще видим какво ново щастие ще ни постигне!

Но как така ни откраднаха щастието? Много лесно: първо ни откраднаха способността да мислим и разсъждаваме нормално поради неимоверното количество лъжи („Непрекъснато ни лъжеха за коронавируса и домашния арест: ето доказателствата“, пише и казва известен журналист), изсипвани из устата на управляващи, политици и властимащи (при това повечето лъжи лесно можеха да бъдат видени, но изглежда хората, улисани в борбата за насъщния, нямаха време да ги видят и проумеят), след това използваха известни психологически трикове за заблуда на човешкия ум (вижте, например, десетте „трика“, които Ноам Чомски посочваше) и накрая ни казаха: само ние можем да ви опазим живи и здрави – доверете ни се и следвайте съветите ни (с други думи, съгласете се с мерките, които ви налагаме – ограничаване на права и свободи – и по-нататък каквото и да ви кажем да правите, правете го, и ще бъдете здрави и щастливи).

Но че щастието се разбира от мнозина като вътрешно удовлетворение, че си дал нещо, без да чакаш някой обратно да ти даде, че си помогнал, без да искаш и на теб да помогнат, че си жертвал, без да желаеш някой да прави жертви за теб – това е съвсем друго нещо: това вече е отживелица, ще ви кажат новите строители на земното благополучие. Вземете статистики за степента на щастие и вътрешно удовлетворение отпреди няколко години, когато нямаше и полъх от новия глобален тоталитаризъм на крононавируса, и ще видите, например, че учените посочват като по-щастливи децата в слаборазвитите страни, а не в богатите (в изследване на Световния икономически форум от 2015 г. даже се посочва, че децата в Румъния, Колумбия, Испания и т.н. са далеч по-щастливи от децата във Великобритания или Южна Корея, в друго проучване на британската БиБиСи от 2014 г. се потвърждава, че от 11 изследвани страни децата във Великобритания са сред най-нещастните, в сравнение с децата в Бразилия, Румъния, Южна Африка). С други думи, почиващите на реални критерии за щастие изследвания доказват, че щастието не е в богатството, сигурността и зримото „светло“ бъдеще, а в нещо друго, което не се измерва с материална задоволеност и някакви облаги – лични или социални.

Откраднатият живот

Ето какво ни бе откраднато от началото на тази година! И от много други неща се лишихме и хората даже се питат: какво всъщност вече има значение за мен и за обществото, в което живея? Гледам ли вече филми, в които добрият герой винаги побеждава, слушам ли музика, която „изпълва“ душата, общувам ли с другите така, както общувах навремето, без да ме е страх, че ще прихвана нещо от тях (я зараза, я някоя лъжа или фалшива новина, я някоя привидно добра черта на характера), разсъждавам ли за бъдещето на децата ми така, както разсъждавах по-рано, и т.н.? Преди около два месеца един приятел-християнин ми сподели, че прочел една от многото извратени новини по медиите („Рики Мартин и съпругът му за първи път показаха техния син“) и тя някак си не му направила такова впечатление, каквото подобни „новини“ му правели по-рано: „е, чудо голямо – то вече се наслушахме и нагледахме на извратени типове и на извратени политици и извратени медии, които публикуват такива ‘новини‘, сега по-важното е някак си да оцелеем след заразата – която може да продължи с месеци, може би и с години! – пък след това отново ще обърна внимание на извратената новина“, ми отговаря той на въпроса с какво се промени отношението му към критериите за добро и зло, за грях и добродетел.

Както по-рано, така и сега не мога с безразличие да отмина подобна новина, която още с първите си редове говори за „брака“ между гейове и за чедата, които се раждат от този „брак“ като за нещо съвършено обичайно и естествено: „Популярният пуерторикански певец Рики Мартин показа за пръв път снимка на 5-месечния си син от своя съпруг, художника Джуан Йосеф, съобщава сайтът Арчи уърлд. За това, че популярният изпълнител ще става баща за четвърти път, стана известно през месец септември 2019 година.“. Представете се как детският (особено тийнейджърският) ум възприема „новината“: двамата мъже си имат дете, при това единият за четвърти път!

Чрез новата перверзия, чрез новите обещания за живот без болести и трудности, чрез изключително бързия процес на контрол върху хората и особено чрез отнемането на права и свободи на гражданите, потисникът всъщност ни открадна живота такъв, какъвто го живеехме преди. Мнозина са убедени, че много неща в живота си вече ще ги правим по друг начин и ще живеем в непрекъснато тревожно очакване на нещо – било лошо, било хубаво: по-важното е, че вечно ще бъдем нащрек и под напрежение. „Научете се да живеете с този вирус“, съветват ни световните „експерти“ по потисничество, „защото той ще ни спохожда години напред“; „научете се да уважавате и да приемате разврата и развратниците, приемете Истанбулската конвенция и другите законодателни инициативи, целящи недискриминация и толерантност“, припяват други „специалисти“ по човешки отношения.

„Живейте по друг начин, защото времето вече е друго“, е заключителният хоров тон на умопомрачилите се от охолство и разврат (но пък „толерантни“) световни водачи на „новия“ световен ред. С други думи, „откраднахме ви предишния живот – свиквайте да живеете както ние ви кажем“.

Светлина в тунела?

Един тунел винаги има край, важното е човек да стигне до края му: някои ще стигнат, а някои няма да искат да стигнат до него и да видят светлината. За християнина няма друг избор освен борба и достигане до Христовата светлина след тъмата на тукашния живот; за него няма по-сигурен и верен Управител от Христос, няма и по-сигурно и блажено щастие от това, да бъде с Него и да се наслаждава на обещаните блага за верните! Никой не може да отнеме от християнина свободата и щастието му в Бога – нито световният потисник, нито сатаната. Защото вярващият не се страхува от онези, които убиват тялото, но не могат да погубят душата му, той повече внимава да разпознае онзи, който може и душата и тялото да погуби и завлече към вечните мъки (срв. Мат. 10:28).

Но нашата задача е да се борим за човешкото щастие и тук на земята, да отстояваме дадените ни от Бога права и свободи, които земните управници трябва да дадат на поданиците си, да изобличаваме лъжите и прикритите измамни „новини“ и твърдения, като учим и другите да правят същото – да търсят истината и да изобличават лъжата и козните на сатаната и лъжите и измамните обещания на властимащите. Ако това правим – значи животът ни преминава в съгласие с Божията воля и в добродетелно съжителство с нашите ближни. Колкото и глобализиран да изглежда светът, все още имаме възможност в своите държави да се борим за по-справедлив обществен ред и живот. И днес виждаме, че в отделните страни хората излизат на протести, опитват се да повлияят решенията на собствените си управници и да променят живота си към по-добро в съответствие с традицията, която ясно ни посочва кое е добродетел и кое е порок и грях. Ако в собствените си страни успяваме да печелим победи, значи и в световен мащаб малките победи могат да се излеят в мащабен отпор срещу злите сили, които целят пълен контрол и поробване.

Затова трябва непрекъснато да бодърстваме и да подтикваме и другите да се присъединят към нас в похода ни за връщане на откраднатия ни живот и на ценностите, които са богоустановени и непреходни.

 

Бележка: * Happytalism е една интересна игра на думи: от „капитализъм“ лесно се изговаря „хапитализъм“, като че с промяната на една буква в названието можем да променим цяла обществена система и да създадем нова форма на управление, наречена „щастлизъм“ (или „щастливизъм“ – трудно е подобен израз да се изкаже на български език).

Снимките са взети от посочените по-горе уебсайтове на ООН за щастието.

 

ЗСУ е специален закон, който не цели социално подпомагане, твърдят вече МТСП и МФ. На практика това е признание за тоталитарната същност на закона.

Адв. д-р Виктор Костов

Д-р Костов е адвокат с международен опит и изследовател в областта на основните права на човека, богословието и междукултурните дисциплини. Издател и главен редактор на сайта Свобода за всеки и адвокат по редица казуси пред върховните съдилища на страна и Европейския съд за правата на човека.

 

Тук ще разгледаме само някои аспекти от становищата на някои от „заинтересованите страни“ по конституционното дело срещу Закон за социалните услуги (ЗСУ). На първо място прави впечатление единният хор на усилено пеене на апотеози за вредоносния и тоталитарно обременен закон. От почти всички становища, с вдъхновението на функцията „копиране-поставяне“ в текстови редактор, личи венцехваление към „иновативния“ ЗСУ. Неслучайно поканените са наречени „заинтересовани страни“, въпреки че КС е имал предвид правно-процесуалния смисъл на термина, а не конфликта на интереси на заинтересованите от прокарването на ЗСУ.

Новата нотка в поклонението към гения на ЗСУ е другаде. Основните органи на изпълнителна власт, заинтересовани от прокарването на ЗСУ, вече не крият неговата същност като инструмент за промяна на обществото.

Разбира се, всеобхватността на "социалните услуги" винаги е била заявявана, от самото начало. Различното сега е, повече от година по-късно, че тази всеобхватност не звучи вече като преимущество на закона, а като белег за неговата тоталитарна същност.

Тезата ни тук е, че становищата на министър на труда и социалната политика (МТСП) и министър на финансите (МФ), представени до Конституционния съд (КС) по дело № 3 от 2020 г., открито сочат социалните промени, които те целят. С тази заявка става явно и че ЗСУ цели промяна на обществото, на основни обществени отношения, и така още по-ясно лъсва неговата идеологическа, лобистка и тоталитарна същност.

В тази връзка мъмренето, което Дуня Миятович – европейски комисар, наложи на България строго за това, че е отхвърлила Истанбулската конвенция, чиято основна цел бе да се разрушат „стереотипните модели за пола“, и за това, че България не е приела ЗСУ,[1] сочи ясно към това кои са идейните пропоненти на ЗСУ – тези, които искат да разрушат традиционното семейство, християнската вяра и светоглед и да изградят човека на новото общество – покорен на властта на държавата, парите и технологичната симбиоза между човек и машини, без семейство и без род. И всичко това – без да се задават никакви въпроси от семейно, морално и етично естество.

В какво се състои този извод? В становището на МФ до КС четем пасажи, от които става ясно, че те са се отказали да крият глобалното значение на ЗСУ като инструмент за промяна на основни, дълготрайни обществени отношения.

Законът за социалните услуги е закон, който не урежда социалното подпомагане. В действащото законодателство – Закона за социално подпомагане (ЗСП), е възприет подход в един закон да се регламентират два различни по своята същност социални инструмента – социални помощи и социални услуги. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход – предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания,

докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.

Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – Закона за социално подпомагане. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна и т.н.

Видно от изложеното, не съществува пряка връзка между ползването на социални помощи и социални услуги – социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.

Законът за социалните услуги е специален закон, който урежда всички въпроси от значение за сектора на социалните услуги в Република България. С него се цели да се подобрят механизмите за планиране, финансиране, контрол и мониторинг на социалните услуги, както и да се повиши тяхното качество, ефективност и устойчивост. Той няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани е осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа. Понятието „социална подкрепа“ е по-широко от понятието „социална услуга“. Едно лице може да има нужда от социална подкрепа, но реалните му потребности да не могат да бъдат удовлетворени от социална услуга или само от такава. В този смисъл, социалните услуги са само една от възможните форми на подкрепа за лицата. Водещ елемент на всяка социална услуга не е осигуряване на финансови помощи или помощи в натура (което е в основата на социалното подпомагане), а е социалната работа. Именно социалната работа отличава тази специфична група услуги и дейности от други близки сфери.[2]

При положение че ЗСУ „няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани с осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа“, интересно е защо тогава същият този закон предвижда ползване на „социални услуги от всички“, особено превантивни и задължителни такива, и защо цели предоставяне на „социални услуги“ на „всички деца“?

Какви друго може да са тези „активни мерки за развитие“, промоцирани от министъра на финансите, освен грубо вмешателство на държавата и одържавените частни доставчици, след като хората не са заявили, че искат такива активни мерки? Социално управление и социално инженерство прозират навсякъде в този злополучен закон и в мисленето на неговите защитници.

Хората в едно свободно общество нямат нужда от това някакъв чиновник или доставчик, който има финансов интерес, да им се меси, където не му е работата, да им влиза в семействата, да им „консултира“ децата по въпроси, които не са за деца, и да ги заплашва с „повишаване на родителски капацитет“ от социални работници и работнички, които сами едва са завършили образование и нямат никаква представа как се раждат и гледат деца освен от обученията, които са преминали, за да станат социални работнички и доставчици.

Защо включва „обучения“ и „консултиране“ по ползване на „социални права“ и кои са тези „социални права“, които доставчиците на социални услуги искат да наложат на всички, особено на деца (и за които права досега не са се погрижили синдикалните и съсловни организации, чиято задача е именно реализацията на социални права)? В контекста на гореказаното това консултиране има за цел да формулира светоглед и да възпитава „народонаселението“ така, че, да го кажем направо, то да бъде индоктринирано  в новите обществени ценности. Кои са тези нови обществени ценности?

Тези, в които са се врекли всички така неречени „грантоядни НПО“ – 90% от съставляващите фарсовия „Съвет на гражданското общество“, правилно наречени „новата НПО номенклатура“, а те са: разрушаване на традиционното патриархално и християнско семейство, феминизъм, мултикултурализъм, антипатриотизъм, разграждане на народния суверенитет, подчиняване на правата на личността на прогресивния идеал и на новата класова борба на всякакви измислени малцинства (деца срещу родители, жени срещу мъже, мигранти срещу установени жители) срещу естествените права и ред, разграждане на човешката личност и нейното достойнство чрез прикрито прокарване на нови  „човешки права“ (трансджендъризъм, право на еднополов брак, мултикултурализъм, право на сексуална ориентация, трансхуманизъм) – все права, които противостоят на основните човешки естествени права и хилядолетни традиции.

Тези права са „отгледани“ в налудните умове и лаборатории на затънали в несметни богатства и съзнание за влияние и власт елити, които отдавна са скъсали с близкия до земята живот на това да растеш като дете сред майка, баща и семейство, да се учиш, да работиш, да отгледаш семейство и да живееш честно и достойно, покланяйки се на Бога и грижейки се за близките си, без да забравяш и нуждаещите се около теб.

Какъв вид „застъпничество“ ще застъпват доставчиците на социални услуги за хора, които имат своя воля да решават кой да се застъпва за тях и кой не? Какъв родителски капацитет ще повишават доставчици, които в повечето случаи може да се окаже, че дори нямат свое  семейство като родители, които реално се борят с живота и отглеждат и изхранват деца?

Ясно е от цитирания текст – социалните услуги не осигуряват помощи, те провеждат „социална работа“. Тоест законодателят и държавата са решили, че всички имат нужда от „социална работа“. А от неясната категория „социална работа“ на нас ни става ясно, че иде реч за

тотален социален контрол.

Поддръжниците на социалния контрол обаче не винаги виждат тираничната същност дори при формулиране на определение за него:

Социалният контрол, който предполага социалното взаимодействие, регулира в съответствие с установените и признати стандарти, и е всеобхватен, всемогъщ и ефективен (метод) за стимулиране на реда, дисциплината и взаимността; (той цели) да обезкуражи и, ако е необходимо, да накаже отклонението. Целта на социалния ред, Парсонс, добре е казал, е „отклоняване на девиантни тенденции в зародиша“.[3]

Още по-точно сочи същността на контрола над обществото авторитетен речник. Социалният контрол, това са:

правилата и стандартите на обществото, които ограничават индивидуалните действия чрез налагане на конвенционални санкции и налагане на формализирани механизми.[3a]

В тази връзка един закон за „социални услуги“ много ефективно може да послужи за целта на въвеждане на социален контрол, който обаче е осъществен за сметка на отнемането на индивидуални и основни човешки права.

Тук ще припомним само няколко от методите за контрол залегнали в ЗСУ:

-- Интегрирани подходи, в които всички институции са длъжни да съдействат на социалните служби и доставчиците на социални услуги.

-- Интегриране на базите данни с цел осигуряване на планиране на социални услуги в национален и личен план, включая всякаква лична информация.

-- Отделяне на правата на детето и противопоставянето им на естественото му семейство с крайна цел постигане на пълен контрол над светогледа и развитието на детето. Заместването на влиянието на родителите с дейностите „консултации“ и с „превенцията“, предоставяна от социалните и частните доставчици.

-- Въвеждане на „задължителни услуги“, което на практика е административно-наказателно производство, но без защитата, предоставяна при такива производства, защото е изцяло заложено в „специалния закон“, с минимални препратки към охранителни производства в други закони.

Признанията от страна на заинтересованата от ЗСУ власт, че законът няма общо със социалното подпомагане, се съдържат и в становището на МТСП до КС. Според изложеното от г-жа Деница Сачева, министър на труда и социалната политика, което е досущ като текста на финансовия министър, става ясно, че по въпроса за социалното подпомагане ЗСУ дори няма намерение да се съобразява с Конституцията:

… ЗСУ не e закон за социалното подпомагане. Възприетият в сегашното законодателство подход в ЗСП да се уреждат и социалните помощи и социалните услуги води до смесване на два концептуално различни социални инструмента. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход (предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания), докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др. Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – ЗСП. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна, няма зависимост между ползването на социални помощи и социални услуги и т.н. Социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които по никакъв начин не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.[4]

Защо държавата „свали картите“ и призна, че ще мачка хората и техните деца и семейства със „социални услуги“ – свои и на частници държавници?

На първо място, заради систематичната работа в разкриване на същността на Стратегиите за детето и на ЗСУ, извършена от родителските организации и от правозащитници, които са НАИСТИНА ЧАСТ ОТ ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, а не от котилото мазни консуматори на грантови облаги.

Достатъчно е само да се посочат цифрите – какви средства от бюджета са предвиждат за социално подпомагане на нуждаещи се и какви за реализация на „социални услуги“. За последните отпуснатите средства са в пъти повече. Едно от становищата изнесе цифри, от които става ясно, че средствата за „социална помощ“ намаляват с 52%, а тези за „социални услуги“ се увеличават с 50%.

Няма как повече да се отрича, че сме изправени пред един нов феномен, прикрит зад „социална“ терминология – навлизане и преформулиране на отношенията в цялото общество под прикритието на нов вид „социална дейност“, която е всъщност търговско-държавен механизъм за принуда и дългосрочно насочване на мислите и поведението на населението.

Разкриването на привидно благовидната същност на „социалните услуги“ принуди подържниците на ЗСУ да изоставят театъра и да си признаят, че не целят да помогнат на бедните, което е единственият смисъл на „социална държава“ по конституция.

Едва ли под „социална държава“ една демократична конституция би имала предвид само „социално-контролирана държава“ или „тоталитарна държава“, а именно това е понятийният и правно-философски апарат, който е залегнал в ЗСУ и който виждаме в признанията на министрите в техните становища по конституционното дело.  

Една демократична конституция има предвид под „социална държава“ държава, която обръща внимание на благотворителността, реализираща се чрез държавната бюрокрация в размера на нуждата, посочена от самите нуждаещи се. ЗСУ и неговите автори, в случая и българският законодател, за съжаление, виждат в конституционната категория „социална държава“ такава държава, която е издържана в духа на тоталитаризма съгласно възгледите за държавата на Хегел, Хитлер, Мусолини, Сталин  и други известни диктатори. Тоест държавата е „Бог, който ходи по земята“, ако цитираме Хегел.

Нямаше как да се продължи с демагогията, че ЗСУ просто усъвършенствал „социалната система“. Явно е, че ЗСУ подменя социалната система с друга.

От доклада на министъра на труда и социалната политика това става повече от ясно: „Социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.“

Целта не е помощ на бедните.

Напротив, ЗСУ въвежда нова концепция за идеологическо, светогледно и правно преобразуване на българското общество в общество, подготвящо най-вече бъдещите поколения да обслужват интересите на социалните инженери, сраснали се идейно, инструментално и фактически с държавните механизми. Целта на ЗСУ са мерки за „развитие, превенция“ и преодоляване на „определени дефицити“. Всъщност дефицитите въобще не са определени, мерките не е ясно дали ще са одобрени от хората, спрямо които се прилагат, а превенцията е превенция на това поведение, което социалните и частните доставчици искат да ограничат.

Свободата на съвестта и индивидуалната личност ще бъдат пречупени през социалния модел на „обучения“, съветвания, повишавания на капацитета, докато не бъде приета формата на мислене, в която семейството е наистина отмряло, родът е ненужен, а единственото, което има значение, е волята на глобалния лидер и неговата номенклатура, на глобалния бащица, който ще ваксинира всички с най-новите технологии, за тяхно добро, и ще осигурява консуматорското щастие на цялото население, като му зададе контролирана цифрова идентичност и му подари съществуване с универсален гарантиран доход .[5]

Също така тактически неизгодно е за авторите на ЗСУ да продължат да отричат, защото отрицанието на вече очевидното, че законът не цели помощи, а промяна и подмяна на социални структури, само ще нанесе допълнителни вреди на програмата за прокарване на закони за социален контрол и тотално индоктриниране, какъвто е ЗСУ. Опонентите ни не са малоумни, колкото и нагли да са утопичните им планове.

В своето становище Национална мрежа за децата  (НМД) убеждава КС, че искането на 54-те народни представители срещу ЗСУ било „неясно“, при положение че техният закон, ЗСУ, е един от най-нихилистичните в правно отношение, заедно с цялата система на „закрила“, която го съпровожда. Достатъчно е да прочетете дефинициите за „насилие“ и да ви стане ясно, че всяко нещо в този свят е плод на насилие.

Друга забележителна отправна точка в това становище е прокарваната от НМД идея,  че държавата може да си провежда социална политика с методи и законови механизми, каквито тя си пожелае, като в становището се цитират дори решения на КС:

Именно в правомощията на законодателя е да определи конкретните подходи, посредством които ще бъде осъществена социалната функция на държавата с цел постигането на ефективност и пропорционалност между административната и финансова тежест на предоставяните социални услуги. В този ред на мисли се е произнесъл и самият Конституционен съд, излагайки аргументи, че съгласно чл. 51, ал. 2 и чл. 52, ал. 2 от Конституцията, уредбата на конкретните условия и форми на социално подпомагане е делегирана на законодателя. Нещо повече, изрично се постановява, че законодателят е свободен, след като прецени потребностите на нуждаещите се и възможностите на обществото, да променя тази уредба, включително чрез отмяна на съществуващи законови текстове в границите на общата цел за създаване на социална държава. Доколкото преценката е въпрос на целесъобразност, тя е от компетентността на Народното събрание4. От изложените аргументи следва да се заключи, че гореспоменатите въпроси, касаещи социалните услуги, по аналогия и като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение, са изцяло в компетенцията на Народното събрание и не следва да бъде отнесена за разглеждане и преценка от Конституционния съд относно тяхната целесъобразност.[6]


В същото време именно основните и естествени права на хората, които биват грубо погазени от ЗСУ, са тези, които поставят ограничителната рамка срещу своеволията на законодателя, проявени чрез „социалното законодателство“. И не, законодателят НЕ Е СВОБОДЕН да законодателства срещу неприкосновеността на семейния и личния живот, срещу правото на справедлив процес, срещу правото на свобода и свободно придвижване и на незадържане без съдебна заповед, срещу правата на родители и деца на семейни отношения и щастие, срещу налагането на наказания и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВА без възможност за съдебна защита, срещу изземването на правомощия на правоохранителни органи от мощните социални служби и частни доставчици на социални услуги.

Именно тези забрани и неприкосновеността на човешките права и достойнство нарушава ЗСУ.

Законодателят в никакъв случай НЕ Е СВОБОДЕН да нарушава правата на хората според КРБ и Европейската конвенция и да потъпква хилядолетни традиции на законотворчество, право и юриспруденция със закони, чиято цел е да наложат ограничения на хората и да се усвояват чужди грантови пари и елитарни идеологии за социални експерименти.

Законодателят също НЕ Е СВОБОДЕН да прави лобистки закони за групи със специални интереси, противно на интересите на този, който му е дал правото да прави закони съгласно КРБ, а именно – избирателите и данъкоплатците.

Конституционният съд следва да отсъди съгласно нормите на правото и на конституцията и да ограничава всякаква "свобода" последната да бъде нарушавана от държавно-корпоративния хибрид на тиранията на „социалните услуги“.

Никой уважаващ достойнството и свободата си народ няма да допусне „закон“ като ЗСУ да замени основни принципи на правото, Конституцията и човешки права и свободи. КС със сигурност следва да отчете и този елемент при взимането на решение по делото.

 

 

[1] Съветът на Европа: Започнете нов дебат за Истанбулската конвенция https://clubz.bg/91254-syvetyt_na_evropa_zapochnete_nov_debat_za_istanbulskata_konvenciq.

[2] Становище на министър на финансите по к.д. № 3/2020 г. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573

[3] Social Control: The Meaning, Need, Types and other details.

https://www.yourarticlelibrary.com/sociology/social-control-the-meaning-need-types-and-other-details/8533. Макар и източникът да не е от разпознато ниво на авторитет, сочим го поради краткото и адекватно обяснение на същността „социалния контрол“.

[3a] Miriam-Webster. https://www.merriam-webster.com/dictionary/social%20control.

[4] Становище на министър на труда и социалната политика по к.д. № 3/2020 г. на КС. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573.

[5] Вж. Манифестът на кампанията www.id2020.org

[6] Становище на НМД по к.д. № 3/2020 г.

Съкратен линк за споделяне на статията: https://bit.ly/3ezUZc9 

 

 

Извънредното положение в България свърши на 13.05.2020 г., но страната остана в извънредна епидемична обстановка. Кошмарът с Ковид 19 още не е отминал, но вече се появи огнище на Ку-треска. Тази последната болест все още не е достатъчно популярна на широката общественост, но не бих се изненадал, ако съвсем скоро бъде сформиран кризисен щаб за справяне с опасността, който да дава ежедневни брифинги за дейността на правителството и експертите за справяне с коварното заболяване.

Отчаяно се боря с опасността да се превърна в обикновен балкански скептик относно бъдните дни, но здравият разум ми подсказва, че бъдещето ще е белязано с още мерки от страна на властта, които ще ограничават правата на нас, гражданите. Кризата с китайския вирус нагледно демонстрира, че управляващите по света и у нас всячески се грижат за нашето здраве – дотолкова, че се тревожат да не би да вдигнем температура от прекалена свобода. За да опиша по-ясно какво имам предвид, бих искал да предам чисто човешките си впечатления от ефекта от извънредното положение.

Още в първия момент, в който видях празните улици, разбрах, че нещо не е наред. В началото не можех да осъзная размера на случващото се, защото събитията препускаха с бързина, по-голяма от тази на способностите ми да ги анализирам. Въпреки това някак си сетивно заподозрях, че е налице истинска заплаха, за която няма как да получа изчерпателна информация нито от официалната позиция на властите, нито от гласовития хор на отдавна пожълтелите медии. А и абсурдът на пустинния пейзаж в градска среда допълнително ми подсказваше, че от новосъздадената ситуация изникват въпроси, на които властите и медиите не дават честни отговори.

И така – слънцето си грееше високо в небето, дърветата се разлистваха и ароматът на цветчетата обещаваше красиви пролетни мигове. Измамно обещание, защото хората ги нямаше. Хората по някаква причина бяха изчезнали. Бяха се изпокрили в домовете си, за да се запазят от вирус, за който се твърдеше, че ще причини смъртта на мнозина. В ушите ми кънтяха новини от редовните брифинги на кризисния щаб и съвсем естествено започнах да придобивам чувството, че се намирам в някой от онези филми с апокалиптични сюжети, за гледането на които докрай е нужно специално усилие на волята.

Усещането за съдбовността на сцената се засили, когато отдалеч се появи първото живо същество. Помислих, че беше жена, но може и мъж да е било. Не знаех със сигурност, защото не виждах ясно цялото му лице. В едно все пак бях сигурен – беше човек. Забулен с медицинска маска, приближи ме бързо, но когато се разминахме, видях, че нещо го беше уплашило. Прочетох примиренчески страх в очите му. Утехата, че хората не са изчезнали напълно, се оказа доста крехка, защото езикът на тялото на няколкото други щъкащи минувачи, които срещнах по-късно, и техните покрити лица още повече засилиха убеждението, че в необичайния уплах, който витае във въздуха, има нещо неестествено.

В крайна сметка, толкова опасен ли беше този грипен вирус? Официалната позиция беше, че човечеството е изправено пред огромна заплаха, сравнима със световна война или с някоя от опустошителните епидемии през средните векове. Ако това беше вярно, то решението на експертите от Световната здравна организация (СЗО) и на загрижените лидери на държавите по света да издадат заповед хората да бъдат затворени по домовете си може би било оправдано. В бунтовната ми глава обаче течаха мисли, които сериозно се разминаваха с официалната позиция на управляващите. И съм убеден, че съмненията ми не бяха плод на интелектуален недостиг, а логичен резултат от прилагане на простичка аритметика. Сметките не излизаха. За да бъде обявена пандемия и светът да спре да функционира, бяха нужни много повече заразени.

И фактите заговориха (на тези, които имат уши да чуят), че един ден, когато опасният вирус отмине, човекът никога повече няма да бъде същият. Имунната му система за справяне с един друг вирус – вируса на страха – вече ще бъде поразена и съвременният гражданин пациент със сигурност ще е по-податлив на обработка от страна на тези, които притежават властта да поставят под карантина. Поразен от „вируса“ на страха, човекът все по-лесно ще се съгласява някой да отнема свободата, дадена му от Създателя. Този „вирус“ обаче е наистина опасен и може да доведе до истинска пандемия, защото се разпространява мълниеносно и поразява онази част от „имунната“ система на човешката душа, която има отношение към разбирането за достойно съществуване.

И фактите продължаваха да говорят (на тези, които имат уши да чуят), че това, което човек бе принуден да изтърпи през тези месеци на тотална карантина, беше достатъчно, за да прихване „вируса“ на страха. Без съд и присъда, човек трябваше да бъде поставен под домашен арест, при положение че навън би бил по-защитен; без да е реално предпазен от защитните маски, трябваше да се примири с това лицето му да бъде забулено; трябваше да се раздели с възможността да пътува свободно; трябваше да се остави да бъде двойно по-силно облъчван от медиите; трябваше да изтърпи пропагандните послания „останете си вкъщи“ от футболисти, политици, рок-звезди, поп-фолк изпълнители, обикновени дечица, социални медии и т.н.; трябваше да бъде плашен ежедневно от съмнителни статистики; трябваше да спре да говори (тук линкът води до свалено от YouTube видео, в което д-р Джуди Миковиц застъпва позиция, която коренно се различава от тази на СЗО); да спре да работи; да спре да се разхожда (ако няма куче); трябваше… в крайна сметка трябваше да приеме факта, че правителството го ограничава (разбирай постепенно поробва), но пък с добър мотив.

И ето че извънредното положение в България свърши. Градовете вече не са част от онзи пустинен пейзаж, за който вече споменах. Хора щъкат насам-натам, разминават се подозрително и внимават да са поне на два метра разстояние един от друг. Ситуацията като че ли се нормализира. СЗО и правителствата по света сякаш доказаха, че могат да излязат победители от кризисната ситуация, свързана с разпространението на един грипен вирус. Истинската опасност обаче не е отминала. Напротив. Все си е същата, а може би е и по-голяма, защото не грипът, а страхът тръшна на легло правото на достойно съществуване.