„Реших да напиша тази книга, макар и да съзнавам, че малцина ще я прочетат. Кой се интересува от разкази за непознати хора или отдалечени във време и разстояние събития, които на пръв поглед нямат отношение към настоящето. Само дето тези исто­рии са толкова тясно свързани с болното и повредено днес, че нап­раво тръпки да те побият. Идеите, оформили сегашния свят, са пус­нали дълбоки корени и са произвели неизлечими пораже­ния в имунната система на съвременното общество, което не може или не иска да прогледа. Читателите на книгата ми вероятно няма да са много, и все пак реших да я напиша. Длъжен съм да не мълча, когато мога да говоря. Дори да бъда обвинен в егоистични под­буди за публикуването на следващите редове, такъв укор няма как да ме рани. За мен е по-важно да не съм враг на съвестта си. Не и днес, не и в момент като настоящия. Затова реших да пиша.“

Това са думи на лирическия герой от първия разказ на книгата „Марксистки хроники“ – „Говорещият храст“. В тези няколко реда разказвачът прави връзка между мрачното комунистическо минало и пълното с противоречия и наситено с подмолно действащи, разрушителни политики настояще. Съществува ли наистина подобна връзка? Възможно ли е разпадът на вековните морални ценности, но които сме свидетели, да е продукт на идеи, чиято сянка можем да открием не толкова назад във времето – преди няколко десетилетия, във времето на социалистическата измама; в епохата на марксистко-ленинската утопия, която мнозина все още помнят, но на която всъщност позволяват отново да се настани удобно в обществото, понеже бързат да я изтрият от паметта си? 

Лирическият герой обаче не желае да бъде враг на съвестта си и затова иска да говори. За да я посочи, за да стане ясно, че лъжата си остава лъжа, независимо как се е дегизирала. Да говори за нея, може би не е единственото правилно действие, което съвременният човек, търсещ свободата, би могъл да предприеме, но все пак е добро начало. Този, който реши да прочете „Марксистки хроники“, може би ще обърне внимание на нуждата да не позволява на манипулиращите социална и училищна системи да имат претенции за контрол над на семействата и децата, както твърди разказът „Общото дете“; сигурно ще се свърже с посланието, че феминизмът е пагубна идеология, която обърква по разрушителен начин функциите на мъжете и жените в обществото, както разкрива „Кратката любовна история на една начинаеща феминистка“; или пък ще пожелае и той самият да предупреди поне най-близките си, че ако хората не се спрат, ще последват съдбата на експерименталното земноводно от „Как се сварява жаба“, лесно губещо живота си при плавно увеличаване на температурата в тенджерата, в която плува.

Лирическият герой не желае да бъде враг на съвестта си и затова иска да покаже, че сегащното объркано време не е плод на някакво нещастно стечение на обстоятелствата. То е резултат и на агресивната марксистка идеология,  водеща както до масова промивка на мозъци, за която четем в разказите „Знамение“ и „Черно-бели сънища“, така и до масовите зверски убийства на цвета на интелигенцията от първите дни след Девети септември, 1944 г., за което ни информират сюжетите на „Говорещият храст“ и „Като театрална завеса“.   

„Не твърдя, че идеята се роди спонтанно“, споделя разказвачът и продължава: „Тя назряваше през го­дините, прекарани в грозните сиви панелни жилища, в които жи­веех. Доразви се, докато виждах пораженията на жестоката фило­софия, виновна за обезобразяването на безброй човешки животи, включително и на моя. Узря в осъзнаването, че и сегашното поколе­ние е затворено в бляскавата воняща килия, приготвена стара­телно от същия безбожен, себевеличаещ се идол, роден от фал­шивата концепция за свобода, равенство и братство. Концеп­ция, която отхвърля Бога и коронясва на Негово място самотното творение, наречено човек.“

Лирическият герой не желае да бъде враг на съвестта си и започва да разказва историите в книгата „Марксистки хроники“, която можете да намерите в електронната книжарница на Свобода за всеки. И може би тук е моментът да спомена, че аз, като някой, който до голяма степен е отговорен за съществуването на този лирически герой, го подкрепям в начинанието му да не бъде враг на съвестта си, но да започне да говори. А на този, който иска да го чуе – приятно четене.

Публикувана в Блог

christian manuscriptВсекидневно научаваме нови неща и това е най-естествената човешка черта – да опознава света и себе си чрез новото, което постъпва в неговото съзнание. По природа човек е любопитно същество, което съзнателно или не надава ухо или око на новите неща около него; в днешно време ушите и очите ни са препълнени от новини, бликащи от медиите, особено вестниците, телевизията и интернета (включително социалните мрежи). С „поглъщането“ на информационния поток от новини разбираме, че едни са добри, а други не са. Пък и няма как да бъде другояче – човек може да бъде както добър, така и зъл, и тази негова „двуличност“ се проявява и в обществения живот, откъдето най-често медиите черпят материал за новините, които излъчват.

Тези по-философски разсъждения ме водят до по-конкретен въпрос: мога ли да подбирам сред лавината от информация и да чета само добрите новини, или не мога да избегна научаването и на лошите? Предполагам, че повечето хора ще посочат втората възможност като единствено реална (макар че мнозина навярно биха искали да узнаят преди всичко добрите новости; но всъщност, искат или не – те научават и лошите, които като плевели виреят между добрите). Пък и трябва ли да избягваме лошите новини? Както се учим от грешките си, така и от лошите новини можем да извлечем полза и дори да предприемаме действия, ако е необходимо.

И все пак… колчем отворя вестник, или пусна телевизора или погледна в интернета, толкоз лошите новини ме заливат. Под „лоши“ имам предвид събитията, които целят унищожаване на християнската вяра и преследване на християните; има и други лоши новини – от чисто човешка гледна точка: убийства, изнасилвания, грабежи и корупция, лъжи и измами на цели общества и народи и т.н. – но и тях „претеглям“ и преценявам през християнското си съзнание. Ми нека отворим който и да е вестник у нас – ще видим, че половината от новините са свързани с това, кой кого убил или ограбил, кого изнасилили, кой откраднал хиляди и милиони, кой някъде си взривил бомба, кой пък настоявал за узаконяване на беззаконието и т.н. Все по-рядко и по-рядко четем или слушаме новини за добри дела, състрадание, любов, добродетелен живот и т.н.; такива не липсват, но за съжаление са капка в морето от беззаконие и порок.

И тъй, разгръщам страниците само от последните няколко дена и отново се убеждавам, че новините от всички сфери на обществения живот са оцветени с тъмни краски, докато светлите и ярките се броят на пръсти. Наистина, има и тривиални новини или пък такива, които просто ни карат да се усмихнем и бързо да преминем към следващата новина. Нека спомена няколко новости от последните дни, като упомена първо онези в по-светли краски и вървя надолу към по-тъмното и черното (от християнска гледна точка).

Новини, от които можем само да се усмихнем и сетне да ги подминем: чета, например, в днешната преса (16 октомври), „В две училища в Бургас започна изучаването на корейски език“. Е, няма лошо, защо пък българчета да не понаучат тоя език, знае ли човек кога и как може да им потрябва. Но от последните няколко месеца не намерих заглавие „В две български училища започна системно изучаване на основите на християнството“. Чета отпреди няколко дена, че навярно Христос е лекувал с канабис; и че дори в Изх. 30:22-25 има пряко указание за използването на канабис при изготвянето на миро. Ми който мисли, че Иисус е използвал тази дрога – здраве да му е, но по-важното е той да разбере защо Христос е изцерявал и като разбере, да потърси отговор в Писанието или пък да поговори с християни и сетне да се кръсти и да тръгне по пътя на християнското усъвършенстване и следването на Спасителя на света.

Други „любопитни“ новини, които също навярно не тревожат хората много-много: „Руски учен: светът свършва през февруари 2021 г.“ (и по-точно – между 21 и 28 февруари), защото земята щяла да се сблъска с митичната планета Нибур. А друга новина от днес ни казва, че един пастор предвидил настъпването на апокалипсиса и на второто Христово пришествие след година и половина, когато щяло да има израелско-иранска война и Русия щяла да се намеси. И понеже който има много пари, се чуди къде да ги вложи, преди да му ги откраднат, четем такава новина: „Милиардери наляха милиони в Нова Зеландия, за да се спасят от ядрен Апокалипсис“ (само от заглавието се разбира, че те си построили бункери, та дано да оцелеят след очаквания ядрен апокалипсис). Новини от подобен характер (за свършека на света) съществуват от много векове насам и такива сигурно ще има още доста дълго време. Но като се появят, хората волю-неволю ги четат и някои лесно се хващат на думите им. Но не се хващат на думите на Писанието, което ясно казва защо Христос ще дойде втори път на земята и защо ще съди живи и мъртви. Наша е отговорността да ги просветим и да ги упътим към Истината, като същевременно ги учим да не вярват на измислени от човеците полуистини или открити лъжи.

Малко по-сериозни новини, които карат повечето хора да се замислят: в днешния брой на Индепендънт чета, „Канада ще стане най-голяма държава в света, която ще легализира марихуаната“ (имайки предвид т.нар. „медицинска марихуана“); в друго издание на всекидневника пък се казва: „Манхатън извади марихуаната от списъка на забранените вещества“; или пък днешното съобщение: „Забраната да наплескваме децата си се дължи на факта, че днес сред тийнейджърите съществува по-ниската степен на насилие“. Наричам тези новини по-сериозни, тъй като всъщност става въпрос за напълно законна употреба на опиати (дали след време хората няма да предпочетат да живеят в света на халюцинациите под действието на опиати, отколкото в реалния свят?) и за законова забрана да ударя плесница на детето си, когато родителският дълг ми подскаже, че няма друг начин за дисциплиниране на невръстния пакостник.

По-тревожни новини са от характера на друга днешна такава, например „Омразата към който и да е човек може да се наказва като престъпление поради омраза“, или публикуваното преди няколко дена изследване, според което дори в Северна Ирландия вече обществото се изказва в подкрепа на промяна в закона, който да легализира аборта (както е известно, в тази традиционно християнска страна и до днес абортът се счита за престъпление и се наказва с дългогодишен затвор). Християнска защитническа организация дори организира подписка за прекратяване на „бизнеса“ с абортите във Великобритания преди законопроектът да бъде разгледан след една седмица (на 23 октомври). Проблемът на гореспоменатото се състои в това, че за престъпление вече ще може да се считат дори мислите на хората, а абортите могат да бъдат разрешени чак до момента на раждането (с други думи – убиване на пълноценен човек, който след ден или няколко дена трябва да се роди, вж. линка на християнската защитническа организация към думата „подписка“).

Сред най-тревожните и най-тъмно оцветени новини може би трябва да поставим онези, които узаконяват греха чрез политически решения или пък съобщават за противопоставяне вярващите на невярващите и дори на едни вярващи на други вярващи. Преди няколко дена научаваме от Ройтерс, че и кметът на Ню Йорк Бил де Блазио (както преди него кметовете и на други американски градове в други щати) подписал законопроекта за узаконяване на „третия“ пол и възможността за поставяне в паспорта и в свидетелството за раждане на знака „Х“ вместо „мъж“ или „жена“ (при което всеки, който се счита за трансджендър, може да направи тази промяна в паспорта или свидетелството си, когато пожелае). Разбираме, че де Блазио цели привличане на гласовете на трансджендърите в предстоящите кметски избори, но всъщност неговото действие може да се последва и от други политически фигури и да се разпространи още повече; още същият ден Дейли Телеграф пусна тази новост като „гореща новина“ (която съответно заслужава голямо внимание, според тях). Друга новина е със заглавие „В Европа съществува преследване на християните. Европарламентът се призовава да направи нещо по въпроса“ (освен на European Dignity Watch, на YouTube може да се види цялата панелна дискусия, проведена в европарламента – 2 часа и 20 минути). Тревожното в тези новини е фактът, че политиката може да бъде опасно дело (макар че тя може да бъде и добро дело), особено когато налага на населението греховни и противни на здравия разум практики или пък приема закони, ограничаващи правата на вярващите.

Отново от последните дни – политика от по-друг характер: „Руската православна църква прекъсва отношенията си с Константинопол“. Защо? Защото Константинополският патриархат призна независима украинска православна църква, която не функционира под булото на руската (сиреч, под диктата на Москва). Тъй де, православните християни на Константинополската патриаршия вече не са наши братя и сестри в Христос, както не са такива и вярващите православни в Украйна, тъй като те не желаят да бъдат административно подчинени на Москва, а желаят да имат самостоятелна църковна организация. Посочвам тази новина отпреди два-три дена поради това, че подобни политически решения на църковни водачи имат място и в други християнски общини и че те водят до разединение и дори противопоставяне (с горното решение всъщност бе обявено наличието на разкол между двете църкви), вместо до единение и търсене на общи решения в борбата срещу войнстващия атеизъм и политическия секуларизъм, които все повече се разпространяват по света.

Правя този бегъл преглед на новините от последните няколко дена, за да посоча, че като християни ние всъщност всекидневно вземаме решения – кое от прочетеното или видяното оценяваме като добро и кое като лошо и богопротивно, което налага и предприемането на съответни действия. Сред потока от противни новини се появяват и добри примери и те също трябва да ни вдъхновяват за още по-дръзновено подвизаване в християнската вяра. Например, „Мюсюлманин рискува живота си заради спасените от него християнски текстове, които Ислямска държава цели да унищожи“ (мюсюлманското семейство запазило и укривало от джихадистите два древни християнски сирийски ръкописа). Или пък друга новина с днешна дата: „Бивш шеф на службата за пожарна охрана в Атланта, който бе уволнен заради християнската си вяра, ще получи компенсация от един милион и двеста хиляди долара“.

Последното съобщение е особено важно за нас, затова ще се спра още малко на него. Като го четем разбираме, че пожарникарят бил уволнен, защото написал книга, в която се отправяли критики към хомосексуалистите и въобще към сексуалността, според както тя се разбира днес от някои политици. От новината разбираме още, че правителството на щата изисква всеки служител на държавна служба, който начене да пише книга, първо да иска разрешение от местното правителство. Но християнски защитници от приятелска на „Свобода за всеки“ организация – Съюз за защита на свободата (Alliance Defending Freedom: https://adflegal.org/), с която тясно си сътрудничим, се пребориха с правителствените чиновници и законотворците и постигнаха малка, но всъщност знаменателна победа за християнството в Атланта; както споделя адвокат Кевин Териът, „надяваме се този случай да послужи като предупреждение за всяко правителство, което би се опитало да потисне конституционно закрепените свободи на държавните си служители“. Организацията ясно посочи, че подобни случаи представляват грубо нарушение на конституцията (тук – Първа поправка на американската конституция), защото те ограничават фундаменталното право на свободно изразяване.

И тъй, връщайки се към заглавието на настоящото изложение, струва ми се, че макар всекидневните новини да ни заливат повече с негативна информация, отколкото позитивна и полезна такава, от всяка една можем да извлечем някаква поука и съответно да търсим средства и възможности за противопоставяне на силите, които целят ограничаване на правата ни като християни и като граждани на държавата и които дори имат намерение да преследват онези, които не се подчинят на новоизмислените закони и разпоредби, узаконяващи порока и греха. Макар и да знаем, че Бог е верен на ония, които безрезервно Го следват, то ако не си помогнем и ние самите и ако не отстояваме Божиите истини тук в този живот, Той сам няма да стори нищо, без да види желание в сърцето ни и намерение за борба в Негово име.

Бел. Снимката е взета от цитирания тук сайт www.christianheadlines.com/.

Публикувана в Блог

indonesia 14may2018Неделя е, отиваме на църква, след богослужението се опитваме да поддържаме в себе си Христовия образ колкото се може по-дълго и в разговори с другите продължаваме да им предаваме възкресното въодушевление. Понякога в проповедите си по време на службата вмъкваме и темата за злото, проявяващото се в най-различни лица: от вътрешните изкушения на сатаната до видимите за всички прояви на насилие, тероризъм, убийства и т.н.

Разбира се, съзнаваме, че едно е да говорим за злото, друго е на практика да го видим или пък да сме негови жертви. С вътрешните изкушения някак си успяваме да се борим – някои се борят по-успешно, други не чак толкова. Търсим възможности да се борим и с очевидното зло в света, което отнема живота на толкова много хора, особено на християни, които иначе биха продължавали да славят Бога и да вървят по Неговите стъпки: пишем статии и други материали, където изобличаваме злото, опитваме се да мобилизираме различни организации и дори политически партии с цел отговор срещу злото, понякога дори и ние самите вземаме участие в различни прояви, насочени към ограничаване или дори премахване на насилието в обществото. Но злото идва ненадейно, „както крадец идва нощем“ (2Пет 3:10), защото „крадецът идва само за да открадне, убие и погуби“ (Йоан 10:10).

Тъй и тази неделя, 13 май: хората отиват на църква и малко след началото на богослужението църквата се взривява. Други хора в намиращата се недалеч църква също стават жертва на бомбено нападение. И в трета църква, също недалеч от тези двете, вярващите загиват поради терористично нападение. Като четем това, веднага разбираме, че навярно става въпрос за Близкия Изток или някоя друга ислямска страна, където най-често християните са преследвани и убивани. И не сме далеч от истината, но този път случващото се е в Индонезия, във втория му по големина град Сурабая.

Бомбени нападения срещу християни стават и по други краища на земята. Но онова, което се случи тази неделя, а също и вчера, 14 май, направо смразява кръвта поради жестокостта и безчовечието си. Шестчленно семейство: съпруг, съпруга и четири деца. Обичайното индонезийско семейство. Но в тази неделя рано сутринта в 7 ч. бащата ги натоварва в микробуса си и потегля. Преди това майката е привързала мощни бомби към телата на децата си: две дъщери, едното момиче на 9, другото на 12 години, и двама сина, единият на 16, а другият на 18 години. Бащата оставя съпругата и двете си дъщери край църква в един от кварталите на Сурабая, а момчетата с мотоциклет поемат към една римокатолическа църква, той пък с микробуса си се врязва в една петдесятна църква в центъра на града. В същото време, на разстояние не повече от 10 минути, майката и двете дъщери се взривяват в други три църкви, а синовете – в католическата църква.

Вчера пък, 14 май, друго петчленно семейство извършва самоубийствено нападение срещу полицейски участък в същия град. И двете семейства загиват по време на бомбените нападения. Повече за тези ужасяващи случаи може да се прочете на сайта на Врата на Надеждата, който вчера публикува новината (на английски език), но тя бе преведена и на български, а също и на руски език. От посочените сайтове може да се разбере, че атентатите са извършени под влияние на Ислямска държава, която призовава мюсюлманите да тероризират населението заради хвърления в затвора лидер на една индонезийска организация, симпатизираща на ислямските терористи.

Демократичният свят се опитва да се бори с тероризма, нашата страна също, но как да се пребориш с мисленето на хората? Как да проумееш факта, че една майка може да жертва себе си и децата си в името на една налудничава кауза, която няма нищо общо с вярата – нито с исляма, нито с която и да е религия? В немалко страни местните органи на властта се опитват да влязат в ума на хората, като следят телефонните им разговори, комуникациите по интернет и по други пътища, участието им в богослуженията и въобще в религиозния живот, като се стремят да разберат кой има фундаменталистки разбирания за вярата си и би могъл да стане терорист. Но можеш ли да влезеш в ума на майката, която е призвана да роди и да отгледа деца? Жени стават самоубийци, като си поставят бомби по телата и се взривяват, но деца? При това бомбите поставени от майката? Човешкият ум трудно може да проумее това.

Защо в сайт, публикуващ преди всичко материали за свободата на вярата и въобще за свободата на всеки човек, този път пускам подобен материал? Мисля, че той е повече от подходящ за нашата медия: всеки тероризъм е крайна проява на отнемане на правата на хората. Идеологията на терориста не признава закони, свободи, права, хуманизъм, прогрес и т.н. – тя единствено признава религиозното заслепяване, безпрекословното изпълнение на „повелите“ на една умопомрачаваща религия, която се изповядва от терористите далеч не така, както тя се изповядва от огромното мнозинство вярващи.

Който е бил в Индонезия (пък и да не е бил, достатъчно информация може да се намери за нея, стига да поискаме да я прегледаме), сигурно знае, че това е държава, която в много отношения наподобява демократичните страни, включително американската система на управление на страната, макар че мнозинството от населението е мюсюлманско: президентът е глава на държавата, той назначава правителството, но върховенството на закона принадлежи на парламента, съдебната система е независима власт, а „четвъртата власт“, медиите, оперират свободно и независимо от управляващите. Както конституцията, така и законите, а също и реалният живот в страната, признават наравно шест религиозни организации: исляма, протестантизма, римокатолицизма, индуизма, будизма и конфуцианството (по подобие на Великобритания, която също признава равнопоставено шест религии в страната), над 18 милиона са протестантите и около 8 милиона са католиците. По улиците на градовете и селата хората спокойно живеят живота си и всеки се придържа към своята религия или идеология (или има светски разбирания), без да пречи на останалите или пък да завижда или да се бори срещу мисленето на другия. Бих казал, че животът в Индонезия не се отличава много от този в България.

Та мисълта ми е, че макар тук да посочвам този ужасяващ случай от Индонезия, това ново „лице“ на злото може да намери проява навсякъде по света. Затова по-горе си задавам въпроса как може да се разбере какво мисли една майка и дали и тук някъде около нас няма да се случи подобно нещо. Колко хора вече загинаха в Европа: че то бяха взривове на стадиони, концерти, театри, прегазвания на хора по улиците и тротоарите, взривявания на офиси, линии на метрото, автобуси, и какво ли още не… Но да видиш маловръстни деца с бомби по телцата си, взривявайки се поради умопомрачението на родителите си или на други, които ги подтикват към подобно безумие – ето това не бяхме виждали. И дай Боже да не видим повече! Но реалността ни говори друго…

Призивът ми е да работим не само за по-добро разбирателство между християните (което е повече от наложително с всеки изминал ден!), но и между вярващите от която и да е религия, като разговаряме с тях за корените на вярата и за истините, които тя съдържа, като същевременно разясняваме кои са фалшивите и вредните за душата „истини“, проповядвани от фундаменталистите и хората с помрачен религиозен ум. Разговорите ни не може да не засегнат човещината и доброто, което по природа е заложено във всеки човек, макар че греховното ни естество още от времето на Адам и Ева се противи на доброто – знаем, че всичко, което Бог сътвори, е добро, и че Неговото желание е всеки човек да върши добро, както за самия себе си, така особено за ближните си. Отнемането на свободите и на живота на човека е един от най-големите грехове против Бога, и това не може да не се разбира от вярващите от която и да е религия, особено днес, когато различни политически движения се опитват да отнемат свободите ни под прикритието на някаква „сигурност“ или пък „равнопоставеност“ и преодоляване на дискриминацията: ето за подобно отнемане на свободата можем и трябва да разговаряме с всички вярващи и с всички хора в нашето общество.

Публикувана в Блог
Неделя, 15 Април 2018 19:58

Как се живее в свят на лъжи?

trumpРазбира се, така зададеният въпрос го отнасям към християните, а не към хората по света въобще: очевидно е, че една голяма част от невярващите хора по света спокойно приемат днешните лъжи и в живота си се нагаждат към другите според обстоятелствата. Ние обаче като християни с нещо се отличаваме от тях, най-малко по вярата ни в Иисус Христос като Изкупител и Спасител, а за мнозина – и по добродетелните дела, произтичащи от (или основаващи се на) вярата ни. Но дали – и как – се отличаваме от невярващите по начина, по който възприемаме повсеместния поток от лъжлива информация, която всекидневно ни залива?

Вече се досещаме, че повод за разсъждения върху горния въпрос вземам от последните световни събития, но такъв може да се вземе и от по-близкото и по-далечното ни минало. Днес обаче съществува някаква разлика, която най-общо се състои в изключителната политизираност на съвременните общества (т.е. в изключителното идеологическо въздействие върху умовете на хората), особено в страните от северното полукълбо (не че не съществуват политически въздействия в Африка или югозападна Азия, но там те изглежда имат малко по-друг характер от този в т.нар. развити страни). Трябва да подчертаем, че днес ние сме политизирани същества, независимо дали желаем това или не. Просто защото живеем в политизиран свят, в общества от политизирани индивиди. А не можем да излезем от нещо, което ни дава основите на живота ни – икономиката, законите, обществените отношения, социалната осигуреност (социалната сигурност) и т.н. И тъй си живеем в това политизирано блато и който може да надигне глава и да види отвъд него – добре, а който не може, той си стои в него и както за рибата не съществува друга реалност освен водата, така и за него не съществува друг свят, освен светът на политиката и идеологиите, на пристрастията и на мненията, на прикритите лъжи и на полуистините. Но тъй като лъжите на политици и държавни управници понякога могат да бъдат трудно различени, въпросът е как в политизираното си съществуване ги възприемаме и ако видим лъжовността им – какво правим.

Проблемът не е в това, че ние като християни сме политически пристрастни – тази наша особеност в днешно време изглежда е неизбежна, а по-скоро в това, че понякога в живота си като вярващи реагираме по същия начин, по който реагират и другите хора, които все още не са повярвали в Христа. Понякога и ние вярваме на сеещите лъжи политици и държавници, а когато лъжите им излязат наяве, бързаме да се отречем от тях (от политиците и от лъжите) и да поемем друга посока на мислене и на поведение (нали помним, че викащите към Иисуса „Осана“ малко след това крещяха на Ирод, „Разпни го, разпни го!“). Наистина, често е трудно да видим лъжата, особено когато тя е изречена от политик или държавник, на когото симпатизираме или от когото зависи благосъстоянието ни, но това не означава, че не трябва да търсим истината и винаги да сме нащрек, когато в публичното пространство бъде изнесен някакъв факт, представян за истина. Както писах в друг материал на този блог, трябва да бъдем мъдри като змии и да правим разлика между нещата. Особено като знаем, че немалко християни по света правят разлика и се опитват да изобличат лъжата, като публикуват (особено в интернет) своите догадки, мнения или доказани факти, умело скривани от лъжливите политици и държавници.

Моите наблюдения за реакциите на християните са твърде ограничени, но опитът ми подсказва, че те са характерни за една огромна част от вярващите по света; тук мога да приведа примери от църковните среди в западния свят, но подобни могат изобилно да се намерят и у нас в България. „Премиерът бе напълно прав в твърдото си решение да изгони 23 руски ‚дипломати‘ (думата в скоби в английската преса се разбира като ‚шпиони‘, а не действителни дипломати)“, и „разбра се, че отровният газ бил произвеждан в Съветския блок през 70-те и 80-те години на миналия век“, пише едно от най-масовите църковни издания на Великобритания „Църковни дела“, като същевременно дава указания как западният свят трябва да отговори на руската агресия. Тези мнения се споделят от немалък брой християни, принадлежащи към държавната англиканска църква. Днес (15 април) дори се отслужва служба в един от англиканските храмове в Солсбъри, където бяха отровени Скрипал и дъщеря му, с цел „връщане на Солсбъри на гражданите му“ и „служба за очистване“ на града.

Или пък заглавието: „С обявяването на ударите по Сирия Доналд Тръмп призовава и за молитва за ‘благородните воини‘ и съюзниците“, пише друго християнско списание, като посочва думите на президента: „Тази вечер се обръщам към американците и ги призовавам да се молят за благородните ни воини и за съюзниците ни, докато изпълняваме мисията си. Молим Бога да донесе утеха на страдащите в Сирия..., молим се също така Бог да продължи да се грижи за САЩ и да ни благослови“. Зад тези думи на американския президент застават няколко милиона евангелски християни, които го подкрепиха в предизборната кампания.

theresa mayНо откакто стана нападението срещу Скрипал и дъщеря му Юлия, както и ракетните удари в Сирия от събота рано сутринта, все повече се прояснява, че почти нищо от онова, което политиците и държавните управници в Европа и в САЩ заявяваха, не е вярно. Или пък просто се гради на догадки, които обаче шумно се изсипаха в общественото пространство с цел да се превърнат в истини, нищо че няма доказателства. Разбра се, че газът от Солсбъри може и да не идва от Русия, като същевременно се повдигнаха редица въпроси, сред които тези, като „как тъй Юлия се излекува толкова бързо, а вече и баща ѝ се възстановява, след като са били в досег с такъв мощен нервнопаралитичен газ“ (както и съмнението дали въобще са били подложени на обгазяване или отравяне с химическо вещество), „защо британската полиция не позволи на дъщерята да излезе с изявление, а говори от нейно име“, „защо болничният персонал в болницата в Солсбъри е облечен с обичайните си служебни медицински дрехи и няма никакви признаци той да се предпазва от евентуално химическо заразяване, каквито строги мерки се взеха в пространството около дома на Скрипал, ресторанта и пейката, на която били намерени“, „защо опозиционните партии във Великобритания все повече сравняват тази лъжа с онази на Тони Блеър за уж намерените химически оръжия в Ирак, и т.н. От два дена насам хората се питат също така как тъй при такава мощна ракетна атака в населен район няма нито една жертва, като в медийното пространство вече се промъкват разсъждения за предварителна договореност между великите сили (преди всичко САЩ и Русия) за този удар и за бъдещето на режима на Башар ал Асад и на Сирия.

В публичното пространство се появиха и съобщения, които също предизвикват съмнение и които (поне засега) не могат да бъдат наречени нито лъжа нито истина, например съждението, че швейцарска експертиза установила, че газът, с който били отровени Скрипал и дъщеря му, съдържал токсичния химикал BZ, който бил разработван в НАТО, а не в Русия, или пък мненията, че заринът (а също така хлор, или пък само хлор без никакъв зарин) бил хвърлен от джихадистите с цел да очернят режима на Асад, или пък е използван от хора на западните спецслужби.

Споделям тези разсъждения върху новините от последните няколко седмици, та да се замислим и да се опитаме да видим дали – и как – християните поддържат една или друга политическа линия или един или друг държавен управник. За нашата страна по-конкретно можем да кажем, че раздвоението е между „путинистите“ и „европеистите“, т.е. между поддръжниците на независима от западните сили политическа линия или пък поддръжниците на европейските идеологически структури (като разбира се нито първите мечтаят за истински „путинизъм“ за страната ни, нито пък вторите сляпо вярват на европейците и желаят узаконяването на порочни практики у нас). В тази връзка и отношението на християните в България към посочените тук два случая, оповестявани на хората по света с куп лъжи и полуистини, също е различно: едни приемат казаното от западните политици и държавници за истина, други пък го наричат лъжа и заблуда. Ако обаче попитаме християните в бомбардираната Сирия, там няма да намерим раздвоение: всички вярващи в тази опустошена страна са убедени, че режимът на Асад не е използвал химическо оръжие срещу народа си и че нападението от събота сутринта е брутална и несправедлива агресия срещу суверенна страна (ето една посочка на „Църковни дела“ и друга на „Водещо християнство“, в която впрочем се казва, че преди всичко католическите и православните църкви в страната осъждат агресията; тук ще прочетем мнението на сирийски християни, че „Западната църква не оправда надеждите на Сирия“).

Раздвоение (т.е. на кого или на какво да вярваме и на кого или какво да не вярваме) не би трябвало да има в никое християнско сърце, защото добре знаем „че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“ (1Йн. 5:19) – на светски управници не можем да се надяваме, нито докрай да вярваме (и все пак на някои вярваме!), а трябва да изпитваме вярата си и да търсим от Бога преди всичко разум и сили, за да разберем каква е Неговата воля за нас и за света като цяло. Понякога ние дори се молим и за нашите политици или за управниците ни, и това изглежда е наше задължение – да се молим за всеки наш ближен. Но дори и в молитвите си трябва да сме мъдри и да разсъдим тъкмо каква молитва да кажем. Ако действително сирийският режим е използвал химическо оръжие срещу народа си, тогава може би евангелските поддръжници на Тръмп добре се молят за него и за „благородните воини“, които изстреляха ракетите срещу сирийския завод. Но ако след време се разбере, че противници на Асад за осъществили тази провокация и Тръмп, знаейки това, е нанесъл удар, защото има свои сметки за уреждане с Русия и Иран, тогава какъв е смисълът на молитвата, която американският президент иска от американския народ? Ако руснаците са направили опита да отровят Скрипал, значи църквите в Англия навярно са прави да се молят за Тереза Мей и за правителството, но ако се окаже, че друг е свършил тази работа, тогава какво става с молитвите на тези християни? Нима са се молили за едно престъпно правителство, което напълно е съзнавало, че върши престъпление?

Впрочем, трябва да си призная, че с известно удовлетворение прочетох за една статистика от началото на април, която посочва, че 88% от българите одобряват позицията на правителството ни за случая Скрипал (и едва 6% приемат „доказателствата“ на Запада) и не е експулсирало руски дипломати от страната, преди да получи по-конкретни доказателства за някаква вина на Русия.

Преди десетина дена (от 4 април) едно християнско англиканско списание изказа категорично мнение: „Писаниците на Тръмп по Туийтър са лъжи, измама и изкривяване на истината. Те са насочени срещу нашата демокрация“. Журналистът подробно описва думите на Тръмп по време на предизборната му кампания и делата му към днешно време и посочва множеството лъжи и заблуди, изказани (или писани) от него. И се пита: а какъв може да бъде нашият (на християните) отговор. И казва: „Нямам властта да накарам Тръмп да се държи другояче… Но вие и аз можем да покажем по-добър пример на поведение, можем да говорим учтиво с онези, които не са съгласни с нас, а в разногласията си можем да покажем благородство. Това не означава, че ще се преструваме, че не съществуват разногласия или че си създаваме фалшива хармония на мнения: това означава да сме конструктивни в отношенията си – както при общуването онлайн, така и на живо. Трябва да се обичаме, трябва да казваме истината и да не се съгласяваме да преповтаряме лъжите, трябва да си направим труда да проверим даден факт, преди да кликнем „харесвам“, преди да го споделим с други или да натиснем бутона на Туийтър… Колкото по-невероятна ни изглежда една история, толкова по-предпазливо трябва да се отнасяме към нея“.

Струва ми се, че тези думи се отнасят за всеки християнин, особено в днешно време, когато оповестяваното от различните медии или от политици и държавници може да се окаже лъжа и заблуда. Нека симпатизираме на едни или други политици и управници, но да бъдем нащрек и да търсим начини да проверяваме казаното или писаното от тях и едва след като се убедим, че в тях няма лукавство, да ги подкрепим и дори да се молим за тях. Но молитвата ни да бъде „информирана“ – да е в съгласие с евангелието и с Божията воля и да бъде плод на мъдро разсъждаване върху оповестяваните факти чрез непрекъснато „допитване“ до Свещеното Писание и съпоставяне на живота ни с Христовите повели.

Бележка: снимките на Тръмп и на Тереза Мей са взети от Premier Christianity.

Публикувана в Блог
kukeriОбщоизвестен факт е, че в началото на всяка пролет, особено с наближаването на Тодоровден (когато и да се падне той) и на месец март, българинът масово е приканван да се върне към езичеството на дедите си. Не че медиите и държавата открито и насила ни карат да бъдем езичници, но цялата обстановка в страната през този период, съзнателно създавана от различни институции и обществени групи от най-различен характер, просто ни тика към езичеството. Мартеници, амулети, кукерски изяви и всякакъв вид „народни“ приумици заливат площади, гори и поляни и дори влизат в собствените ни къщи. И всичко това се прави, та да се прогонел студа (сиреч, студът да отстъпи и да даде място на пролетта) и годината да е успешна и берекетът да е голям.

Но че стари езически поверия се смесват с християнски мотиви – това никого не смущава, пък и мнозина въобще не могат и да знаят кои са християнските елементи на дадено празнуване, защото те дотолкова са изопачени, че са се превърнали в своята противоположност. „Кушии и коне: Отбелязваме Тодоровден,“ това са заглавия от вестниците на днешния Тодоровден, който тази година се пада тази събота 4 март. Разбира се, медиите споменават, че кушиите, кукерските танци и т.н. се свързват с християнски събития, с началото на великите пости и с деня на Теодор Тирон – светеца, който се противопоставил на императора-отстъпник от християнството и утвърждавал християните в истинската вяра в Христос, но това е само мимоходом, много по-важно за българите е да знаят къде какво се провежда по това време на годината и по какъв начин злото ще бъде изгонено, а плодородието и успехът осигурени.

Статия, озаглавена „Близо 800 кукери гониха зимата и злото в Стара Загора“ започва така: „Навръх Тодоровден Стара Загора посрещна кукери, бабугери, арапи и разни други страшилища, които гониха зимата и злото, за да дадат начало на пролетта.“ Това е само едно заглавие, но подобни може да се намерят в достатъчно количество. Споменавам Стара Загора, защото градът се слави като пазител на българското и традиционното и същевременно като „ограничител“ на правата и свободите на българите („Свобода за всеки“ на няколко пъти писа по повод на нарушенията на конституцията от страна на старозагорските общински власти), макар тази община да има претенцията да е център на вселената (вж. статията на „Свобода за всеки“). Кое е българското и традиционното, което трябва да се пази у народа ни? Ами кукерските танци, мартениците, амулетите и т.н. За християнство въобще не може и дума да става. А ако и да става, то ще е между другото.

Пристигат на 1 март българи и чужденци на летището и ги посрещат деца с мартеници, които биват подарявани на всеки новопристигнал пътник. И чужденците разпитват: какво е това, какво е значението му, защо България така тачи мартениците и т.н. По-просветените пътници може би са прочели някъде, че България е християнска страна, но още тук на летището на практика разбират, че мартеницата и „народните“ обичаи в действителност са вярата на българина, а не вярата в Христос. Как иначе да тълкуваме всички тези призиви из цялата страна на 1 март всеки да се окичи с мартеница и като свърши месеца да я закачи на някое цъфнало дърво за собствен късмет и щастие и за плодородие.

А я опитайте да подарите кръстче на пристигащите – веднага ще ви глобят, а може и да ви арестуват. Защото нямате право да внушавате вярата си на други. А езическите си обичаи и вярвания – моля, няма никакъв проблем! Даже колкото повече езичество съдържа един празник, обряд или ритуал, и колкото по-малко християнство в него има – толкова по-добре. Или пък: опитайте да кажете на другите, че една искрена молитва към Бога ще донесе много повече успех, плодородие и добруване на народа – не само че никой няма да ви повярва, но и със сигурност ще ви кажат: бабини деветини, лозето не ще молитва, а мотика. И ще ви дадат примери от българската история, които „потвърждават“ колко голяма била ролята на „народните“ обичаи, магиите, „тайните“ ритуали и т.н. за добруването на народа и на отделните региони на страната.

Как иначе да разбираме устойчивостта на тези „народни“ обичаи, които в днешно време чрез медиите все повече завладяват ума и сърцето на българина. Днес всеки може да разбере кои са кукерите и че те са „наричани още чауши, бабугери, станчинари, дервиши, старци, сурати или джамалари,“ и че „кукерските игри целят чрез специални магически танци и страшните маски да бъдат уплашени и прогонени завинаги злите духове и орисници, така че да има богата реколта през следващата стопанска година.“ А допреди няколко десетилетия, пък да не говорим за столетия, твърде малцина са знаели какво е това кукер. А виж, дервиши и джамалари мнозина са знаели кои са.

През ноември медиите у нас, а също така мнозина християни, говорят какво ли не за „западния“ хелоуийн – доколко той е сатанински и нехристиянски, а видите ли, мартениците, кукерите, амулетите и всякакви други езически атрибути, обичаи и ритуали – те са си „народни“ и „български“ и тях трябва да ги уважаваме.

Жалко е да видим доколко в съзнанието на „модерния“ българин, който уж твърди, че е християнин, са се размили езическите и християнските понятия – до такава степен, че за него е все едно дали му говорите за езическа магия или за християнски смисъл на дадено конкретно действие. Да не говорим, че понякога и самите християни, особено православните, и в личния си църковен живот смесват „народни“ езически обичаи с практикуването на християнската си вяра. И докато езическият „натиск“ върху ума и сърцето на българина продължава, то броят на вярващите християни у нас ще продължава да намалява (освен по други причини, разбира се). Докато на християните не се позволява открито да проповядват вярата си на другите, немалко българи ще продължават да тънат в езически заблуди. Ето защо държава, медии, институции, обществени сдружения и групи първо да бъдат загрижени за християнството у нас, а отделните езически заблуди да оставят на онези, които все още не са се отървали от тях, а не да виждаме как държавни органи, медии и всякакви сдружения масово разпространяват и изтъкват „народния“ и „българския“ характер на тези антихристиянски обичаи и заблуди, а когато някоя християнска организация пожелае да сподели вярата си с другите, тя да бъде преследвана чрез законни и недотам законни средства, дори стигащи до противоконституционни решения и действия.

Не знам докога ще продължаваме с езичеството у нас, но знам, че Бог е верен на Себе Си и ни казва, че мнозина са призвани, но малцина са избрани. При това под „избрани“ не разбирам само фаталисткото богословие на Божието избраничество, но също така нашата собствена вяра, която да потвърди, че сме сред Божиите избраници. А вяра и езичество не могат да съществуват заедно: или изоставяме едното и прегръщаме другото или пък продължаваме да живеем в заблуда, дори и да си мислим, че сме християни.
Публикувана в Блог
Четвъртък, 09 Февруари 2017 12:18

Още една стъпка към унищожаване на брака

justiceМоже би вече ни омръзнаха новините от „либерална“ Европа за редица порочни практики, установявани в отделните страни или пък разглеждани от европарламента, но пък от друга страна не трябва да си затваряме очите за продължаващото антихристиянско насилие върху съзнанието на хората. По отношение на брака вече посочвахме много свидетелства, доказващи неморалното мислене на „освободените от всякакви задръжки“ богати страни, които измислят все нови и нови възможности за увеличаване на разврата. Разбира се, думи като „порочен“, „разврат“ и други подобни няма да срещнем: във всички нови инициативи ще срещнем думите равенство, толерантност, зачитане на права и свободи, загриженост за благосъстоянието на хората и т.н. Ясно е, че козните на сатаната са облечени с красиви думи и „благородни“ действия, зад които единствено вярващият може да прозре тяхната истинска същност.

В този постинг на блога ми се ще да засегна въпроса за отношението на държавата към сключилите брак и към несключилите брак и за „загрижеността“ на властта както към едните, така и към другите. Но ако се вгледаме в „загрижеността“ към първите, то няма да открием нищо ново: пребиваващите в брак се ползват със съответни привилегии, които са установени от десетилетия насам. Но пребиваващите в греховна връзка, като живеят с „партньор“ без да са сключили брак (особено църковен, но също така и граждански), продължават да получават все по-големи „права и свободи“ (слободия, както нашият език най-добре се изразява за същността им): то бяха закони и разпоредби за хомосексуалисти, за аборта, за „междуполови“ личности и т.н., то беше чудо – всяка година наблюдаваме все нови напъни за даване на „права и свободи“.

И тъй, вчера един съд в Северна Ирландия постанови, че когато двама човека живеят заедно като партньори, без да са сключили брак, и единият от тях почине, тогава другият „партньор“ получава наследствената пенсия на починалия (какъвто е регламентът за сключилите брак съпрузи: при смърт на единия, другият получава наследствена пенсия). Съдът конкретно разгледа делото на жена, която 10 години живеела с друг мъж и той починал, след което тя подала в съда жалба да ѝ бъде присъдена наследствена пенсия. Изненадващо, тя получила положително решение на съда, но след това то било обжалвано и отменено. Тя отново подава жалба и този път съдът се произнесъл: живеещите като партньори от няколко (или повече от няколко) години да имат право на наследствена пенсия, така както такова право имат и сключилите брак (или пък онези, които не са сключили брак, но предвидливо са попълнили формуляр, даващ правото на останалия жив партньор да получава наследствена пенсия; в горния случай жената и мъжът не са били попълнили такъв формуляр и това била причината съдът да отхвърли иска). Всекидневникът The Sun продължава: „Решението на съда ще има големи положителни последствия за няколко милиона човека, живеещи без брак“, докато The Telegraph уточнява, че става въпрос за повече от 7.5 милиона човека.

scalesЗащо се спирам на този дребен случай от един съд в Северна Ирландия? Защото той може да стане норма не само за Великобритания (решенията на този съд засягат съдебната система на цяла Великобритания: Северна Ирландия, Шотландия, Уейлс и Англия), но и за Европа. Известно е, че понякога имуществените отношения карат немалко хора да не сключват брак, та при евентуална раздяла между двамата да няма имуществена подялба: къща, кола, обзавеждане, земя, общи средства и т.н. Така след раздялата всеки си „взема“ онова, което си е негово (т.е. през цялото време на съвместен живот тези хора продължават да имат „свои“ вещи, които не „принадлежат“ на партньора). А сега се прави още една стъпка към усилване на желанието на младите да започнат съвместен живот без да сключат брак, защото и само като партньори те ще могат да получат наследствена пенсия, когато се случи единият от двамата да почине. С една дума, дали са сключили брак или пък не са, правата и на едните, и на другите все повече се изравняват. Ако по-рано имаше някакви допълнителни привилегии да пребиваваш в брачни отношения, сега тези преимущества се дават в еднаква степен и на пребиваващите извън брака. И, разбира се, твърде близко до ума на младия ще бъде мисълта: „че защо да сключвам брак и да деля после имущество, по-добре да си живеем без брак и ако се разделим, всеки да си вземе „своето“, а пък ако единият почине, ще наследя пенсията му“ (или пък някаква друга привилегия, която съвременната държава му предлага).

Затова решението на онзи съд от вчера ме кара да мисля, че то представлява още една стъпка към унищожаване на институцията на брака, към беззаконното съжителство на все повече и повече хора извън тази богоустановена връзка между мъж и жена. Един от аргументите за организирането на референдум за излизане на Великобритания от Европейския съюз бе, че като излезе от Съюза, страната вече няма да се подчинява на редица глупави закони, приемани от европарламента и налагани на държавите-членки. Но като примери се привеждаха преди всичко законодателните инициативи, свързани с миграцията, а също така с някои наистина глупави нормативи, например определенията доколко една краставица може да бъде крива и доколко тя трябва да бъде права (т.е. на европейските пазари не може да има криви краставици!). И никой не спомена, че излизането от Съюза може да позволи на Великобритания да отхвърли редица порочни законодателни мерки. И сега виждаме, че беззаконието си се усилва и на местна почва, и нещо повече, то може да се прехвърли и в Европа.

Наистина, иска ни се да вярваме, че все пак разумът ще надделява и че управниците в Европа (а също във Великобритания) все повече ще правят разлика между онова, което е порочно и греховно, и онова, което е ценностно и което е изградило Европа тъкмо като християнска земя, където цялата ѝ история и съвременното устройство и функция на държавите продължават да се коренят в християнството, но същевременно някои управници все повече и повече се стремят да прекъснат този корен. Нашата роля като християни в съхраняването на християнските корени може да бъде огромна и решаваща, ако непрекъснато сме бдителни и търсим възможности за противодействие срещу порочните идеи и практики.
Публикувана в Блог
eu parliamentПрез последните няколко години можахме да видим немалко „прояви“ на европарламента, които пряко са насочени към религията като цяло, а също така към християнството. Разбра се, че секуларната и атеистичната идеология на Евросъюза не е само идеология на думи, но и на действия: свидетели сме на редица инициативи, които или ограничават правата на вярващите, или пък дават изключителен приоритет на порочни и нехуманни практики.

Но доживяхме да видим и нова фаза на „развитие“ в разпътното и порочно законодателство на европарламента – в неговата най-нова резолюция от сряда 23 ноември 2016 четем за приравняване на християнството към пропагандата на ислямските терористи от Ислямска държава и Ал Кайда. Който желае да види черно на бяло това ново „творение“ на европейската атеистична мисъл може да прочете двата варианта на предложение за резолюция, наречена „Стратегическата информационна служба на Европейския съюз като противодействие срещу пропагандата против Съюза от страна на трети държави“ – първоначалния (вижте в него т. 4) и сетне променения (вижте в него т. 8) вариант; на български език кратък коментар на скандалната резолюция може да се види тук.

Оставям на всеки, който прочете резолюцията, да разсъди за себе си какво означава казаното в нея. Тук аз ще направя свой коментар, който също може да бъде дискусионен.

Първо, Европейският съюз вече се страхува. От кого? От ислямските терористи, от страните извън Европейския съюз, които не споделят неговите ценности, и от Русия. Съюзът се страхува от всеки, който не мисли и не действа според неговите препоръки или заповеди. Включително и държавите-членки на Съюза: видяхме колко гневна бе реакцията на европейските „другари“ срещу вота във Великобритания и колко язвителни бележки бяха отправени към други страни-членки, които също като че намекнаха, че ако европейските структури не се променят към по-добро, те също ще го напуснат. А сега Съюзът се страхува да не би Марин Льо Пен (дъщерята на Жан-Мари Льо Пен) да стане президент на Франция и тази втора по значимост членка на Съюза също да излезе от него – ако това се случи, наистина ще видим началото на края на този Съюз.

Второ, Европейският съюз трябва да намери враг, срещу когото да обедини малкото солидарни с неговата политика европейски държави. И Съюзът непрекъснато изкарва на „светло“ враговете си, които той обявява за врагове на човечеството, та тъй да си спечели името на защитник на човешките права и свободи. Сред враговете са не само онези, които не споделят европейските ценности, но и онези, които просто не се нравят на някои хора в европарламента. Ми тъй де, дошло ѝ нещо на полякинята Анна Елжбиета Фотига, седнала и нахвърляла един груб текст на резолюция (наречен доклад) и го предложила на европарламента. И той прегърнал идеята с две ръце. И врагът – Русия – беше ясно посочен и дори в детайли бе описано защо той е опасна държава: ми че в него се проповядва опасно християнство, православието, което се използвало от властта за пропагандни цели! И наред с православието опасностите за „демокрацията“ идвали и от Ислямска държава и Ал Кайда.

Последните няколко години ни показаха също така, че все пак в Европа има трезви глави и че европейските структури в крайна сметка искат или не искат трябва да се съобразяват и с мнението на народите на Съюза. Още с приемането на резолюцията в европарламента двата най-големи журналистически съюза в Европа я осъдиха и изразиха надеждата, че тя в крайна сметка няма да бъде приета.

На трето място, значи, идва и друга тревога за Съюза: как да се пребори със собствените си граждани и свободната журналистическа мисъл и да ги убеди, че тъкмо той мисли за доброто на всички. Не съм сигурен как „другарите“ от Съюза ще постигнат това, но изглежда, че тъмните европейски облаци на цензурата и ограниченията се сгъстяват и Европа може скоро да бъде покрита от тях и обществата да се върнат десетилетия назад към познати до болка тоталитарни начини на действие.

А европейските журналисти са повече от ясни. Президентът на Международната федерация на журналистите Филип Лерут каза: „Международната федерация на журналистите и Европейската федерация на журналистите не вярват, че цензурата, заплахите и демонизирането на другите са правилните действия за справяне с така наречената пропаганда; ние вярваме преди всичко в етиката на журналистиката, саморегулацията, плурализма на медиите и медийната грамотност, призвана да изясни този плурализъм.“ Генералният секретар пък на Европейската федерация на журналистите Рикардо Гутиерез споделя: „Напълно безотговорно е да се приравняват руските медии с терористични групировки, такива като Ислямска държава. Напълно безотговорно е да не се прави разлика между руските медии и контролираните от Кремъл медии. Докладът (на Анна Фотига – В.К.) смесва в едно стратегическите комуникации, държавната пропаганда, терористичната пропаганда, контра-пропагандата и независимата информация. Последният вариант на резолюцията бе подобрен, но въпреки това общият тон си остава тревожещ. Подобни действия са типични за годините на Студената война, която вцепенява цяла Европа“. Текстът на двамата ръководители на европейските журналисти може да бъде прочетен тук. При това е напълно ясно, че европейските журналисти никак не симпатизират на Русия или на православната църква и въпреки това те поставят принципни въпроси, независещи от конюнктура и моментни настроения (и аз самият никак не симпатизирам на Русия и църквата ѝ, но въпреки това пиша тук и се опитвам да изложа принципна позиция).

И тъй, като разсъдим над самата резолюция и над отзивите за нея, може да видим следната картина.

Първо, евросъюзът вече вижда себе си като единствен критерий на ценности и правилни постъпки на отделните общества и отделните хора. „Щом строим единна Европа, значи трябва да сме единни, а ние сме тези, които сме правите“ – тъй може да се перифразира желанието на новите другари от Брюксел. „Значи онова, което е против нашите ценности, ни е враждебно и срещу него трябва да се борим. Ако едно християнство не споделя нашите ценности, значи то ни е враг“, продължава перифразата. Е, оправдават се евро-другарите, руската държава използва православието и затова наш враг е преди всичко нейната пропаганда, но щом и православието участва в нея, значи и то е наш враг (така както ислямският тероризъм е враг на човечеството). В „подобрения“ вариант другарите от Брюксел извадиха думите „руска православна църква“ и ги замениха с „традиционното християнство“ (т.е. традиционното православие в Русия), но повече от ясно е, че общият смисъл си остава същия: ако има религия (в нашия случай християнството), която не споделя ценностите на Евросъюза, значи тя е наш противник.

Второ, ето това доживяхме да видим и чуем: „вярващи в Европа, каквато и да е вашата религия, по-скоро я приспособете към европейските ценности, ако не искате да станете наш враг“. Цензурата е най-малкото, което Евросъюзът може да наложи на „своеволните“ (включително различните групи вярващи християни) – той може в бъдеще да прокара законодателни мерки, които ще поставят извън закона всяко мислене и действие, което не отговаря на вижданията на „всезнаещия Евросъюз“ за бъдещето на Европа и на света. А ние много добре помним годините, когато всезнаещата комунистическа партия мислеше за всеки и за всичко, ние само трябваше да се подчиняваме.

Трето, никак не ми се иска да правя паралели между комунизма и сегашните стремежи на Евросъюза за контрол и цензура, но това последно деяние на „другарите“ – евродепутати постоянно ме връща към една такава мисъл. Не че одобрявам политиката на Русия – всеки здравомислещ добре съзнава какъв резултат може да има едно тоталитарно управление, каквото в момента е руското – но пък да си затворя очите и да приема „безрезервно“ всичко, което Евросъюзът ми натяква – това вече е прекалено. Прекалено е, защото не само православието може да бъде наречено враг на човечеството, но и която и да е друга християнска църква, която все още не се е подчинила на „ценностите“ на секуларистите и атеистите от европарламента, които мислят повече за хомосексуалистите, отколкото за нормалните човешки взаимоотношения в рамките на семейството. Ето защо колкото повече „решения“ излизат от европарламента, толкова повече той ми прилича на омразното ни от миналото Политбюро, което е обединено около една идеология („единствено правилната“, ще чуете да настояват евро-другарите) и което я налага на другите като закон. Затова ги и наричам „другари“ – съидейници, обединени от една идеология (т.е. секуларната и светската с цел построяването на рая на земята тук и сега) и от една цел, която все повече придобива тоталитарни черти.

Разбира се, Евросъюзът играе и положителна роля в развитието на европейските народи и това не може да се отрече, но никак не мога да проумея защо заемащите такива високи постове в тази структура понякога дотолкова изглупяват, че не могат да направят разлика между черното и бялото; то да беше някой обикновен и неук човек – да му простиш, защото той и тъй често не схваща много неща, но онези академици и професори, а също изпитани политици и икономисти, които седят на креслата в европарламента да не могат да направят разлика между политически, социални (в случая журналистически и медийни) и религиозни идеи и действия – това не само е недопустимо, то е преди всичко престъпно! Още по-престъпно е, ако те правят тези разлики и въпреки това поднасят на европейските народи документ, в който една християнска вяра се приравнява към ислямския тероризъм! Боже, помогни ни, за да си помогнем! Защото се вижда, че поговорката „помогни си сам, за да ти помогне и Бог“ явно не се отнася до евродепутатите: на тях изглежда първо им трябва влияние свише, та дано сетне се вразумят и да започнат да различават черното от бялото.

Много се надявам, че всеки разбира, че тази най-скорошна опасна стъпка на европарламента трябва да бъде като сигнал за опасност за всеки вярващ християнин, защото във все повече държави в Европа вярващите разбират, че бъдещото „развитие“ (развитие не като прогрес, а като регрес и връщане назад) на Евросъюза е насочено към все по-осезаемо ограничаване на правата на християните. Както споменавах и в друго писание, когато къщата на комшията гори, очаквай и твоята да се подпали, ето защо трябва да бъдем постоянно будни, та въобще да не се стига до пожар в комшийския двор. И както многократно споменавах в редица свои писания, ако християните от различните деноминации не обединят усилията си за отпор срещу атеистичното и почти тоталитарно насилие от страна на европарламента, поотделно лесно ще бъдем „убедени“ в неговата „правота“ и ще станем тихи и послушни, каквито са вече немалко църковни общности в редица западноевропейски страни. Пази, Боже, България и християнството, защото сме слаби и често отстъпваме от Теб!
Публикувана в Блог
church building white„Най-после бе решено, че светият и велик събор на православната църква ще се проведе тази година, като срещата ще бъде на о-в Крит през юни“ – за минути тази новина обиколи интернетното пространство (а след това и медиите) и всички православни си отдъхнаха: стига вече толкова слухове и злословия, ето, вече постигнахме единство и на този събор ще го докажем за сетен път. И наистина, затова са събранията (съборите) на християните: да се съберат заедно на едно място и в дух на молитва и търсене на Божията помощ да вземат решения за вярата и живота в християнските общини. Събранията (съборите) винаги са били неразделна част от живота на Църквата, независимо дали тези събрания са „вселенски“, местни или регионални. И както историята сочи, събранията най-често са свиквани, когато християните бивали изправени пред даден проблем, изискващ неговото разрешение; историята познава свикването на събрания и без причината за това да е даден проблем, но винаги на дадено събрание се разрешава някакъв проблем или въпрос, независимо дали предварително той е обявен или не.

Този факт определя и характера на тези християнски събрания (събори): среща на единомислещи вярващи, търсещи единство във вярата и църковната си практика, които същевременно търсят възможности за преодоляване на конкретни проблеми, немалка част от които са обуславяли разделенията между християните. Т.е. съборите почти неминуемо са притежавали тази двойствена черта: показ на единство и търсене на пътища за преодоляване на разделението. А разделения, както е добре известно, е имало още в най-древната Църква. Въпросът е дали е имало единство (в което аз лично съм убеден) и ако е имало, в какво се е изразявало то. Но настоящото блог-съобщение няма за цел да изясни този въпрос, нас ни интересува повече днешното ни движение в две посоки: продължаване на разделенията и същевременно търсенето на единство.

Като чета различните изявления за свикването на упоменатия по-горе събор на православните църкви, разсъждавам за тяхното единство и за разделенията помежду им и се замислям какъв ли ще бъде изходът от него; какви ли решения ще се вземат, които да ни подтикват към единство, а не към разделения; как ли той (т.е. решенията на събора) ще се приеме от „обикновените“ вярващи в храмовете и как те ще следват неговите повели в църковния си живот; и т.н. – още много подобни „как“ или „защо“ могат да бъдат зададени. Следящите събитието знаят, че този събор се подготвя от повече от 50 години и най-после се реши той да се свика. Несвикването му за толкова дълъг период от време се дължеше преди всичко на поредицата от несъгласия относно въпросите, които трябва да бъдат обсъждани на него, което произтича от различните мнения на отделните православни църкви по тези въпроси; несвикването му се дължеше и поради невъзможността да се преодолеят различните разколи и несъгласия между отделни православни общини, било те „старокалендарци“, „официални“ и „неофициални“ общини, „истинно православни“ или „йерархично-православни“, „евангелско-православни“ или „традиционно-православни“, и т.н. – мисля, че този списък може да бъде значително разширен.

В хода на подготовката за събора стана ясно, че не може и да се мисли за постигане на някакво съгласие по редица въпроси и явно нямаше друг избор, освен тези въпроси да бъдат извадени от дневния ред; в случая това са въпросите за начина на получаване на църковна автономност (автокефалия), за диптисите (и по-точно за това, в каква последователност да бъдат подредени отделните големи православни общини според тяхното „първенствуващо“ място в Православието) и за църковния календар; от десетилетия насам е ясно, че по тези въпроси съгласие не може да се постигне. Пред големи спорове са изправени и темите за препятствията за сключване на брак, за отношението към разколническите църкви (особено в светлината на руско-украинския конфликт и отделянето от Московската патриаршия на значителни части от украинското православно население), за отношението на православните към другите християнски общности и т.н. Проблемите в отношенията между някои православни църкви също представляват някаква пречка за постигането на съгласие по темите, които ще се разглеждат на събора, трябва, например, да се възстанови пълното църковно общение между Антиохийската и Йерусалимската патриаршия, да се изгладят отношенията между Московската и Вселенската патриаршия и между Атинската архиепископия и Вселенската патриаршия, както и „търканията“ между други поместни православни църкви, и т.н.

Тук трябва да се извиня на приятелите си протестанти, че разсъждавам за православното „единство“ и „разделение“, а не споменавам други такива. А стотици примери за единство и разделения могат да бъдат дадени, но тук в краткото си изложение споменавам православните събори преди всичко поради уникалния характер на готвещата се среща в Крит през юни тази година, която може би за сетен път ще покаже, че стремежите ни за единство не са толкова в думите, които ще бъдат изречени и в документите, които ще бъдат подписани, а във вярата ни в Господа и в следването Му неотлъчно, носейки своя кръст. Разсъждавам за православното единство и разделение, та ако някой почне да ме ругае, че изнасям кирливи ризи наяве, нека това да са моите православни събратя, а не протестантите или католиците у нас. А иначе за разделения и сред българските протестантски общини можем също много да говорим, но аз предпочитам да говоря за православните разделения, пък всеки може да види паралели и за „своята“ църковна общност. Но сега се сещам и за още едно разделение в самата българска православна църква, което, надявам се, може да бъде преодоляно, ако на предстоящия събор в Крит се вземе единно общоправославно решение. Става въпрос за препятствията за сключване на църковен брак (венчание) и за неотдавнашната новина (от 25 януари 2016 г.), че в сливенска епархия вече се забраняват браковете между православни и неправославни (съобщението сочи, че се забранява венчание между „православни християни и римокатолици, арменогрегорианци, протестанти, инославни и иноверни граждани“; новината тук). С една дума, не е важно, видите ли, дали избраникът (избраницата) на православния е християнин или е мюсюлманин или е атеист или е който и да било друг – най-важното за сливенска епархия е той (тя) да е православен, защото всички други са неверници (гяури, както се изразяваха някога едни потисници). А другите ни четиринадесет епархии засега си мълчат, в тях изглежда бракове между православни и католици или протестанти или пък атеисти си се разрешават (или пък се провеждат „негласно“ и митрополитът си затваря очите). Е, не че това е някакво кой знае какво разделение, ще каже някой, но същевременно мисля, че внимателният богослов ще разбере, че в действителност става въпрос за сериозно тълкуване на църковното учение по този въпрос (учение, основано на древни правила на Църквата и на редица евангелски истини) и че дори и въпросът за брака е една от главните ни пречки за постигане на някакво християнско единство.

Разбира се, в интерес на истината трябва да кажем, че християнството като цяло има нееднозначно мнение по редица въпроси на съвременността и ако трябваше да се свика някакъв „вселенски“ събор, то на него щяха да излязат наяве десетки и може би стотици главни въпроси на несъгласие помежду ни. Естествено, главните въпроси могат да бъдат обединени в по-мащабни теми, някои например говорят за шест главни въпроса, по които изглежда християните няма в скоро време да постигнат съгласие (ако въобще някога такова бъде постигнато); това са въпросите на хомосексуализма, универсализма, политиката, еволюцията, служението на жените и интернета (вж. един пример за подобна „класификация“ тук). От пръв поглед е ясно, че отделните християнски общини имат различно отношение към всеки от шестте въпроса; „традиционните“ християни дори биха се учудили, когато разберат, че християни приемат хомосексуалните връзки, партньорство, брак и т.н. като напълно библейски обосновани, политиката като Божие благословение, еволюцията като главен принцип на Свещеното писание, свещенството и епископството на жените като богоустановено, интернета като Божие откровение и т.н.; същевременно християните-поддръжници на тези теми се учудват, как другите им събратя-християни все още не приемат техните виждания, като  са „затворили“ очите си за Словото Божие и за Божия промисъл за човека и за света.

Ще ми се да завърша с някаква по-примирителна нотка като кажа, че разногласията между християните изглежда е напълно естествена черта на всяка една човешка общност, включително и църковната. Семейството е най-малката човешка общност и отношенията в него ни посочват какви са и отношенията в обществото и в отделните му общини. Всяко семейство има особена ценностна система (която впрочем има и общочовешки измерения), свой собствен ритъм на живота и на отношения към външния свят; ценностите на едно семейство не са задължително ценности и на друго семейство. Както е известно, християнските общини до голяма степен са изградени на принципа на семейството, където то се съзира като „малката църква“, като първата човешка община, в която християнинът възраства и укрепва във вярата и в църковния си живот. Отделните големи християнски общини (православни, католици, протестанти, англикани, харизматици и т.н.) могат да бъдат оприличени на „семейни църкви“, в които конкретни ценности определят учението и живота им, но те самите също са съставени от други по-малки „семейни църкви“, например, по отношение на католическата църква можем да видим, че общините на „традиционните“ католици не приемат някои от ученията и постулатите на т.нар. „трентски католици“, отхвърлящи новите веяния на Втория ватикански събор от 1965, или пък на „прогресивните католици“, които считат, че дори и огромните промени, които този събор направи в учението и практиката си са недостатъчно революционни за съвременните общества, и т.н. Да не говорим за отделните т.нар. „независими“ християнски общини, за възникващите в днешно време т.нар. „нови църкви“, и за различни други християнски обединения, всяко от които има особени свои мнения по редица въпроси на християнството.

Същевременно Христовата Блага Вест е за всяко семейство и за всички семейства по земята, тя цели тяхното единение в Христа, а не разединение, тя дава на всички едно ново начало и един нов живот в Бога, който трябва да бъде следван неотклонно и в съгласие с другите братя и сестри по вяра и по църковен живот. Колкото и да сме уникални и различни в своите църковни „семейства“, толкова повече трябва да търсим единното в тази уникалност, общото в тази различност и смирението в нашата гордост, че принадлежим към някаква „истинска“ църква, докато другите уж са извън нея. Наистина, по-добре е да ни ругаят, че изнасяме „кирливи ризи“, отколкото примиренчески и с фалшиво смирение да продължаваме да живеем с поредицата от заблуди (кога неволни, кога нарочно насаждани), пречещи ни да видим евангелските истини в тяхната чистота и изначален смисъл. Разбира се, не трябва да противопоставяме решителността да изобличаваме неправдите на някакво криворазбрано смирение – съвършено ясно е, че то е главна християнска добродетел и без него няма напредък в движението ни към Христа; но тъкмо в смирението си ние можем истински да изобличим, иначе в гордостта си изобличението ще е вредоносно, преди всичко за нас самите. Нека да следваме наредбите на своето църковно „семейство“ и като мъдри змии да виждаме и недъзите в него, а не само добрините; като се борим с недъзите и неправдите, винаги да търсим Критерия за истината и същевременно да ценим и традиционното, което времето не е опровергало и отрекло. Защото чрез Боговъплъщението Бог влезе във времето и даде на народите възможност да Го познаят и да градят Църквата, която тъкмо във времето утвърждава и конкретна своя традиция и ценностна християнска основа, оставаща вярна на евангелските истини и на истините на Свещеното Писание като цяло.

Бележка: снимката взета от images.google.com/church.




Публикувана в Блог
brighton college uniforms controversyУчилищните униформи, отличаващи учениците от едно училище от учениците от друго такова, са масово явление от повече от двеста години – първо въведени в развиващите се икономически демокрации на Запада още от 19 век, а сетне възприети и от други по-слабо развити страни; те бяха възприети и от бившите комунисти, които добавиха и свои атрибути към униформите. И макар ние, които носехме униформите на чавдарчета и пионерчета през онези десетилетия на комунизъм, да не понасяме ученическите униформи, защото те твърде много ни напомнят за онова време на потисничество и репресии, трябва да признаем, че в „нормалните“ държави всяко училище се гордее с униформата на своите ученици. Ако човек поразгледа какви униформи имат отделните училища, ще остане в прехлас от въображението и дизайнерския усет на моделиерите, създаващи тези униформи. Аз самият почти всекидневно наблюдавам учениците от училищата покрай дома и виждам, как децата се гордеят с униформата, която представя тяхното училище като единствено и уникално.

Но дотук с прехласването и хвалбите за униформите: преди няколко дена разбирам, че и при тях „трябва“ да настъпят промени в съответствие с „новите веяния на епохата“. В конкретния случай с униформите тези нови „веяния“ отново обръщат погледа към хомосексуалната еуфория, обхванала някои слоеве на обществата в същите тези развити страни, които навремето служеха като подтик за установяването на немалко напредничави форми на справедливо социално управление в редица страни по света. Та тези овладени от порока умове някак си се „сетиха“, че сексуалната ориентация засяга не само зрелите членове на обществото, но и децата, и установиха, че почти във всяко училище (в случая във Великобритания) има транс-сексуални деца, които са принудени да потискат половата си ориентация и да я изразяват едва след като напуснат училищната ограда. „Трябва да се направи нещо и да помогнем на тези деца“, чуват се призиви.

И преди няколко дена черно на бяло излезе и решението на един директор на средно училище: училищните униформи да бъдат носени от учениците според тяхното разбиране и усещане за пола, към който „в действителност“ принадлежат, а не според биологичния пол, каквито са родени. За това училище в Брайтън (вж. линк към новината) униформата е панталони за момчетата и поли за момичетата, но директорът вече дава право на децата, които считат, че принадлежат към противоположния пол, да носят онази униформа, която подхожда на техния „действителен“ пол. И съответно в училището ще се появят момчета с поли и момичета с панталони – нещо, което това училище не познава от повече от 170 години придържане към традицията (която за този регион в случая е и църковна традиция: мъжът да бъде с панталони, а жената винаги с пола или рокля; както е известно, и за много други култури жената не може да бъде облечена с нещо друго, освен пола или рокля или друг вид покривало на тялото, но не и панталон). За съвременните деца носенето на панталони от момичетата е не само напълно обичайно, но дори и предпочитано поради удобствата, които пантолоните носят на онзи, който ги носи; но полите за момчетата наистина са нещо необичайно (е, англичаните отдавна са привикнали на шотландските и ирландските поли на мъжете, но това е друга тема).

В разглеждания тук случай не толкова фактът, че момчетата вече ще могат да носят поли в това училище, е толкова важен, по-фрапиращ е начинът, по който директорът решава да направи това „добро за учениците и родителите нововъведение“ и подкрепата за него от хората в града, включително от родителите. Родители, чиито деца живеят с мисълта, че принадлежат към другия пол, разговаряли с директора дали може нещо да се направи, тъй че децата им да се чувстват комфортно и в училище, а не само извън него, където те могат на воля да изразяват принадлежността си към противния пол. И директорът без замисляне отговорил: моята най-голяма грижа е добруването и щастието на децата (вж. самата статия за цитата). И след няколко дена обявил на общо събрание на ученици и родители, че униформите вече ще се носят не според биологичния пол на учениците, а според „действителната“ им принадлежност към съответния пол.

За да подкрепи решението си, училищното ръководство поканило известна личност – в случая това е трансполовата Софи Кук (вж. линк тук), която разказала на събралите се в училището ученици какви трудности преживявала като малка, когато тя нямала възможност да изрази публично женския си пол, към който чувствала, че принадлежи. Тийнейджърите с интерес се заслушали в „свидетелството“ ѝ. Тя споделила, че никое дете не трябва да се притеснява да изрази „емоционалния си пол“ (за пръв път разбрах от тази публикация, че полът може да бъде и „емоционален“!) и не трябва да се срамува да покаже кой е в действителност. Директорът пита учениците как приемат идеята за „транс-униформите“ и тийнейджърите (повечето от тях 16 и 17 годишни) отговорили: „Защо пък не“ и това наклонило везните – на следващия ден директорът излязъл с новото си решение.

Ясно е, че когато попиташ тийнейджър какво мисли за нещо, което е нетрадиционно, нещо ново и още повече предизвикателно, той ще ти отговори, че то му харесва и че го приема; поискайте от него да мисли или да действа според някаква отживяла и овехтяла (за него) традиция и ще получите отрицателен отговор или пък мълчание. И в горната ситуация е било повече от ясно, че тийнейджърите в онази „разкрепостена“ страна ще приемат идеята за транс-униформата за нещо добро и „прогресивно“. Въпросът е доколко директорът е бил с всичкия си, за да се съгласява с едно мнение на един родител и да иска мнението и на „разкрепостените“ тийнейджъри; въпросът е защо трябва един болен мъж да идва и да обяснява на учениците „страданията“ си поради неизживяната женска идентичност, която уж носел в себе си; въпросът е защо местната община някак си естествено за нея разсъждава: „тийнейджърските години са трудни години, а колко по-трудни са те, когато околните не разбират техните транс-сексуални притеснения“ (вж. цитатите тук). И въобще, още много въпроси могат да се разгледат тук, за да стигнем до отговора защо в едно училище се случва подобно нещо и защо, както вървят нещата (особено след огромния интерес към „брайтънския модел“ от страна на училищата в страната), това може да се случи и в много други училища.

Не ми се ще да правя паралели със Содом и Гомор, защото може би паралелът няма да е съвсем удачен, но въпреки това си мисля, че когато в едно общество родители и учители имат порочни мисли и практики, то неминуемо порокът ще засегне и децата. Разбира се, в случая не говорим за някакви конкретни греховни практики, но самата идея за „разкрепостено“ разбиране на сексуалната принадлежност и публичното изразяване на „действителния“ пол може да породи греховни мисли и действия. А християнството има точни възгледи за мислите и желанията на сърцето и на ума, особено когато те клонят към греховното: те трябва да бъдат потиснати в самия им зародиш, вярващият трябва да се бори с тях като с най-големия си враг и трябва да ги победи: само победата над злото и греха може да възроди (и наистина възражда) човека, защото това е победа срещу козните на сатаната и обещание за неотлъчно следване на Христос. Колко ми се щеше това да се разбира от всеки човек. Но явно „прогресивните“ люде на новото време имат свое особено разбиране за човека и мястото му в света, в който всеки да има право публично да изразява идентичността според както той сам си я разбира, независимо от нравствената стойност на това изразяване, пък била тази нравствена стойност и греховна. То е ясно, че борба между доброто и злото винаги е съществувала, но тук в момента говорим за борба срещу пороци, които биха могли да овладеят ума и сърцето и на „онези малките“, за които Христос ни казва: „Който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина,“ и сетне допълва: „горко на онзи човек, чрез когото съблазън дохожда“ (Мат. 18:6-7). 

Бележка: снимката е взета от първата статия на БиБиСи от 20 януари 2016 г.




Публикувана в Блог
Петък, 20 Ноември 2015 13:39

Какво е „църква“?

church Този въпрос е толкова неуместен, някой би си казал, и би се учудил защо ли въобще захващам тема, която и на децата е ясна, да не говорим на вярващите християни и на читателите на този блог. И аз самият съм убеден, че четящите тук много добре знаят какво е църквата. Въпреки това реших да споделя някои свои мисли, като много се надявам, че те все пак ще внесат някаква допълнителна яснота по въпроса. В разсъжденията си тук искам да обърна внимание на два момента: каква е употребата на думата „църква“ в библията и какво е нейното значение, и на второ място – какво днес трябва да разбираме под думата „църква“ в ежедневния ни църковен живот като християни.

Подтик за разсъжденията ми по темата бе един разговор отпреди няколко дена с няколко англикани, които всячески ме убеждаваха, че думата „църква“, като превод на гръцката „еклезия“, може да има само христологично значение, включително в Стария Завет. Разбира се, аз отговорих, че в Стария Завет имаме случаи на употреба на думата „църква“ (в случая разговаряхме за английския термин church, за немския му паралел Kirche и за френската église), която съдържа христологично значение в себе си, т.е. значение, където може да се открие Христовата старозаветна Църква в събранието на вярващите (преди всичко старозаветните пророци и патриарси), които са вярвали в истинския Бог и вярата им, макар и в смътна форма, е отразявала и очакването (предвкусването) на Христовата изкупителна жертва на Кръста. Същевременно им обърнах внимание, че в действителност по-често думата „църква“, както тя се среща в Старозаветните и Новозаветните книги, не означава „събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват“, а има различни други значения, които в никакъв случай не я свързват с Христос или с Христовите последователи.

Ще спомена няколко случая на употреба на думата в отделни преводи на библията. Думата „еклезия“, в различните й преводи (в случая разглеждам само древните гръцки, и по-точно Септуагинта, и няколко английски, немски и френски библии), се среща доста често и най-общото й значение е „събрание, сбирка, среща“. За какво точно събрание или сбирка става въпрос става ясно, само като се разгледа по-широкия контекст на употребата на думата (т.е. цялостния контекст на дадения библейски откъс или на други извънбиблейски източници и данни). В Старозаветните книги на Септуагинта „еклезия“ например се среща във Второзаконие 23:2-3, 23:9; Съдии, 21:8; 1Самуил (1Царства в православната библия), 19:20; 1Царства (3Царства у православните), 8:56; 2Хроники (2Паралипоменон у православните), 6:3; Неемия, 5:7; Иудит, 6:16; 1Макавейска, 3:13; Псалом 25:5; Премъдрост Сирахова, 23:24, 26:5, 50:20; Йоил, 2:16; Плач Йеремиев, 1:10, и още много други (обръщам внимание, че тук използвам и някои т.нар. „неканонични“ библейски книги, които съставляват канона на православната и на католическата библия, в случая това са 1Макавейска и Премъдрост Сирахова). Във всички тези случаи значението на думата е „събрание, сбирка на хора на едно място“ без никаква връзка с отношението им към Бога. В отделните преводи на посочените тук стихове думата „еклезия“ се превежда различно, напр. в библията на Крал Джеймс тя е предадена като “congregation”, “assembly”, “company” и дори“band“ със значение „група хора“. По подобен начин тя се превежда и в други преводни издания на библията.

Същевременно можем да видим, че на мястото на гръцката „еклезия“ в редица преводи се използва и думата „църква“ (в нашия случай разглеждаме church,Kirche, église, според както са употребени в съответните английски, немски и френски преводи). Латинската Вулгата съдържа 164 случая на употреба на ecclesia, от тях 50 в Стария и 114 в Новия завет; Лутер в своята библия от 1545 г. употребява Kirche 15 пъти в Старозаветните книги, а в Новозаветните въобще не я използва, там той употребява Gemeinde (общност, събрание, община); за сравнение ще посоча, че в изданието на лутеровата библия от 1912 г. думата Kircheизобщо не се среща в цялата библия: навсякъде в нея е употребена думата Gemeinde; подобни свободни употреби на думи за гръцката еклезия се срещат и в много други преводи, напр. във френското издание по Darby-библията от 1885 г. думата „църква“ (église) не се среща в цялата библия (и в самата Darby-Bibleна английски думата „църква“ не се среща никъде в цялата библия!), докато в другоавторитетно френско издание, това на Louis Segond от 1910 г. в Стария завет се употребява изключително думата „събрание, сбирка“ (assemblée), а в Новия редовно се употребява „църква“ (église).

За отбелязване е, че във всички български преводи на библията, както православни, така и протестантски, думата „църква“ се среща само в Новия завет: в Старозаветните текстове гръцката „еклезия“ е преведена на български (а преди това и на старобългарски/църконославянски) според съответното конкретно значение на „еклезия“ в дадения контекст, т.е. като събрание, сбирка, група, община.

Всички тези примери посочват, че употребата на думи, съответстващи на гръцката еклезия в различните библейски стихове, се извършва според предпочитанията на преводачите, а не според едни или други тълкувания на текста като сочещи към Христос (т.е. имащи христологичен смисъл). За библейските преводачи и тълковници важен е бил смисълът на гръцката дума еклезия, означаваща „събрание, сбирка“, е не дали тя има връзка с някакви христологични тълкувания. В Новия завет употребата на еклезия продължава да следва старите значения на гръцката дума (събрание, сбирка), като същевременно в редица Новозаветни стихове ясно се откроява и нейният евангелски смисъл: събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват. Тъкмо Новият завет ни дава и последващото разбиране за Църквата като богочовешки организъм, който има небесни и земни измерения и който в земното си съществуване е тъкмо събранието на вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля.

Тук идват и разсъжденията ми по втория поставен от мен по-горе въпрос: какво разбираме днес под църква в живота ни като вярващи християни. Щом Църквата е събранието на вярващите в Господа, които в своя живот като Негови последователи Го следват и носят своя кръст (според както сам Христос иска от нас), значи нея можем да я видим там, където на едно място се събират тъкмо такива вярващи: събранието на тези вярващи е Църквата (разбира се, за православни и католици тя включва и починалите в Христа, за които Църквата се моли). Историята на християнството, обаче, ни е оставила за наследство редица неправилни практики и разбирания за Църквата, които едва в последно време се схващат в тяхната пълнота и се търсят пътища за преодоляване на заблудите от миналото. Известно ни е, че мнозина християни в предходните столетия бяха убедени, че мисията на Църквата се изпълнява само от кръстоносните походи, с меча в едната ръка и кръста в другата; че християни могат да бъдат само белите хора, а всички останали раси са диви, трябва да бъдат облагородявани и трябва да приемат нашето християнство; че даването на свобода на негрите или на селяните (например в страните, където крепостничеството е продължавало с векове) е изключително небогоугодно дело (можем да намерим голямо количество молитви от онези времена, в които се виждат разбиранията на християните по всички тези въпроси), и т.н. – примери могат да се посочат със стотици. И тъй, през последните няколко десетилетия немалко заблуди от миналото бяха преодолени. Но редица неправилни разбирания за Църквата (или църквата като местно проявление на едната Църква) продължават и до днес.

Една от тези заблуди е учението на редица християнски общини, че само те са истинската Църква и всички останали грешат, т.е. че те или съвсем са отпаднали от нея или пък се заблуждават и са изпаднали в ерес. Не е нужно да ходим далече, за да видим примери за подобни разбирания. Друго, по-изтънчено разбиране за Църквата е това, че християнските общности считат, че в границите на Църквата са всички онези, които принадлежат (най-често по кръщение) към съответната общност, например, всички католици, принадлежащи към съответни католически общини, в своите събрания съставляват Църквата (т.е. те са Църквата), защото само католическата църква е истинската, а всички останали са отпаднали от нея (като едни, например протестантите, са отпаднали повече, а други, например православните, са отпаднали по-малко, считат католиците); за православните всички, които са в отделните православни църкви, съставляват Църквата, а другите, неправославните, също в една или друга степен са отпаднали от нея, едни, като католиците, по-малко, други, като протестантите, повече; по подобен начин и отношението на протестантските общини към католици и православни също изразява конкретни идеи за това кой е в Църквата и кой не е.

Мисля, че читателят вече се досеща към какво водят разсъжденията ми, но за да бъдем ясни и за всеки друг, който случайно би прочел тук в този блог, ще спомена най-главното. От опита ми в редица православни общини в няколко т.нар. „православни страни“, където съм прекарал по-дълъг или по-кратък период на общуване с вярващите в храмовете, съм забелязал, че сред енориашите, особено онези, които само се водят енориаши, но идват на църква веднъж-дваж на годината, има и такива, които в действителност не принадлежат към Църквата. Някой ще се каже: откъде накъде Кожухаров ще знае дали те принадлежат към нея или не – само Бог знае. И напълно се съгласявам с последното: единствен Бог вижда в сърцето на човека и знае кой е Негов последовател и кой е отстъпил от Благата му Вест. А щом Бог вижда в сърцето, значи Той със сигурност знае, че онези християни, които само по име са такива, но не изповядват Христа и не Го следват в живота си, носейки своя кръст, не са в Неговата Църква. Следователно старата максима, че щом си се родил и си кръстен в дадена църква, значи ти си в нея и си член на Тялото Христово, трябва да бъде преосмислена и всеки християнин да си каже: член съм на Църквата само дотолкова, доколкото правилно вярвам и правилно изповядвам вярата си, т.е. върша благодатни дела на вярата, което ме прави Христов последовател, а не само Христов вярващ, при което вярата и изповядването й се извършват в събранието на вярващи като мен, които също вярват и се подвизават във вярата си според Христовите заповеди. Защото Църквата е събранието на вярващите в Христос: Църквата не е отделният християнин, нито пък една цяла църковна община, да речем, католическата: тя като цяло не може да е Църквата, в Църквата са само онези нейни членове, в чието сърце Бог вижда вярата и делата на вярата на християнина.

Ето защо призивът ми е често да се вглеждаме в себе си, да търсим признаците, които ни правят членове на Църквата и да се борим срещу заблудите, които ни отдалечават от нея и от Бога. Ако ние успяваме (или преуспяваме) във вярата си и в следването на Господа, то сме длъжни и другите да подтикваме към същото, т.е. да подканяме и онези, които не са в нашата „църква“ (общността на действително вярващи и действително следващи Христа), да се присъединят към нея, но не като просто станат членове на общината, а като с вярата и живота си станат членове на Божия народ. Ето това е Църквата: вярващите в Христос, които Го следват и в чиито сърца Той вижда вярата и делата им, чрез които се прославя Небесния наш Отец (алюзия към Мат. 5:16).

Разбира се, поради ограниченото място тук не се впускам в други подробности, свързани с въпроса за това кой е член на Христовото Тяло, на Църквата. Тук изпускам въпроса за избраните, за съотношението между вяра и дела, за движението на вярващия към обожение (теозис) и спасение като лично усилие и като общинен акт на вярата, за действието на Божията благодат, и т.н. – този въпроси имат преди всичко богословски характер и тяхното изясняване не е тема на един блог. Но мисля, че чрез горните разсъждения до някаква степен косвено засягам и отделни аспекти на тези въпроси. Апелът ми е да се подвизаваме и да търсим Божието уверение, че Той ни е приел в Църквата Си, а не да свързваме членството си в нея само чрез принадлежността ни към една или друга църковна община или едно или друго църковно събрание.
Публикувана в Блог