Court

Независимо от острата обществена реакция срещу множеството нередности в Закона за социалните услуги (ЗСУ), голямата част от българските народни представители на практика показаха, че или не разбират, или съзнателно не зачитат волята на тези, чийто интерес би трябвало да защитават. След като правните аргументи на правозащитните организации, критикуващи редицата недомислици в текстовете от закона, останаха „глас в пустиня“ и след като продължилият близо година вик на хилядите протестиращи хора не бе чут, на 01.07.2020 г. ЗСУ влезе в сила. 

Още през май в Конституционния съд на Република България, по к.д. № 3 от 2020 г., бе подадено правно становище на адв. д-р Виктор Костов – основател и ръководител на организацията Свобода за всеки. Това становище на практика показва, че истинското гражданско общество няма да стои безучастно пред угрозата от установяване на нов вид тоталитарна форма на управление. Подаденият в КС документ е още една възможност гласът на разума да надделее, за да бъде спряна възможността за въвеждане на обществени отношения от нов тип – отношения, които заплашват основни човешки права и са в противовес с християнския морал и многовековните български и общочовешки традиции.

В текста на този документ авторът изтъква, че „Законът за социалните услуги противоречи на Конституцията на Република България (КРБ) в трите основни направления на противоконституционност: цeлтa мy e нecъвмecтимa c пpинципитe и цeннocтитe, ycтaнoвeни oт Koнcтитyциятa;  c нeгo ce иззeмвaт ĸoнcтитyциoнни пpaвoмoщия нa oпpeдeлeни opгaни и инcтитyции; в paмĸитe нa oбщия пpeдмeт нa пpaвнo peгyлиpaнe нeoпpaвдaнo и нecъpaзмepнo нaĸъpнявa ocнoвнитe пpaвa и cвoбoди нa гpaждaнитe“.

Адв. Костов обръща обстойно внимание на такива проблеми в ЗСУ като противопоставянето на родители и деца; законодателното въвеждане на изкуствена класова борба; ограничаването на свободата на вероизповедание; въвеждането на огромни, широко дефинирани правомощия на социалните служби и частните доставчици, несъразмерни с ролята на подобни органи и лица в едно свободно и демократично общество; нарушаването на правото на лична и семейна неприкосновеност; нарушаването на правото на справедлив процес и защита и др.

В края на становището адв. Костов отправя следния призив към Конституционния съд, с който апелира към здравия разум на членовете му: „Отмяната на ЗСУ заради противоконституционност на духа и буквата на закона ще принуди законодателя да се отнася отговорно и балансирано, когато търси реализация на конституционните и европейски права на хората чрез законодателството. Това може да стане единствено и само когато ролята на „социалната държава“ по Конституция не е издигната до ролята на тоталитарна или всеобхватна намеса в правата и живота на всички, а се свежда до предоставянето на помощ само на нуждаещите се, свободно заявили своето желание или съгласие за такова подпомагане. Считаме, че КС има всички основания – правни, морално-етични и най-вече конституционни – да обяви ЗСУ, в неговата цялост, за противоречащ на Конституцията на България“.

„Законът представлява усилието на човека да организира обществото; правителствата представляват усилията на егоизма да се противопоставя на свободата“ е мисъл на социалния реформатор и християнски служител Хенри Уорд Бийчър, живял през 19-ти век. Тази мисъл звучи изключително актуално в настоящето, когато с приемането на ЗСУ  българското правителство остана глухо за вика на свободата. Все пак остава надеждата, че Конституционният съд на РБ ще избере именно свободата и разума пред силите на егоизма. Няма да му е за първи път. Вече го е правил.

Прочетете и свалете цялото становище на адв. д-р Виктор Костов относно противоконституционността на Закон за социалните услуги чрез този линк.

Четвъртък, 25 Юни 2020 11:18

Тоталитарната същност на ЗСУ

ВК в БСТВ 2

На 15.06.2020 г. гост в предаването „Не се страхувай“ по Българска свободна телевизия беше адв. д-р Виктор Костов. В разговор с водещия Васил Василев адв. Костов разясни тоталитарната същност на Закона за социалните услуги (ЗСУ).

Според правозащитника, една от основните опасности, които се крият в ЗСУ, е, че законът цели всеобхватност. Широко и неясно дефинираните социални услуги нямат нищо общо със социалното подпомагане – такова, каквото е според Конституцията. Социалното подпомагане е обществена солидарност към хората, които са в нужда и нямат възможност да живеят достойно заради липса на средства, физически проблем и др. При социалното подпомагане част от парите на данъкоплатеца биват заделени за подкрепа на хора, които са в нужда и желаят да получат помощ от държавата. В ЗСУ обаче не се има предвид доброволно предлагане на социална подкрепа. Поддръжниците на закона открито заявяват, че ЗСУ не е закон за социално подпомагане, а има нова цел, чиято неясна дефиниция на практика преформулира начина, по който функционира обществото.

Присъствието на една социална машина, в която на новите доставчици на социални услуги е делегирана значителна власт, включително и такава, в която те могат да влязат в неприкосновената територия на семейството, в действителност превръща ЗСУ в един опасен за демокрацията закон. Всеки тоталитарен закон цели обсебване на семейството. А семейството е онази фундаментална обществена институция, която е гарант за това да няма тоталитарно общество. Семейството е преди държавата. Ако няма семейство, няма род, ако няма род няма народ, ако няма народ, каква държава в крайна сметка може да има?

На този линк предлагаме на вниманието Ви пълния запис на предаването.

un international day of happiness 20marchВ писанията и дискусиите си най-често се опитвам да се въздържам от прилагателното „нов“, когато то се отнася до обществените отношения, например избягвам да казвам „нов световен ред“, или „нов вид потисничество“ или „новите средства за управление на народите“ и т.н. – убеден съм в истинността на думите на премъдрия Еклесиаст: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). Тази истина не само е вярна – тя е доказвана хилядократно през историята на човечеството. Просто защото тя не се отнася до „новите“ неща в живота на хората („някога нямало самолети, атомни бомби, интернет, значи винаги има нови неща“, твърдят някои), а до самите хора – те са такива, каквито са: грешни по природа, но с даруваната им от Бога възможност за стремеж към добродетелен живот, който е угоден на Бога и на ближните ни. Затова каквото е било – пак ще бъде, каквото се е правило – пак ще се прави, защото оставен сам на себе си без Бога човекът върши злини.

Днес реших тук да споделя някои мисли за тоталитаризма и начина, по който той ни отне чувството за щастие и удовлетворение, и всячески исках да избегна определението „нов“ (тоталитаризъм), но изглежда този път не ми се удаде: от последните два-три месеца насам в мен се е загнездило чувството, че човечеството като че навлезе в друг етап на развитие – на ново поробване, каквото, както като християни добре знаем, ще настъпи с идването на последните времена и „отпускането“ на сатаната да властва над умовете и сърцата на хората, като ги подчини на злата си воля и ги накара да се опълчат срещу Създателя си Бога. Разбира се, трябва да уточня: „последните времена“ могат да настъпят утре, след месец, след година, след век и т.н.: никой не може да знае това. Но ние като християни винаги трябва да сме готови за духовна борба срещу сатаната, тъй че да устоим в съюза си с Бога!

Новият тоталитаризъм

И тъй – новият тоталитаризъм. Нарекох го нов не защото днешната форма на контрол не я е имало в миналото: историята и жизненият опит ясно ни сочат стотиците и хилядите поробители на човешки съдби, които чрез тотално управление на народа (или на народите, когато потисникът управлява много народи) всецяло изземват свободата и правата на хората и вършат с тях каквото намерят за добре. Днешният тоталитаризъм ми се струва нов, защото в него съзираме черти, които като че в миналото не сме виждали. Ето поне три такива черти:

Глобален тоталитаризъм: чрез тотален контрол световният потисник се опитва да изземе свободите и правата на всички народи по земята (за разлика от миналите векове, когато тоталитарният режим е потискал хората само на ограничена територия, независимо колко малка или голяма е тя – но никога тази територия не е обхващала цялото човечество).

Недостатъчно ясно видим тоталитаризъм: макар потисникът да има лице – било отделен човек, била партийна или друга организация, била идеологическа платформа, чрез която обществата биват поробвани – в днешно време невинаги можем с увереност да кажем кой е узурпаторът на властта, чрез която се опитва да установи тотален контрол върху човечеството.

Доброволен тоталитаризъм: народите вече свикнаха със „загрижеността“ на властта (която и да е тя) за тяхното добруване – по-добро благосъстояние, по-добро здраве, по-висока социална обезпеченост, по-сигурно бъдеще за децата ви и, особено напоследък, по-голяма защита от тероризъм и други посегателства срещу личността и обществото като цяло – и ние сме готови да жертваме и малкото свободи и права, на които все още се радваме само и само да живеем „по-сигурен“ живот.

Всъщност тези три черти са отличавали тоталитаризма и в предходните векове и хилядолетия: той е бил „глобален“ за даден народ, защото всички хора в даденото общество са били подвластни на потисника, бил е смътно видим, защото невинаги лично потисникът изработва идеологията на тоталния контрол над населението (често това са негови „съветници“ или някаква военна или друга влиятелна върхушка в тоталитарния режим), бил е и „доброволен“, защото често в историята отделните слоеве на дадено общество доброволно са приемали потисничеството, след като потисникът ги храни, облича, грижи се за здравето им, за да му работят по-дълго и т.н. Въпреки това в днешно време разбираме, че тоталитаризмът като че никога не е бил толкова всеобхватен и неумолим, колкото го наблюдаваме през последните няколко десетилетия и особено от началото на 2020 година със затварянето на повечето народи по света в себе си.

Особено от гледна точка на мерките, които народите предприеха за борба срещу вируса, който начена в една китайска провинция към края на 2019 г., „новият“ глобален тоталитаризъм се прояви с цялата си очевидност. След края на втората световна война, когато бяха учредени редица международни организации (ООН, Световната банка, Международния валутен фонд, НАТО, Световната здравна организация и др.), народите все още бяха убедени, че само чрез сътрудничество между държавите може да се избегне трета световна война или други глобални бедствия за човечеството; малцина обаче бяха онези, които още през 50-те и 60-те години на миналия век прозряха тоталитарния характер на тези организации.

Нека отново се върнем към трите черти на „новия“ тоталитаризъм.

Глобалност: Наистина, посочените международни организации бяха учредени с цел сътрудничество между народите и подпомагане на тяхното развитие, но извратената греховна човешка природа скоро изврати тази цел, като ѝ придаде друга насока: „сътрудничество“ и „подпомагане“ чрез ограничаване на права и свободи (т.е. чрез тоталитаризъм) под прикритието на някаква загриженост за благополучието, здравето, сигурността и т.н. на обществата. Тази особеност на международните организации позволи на ООН, на лидерите на „голямата двадесетица“ (т.нар. G-20 – водещите 20 държави в света) по време на Световния икономически форум в Швейцария през януари 2020 г. и на Световната здравна организация да наложат идеята за затваряне на народите в границите на своите държави с цел спиране на разпространението на „китайския“ вирус (разбира се, вирусът не е китайски и все още не се знае как той се появи). Само за няколко седмици светът изведнъж като че спря да функционира: по цял свят можеше да се видят опустели улици и площади, празни транспортни средства, чисто небе без самолети и чисти води без кораби. Естествено, някои икономически дейности продължиха, преди всичко защото съществуват редица непрекъсваеми производствени процеси, а също така неизбежни икономически отношения между отделните държави, които налагаха някои производства и услуги да продължат да се осъществяват на някакво минимално ниво.

Неясен потисник: Все повече хора днес се затрудняват да посочат кой конкретно „нареди“ на народите да се затворят в себе си уж за да се предпазят от разпространението на заразата, която бе наречена световна пандемия (а днес се знае, че тя дори не е епидемия, да не говорим за пандемия). Хората разбраха, че това не са лидерите на международните организации (Г-20, ООН, СЗО), макар на повърхността и да се виждаше, че те заговориха за ограничителни мерки – у мнозина остава съмнението, че действителният потисник всъщност е „съветникът“ на тези лидери, или пък „върхушката“, която дърпа конците и която има далеч по-всеобхватни цели за отделните народи и за човечеството като цяло. Вярно е, че управляващите в отделните държави издаваха заповедите за ограниченията и за отнемането на права и свободи на гражданите си, но дори и слепият би видял, че те действат по чужда заповед, а не по своя воля.

Доброволност: Макар във всяка страна да имаше организации и движения, които веднага след налагането на извънредните мерки се възпротивиха срещу отнемането на свободите и правата на хората, като цяло народите по света доброволно приеха домашния арест и се съгласиха на наложеното им безправие и липса на свобода, защото бяха убедени, че тези мерки са единственият начин за спиране на заразата и връщане към предишния живот на обществата.

Щастието

Каква ли може да е връзката на разглеждания въпрос за този нов тоталитаризъм с човешкото щастие? Щастието е толкова дълбоко лично преживяване у човека, че то най-често не се поддава на съпоставяне с външни фактори на човешкото битие – ще каже някой. Друг пък ще допълни: за какво щастие можем да говорим в нещастните времена, в които живеем днес? А пък трети ще ни напомни: щастието се проявява в човека чрез толкова много степени и оттенъци, че е трудно да се говори за него като абстракция – щастието винаги има конкретни измерения за конкретни хора. И всичко това е вярно. Но споменавам темата за щастието в това изложение, защото изглежда и него го разглеждаме през призмата на благополучието, здравето, сигурността и т.н. Не че тези неща не са важни, за да се чувства човек щастлив, но въпросът е какво всъщност е истинското щастие и кога човек може да се чувства щастлив независимо от „икономическата“ страна на живота си. Повече от ясно е, разбира се, че щастието е съпоставимо със свободата, от която човек се ползва в живота си.

Ако погледнем днешните статистики за това, в кои страни хората се чувстват най-щастливи (а особено децата – онези, които в хода на своя живот трябва да потвърдят за себе си какво е щастието и какво означава да си действително щастлив), ще видим закономерността: колкото едно общество е по-богато, по-добре осигурено социално, здравно, пенсионно, военно и т.н. и колкото то е по-уверено в запазването на тези блага и в бъдеще, толкова повече хора в него се чувстват щастливи. „Форбс“ класира държавите, започвайки от Финландия, след това Дания, Швейцария, Исландия, Норвегия, Швеция и т.н.; друг уебсайт разсъждава за щастието на децата и поставя на първо място Холандия, следвана от Норвегия, Исландия, Финландия, Швеция, Германия и т.н. Същевременно „най-нещастни“ са хората в Афганистан, Зимбабве, Танзания, Малави, Индия и т.н.

В минали публикации в този блог споменавахме, че някои организации в света работят за постигането на пълно щастие за всички народи по света. Напоследък дори ООН беше пуснал уебсайт с название „Новият световен ред на ООН", където щастието ще бъде норма за всички народи по света; развива „дейност“ и уебсайтът на организацията „Щастието на световното население“, където се посочват 10 стъпки, които ако изпълним, ще ни донесат пълно щастие; съществува и движение, което се опитва да замени всички „-изъм“ (такива като социализъм, комунизъм, империализъм, капитализъм и т.н.) с термина „щастлизъм“ (на английски Happytalism).

И най-предубеденият читател ще забележи, че в днешно време щастието, според както то се разглежда от съвременните медии (повечето – подкупни, а други все още не осъзнаващи, че са подкупени) и от управляващите, се свързва с обещаваното от потисника благополучие на човека: сигурност и „светло“ бъдеще. На уебсайта на Happytalism* четем, че човечеството може да постигне пълно щастие, когато започне да функционира новата икономическа система, която на основата на новата социално-политическа философия ще постигне развитие на човека с цел достигане на лично щастие, благополучие и свобода. Като погледнем снимките на тези уебсайтове, ще видим, че там са снимани изключително африканци и азиатци – те са, които трябва да направим щастливи, е подтекстът на новите поборници за щастие.

happiness for all together

Радетелите за „щастие за цялото човечество“, обаче, внезапно замлъкнаха, след като начена коронавирусната истерия: идете на уебсайтовете им и ще видите, че повечето линкове в тях не работят и че сайтовете не са обновявани от 2019 година насам. Е, то не може и да бъде другояче: „щастливците“ разбраха, че само с един замах (с една „заповед свише“) щастието бе откраднато от хората по света! Щастието вече е в оцеляването – първо да оцелеем след вирусната заплаха, пък сетне ще видим какво ново щастие ще ни постигне!

Но как така ни откраднаха щастието? Много лесно: първо ни откраднаха способността да мислим и разсъждаваме нормално поради неимоверното количество лъжи („Непрекъснато ни лъжеха за коронавируса и домашния арест: ето доказателствата“, пише и казва известен журналист), изсипвани из устата на управляващи, политици и властимащи (при това повечето лъжи лесно можеха да бъдат видени, но изглежда хората, улисани в борбата за насъщния, нямаха време да ги видят и проумеят), след това използваха известни психологически трикове за заблуда на човешкия ум (вижте, например, десетте „трика“, които Ноам Чомски посочваше) и накрая ни казаха: само ние можем да ви опазим живи и здрави – доверете ни се и следвайте съветите ни (с други думи, съгласете се с мерките, които ви налагаме – ограничаване на права и свободи – и по-нататък каквото и да ви кажем да правите, правете го, и ще бъдете здрави и щастливи).

Но че щастието се разбира от мнозина като вътрешно удовлетворение, че си дал нещо, без да чакаш някой обратно да ти даде, че си помогнал, без да искаш и на теб да помогнат, че си жертвал, без да желаеш някой да прави жертви за теб – това е съвсем друго нещо: това вече е отживелица, ще ви кажат новите строители на земното благополучие. Вземете статистики за степента на щастие и вътрешно удовлетворение отпреди няколко години, когато нямаше и полъх от новия глобален тоталитаризъм на крононавируса, и ще видите, например, че учените посочват като по-щастливи децата в слаборазвитите страни, а не в богатите (в изследване на Световния икономически форум от 2015 г. даже се посочва, че децата в Румъния, Колумбия, Испания и т.н. са далеч по-щастливи от децата във Великобритания или Южна Корея, в друго проучване на британската БиБиСи от 2014 г. се потвърждава, че от 11 изследвани страни децата във Великобритания са сред най-нещастните, в сравнение с децата в Бразилия, Румъния, Южна Африка). С други думи, почиващите на реални критерии за щастие изследвания доказват, че щастието не е в богатството, сигурността и зримото „светло“ бъдеще, а в нещо друго, което не се измерва с материална задоволеност и някакви облаги – лични или социални.

Откраднатият живот

Ето какво ни бе откраднато от началото на тази година! И от много други неща се лишихме и хората даже се питат: какво всъщност вече има значение за мен и за обществото, в което живея? Гледам ли вече филми, в които добрият герой винаги побеждава, слушам ли музика, която „изпълва“ душата, общувам ли с другите така, както общувах навремето, без да ме е страх, че ще прихвана нещо от тях (я зараза, я някоя лъжа или фалшива новина, я някоя привидно добра черта на характера), разсъждавам ли за бъдещето на децата ми така, както разсъждавах по-рано, и т.н.? Преди около два месеца един приятел-християнин ми сподели, че прочел една от многото извратени новини по медиите („Рики Мартин и съпругът му за първи път показаха техния син“) и тя някак си не му направила такова впечатление, каквото подобни „новини“ му правели по-рано: „е, чудо голямо – то вече се наслушахме и нагледахме на извратени типове и на извратени политици и извратени медии, които публикуват такива ‘новини‘, сега по-важното е някак си да оцелеем след заразата – която може да продължи с месеци, може би и с години! – пък след това отново ще обърна внимание на извратената новина“, ми отговаря той на въпроса с какво се промени отношението му към критериите за добро и зло, за грях и добродетел.

Както по-рано, така и сега не мога с безразличие да отмина подобна новина, която още с първите си редове говори за „брака“ между гейове и за чедата, които се раждат от този „брак“ като за нещо съвършено обичайно и естествено: „Популярният пуерторикански певец Рики Мартин показа за пръв път снимка на 5-месечния си син от своя съпруг, художника Джуан Йосеф, съобщава сайтът Арчи уърлд. За това, че популярният изпълнител ще става баща за четвърти път, стана известно през месец септември 2019 година.“. Представете се как детският (особено тийнейджърският) ум възприема „новината“: двамата мъже си имат дете, при това единият за четвърти път!

Чрез новата перверзия, чрез новите обещания за живот без болести и трудности, чрез изключително бързия процес на контрол върху хората и особено чрез отнемането на права и свободи на гражданите, потисникът всъщност ни открадна живота такъв, какъвто го живеехме преди. Мнозина са убедени, че много неща в живота си вече ще ги правим по друг начин и ще живеем в непрекъснато тревожно очакване на нещо – било лошо, било хубаво: по-важното е, че вечно ще бъдем нащрек и под напрежение. „Научете се да живеете с този вирус“, съветват ни световните „експерти“ по потисничество, „защото той ще ни спохожда години напред“; „научете се да уважавате и да приемате разврата и развратниците, приемете Истанбулската конвенция и другите законодателни инициативи, целящи недискриминация и толерантност“, припяват други „специалисти“ по човешки отношения.

„Живейте по друг начин, защото времето вече е друго“, е заключителният хоров тон на умопомрачилите се от охолство и разврат (но пък „толерантни“) световни водачи на „новия“ световен ред. С други думи, „откраднахме ви предишния живот – свиквайте да живеете както ние ви кажем“.

Светлина в тунела?

Един тунел винаги има край, важното е човек да стигне до края му: някои ще стигнат, а някои няма да искат да стигнат до него и да видят светлината. За християнина няма друг избор освен борба и достигане до Христовата светлина след тъмата на тукашния живот; за него няма по-сигурен и верен Управител от Христос, няма и по-сигурно и блажено щастие от това, да бъде с Него и да се наслаждава на обещаните блага за верните! Никой не може да отнеме от християнина свободата и щастието му в Бога – нито световният потисник, нито сатаната. Защото вярващият не се страхува от онези, които убиват тялото, но не могат да погубят душата му, той повече внимава да разпознае онзи, който може и душата и тялото да погуби и завлече към вечните мъки (срв. Мат. 10:28).

Но нашата задача е да се борим за човешкото щастие и тук на земята, да отстояваме дадените ни от Бога права и свободи, които земните управници трябва да дадат на поданиците си, да изобличаваме лъжите и прикритите измамни „новини“ и твърдения, като учим и другите да правят същото – да търсят истината и да изобличават лъжата и козните на сатаната и лъжите и измамните обещания на властимащите. Ако това правим – значи животът ни преминава в съгласие с Божията воля и в добродетелно съжителство с нашите ближни. Колкото и глобализиран да изглежда светът, все още имаме възможност в своите държави да се борим за по-справедлив обществен ред и живот. И днес виждаме, че в отделните страни хората излизат на протести, опитват се да повлияят решенията на собствените си управници и да променят живота си към по-добро в съответствие с традицията, която ясно ни посочва кое е добродетел и кое е порок и грях. Ако в собствените си страни успяваме да печелим победи, значи и в световен мащаб малките победи могат да се излеят в мащабен отпор срещу злите сили, които целят пълен контрол и поробване.

Затова трябва непрекъснато да бодърстваме и да подтикваме и другите да се присъединят към нас в похода ни за връщане на откраднатия ни живот и на ценностите, които са богоустановени и непреходни.

 

Бележка: * Happytalism е една интересна игра на думи: от „капитализъм“ лесно се изговаря „хапитализъм“, като че с промяната на една буква в названието можем да променим цяла обществена система и да създадем нова форма на управление, наречена „щастлизъм“ (или „щастливизъм“ – трудно е подобен израз да се изкаже на български език).

Снимките са взети от посочените по-горе уебсайтове на ООН за щастието.

 

ЗСУ е специален закон, който не цели социално подпомагане, твърдят вече МТСП и МФ. На практика това е признание за тоталитарната същност на закона.

Адв. д-р Виктор Костов

Д-р Костов е адвокат с международен опит и изследовател в областта на основните права на човека, богословието и междукултурните дисциплини. Издател и главен редактор на сайта Свобода за всеки и адвокат по редица казуси пред върховните съдилища на страна и Европейския съд за правата на човека.

 

Тук ще разгледаме само някои аспекти от становищата на някои от „заинтересованите страни“ по конституционното дело срещу Закон за социалните услуги (ЗСУ). На първо място прави впечатление единният хор на усилено пеене на апотеози за вредоносния и тоталитарно обременен закон. От почти всички становища, с вдъхновението на функцията „копиране-поставяне“ в текстови редактор, личи венцехваление към „иновативния“ ЗСУ. Неслучайно поканените са наречени „заинтересовани страни“, въпреки че КС е имал предвид правно-процесуалния смисъл на термина, а не конфликта на интереси на заинтересованите от прокарването на ЗСУ.

Новата нотка в поклонението към гения на ЗСУ е другаде. Основните органи на изпълнителна власт, заинтересовани от прокарването на ЗСУ, вече не крият неговата същност като инструмент за промяна на обществото.

Разбира се, всеобхватността на "социалните услуги" винаги е била заявявана, от самото начало. Различното сега е, повече от година по-късно, че тази всеобхватност не звучи вече като преимущество на закона, а като белег за неговата тоталитарна същност.

Тезата ни тук е, че становищата на министър на труда и социалната политика (МТСП) и министър на финансите (МФ), представени до Конституционния съд (КС) по дело № 3 от 2020 г., открито сочат социалните промени, които те целят. С тази заявка става явно и че ЗСУ цели промяна на обществото, на основни обществени отношения, и така още по-ясно лъсва неговата идеологическа, лобистка и тоталитарна същност.

В тази връзка мъмренето, което Дуня Миятович – европейски комисар, наложи на България строго за това, че е отхвърлила Истанбулската конвенция, чиято основна цел бе да се разрушат „стереотипните модели за пола“, и за това, че България не е приела ЗСУ,[1] сочи ясно към това кои са идейните пропоненти на ЗСУ – тези, които искат да разрушат традиционното семейство, християнската вяра и светоглед и да изградят човека на новото общество – покорен на властта на държавата, парите и технологичната симбиоза между човек и машини, без семейство и без род. И всичко това – без да се задават никакви въпроси от семейно, морално и етично естество.

В какво се състои този извод? В становището на МФ до КС четем пасажи, от които става ясно, че те са се отказали да крият глобалното значение на ЗСУ като инструмент за промяна на основни, дълготрайни обществени отношения.

Законът за социалните услуги е закон, който не урежда социалното подпомагане. В действащото законодателство – Закона за социално подпомагане (ЗСП), е възприет подход в един закон да се регламентират два различни по своята същност социални инструмента – социални помощи и социални услуги. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход – предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания,

докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.

Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – Закона за социално подпомагане. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна и т.н.

Видно от изложеното, не съществува пряка връзка между ползването на социални помощи и социални услуги – социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.

Законът за социалните услуги е специален закон, който урежда всички въпроси от значение за сектора на социалните услуги в Република България. С него се цели да се подобрят механизмите за планиране, финансиране, контрол и мониторинг на социалните услуги, както и да се повиши тяхното качество, ефективност и устойчивост. Той няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани е осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа. Понятието „социална подкрепа“ е по-широко от понятието „социална услуга“. Едно лице може да има нужда от социална подкрепа, но реалните му потребности да не могат да бъдат удовлетворени от социална услуга или само от такава. В този смисъл, социалните услуги са само една от възможните форми на подкрепа за лицата. Водещ елемент на всяка социална услуга не е осигуряване на финансови помощи или помощи в натура (което е в основата на социалното подпомагане), а е социалната работа. Именно социалната работа отличава тази специфична група услуги и дейности от други близки сфери.[2]

При положение че ЗСУ „няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани с осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа“, интересно е защо тогава същият този закон предвижда ползване на „социални услуги от всички“, особено превантивни и задължителни такива, и защо цели предоставяне на „социални услуги“ на „всички деца“?

Какви друго може да са тези „активни мерки за развитие“, промоцирани от министъра на финансите, освен грубо вмешателство на държавата и одържавените частни доставчици, след като хората не са заявили, че искат такива активни мерки? Социално управление и социално инженерство прозират навсякъде в този злополучен закон и в мисленето на неговите защитници.

Хората в едно свободно общество нямат нужда от това някакъв чиновник или доставчик, който има финансов интерес, да им се меси, където не му е работата, да им влиза в семействата, да им „консултира“ децата по въпроси, които не са за деца, и да ги заплашва с „повишаване на родителски капацитет“ от социални работници и работнички, които сами едва са завършили образование и нямат никаква представа как се раждат и гледат деца освен от обученията, които са преминали, за да станат социални работнички и доставчици.

Защо включва „обучения“ и „консултиране“ по ползване на „социални права“ и кои са тези „социални права“, които доставчиците на социални услуги искат да наложат на всички, особено на деца (и за които права досега не са се погрижили синдикалните и съсловни организации, чиято задача е именно реализацията на социални права)? В контекста на гореказаното това консултиране има за цел да формулира светоглед и да възпитава „народонаселението“ така, че, да го кажем направо, то да бъде индоктринирано  в новите обществени ценности. Кои са тези нови обществени ценности?

Тези, в които са се врекли всички така неречени „грантоядни НПО“ – 90% от съставляващите фарсовия „Съвет на гражданското общество“, правилно наречени „новата НПО номенклатура“, а те са: разрушаване на традиционното патриархално и християнско семейство, феминизъм, мултикултурализъм, антипатриотизъм, разграждане на народния суверенитет, подчиняване на правата на личността на прогресивния идеал и на новата класова борба на всякакви измислени малцинства (деца срещу родители, жени срещу мъже, мигранти срещу установени жители) срещу естествените права и ред, разграждане на човешката личност и нейното достойнство чрез прикрито прокарване на нови  „човешки права“ (трансджендъризъм, право на еднополов брак, мултикултурализъм, право на сексуална ориентация, трансхуманизъм) – все права, които противостоят на основните човешки естествени права и хилядолетни традиции.

Тези права са „отгледани“ в налудните умове и лаборатории на затънали в несметни богатства и съзнание за влияние и власт елити, които отдавна са скъсали с близкия до земята живот на това да растеш като дете сред майка, баща и семейство, да се учиш, да работиш, да отгледаш семейство и да живееш честно и достойно, покланяйки се на Бога и грижейки се за близките си, без да забравяш и нуждаещите се около теб.

Какъв вид „застъпничество“ ще застъпват доставчиците на социални услуги за хора, които имат своя воля да решават кой да се застъпва за тях и кой не? Какъв родителски капацитет ще повишават доставчици, които в повечето случаи може да се окаже, че дори нямат свое  семейство като родители, които реално се борят с живота и отглеждат и изхранват деца?

Ясно е от цитирания текст – социалните услуги не осигуряват помощи, те провеждат „социална работа“. Тоест законодателят и държавата са решили, че всички имат нужда от „социална работа“. А от неясната категория „социална работа“ на нас ни става ясно, че иде реч за

тотален социален контрол.

Поддръжниците на социалния контрол обаче не винаги виждат тираничната същност дори при формулиране на определение за него:

Социалният контрол, който предполага социалното взаимодействие, регулира в съответствие с установените и признати стандарти, и е всеобхватен, всемогъщ и ефективен (метод) за стимулиране на реда, дисциплината и взаимността; (той цели) да обезкуражи и, ако е необходимо, да накаже отклонението. Целта на социалния ред, Парсонс, добре е казал, е „отклоняване на девиантни тенденции в зародиша“.[3]

Още по-точно сочи същността на контрола над обществото авторитетен речник. Социалният контрол, това са:

правилата и стандартите на обществото, които ограничават индивидуалните действия чрез налагане на конвенционални санкции и налагане на формализирани механизми.[3a]

В тази връзка един закон за „социални услуги“ много ефективно може да послужи за целта на въвеждане на социален контрол, който обаче е осъществен за сметка на отнемането на индивидуални и основни човешки права.

Тук ще припомним само няколко от методите за контрол залегнали в ЗСУ:

-- Интегрирани подходи, в които всички институции са длъжни да съдействат на социалните служби и доставчиците на социални услуги.

-- Интегриране на базите данни с цел осигуряване на планиране на социални услуги в национален и личен план, включая всякаква лична информация.

-- Отделяне на правата на детето и противопоставянето им на естественото му семейство с крайна цел постигане на пълен контрол над светогледа и развитието на детето. Заместването на влиянието на родителите с дейностите „консултации“ и с „превенцията“, предоставяна от социалните и частните доставчици.

-- Въвеждане на „задължителни услуги“, което на практика е административно-наказателно производство, но без защитата, предоставяна при такива производства, защото е изцяло заложено в „специалния закон“, с минимални препратки към охранителни производства в други закони.

Признанията от страна на заинтересованата от ЗСУ власт, че законът няма общо със социалното подпомагане, се съдържат и в становището на МТСП до КС. Според изложеното от г-жа Деница Сачева, министър на труда и социалната политика, което е досущ като текста на финансовия министър, става ясно, че по въпроса за социалното подпомагане ЗСУ дори няма намерение да се съобразява с Конституцията:

… ЗСУ не e закон за социалното подпомагане. Възприетият в сегашното законодателство подход в ЗСП да се уреждат и социалните помощи и социалните услуги води до смесване на два концептуално различни социални инструмента. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход (предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания), докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др. Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – ЗСП. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна, няма зависимост между ползването на социални помощи и социални услуги и т.н. Социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които по никакъв начин не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.[4]

Защо държавата „свали картите“ и призна, че ще мачка хората и техните деца и семейства със „социални услуги“ – свои и на частници държавници?

На първо място, заради систематичната работа в разкриване на същността на Стратегиите за детето и на ЗСУ, извършена от родителските организации и от правозащитници, които са НАИСТИНА ЧАСТ ОТ ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, а не от котилото мазни консуматори на грантови облаги.

Достатъчно е само да се посочат цифрите – какви средства от бюджета са предвиждат за социално подпомагане на нуждаещи се и какви за реализация на „социални услуги“. За последните отпуснатите средства са в пъти повече. Едно от становищата изнесе цифри, от които става ясно, че средствата за „социална помощ“ намаляват с 52%, а тези за „социални услуги“ се увеличават с 50%.

Няма как повече да се отрича, че сме изправени пред един нов феномен, прикрит зад „социална“ терминология – навлизане и преформулиране на отношенията в цялото общество под прикритието на нов вид „социална дейност“, която е всъщност търговско-държавен механизъм за принуда и дългосрочно насочване на мислите и поведението на населението.

Разкриването на привидно благовидната същност на „социалните услуги“ принуди подържниците на ЗСУ да изоставят театъра и да си признаят, че не целят да помогнат на бедните, което е единственият смисъл на „социална държава“ по конституция.

Едва ли под „социална държава“ една демократична конституция би имала предвид само „социално-контролирана държава“ или „тоталитарна държава“, а именно това е понятийният и правно-философски апарат, който е залегнал в ЗСУ и който виждаме в признанията на министрите в техните становища по конституционното дело.  

Една демократична конституция има предвид под „социална държава“ държава, която обръща внимание на благотворителността, реализираща се чрез държавната бюрокрация в размера на нуждата, посочена от самите нуждаещи се. ЗСУ и неговите автори, в случая и българският законодател, за съжаление, виждат в конституционната категория „социална държава“ такава държава, която е издържана в духа на тоталитаризма съгласно възгледите за държавата на Хегел, Хитлер, Мусолини, Сталин  и други известни диктатори. Тоест държавата е „Бог, който ходи по земята“, ако цитираме Хегел.

Нямаше как да се продължи с демагогията, че ЗСУ просто усъвършенствал „социалната система“. Явно е, че ЗСУ подменя социалната система с друга.

От доклада на министъра на труда и социалната политика това става повече от ясно: „Социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.“

Целта не е помощ на бедните.

Напротив, ЗСУ въвежда нова концепция за идеологическо, светогледно и правно преобразуване на българското общество в общество, подготвящо най-вече бъдещите поколения да обслужват интересите на социалните инженери, сраснали се идейно, инструментално и фактически с държавните механизми. Целта на ЗСУ са мерки за „развитие, превенция“ и преодоляване на „определени дефицити“. Всъщност дефицитите въобще не са определени, мерките не е ясно дали ще са одобрени от хората, спрямо които се прилагат, а превенцията е превенция на това поведение, което социалните и частните доставчици искат да ограничат.

Свободата на съвестта и индивидуалната личност ще бъдат пречупени през социалния модел на „обучения“, съветвания, повишавания на капацитета, докато не бъде приета формата на мислене, в която семейството е наистина отмряло, родът е ненужен, а единственото, което има значение, е волята на глобалния лидер и неговата номенклатура, на глобалния бащица, който ще ваксинира всички с най-новите технологии, за тяхно добро, и ще осигурява консуматорското щастие на цялото население, като му зададе контролирана цифрова идентичност и му подари съществуване с универсален гарантиран доход .[5]

Също така тактически неизгодно е за авторите на ЗСУ да продължат да отричат, защото отрицанието на вече очевидното, че законът не цели помощи, а промяна и подмяна на социални структури, само ще нанесе допълнителни вреди на програмата за прокарване на закони за социален контрол и тотално индоктриниране, какъвто е ЗСУ. Опонентите ни не са малоумни, колкото и нагли да са утопичните им планове.

В своето становище Национална мрежа за децата  (НМД) убеждава КС, че искането на 54-те народни представители срещу ЗСУ било „неясно“, при положение че техният закон, ЗСУ, е един от най-нихилистичните в правно отношение, заедно с цялата система на „закрила“, която го съпровожда. Достатъчно е да прочетете дефинициите за „насилие“ и да ви стане ясно, че всяко нещо в този свят е плод на насилие.

Друга забележителна отправна точка в това становище е прокарваната от НМД идея,  че държавата може да си провежда социална политика с методи и законови механизми, каквито тя си пожелае, като в становището се цитират дори решения на КС:

Именно в правомощията на законодателя е да определи конкретните подходи, посредством които ще бъде осъществена социалната функция на държавата с цел постигането на ефективност и пропорционалност между административната и финансова тежест на предоставяните социални услуги. В този ред на мисли се е произнесъл и самият Конституционен съд, излагайки аргументи, че съгласно чл. 51, ал. 2 и чл. 52, ал. 2 от Конституцията, уредбата на конкретните условия и форми на социално подпомагане е делегирана на законодателя. Нещо повече, изрично се постановява, че законодателят е свободен, след като прецени потребностите на нуждаещите се и възможностите на обществото, да променя тази уредба, включително чрез отмяна на съществуващи законови текстове в границите на общата цел за създаване на социална държава. Доколкото преценката е въпрос на целесъобразност, тя е от компетентността на Народното събрание4. От изложените аргументи следва да се заключи, че гореспоменатите въпроси, касаещи социалните услуги, по аналогия и като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение, са изцяло в компетенцията на Народното събрание и не следва да бъде отнесена за разглеждане и преценка от Конституционния съд относно тяхната целесъобразност.[6]


В същото време именно основните и естествени права на хората, които биват грубо погазени от ЗСУ, са тези, които поставят ограничителната рамка срещу своеволията на законодателя, проявени чрез „социалното законодателство“. И не, законодателят НЕ Е СВОБОДЕН да законодателства срещу неприкосновеността на семейния и личния живот, срещу правото на справедлив процес, срещу правото на свобода и свободно придвижване и на незадържане без съдебна заповед, срещу правата на родители и деца на семейни отношения и щастие, срещу налагането на наказания и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВА без възможност за съдебна защита, срещу изземването на правомощия на правоохранителни органи от мощните социални служби и частни доставчици на социални услуги.

Именно тези забрани и неприкосновеността на човешките права и достойнство нарушава ЗСУ.

Законодателят в никакъв случай НЕ Е СВОБОДЕН да нарушава правата на хората според КРБ и Европейската конвенция и да потъпква хилядолетни традиции на законотворчество, право и юриспруденция със закони, чиято цел е да наложат ограничения на хората и да се усвояват чужди грантови пари и елитарни идеологии за социални експерименти.

Законодателят също НЕ Е СВОБОДЕН да прави лобистки закони за групи със специални интереси, противно на интересите на този, който му е дал правото да прави закони съгласно КРБ, а именно – избирателите и данъкоплатците.

Конституционният съд следва да отсъди съгласно нормите на правото и на конституцията и да ограничава всякаква "свобода" последната да бъде нарушавана от държавно-корпоративния хибрид на тиранията на „социалните услуги“.

Никой уважаващ достойнството и свободата си народ няма да допусне „закон“ като ЗСУ да замени основни принципи на правото, Конституцията и човешки права и свободи. КС със сигурност следва да отчете и този елемент при взимането на решение по делото.

 

 

[1] Съветът на Европа: Започнете нов дебат за Истанбулската конвенция https://clubz.bg/91254-syvetyt_na_evropa_zapochnete_nov_debat_za_istanbulskata_konvenciq.

[2] Становище на министър на финансите по к.д. № 3/2020 г. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573

[3] Social Control: The Meaning, Need, Types and other details.

https://www.yourarticlelibrary.com/sociology/social-control-the-meaning-need-types-and-other-details/8533. Макар и източникът да не е от разпознато ниво на авторитет, сочим го поради краткото и адекватно обяснение на същността „социалния контрол“.

[3a] Miriam-Webster. https://www.merriam-webster.com/dictionary/social%20control.

[4] Становище на министър на труда и социалната политика по к.д. № 3/2020 г. на КС. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573.

[5] Вж. Манифестът на кампанията www.id2020.org

[6] Становище на НМД по к.д. № 3/2020 г.

Съкратен линк за споделяне на статията: https://bit.ly/3ezUZc9 

 

 

Извънредното положение в България свърши на 13.05.2020 г., но страната остана в извънредна епидемична обстановка. Кошмарът с Ковид 19 още не е отминал, но вече се появи огнище на Ку-треска. Тази последната болест все още не е достатъчно популярна на широката общественост, но не бих се изненадал, ако съвсем скоро бъде сформиран кризисен щаб за справяне с опасността, който да дава ежедневни брифинги за дейността на правителството и експертите за справяне с коварното заболяване.

Отчаяно се боря с опасността да се превърна в обикновен балкански скептик относно бъдните дни, но здравият разум ми подсказва, че бъдещето ще е белязано с още мерки от страна на властта, които ще ограничават правата на нас, гражданите. Кризата с китайския вирус нагледно демонстрира, че управляващите по света и у нас всячески се грижат за нашето здраве – дотолкова, че се тревожат да не би да вдигнем температура от прекалена свобода. За да опиша по-ясно какво имам предвид, бих искал да предам чисто човешките си впечатления от ефекта от извънредното положение.

Още в първия момент, в който видях празните улици, разбрах, че нещо не е наред. В началото не можех да осъзная размера на случващото се, защото събитията препускаха с бързина, по-голяма от тази на способностите ми да ги анализирам. Въпреки това някак си сетивно заподозрях, че е налице истинска заплаха, за която няма как да получа изчерпателна информация нито от официалната позиция на властите, нито от гласовития хор на отдавна пожълтелите медии. А и абсурдът на пустинния пейзаж в градска среда допълнително ми подсказваше, че от новосъздадената ситуация изникват въпроси, на които властите и медиите не дават честни отговори.

И така – слънцето си грееше високо в небето, дърветата се разлистваха и ароматът на цветчетата обещаваше красиви пролетни мигове. Измамно обещание, защото хората ги нямаше. Хората по някаква причина бяха изчезнали. Бяха се изпокрили в домовете си, за да се запазят от вирус, за който се твърдеше, че ще причини смъртта на мнозина. В ушите ми кънтяха новини от редовните брифинги на кризисния щаб и съвсем естествено започнах да придобивам чувството, че се намирам в някой от онези филми с апокалиптични сюжети, за гледането на които докрай е нужно специално усилие на волята.

Усещането за съдбовността на сцената се засили, когато отдалеч се появи първото живо същество. Помислих, че беше жена, но може и мъж да е било. Не знаех със сигурност, защото не виждах ясно цялото му лице. В едно все пак бях сигурен – беше човек. Забулен с медицинска маска, приближи ме бързо, но когато се разминахме, видях, че нещо го беше уплашило. Прочетох примиренчески страх в очите му. Утехата, че хората не са изчезнали напълно, се оказа доста крехка, защото езикът на тялото на няколкото други щъкащи минувачи, които срещнах по-късно, и техните покрити лица още повече засилиха убеждението, че в необичайния уплах, който витае във въздуха, има нещо неестествено.

В крайна сметка, толкова опасен ли беше този грипен вирус? Официалната позиция беше, че човечеството е изправено пред огромна заплаха, сравнима със световна война или с някоя от опустошителните епидемии през средните векове. Ако това беше вярно, то решението на експертите от Световната здравна организация (СЗО) и на загрижените лидери на държавите по света да издадат заповед хората да бъдат затворени по домовете си може би било оправдано. В бунтовната ми глава обаче течаха мисли, които сериозно се разминаваха с официалната позиция на управляващите. И съм убеден, че съмненията ми не бяха плод на интелектуален недостиг, а логичен резултат от прилагане на простичка аритметика. Сметките не излизаха. За да бъде обявена пандемия и светът да спре да функционира, бяха нужни много повече заразени.

И фактите заговориха (на тези, които имат уши да чуят), че един ден, когато опасният вирус отмине, човекът никога повече няма да бъде същият. Имунната му система за справяне с един друг вирус – вируса на страха – вече ще бъде поразена и съвременният гражданин пациент със сигурност ще е по-податлив на обработка от страна на тези, които притежават властта да поставят под карантина. Поразен от „вируса“ на страха, човекът все по-лесно ще се съгласява някой да отнема свободата, дадена му от Създателя. Този „вирус“ обаче е наистина опасен и може да доведе до истинска пандемия, защото се разпространява мълниеносно и поразява онази част от „имунната“ система на човешката душа, която има отношение към разбирането за достойно съществуване.

И фактите продължаваха да говорят (на тези, които имат уши да чуят), че това, което човек бе принуден да изтърпи през тези месеци на тотална карантина, беше достатъчно, за да прихване „вируса“ на страха. Без съд и присъда, човек трябваше да бъде поставен под домашен арест, при положение че навън би бил по-защитен; без да е реално предпазен от защитните маски, трябваше да се примири с това лицето му да бъде забулено; трябваше да се раздели с възможността да пътува свободно; трябваше да се остави да бъде двойно по-силно облъчван от медиите; трябваше да изтърпи пропагандните послания „останете си вкъщи“ от футболисти, политици, рок-звезди, поп-фолк изпълнители, обикновени дечица, социални медии и т.н.; трябваше да бъде плашен ежедневно от съмнителни статистики; трябваше да спре да говори (тук линкът води до свалено от YouTube видео, в което д-р Джуди Миковиц застъпва позиция, която коренно се различава от тази на СЗО); да спре да работи; да спре да се разхожда (ако няма куче); трябваше… в крайна сметка трябваше да приеме факта, че правителството го ограничава (разбирай постепенно поробва), но пък с добър мотив.

И ето че извънредното положение в България свърши. Градовете вече не са част от онзи пустинен пейзаж, за който вече споменах. Хора щъкат насам-натам, разминават се подозрително и внимават да са поне на два метра разстояние един от друг. Ситуацията като че ли се нормализира. СЗО и правителствата по света сякаш доказаха, че могат да излязат победители от кризисната ситуация, свързана с разпространението на един грипен вирус. Истинската опасност обаче не е отминала. Напротив. Все си е същата, а може би е и по-голяма, защото не грипът, а страхът тръшна на легло правото на достойно съществуване.  


Миналата седмица, в края на срока, определен от Конституционния съд за предоставяне на становища по заведеното по искане на 54 народни представители от БСП к.д. № 3 от 2020 г. за установяване противоконституционност на Закон за социалните услуги (ЗСУ),  Свобода за всеки представи свое становище с подробни аргументи в защита на искането.

В правното становище доразвихме по-важните от вече представените огромен брой аргументи за противоконституционност на ЗСУ, като изложихме и нови такива. Нарушенията на основни права като тези по чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и чл. 32, ал. 1, от Конституцията на РБ, противозаконното заместване на социалното подпомагане, което е вид държавна благотворителност, с търговия с нещо, наречено „социална услуга“, както и изземването на функциите на държавни органи и придаването на огромна власт на социалните служби и на частни доставчици на услуги бяха само част от представените аргументи.

Нашата основна теза е, че родителите имат право на семейна неприкосновеност и семейно щастие, които не може да бъдат отнети и в които не може да има ненужна и безпардонна намеса дори и под най-благовидния предлог за предоставяне на „социална услуга“.

Аргументи в защита на правата на родители и деца и на семейството, както и срещу въвеждането на модела предвиден в ЗСУ, представиха и организациите ADF International[1] и сдружение „Родители обединени за децата“ (РОД). ADF International е международна адвокатска и правозащитна организация със статут в ООН, спечелила редица дела в защита на основни човешки права пред Европейския съд за правата на човека. Сдружение РОД [2] е основната българска родителска организация, придобила юридическа форма в резултат от обединение на родители, и е една от основните сили в движението на родителите, защитаващи своите права, правата на децата си и традиционните български и семейни ценности от налагането на тоталитарния модел, залегнал в ЗСУ и в новите държавни политики, целящи противопоставяне на родители и деца и изземване на изконни функции от родителите и семейството.

Съдът ще се произнесе в срок до два месеца, след като реши, че е събрал нужните доказателства за произнасяне по делото.

 

Бележки

[1] Линк към оригиналния пост на организацията на английски: https://adfinternational.org/news/bulgaria-new-law-poses-threat-to-parental-rights/.

[2] Официалният сайт на сдружението е www.rod-bg.com.

Понеделник, 11 Май 2020 19:54

В ЗАЩИТА НА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО

ОТВОРЕНО ПИСМО В ЗАЩИТА НА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО  
ПОДПИШИ ПЕТИЦИЯТА!

ДО:

Данаил Кирилов, министър на правосъдието

Бетина Жотева, председател на СЕМ

Вежди Рашидов, председател на Комисия по културата и медиите в 44-то НС

Парламентарно представени партии в 44-то НС

Медии

Относно планирано въвеждане на радикални ограничения на свободата на словото и основни конституционни права  

 

Уважаеми господа и госпожи,

Публично обявените планове да се въведе цензура на свободата на словото и някаква неясна форма на полиция на мисълта в България са недостойни за едно демократично и свободно общество.[1]

Подобни промени в законодателството и практиките на правоприлагането в сферата на комуникациите, публикациите и социалните мрежи ще означава само едно – срамно петно за българската юриспруденция и управляващи. Срам и за България.

Свободата на словото и получаването и разпространението на информация са основни конституционни, европейски и общочовешки права. Те са ясно и недвусмислено закрепени както в Конституцията на Република България, така и в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, а също и в редица международни документи, по които България е страна и които са част от вътрешното право по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ.

Свободното слово, мисъл и информация са основен гарант за свободата и демокрацията, за стопирането на контролирана от държавата и контролираните медии пропаганда, която е налице в случаите, когато властта решава коя новина е истинска и коя – не.

Конституцията установява плурализъм именно с тази цел – истината да бъде защитена сред множеството мнения и перспективи. Тираните имат само една истина – собственото си мнение.

Свободата на словото подлежи само на такива ограничения, които са в нарочните разпоредби на ЕКПЧ, чл. 10, ал. 2, и КРБ, чл. 39, ал. 2, и те са изрично и изчерпателно изброени и следва да са съразмерни с оправдана цел и да са присъщи на едно демократично общество.

Представените идеи за промени в законодателството и ограничаване на свободата на словото не отговарят на посочените стриктни критерии.

Намеренията да се въведе държавно контролирана „истина“, неприемането на която да бъде наказвано със затвор до 3 години, е гаранция за въвеждането на диктатура и тирания над свободния български народ.

Подобни ограничения са в нарушение на българското и международното право. Призоваваме авторите на подобни предложения да се откажат незабавно от плановете си и да защитават позицията си със силата на фактите, аргументите и убеждението, а не със силата на тираничните мерки на забраната.

ПОДПИШИ ПЕТИЦИЯТА!

С уважение,

 

СВОБОДА ЗА ВСЕКИ, Адв. д-р Виктор Костов

СДРУЖЕНИЕ РОДИТЕЛИ ОБЕДИНЕНИ ЗА ДЕЦАТА, УС и адв. Вл. Шейтанов, председател  

СЛЕДВАТ ПОДПИСИ НА ПОДКРЕПИЛИ
(списъкът се допълва с организации):

“Вяра и бъдеще”, председател Гордън Мерк
Християнска Църква ДАВ България, ръководител Данаил Тихомиров Танев
“Сърце за България”, секретар Венета Мерк
Свобода за семейството, Давид Александров
Единение, представлявано от Даниела Николова
Български репортер, гл. редактор Венилин Тоневски
Асоциация за домашно образование (АДО), председател Петър Порумбачанов
Асоциация общество и ценности, председател Михаела Джоргова
Български родителски централен комитет, председател Людмила Дукова
Българско международно движение, председател Константин Качулев
Фондация Светлина на Балканите, представляващ Иван Вълков
Българска Християнска Баптистка Църква, представляващ Александър Калтакчи
Българска Християнска Баптистка Църква - Св. Павел, представляващ Емануил Вълков
Българска Християнска Баптистка Църква - Русе, Александър Александров
Фондация ХИП България, представляващ Павел Иванов Иванов

(Бележки: [1] Вж. Сега. До дни управляващите ще кажат какво е фалшива новина. https://www.segabg.com/hot/category-media/dni-upravlyavashtite-shte-kazhat-kakvo-e-falshiva-novina Вж. също Нова ТВ. Бетина Жотева: Необходими са законови промени срещу фалшивите новини.)   

СРС

Софийски районен съд отсъди, че правото на изразяване на мнение не е отменено по време на пандемични мерки

На 14.04.2020 г. прокуратурата поиска мярка за неотклонение на Волен Сидеров, лидер на партия „Атака“, за твърдяно престъпление, съдържащо се в изказано мнение. В съобщения в медиите от 28.04.2020 г. научаваме, че Софийски районен съд е отменил гаранцията от 50 000 лв. на Волен Сидеров. Съдът намира, че с изказването си, че на Великден хората следва да празнуват и „да стане ясно кой е по-голям – Бог или Мутафчийски“, г-н Сидеров не е призовавал към неподчинение на нарежданията на властите с оглед извънредното положение. Гаранцията е отменена от съда на основание, че няма престъпление, за което да се наложи такава, че думите на Сидеров са извадени от контекст, че няма забрана на църковните събрания на Великден и че това е право на мнение.

Съдът изрично отбелязва, че правото на свободно изразяване не може да бъде ограничавано дори и в условията на извънредно положение, коментира Урумов.[1]

Адвокатите на Сидеров са искали отмяна на гаранцията на по-различно основание:

Адвокатите му посочили, че липсват мотиви за вида и размера ѝ и че тя не е съобразена с имущественото и семейното му състояние.[2]

Нашият коментар е, че Софийски районен съд много правилно е привел фактологията към закона и е отменил мярката на основа конституционни принципи и права и установявайки очевидното – че за изразено мнение никой не може да бъде преследван като престъпник.

Отменена е и гаранцията на председателката на фармацевтичния съюз, Асена Стоименова, която също бе обвинена от прокуратурата за всяване на паника, след като нейни привърженици изпратили жалба до Агенцията на Европейския съюз за основните права.[3] По казуса прокуратурата също се е семосезирала след нейни критични изказвания по повод наличието на лекарства.

През април на Костадин Костадинов, лидера на партия „Възраждане“, чийто казус е почти идентичен – обвинение в престъпление за изказано критично мнение, също бе наложена  гаранцията от 20 000 лв.[4] Той бе обвинен през март, че е участвал в интервю по ТВ Евроком и се изказал, че „държавният резерв бил опоскан“, и това мнение било предизвикало паника.

Целта на разследванията на всички тези „престъпления на мисълта“, според нас, не е да се защити някакъв жизненоважен обществен интерес от престъпни посегателства, а по-скоро да бъде постигнат смразяващ ефект върху свободата на словото и към властите да не бъдат отправяни никакви критики и неудобни въпроси.

Нашият добронамерен съвет към властта и прокуратурата е да се самосезира по истински криминални случаи, а не да търси ограничения на хората, изказали критично или дори само неудобно мнение, било то и по време на ограничителни мерки като тези при настоящото извънредно положение. Един такъв казус е случаят с разпространението на порнография от фондация П.У.Л.С. в Перник под предлог, че се извършва „сексуално обучение“.[5] Вместо да се самосезира по данни за основателно предположение за извършено престъпление по чл. 155б и 155в, прокуратурата бе сезирана от загрижени родители и организации.

Когато следва да се отвърне на дадено негативно изказване, с което властта счита, че се уронва престижа ѝ, понеже не отговаря на истината, кратък и аргументиран публичен отговор много повече би утвърдил авторитета на управляващите, отколкото наказателно преследване на хората, упражняващи свое основно конституционно и европейско право.

Ще припомним, че Европейският съд за правата на човека има трайно установена практика, че свободата на изразяване е гарантирана дори когато изказаното мнение е шокиращо, провокативно и неудобно.[6] Колко повече тази защита би се отнасяла за изказване на политическо и религиозно мнение хората да празнуват Великден, та било то и по време на извънредно положение.

Следва също да посочим, че според нас в някои отношения по повод извънредното положение българската Конституция има доста по-демократична и добра правозащитна основа от някои тълкувания, поднесени наскоро от Съвета на Европа, залегнали в изричен документ за нуждата от внимателно прилагане на каквито и да било човешки права при приемане на мерки от държавите-членки по повод китайския вирус.[7] Проблемът тук обаче не е в наличието на разпоредби, които гарантират тези права, а в липсата на познание и воля те да бъдат прилагани изначално от властите, а не в резултат на жалби, оплаквания и дела от граждани.

Недопустимо е мерки, които целят да защитават хората и здравето им, да се превръщат в основание за ограничаване на права, без да има такава необходимост. Изразяването на мнение е важно право, което е гаранция за баланса между властта и правата на хората в едно свободно общество.

 
Бележки

[1] Вж. https://news.bg/bulgaria/sadat-otmeni-ednata-garantsiya-na-siderov.html.

[2] Вж. https://blitz.bg/kriminalni/nakazanie/otmenikha-garantsiyata-ot-50-bona-na-siderov_news742353.html.

[3] Вж. https://news.bg/crime/sadat-otmeni-parichnata-garantsiya-na-shefkata-na-farmatsevtichniya-sayuz.html.

[4] Вж. https://dariknews.bg/novini/bylgariia/prokuraturata-razsledva-kostadin-kostadinov-za-vsiavane-na-smut-i-trevoga-2219406.

[5] Скандално! НПО кара четвъртокласници да рисуват полови органи в час по сексуално образование
Вж. https://www.flagman.bg/article/207533.

[6] Hertel v. Switzerland, 1998-VI Eur. Ct. H.R. 2298, 2329. Вж. Jean-François Flauss. The European Court of Human Rights and the Freedom of Expression в Indiana Law Journal. Vol 84. Iss. 3, Summer 2009. https://www.repository.law.indiana.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1124&context=ilj.

[7] Съвет на Европа. Спазване на демокрацията, върховенството на закона и правата на човека в условията на санитарната криза с COVID-19. Наръчник за държавите членки. SG/Inf(2020)11, 7 април 2020 г.
Вж. https://www.justice.government.bg/home/index/ab2988de-fbcf-4f41-882d-0ca963181fde.

 

 

 


Кратък правен анализ на адв. д-р Виктор Костов относно ефекта на извънредното положение и мерките на властите заради коронавируса върху правото на вероизповедание.

Към видеоматериала.

Вторник, 14 Април 2020 20:57

За страха и свободата

red phone boothВсеки знае какво е страх – от най-малкото дете, та до вече отиващия си от този свят. Но не всеки знае какво е свобода. И това е естествено: страхът е вродено чувство в човека, докато свободата трябва да се осъзнае и след това да се придобие и да се прилага в живота. Страхът е характерен и за животните (макар някои учени да го наричат инстинкт), докато свободата може да характеризира само човека и никого другиго на този свят (освен Бога, разбира се).

Защо започвам с тези азбучни истини, които всеки средно грамотен човек знае? Защото от последно време ме спохождаше чувството, че новината за новата вирусна заплаха като че усили в нас животинското и потисна действително човешкото: както новината (т.е. онова, което виждаме и чуваме от медиите и интернета), така и степента на разпространение на заразата изглежда нарушиха баланса между емоцията и разума, между инстинкта и съзнанието за реалност. С времето обаче това чувство позатихна, защото за две или три седмици можах да видя многобройни примери както на панически страх, който изглеждаше естествен, така и на голяма жертва (и дори саможертва) от страна на хора, които не позволиха на страха да потисне свободата, която за тях е като живителната глътка въздух, без която не можем; глътката въздух, която само болният от коронавируса в напреднал стадий най-добре разбира в минутите, часовете и дори дните, когато не може нито дъх да си поеме, нито да се надигне от леглото.

Разбира се, страхът има своите степени и видове прояви, свободата също може да варира в широки граници в зависимост от това, как я разбираме и как тя намира място в живота ни. Естествено, тук не говоря за такива чувства, като стрес, депресия, потиснатост, (кратко)временна уплаха, безпокойство или някакво друго неразположение на духа, което може да прилича на страх – тук имам предвид страхът като ирационална проява в живота на човека, която определя мислите, думите и делата му на подсъзнателно ниво, откъдето сетне се пораждат съзнателни мисли, думи и дела (т.е. страхът става осъзнат). Свободата винаги е рационална, свободата е осъзната потребност, която човек въплътява (или се стреми да въплъти) в действителния си живот. Осъзнатият страх може да има различни степени на проява, при които се пораждат както ирационални, така и рационални мисли, думи и дела (вземат се решения): паническият страх от непосредствена опасност за живота ти (земетресение, зараза, убиец с нож в ръка срещу теб, заливаща те лавина, торнадо и т.н.) не е същият, като страха за детето ти, за майка ти или баща ти или за любимия човек, когато виждаш заплаха за живота им и когато (най-често) не можеш да им помогнеш. Двата вида страх изглеждат различни (и подтикът към едно или друго действие също е различен), но всъщност и двата имат един корен: ирационалното подсъзнателно усещане за настъпващо бедствие, нещастие, трагедия.

Вече знаем, че тъкмо страхът ни накара доброволно да приемем новото „робство“, в което живеем от няколко седмици насам. На мнозина думата робство ще се стори прекалена тук, затова все пак ще припомня, че робите (каквито и да са те – били гладиаторите в Римската империя, били чернокожите роби в американските колонии, били крепостните селяни в руската империя и т.н.) все пак са живели някакъв начин на живот, който господарите са им осигурявали, за да бъдат донякъде доволни и да не се бунтуват; и макар и да е имало бунтове (и някои бунтове да са били успешни!), в голямото си мнозинство робите са приемали живота си, защото все пак някой се е грижел за тях и ги е поддържал здрави и силни, за да му работят. Ние доброволно приехме да ни спрат от работа, да ни затворят вкъщи, да ни накарат да страним един от друг като от прокажен, да ни плашат всекидневно, всекичасно и всекиминутно, че можем да се заразим или да заразим другите, и да насаждат в нас чувството на благодарност за грижите, които управляващите полагат за обществото. Е, някои се възпротивиха на подобно доброволно „робство“, но те бяха изключително малко и никой не им обърна особено внимание. Защото всички бяхме уплашени и каквото и да ни предложеха, за да се избегне непосредствената опасност и страхът да намалее – ние съзнателно се съгласявахме.

Какво стана с нашата свобода? Свободата ни бе отнета на момента и тотално! Както свободата се отнема на затворника, след като се озове зад решетките. При това тя ни бе отнета едва ли не абсолютно, защото без упражняване на свободата в обществото, тя сама по себе си не функционира като свобода, а само като идея за свободата, защото е недействена. Затворничеството вкъщи в продължение на седмици не ни позволява да я упражняваме, така че тя да намира отзвук и сред други хора (освен в семейството ни). „Свободата“ да ползваме интернета и другите форми на комуникация и чрез тях „свободно“ да изразяваме какво мислим и чувстваме, не е свобода в действителния смисъл на тази дума: свободата винаги има социални измерения чрез прякото общуване между хората (разбира се, включително чрез средствата за комуникация). Тъкмо тази черта на свободата може да накара хората да се обединят за общо дело и да го доведат до добър край, което ще бъде израз на възможността за упражняване на свободата съвместно с други хора.

Оттук се разбира, че разсъждавам за свободата от гледна точка на човека и обществото. А иначе за читателите на този блог е повече от ясно, че за християнина няма по-истинска свобода от тази в Христос: само в Него ние сме истински свободни, всяка друга „свобода“ е условна и дори поробваща, особено ако ни отдалечава от Него. Тъкмо християните най-добре могат да осъзнаят връзката между свободата в Христос и свободата да живееш сред другите като Божие чадо, а не като роб – роб на греха, на пороците, на държавния управник, който насилва волята ти, на съблазните, които светът непрекъснато предлага на хората, на злите сили, които са готови да жертват света и да станат „богове“.

Всеки разбира, че не е лесно да се говори за страха: първо, защото той е вроден в нас и често не можем да го владеем, и второ, защото той има много оттенъци. Но всеки разбира, че страхът (някои казаха – инстинктът за самосъхранение) ни накара да прекратим живота си такъв, какъвто досега живеехме: на 24 януари 2020 г. опасността от заразата бе обсъдена от „силните на деня“ (по време на заседанията на лидерите на 20-те най-могъщи държави на Световния икономически форум в Давос, Швейцария), на 30 януари новият щам на коронавируса бе обявен за опасност за целия свят и към месец март, след като Световната здравна организация определи заразата като пандемия, страните започнаха една по една да затварят границите си и да заставят хората да стоят по домовете си, като същевременно в почти всички държави бе въведено извънредно положение, което дава възможност за тотално проследяване на всички комуникации (включително – или може би особено – личните комуникации), следене на хората, карантиниране на онези, за които се подозира, че са заразени, и ограничаване почти на всички права и свободи на гражданите в интерес на тяхната сигурност; с други думи – бе въведено военно положение, но не такова, каквото беше по време на войните, а „съвременно“ военно положение без наличие на военни действия. Отново ще повторя: страхът бе този, който ни накара доброволно да приемем „робството“.

Както по-горе, така и тук все пак поставям „робство“ в кавички, защото то всъщност не е робство в смисъла, който се влага в думата „роб“ – за човек, който е лишен от всичко и който всецяло се подчинява на волята на господаря си: подчинение чак до смърт. Сегашното „робство“ изглежда временно, защото непосредствената опасност от бързо масово заразяване скоро ще премине и ние отново ще се върнем към що-годе по-обичаен начин на живот (но никога към предишния: предишният ни живот безвъзвратно отмина!); заразата ще продължи, но вероятно с по-ниски темпове, като опитът от сегашната борба срещу нея ще даде на държавите по-добри средства за нейното преодоляване. Но бързото ни „поробване“ днес ни подсказа, че друго и много по-всеобхватно и действително робство може да ни бъде наложено лесно и бързо: дали ще използват вродения ни страх или ще намерят друг начин, който веднага ще ни убеди в правотата им, не е толкова важно, по-важното е, че те вече разбраха, че хората с охота и напълно доброволно приемат робството, което ще им изглежда като „загриженост“ за тяхното добруване.

Тук не е мястото да разсъждавам по-нашироко кои са „те“ – струва ми се, че читателите на този блог вече имат мнение по този въпрос и макар мненията и да са различни, в края на краищата фигурата на „те“ има едни и същи очертания.

На всички също така е известно, че във време на война или кризи винаги ще има индивиди, които извличат изгода от нещастието на хората и ще „печелят“ на техен гръб – било пари (най-често), било слава или някаква мнима признателност, било власт, било някакво „доверие“ като към голям грижовник. С други думи, пороците и злините намират благодатна почва за процъфтяване. Как така спокойно четем за „голямата фарма“ (фармацевтичната промишленост, управлявана от финансови магнати и изпълняваща тяхната воля), която би могла да наложи ваксиниране на цялото човечество - и особено на децата (уж срещу новия вирус) с някакъв препарат, който тотално ще го пороби (като междувременно може да убие стотици милиони)? Защо хората разсъждават за 5G технологиите, чиито технически средства от няколко месеца насам усилено се монтират в много страни по света и чието действие може да доведе до друга форма на робство (включително до смъртта на милиони)? Как най-богатите на този свят могат спокойно да говорят за съкращаване на световното население? Или пък за нахлуване в домовете на хората и насилствено извеждане на онези, за които се подозира че са заразени с нещо, та да бъдат отведени на „безопасни места“ (т.е. нещо като концентрационни лагери)? Или пък за съзнателното унищожаване на икономиките на държавите, последвано от диктатура и налагане на безропотно управление? Кой днес може да каже до какво ще доведе разрастването на „търговията“ с крипто-парите; какви ресурси се използват за „добиването“ им и каква в крайна сметка е целта на виртуалната валута? Коронавирусната зараза наистина ли е пандемия; а колко хора умряха заради наложеното домашно затворничеството – в болниците, заради отказ да бъдат лекувани каквито и да са други болести, освен заразата, в домовете си, поради невъзможност да стигнат до болницата, или в спалните си поради стрес, депресия или паника?

Нека обаче бъда пределно ясен: новата зараза е изключително опасна и в никакъв случай не подценявам пагубната ѝ сила: пандемия или не, съвременната медицина трябва да са бори срещу нея и да изнамери действена (а не поръчкова и/или убиваща) ваксина или лекарство. Някои учени считат, че до осемдесет процента от човечеството ще заболее поради вируса, и ако в едно петчленно семейство само един остане здрав, а за другите изходът от боледуването е неизвестен, тогава опасността приема съвършено реални (и страшни) измерения. Дали този вирус се е развил по естествен начин или е бил изкуствено създаден в случая не е толкова важно (макар ако второто е вярно – това има изключително значение за бъдещето на човечеството), по-важното е осъзнаването на факта, че в днешно време медицината и биотехнологиите могат да се преборят не само с подобна зараза, но и с далеч по-опасни и всеобхватни епидемии. Стига тази борба действително да се води за благото на хората.

И все пак, на фона на обрисуваната тук нерадостна картина просветлява една непреходна истина: човешката доброта намира изключителни прояви тъкмо по време на кризи и бедствия, и това го видяхме през последните години по време на огромните наводнения, земетресения, пожари и т.н. в различни страни по цял свят.

Ето защо ми се ми се струва, че тъкмо тази човешка черта – проявата на доброта и искрена вяра в човешките добродетели (както и вярата в Бога) – ще обърка злите замисли на „силните“, които, както някои смятат, целят поробване на човечеството. Никой не може да предскаже бъдещето и то не защото няма възможност за това (а възможност, биотехнологична преди всичко, като че съществува), а защото доброто в човека има безброй прояви! Злото в човека има само ограничен брой прояви! Доброто – нека добре да помним! – се ражда само в свобода! Тук е разковничето за провала на злото в света, на онези, които искат да сложат примка на народите: човешката свобода, изразена в доброта (любов, състрадание, милост, отзивчивост, споделяне на болката, добросърдечие и т.н.), не може да бъде поробена, и тъкмо тя не може да бъде предсказана или някак си определена, та да бъде впримчена! Да, свободата в човешки смисъл може да бъде ограничена (в каквото положение се намират народите от няколко седмици насам), но истинската свобода и стремежът за вършене на добро (а вярата в Бога е най-висшата добродетел!) никой – дори Сатаната – не може да ограничи или да ни я отнеме.

teacher 5miles a day

Кой накара онзи учител вече три седмици да носи на плещите си 30 кг. храна за 80 бедни деца, които гладуват (да, и в Англия има гладуващи деца, нека не се учудваме!), като всеки ден изминава 8 километра с единствената цел да види усмихнатите личица на дечицата, живеещи в условията на затворничество и гладуващи (снимката по-горе)? Кой накара селяните от едно село всеки ден да пълнят с храна до тавана единствената селска телефонна кабинка, та онези, които не могат да си я доставят или пък нямат пари за това, да дойдат да си вземат – всеки, каквото му е необходимо (снимката в началото)? Кой накара бедната пенсионерка да дари пенсията си на болницата, та в нея повече хора да бъдат излекувани? Кой накара сестрите доброволно да работят по две смени и дори повече, за да лекуват болните и заедно с тях да преборят вируса, като някои медицински работници заболяха и починаха, а пациентите им оздравяха? Как така хората в магазините сами си разпределяха хранителните продукти и ако някой не успяваше нещо да си вземе, тогава други, които вече бяха взели по две или по три неща, му даваха от себе си с пълното съзнание, че храната трябва да стигне за всички! Хиляди са подобните примери (в случая посочвам примери само от Великобритания, но такива има във всяка страна, живееща в затворничество), и стотици хиляди са примерите на жертвеност, доброта, всеотдайност, голяма загриженост за другия човек, и много, много любов към хората! Това, което виждам, ми дава увереност, че няма зла сила на света, която да се противопостави на свободата и на добротата!

Днес още веднъж се убеждавам, че „Свобода за всеки“ означава свобода за всеки човек на тази земя да избере доброто и да избягва злото, като се бори срещу него и го побеждава – първо, поради Христовата жертва на кръста, и второ, поради силната ни вяра в Бога и убедеността, че вярата и свободата ще победят неверието и страха!

Бележка:

1. Съзнателно не посочвам нито един източник за твърденията си или за мненията по отделни въпроси на сегашната изолация на държавите, първо, защото всички сме преситени от информация (коя вярна, коя фалшива) поради затворничеството ни вкъщи и ровене из интернета с часове всеки ден, и второ, защото зная, че „Гугъл винаги може да бъде попитан“ и всеки може лесно да провери споделяното тук от мен.

2. Снимките са взети от британските всекидневници Sky News и Daily Record.