koleda2019Рождество Христово е големият празник за човечеството! А не Коледа! Благата вестБлаговестието, Евангелието – е истината на Родилия се Христос! А не „истините“ на суетния ум на човека!

Блага вест, както всички знаем, означава „добра вест“! Има ли по-добра вест от тази: Бог се роди и взе върху Себе Си греховете на човеците, изкупи ни и ни каза: ако вярвате в Мене и Ме следвате, ще имате живот вечен! А ако не вярвате, ще бъдете осъдени! Благовестието е повече от ясно относно тази истина:

"Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий. Осъждането пък е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени" (Йн. 3:17-21).

„Откога в блога на Свобода за всеки започнаха да се публикуват и проповеди“, казва ми приятел, след като споделих с него началните си думи на настоящото ми писание. Прав е, блогът не е за проповеди – за тях си има време и място! Затова го успокоих, че началото е само уводът, който ще ни насочи към изложението: кой обикна истината и светлината и остана верен на Благовестието и кой обикна лъжата и мрака и все повече се противи на Христовата блага вест; кой е изправен пред избор и кой разбира какво следва след него.

Мисля, че редовно четящите този блог вече се досещат към какво клоня – към още едно изобличение на „новите“ управници на света, особено на онези от богатите държави, които се заслепиха от охолството си, умът им се изврати и в слободията си нарекоха порока добродетел, а добродетелта – порок. След тях следват и онези, които макар и да не проповядват открито пороците, ги приемат и сетне се опитват да ги налагат на народите, но предварително обличат греха в благовидна форма, та дано да заблудят хората. И накрая са онези, които нито разбират, нито пък искат да разберат заблуждаващите „истини“ на „новите“ управници и приемат налаганото от тях като нещо съвременно, модерно и, следователно, необходимо. Колкото и да има разлика между трите категории хора, те всички „правят зло, мразят светлината“ и не отиват към нея, защото делата им ще бъдат изобличени, тъй като са зли и лесно ще се видят. Притчата за сеяча в Мк. 4:3-20 също добре описва тези хора, които повече слушат сатаната и помрачената си съвест и така изцяло се оскверниха (защото „за чистия всичко е чисто, а за осквернения и неверния няма нищо чисто, на него са осквернени и ум и съвест“, Тит 1:15).

Но наред с тях днес има и хора, които поради всеобщата заблуда, целяща да обхване умовете на народите, могат да направят своя избор, въпреки смута, който ги обхваща, когато се опитват да отсеят житото от плявата. А плявата наистина е голяма! Но Бог си избира люде, които не отстъпват от Истината и посочват на околните истинското зло, чернилката, която някои искат да представят за белина. Част от служението ни на Бога и на ближния е и това – непрекъснато да посочваме истините на Благовестието и да изобличаваме греха, та онези, които намират за трудно да направят избора си, да прогледат и да се отърват от смута и заблудата, които понякога ги обхващат и не им позволяват да различат доброто от злото.

Казваме им, че хомосексуализмът е грях, а не добродетел, и поради това той трябва да бъде изкоренен сред народите; посочваме, че човек може да има само мъжки или само женски пол и си остава в този пол, докато е жив, независимо от каквато и да е съвременна технология или от мислите на извратения, който се „чувствал“ като принадлежащ към другия пол и дори решил да го смени (а пък някои се „чувстват“ като непринадлежащи към никой пол); настояваме, че човешкото достойнство е определено в нас още от създаването на човека от Бога и че не може за достойнство днес да се считат похотливите мисли и деяния на порочните умове и грешниците, както някои извратени лобита, а след тях и политиците, се опитват да ни наложат (и дори ни наказват, ако с нещо не сме признали „достойнството“ на извратения); не признаваме твърденията на съвременната неолиберална мисъл, че детето е държавна собственост, а не на онези, които са го родили, нито пък признаваме насилията, които държавата извършва в името на „най-добрия интерес на детето“; не преставаме да работим за утвърждаване на виждането, че човек е истински свободен само в Христа и че всякакви свободи и „права“, които уж ни се дават, са всъщност поробване от гледна точка на нормално мислещия човек, а не от гледната точка на днешната неолиберална държава; и въпреки това не преставаме да се борим за свободите и правата си и в гражданския смисъл на съвременното право, защото Бог иска от нас свободно да избираме по кой път да вървим и да подтикваме и другите към свободата в Истината.

Усилията на християните за възвръщане на традиционните ценности в обществата са насочени с особена сила към посочените по-горе три групи хора, та дано да се обърнат и да прозрат заблудата си. Но те са насочени особено към онези, които все още могат да направят своя избор и продължават да се лутат в мислите си. Затова, особено за хората в нашата страна, по време на дискусиите във връзка с приемането или отхвърлянето на един или друг законопроект или документ с юридическа сила, ние продължаваме да разкриваме злото в тях и заблудите и да посочваме правилния път.

Ама нямало, виждате ли, никаква джендър-идеология в онази злощастна конвенция, ние обаче веднага посочихме, че в българското законодателство (закони, подзаконови актове и други нормативни документи със законова сила), отнасящи се до обществените отношения, не трябва да допускаме термини, като джендър идентичност (различна от мъжки и женски пол), полова ориентация, хомосексуален, транссексуален, травестит, трансвестит, гейове, лесбийки и всякакви други от този род – а тъкмо тези ни посочва онази конвенция и ни кара и децата да учим на тях. В специалните закони, които забраняват конкретни идеи и практики в българското общество като вредни за народа ни, тези термини трябва да бъдат посочени и трябва да се укажат начините за преодоляване на пороците у нас.

Ама законът за социалните услуги бил добър закон, защото посочвал най-добрите европейски напредничави образци на социална дейност и защото децата чрез него вече ще бъдат най-добре защитени, ние обаче веднага отговорихме на тези благовидни твърдения, че този закон всъщност изважда детето от контекста на семейството му и го прави държавна собственост уж под предлог за постигане на най-добрия интерес на детето. Напоследък дори посочихме, че той всъщност не е закон за социалните услуги, а някакъв вариант на закона за закрила на детето, с тази разлика, че в него не се говори за закрила, а по-скоро за отвличане и поробване, макар и наречени „извеждане с цел най-добрия негов интерес“. Че още много има да се направи у нас за децата в неравностойно положение и в трудна жизнена ситуация – има, но мерките за това трябва да бъдат описани в закон за закрила на детето, а не в „социален“ закон, който всъщност в предложения си вид е закон за търговската дейност с хората в трудния им живот в днешна България. Както многократно вече настоявахме, законът трябва да бъде еднозначно отхвърлен и забравен и мерките в социалната дейност да бъдат описани в закона за социалното подпомагане (а не търгашеска услуга), като той бъде изменен, допълнен и поправен.

Започнах с Рождество Христово и Коледа, с благата вест и злите „вести“ на суетния човешки ум, за да посоча разликата между познаването на Истината и на езическите обичаи, които ни връщат хилядолетия назад, между разбирането за добрата вест за народите и извратените „истини“, които претендират да са добри и дори задължителни за всички. Няма нищо лошо в празнуването на Коледа като народен обичай, стига празнуването да не се превръща в служението на някакъв идол (както мъдро ни говори пророк Йеремия в книгата си, глава 10, стихове 1-16, особено във връзка с масовото „почитане“ на коледното дърво) и стига празникът непосредствено да се свързва с раждането на Богомладенеца; няма нищо лошо в човешкото ни умуване, стига то да е просветлено от чиста съвест и желание за постигане на добруването на ближния, а не да бъде насилническо налагане на другите на извратени мисли и съждения.

Ето защо в днешния светъл ден всеки трябва да реши за себе си: сред масовите заблуди в умовете на хората ще отсявам доброто от злото, правилното от грешното, красивото от грозното, добродетелното от порочното, и ако сам не мога да се справя с този избор, да потърся помощ и да се върна към изконните ценности на човечеството, най-ясно предложени ни в Благовестието! Такова решение може да вземе всеки човек – както посочените по-горе четири групи хора, така и онези, които уж смятат, че вървят по правилния път, но след време разбират (или пък им се напомня!), че са кривнали в някоя странична пътечка, която води към тъмното и пагубното. Много се надявам, че българските законотворци, особено онези, които напоследък работят върху различни документи, отнасящи се до регулирането на обществените отношения в страната, включително дискутирания в днешно време закон за социалните услуги, ще търсят помощ, ако не разбират достатъчно добре материята, която се опитват да направят законово положение, и така със съгласието на огромното мнозинство от народа ще вземат най-правилното решение.

Струва ми се, че Новата 2020 година ще бъде година на избора, и че от това, какво ще изберем, ще зависи не само насоката на нашия живот, но и на живота на цялата ни нация.

Публикувана в Блог

Плакат за един от протестите на родители срещу ЗСУ и антисемейните политики

 

Искането за пълна отмяна на Закон за социалните услуги (ЗСУ) не е нито радикално, нито правно неаргументирано. Това искане е принципно, справедливо и законово обосновано.

По-скоро радикална е въведената със закони социална система, защото със замах превръща услугата в задължение, помощта на нуждаещите се – в търговия, закрилата – в средство за натиск и тормоз. Насилие е всичко. Въведено е и душевно насилие, което се установява незнайно как. Отношенията между родители и деца стават още повече обект на безмилостна намеса, контрол и регулация от държавни и частни доставчици, като насилственото разрушаване на семейните връзки и обич са само на разстояние едно анонимно обаждане до социалните и техните доставчици.

Приемането на закони, които променят тъканта на семейните отношения в продължение на години, без истинско допитване до народа, с много пари отвън и отвътре (от нищо неподозиращите данъкоплатци), с участието на псевдогражданското общество на богато финансирани НПО с политическа и идеологическа социална програма, които се правят на народни НПО, но не са, и чиято идеология доразрушава и без друго борещото се за оцеляване съвременно българско семейство, също лъха на радикализъм. Просто този тип законодателства са прокарвани с подкрепата на елитарни кръгове в продължение на дълъг период и затова с времето започват да изглеждат легитимни. ЗСУ просто довършва и затваря този цикъл.

Радикални са също исканията  НПО-тата да бъдат защитници на „всички права за всички деца“ и да „закрилят“ всички деца (от кого?), съпроводени с твърденията, че те не отнемат деца, а само искат „да ги дадат на тези, които могат да ги гледат“. Това са радикални идеи. В едно нормално и свободно общество само децата, обект на престъпление, следва да бъдат закриляни и за това има установени в закона процедури. Презумпцията за виновност по отношение на всички родители е ненормално и тиранично псевдоюридическо мислене. ЗСУ завършва и този цикъл.

Когато идеологемите на НПО-тата, борещи се против традиционното семейство и за въвеждане на безполовия сексуализиран от ранна детска възраст човек, бяха разшифровани и слабият, но нарастващ глас на недоволство от страна на родители, правозащитници и техни организации роди едно неподправено, рудиментарно гражданско движение, първата реакция на „гражданските” НПО-та от детската „закрила” беше да сезират Държавна агенция „Национална сигурност” и прокуратурата, за да попречат на родителите да упражнят основни свои, конституционно закрепени права в защита на своята неприкосновеност и тази на децата си. 

До такава степен НПО-тата са се сраснали с държавата, че всяко критично изказване срещу тях ги кара да се чувстват овластени да мобилизират органите за държавна принуда срещу правото на родители и обикновени граждани да упражняват свои основни конституционни и човешки права. Тази крайна и непремерена реакция говори за нетърпимост към различното мнение и за антидемократичен радикализъм, установил се като мислене в средите на тези привилигировани организации.

Радикално е мълчанието, в продължение на месеци, на властите и на централните медии, въпреки становища, телевизионни предавания, правни аргументи и протести, представени в защита на тезата, че правото на неприкосновеност на личния и семеен живот е нарушено. В същото време пропагандните епитети и измислени истерии не спряха да се тиражират: „ултра десни религиозни секти, леви привърженици на Путин, истерична малка група, хибридни бойци“, и, разбира се, най-обидното: „евангелисти“! Евангелието за спасение чрез вяра в Бога очевидно е най-голямата заплаха за тяхното успешно обществено доминиране.

Считаме за радикално поведение и това, че при смяната на министъра на труда и социалната политика първото изявление на новоназначената на тази служба бе да защити постигнатото от МТСП и да заплаши несъгласните и критиците на тази политика с разследвания и преследвания за „антиевропейска идеология” (поредния евфемизъм за ограничаване на свободното изразяване).

Радикално и тоталитарно е политическите игри на парче за влияние и усвояване на фондове да засенчват правните и моралните аргументи на родителите и техните организации, а същите да бъдат представяни като няколко десетки уплашени и недоразбрали консуматори на фалшиви новини в социалните мрежи.

ЗСУ е част от едно радикално антисемейно законодателство, което включва, но неизчерпателно изброено, следното:

- неясна и всеобхватна формулировка на „социални услуги”;

- задължителни социални услуги;

- противопоставя правата на децата на правата на родителите, което освен че е неестествено и противоконституционно, е доразвито до степен, в която естественият враг на детето са родителите (без, естествено, това да е изрично заявено);

- „подкрепа” и „закрила” на всички деца, на всички родители и всички семейства, независимо дали те имат нужда от такава намеса и „закрила”, или не;

- създава информационен масив за проследяване на всяко дете и неговите родители и оттук – възможност за контрол, нарушаване неприкосновеността на семейството и личността;

- дава възможност невръстни деца да се обаждат и да получават „социални услуги”, като създава задължение за доставчика на услугата да не съобщава на родителите, ако детето е под 14 г.;

- въвежда категорията „социална услуга“ вместо конституционната “социално подпомагане”, целейки да превърне тоталното социално “обслужване” в търговия (често наричана с чуждицата “бизнес”), и това не е истински пазарен принцип, а комерсиализиране, което на нормален език се формулира като „благотворителност”, спомоществование, взаимопомощ;

- дава възможност на чуждестранни търговци и НПО, вкл. социални служби, да изпълняват свои решения на територията на страната, като задължава българската полиция да им съдейства (тоест защитата на български граждани, на българска земя, която им се дължи от държавата по българската конституция и закони, бива отменена в полза на чуждестранни търговски, нетърговски и чуждодържавни организации), и това нарушение става с принудата, осигурена от българските правоохранителни органи;

- дава възможност джендър-идеологията и омразата срещу „патриархалното“ семейство да навлезе във всяко едно семейство безпрепятствено и против волята и съгласието на родителите;

- прави социалните служители посредници между родители и деца при конфликт между тях;

- създава мултидисциплинрани екипи, в които социалният работник, ниско квалифициран за специализирана правна работа, ръководи дейността на прокурора, в нарушение на конституцията и здравия разум, и чиято цел е да бъдат желязната полицейско-държавна хватка, от която никое закриляно дете или родител да не може да избяга.

 

Не е нужно да изброяваме още елементи от антидемократичната, антисемейна и противоконституционна същност на ЗСУ и предхождащото го законодателство (анонимни сигнали, нарушение на правото на защита и презумпцията за невиновност, лишаване от право на участие в процеса при застрашени основни права и интереси и др.), за да сме убедени, че такъв тип законодателство няма място в една свободна и демократична система. Аз не съм виждал по-радикален закон, особено когато същият е съчетан с досега действащото законодателство за “закрила” и “подкрепа”, в който правният нихилизъм не само, че не е избегнат, но е въведен като принцип с разтегливите определения на „дете в риск”, „насилие”, което може да бъде почти всяко действие на родителя, както и нововъведението от зоната на здрача „психическо насилие”.

“Добрите страни” на ЗСУ, доколкото ги има, не го правят годен за „ремонт“. Ако ЗСУ влезе в сила, семейството, като основна обществена институция, заедно с редица основни човешки права, ще бъдат първите жертви на елитарния държавно-корпоративен хибрид.

Толкова ненужен и порочен закон трябва просто да си отиде така както е дошъл – с бърз, безусловен и категоричен вот за пълната му отмяна. След него – и всички други правни недомислици, приети уж в защита на децата.

Публикувана в Блог

„Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г., като творбата е създадена само за 45 дни. Събитията, описани в книгата, вероятно са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. Сюжетът докосва дълбоко душата на читателя, защото засяга общочовешки теми, свързани с вярата, родовата идентичност, лоялността, предателството, любовта и др.

Един от ключовите персонажи в произведението е Караибрахим. Той е еничар, т.е. българин, който като дете е бил отделен от семейството си от турците, събирачи на „кръвен данък“. Караибрахим е изразител на политиката на султана и жесток воин, който безскрупулно се изправя срещу интересите на своите някогашни семейство, род, народ. Той е коравосърдечен насилник, който изисква от близките и роднините си да предадат вярата и достойнството си, за да си запазят живота. Когато разсъждаваме върху качествата и мотивите на този провокиращ и будещ негативно отношение герой, няма как да не стигнем до един от важните въпроси, който разглежда настоящата кратка статия, а именно: кои са еничарите.

Отговорът може да бъде открит в достигналите до нас исторически сведения, разкриващи, че от 1380 до 1648 г. еничарите са набирани главно от покорените християнски и немюсюлмански народи чрез т.нар. „кръвен данък“ (девширме). Идеалната възраст за деца, които били нарочени да се влеят в еничарския корпус, е между 8 и 10 години. На практика, за нуждата на турската армия били отвличани най-здравите и интелигентни български синове. Еничар означава „нов войник“, което само по себе си говори за намерението на султана да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка. По тази причина невръстните деца еничари са били подлагани на специфично обучение, имащо за цел да забравят напълно рода си, да научат турски език и да бъдат индоктринирани в исляма под постоянното наблюдение на евнуси.

Историята също показва, че в една или друга степен всички поробени народи се борят срещу посегателството върху децата им. Методите за защита от угрозата българските малчугани да се превърнат в платежно средство за набиране на „кръвния данък” говорят за това, че родителите са били готови на крайни мерки, за да опазят децата си. С цел избягване на данъка, момчета били женени още на 8-9 години, защото женените не могат да бъдат еничари. Други деца били осакатявани, защото момчета с недъг не могат да се впишат в профила на „новия войник”. Има случаи, в които българчета напускали домовете си и дълго се укривали, и случаи на възрастни, които подкупвали събирачите на данъка.

Защо обаче трябва да се занимаваме с далечни събития и нужно ли е да обръщаме внимание на някаква потънала в праха на историята мрачна практика, която като далечна призрачна сянка от миналото сякаш няма пряко отношение към настоящето? Нали отдавна турското „присъствие“ по нашите земи вече не се изразява в държавно обсебване на вътрешните ни дела и ние, българите, живеем в свободна страна, в която семействата не са принуждавани да плащат „девширме“?

Истината е, че мрачната практика изобщо не е потънала в праха на историята и за съжаление, има болезнено пряко отношение към тревожното ни настояще. Турското „присъствие” вече го няма и ние би трябвало да живеем в свободна страна, в която семействата ни не би трябвало да плащат „кръвен данък”, но истината е друга. Истината е, че свободата ни е заплашена и „кръвният данък”, макар и под друга форма, скоро може да бъде заплащан от всяко българско семейство. Ето защо използването на някогашното еничарство като метафора за съвсем конкретни политически действия на сега действащи партии, държавници и активисти всъщност е опит да бъде обрисувана една зловеща реалност – реалност с днешна дата.

По друг начин казано – що се отнася до съвременната държавна политика за децата, аналогията с някогашното еничарство не е лишена от смисъл приумица. Днес се създава усещането за един нов вид еничарство, макар и пречупепно през културно-историческия контекст. Точно както някогашния султан, съвременният управленски елит има намерение да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка.

Затова и събирачът на модерния „кръвен данък” (сега той е преоблечен ту като социален служител, ту като представител на държавната образователна институция, ту като психолог, ту като представител на НПО с развинтена сексуална фантазия) се е ангажирал да подложи невръстните деца – новите еничари – на специално неморално обучение, имащо за цел да забравят семейство, род и народ, да научат езика на развалата и да бъдат индоктринирани в разрушителната джендър идеология, като загубят представа дори за пола си. И бавно и незабележимо политиката на създаване на ново общество – обществото от „нови воини” или еничари – става приоритетна държавна политика. 

Доказателствата за една такава теза са много, като най-пресните са текстовете от предизвикващия правен хаос Закон за социалните услуги например. В този закон са налице такова неистово желание българските деца да бъдат индоктринирани в новата, чужда за вярата, традицията и народа ни джендър идеология; такъв стремеж към противопоставянето на  родители и деца, целящ разкъсване на родовата връзка; такава възможност за упражняване на безконтролна власт от социалните служби и доставчиците на услуги в семейния и личен живот, че макар и процесът на духовно и в някои случаи дори на физическо отнемане на деца да не се нарича кръвен данък, то той на практика е точно такъв.

Тази тема може да бъде развита още, но за да не натоварим разсъжденията с прекалено много метафори, нека преминем към нейната развръзка.

В съзвучие с романа на Антон Дончев отново времето е разделно, защото отново има алчен апетит от страна на елитарните кръгове да сложат ръка на най-уязвимото – децата  – и да се разруши онази структура, на която се крепи здравото общество – традиционното семейството.

Когато беззаконието се въвежда със закон, съпротивата става задължение, твърди един автор от зората на американската нация. Тази мисъл е особено актуална днес, когато виждаме, че беззаконието на съвременното социално „девширме”  се въвежда чрез използването на светския закон. Адекватната съпротива срещу събирането на социалния кръвен данък днес е различна от тази на предците ни. Ние няма да женим децата си на невръстна възраст, нито ще ги осакатяваме. Не. Ние ще издигнем гласа си – гласа на свободните хора, които разбират света около себе си, виждат го през очите на истината, готови са да живеят за нея и отказват да платят „кръвния данък”, събиран от социалните служби. Защото платежното средство е бъдещето на собствените им деца.

Заключение. „Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г. Но днес отново времето е разделно. Днес още едни събирачи на кръвен данък се опитват, макар и по доста по-рафиниран начин, да създадат нови еничари, които като „нови воини” на един безбожен свят да изиграят същата негативна роля, която в гореспоменатия роман се пада на Караибрахим. Добрата новина е, че този път ние можем да участваме в донаписването на сюжета на тази история.

Публикувана в Блог