un international day of happiness 20marchВ писанията и дискусиите си най-често се опитвам да се въздържам от прилагателното „нов“, когато то се отнася до обществените отношения, например избягвам да казвам „нов световен ред“, или „нов вид потисничество“ или „новите средства за управление на народите“ и т.н. – убеден съм в истинността на думите на премъдрия Еклесиаст: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). Тази истина не само е вярна – тя е доказвана хилядократно през историята на човечеството. Просто защото тя не се отнася до „новите“ неща в живота на хората („някога нямало самолети, атомни бомби, интернет, значи винаги има нови неща“, твърдят някои), а до самите хора – те са такива, каквито са: грешни по природа, но с даруваната им от Бога възможност за стремеж към добродетелен живот, който е угоден на Бога и на ближните ни. Затова каквото е било – пак ще бъде, каквото се е правило – пак ще се прави, защото оставен сам на себе си без Бога човекът върши злини.

Днес реших тук да споделя някои мисли за тоталитаризма и начина, по който той ни отне чувството за щастие и удовлетворение, и всячески исках да избегна определението „нов“ (тоталитаризъм), но изглежда този път не ми се удаде: от последните два-три месеца насам в мен се е загнездило чувството, че човечеството като че навлезе в друг етап на развитие – на ново поробване, каквото, както като християни добре знаем, ще настъпи с идването на последните времена и „отпускането“ на сатаната да властва над умовете и сърцата на хората, като ги подчини на злата си воля и ги накара да се опълчат срещу Създателя си Бога. Разбира се, трябва да уточня: „последните времена“ могат да настъпят утре, след месец, след година, след век и т.н.: никой не може да знае това. Но ние като християни винаги трябва да сме готови за духовна борба срещу сатаната, тъй че да устоим в съюза си с Бога!

Новият тоталитаризъм

И тъй – новият тоталитаризъм. Нарекох го нов не защото днешната форма на контрол не я е имало в миналото: историята и жизненият опит ясно ни сочат стотиците и хилядите поробители на човешки съдби, които чрез тотално управление на народа (или на народите, когато потисникът управлява много народи) всецяло изземват свободата и правата на хората и вършат с тях каквото намерят за добре. Днешният тоталитаризъм ми се струва нов, защото в него съзираме черти, които като че в миналото не сме виждали. Ето поне три такива черти:

Глобален тоталитаризъм: чрез тотален контрол световният потисник се опитва да изземе свободите и правата на всички народи по земята (за разлика от миналите векове, когато тоталитарният режим е потискал хората само на ограничена територия, независимо колко малка или голяма е тя – но никога тази територия не е обхващала цялото човечество).

Недостатъчно ясно видим тоталитаризъм: макар потисникът да има лице – било отделен човек, била партийна или друга организация, била идеологическа платформа, чрез която обществата биват поробвани – в днешно време невинаги можем с увереност да кажем кой е узурпаторът на властта, чрез която се опитва да установи тотален контрол върху човечеството.

Доброволен тоталитаризъм: народите вече свикнаха със „загрижеността“ на властта (която и да е тя) за тяхното добруване – по-добро благосъстояние, по-добро здраве, по-висока социална обезпеченост, по-сигурно бъдеще за децата ви и, особено напоследък, по-голяма защита от тероризъм и други посегателства срещу личността и обществото като цяло – и ние сме готови да жертваме и малкото свободи и права, на които все още се радваме само и само да живеем „по-сигурен“ живот.

Всъщност тези три черти са отличавали тоталитаризма и в предходните векове и хилядолетия: той е бил „глобален“ за даден народ, защото всички хора в даденото общество са били подвластни на потисника, бил е смътно видим, защото невинаги лично потисникът изработва идеологията на тоталния контрол над населението (често това са негови „съветници“ или някаква военна или друга влиятелна върхушка в тоталитарния режим), бил е и „доброволен“, защото често в историята отделните слоеве на дадено общество доброволно са приемали потисничеството, след като потисникът ги храни, облича, грижи се за здравето им, за да му работят по-дълго и т.н. Въпреки това в днешно време разбираме, че тоталитаризмът като че никога не е бил толкова всеобхватен и неумолим, колкото го наблюдаваме през последните няколко десетилетия и особено от началото на 2020 година със затварянето на повечето народи по света в себе си.

Особено от гледна точка на мерките, които народите предприеха за борба срещу вируса, който начена в една китайска провинция към края на 2019 г., „новият“ глобален тоталитаризъм се прояви с цялата си очевидност. След края на втората световна война, когато бяха учредени редица международни организации (ООН, Световната банка, Международния валутен фонд, НАТО, Световната здравна организация и др.), народите все още бяха убедени, че само чрез сътрудничество между държавите може да се избегне трета световна война или други глобални бедствия за човечеството; малцина обаче бяха онези, които още през 50-те и 60-те години на миналия век прозряха тоталитарния характер на тези организации.

Нека отново се върнем към трите черти на „новия“ тоталитаризъм.

Глобалност: Наистина, посочените международни организации бяха учредени с цел сътрудничество между народите и подпомагане на тяхното развитие, но извратената греховна човешка природа скоро изврати тази цел, като ѝ придаде друга насока: „сътрудничество“ и „подпомагане“ чрез ограничаване на права и свободи (т.е. чрез тоталитаризъм) под прикритието на някаква загриженост за благополучието, здравето, сигурността и т.н. на обществата. Тази особеност на международните организации позволи на ООН, на лидерите на „голямата двадесетица“ (т.нар. G-20 – водещите 20 държави в света) по време на Световния икономически форум в Швейцария през януари 2020 г. и на Световната здравна организация да наложат идеята за затваряне на народите в границите на своите държави с цел спиране на разпространението на „китайския“ вирус (разбира се, вирусът не е китайски и все още не се знае как той се появи). Само за няколко седмици светът изведнъж като че спря да функционира: по цял свят можеше да се видят опустели улици и площади, празни транспортни средства, чисто небе без самолети и чисти води без кораби. Естествено, някои икономически дейности продължиха, преди всичко защото съществуват редица непрекъсваеми производствени процеси, а също така неизбежни икономически отношения между отделните държави, които налагаха някои производства и услуги да продължат да се осъществяват на някакво минимално ниво.

Неясен потисник: Все повече хора днес се затрудняват да посочат кой конкретно „нареди“ на народите да се затворят в себе си уж за да се предпазят от разпространението на заразата, която бе наречена световна пандемия (а днес се знае, че тя дори не е епидемия, да не говорим за пандемия). Хората разбраха, че това не са лидерите на международните организации (Г-20, ООН, СЗО), макар на повърхността и да се виждаше, че те заговориха за ограничителни мерки – у мнозина остава съмнението, че действителният потисник всъщност е „съветникът“ на тези лидери, или пък „върхушката“, която дърпа конците и която има далеч по-всеобхватни цели за отделните народи и за човечеството като цяло. Вярно е, че управляващите в отделните държави издаваха заповедите за ограниченията и за отнемането на права и свободи на гражданите си, но дори и слепият би видял, че те действат по чужда заповед, а не по своя воля.

Доброволност: Макар във всяка страна да имаше организации и движения, които веднага след налагането на извънредните мерки се възпротивиха срещу отнемането на свободите и правата на хората, като цяло народите по света доброволно приеха домашния арест и се съгласиха на наложеното им безправие и липса на свобода, защото бяха убедени, че тези мерки са единственият начин за спиране на заразата и връщане към предишния живот на обществата.

Щастието

Каква ли може да е връзката на разглеждания въпрос за този нов тоталитаризъм с човешкото щастие? Щастието е толкова дълбоко лично преживяване у човека, че то най-често не се поддава на съпоставяне с външни фактори на човешкото битие – ще каже някой. Друг пък ще допълни: за какво щастие можем да говорим в нещастните времена, в които живеем днес? А пък трети ще ни напомни: щастието се проявява в човека чрез толкова много степени и оттенъци, че е трудно да се говори за него като абстракция – щастието винаги има конкретни измерения за конкретни хора. И всичко това е вярно. Но споменавам темата за щастието в това изложение, защото изглежда и него го разглеждаме през призмата на благополучието, здравето, сигурността и т.н. Не че тези неща не са важни, за да се чувства човек щастлив, но въпросът е какво всъщност е истинското щастие и кога човек може да се чувства щастлив независимо от „икономическата“ страна на живота си. Повече от ясно е, разбира се, че щастието е съпоставимо със свободата, от която човек се ползва в живота си.

Ако погледнем днешните статистики за това, в кои страни хората се чувстват най-щастливи (а особено децата – онези, които в хода на своя живот трябва да потвърдят за себе си какво е щастието и какво означава да си действително щастлив), ще видим закономерността: колкото едно общество е по-богато, по-добре осигурено социално, здравно, пенсионно, военно и т.н. и колкото то е по-уверено в запазването на тези блага и в бъдеще, толкова повече хора в него се чувстват щастливи. „Форбс“ класира държавите, започвайки от Финландия, след това Дания, Швейцария, Исландия, Норвегия, Швеция и т.н.; друг уебсайт разсъждава за щастието на децата и поставя на първо място Холандия, следвана от Норвегия, Исландия, Финландия, Швеция, Германия и т.н. Същевременно „най-нещастни“ са хората в Афганистан, Зимбабве, Танзания, Малави, Индия и т.н.

В минали публикации в този блог споменавахме, че някои организации в света работят за постигането на пълно щастие за всички народи по света. Напоследък дори ООН беше пуснал уебсайт с название „Новият световен ред на ООН", където щастието ще бъде норма за всички народи по света; развива „дейност“ и уебсайтът на организацията „Щастието на световното население“, където се посочват 10 стъпки, които ако изпълним, ще ни донесат пълно щастие; съществува и движение, което се опитва да замени всички „-изъм“ (такива като социализъм, комунизъм, империализъм, капитализъм и т.н.) с термина „щастлизъм“ (на английски Happytalism).

И най-предубеденият читател ще забележи, че в днешно време щастието, според както то се разглежда от съвременните медии (повечето – подкупни, а други все още не осъзнаващи, че са подкупени) и от управляващите, се свързва с обещаваното от потисника благополучие на човека: сигурност и „светло“ бъдеще. На уебсайта на Happytalism* четем, че човечеството може да постигне пълно щастие, когато започне да функционира новата икономическа система, която на основата на новата социално-политическа философия ще постигне развитие на човека с цел достигане на лично щастие, благополучие и свобода. Като погледнем снимките на тези уебсайтове, ще видим, че там са снимани изключително африканци и азиатци – те са, които трябва да направим щастливи, е подтекстът на новите поборници за щастие.

happiness for all together

Радетелите за „щастие за цялото човечество“, обаче, внезапно замлъкнаха, след като начена коронавирусната истерия: идете на уебсайтовете им и ще видите, че повечето линкове в тях не работят и че сайтовете не са обновявани от 2019 година насам. Е, то не може и да бъде другояче: „щастливците“ разбраха, че само с един замах (с една „заповед свише“) щастието бе откраднато от хората по света! Щастието вече е в оцеляването – първо да оцелеем след вирусната заплаха, пък сетне ще видим какво ново щастие ще ни постигне!

Но как така ни откраднаха щастието? Много лесно: първо ни откраднаха способността да мислим и разсъждаваме нормално поради неимоверното количество лъжи („Непрекъснато ни лъжеха за коронавируса и домашния арест: ето доказателствата“, пише и казва известен журналист), изсипвани из устата на управляващи, политици и властимащи (при това повечето лъжи лесно можеха да бъдат видени, но изглежда хората, улисани в борбата за насъщния, нямаха време да ги видят и проумеят), след това използваха известни психологически трикове за заблуда на човешкия ум (вижте, например, десетте „трика“, които Ноам Чомски посочваше) и накрая ни казаха: само ние можем да ви опазим живи и здрави – доверете ни се и следвайте съветите ни (с други думи, съгласете се с мерките, които ви налагаме – ограничаване на права и свободи – и по-нататък каквото и да ви кажем да правите, правете го, и ще бъдете здрави и щастливи).

Но че щастието се разбира от мнозина като вътрешно удовлетворение, че си дал нещо, без да чакаш някой обратно да ти даде, че си помогнал, без да искаш и на теб да помогнат, че си жертвал, без да желаеш някой да прави жертви за теб – това е съвсем друго нещо: това вече е отживелица, ще ви кажат новите строители на земното благополучие. Вземете статистики за степента на щастие и вътрешно удовлетворение отпреди няколко години, когато нямаше и полъх от новия глобален тоталитаризъм на крононавируса, и ще видите, например, че учените посочват като по-щастливи децата в слаборазвитите страни, а не в богатите (в изследване на Световния икономически форум от 2015 г. даже се посочва, че децата в Румъния, Колумбия, Испания и т.н. са далеч по-щастливи от децата във Великобритания или Южна Корея, в друго проучване на британската БиБиСи от 2014 г. се потвърждава, че от 11 изследвани страни децата във Великобритания са сред най-нещастните, в сравнение с децата в Бразилия, Румъния, Южна Африка). С други думи, почиващите на реални критерии за щастие изследвания доказват, че щастието не е в богатството, сигурността и зримото „светло“ бъдеще, а в нещо друго, което не се измерва с материална задоволеност и някакви облаги – лични или социални.

Откраднатият живот

Ето какво ни бе откраднато от началото на тази година! И от много други неща се лишихме и хората даже се питат: какво всъщност вече има значение за мен и за обществото, в което живея? Гледам ли вече филми, в които добрият герой винаги побеждава, слушам ли музика, която „изпълва“ душата, общувам ли с другите така, както общувах навремето, без да ме е страх, че ще прихвана нещо от тях (я зараза, я някоя лъжа или фалшива новина, я някоя привидно добра черта на характера), разсъждавам ли за бъдещето на децата ми така, както разсъждавах по-рано, и т.н.? Преди около два месеца един приятел-християнин ми сподели, че прочел една от многото извратени новини по медиите („Рики Мартин и съпругът му за първи път показаха техния син“) и тя някак си не му направила такова впечатление, каквото подобни „новини“ му правели по-рано: „е, чудо голямо – то вече се наслушахме и нагледахме на извратени типове и на извратени политици и извратени медии, които публикуват такива ‘новини‘, сега по-важното е някак си да оцелеем след заразата – която може да продължи с месеци, може би и с години! – пък след това отново ще обърна внимание на извратената новина“, ми отговаря той на въпроса с какво се промени отношението му към критериите за добро и зло, за грях и добродетел.

Както по-рано, така и сега не мога с безразличие да отмина подобна новина, която още с първите си редове говори за „брака“ между гейове и за чедата, които се раждат от този „брак“ като за нещо съвършено обичайно и естествено: „Популярният пуерторикански певец Рики Мартин показа за пръв път снимка на 5-месечния си син от своя съпруг, художника Джуан Йосеф, съобщава сайтът Арчи уърлд. За това, че популярният изпълнител ще става баща за четвърти път, стана известно през месец септември 2019 година.“. Представете се как детският (особено тийнейджърският) ум възприема „новината“: двамата мъже си имат дете, при това единият за четвърти път!

Чрез новата перверзия, чрез новите обещания за живот без болести и трудности, чрез изключително бързия процес на контрол върху хората и особено чрез отнемането на права и свободи на гражданите, потисникът всъщност ни открадна живота такъв, какъвто го живеехме преди. Мнозина са убедени, че много неща в живота си вече ще ги правим по друг начин и ще живеем в непрекъснато тревожно очакване на нещо – било лошо, било хубаво: по-важното е, че вечно ще бъдем нащрек и под напрежение. „Научете се да живеете с този вирус“, съветват ни световните „експерти“ по потисничество, „защото той ще ни спохожда години напред“; „научете се да уважавате и да приемате разврата и развратниците, приемете Истанбулската конвенция и другите законодателни инициативи, целящи недискриминация и толерантност“, припяват други „специалисти“ по човешки отношения.

„Живейте по друг начин, защото времето вече е друго“, е заключителният хоров тон на умопомрачилите се от охолство и разврат (но пък „толерантни“) световни водачи на „новия“ световен ред. С други думи, „откраднахме ви предишния живот – свиквайте да живеете както ние ви кажем“.

Светлина в тунела?

Един тунел винаги има край, важното е човек да стигне до края му: някои ще стигнат, а някои няма да искат да стигнат до него и да видят светлината. За християнина няма друг избор освен борба и достигане до Христовата светлина след тъмата на тукашния живот; за него няма по-сигурен и верен Управител от Христос, няма и по-сигурно и блажено щастие от това, да бъде с Него и да се наслаждава на обещаните блага за верните! Никой не може да отнеме от християнина свободата и щастието му в Бога – нито световният потисник, нито сатаната. Защото вярващият не се страхува от онези, които убиват тялото, но не могат да погубят душата му, той повече внимава да разпознае онзи, който може и душата и тялото да погуби и завлече към вечните мъки (срв. Мат. 10:28).

Но нашата задача е да се борим за човешкото щастие и тук на земята, да отстояваме дадените ни от Бога права и свободи, които земните управници трябва да дадат на поданиците си, да изобличаваме лъжите и прикритите измамни „новини“ и твърдения, като учим и другите да правят същото – да търсят истината и да изобличават лъжата и козните на сатаната и лъжите и измамните обещания на властимащите. Ако това правим – значи животът ни преминава в съгласие с Божията воля и в добродетелно съжителство с нашите ближни. Колкото и глобализиран да изглежда светът, все още имаме възможност в своите държави да се борим за по-справедлив обществен ред и живот. И днес виждаме, че в отделните страни хората излизат на протести, опитват се да повлияят решенията на собствените си управници и да променят живота си към по-добро в съответствие с традицията, която ясно ни посочва кое е добродетел и кое е порок и грях. Ако в собствените си страни успяваме да печелим победи, значи и в световен мащаб малките победи могат да се излеят в мащабен отпор срещу злите сили, които целят пълен контрол и поробване.

Затова трябва непрекъснато да бодърстваме и да подтикваме и другите да се присъединят към нас в похода ни за връщане на откраднатия ни живот и на ценностите, които са богоустановени и непреходни.

 

Бележка: * Happytalism е една интересна игра на думи: от „капитализъм“ лесно се изговаря „хапитализъм“, като че с промяната на една буква в названието можем да променим цяла обществена система и да създадем нова форма на управление, наречена „щастлизъм“ (или „щастливизъм“ – трудно е подобен израз да се изкаже на български език).

Снимките са взети от посочените по-горе уебсайтове на ООН за щастието.

Публикувана в Блог

 

ЗСУ е специален закон, който не цели социално подпомагане, твърдят вече МТСП и МФ. На практика това е признание за тоталитарната същност на закона.

Адв. д-р Виктор Костов

Д-р Костов е адвокат с международен опит и изследовател в областта на основните права на човека, богословието и междукултурните дисциплини. Издател и главен редактор на сайта Свобода за всеки и адвокат по редица казуси пред върховните съдилища на страна и Европейския съд за правата на човека.

 

Тук ще разгледаме само някои аспекти от становищата на някои от „заинтересованите страни“ по конституционното дело срещу Закон за социалните услуги (ЗСУ). На първо място прави впечатление единният хор на усилено пеене на апотеози за вредоносния и тоталитарно обременен закон. От почти всички становища, с вдъхновението на функцията „копиране-поставяне“ в текстови редактор, личи венцехваление към „иновативния“ ЗСУ. Неслучайно поканените са наречени „заинтересовани страни“, въпреки че КС е имал предвид правно-процесуалния смисъл на термина, а не конфликта на интереси на заинтересованите от прокарването на ЗСУ.

Новата нотка в поклонението към гения на ЗСУ е другаде. Основните органи на изпълнителна власт, заинтересовани от прокарването на ЗСУ, вече не крият неговата същност като инструмент за промяна на обществото.

Разбира се, всеобхватността на "социалните услуги" винаги е била заявявана, от самото начало. Различното сега е, повече от година по-късно, че тази всеобхватност не звучи вече като преимущество на закона, а като белег за неговата тоталитарна същност.

Тезата ни тук е, че становищата на министър на труда и социалната политика (МТСП) и министър на финансите (МФ), представени до Конституционния съд (КС) по дело № 3 от 2020 г., открито сочат социалните промени, които те целят. С тази заявка става явно и че ЗСУ цели промяна на обществото, на основни обществени отношения, и така още по-ясно лъсва неговата идеологическа, лобистка и тоталитарна същност.

В тази връзка мъмренето, което Дуня Миятович – европейски комисар, наложи на България строго за това, че е отхвърлила Истанбулската конвенция, чиято основна цел бе да се разрушат „стереотипните модели за пола“, и за това, че България не е приела ЗСУ,[1] сочи ясно към това кои са идейните пропоненти на ЗСУ – тези, които искат да разрушат традиционното семейство, християнската вяра и светоглед и да изградят човека на новото общество – покорен на властта на държавата, парите и технологичната симбиоза между човек и машини, без семейство и без род. И всичко това – без да се задават никакви въпроси от семейно, морално и етично естество.

В какво се състои този извод? В становището на МФ до КС четем пасажи, от които става ясно, че те са се отказали да крият глобалното значение на ЗСУ като инструмент за промяна на основни, дълготрайни обществени отношения.

Законът за социалните услуги е закон, който не урежда социалното подпомагане. В действащото законодателство – Закона за социално подпомагане (ЗСП), е възприет подход в един закон да се регламентират два различни по своята същност социални инструмента – социални помощи и социални услуги. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход – предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания,

докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.

Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – Закона за социално подпомагане. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна и т.н.

Видно от изложеното, не съществува пряка връзка между ползването на социални помощи и социални услуги – социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.

Законът за социалните услуги е специален закон, който урежда всички въпроси от значение за сектора на социалните услуги в Република България. С него се цели да се подобрят механизмите за планиране, финансиране, контрол и мониторинг на социалните услуги, както и да се повиши тяхното качество, ефективност и устойчивост. Той няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани е осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа. Понятието „социална подкрепа“ е по-широко от понятието „социална услуга“. Едно лице може да има нужда от социална подкрепа, но реалните му потребности да не могат да бъдат удовлетворени от социална услуга или само от такава. В този смисъл, социалните услуги са само една от възможните форми на подкрепа за лицата. Водещ елемент на всяка социална услуга не е осигуряване на финансови помощи или помощи в натура (което е в основата на социалното подпомагане), а е социалната работа. Именно социалната работа отличава тази специфична група услуги и дейности от други близки сфери.[2]

При положение че ЗСУ „няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани с осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа“, интересно е защо тогава същият този закон предвижда ползване на „социални услуги от всички“, особено превантивни и задължителни такива, и защо цели предоставяне на „социални услуги“ на „всички деца“?

Какви друго може да са тези „активни мерки за развитие“, промоцирани от министъра на финансите, освен грубо вмешателство на държавата и одържавените частни доставчици, след като хората не са заявили, че искат такива активни мерки? Социално управление и социално инженерство прозират навсякъде в този злополучен закон и в мисленето на неговите защитници.

Хората в едно свободно общество нямат нужда от това някакъв чиновник или доставчик, който има финансов интерес, да им се меси, където не му е работата, да им влиза в семействата, да им „консултира“ децата по въпроси, които не са за деца, и да ги заплашва с „повишаване на родителски капацитет“ от социални работници и работнички, които сами едва са завършили образование и нямат никаква представа как се раждат и гледат деца освен от обученията, които са преминали, за да станат социални работнички и доставчици.

Защо включва „обучения“ и „консултиране“ по ползване на „социални права“ и кои са тези „социални права“, които доставчиците на социални услуги искат да наложат на всички, особено на деца (и за които права досега не са се погрижили синдикалните и съсловни организации, чиято задача е именно реализацията на социални права)? В контекста на гореказаното това консултиране има за цел да формулира светоглед и да възпитава „народонаселението“ така, че, да го кажем направо, то да бъде индоктринирано  в новите обществени ценности. Кои са тези нови обществени ценности?

Тези, в които са се врекли всички така неречени „грантоядни НПО“ – 90% от съставляващите фарсовия „Съвет на гражданското общество“, правилно наречени „новата НПО номенклатура“, а те са: разрушаване на традиционното патриархално и християнско семейство, феминизъм, мултикултурализъм, антипатриотизъм, разграждане на народния суверенитет, подчиняване на правата на личността на прогресивния идеал и на новата класова борба на всякакви измислени малцинства (деца срещу родители, жени срещу мъже, мигранти срещу установени жители) срещу естествените права и ред, разграждане на човешката личност и нейното достойнство чрез прикрито прокарване на нови  „човешки права“ (трансджендъризъм, право на еднополов брак, мултикултурализъм, право на сексуална ориентация, трансхуманизъм) – все права, които противостоят на основните човешки естествени права и хилядолетни традиции.

Тези права са „отгледани“ в налудните умове и лаборатории на затънали в несметни богатства и съзнание за влияние и власт елити, които отдавна са скъсали с близкия до земята живот на това да растеш като дете сред майка, баща и семейство, да се учиш, да работиш, да отгледаш семейство и да живееш честно и достойно, покланяйки се на Бога и грижейки се за близките си, без да забравяш и нуждаещите се около теб.

Какъв вид „застъпничество“ ще застъпват доставчиците на социални услуги за хора, които имат своя воля да решават кой да се застъпва за тях и кой не? Какъв родителски капацитет ще повишават доставчици, които в повечето случаи може да се окаже, че дори нямат свое  семейство като родители, които реално се борят с живота и отглеждат и изхранват деца?

Ясно е от цитирания текст – социалните услуги не осигуряват помощи, те провеждат „социална работа“. Тоест законодателят и държавата са решили, че всички имат нужда от „социална работа“. А от неясната категория „социална работа“ на нас ни става ясно, че иде реч за

тотален социален контрол.

Поддръжниците на социалния контрол обаче не винаги виждат тираничната същност дори при формулиране на определение за него:

Социалният контрол, който предполага социалното взаимодействие, регулира в съответствие с установените и признати стандарти, и е всеобхватен, всемогъщ и ефективен (метод) за стимулиране на реда, дисциплината и взаимността; (той цели) да обезкуражи и, ако е необходимо, да накаже отклонението. Целта на социалния ред, Парсонс, добре е казал, е „отклоняване на девиантни тенденции в зародиша“.[3]

Още по-точно сочи същността на контрола над обществото авторитетен речник. Социалният контрол, това са:

правилата и стандартите на обществото, които ограничават индивидуалните действия чрез налагане на конвенционални санкции и налагане на формализирани механизми.[3a]

В тази връзка един закон за „социални услуги“ много ефективно може да послужи за целта на въвеждане на социален контрол, който обаче е осъществен за сметка на отнемането на индивидуални и основни човешки права.

Тук ще припомним само няколко от методите за контрол залегнали в ЗСУ:

-- Интегрирани подходи, в които всички институции са длъжни да съдействат на социалните служби и доставчиците на социални услуги.

-- Интегриране на базите данни с цел осигуряване на планиране на социални услуги в национален и личен план, включая всякаква лична информация.

-- Отделяне на правата на детето и противопоставянето им на естественото му семейство с крайна цел постигане на пълен контрол над светогледа и развитието на детето. Заместването на влиянието на родителите с дейностите „консултации“ и с „превенцията“, предоставяна от социалните и частните доставчици.

-- Въвеждане на „задължителни услуги“, което на практика е административно-наказателно производство, но без защитата, предоставяна при такива производства, защото е изцяло заложено в „специалния закон“, с минимални препратки към охранителни производства в други закони.

Признанията от страна на заинтересованата от ЗСУ власт, че законът няма общо със социалното подпомагане, се съдържат и в становището на МТСП до КС. Според изложеното от г-жа Деница Сачева, министър на труда и социалната политика, което е досущ като текста на финансовия министър, става ясно, че по въпроса за социалното подпомагане ЗСУ дори няма намерение да се съобразява с Конституцията:

… ЗСУ не e закон за социалното подпомагане. Възприетият в сегашното законодателство подход в ЗСП да се уреждат и социалните помощи и социалните услуги води до смесване на два концептуално различни социални инструмента. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход (предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания), докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др. Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – ЗСП. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна, няма зависимост между ползването на социални помощи и социални услуги и т.н. Социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които по никакъв начин не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.[4]

Защо държавата „свали картите“ и призна, че ще мачка хората и техните деца и семейства със „социални услуги“ – свои и на частници държавници?

На първо място, заради систематичната работа в разкриване на същността на Стратегиите за детето и на ЗСУ, извършена от родителските организации и от правозащитници, които са НАИСТИНА ЧАСТ ОТ ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, а не от котилото мазни консуматори на грантови облаги.

Достатъчно е само да се посочат цифрите – какви средства от бюджета са предвиждат за социално подпомагане на нуждаещи се и какви за реализация на „социални услуги“. За последните отпуснатите средства са в пъти повече. Едно от становищата изнесе цифри, от които става ясно, че средствата за „социална помощ“ намаляват с 52%, а тези за „социални услуги“ се увеличават с 50%.

Няма как повече да се отрича, че сме изправени пред един нов феномен, прикрит зад „социална“ терминология – навлизане и преформулиране на отношенията в цялото общество под прикритието на нов вид „социална дейност“, която е всъщност търговско-държавен механизъм за принуда и дългосрочно насочване на мислите и поведението на населението.

Разкриването на привидно благовидната същност на „социалните услуги“ принуди подържниците на ЗСУ да изоставят театъра и да си признаят, че не целят да помогнат на бедните, което е единственият смисъл на „социална държава“ по конституция.

Едва ли под „социална държава“ една демократична конституция би имала предвид само „социално-контролирана държава“ или „тоталитарна държава“, а именно това е понятийният и правно-философски апарат, който е залегнал в ЗСУ и който виждаме в признанията на министрите в техните становища по конституционното дело.  

Една демократична конституция има предвид под „социална държава“ държава, която обръща внимание на благотворителността, реализираща се чрез държавната бюрокрация в размера на нуждата, посочена от самите нуждаещи се. ЗСУ и неговите автори, в случая и българският законодател, за съжаление, виждат в конституционната категория „социална държава“ такава държава, която е издържана в духа на тоталитаризма съгласно възгледите за държавата на Хегел, Хитлер, Мусолини, Сталин  и други известни диктатори. Тоест държавата е „Бог, който ходи по земята“, ако цитираме Хегел.

Нямаше как да се продължи с демагогията, че ЗСУ просто усъвършенствал „социалната система“. Явно е, че ЗСУ подменя социалната система с друга.

От доклада на министъра на труда и социалната политика това става повече от ясно: „Социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.“

Целта не е помощ на бедните.

Напротив, ЗСУ въвежда нова концепция за идеологическо, светогледно и правно преобразуване на българското общество в общество, подготвящо най-вече бъдещите поколения да обслужват интересите на социалните инженери, сраснали се идейно, инструментално и фактически с държавните механизми. Целта на ЗСУ са мерки за „развитие, превенция“ и преодоляване на „определени дефицити“. Всъщност дефицитите въобще не са определени, мерките не е ясно дали ще са одобрени от хората, спрямо които се прилагат, а превенцията е превенция на това поведение, което социалните и частните доставчици искат да ограничат.

Свободата на съвестта и индивидуалната личност ще бъдат пречупени през социалния модел на „обучения“, съветвания, повишавания на капацитета, докато не бъде приета формата на мислене, в която семейството е наистина отмряло, родът е ненужен, а единственото, което има значение, е волята на глобалния лидер и неговата номенклатура, на глобалния бащица, който ще ваксинира всички с най-новите технологии, за тяхно добро, и ще осигурява консуматорското щастие на цялото население, като му зададе контролирана цифрова идентичност и му подари съществуване с универсален гарантиран доход .[5]

Също така тактически неизгодно е за авторите на ЗСУ да продължат да отричат, защото отрицанието на вече очевидното, че законът не цели помощи, а промяна и подмяна на социални структури, само ще нанесе допълнителни вреди на програмата за прокарване на закони за социален контрол и тотално индоктриниране, какъвто е ЗСУ. Опонентите ни не са малоумни, колкото и нагли да са утопичните им планове.

В своето становище Национална мрежа за децата  (НМД) убеждава КС, че искането на 54-те народни представители срещу ЗСУ било „неясно“, при положение че техният закон, ЗСУ, е един от най-нихилистичните в правно отношение, заедно с цялата система на „закрила“, която го съпровожда. Достатъчно е да прочетете дефинициите за „насилие“ и да ви стане ясно, че всяко нещо в този свят е плод на насилие.

Друга забележителна отправна точка в това становище е прокарваната от НМД идея,  че държавата може да си провежда социална политика с методи и законови механизми, каквито тя си пожелае, като в становището се цитират дори решения на КС:

Именно в правомощията на законодателя е да определи конкретните подходи, посредством които ще бъде осъществена социалната функция на държавата с цел постигането на ефективност и пропорционалност между административната и финансова тежест на предоставяните социални услуги. В този ред на мисли се е произнесъл и самият Конституционен съд, излагайки аргументи, че съгласно чл. 51, ал. 2 и чл. 52, ал. 2 от Конституцията, уредбата на конкретните условия и форми на социално подпомагане е делегирана на законодателя. Нещо повече, изрично се постановява, че законодателят е свободен, след като прецени потребностите на нуждаещите се и възможностите на обществото, да променя тази уредба, включително чрез отмяна на съществуващи законови текстове в границите на общата цел за създаване на социална държава. Доколкото преценката е въпрос на целесъобразност, тя е от компетентността на Народното събрание4. От изложените аргументи следва да се заключи, че гореспоменатите въпроси, касаещи социалните услуги, по аналогия и като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение, са изцяло в компетенцията на Народното събрание и не следва да бъде отнесена за разглеждане и преценка от Конституционния съд относно тяхната целесъобразност.[6]


В същото време именно основните и естествени права на хората, които биват грубо погазени от ЗСУ, са тези, които поставят ограничителната рамка срещу своеволията на законодателя, проявени чрез „социалното законодателство“. И не, законодателят НЕ Е СВОБОДЕН да законодателства срещу неприкосновеността на семейния и личния живот, срещу правото на справедлив процес, срещу правото на свобода и свободно придвижване и на незадържане без съдебна заповед, срещу правата на родители и деца на семейни отношения и щастие, срещу налагането на наказания и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВА без възможност за съдебна защита, срещу изземването на правомощия на правоохранителни органи от мощните социални служби и частни доставчици на социални услуги.

Именно тези забрани и неприкосновеността на човешките права и достойнство нарушава ЗСУ.

Законодателят в никакъв случай НЕ Е СВОБОДЕН да нарушава правата на хората според КРБ и Европейската конвенция и да потъпква хилядолетни традиции на законотворчество, право и юриспруденция със закони, чиято цел е да наложат ограничения на хората и да се усвояват чужди грантови пари и елитарни идеологии за социални експерименти.

Законодателят също НЕ Е СВОБОДЕН да прави лобистки закони за групи със специални интереси, противно на интересите на този, който му е дал правото да прави закони съгласно КРБ, а именно – избирателите и данъкоплатците.

Конституционният съд следва да отсъди съгласно нормите на правото и на конституцията и да ограничава всякаква "свобода" последната да бъде нарушавана от държавно-корпоративния хибрид на тиранията на „социалните услуги“.

Никой уважаващ достойнството и свободата си народ няма да допусне „закон“ като ЗСУ да замени основни принципи на правото, Конституцията и човешки права и свободи. КС със сигурност следва да отчете и този елемент при взимането на решение по делото.

 

 

[1] Съветът на Европа: Започнете нов дебат за Истанбулската конвенция https://clubz.bg/91254-syvetyt_na_evropa_zapochnete_nov_debat_za_istanbulskata_konvenciq.

[2] Становище на министър на финансите по к.д. № 3/2020 г. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573

[3] Social Control: The Meaning, Need, Types and other details.

https://www.yourarticlelibrary.com/sociology/social-control-the-meaning-need-types-and-other-details/8533. Макар и източникът да не е от разпознато ниво на авторитет, сочим го поради краткото и адекватно обяснение на същността „социалния контрол“.

[3a] Miriam-Webster. https://www.merriam-webster.com/dictionary/social%20control.

[4] Становище на министър на труда и социалната политика по к.д. № 3/2020 г. на КС. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573.

[5] Вж. Манифестът на кампанията www.id2020.org

[6] Становище на НМД по к.д. № 3/2020 г.

Съкратен линк за споделяне на статията: https://bit.ly/3ezUZc9 

 

 

Публикувана в Блог
Вторник, 14 Април 2020 20:57

За страха и свободата

red phone boothВсеки знае какво е страх – от най-малкото дете, та до вече отиващия си от този свят. Но не всеки знае какво е свобода. И това е естествено: страхът е вродено чувство в човека, докато свободата трябва да се осъзнае и след това да се придобие и да се прилага в живота. Страхът е характерен и за животните (макар някои учени да го наричат инстинкт), докато свободата може да характеризира само човека и никого другиго на този свят (освен Бога, разбира се).

Защо започвам с тези азбучни истини, които всеки средно грамотен човек знае? Защото от последно време ме спохождаше чувството, че новината за новата вирусна заплаха като че усили в нас животинското и потисна действително човешкото: както новината (т.е. онова, което виждаме и чуваме от медиите и интернета), така и степента на разпространение на заразата изглежда нарушиха баланса между емоцията и разума, между инстинкта и съзнанието за реалност. С времето обаче това чувство позатихна, защото за две или три седмици можах да видя многобройни примери както на панически страх, който изглеждаше естествен, така и на голяма жертва (и дори саможертва) от страна на хора, които не позволиха на страха да потисне свободата, която за тях е като живителната глътка въздух, без която не можем; глътката въздух, която само болният от коронавируса в напреднал стадий най-добре разбира в минутите, часовете и дори дните, когато не може нито дъх да си поеме, нито да се надигне от леглото.

Разбира се, страхът има своите степени и видове прояви, свободата също може да варира в широки граници в зависимост от това, как я разбираме и как тя намира място в живота ни. Естествено, тук не говоря за такива чувства, като стрес, депресия, потиснатост, (кратко)временна уплаха, безпокойство или някакво друго неразположение на духа, което може да прилича на страх – тук имам предвид страхът като ирационална проява в живота на човека, която определя мислите, думите и делата му на подсъзнателно ниво, откъдето сетне се пораждат съзнателни мисли, думи и дела (т.е. страхът става осъзнат). Свободата винаги е рационална, свободата е осъзната потребност, която човек въплътява (или се стреми да въплъти) в действителния си живот. Осъзнатият страх може да има различни степени на проява, при които се пораждат както ирационални, така и рационални мисли, думи и дела (вземат се решения): паническият страх от непосредствена опасност за живота ти (земетресение, зараза, убиец с нож в ръка срещу теб, заливаща те лавина, торнадо и т.н.) не е същият, като страха за детето ти, за майка ти или баща ти или за любимия човек, когато виждаш заплаха за живота им и когато (най-често) не можеш да им помогнеш. Двата вида страх изглеждат различни (и подтикът към едно или друго действие също е различен), но всъщност и двата имат един корен: ирационалното подсъзнателно усещане за настъпващо бедствие, нещастие, трагедия.

Вече знаем, че тъкмо страхът ни накара доброволно да приемем новото „робство“, в което живеем от няколко седмици насам. На мнозина думата робство ще се стори прекалена тук, затова все пак ще припомня, че робите (каквито и да са те – били гладиаторите в Римската империя, били чернокожите роби в американските колонии, били крепостните селяни в руската империя и т.н.) все пак са живели някакъв начин на живот, който господарите са им осигурявали, за да бъдат донякъде доволни и да не се бунтуват; и макар и да е имало бунтове (и някои бунтове да са били успешни!), в голямото си мнозинство робите са приемали живота си, защото все пак някой се е грижел за тях и ги е поддържал здрави и силни, за да му работят. Ние доброволно приехме да ни спрат от работа, да ни затворят вкъщи, да ни накарат да страним един от друг като от прокажен, да ни плашат всекидневно, всекичасно и всекиминутно, че можем да се заразим или да заразим другите, и да насаждат в нас чувството на благодарност за грижите, които управляващите полагат за обществото. Е, някои се възпротивиха на подобно доброволно „робство“, но те бяха изключително малко и никой не им обърна особено внимание. Защото всички бяхме уплашени и каквото и да ни предложеха, за да се избегне непосредствената опасност и страхът да намалее – ние съзнателно се съгласявахме.

Какво стана с нашата свобода? Свободата ни бе отнета на момента и тотално! Както свободата се отнема на затворника, след като се озове зад решетките. При това тя ни бе отнета едва ли не абсолютно, защото без упражняване на свободата в обществото, тя сама по себе си не функционира като свобода, а само като идея за свободата, защото е недействена. Затворничеството вкъщи в продължение на седмици не ни позволява да я упражняваме, така че тя да намира отзвук и сред други хора (освен в семейството ни). „Свободата“ да ползваме интернета и другите форми на комуникация и чрез тях „свободно“ да изразяваме какво мислим и чувстваме, не е свобода в действителния смисъл на тази дума: свободата винаги има социални измерения чрез прякото общуване между хората (разбира се, включително чрез средствата за комуникация). Тъкмо тази черта на свободата може да накара хората да се обединят за общо дело и да го доведат до добър край, което ще бъде израз на възможността за упражняване на свободата съвместно с други хора.

Оттук се разбира, че разсъждавам за свободата от гледна точка на човека и обществото. А иначе за читателите на този блог е повече от ясно, че за християнина няма по-истинска свобода от тази в Христос: само в Него ние сме истински свободни, всяка друга „свобода“ е условна и дори поробваща, особено ако ни отдалечава от Него. Тъкмо християните най-добре могат да осъзнаят връзката между свободата в Христос и свободата да живееш сред другите като Божие чадо, а не като роб – роб на греха, на пороците, на държавния управник, който насилва волята ти, на съблазните, които светът непрекъснато предлага на хората, на злите сили, които са готови да жертват света и да станат „богове“.

Всеки разбира, че не е лесно да се говори за страха: първо, защото той е вроден в нас и често не можем да го владеем, и второ, защото той има много оттенъци. Но всеки разбира, че страхът (някои казаха – инстинктът за самосъхранение) ни накара да прекратим живота си такъв, какъвто досега живеехме: на 24 януари 2020 г. опасността от заразата бе обсъдена от „силните на деня“ (по време на заседанията на лидерите на 20-те най-могъщи държави на Световния икономически форум в Давос, Швейцария), на 30 януари новият щам на коронавируса бе обявен за опасност за целия свят и към месец март, след като Световната здравна организация определи заразата като пандемия, страните започнаха една по една да затварят границите си и да заставят хората да стоят по домовете си, като същевременно в почти всички държави бе въведено извънредно положение, което дава възможност за тотално проследяване на всички комуникации (включително – или може би особено – личните комуникации), следене на хората, карантиниране на онези, за които се подозира, че са заразени, и ограничаване почти на всички права и свободи на гражданите в интерес на тяхната сигурност; с други думи – бе въведено военно положение, но не такова, каквото беше по време на войните, а „съвременно“ военно положение без наличие на военни действия. Отново ще повторя: страхът бе този, който ни накара доброволно да приемем „робството“.

Както по-горе, така и тук все пак поставям „робство“ в кавички, защото то всъщност не е робство в смисъла, който се влага в думата „роб“ – за човек, който е лишен от всичко и който всецяло се подчинява на волята на господаря си: подчинение чак до смърт. Сегашното „робство“ изглежда временно, защото непосредствената опасност от бързо масово заразяване скоро ще премине и ние отново ще се върнем към що-годе по-обичаен начин на живот (но никога към предишния: предишният ни живот безвъзвратно отмина!); заразата ще продължи, но вероятно с по-ниски темпове, като опитът от сегашната борба срещу нея ще даде на държавите по-добри средства за нейното преодоляване. Но бързото ни „поробване“ днес ни подсказа, че друго и много по-всеобхватно и действително робство може да ни бъде наложено лесно и бързо: дали ще използват вродения ни страх или ще намерят друг начин, който веднага ще ни убеди в правотата им, не е толкова важно, по-важното е, че те вече разбраха, че хората с охота и напълно доброволно приемат робството, което ще им изглежда като „загриженост“ за тяхното добруване.

Тук не е мястото да разсъждавам по-нашироко кои са „те“ – струва ми се, че читателите на този блог вече имат мнение по този въпрос и макар мненията и да са различни, в края на краищата фигурата на „те“ има едни и същи очертания.

На всички също така е известно, че във време на война или кризи винаги ще има индивиди, които извличат изгода от нещастието на хората и ще „печелят“ на техен гръб – било пари (най-често), било слава или някаква мнима признателност, било власт, било някакво „доверие“ като към голям грижовник. С други думи, пороците и злините намират благодатна почва за процъфтяване. Как така спокойно четем за „голямата фарма“ (фармацевтичната промишленост, управлявана от финансови магнати и изпълняваща тяхната воля), която би могла да наложи ваксиниране на цялото човечество - и особено на децата (уж срещу новия вирус) с някакъв препарат, който тотално ще го пороби (като междувременно може да убие стотици милиони)? Защо хората разсъждават за 5G технологиите, чиито технически средства от няколко месеца насам усилено се монтират в много страни по света и чието действие може да доведе до друга форма на робство (включително до смъртта на милиони)? Как най-богатите на този свят могат спокойно да говорят за съкращаване на световното население? Или пък за нахлуване в домовете на хората и насилствено извеждане на онези, за които се подозира че са заразени с нещо, та да бъдат отведени на „безопасни места“ (т.е. нещо като концентрационни лагери)? Или пък за съзнателното унищожаване на икономиките на държавите, последвано от диктатура и налагане на безропотно управление? Кой днес може да каже до какво ще доведе разрастването на „търговията“ с крипто-парите; какви ресурси се използват за „добиването“ им и каква в крайна сметка е целта на виртуалната валута? Коронавирусната зараза наистина ли е пандемия; а колко хора умряха заради наложеното домашно затворничеството – в болниците, заради отказ да бъдат лекувани каквито и да са други болести, освен заразата, в домовете си, поради невъзможност да стигнат до болницата, или в спалните си поради стрес, депресия или паника?

Нека обаче бъда пределно ясен: новата зараза е изключително опасна и в никакъв случай не подценявам пагубната ѝ сила: пандемия или не, съвременната медицина трябва да са бори срещу нея и да изнамери действена (а не поръчкова и/или убиваща) ваксина или лекарство. Някои учени считат, че до осемдесет процента от човечеството ще заболее поради вируса, и ако в едно петчленно семейство само един остане здрав, а за другите изходът от боледуването е неизвестен, тогава опасността приема съвършено реални (и страшни) измерения. Дали този вирус се е развил по естествен начин или е бил изкуствено създаден в случая не е толкова важно (макар ако второто е вярно – това има изключително значение за бъдещето на човечеството), по-важното е осъзнаването на факта, че в днешно време медицината и биотехнологиите могат да се преборят не само с подобна зараза, но и с далеч по-опасни и всеобхватни епидемии. Стига тази борба действително да се води за благото на хората.

И все пак, на фона на обрисуваната тук нерадостна картина просветлява една непреходна истина: човешката доброта намира изключителни прояви тъкмо по време на кризи и бедствия, и това го видяхме през последните години по време на огромните наводнения, земетресения, пожари и т.н. в различни страни по цял свят.

Ето защо ми се ми се струва, че тъкмо тази човешка черта – проявата на доброта и искрена вяра в човешките добродетели (както и вярата в Бога) – ще обърка злите замисли на „силните“, които, както някои смятат, целят поробване на човечеството. Никой не може да предскаже бъдещето и то не защото няма възможност за това (а възможност, биотехнологична преди всичко, като че съществува), а защото доброто в човека има безброй прояви! Злото в човека има само ограничен брой прояви! Доброто – нека добре да помним! – се ражда само в свобода! Тук е разковничето за провала на злото в света, на онези, които искат да сложат примка на народите: човешката свобода, изразена в доброта (любов, състрадание, милост, отзивчивост, споделяне на болката, добросърдечие и т.н.), не може да бъде поробена, и тъкмо тя не може да бъде предсказана или някак си определена, та да бъде впримчена! Да, свободата в човешки смисъл може да бъде ограничена (в каквото положение се намират народите от няколко седмици насам), но истинската свобода и стремежът за вършене на добро (а вярата в Бога е най-висшата добродетел!) никой – дори Сатаната – не може да ограничи или да ни я отнеме.

teacher 5miles a day

Кой накара онзи учител вече три седмици да носи на плещите си 30 кг. храна за 80 бедни деца, които гладуват (да, и в Англия има гладуващи деца, нека не се учудваме!), като всеки ден изминава 8 километра с единствената цел да види усмихнатите личица на дечицата, живеещи в условията на затворничество и гладуващи (снимката по-горе)? Кой накара селяните от едно село всеки ден да пълнят с храна до тавана единствената селска телефонна кабинка, та онези, които не могат да си я доставят или пък нямат пари за това, да дойдат да си вземат – всеки, каквото му е необходимо (снимката в началото)? Кой накара бедната пенсионерка да дари пенсията си на болницата, та в нея повече хора да бъдат излекувани? Кой накара сестрите доброволно да работят по две смени и дори повече, за да лекуват болните и заедно с тях да преборят вируса, като някои медицински работници заболяха и починаха, а пациентите им оздравяха? Как така хората в магазините сами си разпределяха хранителните продукти и ако някой не успяваше нещо да си вземе, тогава други, които вече бяха взели по две или по три неща, му даваха от себе си с пълното съзнание, че храната трябва да стигне за всички! Хиляди са подобните примери (в случая посочвам примери само от Великобритания, но такива има във всяка страна, живееща в затворничество), и стотици хиляди са примерите на жертвеност, доброта, всеотдайност, голяма загриженост за другия човек, и много, много любов към хората! Това, което виждам, ми дава увереност, че няма зла сила на света, която да се противопостави на свободата и на добротата!

Днес още веднъж се убеждавам, че „Свобода за всеки“ означава свобода за всеки човек на тази земя да избере доброто и да избягва злото, като се бори срещу него и го побеждава – първо, поради Христовата жертва на кръста, и второ, поради силната ни вяра в Бога и убедеността, че вярата и свободата ще победят неверието и страха!

Бележка:

1. Съзнателно не посочвам нито един източник за твърденията си или за мненията по отделни въпроси на сегашната изолация на държавите, първо, защото всички сме преситени от информация (коя вярна, коя фалшива) поради затворничеството ни вкъщи и ровене из интернета с часове всеки ден, и второ, защото зная, че „Гугъл винаги може да бъде попитан“ и всеки може лесно да провери споделяното тук от мен.

2. Снимките са взети от британските всекидневници Sky News и Daily Record.

Публикувана в Блог

hitchins article„В страните, обхванати от революция, човек не може да очаква друго, освен оскверняване: църкви се превръщат в тоалетни или изправителни домове, свети места се разрушават и оскверняват с нечистотии, камбаните се свалят и претопяват, кръстовете се събарят на земята и погазват […] Но не всички революции са толкова явни и очебийни. Онези, които искат да победят в една революция, са много по-предпазливи: те разрушават, но с усмивка! … "Защо да гневим хората и така да ги изправим срещу себе си? Защо да рискуваме от наши противници да направим техни мъченици?“ – ето какво чета преди няколко дена в една статия в американско списание, борещо се срещу секуларизма и атеизма. Революцията, която днес се извършва в покварения либерален свят на охолните и задоволените (и, следователно, обхванатите от слободия и разврат! Защото когато човек е задоволен отвсякъде, нищо друго не може да се роди в главата му, освен глупости или зли мисли – Писанието е повече от ясно за това!), вече унищожи християнството в тези държави и все по-настъпателно преследва вярващите, като се прикрива зад закони и призиви за равноправие и недискриминация.

„Официално Великобритания е християнско кралство, всички негови символи и до ден-днешен са християнски: погледнете гербовете, архитектурата и паметниците и надписите по тях – те всички са християнски и са взети от стихове от Библията“ (и по-нататък в статията се цитират множество примери, особено от Лондон, за християнските символи и надписи, включително сградите на парламента, кралските съдебни зали и залите на Криминалния съд – с надпис-цитат от Пс. 72:4, звъна на камбаните на Биг Бен, чийто звук е по ария на Хендел, използвал текст от библейската книга Иов – "Зная, че моят Спасител е жив!", и т.н.). „Но всичко това вече не струва и пукнат грош“, продължава авторът на статията Питър Хичънс. И казва по-нататък: „Призивите за равенство и същевременно за разнообразие унизиха християнството и го поставиха наравно с всички останали религии… и дори по-ниско от тях, защото никой не се страхува от Кентърберийския архиепископ (като тук намекът е за исляма, който в тази страна вече стои на по-почетно място от християнството поради страха от законите, под чиито удари можем да попаднем, ако кажем нещо против исляма, което не се харесва на мюсюлманите; а в същото време почти няма проблем, ако някой каже нещо против християнството).

В материала си, озаглавен „Нова дефиниция на това, какво е човешко достойнство“, авторът описва различни случаи, доказващи почти окончателната победа на новите „революционери“ – либералите и развратниците, които коват закони, насочени към унищожаване на човешкото в човека: закони, които са толкова дълбоко антихуманни, че засега все още не можем докрай да разберем тяхната същност. Един от примерите – наскоро от пенсионното министерство уволниха служител (който е християнин), защото не пожелал да се обърне към един трансджендър с местоимението „тя“ – а става въпрос за двуметров гигант с брада, който решил да се прави на жена! Друг пример в статията – забраняват на родители, желаещи да осиновят дете, защото те не могли да обещаят пред властите, че ще учат това дете на ценностите на хомосексуализма. И т.н.

„Какъв смисъл има фактът, че кръстът и християнската корона все още са върху значките на полицията, че е изпълнена с християнска символика цялата страна, военните ни бази и подводниците ни… след като това всъщност вече нищо не означава? Революционерите разбраха, че е по-добре да оставят символите както са си, защото хората повече обичат външния вид, а не толкова реалността“ – пише авторът. „Великобритания е изцяло секуларна, но е оставила християнските символи, които се кипрят като носталгично бижу върху роклята“ – продължава той.

И към края на материала си Хичънс цитира Киркегор, който казвал: „По време на бурни и размирни времена всичко се преобръща и се разрушава, но когато една революция е внимателна и същевременно безпристрастна, тя си оставя всичко на място, като обаче коварно го изпразва от смисъл и съдържание“. И авторът обобщава: „Тези думи са напълно подходящо мото за британската революция, която изпразни всички символи от предишния им смисъл, тъй че днес нищо не е такова, каквото изглежда“.

Но заключението му е още по-печално: „Още малко ѝ остава [на революцията на Великобритания], и тя напълно ще победи. Когато дойде време за следващата коронация за крал/кралица (дано това да не стане скоро!), светът ще разбере колко изпразнен от съдържание е старият порядък от 1953 г. насам. А дотогава ще трябва да привикваме с мисълта, че британската държава счита себе си за светска, но все още е оставила християнските символи, които се кипрят като носталгично бижу върху роклята. Модерните нови управници, поставящи изключителен акцент върху разума, никак не ги е грижа за Възкресението, пък те и не вярват в него. Но си мислят, че законът трябва да защити двуметровия брадат мъжага, който желае да бъде наричан "мадам", а не другите, които виждат колко глупаво е това“.

Често пиша за това, накъде върви „либералния“ Запад не защото няма какво да се каже за родната ни България или защото тя не е дотам либерална и свободна страна и стои доста далеч от ширещата се развратна идеология на богатите европейци и западняци, а защото страната ни не може да остане встрани от тези зловонни веяния на слободията. През последните месеци широко се обсъжда въпросът за подмолното вкарване в текстовете на редица закони и разпоредби на вече отхвърлените положения на онази злополучна Стратегия за детето и все повече се убеждаваме, че нито протестите ни – и отхвърлянето на стратегията, на Истанбулската конвенция и т.н., нито обръщенията ни по медии, нито разговорите ни по време на срещи с представители на управляващите имат никакво значение – керванът, за съжаление, си върви и кучето може да си лае колкото си иска: и тъй никой не го чува!

Това е жалка констатация: в България все още имаме възможност да се борим срещу злото, наречено „право“ и „недискриминация“ (не говоря за действителното право и действителната недискриминация срещу различни хора и групи в едно общество, а за измислените „права“ на развратниците и за „правата“ на детето, което още не се е родило от утробата на майка си, но вече му е гарантирана защита срещу собствените му родители!), но изглежда скоро тази възможност може да ни бъде отнета – подмолната революция на слободните западни идеолози залива Европа и света все повече и повече като черна сянка, канеща се да потопи народите в мрак и беззаконие. Защото как иначе може да се нарекат законите, налагащи хората да казват на черното бяло и на порока – добродетел, освен беззаконие! То е беззаконие срещу естествените закони на човешкото битие, и още повече е беззаконие в Божиите очи!

Понякога разказвам за битките на християни срещу съдебната система в различни западни страни и за това, как държавата ги осъжда, когато те не желаят да изоставят вярата и разбиранията си и не изпълняват разпоредбите на закони и правила; особено често споменавам преди всичко тривиални случаи, например за пекарите, които отказват да направят торта за „брачно“ тържество на хомосексуалисти със съответни хомосексуални изображения или символи върху сладкарското изделие. Понякога приятелите се смеят: „Е, това да ни е проблемът – ще се оправим…!“. Но я отидете на Запад и откажете да се съобразите със законите за недискриминация, като кажете, че няма да направите такава торта? Затворът ви е гарантиран, ако не успеете да намерите „вратичка“ в някой друг закон или разпоредба! А знаете ли колко ще ви струва намирането на такава „вратичка“? Десетки и стотици хиляди долари, пръснати по съдилища, спокойствието, здравето, семейството и т.н. – твърде скъпа е борбата на нормалния човек срещу ненормалното законодателство на Запада!

Четейки неотдавна за поредния такъв случай за шефа на сладкарска фирма в САЩ (а за Великобритания вече съм споменавал различни такива случаи), който от 2012 г. се бори срещу държавата, срещам в материала една мисъл на Николо Макиавели: „Има два вида битки: борба срещу законите и борба чрез използването на сила“. Все повече ми се струва, че скоро може да ни бъде отнета възможността за борба. Защо? Причини много, но тук ще посоча една, която срещам в материала на Хичънс. Християнинът, който бе уволнен, тъй като не искал да нарече брадатия перверзник „тя“, както писах по-горе, бил осъден от трибунала, разглеждащ случаи на уволнения (той е по-висока инстанция от окръжния съд в Англия и Уелс, но по-ниска от Върховния съд), и в решението си трибуналът посочил, че уволненият всъщност изказвал собствено мнениене християнски възгледи!), което е обиждащо и дискриминационно спрямо хомосесуалните и поради това то е несъвместимо с достойнството на човека! Съдията посочил, че човек не може да позволи на вярванията си, че Бог е сътворил човека – мъж и жена ги е сътворил, да се проявяват на работното му място и заключил, че възгледите му всъщност са само мнение, а не истинска вяра!

Нека да разсъдим: ако вярата на вярващите бъде счетена за мнение (мнение едва ли не на болния ум на вярващите, както някои твърдят!) и това намери място в някой закон или разпоредба, то какво ни остава? Какво трябва да се промени в конституциите, в законодателството и в социалната сфера, та новите законотворци на разврата напълно да запушат устата на вярващите? Дори не ми се мисли какво би могло да се случи. Но мисълта ми продължава и ще продължава да ме подтиква: докато все още можем, ние сме длъжни да се противопоставяме на всякакъв опит на властващите (които и да са те) чрез закони и разпоредби да ни насилват и да ни карат да живеем в общество, изградено единствено на основата на техните атеистични разбирания за човека и за света!

Колкото и да не намираме възможности да си сътрудничим с представителите и на другите религии, ние просто сме длъжни да намираме начини заедно с тях да се борим срещу неправдата, която всъщност е неправда не само срещу вярващите, но и въобще срещу човека и човешкото в нас! Знаем, че вярващите и от други религии не приемат новите развратни идеологии, но докато действаме поединично, то няма да постигнем много. Защо някои се изправиха срещу неотдавнашните протести и заявиха, че пастори и чужденци настройвали хората срещу закона и срещу държавата? Защото все още сме малцина. Срещу беззаконието трябва да се надигнат стотици хиляди, а защо не и милиони? За всички нас е повече от ясно, че по-голямата част от българския народ – вярващи е невярващи – е против джендърната идеология и практика и против погрешното разбиране за семейството и за детето, но не виждаме тази по-голяма част да е излязла масово и да даде знак на управляващите, а също на европейците и особено на властниците в ЕС, че България няма да се остави да бъде измамена и да приеме порочни идеи и закони в своето законодателство. На порочната „революция“ на хората с болен ум, която залива Запада, трябва да бъде противопоставена революцията на здравомислещите и на хората, които разбират какви са естествените основи на обществата и на човешкото във всеки от нас! Нашата революция не е с оръжие в ръка, а чрез убедителното слово, което трябва да поведе народите към столовете и бюрата на властимащите и всички хора ясно да заявят, че никога няма да приемат противоестествените закони и разпоредби, разрушаващи не само достойнството на човека, но и неговата изконна същност и неговото високо предназначение, което Бог му е отредил!

Публикувана в Блог

rel freedom and lgbt rights resarch data smallСтранен въпрос, ще каже някой! И наистина: можем ли да зачетем правото на една група хора, но да не зачетем правото на друга група хора? В днешно време либералната мисъл дава ясен (за „либералите“) отговор: не, всяка обществена група – а особено малцинствените! – има еднакви права с другите обществени групи. Дори и ние, вярващите, изглежда сме съгласни с подобна равнопоставеност (или поне част от вярващите мислят така).

Защо начевам темата за правата на човека и въпроса за това дали те могат да бъдат някак си разделени или степенувани или зачитани или незачитани? Макар от доста време насам мисълта за правата и свободите на отделните обществени групи да се настанява в съзнанието ни най-често като вътрешно противоречие (най-общо изразяващо се в опозицията „наистина правата на хората трябва да се спазват, но „правата“ на вършещите грях всъщност не са права“), може би досега не сме се замисляли над въпроса, че колкото повече настояваме за спазване на правото на свобода на религията и изповядването, толкова повече всъщност като че работим и за утвърждаването на правото на всяка друга обществена група да се ползва от същите свободи, с които и ние желаем да се ползваме, включително свободата публично (и законно!) да показваш греховен и неморален живот и дори да настояваш, че животът ти всъщност е добродетелен.

На мен самия не ми харесва тази констатация, но изглежда е време добре да я разберем. От двадесетина дена насам разсъждавам над горния въпрос, след като преди три седмици прочетох изводите на неотдавнашно проучване, което медиите публикуваха под названието, „Ново глобално изследване: една и съща основа ли имат свободата на религията и правата на ЛГБТ лицата“. Отговорът на този въпрос е утвърдителен: да, двата вида права са взаимообвързани!

Странно, помислих си аз: та нали дадената ми свобода да изповядвам вярата си според учението и вековната практика на Църквата ми дава пълното право да отхвърлям греховното, неморалното, злото, които са както религиозна, така и гражданска категория – през цялата си история човешките общества (религиозни или нерелигиозни) са считали хомосексуалността и развращаването на другите хора за греховно и неморално поведение, което поражда вражди и в края на краищата злини? Следователно съзнанието ми не може да вмести едновременно двете права – религиозната свобода и „правата“ на хомосексуалните – на една и съща плоскост и се бори да преодолее противоречието: мога ли с даденото ми право да се противопоставя на друго „право“, което всъщност считам за криво, а не за право?

rel freedom and lgbt rights resarch dataДумите на снимката гласят, горе: Правата на ЛГБТ лицата срещу правото на свобода на религията; долу: Нима [между тях] няма никакво разделение?

В цитирания по-горе анализ на това ново проучване можем да видим, че държавите, в които свободата на религията се зачита в най-висока степен, правата на хомосексуалните групи също се зачитат в най-висока степен. Това са такива страни, като Швеция, Андора, Холандия, Исландия, Дания и т.н. Същевременно ще видим и страните, в които свободата на религията най-малко се зачита и същевременно „правата“ на хомосексуалните или не се зачитат въобще или пък се „зачитат“ само на хартия, но не и на практика: това са такива страни, като Алжир, Китай, Египет, Индонезия, Иран, Казахстан, Малайзия, Саудитска Арабия, Турция, Узбекистан, Виетнам и т.н.

И така, данните ни говорят следното: колкото „по-развита“ и „по-демократична“ е една страна, толкова повече свободата на религията и „правото“ на разврат мирно си съжителстват! Проучването всъщност ни говори нещо повече: колкото „по-либерални“ са едни общества, толкова повече правото на свободно изповядване на вярата (напр. християнската) дава основание на някои християни с еднаква степен да зачитат правото и на всички други да имат същата свобода, включително хомосексуалистите, и то до такава степен, че някои християни също се развратиха и за тях вече няма противоречие между вярата им и библията и разврата!*

Че това е страшна констатация, ще кажем ние! Наистина – ужасяваща констатация, която ни кара да не правим разлика между добродетелта и порока и въобще между доброто и злото! Но ако пък си затваряме очите и си мислим, че тази констатация е нещо временно и ще отмине или пък е нещо недобре изтълкувано и след време ще бъде преразгледано, това означава да си заровим главата в пясъка и да мислим, че освен нас други няма на този свят! Защото за всички нас станаха съвършено очевидни днешните ограничения, на които християните са подложени, и нещо повече – за преследването на християните за сметка на даването на все повече „права“ на други обществени групи и дори на отделни лица.

Когато четем новини, такива като „парламентарист-християнин е разследван по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирал стих от библията“**, дали се замисляме докъде всъщност са стигнали нещата в „либералния“ свят? Когато на една религиозна група*** се отдават по-големи права, отколкото правата на християните (при това тези права не само чрез закони и разпоредби биват утвърждавани, но и публично са обявявани и едва ли не рекламирани!), как ние всъщност „преглъщаме“ тези факти и продължаваме живота си, като че нищо не се е случило?

И тук отново ще спомена вече на няколко пъти казваното в предишни публикации: слава Богу, че България не е толкова демократична и толкова либерална, каквито са богатите държави, и че у нас все още новини като тук цитираните рядко биха могли да се появят. У нас все още здравият разум на народа като че надделява и заблудите на нашите западноевропейски (и отвъдантлантически) партньори биват добре разбирани, като публично се дебатират и като цяло не се приемат, защото повечето хора у нас (надявам се!) все още не се страхуват да говорят каквото мислят. Но в либералния свят народите отдавна вече са свикнали с онази неизбежна предпазливост: „преди да говориш, претегли добре думите си“, защото с нещо може да нарушиш някой от безбройните закони и закончета, разпоредби и разпоредбички, определящи и насочващи всяка твоя стъпка и всяка твоя мисъл. Аз самият от години насам наблюдавам, как в една страна на „либералния демократизъм“ християнски правозащитни организации провеждат различни прояви с цел разясняване на заблудите, но дейностите им все още имат малък успех, просто защото хората се страхуват да ги последват и да издигнат гласа си срещу неправдите; който има възможност, нека да разгледа сайтовете на тези организации и да види, че повечето им призиви са от рода на „не се страхувайте, говорете истината, застанете редом с нас на страната на правдата, разпространявайте идеите ни, и т.н.“, но че засега те имат твърде малък брой последователи и симпатизанти, защото хората не са сигурни, че ако кажат истината, ще има кой да ги защити, тъй като в повечето случаи ще нарушат някой закон или разпоредба, най-често свързани с реч на омразата или нарушаването на нечии права и свободи.

И тъй, заключението ми от горните размисли е това: е, то бива свобода и права, ама чак пък такава слободия и неправда, каквато новите либерали се опитват да насадят в съзнанието на народите, не бива: правото на свобода на религията и „правата“ на хомосексуалните не са и не могат да бъдат еднакви права и свободи, защото едното е добро(детел) и има право на съществуване и утвърждаване в живота на хората, а другото е грях и неморално деяние, което не може само по себе си да има някакво право на утвърждаване в живота на народите – то може да бъде „право“ само на отделния човек, който е решил да си се развращава и на когото държавата не може и не трябва да му дава право публично да обявява греха си на малко и голямо и така да води към разврат и други около него.

Бележки под линия:

* Тук ми се ще да направя една бележка: понякога приятели ми казват, „защо споменаваш, че и християни са приели разврата на хомосексуалистите – нали призоваваме другите невярващи да се обърнат към Христос и да станат християни, та да се спасят, защо трябва да показваме кирливите си ризи, нека говорим за греха и злините на невярващите…“ и т.н. в този дух. Колкото и да се съгласявам с тях (защото наистина трябва да привличаме хората към Христа, като им посочваме Божията жертва за всички човеци по света и Божията любов, която не може да не намери ответно чувство сред онези, които веднъж я изпитат), все пак трябва и да отговоря, и отговорът ми винаги е този: вярващият добре знае, че в последните времена ще дойде анти-Христос и той ще се опита да измами верните; с други думи измамата ще дойде от някой, който уж е християнин и твърди, че тъкмо той проповядва истината, а всъщност говори, подучван от сатаната. Затова не трябва да се учудваме, че някои църковни общини отстъпиха от църковното учение и от Христос и започнаха да почитат греха и злото за радост и задоволство на сатаната. В последните времена невярващите ще бъдат съдени с друго мерило, а не със същото като онези, които веднъж са познали Истината, а сетне са се отказали от нея и дори ѝ се противят, като я считат за лъжа и измама и се опитват да повлекат след себе и другите; нека си припомним казаното от апостол Павел в посланието му до Евреите 10:26-30, и да бъдем мъдри като змии, различавайки християнина от анти-християнина и Христос от анти-Христос!

** Вижте новината отпреди няколко дена, 3 септември 2019 г., „Християнка, парламентарист във Финландския парламент, е разследвана по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирала стих от библията“, в която се посочва, че тя и в миналото е отстоявала християнските си възгледи за брака, аборта, евтаназията и т.н. и че нейните публични изявления са довели до факта, че десетки хиляди християни са напуснали Лутеранската църква на Финландия (която е националната църква на страната) заради все по-очевидната „привързаност“ на църковните ѝ водачи към ЛГБТ-лобитата и участието на Финландската църква в гей-парадите, провеждани в страната.
*** Вижте напр. друга новина отпреди три дена, 5 септември 2019 г., „Ислямска полиция за контрол върху мисълта оказва натиск върху пресата“, в която се разказва за обществения регулатор на пресата във Великобритания – Организацията за стандарти в независимата преса – и обсъжданите в момента препоръки за установяването на нови стандарти (при което член на комисията по обсъжданията – Микдад Верси – е високопоставен мюсюлмански проповедник, учен и същевременно член на Британския съвет на мюсюлманите, който неотдавна препоръча на правителството да приеме неговата дефиниция на това що е ислямофобия), в които упоменаването на каквото и да е във връзка с исляма може да се сметне за реч на омразата спрямо мюсюлманите. Бившият шеф на британската комисия за човешки права и равноправие Тревър Филипс посочва, че практиката на оказване на натиск върху медиите може да е подходяща за Турция или Саудитска Арабия, но не и за Великобритания; че журналистите все повече се страхуват „да не обидят някого“, пренебрегвайки журналистическия си дълг да говорят истината независимо от чувствата и настроенията на онези, чиито дела те излагат на страниците на изданията си; и той заключава: „Ако се съгласим с предлаганото [установяването на новите стандарти за медиите], то единствените хора, които ще бъдат принудени да премълчават истината, ще бъдат онези, които всъщност искат да я разкажат на другите“. А авторът на статията прави своето заключение: „Свободата на пресата е заплашвана от активисти мюсюлмани, които искат да контролират какво се говори за исляма. Общественият регулатор изглежда капитулира пред техните искания. Ако нещо не се промени, свободата на свободната преса ще бъде отнета. Тъкмо истината ще бъде тази, която ще падне като жертва“.

Бележка: снимката е взета от цитираната тук статия, описваща глобалното проучване относно общата основа на правото на религиозна свобода и правата на ЛГБТ лицата.

Публикувана в Блог
Събота, 10 Август 2019 17:29

Перверзията като религия и вяра

from marriage to civil partnership small1. Перверзията и законът.

Преди да разсъдя за разврата като религия и вяра, нека първо спомена за онова, което прочетох преди няколко дена (5 август) в един вестник; там чета заглавието: „Край на брака – вече ще има само граждански съюзи“; към него има и подзаглавие: „Промяната в закона скоро ще позволи на съпрузите мъж и жена да сключат граждански съюз, без да е необходимо да се развеждат“ (оттук е понятно, че досега се е изисквал развод, за да се сключи нов „съюз“). Най-отгоре вестникът публикува снимката на „щастлива“ семейна двойка (и двамата на по 39 г., в ръцете на бащата е едното от двете им деца), сключила брак само преди няколко години, но днес вече „осъзнала“, че бракът е нещо вредно и изживяло времето си и че двамата с нетърпение чакат деня, в който законът ще влезе в сила (това най-вероятно ще стане след няколко месеца, през януари 2020 г., пояснява вестникът), та те да бъдат сред първите женени двойки, които ще „конвертират“ (както се изразява медията) брака си в гражданско съжителство.

Читателят вече разбира, че новината не е от български вестник и че се отнася за друга страна; в нашия случай това е Великобритания. Но ние знаем, че често каквото лъхне от Запад, скоро достига и до нас и ни облива, без да искаме това или пък понякога и без да знаем, че скоро нещо ще ни облее.

Тази новина не изглежда толкова шокираща – все повече разбираме, че объркването на съзнанието на хората в т.нар. демократичен и либерален Запад продължава с интензивни темпове и че за мнозина черното и бялото отдавна вече са си разменили местата. И въпреки това ние, които живеем в уж недемократично общество и където законите невинаги имат силата, която би трябвало да имат, според както силата на закона се разбира в юриспруденцията, продължаваме да се удивляваме на мисленето на тези хора, защото то дотолкова се е извратило, че се чудим дали те действително са човеци и имат нещо общо с човешката раса или пък са подобие на някакви роботи и продукт на псевдочовек, който бива оформян от перверзната политика на управляващите в онези материално богати, но духовно бедни страни.

Ето с няколко думи (от същата статия във вестника) какво си мислят двамата съпрузи (които, както ще видим, всъщност никога не са били истински съпрузи). Съпругата Кели казва: „Чувствам се като продадена. Сключих брак, като се омъжих, но това стана, след като се отказах от всичките си принципи [в моя живот]. Винаги съм била против брака, но не поради някакви лични причини, а поради това, че съм феминистка“. И тя продължава, като ни убеждава, че гражданският съюз е правилният съюз между двама човека, защото той предоставя законова и финансова защита за двете им малки деца, без да им налага „бруталните“ и „патриархалните“ правила на брака. Кели и съпругът ѝ Марк споделят, че дори и в деня на сключване на брака си те все още са се колебаели дали да го сключат или не и затова не казали на никого от приятелите си, че отиват в гражданското. „Бракът“ (всъщност – някакъв граждански формализъм!) бил сключен само в присъствието на двама свидетели, които при това не познавали нито роднините на двойката, нито някого от приятелите им.

Кели продължава: „Приятелите ми, за които смятам, че са либерални хора, се чудят защо булката трябва да носи бяло? Защо тя трябва да носи фамилията на съпруга си? На жените досега се гледаше като на собственост и повечето обичаи и традиции изхождат именно от това разбиране. Бащата отвежда булката към олтара – та това също е символ на предаване на „собствеността.“ По време на тържеството на всички други се дава думата за речи и приветствия, но не и на булката“.

Немалко съпрузи [в тази страна] от много години насам очакват този закон, добавя вестникът. Дава се пример с една друга съпруга, Кели на 64 г., която вече 34 години е омъжена за Хю, на 67 г., но тя също днес се оплаква, че бракът ѝ е попречил да отстоява феминистките си принципи. И тя казва: „[През всичките тези години] изпитвах чувство на вина, особено когато някой се обръщаше към мен на фамилно име – това на съпруга ми“. Сетне медията допълва, че двамата съпрузи сключили брак в местно гражданско, където тя била облечена с джинси и по време на церемонията дори не си разменили пръстени.

И тъй, първият извод е, че тези двойки едва ли могат да бъдат наречени съпруг и съпруга и че те всъщност живеят едва ли не на някакви договорни начала. Известно е, че славянският корен на думата „съпруг/а“ означава „впрегнати заедно“, т.е. мъжът и жената са съвместно „прилепени“, както Библията учи, и че единият не може да тегли ралото без другия, т.е. животът и неговите несгоди трябва да се понасят от двамата заедно и еднакво. И вторият извод е, че всъщност перверзните (т.е. с обърната стойност) разсъждения за брака и за договорното начало на гражданското съжителство най-често идват от страна на феминистите (феминистките преди всичко) и неправилното (и глупаво, според мен) разбиране за ролята на жената в обществото. Мъжете в повечето случаи не изразяват мнението си и мълчешком се съгласяват с жените феминистки (изглежда чехълът все пак играе някаква роля в тези домове!).

from marriage to civil partnership

Защо чак сега през август подобни новини се пускат по медиите, след като Върховният съд още миналата година оповестил, че и брачните двойки трябва да имат право на гражданско съжителство (през 2004 г. е приет закон, който дава право на гей-двойките да сключват граждански съюзи, но законът не дава това право на женените двойки). По стара „демократична“ традиция, правителството дава възможност на всеки в обществото да се изкаже по даден въпрос и след като се съберат достатъчно мнения, тогава то взема съответните решения, като уж се вслушва в гласа на народа. Практиката от последните няколко десетилетия обаче посочва, че всъщност правителството си приема каквито иска мерки и че гласът на народа най-често не се чува („демокрацията“ всъщност е само обявена, но не и приложена; разбира се, и у нас положението е същото). Та така и при този случай: управляващите дават възможност до 20 август 2019 г. да се съберат мнения по въпроса за отнетото „право“ на женените да могат и те да сключват граждански съюзи и след това следват няколко месеца процедура за приемане на закона, който най-вероятно ще влезе в сила след няколко месеца, през януари 2020 г.

В края на статията си вестникът публикува снимката на двамата хомосексуални перверзни типове – Елтън Джон и „съпруга“ му Дейвид Фърниш, сключили граждански съюз през 2005 г., но „оженили“ се през 2014 г. След снимката следват някои обобщения: след като през 2014 г. се даде право на еднополовите двойки да сключват „брак“, броят на гражданските съюзи рязко намалял, но затова пък броят на еднополовите „бракове“ рязко се увеличил; същевременно броят на браковете на хетеросексуалните (т.е. нормалната брачна двойка от мъж и жена) също драстично намалява. Та сега човек се чуди дали с даването на „право“ на естествената брачна двойка да живее на основата на гражданско съжителство, а не на брак, правителството иска отново да увеличи броя на тази форма на съжителство (било на хетеросексуалните, било на хомосексуалните) и да върне „отнетото“ право на нормалните брачни двойки, или пък управляващите имат други по-далечни цели.

2. Перверзията като религия и вяра.

Странно съчетание, ще каже някой: думата „перверзия“ никак не си пасва редом с думите „религия“ или „вяра“. Но нали знаем, че „и бесовете вярват“ (Яков 2:19), и атеистите имат вяра, и анимистите имат вяра, и т.н. А всъщност колкото повече разсъждаваме за новото перверзно мислене на немалко хора в „либералния“ богат Запад, толкова повече стигаме до мисълта, че тяхната убеденост действително граничи с религията и вярата. На мен самия ми се е случвало да разговарям с подобни типове и за тях перверзията е толкова естествена, колкото естествено е да наречеш бялото – бяло и черното – черно. Те не само дълбоко вярват, че имат същите права и свободи като всички останали хора и че хомосексуализмът е най-естественото нещо на света, но биват изключително обидени и вътрешно наранени, ако някой им каже, че това всъщност не са права и свободи, а заблуда и съждение на собствения им ум без никаква практическа стойност в живота на хората. Само една силна вяра може да поддържа подобна дълбока убеденост. Но каква вяра? Повече от ясно е: това не е истинската вяра, а вярата на бесовете, които всячески желаят да погубят душата на човека.

Макар често да съм се замислял за вярата на невярващите (включително на первезниците) в истинския Бог, една статия отпреди два-три дена (7 август) отново ме върна към тези мисли: в нея прочетох мнението, че убедеността на ЛГБТ хората всъщност представлява тяхната религия. Материалът разказва за усилията на организациите на хуманистите във Великобритания за забрана със закон провеждането на християнски събрания в началото на учебния ден в училищата (това все още е законово положение в Англия и Уелс за всички училища в тези два британски региона, независимо от факта, че преобладаващият процент британци са невярващи) – в статията се говори за борбата на хуманистите срещу едно училище в Оксфорд, но тя е насочена въобще към училищата и към най-младите хора на страната. В същото време тези атеисти се борят за въвеждането на сексуално обучение и за най-малките (петгодишните), където децата задължително трябва да се запознаят със „същността“ на хомосексуализма и на ЛГБТ хората и техните права. В тази връзка Андрея Уилямс, изпълнителен директор на Christian Concern, казва: „Измислени идеи, такива като джендър идентичността, се преподават на децата от най-ранна училищна възраст. Тези идеи нямат никакво реално покритие в живота и въпреки това те биват преподавани с такава религиозна убеденост, която далеч надхвърля убедеността и идеите на християнските събрания преди началото на учебния ден“. И тя обобщава: „Време е хуманистите във Великобритания да осъзнаят, че отдаването на предпочитания на религията на ЛГБТ идеолозите всъщност нарушава собствените им принципи за секуларизъм“.

Макар и да знам, че хората, които не изповядват истинския Бог и които нямат истински религиозен живот, също имат някаква своя религия и своя вяра, досега не бях се замислял по-задълбочено над това, че религията и вярата на перверзниците и на хуманистите действително може да бъде по-силна от вярата на хората, които се уповават на Бога. Не бих се наел да твърдя, че невярващите могат да имат по-силна вяра от християните, но същевременно виждам, че усилията на съвременните социални инженери и политиката на прокарване на все по-перверзни закони в отделни страни все повече и повече усилва убедеността на извратените хора в правотата им и че тази убеденост по много свои признаци действително прилича на религия и на вяра. Лъжовна, извратена, греховна, порочна и античовешка – но все пак вяра. И борбата ни срещу греха в днешно време всъщност представлява борба между два типа вярване и доказване на истинността на едната вяра и пагубния характер на другата вяра.

Всяка религия задължително има съответстваща организация (организационна структура). А извратените не само вярват на болния си разсъдък и на онова, което подобно на тях извратени политици (или уж нормални политици, но с извратено мислене, насочено към спечелване на изборни гласове, пък ако ще тези гласове да са и на бесовете) им втълпяват, но имат и добре изградени структури, които – нека да забележим – последователно се подкрепят от държавата и политиците, за разлика от църквите, които държавата всячески се опитва да отдели от себе си. Дори и за непредубедения вече трябва да е ясно, че хомосексуалната и джендърната идеология все повече се превръща в религия (по-точно – в антирелигия) и вярване, които със силата на закона биват налагани на обществото.

В заключение ще посоча, че още отсега трябва да разсъдим откъде идва силата на убедеността на извратените политици и перверзните хора в либералния свят, до такава степен, че тя се превръща (или може да се превърне) в религиозна убеденост и във вяра, за да можем да се противопоставим срещу греха и беззаконието с адекватни средства и според както Свещеното Писание ни учи. Днешните политици насила ни карат да живеем в грях, но евангелската истина продължава да ни просвещава и да ни напомня разликата между кривдата и правдата, като ни увещава да се предадем на правдата (да станем „роби на правдата“), а не на греха. Защото помним, че „Всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34), „Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него?“ (Римл. 6:2), „Като се освободихте от греха, станахте роби на правдата“ (Римл. 6:18), т.е. „станахте роби на Бога“ (Римл. 6:22).

Бележка: снимката е взета от статията в The (Sunday) Times.

Публикувана в Блог

noviat zakon chitanka 3klas anubis small„Имало едно време един цар с много добро сърце, който всяка година раздавал големи подаръци на всичките си поданици“. Хубаво начало на приказка. Кой не обича приказките? Всички помним блажените детски години, когато мама или тати ни четяха ли четяха и ние попивахме истините на приказките като попивателна хартия. Е, след време разбирахме, че животните и растенията не говорят, че вълшебници всъщност не съществуват, че щъркелът не пуска бебетата в комина и т.н., но това никак не намалява силата на ценностите, които приказките носят: победа на красивото над грозното, на доброто над злото, на светлината над мрака, на честното над измамното и т.н. От деца знаем и приемаме с доверие (т.е. на вяра) и упование тези истини за хората и за света. Като поотраснем, разбираме, че нещата са по-сложни, но опозицията добро–зло, светло–мрачно и т.н. продължава да действа в нас, кога по-осъзнато, кога по-скрито, и да направлява нравствения ни живот.

По подобен начин детето схваща и отношенията си с възрастните: с майката и бащата, с по-големите братя и сестри, с бабата и дядото, с по-близкото или по-далечното семейно обкръжение: по-големите се грижат за по-малките и ги учат на едно или друго нещо, тъй като всяко малко дете трябва да усвои света около себе си, а то прави това, като се учи от онези, които полагат грижи и за неговото израстване. Полагането на грижи неминуемо предполага и различни по вид отношения между възпитаващия и възпитаника, включително дисциплиниране и строгост. Когато майката или бащата се карат на детето си, те го правят не от злоба или ненавист, а от любов, защото знаят, че чадото му рано или късно ще извлече поука от дисциплинирането; случва се понякога и ухо да издърпат или плесница да ударят, но всеки разумен родител прави това поради житейския опит, който му подсказва, че строгостта е необходим елемент от възпитанието на добри и послушни деца, които така усвояват и нравствените принципи на семейството и на обществото като цяло.

Но да се върнем към приказките. Горното начало – „Имало едно време един цар….“ – може да има различно продължение и накрая различен завършек, но във всички случаи приказката ще поучи и ще достави някаква наслада на слушащия или четящия; насладата идва най-вече от това, че красивото ще победи грозното, доброто – злото, и т.н. Но с промяната на нравствените ценности през последните две десетилетия в западните либерални демокрации, откъдето начена промяна в нравствеността и в други страни по света, включително в България, се промени и отношението към литературата и техните герои, включително приказките: вече споменавахме, че не само стотици класически романи и сборници с разкази на световноизвестни автори са забранени за четене от деца и са извадени от библиотеките, защото уж съдържали неприемливи за днешното поколение образци на поведение, но се начена и промяна в приказките за деца, в които бяха включени злободневни теми, отразяващи съвременни политически и обществени дебати.

„Политически и обществени дебати?“, „В детските приказки?“ – с възмущение ще каже всеки родител. Нима е възможно една детска приказка да включва дебати по обществени и политически теми? Отговорът е: не само е възможно, но е и факт. За пример вземете Читанката за трети клас на издателство „Анубис“ (издателят е „Клет“) и вижте там приказката „Новият закон“. Началото на приказката вече го предадох с първите редове на настоящото ми писание: „Имало едно време един цар….“. Та този цар издал закон, който „заплашвал с най-строго наказание всяка подлост, извършена срещу дете“. „Подлост“, според тази приказка, е когато възрастните си позволяват да ударят шамар на дете или да му се карат или да го ръчкат за щяло и нещяло или да не го вземат насериозно. Но тъй като хората не спазвали този закон, то царят създал „тайна полиция за защита на детето“. Децата имат права и някой трябва да следи за спазването им и съответно да наказва мама или тати, ако с нещо ги нарушат. „Приказката“ става още по-зловеща, когато се разбира, че „тайната полиция“ върши работата си чрез тайни служители: „чистачки на тоалетни и контрольори, пазачи в училище и продавачки – така се маскирали тайните полицаи“, продължава сюжетът на „приказката“, като още посочва, че “те [т.е. тайните полицаи] били навсякъде! И никой не знаел оня дребен чичко, облечен в синьо, който проверява електропроводите, дали наистина е електротехник или е просто полицай, пазещ децата. Ето как всички възрастни започнали покорно да спазват закона“.

noviat zakon chitanka 3klas anubis

Мисля, че няма нужда от много разсъждение върху сюжета на тази „приказка“ – повече от ясно е какви политически веяния на днешните западни либерали са отразени в нея. Няма съмнение в това, колко пагубно е подобно четиво за детето и за неговото семейство, но същевременно то може да даде повод на разумния учител в трети клас да разкаже на децата за тайните служби по време на комунистическото управление, когато наистина не можеше да се познае действителния електротехник от агента, истинския учител от милиционерския доносник. Разбира се, дори и подобна поука за близкото ни минало не е адекватен образователен материал за девет-десетгодишните, но ако ще засягаме някакъв въпрос от българската политика, то нека да е поуката за това, колко долно и подло нещо е следенето на мислите и чувствата на хората от някого, който се мисли за стожер на нравствеността и морала и който иска те да бъдат наложени на всички поданици на държавата.

Естествено, загрижени родители забелязаха тази „приказка“ в учебника и сигнализираха образователното министерство и издателството. Преди няколко дена, на 16 май, министерството отговори, че нямало оплакване от учители срещу учебника и че авторите сами решават какви текстове да включват, стига цялостното съдържание на конкретните учебници да е съобразено с учебните програми за дадения клас. На следващия ден, 17 май, издателството пък излезе не само с някакво обяснение, а с цяло становище, в което страстно защити учебника си и неговите съставителки, като посочи, че авторката на приказката е утвърдена австрийска писателка, носителка на десетки престижни награди, че сюжетът провокира детския ум и представя решения на житейски ситуации, които да бъдат обсъждани с учителя, и че правенето на някаква връзка на приказката със злободневни събития на обществената сцена (издателството има предвид загрижеността на родителите поради включването на политически конюнктурна тема – тази за „правата“ и свободите в днешно време, включително тези на децата, според както те се разбират от вече извратения ум на западния либерал) било „културна злоупотреба с четивото“; издателят настоява, че фолклорни текстове не могат да постигнат нужните литературно-образователни цели (!?).

И завчера, 18 май, съвсем „естествено“ в дебата се включи познатият нам Евгений Дайнов, който, както помним, страстно защитаваше Истанбулската конвенция и ни убеждаваше (и сега продължава да ни убеждава), че в нея няма и полъх на джендърна идеология. Познаващият тематиката може и без да чете словоизлиянията му да се сети, че отново г-н Дайнов се опитва да убеди българина, че народът ни трябва да застане на страната на западния „демократичен“ (мои кавички: ВК) либерализъм и родителите да спрат да се карат на децата си, пък да не говорим за изтеглено ухо или плесница. В писанието му ще видим, че той продължава да нарича нормалните родители и християните „фанатизирани групи, стоящи зад сегашната истерия“ (има се предвид отрицателното отношение към Стратегията за детето). И той заключава (вижте последните няколко реда от писанието му), че днес българинът е неспособен да разбере Стратегията и правовия ред в една държава и че българското общество продължавало да бяга от отговорностите на живота и от модерността (т.е. „недискриминацията“, хомосексуализма и „правата“ на отделни групи хора, включително на децата), защото, виждате ли, то е душевно болно общество, което има нужда от лечение. Е, хвала да му е на г-н Дайнов, щом той (и малцината като него) си приписва такова чутовно „здраве“. Но имам съмненията, че няма да мине много време и той ще разбере, че това „здраве“ всъщност е нелечима болест и че българското общество всъщност е народът със здрав разум, а малцината заболели от умствената болест, наречена „слободия“ (пък те си мислят, че се нарича „свобода“ и „демокрация“), може би ще осъзнаят здравния си недъг и ще пожелаят да се излекуват. Ако пък не се излекуват, нека си се развращават, колкото искат, или пък да отидат на Запад и да се наслаждават на тамошната слободия. Подозирам обаче, че никак няма да им хареса онова, което ще видят и ще изпитат там.

И тъй, призивът ми е: да правим разлика между приказките за деца и приказките за възрастни! Себе си не можем да залъжем с хубави приказки с щастлив край (макар такива и да има!), но децата си можем да поучаваме с хубавите приказки на нашето детство и на предходните десетилетия и столетия, нищо че сме в 21 век и живеем в объркан и несигурен свят. Да четем на децата приказките, носещи истински нравствени послания за доброто и злото, за красивото и грозното, за благородното и подлото и т.н., а не политически послания и намеци за упражняване на „права“ и „свободи“, които могат да бъдат насочени срещу майките и бащите, ако нещо във възпитанието на децата им не се хареса на някой държавен орган. Или пък още по-лошо: да казваме на децата, че няма нещо по-хубаво от това държавата да си създаде тайна полиция, която уж да ги защитава и да осигурява спазването на „правата“ им, както хрумнало на някаква си австрийска писателница. А авторите на нашето учебниче дори са добавили въпроси към текста: „Ти би ли искал да си поданик на този цар? Защо?“ (т.е. презумпцията е, че всяка дете би искало да бъде поданик на царя), или пък въпросът: „Как ще допишеш закона в защита правата на децата“?

Пази, Боже, от тоталитаризъм! (А е повече от ясно, че тъкмо това е, към което ни води „демократична“ Европа). Пази, Боже, от слободия, която подмени истинското значение на думите свобода, равноправие, зачитане, и отвори вратите на порока и злото!

Бележка: Тъй като не всеки може да отвори и разгледа учебника онлайн, тук като скрийншот давам текста на приказката, поместен на стр. 100 на читанката за трети клас на издателство "Клет", разпространявана от издателство "Анубис".

Публикувана в Блог
Понеделник, 10 Септември 2018 19:23

Отнемане на деца от родителите по британски

court judgeИзвестно е, че когато държавните социални служби отнемат дете от родителите му, това е трагедия и за двете страни – както за детето, така и за неговите родители. Отнетото дете може да има по-добър живот в приемното семейство, но кръвната връзка – майчинската и бащинската – се прекъсва и то расте в новите условия като сирак, макар и да има „нови“ родители. По-тежък е случаят, когато детето не бъде осиновено, а расте в социален дом за деца – тогава то не само загубва родителите си, но и обществото гледа на него като на изоставено или отхвърлено дете. Трябва да се съгласим, че има налице случаи, при които родители не полагат грижи за децата си и те растат болни, недъгави, недохранени, необлечени, необразовани, понякога с престъпни наклонности и възпитание: тогава социалните служби трябва да разгледат подобни случаи и ако не се намерят възможности за разрешаването им в рамките на семейството, да се търсят други възможности за израстването на тези деца в по-добри условия.

Но тук е разковничето на въпроса за правото на социалната служба да отнеме едно дете от родителите му: кой и как преценява дали те полагат съответни грижи и кой решава каква да бъде по-нататъшната съдба на детето. Тук посочвам примери от Великобритания – страна, която бихме очаквали да има висок социален стандарт и в която държавата наистина полага добри грижи за младото поколение. Мнозина у нас ще кажат: „Ех, да имахме проблемите на англичаните… задоволени са отвсякъде, от раждането до пълнолетие държавата изцяло поема издръжката на децата… стандартът на живот на младите е далеч над стандарта на живот у нас… вижте колко щастливи изглеждат британчетата …“ и т.н. в този дух.

Да, ама не – както се казва. Зад външния блясък се крие социална анемия и безпомощност, която се разпростира все повече в британското общество (както и в западното общество като цяло), което с всяка изминала година волю-неволю се подчинява на идеологическия натиск на „новите“ либерални творци на историята, особено на манията им за „равноправие“, недискриминация срещу каквито и да са социални групи (по-конкретно имащи предвид хомосексуалистите и всякакви трансджендъри) и за „социално“ образование на децата, което да им позволи да се „впишат“ в обществото по най-добрия за държавата начин (по-конкретно – сексуално образование, даващо на младите познания както за сексуалния живот, така и за всякакви форми на извратено съвместно съжителство, които трябва да станат„норма“ за британското общество).

Това за британската социална анемия не съм го измислил, а го виждам всекидневно в живота на британците, а също и по британските медии. Така преди няколко дена всекидневници отново върнаха погледа на читателите към въпроса за отнемане на деца от родителите им и вземайки повод от няколко случая, реших да споделя този проблем на британското общество, тъй като той в една или друга степен може да се окаже полезен, когато разсъждаваме за българските социални служби, когато те вземат решение за отнемане на деца. Споделям мислите си и поради това, че ми се струва, че българската система за социални грижи (вкл. за децата) все още не е „напреднала“ толкова, колкото британската, и силно се надявам, че няма да „напредне“ по начина, по който на запад лъже-либералите промиват умовете на народите си.

Преди няколко дена, на 6 септември, британският ежедневник The Sun излиза с дълго, но изчерпателно заглавие: „Те ми откраднаха бебето! Сърцераздирателната история на една майка, разказваща, как чрез тайни съдебни решения бебето ѝ е отнето завинаги. Разбрахме за рекордно увеличаване на броя на децата, грабнати от родителите им“. Историята наистина е потресаваща: малко след раждането на дъщеря ѝ Алиса социалните служби отнемат детето по подозрение, че тя не се грижи добре за него, след като открили малки пуквания на костта на ръката, на едното краче и на едно от ребрата. Разбира се, лекарите и тъй не могли да докажат, дали тези пуквания са от небрежни грижи за детето или от липсата на витамин Д (каквато липса била открита и на детето доста време инжектирали този витамин), но местните социални служби побързали да съставят дело срещу нея и местният съд излязъл с решение за отнемане. Този фрапиращ случай подтикнал борещи се за правата на децата да потърсят още свидетелства за неправомерно отнемане на деца от родителите им. Те изяснили, че местните социални служби използват закона, за да прикрият някои случаи на отнемане на деца (а законът им дава това право – правото на неразкриване на родителите и на обществеността, че се съставя дело и то се предава на съда) и да предадат случаите на съда, който също използва закона, позволяващ му да не оповестява решението си публично; че само за една година случаите на отнемане на деца са нараснали с 34%: от 7500 на 10130; че само през миналата година 73 хиляди деца са се намирали под опеката на социални грижи.

baby taken from mumТози случай подсказа на хората, че отнемането на деца във Великобритания може да приеме абсурден образ. Например, преди три месеца осемгодишно дете е отнето от майка му, защото тя не се съгласила да излязат с него, за да му купи сладолед, а при друг случай не се съгласила да го подстриже както той искал; или пък случаи, при които деца са отнемани от родителите им, тъй като те не ги хранели правилно и децата били дебели; или пък случаи, при които родителите не карали децата си редовно да си мият зъбите (последните два фрапиращи случая са поместени в горния всекидневник, а случаят с осемгодишното дете е публикуван в много британски всекидневници, такива като Mirror, Daily Mail и др.). За всяко нормално българско семейство преценката дали да се купи сладолед на детето или да му се позволи да се подстриже както то желае е изцяло в ръцете на родителите – никоя социална служба или какъвто и да е държавен орган не може да се намеси в родителските права при подобни случаи. Но не и във Великобритания: там законите (не всички, разбира се, но някои от тях) позволяват подобно безумие – отнемане на дете, защото „майката не удовлетворила емоционалните му нужди“ (както се изразява в решението си окръжният съд). Във Великобритания законите позволяват вземането на абсурдни решения, защото държавата има свое особено разбиране за децата и за бъдещето им: както днес обществото се подготвя да живее съобразно желанията на някои опорочени умове, които все повече се докопват до властта и искат да наложат хомосексуализма едва ли не като по-голяма добродетел, отколкото морала на хетеросексуалните, така децата в тази страна трябва да израстват с тези „добродетели“, поради което приемането на все повече закони е насочено именно към тази по-широка цел – подчиняване на обществото на „новата“ идеология за „равноправие“ и „зачитане на човешките права“. Тази по-всеобхватна цел се съзира и в такива частни случаи, като отнемане на деца от родителите им: сега ги отнемат поради някакви по-тривиални (макар някои и да са абсурдни!) причини, сетне ще ги отнемат, ако се разбере, че някои родители вкъщи говорят на децата си, че хомосексуализмът е порок, че смяната на пола е богопротивно дело, че налагането на обществото на някаква идея за „права на човека“ е беззаконие, след като всъщност се отнемат права на голямо мнозинство от обществото. „Големият брат“ в западната демокрация действа чрез закона, макар той в някои свои аспекти и да е умопомрачаващ или безумен.

Пиша за тези случаи още и поради това, че дори и във Великобритания все пак човек може да потърси правата си и да защити семейството и личността си. Нима това „дори и във Великобритания“ не звучи като някаква гротеска? Та нали говорим за държава, която някога бе закрилник на онеправданите и преследваните от закона? Но днес мнозинството от хората в нея мълчи и послушно изпълнява, каквото се иска от него, защото никога не може да бъде сигурно, дали с нещо не е нарушило законите – толкова многобройни и понякога дори абсурдни. При случая с осемгодишното дете родителите отнесли делото във върховния съд, където съдията Мостин, като родител и разумно разсъждаващ гражданин, отхвърлил решението на окръжния съд и детето било върнато на родителите. Но от това дело британците разбраха, как социалните служби имат възможността да съставят обвинението си срещу родителите за един такъв дребен наглед случай в цели 44 страници с цел да объркат всеки, който го чете. Но, слава Богу, те не могли да объркат върховния съд.

И така, можем много да се поучим от онова, което става в „демократичния запад“: има немалко неща, които е добре да приемем, защото в някои отношения на гражданското общество в онези държави са дадени много по-големи права (а също са им вменени отговорности) и то разполага със средства да се бори срещу неправдите; и има немалко неща, които не трябва да приемаме, защото са против традиционните устои на нашето общество и на християнските основи, върху които то все още продължава да се основава, макар религията да е отделена от държавата (но вярата, моралът и традициите на хората не могат да бъдат отделен от нея). Така и със социалните служби у нас: ако те разглеждат всеки случай трезво и безпристрастно и отчитат преди всичко върховенството на семейството, като не нарушават неговите права и свободи, особено що се отнася до възпитанието и образованието на децата в него, то решенията им ще бъдат от полза за обществото ни; а ако те приемат решения, с които се отнемат права и свободи на родителите или пък на децата им, и с които се накърняват традиционните устои на българското семейство, включително на домашно образование и възпитание, тогава решенията им ще бъдат във вреда на обществото. Както конституцията позволи да се отхвърли една богопротивна конвенция, така българските закони трябва да отразяват българската традиция и здравия разум, като не приемат чужди на народа ни определения и противни на разума съждения за българското семейство и за българското дете.

 

Бележка: снимките са взети от статията на The Sun. На първата е съдия Мостин от британския Върховен съд, отхвърлил безумното решение на по-низшестоящия съд, а на втората е майката на бебето, което социалните служби ѝ отнели, като заявили, че тя повече няма да го види.

Публикувана в Блог
Новият онлайн брой на „Свобода за всеки“, както и други материали на сайта, достатъчно нагледно описват идеологическата подплата на двата злополучни законопроекта за промени в закона за вероизповеданията: просто другарите-комунисти и до ден-днешен, повече от 25 години след падането на комунизма, продължават да не се примиряват с 
мисълта, че „партията“ не контролира живота на хората в държавата. Нищо, че е второто десетилетие на 21 век и че България се стреми да бъде в крак със съвременните либерални демокрации в Европа; нищо че „партията“ не е на власт – те са убедени, че това тяхно безвластие е само временно; и нищо че предлаганите промени в действителност се отнасят до законите за осигуряване на националната сигурност и спокойствието на гражданите, но поради някакво умствено объркване те решиха да ги внесат в закона за вероизповеданията. Последните парламентарни умувания в друга „братска“ (за комунистите) страна още веднъж показаха какво е лицето на ратуващите за връщане на старите времена на тотален контрол върху населението.

Преди няколко дена, 24 юни, в руския парламент (руската дума) бяха одобрени промени, наречени „антитерористичен пакет“, който налага внасянето на промени в десетина закона, преди всичко свързани с националната безопасност. За разлика от нашите комунисти, наричащи се сега социалисти, руснаците ясно заявиха, че новите промени се отнасят до законите, осигуряващи сигурността на държавата и гражданите. Но същевременно като се проследи историята на приемането на тези поправки може да се съзре нещо общо между нашите „другари“ и руснаците.

Разсъжденията върху руския „антитерористичен пакет“ начеват още през миналата година, след като две парламентарни комисии (комисията за безопасност и противодействие срещу корупцията, оглавявана от Ирина Яровая, и комисията по отбрана на Съвета на федерацията, оглавявана от Виктор Озеров) провели съвместно заседание и приели т.нар. антитерористично заявление, а конкретните действия по съставянето и обявяването на „антитерористичния пакет“ започват през април тази година (вж. линка по-горе). Мисля, че не трябва да се съмняваме, че българските „другари“ с интерес следят какво се случва в голямата „братска“ страна и че горните разсъждения и писания не са убягнали от вниманието им. Та през март, дори преди да излязат наяве руските предложения за промени в законите, отнасящи се до националната безопасност и насочени срещу тероризма, „другарите“ набързо написаха какви промени те предвиждат в българския закон за вероизповеданията. Интересно е да се проследи, защо те не внесоха предлаганите промени в друг закон, да речем закона за агенция Национална сигурност или закона за консултативния съвет за национална сигурност, или закона за министерството на вътрешните работи, или дори закона за местното самоуправление и местната администрация, или пък да речем закона за специалните разузнавателни средства (тъй де, като ще следим гражданите, нека да помислим и за техническата страна на въпроса). Но не, червените другари се интересуват от вярата на хората и от това дали тази вяра не може да се използва по вредоносен начин. Ама дали става въпрос за православен, протестант, католик, мюсюлманин, юдеин и т.н. – това няма значение, по-важното е вярата да бъде контролирана, без да е нужно да знаем дали тя може да се използва с цел вреда или с цел принасяне на благо, както на вярващия, така и на обществото като цяло; както те са се изразили – дори и при съмнение за нарушаване на законите ние трябва да действаме.

Но като вникнем по-добре и в предложените от руснаците промени (които трябва да бъдат утвърдени и от руския президент), ще видим, че и в Русия се предлага въвеждането на редица ограничения на правата и свободите на гражданите, особено на вярващите. Новият закон налага да се иска предварително разрешение от държавата, преди някой да реши да говори за вярата си с другите, дори това да става и в обикновен разговор. Това дори се отнася и до най-тривиални случаи, например покана по имейл до приятел да посети църковно богослужение. Дори и в частен дом се забранява провеждането на богослужение или казването на молитви, ако в него присъстват и невярващи. Църквите вече ще поемат отговорността да водят редовна отчетност на своите членове и да следят тяхната дейност; например, ако църковен член говори за вярата си с колега от своята службата, не само той ще бъде наказан, но и църквата, към която принадлежи, като глобата за вярващия достига до 50 хиляди рубли (770 долара, 700 евро или 580 британски лири). Предвидени са и ограничения по отношение на връзките на църквите с чужденци, например всеки неруски гражданин, който реши да посети църковна служба, трябва да притежава работна виза или в противен случай рискува да бъде глобен или да бъде експулсиран от Русия (повече подробности вижте на сайта „Врата на надеждата“ и оригиналния английски текст на Door of Hope International, където може да се види, че 29 юни бе обявен за ден на молитва и пост за Русия с цел непозволяване на новите промени да бъдат утвърдени).

Разбира се, и в Русия има здравомислещи хора и все още не е известно дали руският президент ще подпише законопроекта или ще наложи вето, например Михаил Федотов, ръководител на Съвета на правата на човека към президентството на Русия потвърди, че ще се обърне към президента с молба да не подписва внесения и одобрения от руския парламент „антитерористичен законопроект“.

Та ето за това се сещам, като чета напоследък новините за руските предложения за промени в законите, отнасящи се към националната сигурност и углавния кодекс на страната: крушата явно не пада по-далеч от дървото, от което се е откъснала. Нищо, че „Единна Русия“ (от която са и двамата вносители на руския „антитерористичен пакет“ Ирина Яровая и Виктор Озеров) има по-друга идеологическа платформа от тази на българските социалисти, за последните си остава вярна някогашната приказка: „ние винаги се учим от братската съветска (пардон, руска) страна“, защото всичко, което лъха оттам, е правда и истина. И както руските законотворци вече приемат редица закони за ограничаване на правата и свободите на гражданите (под предлог борба срещу тероризма, пък и срещу всичко, което не е руско), защо и нашите „другари“ да не предлагат промени в нашите закони и тъй страната ни да бъде напълно защитена от всякакви заплахи. Но за българската червена партия е важно да се предотвратят и евентуални заплахи от страна на вярващите, без разлика дали предлаганите промени се отнасят до благовестието на една християнска църковна общност или до идеологическите внушения на една ислямистка групировка. Ако пък постигнат и създаването на напълно атеистична държава – ето това вече ще е върхът на защитата на националния интерес: няма вярващи, няма и заплахи за държавата; както навремето комунистите казваха: „религията е опиум за народа и трябва да се изкорени, само комунизмът (т.е. войнстващият атеизъм) може да донесе светло бъдеще на народите.“

Е, видяхме какво бъдеще той донесе на народите. Надявам се мнозина да видят какво целят българските социалисти с предлаганите поправки към закона за вероизповеданията и да прозрат зад тях истинските цели на „старата партия.“ А междувременно вярващите да не униват поради подобно кощунство в политическия живот на страната ни и да благовестяват Христовата Добра Вест на всички, та дай Боже у нас да се утвърди християнството, а не атеизмът и тоталният контрол на народа, за който мечтаят „другарите.“

Бележка: снимката на Ирина Яровая взета от руската медия „Ведомости



Публикувана в Блог

YouthReport Info1Когато човек живее в дадена страна, той вижда проблемите, които вълнуват хората и за които всекидневно се говори по улиците, пазарищата и местните медии. Това най-често са въпросите за бедните и богатите, за икономиката и социалната справедливост, а напоследък и за емигрантите. В почти всички западни държави хората се интересуват от жизнения стандарт, от доходите и данъците си, от образованието на децата си, от медицинското им осигуряване и други подобни. Всъщност това са най-честите проблемни въпроси, които вълнуват и хората в България, както и хората по целия свят.

Но някой упорито иска да ни втълпи, че западният човек се интересува от равенството между половете и позволяването на гей-браковете, правата на хомосексуалистите, правото сам да сложиш край на живота си и т.н. Наистина, и ние понякога разсъждаваме върху тези теми, защото те наистина се появяват в общественото пространство в Европа и в „развития“ демократичен свят. Но разсъждаваме, за да покажем кое приемаме и кое не, в кое вярваме и в какво не вярваме.

Един ден се запитах: наистина ли съществува такова нещо като гей-култура в западните държави (както все по-често се опитват да ни подскажат)? Потърсих източници и статистики и, както и предположих, открих, че такова нещо не съществува. Известно е, че за да стане едно явление културна особеност на даден народ, то трябва да е обществено значимо, да характеризира обществото като цяло и да може да се види от страничния наблюдател в конкретното общество, в дейностите, мислите и вълненията на хората в дадената държава. Високата степен на образованост на германците, например, е тяхна културна особеност, прекаленият национализъм (особено изключителното признаване само на френския език) е културна особеност на Франция, изтънченият сладкарски вкус (особено шоколадовия) е някаква културна особеност на швейцарците, и т.н.; позачудих се каква ли е най-характерната културна особеност на българина и някак си не можах да се сетя. Но по-важното е това, че културните особености са явно видими в обществото, за което се твърди, че ги притежава.

Потърсих да видя в кое общество съществува гей-култура и не можах да намеря. Или пък някакъв културен империализъм, който някой се опитва да насади на други народи; културният империализъм, в действителност, съществува, но не и културен империализъм, целящ насаждане на стил на живот от типа ЛГБТ-стил. Съвсем наскоро се появи призив за подкрепа на африканските държавни водачи, които дадоха отпор на американския президент Барак Обама в изявленията му, че африканските народи трябва да приемат „прогресивните“ положения на равенство на половете и на гей-браковете (вж. тук, където самото название на линка съдържа израза „империализмът на Обама“). Информационните агенции нашироко обсъдиха посещението на Обама в Кения в края на миналия месец, но никоя медия не упомена това „настояване“ на Обама (с изключение на тук упоменатата организация и на една местна медия в Найроби).

Редица заинтересовани организации също се опитват да представят въпросите на ЛГБТ, хомосексуализма, евтаназията и др. подобни като „наболели“ проблеми за съвременните общества, на които трябва да се обърне широко обществено внимание. Но като се поразрови човек в морето от информация, в края на краищата намира, че тези въпроси са предмет на обсъждане от един твърде незначителен процент от западните граждани. В действителност, те са предмет на внимание само на шепа хора, които обаче се опитват да представят тези проблеми едва ли не като общочовешки, които заслужават да бъдат обсъдени от всички народи и дори да бъдат приети! Но е вярно, че макар и шепа хора, това е една твърде влиятелна „шепа,“ тъй като тя включва политиците на западните държави. А политиците си имат свои правила на играта, ако искат отново да бъдат преизбрани за следващ мандат. Допреди две-три години Обама и дума не изричаше за ЛГБТ-лицата (вж. отново посочения по-горе линк), но днес той се сети, че има малко повече от година време, за да подготви почвата за новите избори през ноември 2016 г. и, видите ли, защо да не привлече и гласовете на поддръжниците на гейовете за своя полза?

Някъде се шири мнението, че американците ставали все по-склонни да приемат гей-браковете. Например една от най-представителните световни статистически организации, Pew Research Center: Religion and Public Life, представя данни, в които потвърждава, че през 2001 г. 57% от американците са били противници на подобни „бракове,“ а през настоящата 2015 г. 55% го поддържат и едва 39% го осъждат (вж. тук). Но организации, които иначе биха били заинтересовани да представят по-високи цифри на привърженици на гей-културата, в действителност показват друга картина на нещата и се жалват колко много гейовете били дискриминирани. Една от най-активните подобни организации е т.нар. „Кампания за човешките права,“ която съвсем наскоро проведе изследване за това как американците възприемат гей-културата сред младите гейове. Статистиката е красноречива: 42% от тези младежи разбират, че обществото, сред което те живеят, не приема факта, че са „обратни,“ 92% от младежите-гейове непрекъснато чуват около себе си осъдителни бележки относно техния начин на живот, и т.н. (подробности на техния сайт). Значи американското общество почти масово не приема налаганите от някого си призиви за равенство на половете (в действителност – насаждане на хомосексуализма като „право“ на човека!) и си няма никаква представа за каквато и да е гей-култура – т.е. за нещо, което едва ли не е обхванало съзнанието на редовия американец, както някой се опитва да представи нещата. А става ясно, че такова нещо няма: американецът се интересува от дохода си, от колата, къщата и жената с децата, от икономическата и социална стабилност на града и региона, в който живеят, от образователната и здравната политика на правителството и т.н. И съвсем не го е грижа дали хомосексуалистите ще получат права да се женят за когото искат и дали да си осиновят деца или не.

Африканците обаче не се поддадоха на Обама в призивите му да обърнат сериозно внимание на правата на гейовете: кенийският президент беше прям и отговори на американският президент, че този въпрос е най-малкото нещо, което вълнува кенийците и че между кенийската и американската култура съществуват редица области, в които те коренно се различават; той дори бе твърде смел да каже на президента, че „твърде трудно би било за нас да наложим нещо на хората в нашата страна, което те не приемат,“ а лидерът на кенийската републиканска либерална партия направо каза: „Обама би трябвало да знае, че въпросите на правата на гейовете са проблем на западните държави, а когато той идва тук в Африка, той трябва да цени нашите права“ (цитати на посочения по-горе сайт на citizengo). Подобен дързък тон държа и нигерийският президент, с което още веднъж африканските водачи показаха, че Африка не е Америка.

Никой не си прави илюзията, че макар привържениците на гей-културата и гей-правата да са нищожна група хора, те ще се спрат в усилията си да наложат тази „култура“ на колкото се може повече народи в света. Макар и да разбираме, че такава култура все още никъде не съществува, в същото време трябва да не спираме да издигаме глас срещу тези съвременни пороци на западния свят, които някои се опитват да наложат на народи, които никога в историята си (включително и днес) не са познавали проблемите с гейовете и които продължават да считат хомосексуализма за дълбоко греховна практика. Имайки примера на Словото Божие, което ни говори за Содом и Гомора не като притча, а като действително справедливо Божие наказание за извратените хора, християните най-убедително могат да посочат на народите кое е добродетелно в живота на един човек и на едно общество, и кое е порочно. Срам и позор за Обама, който иначе се мисли за християнин, но трябваше да отиде в друга, при това африканска, християнска страна, за да чуе от местните християни, че желанията и стремежите на един президент не означават нищо за една местна култура и едно местно християнско общество. Чудя се ако по същия начин той дойдеше в България и държеше същата реч, колцина щяха да бъдат онези, които щяха да опонират думите му: президентът ни ли, министър-председателят ни ли, парламентаристите ни ли? Но християните със сигурност щяха да му напомнят къде е дошъл и кого се опитва да учи по въпросите на брака и на семейството.

Снимката взета от сайта на организацията за защита на човешките права Human Rights Campaign, посочен в този материал.

Публикувана в Блог

bible in drawerТо ние го знаем това – че християнството ще бъде все по-преследвано и че вярващите все повече ще страдат. Но когато атеистичната държава не позволява и Словото Божие (Свещеното Писание) да достига до хората, тогава вече не става въпрос само за ограничаване правата на християните, а за целенасочена борба срещу вярата, която вече толкова векове съставляваше основата на европейската цивилизация. Още по-печален е фактът, че тъкмо „правовата” либерална демокрация в развитите страни е тази, която използва правото за ограничаване на правата на хората – както на вярващите, така и на други групи хора от обществото. И защо? Уж в името на общото благо, уж за доброто на всеки човек, живеещ в дадено общество. Тъй де, как така гостите на един хотел, мюсюлмани или будисти или атеисти, ще виждат библията в хотелските си стаи? Че това е нарушение на законите за равнопоставеност и равно зачитане правата на всички граждани, без значение на раса, пол, религия и т.н.? Така не може: библията трябва да се извади от хотелските стаи – твърдят „развитите” атеистични либерали на редица западни страни.

По-конкретно за Англия, настъплението срещу библията се увеличи особено много след решението на хотелиерската верига Тревълодж да извади библията от стаите си на всичките си 500 хотела (пример на Дейли Мейл от август 2014 г.). Ето заглавие и от американските вестници, от януари 2015 г.: „Щатът Флорида забранява библията след натиск от страна на атеистите” (по-конкретно забраната се отнася до всички училища в щата, от чиито сгради библията е извадена и вече тя не може да бъде видяна в никое училище).

travelodge„Походът” срещу Божието Слово продължава и по-нататък. Само преди няколко дена (14 май 2015 г.) студентите в един университет в Уелс гласуваха за забрана наличието на библии в помещенията на университета поради това, че библиите не са „достатъчно многокултурни.” Тъй де, как така студентите-мюсюлмани, студентите-будисти, и още повече студентите-атеисти, ще виждат библията в спалните си помещения, в столовата, в класните стаи? Не може: тази страна е многокултурна и многорелигиозна и правата и свободите на всеки отделен индивид на това общество трябва да се спазват! А библията никак не е многорелигиозна! Ето това е равноправието в тази либерална демокрация: всички имат право, но някои имат повече право! Тоест, атеистите имат повече право да настояват за изваждането на библията от държавните учреждения, от хотелите и от други обществени места, отколкото християните: те също имат право да изповядват вярата си, но не може предметите на тяхната вяра – в случая библията – да се намират в обществените учреждения.

То ако само ограничаването на правата на християните и настъплението на атеизма да беше – все някак си вярващите щяха да търсят средства за защита. Но вече на всички е ясно, че паралелно с настъплението срещу християнството върви и широка разгулна пропаганда на пороци и беззакония. Многократно в този блог сме се спирали на различни порочни практики, които атеистични организации и правителствени служби се опитват да наложат на народите в Европа. Тук ще споменем още едно скорошно явление, имащо място в „развития либерализъм” на западните демокрации.

Отново от миналата година с особена сила тръгна една кампания на различни психологически институти и разни частни изследователски екипи, доказваща, че изневярата в семейството е предпоставка за по-стабилен брак. Първите подобни „проучвания” и „доказателства” справедливо предизвикаха въпроса: „Какво! Нима това може да бъде вярно!” Но след това натискът на „свободомислещите” доведе до появата на още множество „обективни изследвания”, които „доказват”, че изневярата действително укрепвала брака. Особено горещо тази тема е защитавана от някои женски атеистични организации; тук посоченият пример е от Англия, където списанието „Съвременната жена” публикува своя призив (наречен „Защо изневярата е полезна за твоя брак”) за все по-честа изневяра в брака с цел неговата стабилност. Какво! Ще кажем и ние. Нима е възможно подобно мислене, наречено „научно изследване”? Е, то бива човек да нарече черното бяло и бялото черно, но пък чак дотолкова някои да си мислят, че хората са тъпи и не разбират днешния живот – такова нещо не може да бъде!

Досега не обръщах внимание на този последен „вик на модата”, но вчера се заслушах в едно радио (в случая – едно британско радио), в което бяха поканени „специалисти” психолози и сексолози, които обилно (т.е. с потоп от думи) се опитваха да убедят съпрузите, че изневярата в тяхното семейство е полезна за брака им. И привеждаха такива доказателства за тезите си, че по едно време се зачудих дали това радио не го слушат и деца и тийнейджъри (дотолкова порнографски беше разговорът). Не че самото радио има някакво отношение към подобна дискусия – това е едно от най-популярните британски радиостанции и то тъкмо поради това, че в него се канят участници от всички сфери на британското общество – но веднъж излъчена, тя за мнозина едва ли не става истина.

Та затова реших да споделя последните научени от мен новини. Един приятел ми казва: ти като че пишеш в някаква рубрика „Новини”, а не в блог. Но аз му казвам: то тъкмо затова е блог, защото в него се дискутират съвременни и насъщни въпроси, които засягат (или могат да засегнат) всеки от нас; новината е просто съобщение, което след излизането му тъй си остава на страниците и сетне се забравя, а блогът е мястото, където новината продължава да живее чрез дискусиите върху нея.

Но както и да е, по-важното е че настъплението на атеистите не може да не предизвика и отговор от страна на християните. Църквата на Англия веднага отправи протести – още след първите изземвания на библията от хотели и университети. И какво мислите се случи? Едно голямо нищо! Ми много ясно: кой в една „развита” либерална демокрация ще обърне внимание на някаква си църква? Пък било тя и държавна църква! Не може: ще обидим другите вярващи и атеистите!

bible in handСлава Богу, все още има много други християнски държави в света, където властимащите не постъпват така. Това е шанс за християните, живеещи в подобни страни, да не чакат и тя да стане толкова „правова” държава, колкото са западните „либерали” (имам чувството, че тази дума вече е изгубила значението си!) и да започне да ограничава правата на християните. Мисля, че в България християните имат големи възможности за отстояване на правата си (идете в Англия и сравнете възможностите в тази държава с онези, които ние все още имаме у нас!), важното е да имаме това предвид и винаги да отговаряме на онези, които искат да ни запушат устата или искат да извадим Словото Божие от рафтовете на библиотеката или от масата в хола на общежитието и да я поставим в чекмеджето, тъй че с вида й да не дразним атеистите и привържениците на другите религии (както, впрочем, направиха служителите на Тревълодж: техните библии не са изхвърлени, а са складирани в шкафове зад рецепцията, та ако някой им поиска, да са им под ръка – вж. линка по-горе).

Все повече хора са убедени, че в „развитите” демокрации средствата за борба срещу настъплението срещу вярата на християните стават все по-малко. Само преди няколко часа днес стана известно, че частният сладкарски цех в Шотландия, който отказа да изготви торта с надпис върху нея, рекламиращ една кампания на привържениците на гей-браковете (за нея писахме тук), не можа да спечели делото срещу хомосексуалистите, които преди около година заведоха дело срещу служителите на сладкарския цех. Сладкарите трябваше да минат през няколко нива на съдебната система, където все бяха намирани за виновни, тъй като били нарушили някакъв си член от закона за равнопоставеност. Въпреки това те се надяваха да получат някаква справедливост. Но напразно: днес съдът в Белфаст постанови, че християнската вяра не може да бъде основание за неспазване на закона. Трябва да си атеист, с една дума: тогава няма как да нарушиш закона за равнопоставеност на всички религии – то и тъй всички религии са ти безразлични!

Описаните тук злополучни примери трябва да ни подскажат, че сме длъжни да търсим възможности за противодействие срещу атеистичните попълзновения, и когато търсим, ще се надяваме и уповаваме на Бога да намерим такива. Само трябва да търсим – и ще намерим. Да похлопаме – и ще ни отворят. Да обичаме – и ще спечелим сърцата на мнозина. Защото тъкмо любовта ни към Бога и към ближния може да бъде най-мощното средство за отстояване на вярата ни и на християнството като цяло – както у нас, така и навсякъде по света.

Публикувана в Блог