На 30-ти септември във Варна се проведе организиран от Свобода за всеки семинар на тема „Свобода на религията и служението на църквите“. На форума, на който присъстваха пастори, служители, проповедници, мисионери, активни миряни и християни юристи от страната, бяха дискутирани теми, свързани с обществено-политически и правно значими тенденции, които имат отношение към вярата и към църковната мисия и живот.

По време на събитието адв. д-р Виктор Костов  посочи същността на промените в Закона за вероизповеданията и тяхното въздействие върху евангелските църкви. Правозащитникът обърна специално внимание и на опитите за нахлуване на хомосексуалните и джендър идеологии в семейната неприкосновеност чрез новите социални закони. 30 години след падане на атеистичния режим българската държава все още има да учи уроци по демокрация и човешки права. Доказателство за тази тревожна констатация е, че традиционното семейство днес отново е подложено на атаки чрез нови закони за права на децата и социални „услуги“. Адвокат Костов акцентира върху политическите и законови промени, които целят да разрушат традиционното християнско семейство и семейните ценности. От казаното от лектора се наложи извода, че църквата играе важна роля не само в изграждането на характера и сплотеността на вярващите, но и в обществото, като негов стожер и коректив.

От своя страна адв. Лоркан Прайс от Alliance Defending Freedom (Алианс за защита на свободата) говори както за тенденциите на настъпление на ЛГБТИ идеологията в Европа, така и за заплахата от ограничаването на свободата на словото на живеещите на Стария континент, които имат критично отношение към тези идеологии. Адв. Прайс даде конкретни примери за недопустимото потискане на правото на  европейските граждани да говорят свободно.  

По време на дискусиите с участниците във форума двамата лектори набелязаха възможни насоки за действие и разясниха правата на вярващите. Те обясниха с примери от своята практика, че свободното служене на църквите в посока на противопоставяне на атаката срещу духовните устои на личността е от критично значение за свободата в обществото. Вярващите християни не могат да стоят безучастни. Не и днес. Не и във време като това.

Публикувана в Блог
Събота, 10 Август 2019 14:29

Перверзията като религия и вяра

from marriage to civil partnership small1. Перверзията и законът.

Преди да разсъдя за разврата като религия и вяра, нека първо спомена за онова, което прочетох преди няколко дена (5 август) в един вестник; там чета заглавието: „Край на брака – вече ще има само граждански съюзи“; към него има и подзаглавие: „Промяната в закона скоро ще позволи на съпрузите мъж и жена да сключат граждански съюз, без да е необходимо да се развеждат“ (оттук е понятно, че досега се е изисквал развод, за да се сключи нов „съюз“). Най-отгоре вестникът публикува снимката на „щастлива“ семейна двойка (и двамата на по 39 г., в ръцете на бащата е едното от двете им деца), сключила брак само преди няколко години, но днес вече „осъзнала“, че бракът е нещо вредно и изживяло времето си и че двамата с нетърпение чакат деня, в който законът ще влезе в сила (това най-вероятно ще стане след няколко месеца, през януари 2020 г., пояснява вестникът), та те да бъдат сред първите женени двойки, които ще „конвертират“ (както се изразява медията) брака си в гражданско съжителство.

Читателят вече разбира, че новината не е от български вестник и че се отнася за друга страна; в нашия случай това е Великобритания. Но ние знаем, че често каквото лъхне от Запад, скоро достига и до нас и ни облива, без да искаме това или пък понякога и без да знаем, че скоро нещо ще ни облее.

Тази новина не изглежда толкова шокираща – все повече разбираме, че объркването на съзнанието на хората в т.нар. демократичен и либерален Запад продължава с интензивни темпове и че за мнозина черното и бялото отдавна вече са си разменили местата. И въпреки това ние, които живеем в уж недемократично общество и където законите невинаги имат силата, която би трябвало да имат, според както силата на закона се разбира в юриспруденцията, продължаваме да се удивляваме на мисленето на тези хора, защото то дотолкова се е извратило, че се чудим дали те действително са човеци и имат нещо общо с човешката раса или пък са подобие на някакви роботи и продукт на псевдочовек, който бива оформян от перверзната политика на управляващите в онези материално богати, но духовно бедни страни.

Ето с няколко думи (от същата статия във вестника) какво си мислят двамата съпрузи (които, както ще видим, всъщност никога не са били истински съпрузи). Съпругата Кели казва: „Чувствам се като продадена. Сключих брак, като се омъжих, но това стана, след като се отказах от всичките си принципи [в моя живот]. Винаги съм била против брака, но не поради някакви лични причини, а поради това, че съм феминистка“. И тя продължава, като ни убеждава, че гражданският съюз е правилният съюз между двама човека, защото той предоставя законова и финансова защита за двете им малки деца, без да им налага „бруталните“ и „патриархалните“ правила на брака. Кели и съпругът ѝ Марк споделят, че дори и в деня на сключване на брака си те все още са се колебаели дали да го сключат или не и затова не казали на никого от приятелите си, че отиват в гражданското. „Бракът“ (всъщност – някакъв граждански формализъм!) бил сключен само в присъствието на двама свидетели, които при това не познавали нито роднините на двойката, нито някого от приятелите им.

Кели продължава: „Приятелите ми, за които смятам, че са либерални хора, се чудят защо булката трябва да носи бяло? Защо тя трябва да носи фамилията на съпруга си? На жените досега се гледаше като на собственост и повечето обичаи и традиции изхождат именно от това разбиране. Бащата отвежда булката към олтара – та това също е символ на предаване на „собствеността.“ По време на тържеството на всички други се дава думата за речи и приветствия, но не и на булката“.

Немалко съпрузи [в тази страна] от много години насам очакват този закон, добавя вестникът. Дава се пример с една друга съпруга, Кели на 64 г., която вече 34 години е омъжена за Хю, на 67 г., но тя също днес се оплаква, че бракът ѝ е попречил да отстоява феминистките си принципи. И тя казва: „[През всичките тези години] изпитвах чувство на вина, особено когато някой се обръщаше към мен на фамилно име – това на съпруга ми“. Сетне медията допълва, че двамата съпрузи сключили брак в местно гражданско, където тя била облечена с джинси и по време на церемонията дори не си разменили пръстени.

И тъй, първият извод е, че тези двойки едва ли могат да бъдат наречени съпруг и съпруга и че те всъщност живеят едва ли не на някакви договорни начала. Известно е, че славянският корен на думата „съпруг/а“ означава „впрегнати заедно“, т.е. мъжът и жената са съвместно „прилепени“, както Библията учи, и че единият не може да тегли ралото без другия, т.е. животът и неговите несгоди трябва да се понасят от двамата заедно и еднакво. И вторият извод е, че всъщност перверзните (т.е. с обърната стойност) разсъждения за брака и за договорното начало на гражданското съжителство най-често идват от страна на феминистите (феминистките преди всичко) и неправилното (и глупаво, според мен) разбиране за ролята на жената в обществото. Мъжете в повечето случаи не изразяват мнението си и мълчешком се съгласяват с жените феминистки (изглежда чехълът все пак играе някаква роля в тези домове!).

from marriage to civil partnership

Защо чак сега през август подобни новини се пускат по медиите, след като Върховният съд още миналата година оповестил, че и брачните двойки трябва да имат право на гражданско съжителство (през 2004 г. е приет закон, който дава право на гей-двойките да сключват граждански съюзи, но законът не дава това право на женените двойки). По стара „демократична“ традиция, правителството дава възможност на всеки в обществото да се изкаже по даден въпрос и след като се съберат достатъчно мнения, тогава то взема съответните решения, като уж се вслушва в гласа на народа. Практиката от последните няколко десетилетия обаче посочва, че всъщност правителството си приема каквито иска мерки и че гласът на народа най-често не се чува („демокрацията“ всъщност е само обявена, но не и приложена; разбира се, и у нас положението е същото). Та така и при този случай: управляващите дават възможност до 20 август 2019 г. да се съберат мнения по въпроса за отнетото „право“ на женените да могат и те да сключват граждански съюзи и след това следват няколко месеца процедура за приемане на закона, който най-вероятно ще влезе в сила след няколко месеца, през януари 2020 г.

В края на статията си вестникът публикува снимката на двамата хомосексуални перверзни типове – Елтън Джон и „съпруга“ му Дейвид Фърниш, сключили граждански съюз през 2005 г., но „оженили“ се през 2014 г. След снимката следват някои обобщения: след като през 2014 г. се даде право на еднополовите двойки да сключват „брак“, броят на гражданските съюзи рязко намалял, но затова пък броят на еднополовите „бракове“ рязко се увеличил; същевременно броят на браковете на хетеросексуалните (т.е. нормалната брачна двойка от мъж и жена) също драстично намалява. Та сега човек се чуди дали с даването на „право“ на естествената брачна двойка да живее на основата на гражданско съжителство, а не на брак, правителството иска отново да увеличи броя на тази форма на съжителство (било на хетеросексуалните, било на хомосексуалните) и да върне „отнетото“ право на нормалните брачни двойки, или пък управляващите имат други по-далечни цели.

2. Перверзията като религия и вяра.

Странно съчетание, ще каже някой: думата „перверзия“ никак не си пасва редом с думите „религия“ или „вяра“. Но нали знаем, че „и бесовете вярват“ (Яков 2:19), и атеистите имат вяра, и анимистите имат вяра, и т.н. А всъщност колкото повече разсъждаваме за новото перверзно мислене на немалко хора в „либералния“ богат Запад, толкова повече стигаме до мисълта, че тяхната убеденост действително граничи с религията и вярата. На мен самия ми се е случвало да разговарям с подобни типове и за тях перверзията е толкова естествена, колкото естествено е да наречеш бялото – бяло и черното – черно. Те не само дълбоко вярват, че имат същите права и свободи като всички останали хора и че хомосексуализмът е най-естественото нещо на света, но биват изключително обидени и вътрешно наранени, ако някой им каже, че това всъщност не са права и свободи, а заблуда и съждение на собствения им ум без никаква практическа стойност в живота на хората. Само една силна вяра може да поддържа подобна дълбока убеденост. Но каква вяра? Повече от ясно е: това не е истинската вяра, а вярата на бесовете, които всячески желаят да погубят душата на човека.

Макар често да съм се замислял за вярата на невярващите (включително на первезниците) в истинския Бог, една статия отпреди два-три дена (7 август) отново ме върна към тези мисли: в нея прочетох мнението, че убедеността на ЛГБТ хората всъщност представлява тяхната религия. Материалът разказва за усилията на организациите на хуманистите във Великобритания за забрана със закон провеждането на християнски събрания в началото на учебния ден в училищата (това все още е законово положение в Англия и Уелс за всички училища в тези два британски региона, независимо от факта, че преобладаващият процент британци са невярващи) – в статията се говори за борбата на хуманистите срещу едно училище в Оксфорд, но тя е насочена въобще към училищата и към най-младите хора на страната. В същото време тези атеисти се борят за въвеждането на сексуално обучение и за най-малките (петгодишните), където децата задължително трябва да се запознаят със „същността“ на хомосексуализма и на ЛГБТ хората и техните права. В тази връзка Андрея Уилямс, изпълнителен директор на Christian Concern, казва: „Измислени идеи, такива като джендър идентичността, се преподават на децата от най-ранна училищна възраст. Тези идеи нямат никакво реално покритие в живота и въпреки това те биват преподавани с такава религиозна убеденост, която далеч надхвърля убедеността и идеите на християнските събрания преди началото на учебния ден“. И тя обобщава: „Време е хуманистите във Великобритания да осъзнаят, че отдаването на предпочитания на религията на ЛГБТ идеолозите всъщност нарушава собствените им принципи за секуларизъм“.

Макар и да знам, че хората, които не изповядват истинския Бог и които нямат истински религиозен живот, също имат някаква своя религия и своя вяра, досега не бях се замислял по-задълбочено над това, че религията и вярата на перверзниците и на хуманистите действително може да бъде по-силна от вярата на хората, които се уповават на Бога. Не бих се наел да твърдя, че невярващите могат да имат по-силна вяра от християните, но същевременно виждам, че усилията на съвременните социални инженери и политиката на прокарване на все по-перверзни закони в отделни страни все повече и повече усилва убедеността на извратените хора в правотата им и че тази убеденост по много свои признаци действително прилича на религия и на вяра. Лъжовна, извратена, греховна, порочна и античовешка – но все пак вяра. И борбата ни срещу греха в днешно време всъщност представлява борба между два типа вярване и доказване на истинността на едната вяра и пагубния характер на другата вяра.

Всяка религия задължително има съответстваща организация (организационна структура). А извратените не само вярват на болния си разсъдък и на онова, което подобно на тях извратени политици (или уж нормални политици, но с извратено мислене, насочено към спечелване на изборни гласове, пък ако ще тези гласове да са и на бесовете) им втълпяват, но имат и добре изградени структури, които – нека да забележим – последователно се подкрепят от държавата и политиците, за разлика от църквите, които държавата всячески се опитва да отдели от себе си. Дори и за непредубедения вече трябва да е ясно, че хомосексуалната и джендърната идеология все повече се превръща в религия (по-точно – в антирелигия) и вярване, които със силата на закона биват налагани на обществото.

В заключение ще посоча, че още отсега трябва да разсъдим откъде идва силата на убедеността на извратените политици и перверзните хора в либералния свят, до такава степен, че тя се превръща (или може да се превърне) в религиозна убеденост и във вяра, за да можем да се противопоставим срещу греха и беззаконието с адекватни средства и според както Свещеното Писание ни учи. Днешните политици насила ни карат да живеем в грях, но евангелската истина продължава да ни просвещава и да ни напомня разликата между кривдата и правдата, като ни увещава да се предадем на правдата (да станем „роби на правдата“), а не на греха. Защото помним, че „Всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34), „Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него?“ (Римл. 6:2), „Като се освободихте от греха, станахте роби на правдата“ (Римл. 6:18), т.е. „станахте роби на Бога“ (Римл. 6:22).

Бележка: снимката е взета от статията в The (Sunday) Times.

Публикувана в Блог

bg konst trash can

 

На 24 юли т.г. (2019) Върховен административен съд уважи жалбата[1] на Кристина Палма срещу отказа на Дирекция „Миграция“ да ѝ издаде разрешение за пребиваване на основание сключен във Франция т. нар „еднополов брак“. Еднополовият брак е законен във Франция, но в България, съгласно Конституцията и Семейния кодекс, и въобще българското законодателство, бракът е между мъж и жена.

Цитираното решение ще има редица негативни последици както за сигурността на правната система в страната, така и за това, което наричаме „брак“ от хилядолетия.

Конфликт на правни системи

В решението си Върховен административен съд (ВАС) неправилно подкопава националния суверенитет, като дава приоритет на френския закон, който е подконстиутционен акт, над българската Конституция и закони:

Доводите на административния орган, с които на основание българското законодателство не се признава сключеният в Република [държава] граждански брак между лица от един и същи пол, противоречи на посочената по горе дефиниция за „член на семейството на гражданин на ЕС”. На практика административният орган, позовавайки се на българското законодателство не признава документ за сключен граждански брак съгласно законодателството на държава – членка на ЕС, в нарушение на относимите правни норми.[2]

 

Излиза, че българските имиграционни власти не могат да се позовават на българското законодателство, а следва да признаят документ, признат по чуждо законодателство, било то и на държава членка на ЕС.

Административният орган е отказал пребиваването на Палма на основание еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, защото той не може да бъде основание за пребиваване в България предвид това, че такъв фактически и правен състав по българското право не е разпознат и липсва такова законно основание за включване на някого в категорията „член на семейството на гражданин на ЕС“. Може да е фактическо съжителство или друго основание, но член на семейството не може да бъде „съпруг“ от същия пол.

Българският закон и конституция са повече от ясни. За съжаление обаче, ВАС е счел, че основанието следва да бъде признаването на еднополовия брак като валиден по чуждото законодателство, респективно правейки го валиден, тоест законен, и по българското законодателство, тъй като съдът задължава Дирекция „Миграция“ да уважи чуждото свидетелство за еднополов брак като документ за законен брак в България.

Връзката за даване на приоритета в този конфликт на правото на френския закон е видът тълкуване на договора за свободно придвижване и съответната директива на ЕС. В правото на ЕС Директивата е само препоръка как да се постигне даден резултат от страната членка, в случая в резултата на договора за свободно придвижване. Директивата не е регулация, която има задължително действие.

ВАС обаче счита, че ако несъществуващо по българския закон семейство е такова по френския, то френският закон (подконституционен акт!) следва да бъде третиран като по-висшестояща правна норма от българската конституция. И това – въпреки че искането за пребиваване е именно за пребиваване на българска територия, където би трябвало да действа не френският закон, а българският!

Аргументът на ВАС в случая е, че не бива да се нарушава европейския договор и съответна директива за свободно придвижване на граждани в ЕС. При решаването на конфликта между българската и френската правна система, защо ВАС е решил, че правото на придвижване следва да се определя от преимуществото на френската система в България, а не – че желаещият да се ползва от правото на придвижване следва да се съобрази в този конфликт с ограниченията на българската правна система?

(Ако някой ми беше казал преди години, че ще защитавам ограничителни аспекти в българската правна система, която и до днес остава белязана от бюрократизъм и остатъци от тоталитарната система, не бих му повярвал.)

Опит за соломоновско решение, което е всъщност пилатовско

ВАС се е опитал да реши спора по логиката на поговорката „и вълка сит, и агнето цяло“. Агнето обаче е изядено, а както изглежда, и вълкът никак не е заситен (вж. по-долу). Тълкувайки решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз (СЕС), ВАС е избрал да фаворизира тезата, която е в полза на лесбийската двойка, заявявайки:

Оттук следва, че държавата членка не може да се позовава на своето национално право, за да откаже да признае на своя територия, единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, сключения от него брак с гражданин на Съюза от същия пол в друга държава членка в съответствие с нейното право (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2008 г., C-673/16, т. 36).

С този цитат ВАС ограничава действието на френския еднополов брак на територията на страната единствено и само до казус, който касае признаването на статут на член на семейството на гражданин на ЕС въз основа на сключен в чужбина „еднополов брак“.

В същото време обаче Съдът на Европейския съюз отбелязва че в случаи, когато общественият интерес в страна членка налага ограничаване на правото на придвижване, то това не е невъзможно. Ето цитат от решението „Коман“:

Що се отнася до съображенията, свързани с обществения интерес, редица правителства, които са представили становища пред Съда, се позовават в това отношение на фундаменталния характер на брачната институция и намерението на редица държави членки да поддържат концепцията за тази институция като съюз между мъж и жена, който в някои държави членки е защитен със закони с конституционен статут. В съдебното заседание латвийското правителство посочва, че дори при предположението, че при обстоятелства като тези по главното производство отказът на бракове между лица от един и същи пол, сключен в друга държава членка, представлява ограничение на член 21 ДФЕС, такова ограничение е обосновано от съображения за обществен ред и национална идентичност, както е посочено в член 4, параграф 2 от ДЕС.[3]

 

Това ограничаване обаче е само формално. Въпрос на време е признаването в сферата на свободата на придвижване на неестествения, на практика фактически невъзможен еднополов „брак“, осъществим само като правна фикция, да бъде обект на жалби и спорове и в други правни отрасли.

Например, ако живееща в България хомосексуална двойка чужденци с еднополов брак в чужбина, признат само по повод пребиваване в страната, би искала да се ползва от правото на съпружеска имуществена общност при закупуването на имот.

Разбира се, аргументацията би могла да бъде, че това е невъзможно, защото ВАС е ограничил действието на сключения в друга страна членка еднополов „брак“ като законно основание в България. Но нищо не би попречило на еднополовата двойка да потърси правата си в съда или пред Комисия за защита от дискриминация и по този начин да направи един следващ пробив в закона с цел реализацията на хомосексуалната визия за пълно признаване на еднополовия „брак“ и в България. При наличието на прецедент на ограничено признаване на чуждия закон, нищо не пречи на съда по друг повод да направи още едно „ограничено“ признаване на правата по чуждия закон. И после още едно и още едно.

Пазаруване на бракове

Една съвсем логична и абсолютно правно оправдана последица от решението на ВАС би било така нареченото „пазаруване на бракове“. Един примерен казус. Тъй като по закон в България няма еднополов брак, двойка българи хомосексуалисти отиват в страна членка, където имат възможност да сключат такъв брак. Връщайки се да живеят в България, като българи те няма да имат правото на ограничено прилагане на френския закон, както е в случая Диало–Палма, защото именно като български граждани нямат нужда да подават искане за разрешение за пребиваване. Напротив, за тях ще важат българският закон и конституция с пълна сила, които повеляват, че по закон държавата признава за брак само такъв между мъж и жена, сключен пред държавен орган.

Така на практика ще се окаже, че български граждани имат по-малко права (ако условно приемем, че въобще съществува право на „сексуална ориентация“ или „брачно равенство“),[4] отколкото чуждите граждани на българска територия.  Тоест бракът на хомосексуалисти чужденци, живеещи в България, бива признат, макар и с ограничено действие, по конкретна процедура, докато за българите, сключили законно еднополов брак в чужбина – в друга страна членка на ЕС, този брак няма да има желаното правно действие просто защото, повтаряме, не им се налага да искат право на пребиваване на база на европейската директива за свободно придвижване.

Хомосексуалистки[5] активисти с българско гражданство вече са придвижили такъв казус (Бабулкова срещу община Люлин). Две български лесбийки, сключили "еднополов брак" във Великобритания, получават отказ за вписване на същия в гражданските регистри в България. Подават жалба и губят делото в АССГ. Жалбата им до ВАС ще се гледа най-вероятно през септември. При наличие на тук обсъжданото решение на ВАС, ще е много трудно на същия да изведе решение в подкрепа на отказа на общината да регистрира като законен в България регистрираният в чужбина еднополов брак на двете български лесбийки. Дори ВАС да откаже да уважи жалбата на лесбийската двойка, напълно е възможно, ако еднополовата двойка потърси способи за защита по Закона за защита от дискриминация, тази последваща процедура да установи, че е налице неравно третиране на основа гражданство и сексуална ориентация.

И ако такава дискриминация би била установена, то би следвало държавата да предприеме съответните мерки за поправяне на положението и да осигури равенство съгласно антидискриминационното законодателство. Ако чужденци хомосексуалисти могат да имат признат законен еднополов брак, защо хомосексуалисти, които са български граждани, да нямат възможност техният еднополов брак да бъде признат?

Така е напълно възможно да се стигне до положение, в което християнският и църковен брак няма да поражда законово действие, както е по сега действащия Семеен кодекс, докато противоречащият на природата, религията, морала, традицията и фактическите възможности за участие в брак еднополов брак ще бъде законно признат от държавата.

Всъщност именно към подобен, по-широко приложим за каузата им резултат са се стремели двете лесбийки, участвайки в описаната процедура, довела до решението на ВАС.

Що е брак?

За да си изясним същността на това съдебно решение, както и въобще какво е неговото значение в обществен и личен план, трябва съвсем накратко да изясним въпроса какво е „брак“ и защо той е важен.

В българската Конституция правната дефиниция на брак е съюз между мъж и жена: „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак“ (чл. 46, ал. 1).

Тази дефиниция отразява една доста ограничена версия на общественото разбиране на законодателя за брак. Но за тези, които не вярват в Библията, дефиницията е достатъчно изчерпателна и частично е основана на християнската традиция и вяра и на естеството на нещата, доказани през годините. Конституционното определение за брак не е произведено от някаква безлична държавна фикция в закона, е производно на хилядолетната традиция и християнско влияние, че Бог е създал мъжа и жената и предназначил те да встъпват в близък и интимен съюз, въз основа на който се раждат деца и се създават и оформят семейства и родове.

„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът". (Битие 2:24)

От библейска гледна точка, която всъщност е най-старата и важна в случая, бракът е дефиниран при създаването на човека, описано в книгата Битие, а след това и потвърден като институция от Господ Исус Христос в Новия Завет, в който Той се позовава на старозаветното описание (Вж. Ев. от Матей 19:5). Това, което не виждаме в конституционната дефиниция, е духовната и материална мистерия на брачната връзка между мъжа и жената – превръщането в „една плът“.

Бракът не е само интимна, религиозна или обществена институция, той има национално значение, като създава и икономическа единица, в която функциите са разпределени, и целейки благосъстоянието на формираното семейство, се занимава и с издръжката на същото.

С две думи, бракът е фундаментална обществена институция от критично важно значение за живота на човека и за просъществуването на обществото.

С въвеждането на промени в институцията на брака държавите, въвели така наречения „еднополов брак“, на практика се опитват да създадат един изкуствен брак, който да отговаря на идейните и светогледни нагласи на една малка и елитарна част от обществото. Идеологическата цел е сексуалното освобождаване от норми на поведение в морален смисъл и налагането на демонстративна сексуалната разюзданост като общоприет стандарт. Тази „свобода“ се превежда на правен език, след което се узаконява, за да придобие по-голяма гражданственост.

Така се възпитава цяло едно общество в покорство на господстващата идеология на тези, които имат достъп до властта. Особено драматично по отношение на младото поколение е въздействието на социалното инженерство, осъществявано чрез законодателството.

Чрез легалното въвеждането на идея за брак, която е чужда на традиционното разбиране, се постига целта да се формират участници в едно ново общество, една утопия на щастието на човека без „Бог и без  господар“ – цитираме поета комунист.

Правото и законите не съществуват в някакъв изолиран свят. Тяхната цел е да регулират и ограничават поведение, което е зло и неприемливо за обществото (негативното право), или в по-тоталитарно настроените общества (позитивното право) – изрично да разрешават това, което гражданите, и хората въобще, е позволено да правят (и дори да мислят).

Българската правна система принадлежи към втората категория, на позитивното право, в която държавата цели да обхване всички сфери в живота на хората и да ги регулира със закони и подзаконови актове. Тоест добро е само това, което държавата заяви, че е добро. Всичко останало или е в категорията „противоправно поведение“, или лесно може да попадне в нея. В подобна система законите могат да се превърнат в оръдие за манипулиране и контролиране на общественото мислене и морал.

Ако държавата издаде закони срещу „хомофобията“ например, всички би трябвало да преценят, че този неясен термин всъщност е нещо лошо, защото принципно схващането е, че държавата въвежда закони, които целят добро, а не морално зло. Точно както държавата по времето на комунистическия режим пишеше закони, свързани с това колко е лошо да се говори и мисли против държавната власт и как законът преследва изменниците на партията и на държавата, и въобще на комунистическия морал и визия за личността и обществото. Репресията при отказ да се следват тези тиранични закони имаше „възпитателния ефект“ да създава хора със зомбифицирани реакции и живот.

С подобно законодателство и идеология, която се цели в законодателните промени като средство за въздействие върху обществото, (а не отразява вече установени и естесвено наложили се обществени отношения), се постигат целите на тези, които си представят общество, което се развива, или „прогресира“, по техните елитарни идеи. В тези идеи обикновено човекът има централно място, няма място за Бог, религията и вярата са отживелица именно защото човек се справя сам, контролира живота и морала си, дори пола си, и други подобни заблуди. Човек няма нужда от спасение, няма проблеми, които да не се решават чрез държавни механизми. Човекът се е самосъздал.

Нарочно прескочих от правната аргументация във светогледната, философска и религиозна такава, за да илюстрирам, колкото е възможно в едно кратко изложение, именно тази връзка между право, реалност, житейски проблеми и нуждата от справедливост и истина.

Така става ясно, че в тоталната държава същата, макар че не е създала институцията на брака, е стигнала до форми на функциониране, в които тя, държавата, дава определение на „брак“. И бракът има определение, но и действие, по българския закон и единствено в неговите рамки. „Законен е само гражданският брак“. А гражданският брак е този, който се изпълнява и официализира от „длъжностното лице по гражданското състояние“, тоест държавен служител, обикновено служителка.

Бракът е създаден от Бога не само като „доброволен съюз между мъж и жена“, но и като съюз, в който има божествен план и мистика, недостижима за механичното разпознаване на брака като политическо право, което има нужда да бъде равно прилагано спрямо всички индивиди, по шаблон. Затова и ще остане основният богословски аргумент, че еднополов „брак“ няма и че той не може да съществува, защото противоречи на целите на Създателя за Неговото творение.

За тези, които не приемат християнското и библейско обяснение за брака, естеството на нещата и традицията би трябвало да са неоспорим аргумент в защита на традиционния брак. В еднополовия брак е невъзможно да се родят деца по естествен път. Неслучайно по конституция, за която не може да се каже, че е повлияна от Библията, дефиницията за брак е точно традиционна – бракът е между мъж и жена.

От друга страна, опитът на държавата като изразител на дадени обществени нагласи да измисли нова дефиниция на брак е факт. Този факт обаче остава само в умовете на идеолозите на „прогреса“ и на обърканите законодатели и съдии, които разсъждават „на парче“, без да виждат и дори да се интересуват от голямата картина.

Фактът на преформулирането на брака и насъздаването на закони и съдебни решения, които са в противоречие със здравия разум и с хилядолетните традиции в обществото, е точно толкова убедителен, колкото и ако парламентът приеме закон, че гравитацията вече ще действа не от горе надолу, а обратно; хората няма да падат, а ще излитат в облаците. Такъв закон със сигурност може да се приеме и той ще има точно толкова валидност, колкото законите за „брачно равенство“, в които индивиди от един и същи пол ще се опитват да пресъздадат и да преживеят същността на истинското благословение, интимност и единение на съюза между мъж и жена, така както е създаден от Бога.

Заключение и поглед към бъдещето

Връщаме се на решението на ВАС, за което мнозина казват: „Ама какъв е проблемът?“. Разбира се, когато си сляп, мракът не ти пречи.

Правният, обществен, личен и национален проблем на това решение има много измерения. Споменах някои от тях. С оглед казаното по-горе, виждаме, че въпреки възможността, дадена от решението, което се явява ключово при тълкуването на казуса „Палма“, а именно – решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз, българският съд избирателно накланя везните в полза на правото на свободата на придвижване и свързаното с него признаване на законността на френския еднополов брак, пренебрегвайки българската конституция и обществения интерес. ВАС избирателно цитира параграф 36 от решението на СЕС (относим е по-скоро пар. 39), като пренебрегва пар. 42, в който СЕС се позовава на конкретен казус, свързан с отказа на Литва да признае еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, именно в името на обществения интерес.[6]

В крайна сметка, от гледна точка на слепите, нищо важно не се е случило. Искали жените брак, получили разрешение за пребиваване.

Но за всички останали, които разбират изцяло или поне донякъде фундаменталното значение на брачната институция, е ясно, че когато държавата напусне вековни традиции, естеството на нещата, и здравомислието, то тя вече не може и няма право да налага единна държавна дефиниция за брак, защото самата държава и нейната правосъдна система нямат идея що е то "брак".

Ако се стигне до по-отчетливо налагане на еднополовия „брак“ и в България, страната ще се присъедини към онези 27 и т.н. законодателства, приели със закон неподкрепената нито с факти, нито със здрав разум категория "еднополов брак" в името на равенство, което е погрешно формулирано. Приемането на закони, които противоречат на фактите от действителността, сочи, че законотворците са напуснали реалността и по безпаметен начин претворяват живота и създанието по свой образ и подобие. Християнският брак между един мъж и една жена, чието подобие и към момента битува в българската конституция в очакване да бъде съборено от очаквания натиск на „ЛГБТИ-хората“[7] и техните идеолози. (За българския парламент напускането на реалността няма да е за първи път.)

В опита си да бъде толерантно към европейския закон и погрешно минимизирайки значението на българския закон в казуса, решението на ВАС залага именно тази посока на развитие в правото и обществото и разбира се – в ежедневието на обикновените хора и техните семейства.

Дали ще се случи нещо „страшно“? Нищо повече от това, което е в момента, и в посока на предсказано от мен по-горе развитие. Социалната посткомунистическа държава, която се самообожествява (тя никога на греши, дори и при изтичане на лични данни на всички работещи българи) и в условията на демокрация, е на път да прекрачи и тази граница – на това що е брак и пол. Тази грешна посока за съжаление ще има и обществена подкрепа, макар и частична. Да не забравяме тази част от българските интелектуалци, които застанаха яростно в защита на абсурдния документ "Истанбулска конвенция". Християнският брак и към момента не е на почит, нито брачната институция е уважавана или значима, за да има някаква видима промяна към по-лошо (половината от гражданските бракове в България завършват с развод). Деградирането на общественото значение на традиционния брак ще доведе да по-нататъшна национална и цивилизационна деградация, тъй като естествените връзки на семейството и семейната обич и подкрепа допълнително ще бъдат разкъсани. Когато човек сам определя съдбата си и е сам на себе си бог, тази тенденция е неизбежна.  

Така решението на ВАС се явява логична правна последица от състоянието на общественото разбиране за народност, семейство, брак, суверенитет, законност, справедливост и вяра – цепене на косъма и правни пируети, в които съдът следва тенденциите на деня, а не извечните ценности и здравия разум. Противопоставянето на подобно компромисно и в крайна сметка порочно правно мислене се явява като борба за устояване на ценностите на гражданското и свободното общество, защото където разумът и истината отъстват, свободата е непостижима.

 (БЕЛЕЖКА: Статията е допълнена след началното ѝ публикуване с някои нови факти относими към темата и незначителни редакционни допълнения.)


адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на Свобода за всеки.


Бележки

[1] Линкът е към решението в сайта на ВАС.

[2] РЕШЕНИЕ № 11351 от 24.07.2019  на ВАС по адм. д. № 11558/2018, вж.

https://cutt.ly/vas-reshenie.

[3] JUDGMENT OF THE COURT (Grand Chamber), 5 June 2018 (*)

(Reference for a preliminary ruling — Citizenship of the Union — Article 21 TFEU — Right of Union citizens to move and reside freely in the territory of the Member States — Directive 2004/38/EC — Article 3 — Beneficiaries — Family members of the Union citizen — Article 2(2)(a) — Definition of ‘spouse’ — Marriage between persons of the same sex — Article 7 — Right of residence for more than three months — Fundamental rights)

In Case C‑673/16. See para. 42. https://cutt.ly/eu-court-coman.

[4] Опонентите биха заявили, че правото на „сексуална ориентация“ е заложено в българското законодателство, по точно в ЗЗДискр. Факт е, че подобно право не е формулирано в нито един основополагащ документ за фундаменталните човешки и граждански права (с незначителни изключения). Това е нова формулировка, идеологически прокарвана на по-ниско законово ниво с очакване за увеличаване на приемането на тези категории в обществото, така че те да се класират, рано или късно, като човешки права наравно с изначалните човешки права. Няма никакво основание да се създава нова класа „човешки права“ въз основа на сексуални преференции, освен ако целта не е същите да се политизират и изведат като морално-политически категории, което всъщност се прави от десетилетия.

[5] Считам, че хомосексуалност и хомосексуализъм са различни понятия. Първото отразява предпочитания в сексуалната сфера на личността, второто е идеологическа платформа за нормализиране на хомосексуалността и налагането ѝ в обществото, вкл. със силата на държавната принуда. Подкрепящи хомосексуализма не са само хомосексуалисти, а доста по-широк кръг хора с леви и „прогресивни“ политически убеждения.

[6] Вж. чл. 21 от ДФЕС, Договор за функционирането на Европейския съюз: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/HTML/?uri=CELEX:12008E021&from=EN.

[7] Фразата е поставена в кавички заради неуместното ѝ звучене в българския език – очевидно директно пренесена от малко по-благозвучната ѝ версия на английски език.

Публикувана в Блог

Футболът е любима игра на милиони хора по света, които поне веднъж седмично пълнят стадионите или се вторачват в телевизорите си, за да наблюдават как в продължение на 90 минути 11 атлети от любимия им отбор тичат по „зеления килим” и си подават „коженото кълбо”, за да го придвижат към крайната цел – вратата на противниковия тим. Този най-популярен спорт би бил едно безобидно увлечение, ако не служеше като мощен политически инструмент за проповядване на либерални идеи от хора, чийто основен професионален устрем би следвало да е да намерят начин пълната с въздух топка да се придвижи от точка А до точка В. Вместо това обаче, по време на големите европейски и световни турнири немалко от същите тези спортни деятели се занимават с популяризирането на леви политически идеи, като подкрепят светско-хуманистичната интерпретретация на темата за равенството между половете, толерантността към хората с различна сексуална ориентация, единството (каквото и да значи това) и др. и облъчват нищо неподозиращите зрители по футболните арени или пред малките екрани.

Съществен принос към разпространението на либералния политически светоглед по спортните площадки напоследък започна да придобива футболът, практикуван от жени. Международната футболна федерация (ФИФА) инвестира все повече финансови средства по посока на жените, ритащи топка, а те – жените, ритащи топка, сякаш от благодарност, все по-успешно започват да се включват в политическия либерален хор, огласящ глобалния футболен свят.

Кулминацията в издигането на женския футбол на пиедестала на значимите спортни събития бе проведеното във Франция 8-мо издание на Световното първенство в периода 7 юни – 7 юли. Световен шампион стана отборът на САЩ. Дотук нищо необичайно – всеки турнир си има своя победител. Проблемът стана явен обаче, когато успехът на американките, вместо да бъде включен единствено в спортната част на световните информационни емисии, се превърна в една от водещите политически новини. Това се случи, защото, с властта, която известността им дава, състезателките на отбора се вживяха в ролята си на мисионерки посланички на лявата политическа идология, вместо да погледнат на себе си като на най-обикновени труженици на полето на ритащите топка.  

Арогантни, дръзки, заслепени и незачитащи страната, която представляват, през цялото време на турнира те правеха редица коментари, насочени срещу родината им и в частност – срещу президента Тръмп и неговата администрация. Сред необузданите спортистки феминстки имаше и такива като Меган Рапиноу например, чиято „звезда” светеше по-ярко от „звездите” на останалите. Войнстваща защитничка на ЛГБТ обществото (лесбийки, гейове, бисексуани и трансджендър хора), Рапиноу игнорира националния химн преди мачовете от Световната купа и по време на турнира открито заяви, че не би отишла в Белия дом, ако бъде поканена при евентуална титла на американките, защото с президента споделят различни ценности. И титлата стана факт, а публичните изяви и медийното внимание около американския женски футболен отбор наистина помогна за популяризирането на каузата на самозабравилите се феминистки и хомосексуалисти.

Но какво от това? Каква е стойността на тази новина? Какво ни интeресува нас, обикновените неинтересуващи се от женски футбол граждани на суверенна страна, намираща се на хиляди километри от мястото на събитието? Интересува ни. Интересува ни, защото тук не става въпрос за нищо незначеща спортна игра, а за поредния, макар и наглед незначителен сблъсък от една нова световна война. Войната за отстояване на ценностите. Конфликт, който може да се окаже, че ще има фатални последици върху нашето поколение и върху поколенията след нас. А както ни учи историята на световните войни, дори ние, българите, няма как задълго да запазим неутралитет.

Публикувана в Блог

swedish church homosexual marriage smallЗаконите, както ги разбираме от времето на Просвещението насам, са призвани да внасят ред в една държава и да способстват за равното отношение на гражданите ѝ един към друг и към държавата като гаранция за тяхното добруване. Една от главните цели на закона е да допринася за доброто на човека в държавата.

Но както знаем, тези определения вече не важат в съвременния свят, в който на всяка крачка се сеят лъжи, представяни за истини. Известно е, че тук говоря преди всичко за властимащите (не че обикновените хора не казват лъжи, но за разлика от тях властимащият има властта да ги наложи на подчинените си!); тук говоря преди всичко за „новите“ мислители на бъдещето на човечеството, които виждат в това бъдеще върховенството не на закона, а на „правото“ – всеки човек и всички ние имаме права и можем да ги упражняваме според разбиранията си. А правата на обхванатите от разврат и пороци дори се узаконяват, с което се узаконява и грехът.

O tempora! O mores! (О, времена, о нрави!) – възкликва Цицерон. И наистина, и по негово време злите и греховни нрави (в неговия случай пороците и корупцията в Римската империя и в римския сенат) също били разпространени, но в днешно време този израз вече се разбира, „О времена, о закони на злото“, тъй като узаконяването на едно зло вече е станало „нрав“ (правило, поведение, норма) на властниците в онези държави, които прокараха закони за т.нар. еднополов „брак“.

За всеки човек, който все още продължава да схваща разликата между доброто и злото, хубавото и грозното, добродетелта и порока и т.н., е съвършено непонятно защо е необходимо този извратен „брак“ да бъде узаконен, с което на гражданите на една държава се налага да го спазват и, ако не го спазват, да бъдат подложени на съответни санкции и наказания! Ами искаш да си се развращаваш – развращавай се, жени се и се мъжи за когото си искаш, ако ще и за добитъка си, но си се развращавай сам или пък със себеподобните си, които също са заболели от порока, наречен хомосексуализъм. Но да задължиш чрез закон и гражданите на цялата държава да виждат в твоя разврат „законно право“, срещу което те не могат да възразят или да се противопоставят – това вече е съвсем друга история, това е съвсем друг свят, към който ни тласкат да живеем „новите“ либерали (свободолюбци – пардон, слободолюбци). Защото, наистина: то бива слободия, ама чак толкова, че слободията да стане закон и съответно да бъде законно основание за насилие върху съвестта на човека – е, това не само е прекалено, такава мисъл не е имало и в най-развратения ум откакто човек съществува, та до днес.

Нито през бурните векове от Просвещението насам, нито през предходните епохи от историята на човечеството някой би могъл и да помисли, че едно общество ще приеме за нещо естествено „брака“ между двама човека от един и същи пол. Тази нова проява на злото се появи за пръв път съвсем неотдавна, от началото на новото хилядолетие (макар като идея тя да съществува от доста време преди това): през 2000 година в Холандия бяха предприети първите стъпки за узаконяване на еднополовия „брак“ и на 1 април 2001 г. това вече стана факт, след две години, през 2003 г., Белгия узакони беззаконието, последваха Канада, Норвегия, Швеция и т.н. – та до днес, когато в 30 държави и територии по света злото вече е приело формата на закон, задължителен за техните граждани [1].

Защо властниците в тези страни узакониха порока? Много отговори могат да се дадат на този въпрос, но най-честият сред тях е този за равните права и свободи на всички слоеве на едно гражданско общество; с други думи, демократичното устройство на една страна предполага всички граждани да се ползват от правата и свободите в еднаква степен, независимо от техните възгледи и поведение. Разбира се, ако възгледите ти предполагат поведение, при което крадеш, убиваш, изнасилваш, тероризираш и т.н., то законът веднага те ограничава с цел повече да не причиняваш злини на другите („ограничава“ ще рече затвор). Но ако възгледите и поведението ти не причиняват злини на околните – тогава няма проблем, наслаждавай се на правата и свободите си, които държавата може да ти даде. В нашия случай – можеш да си се жениш и мъжиш за когото си искаш, тъй като с това не навреждаш на другите.

swedish church homosexual marriage

Знаем обаче, че не само стремежът за права и свободи стои в основата на разпространяващото се зло, наречено хомосексуален „брак“. Наистина, за богатите държави от слободния Западен свят прикритието „права и свободи“ е главният лост за узаконяването на еднополовия порок, защото, както знаем, властниците само се прикриват зад тези безсмислени вече изрази, а всъщност извратеният им ум цели по-далечна стратегия за изграждане на общества от доволни и щастливи богати хора, за които думите „любов“ и „щастие“ са единственото мерило за прогрес на човечеството. („не полът е важен, а фактът, че обичам един човек и мога да сключа „брак“ с него“, повтаря си извратеният ум!) Но какво да кажем за такива държави, като Мексико, Бразилия, Уругвай, Аржентина, Колумбия, Еквадор, Тайван и т.н.? Нито са богати, нито пък разбирането им за демокрация е толкова „напреднало“, че даването на права на извратеняците в обществата им да е вече част от мисленето на властниците и на народите на тези страни.

Значи трябва да има и други причини, поради които злото, наречено еднополов „брак“, се възприема и се узаконява във все по-голям брой страни в света – бедни и богати, демократични и недотам демократични, бели или цветнокожи, религиозни или нерелигиозни. През 2009 г. управляващата в Мексико Партия на демократичната революция внесе за разглеждане в парламента и сетне узакони новото беззаконие, въпреки огромните протести на опозицията и на римокатолическата църква (първоначално беззаконието бе установено в столицата, но към днешно време то вече е въведено във всички 31 щати в страната). През следващата година и Аржентина прие закон, особено под въздействието на отделни личности, такива като Силвия Аугсбургер от социалистическата партия, министъра на правосъдието Анибал Фернандез и президентката, Кристина Фернандез де Кирхнер; опозицията на отделни малки партии и на римокатолическата църква бе твърде бързо преодоляна. Колумбия узакони този тип хомосексуализъм през 2016 г. след продължителни дебати, наченати още от 2007 г., въпреки протестите на огромното мнозинство от населението и на християните, както римокатолици, така и протестанти.

Без да продължавам историята на узаконяването на беззаконието във всичките 30 държави (вж. статистиката на Pew Research Center), ще спомена само факта, че в повечето страни извън Западната сфера порокът е узаконен преди всичко поради нагласите на отделни личности или чрез решения на съда – било върховен, било конституционен. Във всички тези страни ЛГБТ-групите предприеха огромни кампании за признаване на техните „права и свободи“ и властимащите, които по време на избори се борят за вота на гласоподавателите, веднага се съгласиха да пренебрегнат мнението на народа си и да въведат новите закони въпреки волята на обществото. И въпреки волята на вярващите, както християни, така и мюсюлмани, юдеи и т.н. Разбира се, и в страните извън Западната сфера аргументите за недискриминация и права се използват с пълна сила за прикритие на порочното мислене на онези, които коват законите.

Ами Тайван? Той узакони беззаконието само преди месец и нещо – на 24 май 2019 г.! И в тази страна игрите между отделни политически партии, а също така влиянието на отделни представители на съдебната власт върху общественото мнение, доведоха до приемането на закона за еднополовия „брак“ (особено след като на 24 май 2017 г. парламентът премахна дефиницията за брак само между един мъж и една жена и така отвори вратата за други интерпретации на думата „брак“ и „брачен съюз“ – за повече подробности вж. новината в Ню Йорк Таймс).

Но тук може да се съзре и друга причина, освен вече посочените. Само няколко дена след решението на Тайван, на 29 май 2019 г. сп. Икономист излезе със заглавието: „Узаконяването на еднополовия брак неизбежно ще се разпространи из целия Азиатско-Тихоокеански регион, според половината интервюирани в ново изследване на центъра за проучвания на Икономист“. Това ще се случи, твърди икономическото списание, тъй като компаниите и фирмите все повече приемат задължението да третират ЛГБТ лицата равнопоставено с всички останали, за което са се изказали 45% от интервюираните по този въпрос; бизнесът поема обещанието да разпространява и утвърждава на работните места идеите и практиките, отнасящи се до сексуалната ориентация и половата идентичност на всеки служител в дадена компания или фирма. Само за последните три години отношението към ЛГБТ лицата и необходимостта от закони за тяхна защита драстично са се променили – към днешно време почти 40% от хората са склонни към промени в законодателството, твърди списанието. С други думи, новата бизнес култура изглежда неминуемо предполага и „ново“ отношение към хомосексуалистите, които вече не трябва да се схващат като извратеняци, а като хора, упражняващи съответни права и свободи.

Същевременно нас ни смущава и фактът, че немалко църковни общини също признават този вид „брак“ и извършват „бракосъчетание“ над хомосексуалистите. Това са преди всичко църкви, които са считани за държавна църква, напр. в Швеция, Англия, Дания, Норвегия, Исландия и т.н. Щом един министър-председател (в случая шведският, Стефан Льофвен) може да каже, „Свещенослужител няма право да откаже да извърши бракосъчетание на еднополова двойка“, значи църковните служители нямат друг избор, освен да се подчинят на онзи, които поръчва музиката и плаща за нея. Проучване от същата 2017 г. пък сочи, че повече от 90 хиляди шведи са напускали църквата през тази година, което е почти двойно повече от предходната 2016 г. Ми то не може и да бъде другояче – отхвърлянето на вярата и приемането на секуларното и светското мислене и поведение не може да се изроди в друго, освен в грях и порок и напускане на събранието на вярващите в Христос, т.е. Църквата!

Длъжни сме обаче да споменем и подмолната „помощ“ на богатите западни държави за разпространението на хомосексуалния порок в по-бедните държави. Известно е, че и у нас чрез различни неправителствени организации, които получават щедри средства от чужбина, този порок се разпространява все по-бързо и се търсят пътища за промяна в закони и в нормативни актове и законопроекти (като Стратегията за детето, например, или Закона за закрила на детето). Само преди два дена разбирам, че Канада отделила 25 милиона долара за осъществяване на реформи в Украйна по въпроса за пола и половата идентичност; това се прави в рамките на цялостна „помощ“ от 45 милиона долара уж за подкрепа на демокрацията в страната, но по-голямата част от тази сума отива за разясняване на украинския народ как трябва да разбира половата идентичност и какви законови мерки биха могли да се приемат относно ЛБГТ лицата. Надявам се, че няма здравомислещ човек у нас, който все още да вярва, че западните държави помагат на бедните си събратя от благородни пориви: „помощта“ е само претекст за постигане на геополитически цели и продължаване на манията за „врага“ (в случая – Русия), та военнопромишлените комплекси да продължават да смучат пари от данъкоплатците за военните си авантюри. Да не би някой да го беше грижа за Ирак и народа му, та разрушиха тази древна държава след лъжите, които англичани и американци пуснаха по света за някакви си химически оръжия? Да не би някой да го е грижа за Украйна и украинския народ? Хайде бе… кукувица все още не ни е изпила ума чак толкова…!

against gay marriage

Като извод можем да заключим, че България би могла да остане встрани от тази заплашителна тенденция към разпространяването на злото, наречено еднополов „брак“, ако по всякакви начини разкриваме и посочваме на политици, управляващи, съдии и отделни организации пагубният характер на разврата с името „хомосексуализъм“. Трябва да посочим аргументите си защо това не е брак и не отговаря на българското традиционно разбиране за семейство и отглеждане на деца [2] и същевременно да предприемаме действия и мерки за противопоставяне на насилието, което Европейският съюз и други международни органи оказват върху страната ни уж с цел по-устойчиво утвърждаване на демокрацията у нас. Аман от тяхната „демокрация“! Не че нямаме нужда от подобряване на условията на действие на гражданското общество у нас – имаме, и то не малка нужда! – но пък да се правим, че не разбираме какво е педерастия, содомия и други подобни гадости, това не е по силите ни и по съвестта ни: Бог ни е дал глава на раменете и разум, а не компютърна схема, която порочните умове в някои страни управляват както си искат, подчинявайки волята на народа си на своето извратено мислене.

Имаме надеждата, че нашата страна няма да стане проводник на злото и че дори може да подскаже на все още незасегнатите от порока, наречен еднополов „брак“, как да се борят срещу него и как да възстановят християнските нравствени норми в своите страни и в Европа (а защо не и в света като цяло).

[1] Това са следните държави с годините на приемане на закона за еднополов „брак“
2001 г. – Холандия
2003 г. – Белгия
2005 г. – Испания и Канада
2006 г. – Южноафриканска република
2008 г. – Норвегия
2009 г. – Швеция и Мексико (само в Мексико сити)
2010 г. – Исландия, Португалия и Аржентина
2012 г. – Дания
2013 г. – Англия и Уейлс, Франция, Бразилия, Уругвай и Нова Зеландия
2014 г. – Люксембург и Шотландия
2015 г. – Финландия, Ирландия, Гренландия и САЩ
2016 г. – Колумбия
2017 г. – Германия, Малта и Австралия
2019 г. – Австрия, Еквадор и Тайван
Може да се забележи, че от последните пет-шест години (от 2013 г. насам), броят на държавите, узаконяващи беззаконието, се увеличава с по няколко на година, а не с по една или две, както е между 2001 и 2013 г.; до края на 2019 г. се очаква още поне две страни да приемат закони за еднополовия „брак“. Данните са на Pew Research Center.

[2] Ето само няколко аргумента против злото, наречено еднополов „брак“ (за повече подробности вж. сайта на организацията за защита на традицията, семейството и собствеността):
1. Това не е брак.
2. Той [т.е. еднополовият „брак“] противоречи на естествените и природните закони.
3. Той отнема на детето единия родител – или майката или бащата.
4. Той узаконява и рекламира хомосексуалния начин на живот.
5. Той превръща едно морално зло в гражданско право.
6. Той не създава семейство, а стерилен съюз по подразбиране.
7. Той премахва загрижеността на държавата за семействата и облагите при сключване на естествения брак.
8. Той налага разбирането си за „брак“ на цялото общество, а не само на отделна група от хора.
9. Той всъщност е краен израз на сексуалната революция от миналите десетилетия.
10. Той ни кара да престъпваме Божията воля.

Бележка: първата снимка е взета от шведската медия The Local, цитирана тук по въпроса за шведската държавна църква и еднополовия „брак“, а втората – от католическата младежка организация за защита на традицията, семейството и собствеността, също цитирана тук.

Публикувана в Блог

Свободата на словото е изконно човешко право, което днес отново е подложено на масирана атака. У все повече хора се засилва усещането за целенасочена и нестихваща кампания за подмяна на ценностите в българското общество и това усещане не е нито масова психоза, нито пък поредната налудничава теория на конспирацията. Ветровете на комунистическата опресия все още подухват в историческото ни съзнание и ето че на обществено-политическата сцена се появява опасността да ни връхлети бурята на нов тоталитарен контрол. Свободата за изразяване на мнение, философско-религиозен светоглед и убеждения отново е застрашена от цензура и друг вид санкции, а ние следва да сме наясно, че ако се откажем от правото да говорим свободно, без съмнение ще се простим и с всичко друго стойностно в живота ни.

Един от многото примери, подкрепящи гореспоменатите, будещи тревога тенденции, е неспиращата негативна кампания срещу журналиста Мартин Карбовски. Хомосексуалистки активисти и правозащитните организации, които представляват, ревностно желаят  да ограничат с помощта на държавния апарат правото на журналиста да говори, защото той често си позволява да прави недопустимото – да заявява това, което мисли, и това, което съвестта му повелява.

Поредната негативна акция срещу работата на г-н Карбовски е отвореното писмо, изпратено от над 100 граждани и общественици по повод излъченото в деня на детето – 01.06. 2019 г. – по bTV предаване „Карбовски: Втори план“ на тема „Системата, която решава кое е най-добро за детето ви: Трагедията на българския баща и неговото дете, отнето от ювеналната юстиция в Холандия.“

Във въпросното предаване журналистът дава публичност на историята на един български баща, който от пет години не е виждал детето си. Синът на интервюирания в репортажа мъж е изведен зад граница от майка му и след намесата на Интерпол е открит в Холандия. Холандският съд обаче отказва да се съобрази с решението на българския съд, който е дал родителските права на бащата и вместо да постанови логичното – синът да бъде върнат на бащата, решава за детето да се погрижи службата за закрила на детето в Холандия.

Разказът за битката на безсилния срещу холандската бюрократична държавна машина баща е покъртителен не само защото е лична трагедия на един българин, но и поради факта, че описаният случай не е изолирано явление. В предаването още веднъж става ясно, че често срещана практика е в „свободна” Европа деца да бъдат отвличани от семействата им под предлог, че държавата се грижи за най-добрия интерес на детето.

Но нека се върнем на темата за свободата за словото. След излъчването на предаването на тема „Системата, която решава кое е най-добро за детето ви: Трагедията на българския баща и неговото дете, отнето от ювеналната юстиция в Холандия“ над 100 граждани и общественици изпращат открито писмо до София Владимирова – Съвет за електронни медии, Атанас Генов – Асоциация на българските радио и телевизионни оператори, Вежди Рашидов – Комисия по култура и медии към Народното събрание, и БТВ Медия груп, с копие до Бойко Борисов – Министър-председател на Република България, Румен Радев – Президент на Република България, Цвета Караянчева – Председател на Народното събрание, Бисер Петков – Министър на труда и социалната политика, Екатерина Захариева – Министър на външните работи, Елеонора Лилова – Председател на Държавната агенция за закрила на детето, Сотир Цацаров – Главен прокурор на Република България, Мая Манолова – Омбудсман на Република България, Асоциация на европейските журналисти в България, Главна дирекция „Борба с организираната престъпност” към Министерство на вътрешните работи, Държавна агенция за национална сигурност, Посолство на кралство Нидерландия в България.

Желанието на тези над сто граждани и общественици, най-общо казано, е следното: държавните институции да направят необходимото, за да затворят устата на самозабравилия се журналист, който си позволява да разкрие трагедията на един български баща – трагедия, която може да застигне и други напълно нормални родители в свят, в който службата за закрила на детето има специални правомощия. В писмото се твърди следното: „Този материал дезинформира и всява необоснована паника сред българските родители и съдържа твърдения, които не отговарят на истината. Нещо повече: той е в противоречие с изискването да не се допускат предавания, внушаващи страх, ненавист, омраза и нетърпимост сред гражданите”.

Ако си позволим да разтълкуваме доводите на възмутените активисти в този кратък пасаж, ще установим, че според авторите на отвореното писмо „дезинформация”  е изнасянето в публичното пространство на фактите около едно престъпно деяние – отвличането на дете от държава членка на ЕС. Тази „дезинформация”, според разгневените активисти, всява паника сред българските родители, а е много важно българските родители да са спокойни и да не се притесняват от нищо, нищо че българската държава им готви Национална стратегия за детето, която представлява серия от планирани законодателни инициативи за предоставяне  пълна власт на държавата, и респективно на отделните чиновници, над живота на всяко дете и неговото семейство.

В текста на отвореното писмо става ясно, че тези над сто граждани и общественици са силно притеснени, че използвайки правото да говори, г-н Карбовски всява страх, ненавист и омраза в обществото. Сякаш ако детето на който и да е нормален човек  бъде отвлечено от която и да е институция на която и да е държава, такова деяние не би било повод за страх или за ненавист. При цялостния прочит на документа обаче се избистря и истинската причина за „основателното” притеснение на активистите – в предаването бащата на отвлеченото дете прави пряка връзка между насилственото отделяне на деца от родителите им и практиката същите тези деца да бъдат давани за осиновяване от хомосексуални двойки. Ето това вече е възмутително твърдение. Възмутително вярно твърдение.

Гражданите, автори на отвореното писмо, са така изпълнени с негодувание, че не просто изразяват мнение, а настояват за контрол над свободата на другите граждани, които не споделят техните идеи, да говорят, с което ясно разкриват тоталитарната същност на идеологическия си светоглед. Защитавайки собствените си права, те искат да отнемат правото на другия да има мнение.

 „Настояваме държавата да започне да работи в интерес на своите граждани, а не да бездейства, докато пропагандата и дезинформацията всяват страх в българското общество”, завършва отвореното писмо на възмутените граждани, чиито организации през последните години са всявали немалко страх в българското общество, внушавайки например, че повечето български мъже са насилници.

Ето непълен списък на някои от организациите, които стоят зад изготвянето на отвореното писмо срещу журналиста Мартин Карбовски: – Маргиналия, Национална мрежа за децата, Фондация „Конкордия“, Асоциация „Българско психоаналитично пространство“, Сдружение за педагогическа и социална помощ за деца ФИЦЕ–България, Център „Амалипе“, избран за представител на ромските НПО в Комитета за наблюдение на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, Институт по социални дейности и практики (ИСДП), Сдружение „Самаряни“, Сдружение „Каритас“ – Русе, Сдружение ЛГБТ – Пловдив и др. Може би вече сте чували за пропагандната и дезинформационна дейност на някои от тях.

В заключение: Темата за свободата на словото ще продължава да е актуална в обществено-политическия дебат, защото е тема за достойнството, вярата, мира, надеждата, свободната личност. Темата за свободата на словото е особено актуална в исторически момент като настоящия, защото някой отново иска да ни отнеме свободата. Този някой настоява държавата да задейства машината си, за да затвори устата на говорещите свободно. Този някой настоява да бъде ограничена свободата на словото. Този някои иска да заграби правата на другите. Но този някой няма да успее, докато има хора, които говорят и действат свободно, защото в крайна сметка силата на свободно заявената истина е по-голяма от оръжието на хомосексуалната идеологическа заблуда.

Публикувана в Блог

jamie shupe newsЗлото има много лица, то разрушава всичко ценно, което всеки отделен човек и обществата като цяло се опитват да спазват през живота си. Злото обаче има особено жестоко лице, когато действа като закон и въвежда човека в грях, заставяйки го да води пагубен за неговата изконна природа живот. Темата за т.нар. „трети пол“ бе вече многократно засягана тук, на сайта на „Свобода за всеки“, а също така и в обществените дискусии у нас, но тя бе разглеждана преди всичко във физически и биологически план, като разумните хора, а също вярващите, доказваха, че полът не може да бъде друг, освен бинарен, т.е. състоящ се от двойката „мъж“ и „жена“, и че „трети пол“ не може да съществува като никаква реалност. Но една скорошна „изповед“ на човек, който бе законно признат за принадлежащ към „третия пол“, ме накара да разсъдя върху това зло от гледна точка на неговата социална функция и ролята, която то играе в политическия живот, като знаем, че социалните взаимоотношения най-често произтичат от установената (или прокарваната) политика в дадена страна.

Разказът на този трансджендър, на име Джейми Шупи, американец от Портланд, щата Орегон, бе публикуван преди няколко дена, на 10 март 2019 г., (първоначално Daily Signal го публикува и през последните няколко дена и други медии разпространиха историята му) и за няколко дни успях да събера достатъчно материал, позволяващ ми да обобщя трагедията на Шупи и да посоча огромното зло, което политиката и т.нар. политическа коректност може да нанесе на отделните хора, на дадено общество и въобще на човечеството като цяло. Ето разказът му накратко.

Като младеж той започва да чувства, че всъщност за него са характерни повече женски особености (преди всичко що се отнася до начина му на мислене и поведение), отколкото мъжки, и решава, че всъщност природата му е женска, макар биологичният му пол да е мъжки. Междувременно той щастливо се оженва за съпругата си Санди и с нея имат дъщеря. През 2013 г., поради създали се около него обстоятелства, в един момент изпада в сериозен психологически стрес и тъкмо в този момент решава, че той в действителност е жена. Междувременно добре се е запознал от интернет източници как човек може да смени пола си. Обръща се към лекари и те охотно започват да му предписват хормонални медикаменти, предназначени за смяна на пола, започва и терапия в болница в Питсбърг.

jamie shupe 1

Желанието му да се превърне в жена било толкова силно и завладяващо ума му, че през 2015 г. обявил на цял свят за решението си (всъщност публикувал в Ню Йорк Таймс историята си: всекидневникът има специална рубрика за трансджендърите, които споделят историите си). Но въпреки умствените му лутания цели две-три години (разбирайте – лутанията на болната му психика!), Джейми не успял достатъчно твърдо да повярва в себе си, че е жена, докато накрая през 2016 г. изведнъж дошло „просветлението“, че той всъщност не е нито жена, нито мъж, а нещо „трето“ (т.е. че той е не-бинарен); а „просветлението“ дошло, след като дълго време изучавал лицето и тялото си пред огледалото, докато накрая „разбрал“, че не принадлежи нито към мъжки, нито към женския пол.

Джейми лесно склонил двама лекари да го признаят за „третополов“ (а това били лекарите, които не успели да го „превърнат“ в жена и научните им експерименти се провалили) и с техните медицински заключения и след подадена молба в един съд в Орегон успял да убеди съдията (това била съдийка), че той принадлежи към „трети пол“. Съдийката твърде бързо се съгласила с желанието му и през февруари 2017 г. Джейми станал първият човек в САЩ, който законно получил знакът „Х“ в графата за пол (новината била публикувана в Monthly Portland на 20 февруари 2017 г.). След няколко месеца той получава и официалното си свидетелство за раждане, където полът му е определен като „Х“.

Така Джейми постига в живота си „върхът на щастието“ и дори става известен, журналисти непрекъснато го преследват, медиите не спират да пишат за него, интервютата са безкрай, ЛГБТИ общностите го боготворят. И тъкмо там, на върха на славата, започнало стремителното падане надолу към реалността (нали помним израза: „Надеждата крепи човека и го издига все по-нависоко и по-нависоко, докато накрая го пусне от най-високото“), и накрая, някъде в началото на 2019 г., Джейми изведнъж разбрал, в каква голяма лъжа и измама е живял през последните пет-шест години.

jamie shupe 2

Интересното в това негово осъзнаване е не фактът, че той признал пред себе си, че психиката му е болна (и в момента той се лекува психически), а в това, че той всъщност е жертва на една политическа система и политическа коректност, които тотално объркват съзнанието на хората и ги карат да си мислят онова, което им се втълпява. Тук ще приведа думите на самия Джейми Шупи, както той ги предава в публикацията от онзи ден, 10 март.

Някой тогава трябваше да ме спре, но активисткото движение на трансджендърите я уплашиха и тя не можа да ми откаже“ – това са думите му от 2013 г., когато отива при лекарката и настоява тя да начене процедури за смяна на пола му в женски: тя дори не провежда с него разговор, за да разбере мотивите му и желанието му да стане жена, а без много да мисли се заема да му „помогне“ (а всъщност да задълбочи психическото му разстройство).

През следващите две години на умствени лутания и срещите с много лекари, Джейми накрая ще напише: „Макар да знаех, че половата дисфория всъщност е вярване, че принадлежиш към другия пол, нито един лекар не пожела да разсъди заедно с мен в какво вярвам“. Сетне допълва: „Трябваше някой да ми предпише интензивна терапия, която да ме избави от мислите да стана жена. Вместо това лекарите ме караха да се крия в женската баня и да наблюдавам жени и млади момичета как се къпят, което щяло още повече да затвърди убеждението ми, че съм жена“. Две години по-късно той вече разбира каква е една от причините за повърхностното отношение на лекарите, опитващи се да сменят пола му, към желанието на болното му съзнание: „Страхът да не бъдат обвинени в противници на трансджендъризма не позволи на лекарите да ме разпитат по-подробно и евентуално да им докажа, че трябва да сменя пола си“.

Спомняйки си съдебното решение от февруари 2017 г., узаконило „третия“ му пол, Джейми казва: „Съдийката, която узакони "третия" ми пол, трябваше да ме спре, тя трябваше да признае подтика, който я накара да издаде решението си. Тя не само узакони половата ми идентичност, тя всъщност търсеше начин да узакони половата идентичност и на детето си“ (тук в скоби ще посоча, че съдийката имала проблем със собственото си дете, което също „осъзнавало“ себе си като трансджендър, и тъкмо това бил нейният подтик с лека ръка да издаде решението на съда за „третия пол“). Джейми сетне продължава: „Всеки съдия със здрав разум трябваше да ми каже „не“ и да не подпише подобна заповед. "Полът е само една концепция (мисъл, идея), а биологическият пол е този, който определя всеки от нас" – ето това трябваше да каже разумният съдия“.

jamie shupe 4И вече към началото на 2019 г., след осъзнаването на огромната измама, която държавната система може да прокара сред обществото, Джейми пише: „Съществува изобилие от литература, която посочва, че смяната на пола при трансджендърите всъщност не е реална, но когато лекар професионалист ти казва, че си роден в погрешното тяло и когато правителствена служба или съдът узаконяват решението ти да си смениш пола, тъкмо тогава умствено се увреждаш и ставаш объркан кой си всъщност. Тъкмо това се случи с мен“. Сетне допълва: „Нямах никакви сексуални отклонения. Но объркването относно моя пол бе в главата ми и аз трябваше да бъда лекуван. А напротив, всички – лекари, съдии, активисти от всякакъв род – ми втълпяваха тъкмо онези фантазии, които бяха в моя ум“.

И в края на януари 2019 г. Джейми вече заявява: „Не мога повече да понеса тежестта на лъжата върху съвестта ми; двете фалшиви полови идентичности не можаха да убият истината за биологическата ми реалност; няма трети пол, трансджендърите са или мъже, или жени, състоянието им е резултат от някакво разстройство в тяхното полово развитие и затова те имат нужда от помощ и от състрадание“.

И заключава: „Моята роля в по-нататъшното прокарване на тази велика илюзия вече приключи; жертвата в случая не съм аз: съпругата ми, дъщеря ми, американският данъкоплатец – те са истинските жертви“.

След тези признания на Джейми човек се чуди докога политиците и различните активисти за правата на човека и за недискриминация ще продължават да считат хомосексуализма, трансджендъризма и всякакви други налудничави идеи за „пол по желание“ за човешко право и за „свобода на мисълта“, а не си спомнят, че повече от два века насам (от 19-ти век насам и през целия 20-ти век), когато медицината и психологията постигнаха огромен напредък, тези извращения бяха считани за умствено разстройство и тези извратени хора бяха лекувани. Иска ни се да вярваме, че историята на Джейми още веднъж ще припомни на „сексуалните свободолюбци“ истинската причина за желанията на някои хора да сменят пола си и че съответните клиники ще направят лечението им по-успешно; че идеята за „трети пол“ вече е идея на болното съзнание на цяла обществена групировка в дадена държава и че тази групировка също заслужава сериозно медицинско лечение.

И така, в заключение бих казал, че вече можем по-ясно да схванем как се разпространява злото под формата на държавно узаконена „полова идентичност по желание“: фалшивата и изкривено разбираната идея за равноправие и недискриминация, страхът да не бъдеш обвинен в омраза към някоя обществена група, изключителният стремеж на кандидатите за политически и държавни постове да си осигурят колкото се може повече гласове по време на избори, политиката на „усвояване“ на огромни суми пари за „уязвимите обществени групи“ (в нашия случай хомосексуалистите и трансджендърите) и разпространението на „новата етика“ в обществените отношения са всъщност главният корен на злото. Ако можем да премахнем фалшивата идея за равноправие, да преодолеем страха от закона, непозволяващ ти свободно да изкажеш мнението си, да видим политическите игри по време на избори с цел спечелване гласовете на всички видове сексуалисти, да прекратим прибирането на пари в джоба от кампанията срещу дискриминацията и да се преборим с „новите ценности“ с обратен знак на действителните човешки ценности – ето тогава бихме навярно имали известен успех в борбата с тук описаното зло.

За съжаление не съм оптимист, че можем да се преборим с горните заплахи, защото това означава да се борим срещу новите политически (и социални) реалности, които биват налагани на обществата – засега в т.нар. развити страни, но тенденцията е те да бъдат наложени глобално. Като вярващи християни обаче, ние знаем, че злото ще се умножава и греховността ще приеме огромни размери, преди Спасителят отново да дойде да съди живите и мъртвите. Тъкмо в мисионерската ни благовестническа дейност трябва да учим другите и да им посочим какво следва след смъртта на физическото ни тяло, та проповядвайки евангелието, да можем и ние като апостол Павел да кажем, че станахме роби, за да придобием мнозина, станахме юдеи, за да придобием юдеите, станахме подзаконни, за да придобием подзаконните, за нямащите закон станахме като да сме без закон, за да придобием нямащите закон, за немощните станахме немощни, за да придобием немощните, за всички станахме всичко, та да спасим поне някои (срв. Кор. 9:19-22).

Бележка: Снимките са взети от посочените тук публикации. Забележете възможностите на английския език, в който като цяло не съществува граматическата категория „род“, когато той не се отнася до хората и живите същества, и в който местоименията могат напълно да „затъмнят“ половото различие между хората (т.е. „той“ или „тя“) – в английски, когато не искаме да споменем дали става въпрос за „той“ или „тя“, се употребява „техния“ (their); на втората снимка по-горе, взета от The Guardian (и там тя е втора по ред), надписът гласи: „Джейми Шупи с тяхната съпруга Санди Шупи“ („тяхната“ означава или „неговата“ или „нейната“, в зависимост от това в кой граматически род стои определителят или подлогът).

Публикувана в Блог

hunger minister2Това да не е някаква шега? – чувам вече въпроса. Не, няма шега – това е истинска новина, която стана известна вчера, 10 януари 2019 г.! Ето и цитат от новината, поясняващ каква ще бъде функцията на новия министър: „Проучване на размерите, причините и въздействието на глада върху обществото; справяне с проблема за недостига на храна и недохранването; предприемане на стратегии за подобряване на ситуацията в страната“.

Предполагам, че и читателите на нашия блог като мен са гледали фантастични филми или са чели такива книги, в които може да се прочете за какви ли не странни форми на управление на едно общество (или форми на хаос в обществото) чрез съответни министерства или департаменти, например такива „министерства“ като „министерство на щастието“ или „министерство на бъдещето“ или „министерство на самотността“ и т.н. Но не, драги читатели – в разсъждението си тук въобще не се обръщам към научната фантастика, а към днешния ден, към края на второто десетилетие на 21 век.

Ако говорехме за Средновековието, или дори за времето около двете световни войни и разрухата и нещастията, които те причиниха – тогава действително можехме да се замислим дали някакво министерство на глада не би било решение за справяне с този проблем чрез мерките, които то ще предприеме. Ако говорехме за някои от най-бедните държави в света, например такива в Африка или Азия или дори Латинска Америка, тогава също бихме си казали: е, какво лошо има в това да си създадат министерство на глада, щом немалка част от населението на държавата гладува.

Но не. Тук говорим за една от най-мощните в икономическо отношение държави (6-та световна икономическа сила!), за държавата, която векове наред бе символ на прогреса, на науката и техниката, на правата на човека, на свободата, която се полага на всяко човешко същество с раждането му, на изключителни за времето си научни теории и постижения в областта на литературата и изкуството, правото и политиката, на най-новите технологии и т.н. „Но това не може да бъде“, чувам вече гласа на читателя. И аз така мислех – това не може да бъде! Но не, то не само се случи вчера, но вероятно скоро ще узнаем и името на министъра и какво той ще прави, за да се пребори с глада във Великобритания.

hunger minister3

Да, говоря за Великобритания, а не за България. Е, слава Богу! – ще си каже някой. Разбира се, не че у нас няма гладуващи, за които държавата или различни недържавни организации трябва да помислят (пък е немалко сдружения организират кухни за бедните и на различни места у нас борбата с глада все пак има някакъв успех), но да говорим за министър на глада в една от най-мощните в икономическо отношение страни в света – това наистина може да изглежда като откъс от фантастичен роман. Нека да разсъдим: държава, в която само хранителната промишленост годишно хвърля на боклука почти 2 милиона тона храна и която като цяло прахосва над 7 милиона тона храна на година, включително хвърляната на боклука от домакинствата, прави възможен фактът, че над 8 милиона граждани (от около 65 милиона население) гладуват, защото с мизерните заплати не могат да си позволят да се хранят нормално! От години наред слушам вече станалия пословичен израз, особено чест в началото на зимния период: heating or eating – т.е. или ще се отоплявам и ще гладувам, или ще се храня и ще стоя на студено (защото не може да си позволиш и двете наведнъж със стотинките домашен бюджет).

И ако за възрастния човек недохранването може и да не се отрази особено отрицателно върху него (но във всички случаи то се отразява в някаква степен), то какво да кажем за децата – за тези от детските градини, от началните и средните училища? Тъкмо фактът, че почти 20% от децата във Великобритания (всяко пето дете!) до 15 годишна възраст са недохранени, накараха група парламентаристи да предложи разкриването на ново работно място и назначаването на министър на глада. Около половин милион деца във Великобритания всеки ден отиват гладни на училище, и около 870 хиляди деца вечер си лягат гладни. Всичко това заради факта, че родителите им не могат да си позволят да ги нахранят. И това са оценки на ООН, защото досега британските социални служби като че не се тревожеха много от тези факти (макар че от 2017 г. насам все повече се заговори за детския глад в тази страна).

Преди няколко месеца БиБиСи потресе хората с новината си: „Бледни прегладнели деца си пълнят джобовете с училищна храна“. Време трябваше на учители и директори, докато разберат, че немалко деца в техните училища идват с все по-бледна кожа, поради недохранване, и по време на обяда в училищната столова пълнят джобовете си с храна, която вкъщи не могат да си позволят. Една директорка споделя: „Немалко деца станаха все по-бледни, зъбите им са развалени, често са невчесани“, и допълва: „Децата си пълнят джобовете с храна от училищната столова; някъде това го наричат кражба, а ние го наричаме оцеляване“. Нещо повече: „Понеделниците са най-ужасни“, споделя друга директорка, защото ако през седмицата децата някак си намират с какво да задоволят глада си, в събота и неделя, докато са вкъщи, те направо гладуват; „Докъм 9.30 ч. сутринта те вече се чувстват уморени“, завършва тя понеделничния си анализ. Недохранването на децата е показател и за други беди, в които те са изпаднали, защото мизерните заплати на родителите не им позволяват да отопляват домовете си както трябва или пък да купуват дрехи на непрекъснато растящите деца и дори не могат да им осигурят нормални хигиенични условия на живот, като редовно къпане и чисти завивки на леглата.

Отново ще кажа: ако говорехме за някоя бедна държава, както и да е, но тук говорим за държавата, която поне досега бе една от най-мощните в света, но която реши, че може сама да постигне висок икономически ръст (и съответно - социално благополучие), без да е член на Евросъюза и която от референдума за излизането от него преди две години все повече и повече разбира каква социална катастрофа я очаква с това излизане (пък и откъде ли „излиза“ и къде ли „влиза“ – никак не е ясно, но за хората е ясно поне това, че тя все пак е в Европа и че обещаваната на народа успешна търговия с държави, намиращи се на хиляди километри от Острова, изглежда повече като утопия, отколкото като реална икономическа практика; мнозина се чудят дали Великобритания може да излезе от собствената си кожа – Европа – и да влезе в друга кожа и да приеме друга роля). Говорим за държавата, в която хомосексуализмът се развихря с невиждани размери, която в момента обсъжда дали чрез закон да въведе забрана за родителите, които не искат децата им да посещават часовете по сексуално обучение, да ги отпишат от тези часове (както и да предоставя на учениците от горните класове в часовете по сексуално образование редовна информация за центровете по аборти и за правото им на тази „процедура“ – т.е. убийство на човешко същество! – ако съответни обстоятелства налагат аборт – вж. петицията срещу организираната „консултация“ по въпроса).

hunger minister1Ето за коя държава говорим. Ако други страни разкриват нови министерства, макар и с малко странни названия, с оглед на по-доброто бъдеще или добруването на отделния човек в техните общества (например шведското Министерство на бъдещето, или Министерството на щастието в няколко държави, напр. в ОАЕ), то Великобритания разкрива министерски постове, чиито названия отразяват проблемите и бедите на тази страна, такива като министър на самотността (или министър на самотата) и министър на глада (вижте заглавието на новината: „Британците са толкова самотни, че вече имат и министър на самотата“; в нея те признават, че почти 9 милиона британци живеят самотен живот).

Както вече писах в предишна публикация, наистина някой може да си каже: „Ех, да им имам проблемите на британците, я да дойдат в България да ги питам как ще живеят“. Но аз си казвам друго: че не са розови нещата у нас – не са, но, слава Богу, все още не сме достигнали „прогреса“ на британците и не живеем в общество, където от една страна немалка част от народа бедства (защото описаната по-горе картина не говори за нищо друго, освен за тежък социален проблем), а от друга страна различни перверзни идеологии се насаждат на населението и най-вече на младите, а вярващите и техните права все повече биват ограничавани. Не-не, благодаря, не желая такава „демокрация“ и такъв „либерализъм“!

С тези редове в никакъв случай не искам да омаловажа изключителните придобивки, които Великобритания осигурява на гражданите си и на живеещите в страната имигранти – в много отношения тази страна си остава (все още!) водеща в икономическо и социално отношение. Но с изложеното тук се опитвам да подскажа, че трябва да има нещо нередно в тая държава, която наред с разширяващото се социално неравенство и беднотия същевременно налага перверзни идеологии, а вярващите се страхуват гласно да говорят за вярата си. Колкото и да признавам гостоприемството на британците и възможностите на хората от всякаква култура и религия да живеят тук според разбиранията си, не мога да премълчавам престъпното отношение на управляващите спрямо отделни групи хора, включително гладуващите деца и страховете на вярващите, и същевременно широко отворените врати за други групи хора, такива като хомосексуалистите, хуманистите, секуларистите, националистите и т.н. за сметка на всички останали. Когато един народ отстъпи от Бога, то и Бог отстъпва от този народ – Писанието ясно ни говори за това, остава само британците да си спомнят тази голяма истина.

Бел.: снимките са взети от цитираните тук сайтове.

Публикувана в Блог

ivar mountbatten homosexual marriage smallНе-не, все още никой крал или кралица не са обявили дали са хомосексуалисти (перверзници, иначе казано), но озаглавих настоящото разсъждение за разврата като „кралски“, защото днес (19 юни 2018 г.) научихме, че и благородническите кралски особи не са нещо повече от обикновените хора, които са потънали в греховни пороци.

Но преди да начена разсъжденията си, нека погледнем двете снимки: на първата виждаме щастливо семейство с трите си дъщери (мнозина наричат подобно семейство „християнската норма“), а на втората виждаме двама мъже, поставили ръце върху раменете на една жена помежду им; разбира се, за втората снимка може да възникнат различни мнения относно какво всъщност изобразява тя. Но всичко по реда си.

ivar mountbatten homosexual marriage with his kidsЕто новината от днес, която е с доста дълго заглавие, взето от Дейли Мейл: „Първата хомосексуална сватба в кралското семейство: изключителната история на братовчеда на [Британската] кралица лорд Айвар Маунтбатен и „разкошния звяр“, за когото той ще се ожени, като ще бъде отведен под венчилото от бившата си съпруга, която напълно го разбира“. Е на това му се казва заглавие: и изчерпателно, и пълно с гнусотии! Този лорд, виждате ли, си бил щастливо женен и по някое време се развратил и станал хомо и решил да се разведе с обичната си съпруга и да се ожени за някакъв „разкошен звяр“ (какво ли му е разкошното на този „звяр“?!).

ivar mountbatten homosexual marriageИ тъй, съвсем накратко новинарската медия днес ни съобщава следното (цитирам откъси от новината, поместена в онлайн изданието на Дейли Мейл с днешна дата). Лордът, който се пада трети братовчед на британската кралица Елизабет (и който днес е на 56 г.), се жени щастливо преди доста години и от брака със съпругата си Пени имат три прекрасни деца; сам той казва: „Сватбата бе най-щастливият ден през живота ми“. Но изглежда с времето развратът у него се усилва все повече и стига дотам, че става все по-трудно да укрие от жена си хомосексуалните си наклонности и накрая ѝ казва откровено, че повече не може да живее с нея, защото е луд по „новата си любов“ Джеймс Койл. Срещнал го някъде на скиорски курорт в Швейцария и се „влюбил“ в него от пръв поглед.

Но ето кое е най-перверзното в историята: трите му деца по време на брака им с Пени – и трите момичета на 15, 20 и 22 години – били „много отворени“ млади хора и тъкмо момичетата предложили на майка си тя да отведе двамата влюбени към олтара за „венчавката“. Че лордът се е развратил, че жена му и тя приема разврата за ценност, това както и да е, но децата в днешно време да споделят същите възгледи и нрави – ето това е страшното! Когато за пръв път бащата казал на най-голямата си дъщеря, че ще се ожени (или омъжи) за друг мъж, тя му отговорила: „О, татко, това не е нещо за много размисъл, в днешно време това е нормално“.

При това Пени бързо се сприятелила и с новия „съпруг“ на бившия си съпруг, Джеймс Койл, който вече има за свои деца трите момичета. Джеймс я пита: „Ти си хубавица и всеки мъж би искал да те отведе до олтара, как тъй сега спокойно приемаш факта, че съм отнел съпруга ти“? На което Пени му отговаря: „Айвар страшно се промени като мъж през последните години и аз съм изключително щастлива за него. Той стана много по-мил, започна да готви много вкусно. Всички казват, че никога не са го виждали толкова щастлив, колкото е в момента. Радвам се за него и съм щастлива, че той те е избрал за спътник в живота си“. Не само Пени и дъщерите се радват за Айвар, но и всички роднини в кралската фамилия. А по време на едно парти приятел на Айвар казва: „Ако бях гей, със сигурност бих се оженил за Джеймс“. Т.е., такъв хубавец и разкошен мъж бил той! Айвар пък казва: „Още от осемгодишна възраст мъжете ме привличаха много повече от жените. Със сигурност зная, че това е в гените ми. Човек или е гей, или не е. Аз по природа съм гей“.

Разбира се, развратът е и в църквата: естествено, че двамата ще се „оженят“ в църква, където „бракът“ им ще бъде „благословен“. Боже Господи! Дори ме е срам да пиша това, което пиша тук, пък как хората го вършат, че карат и децата да приемат за нормално греха – умът ми не го побира. Пък и честно казано, дори и не искам умът ми да го побере. Защото разсъдъкът и съвестта ми, а също и вярата ми, ясно ми казват кое е редно и кое нередно, кое е бяло и кое е черно, кое е добродетел и кое е порок. Ми само погледнете снимката на тримата: двамата бъдещи „мъже-съпрузи“ и бившата съпруга – колко са щастливи! Лордът дори казва: „Ние сме забавна тройка. Но не в онзи смисъл (предполагам читателят разбира!), в никакъв случай не в онзи смисъл. Ние просто сме щастливи“!

Ех, че щастие се е паднало на тия хора! Боже опази!

Като „правило“ развратниците бяха преди всичко из средите на хората на изкуството (певци, художници, артисти и т.н.), сетне порокът се разпростря и сред другите обществени слоеве – обикновени хора, правителствени служители, военни и т.н., а от днес ставаме свидетели и на нов прецедент: кралските особи, които в християнска Европа най-често са били стожер на нравствеността и добродетелите, вече прегръщат „нормалните“ нови ценности. И други кралски особи – техни роднини – също приемат порока за нещо нормално. Не че кралските особи са нещо повече от обикновените хора, но все пак ролята им в обществата не е съвсем същата като тази на обикновените граждани. Ето защо вместо да кажа, че развратът приема човешки облик (защото няма друг на този свят, който да развратничи, освен човекът!), казах, че той приема кралски облик – издига се към пиедестала на онези, които много векове наред са отстоявали християнските нравствени норми и са ги въплътявали в живота на своите народи. А от днес вече ще наблюдаваме тъкмо обратното: от висотата на кралското си служение лордовете и графините (а може би и самите крале и кралици?) ще налагат новите си развратни разбирания и практики на своите народи и най-важното – на своите деца и на младите хора.

Какво да кажем? Знаем, че злото ще се увеличава, знаем, че „силите на този свят“ ще считат християните за ненормални и дори за врагове на държавата, знаем, че иначе Христос не би дошъл отново на земята да съди живи и мъртви – всичко това го знаем. Но как да отглеждаме децата си, като не знаем утре кой ще обърка ума им и ще ги накара да виждат в порока добродетел, а в добродетелта порок? Затова нека се молим Бог да ни пази, доколкото е възможно, и според нашето дръзновение в молитвите и в следването на Христос, и в края на краищата нека бъде Божията воля: ние пък трябва да сме сигурни за себе си, че в Съдния ден няма да застанем от лявата страна на Съдията, а от дясната Му страна.

Бележка: Снимките са взети от Дейли Мейл.

Публикувана в Блог

Содомокрацията е термин – игра на думи, който съчетава понятията содомия и демокрацията. Содомията е сексуална извратеност – поведение, проявено от жителите на Содом. В този смисъл хомосексуализмът е форма на содомия, защото именно тези противоестествени отношения са практикувани от жителите на описания в Библията град – мястото, където сексуално извратеното поведение и политиката са се сраснали и всъщност са едно цяло. Демокрацията означава управление на народа, но когато управлението толерира содомитското държание, е логично да бъде наречено содомокрация.

В своята последователност към ценностите на съвременния цивилизован свят съществена част от българските политици, под влияние на западните си партньори, придвижват страната към безрезервно приемане на светогледа на ЛГБТИ общността. След като първо разреши провеждането София Прайд 2018 г., в края на април кметът на Столична община Йорданка Фандъкова отново увери, че ще направи всичко необходимо мероприятието да премине мирно и безпроблемно. И така, на 9 юни 2018 година знамената с цветовете на дъгата отново ще се развяват из софийските улици и маршируващите под тях за пореден път ще имат възможността да демонстрират постоянството си в разпространението на пагубната за обществото хомосексуална идеология.

Новото е, че „празничното“ събитие няма да трае само ден. Тържествата на разврата започват почти месец по-рано. Ето какво можете да прочетете във фейсбук страницата София Прайд Спорт:

С вълнение ви съобщаваме, че за пръв път Sofia Pride ще включи в своята програма разнообразна поредица от спортни инициативи и състезания – Sofia Pride Sports! Дълбоко вярваме, че спортът има силата да обединява, създавайки пространство за равен старт, подкрепа и среда, свободна от дискриминации. Стартираме на 12 май и ще предложим богат избор от събития, свързани с футбол, волейбол, бягане, воугинг, бачата, бойни изкуства, семинари по самозащита, здравословно хранене и много други. Следете ни за повече новини!

Иначе казано, спортът за пореден път ще бъде впрегнат в изпълнение на идеологически намерения. Бягането, футболът, волейболът няма вече да са дисциплини със състезателен характер, а ще обслужват пропагандни цели. „Нищо ново под слънцето“, както е казал мъдрецът преди много години. Спортът за един мирен свят“ бе лозунг, който комунистите нагло издигаха по време на студената война, докато съсипваха милиони човешки съдби. Същият ще е ефектът и на спортните мероприятия на Sofia Pride. Младежите с нестандартни сексуални предпочитания няма да ритат топката с цел да я вкарат в противниковата врата, а за да имплантират вируса на фалшивата толерантност в умовете на малки, големи и още по-големи представители на българското общество.  

Още информация за предстоящите „празненства“ получаваме и от следната публикация от новинарския сайт news.bg:

За първа година София Прайд ще организира и съпътстваща спортна програма. Първото събитие от нея ще бъде 3-километрово бягане по двойки, което ще се проведе на 19 май. Събитието е съфинансирано от програмата за спортни събития и младежки форуми на кмета.

Тоест данъкоплатецът, за пореден път, без да осъзнава, ще инвестира от своите пари, за да може разкрепостените в сексуално отношение българи да мерят на воля сили и спортни умения по софийските улици.

Беззаконието има много лица, но определено най-успешно безсрамната му физиономия се прикрива тогава, когато самата държава се държи с него като с прочут спортист или пък като с шоу звезда, на която се е ангажирала да бъде личен гримьор, треньор, PR и бодигард.

Заради уважението към властта, наш дълг е да посочим беззаконието и да заявим ясно, че е недопустимо парите на данъкоплатеца да бъдат разпределяни за пропагандни кампании, които в крайна сметка ще доведат до разпад на обществото.

Любовта към правдата и омразата към беззаконието са характеристики на хората, чийто мироглед е оформен от Абсолютния критерий за истина – Библията. Няма власт, която да не е от Бога, казва апостол Павел (Римляни 13:1), но взимайки пример от самия него, трябва да имаме сетива да разграничаваме властта от този, който я употребява. Да направим въпросната разлика е крайно необходимо, защото често управляващият злоупотребява с влиянието, с което разполага.  А злоупотребата с власт в случая с държавната протекция на хомосексуалната идеология ще струва на българите наистина скъпо.

Публикувана в Блог

images 25Днес, отново, е време разделно. В съзвучие с едноименния роман на Антон Дончев, съвременният българин е изправен пред тежък избор – да се раздели с вяра, съвест, традиции и здрав разум, за да надене „феса“ на една разрушителна идеология, или да отстоява докрай своите убеждения. Отново неморални, недалновидни, объркани, заблудени или просто продажни управници „еничари“ са готови да си поиграят със съдбата на българския народ и да направят поредния опит да го заличат от картата на християнския свят.

Днес за пореден път България се тресе от протести, но докато темите за повишаването на заплатите в някои от държавно субсидираните сектори или за втори лифт на Банско се отнасят до проблеми, чието разрешение не касае пряко всички българските граждани, то евентуалното ратифициране на Истанбулската конвенция ще промени необратимо цялото общество.

И ако скептикът в нас заговори и реши, че такова едно твърдение е поредната преекспонирана медийна истерия, прегърната горещо от странни конспиративно настроени хора, то нека за миг да оставим недоверието настрана и да отворим очите си. Нека си представим как би изглеждал светът, ако абсолютно всички представители на човешкия род, след петдесет години например, от най-малкият до най-възрастният, живеят като формирани, обучени и възпитани да действат без никакви сексуални задръжки. Човешкото въображение е бедно да опише общество, в което не съществува понятие за добро и зло, за морал, човешко достойнство и идентичност, в това число и полова.

Днес, отново, е време разделно. Това бурно време обаче не ни настигна изневиделица – просто пропуснахме първите белези на приближаващата буря. Натискът, оказван върху българските политици от определени хомосексуални лобита в ЕС за приемане на Истанбулската конвенция, не е внезапно появил се природен феномен, засягащ морала и съвестта на хората. Този драматичен натиск е логичното продължение на дългогодишна, целенасочена политика, реализирана със завоалирана и неуморна последователност.  

Хората, които следят опитите на управляващите да подложат българските деца на обучение за възприемане на морално неприемливи практики, може би си спомнят онзи пилотен проект, одобрен от МОН и стартирал през далечната 2012 г., в който на вниманието на учениците бе предложено учебното помагало „Азбука за теб и за мен“.  Ако бяхте разлистили страниците на това помагало, щяхте да видите, че то е част от цял образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за населението. Този учебник за морална деградация още тогава предлагаше на учениците възможност да остареят преждевременно и да се вживеят в ролята на объркан възрастен, който се облича, държи и живее като представител на другия пол.

Ето защо, спомняйки си миналия опит, не бива да смятаме, че докато тече дебатът за или против ратифицирането на Истанбулската конвенция няма опасност т.нар. джендър проекти вече да тровят българските учебни заведения. В сайта http://epicenter.bg четем следната информация:

Варненският свободен университет разкри две джендър специалности с магистърски програми. С тях се готвят педагогически кадри за училище и детската градина, както и своеобразни джендър контрольори на работното място в държавната и в общинската администрация, съобщава Канал 3. Специалностите се рекламират като ексклузивни и са въведени от тази учебна година, вероятно в очакване на ратифициране на Истанбулската конвенция, която отива на Конституционен съд.

Във въпросната публикация особено впечатление прави терминът джендър-контрольор. По внимателният читател ще разбере, че не става въпрос за някаква невинна специалност, а за подготовка на агенти за идващия хомосексуален строй. Потвърждение на засилващата се тенденция за шпионска активност виждаме и в материал, публикуван в сайта http://www.mignews.info, със заглавие Гейове превзеха СУ, “тайна полиция” дебне за хомофобия:

“Тайна полиция” в Софийския университет дебне за хомофобия и трансфобия сред студентите в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Това е извън всякакви български закони, алармираха от Студентски клуб “Единство и сила” в отворено писмо до студентите във ВУЗ-а. Всичко това идва на фона на лютите спорове и разделение в обществото относно Истанбулската конвенция и има ли отворена врата в нея за т.нар. “трети пол”.

Нахлуването на агенти във висшите учебни заведения застрашително ни препраща към друго време, в което под натиска на една политическа супер-сила в страната ни беше установен строй, целящ да погребе вяра, християнски морал, човешко достойнство и национална идентичност. За този период ни напомня един пасаж от Задочни репортажи за Българиякнигата, предизвикала убийствения гняв на лидерите на комунистическия режим в страната. В частта, озаглавена Ехо от студентските години, авторът Георги Марков описва първите срещи на студентите с тайните агенти на новата власт:

Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност.

Нека обърнем внимание в следващите редове от същата книга, че тайнственото присъствие на комунистическите контрольри води до конкретен резултат:

Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. […]

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече. Ние вече бяхме „другари“.

Няколко десетки години по-късно събитията, описани от блестящия писател Георги Марков, звучат повече от актуално. Трябва да сме слепи, за да не видим, че в настоящия исторически момент управляващите имат абсолютно същата цел за внедряване на агенти във висшите училища. Тяхното намерение е младите хора да се превърнат в призраци, маркирано стадо, което е обречено да се претопи в общата идеология на новия хомосексуален строй.

Ще го допуснем ли отново, защото днес… днес, отново, е време разделно.

Публикувана в Блог