9 октомври 2020 г.

До:
Конституционен съд на Република България 
Председателя  на 44-то Народно събрание
Президента  на Република България
Министър-председателя на Република България
Парламентарно представените  партии
Извънпарламентарни партии
Родителски и граждански организации
Независимите и централни медии
Св. Синод на Българска Православна Църква
Протестантските църкви и други вероизповедания

 

Уважаеми дами и господа,

На 8-ми октомври тази година Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи на Европейския парламент (LIBE, Комисията) прие Резолюция за върховенството на закона и основните права (2020/2793–RSP)) по отношение на България. В Резолюцията се съдържа поредната недопустима и недипломатична намеса в суверенитета на българския народ и неговата юриспруденция.

Без да коментираме цялостното съдържание на Резолюцията, в т. 17 на същата Комисията настоява за преразглеждане от българските власти и приемане на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието срещу жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция (ИК). Иронично, целта на доклада за „върховенството на закона“ е налагане чрез последвалата Резолюция на ЕП на върховенството на външната политическа власт и интереси, а не да се зачетат волята, традициите и интересите на българския народ.

Нещо повече, цитираната резолюция, в крайно неподходящ и дори обиден стил, заявява, че на практика българският Конституционен съд е некомпетентен да схване правния смисъл и фактическото въздействие на т. нар. Истанбулска конвенция, за да прецени нейната противоконституционност. В т. 17 на Резолюцията се твърди, че  решението на Конституционния съд от 27 юли, 2018 г., което постанови несъответствие на Истанбулската конвенция с Конституцията на България, е взето под въздействието на „широко разпространена кампания за дезинформация и клевета, негативно медийно отразяване по темата от няколко медии с предполагаеми връзки към правителствени и опозиционни партии“.

Да се нарича широкият обществен дебат и недоволството на обществото от псевдоправозащитните претенции на въпросния документ „дезинформация“ и „клевета“ е недостойно и обидно отношение към българските институции и българския народ. Нещо повече, в Резолюцията се твърди, че български политици и партии са допринесли за отхвърлянето на ИК. Следва да напомним на LIBE и на ЕП, че върховенството на закона и демокрацията се състоят именно в участието на политическите партии и политиците във формиране на волята на хората в институциите и най-вече в законодателната власт на една суверенна и независима нация.

В заключение по този въпрос, Резолюцията на практика диктува с ултимативен тон на българските управници и на българския народ да коленичат пред волята на Комисията и да въведат техния модел и светоглед въпреки собствената си съвест и воля:

"(България следва) да позволи ратифицирането на Истанбулската конвенция и да въведе колкото се може повече елементи от Конвенцията в българското законодателство."

Един от върховните съдилища в България, Конституционният съд, категорично се е произнесъл с решение по въпроса за правната недостатъчност на Истанбулската конвенция. В резултат на това решение 44-то Народно събрание на суверенна държава – Република България – отказва да ратифицира злополучната и псевдоправна Конвенция. Докладчиците на въпросния доклад следва безусловно да признаят тази реалност.

Подобни резолюции не помагат на върховенството на закона, а допринасят за усещането за несигурност у хората за управлението и бъдещето на страната и разклащат устоите на демокрацията. Налице са и световни, и международни процеси, чиято цел е да се разгради народният суверенитет, да се подкопаят основите на историята и традициите,  да се установи тиранично налагане на ценности и условия, които не произлизат от хората и от вярата им, а от кулите на политически и финансови елити и техните идеолози.

Един такъв псевдоправен политически продукт е Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие.

Този злополучен документ, съдържащ категории, понятия и концепции, които са недопустими не само в правото, но и за всеки здравомислещ човек, бе отхвърлен от българския народ, от Конституционния съд и от Народното събрание през 2018 година. Тази позиция не подлежи на ревизия.

Обявяването на ИК за противоречаща на българската Конституция беше огромна победа за демокрацията, свободното общество, правовия ред и българското семейство.

Заставайки на тази позиция, считаме, че българският народ и българските управляващи следва да устояват независимостта на демократичната воля на народа и институциите и да помогнат и на други народи да отхвърлят това зло, целящо морално и духовно разлагане на обществото и разграждане на националния суверенитет, прикрито зад благовидна фразеология за ненасилие.

Полша, която е ратифицирала Истанбулската конвенция, е подела инициатива за излизане от съглашението. Полският народ и полските власти имат нужда от подкрепата на разума и международната общност.

Наясно сме с усложнената вътрешно-политическа обстановка. В същото време считаме, че във всякакви обстоятелства българската държава има призив и задължение да устоява традиционните български и християнски ценности и свободата на българското семейство.

В тази връзка, ние призоваваме българските отговорни власти, политически сили и видни личности недвусмислено да потвърдят позицията на България по въпросната ИК и неправомерните опити за внедряването ѝ в българското законодателство и да подкрепят усилията на Република Полша за излизане от Истанбулската конвенция. Призоваваме за изявяване на позиция, която ще помогне не само на Полша, но и ще способства за париране на непрестанните опити на пропонентите на Конвенцията да нарушават българския суверенитет и да настояват за повторно гласуване и приемане на злополучния документ.

Очакваме Вашите навременни и решителни действия в тази посока.

С уважение,

„Свобода за всеки”
Сдружение „РОД Интернешънъл”

Подкрепящи организации:
Национална асоциация „Поход за семейството”
Асоциация „Общество и ценности”
Сдружение „Единение за семейството и децата”
Асоциация за домашно образование
Фондация „Светлина на Балканите“
Християнреформистка партия

 

Виж работния вариант, преди приемането на резолюцията, тук.

Публикувана в Блог
Либертарианството е почти непознат термин в българската политика и култура. То е най-общо казано, политическа философия, която защитава минимална намеса на управлението (държавата) в личния и обществен живот. Поради крайния и тоталитарен социализъм, демонично натоварен и неотстъпващ позиции дори в условията на настоящата квазидемокрация, либератарианското мислене и политика са може би сред най-добрите политически решения за България.

Проблемът с крайното либертарианство обаче е следният.

На графиката: горе – либертарианство според другите; долу – според либертарианците Като християни ние вярваме, че светският управник има за задача да наказва лошите и да защитава добрите (вж. Римляни 13 в Новия Завет). Така поставена, задачата веднага поставя и изискване управникът да има поне някакво отношение съм категориите добро и зло. Тези категории са валидни по отношение на единния и истинен Бог.

"Когато праведните са на власт, людете се радват; Но когато нечестивият началствува, людете въздишат". Притчи 29:2

"Когато нечестивите са на власт, беззаконието се умножава, но праведните ще видят падането им". Притчи 29:16

(На графиката: горе – либертарианство според другите; долу – според либертарианците)

Добро и зло, дефинирани по друг начин, освен по абсолютисткия начин, зададен ни от Библията и юдео-християнската традиция, са изкривени интерпретации на добро и зло.

Така наречената „държава", с която сме свикнали след ранните години на 20ти век, е в голяма степен езическа мисловна конструкция, която няма способността да върши добро в същността си, защото нейното предназначение е да се конкурира с Бога, и в крайна сметка да Го измести. Повечето от създателите на концепцията за „държава" – типажи като Русо и Хегел – са крайни атеисти или хуманстични идолопоклонници. Известен е приносът на Хегел към тоталитарната държава, която той нарича „Бог, който ходи по земята". При подобни претенции от страна на държавата, можем да очакваме от нея само случайно да улучва да върши добро, доколкото то съвпада със съвестта на хората. Но като цяло, нейната функция е на тоталитарно, бюрократично чудовище, дори в „демократични" условия.

Либертарианството, чиято визия е да се противи на голямата държавна бюрокрация, от друга страна не се ангажира с морални и вечни категории. За либертарианеца личната свобода изведена до крайност е най-голяма ценност. Тази позиция е много полезна в случаите, когато е на власт тираничен тоталитарен режим, на който трябва да се противодейства.

Но анархията, в която всеки е сам закон за себе си, е също толкова тиранична и опасна, както анархията на тоталитарната „държава". В този модел тоталитарната държава създава, измисляйки си нови „държавни" закони и морал, вън от дадените ни от Бога.

Християните (тези, които мислят и са ангажирани с политическо мнение и свидетелство) също предпочитат лична и политическа свобода. Особено свобода да проповядват и да се събират. Но общността е критично важна част от християнската вяра и практика. Ние сме индивидуални личности, но не можем един без друг. Христовото спасение и служение включва църковната общност, спасението е индивидуално, но има и общностен аспект. В общността моралните и духовни категории не са без значение. Тоест, личната свобода минава през общностното признание и благо.

В обществото, устроено на либертариански принцип, поради парцелирането му до крайност, има опасност от групова и лична тирания. Тоест беззаконие на дребно, социално фрагментирано беззаконие. Тъй като само вътрешно свободният човек може да ползва свободата по отговорен начин, а мнозината поради греха не са такива, то либертарианството може да проработи само в едно праведно християнско общество.

В езическо и греховно общество приложението на либертарианската идея ще доведе до хаос и тирания на беззаконието на гражданско ниво. Тиранинът обаче няма да е управникът, а обикновеният човек, тъй като, ако всеки ще е закон сам за себе си, злите и нечестивите ще имат точно толкова свобода да бъда зли и нечестиви, колкото добрите и примерни жители, които уважавт другите. (Разбира се, не можем да не отбележим, че беззаконните човеци спокойно ползват голямата държава, за да се прикрият зад нея и да вършат злите си дела; така че, това обрисуване на тиранията на анархията е само условно).

Така в едно либератрианско общество, в което отделната личност няма вътрешен морал и уважение към другите, добрите хора ще трябва да добавят още една функция в живота си – самоотбраната.

Принципно тази функция се пада на светския управник. Неговото служение не е да преразпределя блага или да се занимава със здравеопазване и благотворителност. Основните задачи на управника са мир и справедливост. Казано другояче, той воюва и наказва, за да осигури мир и справедливост. В тоталитарния модел светският управник не е такъв, а тоталитарна самообожествяваща се държава. Самият управник се превръща в престъпник, който има нужда някой да го овладее. Поради отхвърляне на Божито слово и Божия стандарт.

В този смисъл – на тотална и неефективна държава, която издържа мързеливи търтеи-държавни чиновници – по-добрата алтернатива е либертарианският или близък до него модел. Поне е ясно, че управникът го мързи и е неспособен, и така ще му се дължат минимални данъци, с цел средствата да останат у хората, за да се мобилизират за прозводство, семеен живот и самоотбрана. Тези нужди са така формулирани, тъй като едни в либертарианството ще се чувстват свободни да пушат марихуана, а други ще ползват свободата си да се образоват и да се въоръжават, за да се защитят от безделника, който пуши, и е свободен, но не произвежда и кара по магистралата в зиг-заг. Така добрите и учените ще успеят, а злите и глупави ще се провалят. Единственият проблем на тази утопия е, че в реалността провалилите се зли и глупави винаги имат нуждата успелите и умни да почувстват болката им.

Християнската гледна точка е ясна: свободата в политически план се състои в овладяване на злото. Либертарианството не разпознава добро и зло в същинския им смисъл – Бог казва кое е добро и кое зло. За християнина политическата система е без значение – ако управляващите са праведни, демокрация, република или монархия нямат значение. Божието царство расте и напредва в този свят независимо и именно защото не е от този свят, и не е обвързано с ограниченията на последния.

Но обществото с много истинска лична свобода не е либертарианското, а християнското.

Църквата е богочовешка организация, която в своя неиституционален и неполитизиран вариант буквално носи стандарта на Божието царство на земята (църквата, сборът от вярващи християни, не е Божието царство, както много често грешно твърдят богослови и лаици). Личната свобода на новородения християнин е благородна, защото търси единствено доброто на другите и прогласяване на Божието спасение и добрина.

Личната свобода на грешния човек всъщност е опасна. Защото човешката природа е покварена от греха и злото. Злият човек иска да реализира своята свобода, но за сметка на другите. Добрият човек упражнява свободата си, не като отнеме тази на другия.

Лорд Актън каза великата своя фраза, която повтаряме и до днес: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно". Именно тази фраза е осъждението както за държавните тирани, тоталитарните режими, така и за поддръжниците на АБСОЛЮТНАТА лична свобода. Крайният, радикален и безкомпромисен индивидуализъм е точно толкова тиранична и нечовешки безумна доктрина, колкото и тоталитарно-корпоративният държавен режим. (Разбира се, има пробойна в сентенцията на Актън – Бог има абсолютна власт, но тя в никакъв случай не Го покварява, а е израз на Неговата любов и справедливост.)

Какво по-тиранично можем да намерим от напускане на разума и предефиниране на собствения си пол, съгласно вътрешните си чувства? И настояването под предлог за равенство и справедливост това безумие да бъде превърнато във всеобщо задължително държавно защитено право?

Свобода в хаоса на безмерното и безбожно индивидуално безхаберие е точно толкова невъзможна, колкото в социалистическия общностен тоталитаризъм. Свободен е само този човек, който може отговорно до носи бремето на свободата. Библейски приета, и според нас доказана житейски, постановка е, че най-тежкото робство е това на греха и заблудата. То е като тежък кошмар, от който не можеш да се събудиш, и дори в съня си се съмняваш, че има изход. Така, както прекалено контролиращата държава няма друга същност, освен тирания, тъй като изземва божествени функции и налага изкривената си по този начин същност на всички, така тираничен може да се окаже и либертарианският модел.

Джон Адамс, един от така наречените „отци" на американската нация, твърди, че високо уважаваната американска конституция е приложима само сред хора (народ), които имат религиозни ценности. Тоест имат задръжки, уважение към другия, и могат да се самоуправляват. За съжаление, съвременните леви тенденции, не, политически ветрове, които тресат Америка, са само тъжно доказателство за неговите думи.

За хората на Изтока, като тези в България, излизащи от комунизма и все още живеещи под неговата сянка, по-лошо няма да стане. Затова либертарианският експеримент, разбира се подкрепен от една консервативна партия, основана на християнските ценности, може да гарантира стабилизиране на политическата обстановка. А защо не и така лелеяното индивидуално и национално възраждане?

Все пак свободният човек може да се асоциира с други разумни свободни хора и да неутрализира вредния тираничен ефект на хаоса на безкрайното самоопределяне на индивида. Робът на тоталитарната тирания, от друга страна, винаги ще бъде пушечно месо на елитарните социални инженери, без да го разбира. Българите имат качества за първото (да са свободни), но трябва да се отърсят от второто (да са роби). Разбира се, съгласявайки се с Адамс, няма как свободният българин да стане такъв без да премине през покаяние и прошка на греховете, съгласно новозаветните писания. А това е задача, в която политикът не може да реализира, а само да съработничи на Главния Предприемач.

Все пак ние можем да си представяме, че народът управлява, но истината е много по-различна.

*****

А царството и владичеството, и величието на царствата, които са под цялото небе, ще се дадат на людете, които са светиите на Всевишния, Чието царство е вечно царство и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват (Даниил 7:27).

Господ ще те утвърди като свет народ за Себе Си, според както ти се е клел, ако пазиш заповедите на Господа твоя Бог и ходиш в Неговите пътища; И всичките племена на света ще видят, че ти се наричаш с Господното Име, и ще се боят от тебе (Второзаконие 28:9-10)

И от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи. И чух като глас от много народ, и като глас от много води, и като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщият, царува (Откровение 19:5-6).



Виктор Костов е адвокат, доктор по философия и богослов. Председател на Християнреформистка партия. Издател и главен редактор на сайта за свобода на съвестта, религията и словото Свобода за всеки.
Публикувана в Блог