ЗСУ е специален закон, който не цели социално подпомагане, твърдят вече МТСП и МФ. На практика това е признание за тоталитарната същност на закона.

Адв. д-р Виктор Костов

Д-р Костов е адвокат с международен опит и изследовател в областта на основните права на човека, богословието и междукултурните дисциплини. Издател и главен редактор на сайта Свобода за всеки и адвокат по редица казуси пред върховните съдилища на страна и Европейския съд за правата на човека.

 

Тук ще разгледаме само някои аспекти от становищата на някои от „заинтересованите страни“ по конституционното дело срещу Закон за социалните услуги (ЗСУ). На първо място прави впечатление единният хор на усилено пеене на апотеози за вредоносния и тоталитарно обременен закон. От почти всички становища, с вдъхновението на функцията „копиране-поставяне“ в текстови редактор, личи венцехваление към „иновативния“ ЗСУ. Неслучайно поканените са наречени „заинтересовани страни“, въпреки че КС е имал предвид правно-процесуалния смисъл на термина, а не конфликта на интереси на заинтересованите от прокарването на ЗСУ.

Новата нотка в поклонението към гения на ЗСУ е другаде. Основните органи на изпълнителна власт, заинтересовани от прокарването на ЗСУ, вече не крият неговата същност като инструмент за промяна на обществото.

Разбира се, всеобхватността на "социалните услуги" винаги е била заявявана, от самото начало. Различното сега е, повече от година по-късно, че тази всеобхватност не звучи вече като преимущество на закона, а като белег за неговата тоталитарна същност.

Тезата ни тук е, че становищата на министър на труда и социалната политика (МТСП) и министър на финансите (МФ), представени до Конституционния съд (КС) по дело № 3 от 2020 г., открито сочат социалните промени, които те целят. С тази заявка става явно и че ЗСУ цели промяна на обществото, на основни обществени отношения, и така още по-ясно лъсва неговата идеологическа, лобистка и тоталитарна същност.

В тази връзка мъмренето, което Дуня Миятович – европейски комисар, наложи на България строго за това, че е отхвърлила Истанбулската конвенция, чиято основна цел бе да се разрушат „стереотипните модели за пола“, и за това, че България не е приела ЗСУ,[1] сочи ясно към това кои са идейните пропоненти на ЗСУ – тези, които искат да разрушат традиционното семейство, християнската вяра и светоглед и да изградят човека на новото общество – покорен на властта на държавата, парите и технологичната симбиоза между човек и машини, без семейство и без род. И всичко това – без да се задават никакви въпроси от семейно, морално и етично естество.

В какво се състои този извод? В становището на МФ до КС четем пасажи, от които става ясно, че те са се отказали да крият глобалното значение на ЗСУ като инструмент за промяна на основни, дълготрайни обществени отношения.

Законът за социалните услуги е закон, който не урежда социалното подпомагане. В действащото законодателство – Закона за социално подпомагане (ЗСП), е възприет подход в един закон да се регламентират два различни по своята същност социални инструмента – социални помощи и социални услуги. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход – предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания,

докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.

Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – Закона за социално подпомагане. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна и т.н.

Видно от изложеното, не съществува пряка връзка между ползването на социални помощи и социални услуги – социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.

Законът за социалните услуги е специален закон, който урежда всички въпроси от значение за сектора на социалните услуги в Република България. С него се цели да се подобрят механизмите за планиране, финансиране, контрол и мониторинг на социалните услуги, както и да се повиши тяхното качество, ефективност и устойчивост. Той няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани е осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа. Понятието „социална подкрепа“ е по-широко от понятието „социална услуга“. Едно лице може да има нужда от социална подкрепа, но реалните му потребности да не могат да бъдат удовлетворени от социална услуга или само от такава. В този смисъл, социалните услуги са само една от възможните форми на подкрепа за лицата. Водещ елемент на всяка социална услуга не е осигуряване на финансови помощи или помощи в натура (което е в основата на социалното подпомагане), а е социалната работа. Именно социалната работа отличава тази специфична група услуги и дейности от други близки сфери.[2]

При положение че ЗСУ „няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани с осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа“, интересно е защо тогава същият този закон предвижда ползване на „социални услуги от всички“, особено превантивни и задължителни такива, и защо цели предоставяне на „социални услуги“ на „всички деца“?

Какви друго може да са тези „активни мерки за развитие“, промоцирани от министъра на финансите, освен грубо вмешателство на държавата и одържавените частни доставчици, след като хората не са заявили, че искат такива активни мерки? Социално управление и социално инженерство прозират навсякъде в този злополучен закон и в мисленето на неговите защитници.

Хората в едно свободно общество нямат нужда от това някакъв чиновник или доставчик, който има финансов интерес, да им се меси, където не му е работата, да им влиза в семействата, да им „консултира“ децата по въпроси, които не са за деца, и да ги заплашва с „повишаване на родителски капацитет“ от социални работници и работнички, които сами едва са завършили образование и нямат никаква представа как се раждат и гледат деца освен от обученията, които са преминали, за да станат социални работнички и доставчици.

Защо включва „обучения“ и „консултиране“ по ползване на „социални права“ и кои са тези „социални права“, които доставчиците на социални услуги искат да наложат на всички, особено на деца (и за които права досега не са се погрижили синдикалните и съсловни организации, чиято задача е именно реализацията на социални права)? В контекста на гореказаното това консултиране има за цел да формулира светоглед и да възпитава „народонаселението“ така, че, да го кажем направо, то да бъде индоктринирано  в новите обществени ценности. Кои са тези нови обществени ценности?

Тези, в които са се врекли всички така неречени „грантоядни НПО“ – 90% от съставляващите фарсовия „Съвет на гражданското общество“, правилно наречени „новата НПО номенклатура“, а те са: разрушаване на традиционното патриархално и християнско семейство, феминизъм, мултикултурализъм, антипатриотизъм, разграждане на народния суверенитет, подчиняване на правата на личността на прогресивния идеал и на новата класова борба на всякакви измислени малцинства (деца срещу родители, жени срещу мъже, мигранти срещу установени жители) срещу естествените права и ред, разграждане на човешката личност и нейното достойнство чрез прикрито прокарване на нови  „човешки права“ (трансджендъризъм, право на еднополов брак, мултикултурализъм, право на сексуална ориентация, трансхуманизъм) – все права, които противостоят на основните човешки естествени права и хилядолетни традиции.

Тези права са „отгледани“ в налудните умове и лаборатории на затънали в несметни богатства и съзнание за влияние и власт елити, които отдавна са скъсали с близкия до земята живот на това да растеш като дете сред майка, баща и семейство, да се учиш, да работиш, да отгледаш семейство и да живееш честно и достойно, покланяйки се на Бога и грижейки се за близките си, без да забравяш и нуждаещите се около теб.

Какъв вид „застъпничество“ ще застъпват доставчиците на социални услуги за хора, които имат своя воля да решават кой да се застъпва за тях и кой не? Какъв родителски капацитет ще повишават доставчици, които в повечето случаи може да се окаже, че дори нямат свое  семейство като родители, които реално се борят с живота и отглеждат и изхранват деца?

Ясно е от цитирания текст – социалните услуги не осигуряват помощи, те провеждат „социална работа“. Тоест законодателят и държавата са решили, че всички имат нужда от „социална работа“. А от неясната категория „социална работа“ на нас ни става ясно, че иде реч за

тотален социален контрол.

Поддръжниците на социалния контрол обаче не винаги виждат тираничната същност дори при формулиране на определение за него:

Социалният контрол, който предполага социалното взаимодействие, регулира в съответствие с установените и признати стандарти, и е всеобхватен, всемогъщ и ефективен (метод) за стимулиране на реда, дисциплината и взаимността; (той цели) да обезкуражи и, ако е необходимо, да накаже отклонението. Целта на социалния ред, Парсонс, добре е казал, е „отклоняване на девиантни тенденции в зародиша“.[3]

Още по-точно сочи същността на контрола над обществото авторитетен речник. Социалният контрол, това са:

правилата и стандартите на обществото, които ограничават индивидуалните действия чрез налагане на конвенционални санкции и налагане на формализирани механизми.[3a]

В тази връзка един закон за „социални услуги“ много ефективно може да послужи за целта на въвеждане на социален контрол, който обаче е осъществен за сметка на отнемането на индивидуални и основни човешки права.

Тук ще припомним само няколко от методите за контрол залегнали в ЗСУ:

-- Интегрирани подходи, в които всички институции са длъжни да съдействат на социалните служби и доставчиците на социални услуги.

-- Интегриране на базите данни с цел осигуряване на планиране на социални услуги в национален и личен план, включая всякаква лична информация.

-- Отделяне на правата на детето и противопоставянето им на естественото му семейство с крайна цел постигане на пълен контрол над светогледа и развитието на детето. Заместването на влиянието на родителите с дейностите „консултации“ и с „превенцията“, предоставяна от социалните и частните доставчици.

-- Въвеждане на „задължителни услуги“, което на практика е административно-наказателно производство, но без защитата, предоставяна при такива производства, защото е изцяло заложено в „специалния закон“, с минимални препратки към охранителни производства в други закони.

Признанията от страна на заинтересованата от ЗСУ власт, че законът няма общо със социалното подпомагане, се съдържат и в становището на МТСП до КС. Според изложеното от г-жа Деница Сачева, министър на труда и социалната политика, което е досущ като текста на финансовия министър, става ясно, че по въпроса за социалното подпомагане ЗСУ дори няма намерение да се съобразява с Конституцията:

… ЗСУ не с закон за социалното подпомагане. Възприетият в сегашното законодателство подход в ЗСП да се уреждат и социалните помощи и социалните услуги води до смесване на два концептуално различни социални инструмента. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход (предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания), докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др. Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – ЗСП. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна, няма зависимост между ползването на социални помощи и социални услуги и т.н. Социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които по никакъв начин не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.[4]

Защо държавата „свали картите“ и призна, че ще мачка хората и техните деца и семейства със „социални услуги“ – свои и на частници държавници?

На първо място, заради систематичната работа в разкриване на същността на Стратегиите за детето и на ЗСУ, извършена от родителските организации и от правозащитници, които са НАИСТИНА ЧАСТ ОТ ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, а не от котилото мазни консуматори на грантови облаги.

Достатъчно е само да се посочат цифрите – какви средства от бюджета са предвиждат за социално подпомагане на нуждаещи се и какви за реализация на „социални услуги“. За последните отпуснатите средства са в пъти повече. Едно от становищата изнесе цифри, от които става ясно, че средствата за „социална помощ“ намаляват с 52%, а тези за „социални услуги“ се увеличават с 50%.

Няма как повече да се отрича, че сме изправени пред един нов феномен, прикрит зад „социална“ терминология – навлизане и преформулиране на отношенията в цялото общество под прикритието на нов вид „социална дейност“, която е всъщност търговско-държавен механизъм за принуда и дългосрочно насочване на мислите и поведението на населението.

Разкриването на привидно благовидната същност на „социалните услуги“ принуди подържниците на ЗСУ да изоставят театъра и да си признаят, че не целят да помогнат на бедните, което е единственият смисъл на „социална държава“ по конституция.

Едва ли под „социална държава“ една демократична конституция би имала предвид само „социално-контролирана държава“ или „тоталитарна държава“, а именно това е понятийният и правно-философски апарат, който е залегнал в ЗСУ и който виждаме в признанията на министрите в техните становища по конституционното дело.  

Една демократична конституция има предвид под „социална държава“ държава, която обръща внимание на благотворителността, реализираща се чрез държавната бюрокрация в размера на нуждата, посочена от самите нуждаещи се. ЗСУ и неговите автори, в случая и българският законодател, за съжаление, виждат в конституционната категория „социална държава“ такава държава, която е издържана в духа на тоталитаризма съгласно възгледите за държавата на Хегел, Хитлер, Мусолини, Сталин  и други известни диктатори. Тоест държавата е „Бог, който ходи по земята“, ако цитираме Хегел.

Нямаше как да се продължи с демагогията, че ЗСУ просто усъвършенствал „социалната система“. Явно е, че ЗСУ подменя социалната система с друга.

От доклада на министъра на труда и социалната политика това става повече от ясно: „Социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.“

Целта не е помощ на бедните.

Напротив, ЗСУ въвежда нова концепция за идеологическо, светогледно и правно преобразуване на българското общество в общество, подготвящо най-вече бъдещите поколения да обслужват интересите на социалните инженери, сраснали се идейно, инструментално и фактически с държавните механизми. Целта на ЗСУ са мерки за „развитие, превенция“ и преодоляване на „определени дефицити“. Всъщност дефицитите въобще не са определени, мерките не е ясно дали ще са одобрени от хората, спрямо които се прилагат, а превенцията е превенция на това поведение, което социалните и частните доставчици искат да ограничат.

Свободата на съвестта и индивидуалната личност ще бъдат пречупени през социалния модел на „обучения“, съветвания, повишавания на капацитета, докато не бъде приета формата на мислене, в която семейството е наистина отмряло, родът е ненужен, а единственото, което има значение, е волята на глобалния лидер и неговата номенклатура, на глобалния бащица, който ще ваксинира всички с най-новите технологии, за тяхно добро, и ще осигурява консуматорското щастие на цялото население, като му зададе контролирана цифрова идентичност и му подари съществуване с универсален гарантиран доход .[5]

Също така тактически неизгодно е за авторите на ЗСУ да продължат да отричат, защото отрицанието на вече очевидното, че законът не цели помощи, а промяна и подмяна на социални структури, само ще нанесе допълнителни вреди на програмата за прокарване на закони за социален контрол и тотално индоктриниране, какъвто е ЗСУ. Опонентите ни не са съвсем малоумни, колкото и нагли да са утопичните им планове.

В своето становище Национална мрежа за децата  (НМД) убеждава КС, че искането на 54-те народни представители срещу ЗСУ било „неясно“, при положение че техният закон, ЗСУ, е един от най-нихилистичните в правно отношение, заедно с цялата система на „закрила“, която го съпровожда. Достатъчно е да прочетете дефинициите за „насилие“ и да ви стане ясно, че всяко нещо в този свят е плод на насилие.

Друга забележителна отправна точка в това становище е прокарваната от НМД идея,  че държавата може да си провежда социална политика с методи и законови механизми, каквито тя си пожелае, като в становището се цитират дори решения на КС:

Именно в правомощията на законодателя е да определи конкретните подходи, посредством които ще бъде осъществена социалната функция на държавата с цел постигането на ефективност и пропорционалност между административната и финансова тежест на предоставяните социални услуги. В този ред на мисли се е произнесъл и самият Конституционен съд, излагайки аргументи, че съгласно чл. 51, ал. 2 и чл. 52, ал. 2 от Конституцията, уредбата на конкретните условия и форми на социално подпомагане е делегирана на законодателя. Нещо повече, изрично се постановява, че законодателят е свободен, след като прецени потребностите на нуждаещите се и възможностите на обществото, да променя тази уредба, включително чрез отмяна на съществуващи законови текстове в границите на общата цел за създаване на социална държава. Доколкото преценката е въпрос на целесъобразност, тя е от компетентността на Народното събрание4. От изложените аргументи следва да се заключи, че гореспоменатите въпроси, касаещи социалните услуги, по аналогия и като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение, са изцяло в компетенцията на Народното събрание и не следва да бъде отнесена за разглеждане и преценка от Конституционния съд относно тяхната целесъобразност.[6]


В същото време именно основните и естествени права на хората, които биват грубо погазени от ЗСУ, са тези, които поставят ограничителната рамка срещу своеволията на законодателя, проявени чрез „социалното законодателство“. И не, законодателят НЕ Е СВОБОДЕН да законодателства срещу неприкосновеността на семейния и личния живот, срещу правото на справедлив процес, срещу правото на свобода и свободно придвижване и на незадържане без съдебна заповед, срещу правата на родители и деца на семейни отношения и щастие, срещу налагането на наказания и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВА без възможност за съдебна защита, срещу изземването на правомощия на правоохранителни органи от мощните социални служби и частни доставчици на социални услуги.

Именно тези забрани и неприкосновеността на човешките права и достойнство нарушава ЗСУ.

Законодателят в никакъв случай НЕ Е СВОБОДЕН да нарушава правата на хората според КРБ и Европейската конвенция и да потъпква хилядолетни традиции на законотворчество, право и юриспруденция със закони, чиято цел е да наложат ограничения на хората и да се усвояват чужди грантови пари и елитарни идеологии за социални експерименти.

Законодателят също НЕ Е СВОБОДЕН да прави лобистки закони за групи със специални интереси, противно на интересите на този, който му е дал правото да прави закони съгласно КРБ, а именно – избирателите и данъкоплатците.

Конституционният съд следва да отсъди съгласно нормите на правото и на конституцията и да ограничава всякаква свобода последната да бъде нарушавана от държавно-корпоративния хибрид на тиранията на „социалните услуги“.

Никой уважаващ достойнството и свободата си народ няма да допусне „закон“ като ЗСУ да замени основни принципи на правото, Конституцията и човешки права и свободи. КС със сигурност следва да отчете и този елемент при взимането на решение по делото.

 

 

[1] Съветът на Европа: Започнете нов дебат за Истанбулската конвенция https://clubz.bg/91254-syvetyt_na_evropa_zapochnete_nov_debat_za_istanbulskata_konvenciq.

[2] Становище на министър на финансите по к.д. № 3/2020 г. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573

[3] Social Control: The Meaning, Need, Types and other details.

https://www.yourarticlelibrary.com/sociology/social-control-the-meaning-need-types-and-other-details/8533. Макар и източникът да не е от разпознато ниво на авторитет, сочим го поради краткото и адекватно обяснение на същността „социалния контрол“.

[3a] Miriam-Webster. https://www.merriam-webster.com/dictionary/social%20control.

[4] Становище на министър на труда и социалната политика по к.д. № 3/2020 г. на КС. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573.

[5] Вж. Манифестът на кампанията www.id2020.org

[6] Становище на НМД по к.д. № 3/2020 г.

Съкратен линк за споделяне на статията: https://bit.ly/3ezUZc9 

 

 

Публикувана в Блог

 

Момент от интервюто в Дарик от страницата на радиото в една от социалните мрежи

Генка Шикерова, журналистка, е интервюирана от Дарик радио – предаването е "Дарик кафе", по повод неин документален филм за Норвегия, наречен „Отвличат ли деца в Норвегия“.

Интервюто се намира тук: https://www.facebook.com/darikradio/videos/164059014854558.

Поводът за филма са злоупотребите на норвежката служба „Закрила на детето“ – Барневернет.

Преди да продължим, нека да отговорим на въпроса на журналистката, зададен в заглавието на филма ѝ: Да, отвличат, и това прави държавната служба за закрила на детето, неречена Барневернет. Достатъчно е да посочим случая на американските деца, отнети от майката Наталия Шутакова от същата тази  Барневернет („Закрила на детето“) в 9 вечерта, изтръгнати с полиция от леглата им и от ръцете на родителите и институционализирани в „приемни семейства“ в различни краища на страната, при „приемни родители“.

Анализът на това кратко интервю говори много.

От журналистите се очаква да са безпристрастни и да доставят факти, от които обществото да направи своите изводи с цел защита на основните права на хората и демократичните ценности, присъщи за едно свободно общество.

В интервюто на Дарик радио личи едностранчивост в погледа върху темата, нечувствителност за болката на родителите и невежество по отношение на правата на родители и деца, които се нарушават от тираничните Барневернет и подобните им служби.

„В Норвегия има деца и те не се отвличат по улиците“

В посоченото интервю водещият Михаил Дозев и Шикерова започват разговора си с лековати шеги за това как когато тя вървяла по норвежките улици, имало деца и не всички били иззети. Крайно неподходящо.

Проблемът на службите за закрила на детето се състои в това, че те не се афишират по улиците. Напротив, законът им дава право да влизат в най-интимните сфери на личния и семеен човешки живот, отношения и чувства. Никой не ражда по улиците, никой не разкрива чувствата си и любовта си по улиците, освен мимолетни жестове; естествените, дребните неща от живота и съкровените моменти с близки и любими хора не са обществено достояние, дори и в ерата на Фейсбук. Идеята, че ужасът от дейността на Барневернет някак си се вижда по улиците, където хайки социални работнички и полицаи преследват тълпи от ужасени невръстни деца, е абсурдно и несериозно отношение към тази важна и болезнена тема.  Безразборните противозаконни отнемания на деца в Норвегия не се случват масово по улиците.

Привидно законосъобразното отвличане на деца от социалните служби под предлог детския „най-добър интерес“ е тиха и скрита от публичното око война, защото най-често се води на личната, частна и неприкосновена територия на човешкото общество – семейството и семейните отношения. Територия, която все повече бива обсебена от държавата, от нейните социални функционери и техните полицейски и „мултидсциплинарни“ екипи. [1]

Това, че сексуалните апетити и практики са вече лишени от интимност, благодарение на морално деградиралите елити, които произвеждат масова култура; това, че сексът е превърнат в публично-правна категория с въвеждането от социалните инженери и съвременни неориентирани борци за „социална справедливост“ на квазиправото на „сексуална ориентация“, не означава, че вече трябва да приемем за нормално държавата да регулира сферата на интимни, лични и съкровени човешки отношения и емоции и да се меси неоснователно в нея, включително в отношенията родители–деца.

Защо въобще е нужно да напомняме основни, базови истини на г-жа Шикерова и нейния домакин от Дарик? Самият факт, че се налага да го правим, сочи колко вляво идеологически е част от представителството на българската журналистика и респективно част от интелигенцията. Закърмени от държавното идеологическо училище, отраснали в системата на посткомунистическото държавно образование с идеята, че семейството е единица, покорна на политическата власт, Шикерова и събеседникът ѝ изглежда нямат намерение смирено да отчетат тези предразсъдъци в светогледа си, а само типично по постсоциалистически се възхищават на норвежкото благоуспяване и уреденост, включително и на грижата им за "държавните деца": колко много време прекарвали в детските градини навън, дори в студено време.

Правните, морални и фактически аргументи на противниците на тоталитарните служби за закрила на детето, като Барневернет, Югендамт и българските „Закрила на детето“ изглежда не интересуват Шикерова. Норвегия е изгубила в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) четири дела от родители, чиито деца са отнети от социалните им служби, като има още над 30 висящи(!). Твърдението на г-жа Шикерова, че критиката на ЕСПЧ към Норвегия била само заради редките свиждания на родителите с отнетите им деца, е само върхът на айсберга на проблемите и неуспешен опит за привидна обективност. Следва да споменем това, че въпреки че Труде Лобен спечели делото срещу Норвегия за отнетото ѝ преди 11 години сукалче, държавата отказа да ѝ върне детето. Даже напротив, по думите на нейния адвокат, властите са я заплашили с огромна глоба и ограничителна заповед за това, че отишла в училището на сина си, за да му занесе писмо и подарък за рождения ден и да му съобщи за победата в съда.

Наталия Шутакова, чиито деца бяха изтръгнати в тъмни доби през май 2019 г. от служителки на Барневернет и полицията, твърди, че трябва да иска разрешение от социалните, за да изпрати подарък на детето си за рождения му ден! Тя и съпругът ѝ могат да виждат децата си три пъти в годината за по два часа. Що за общество е това, в което невинна майка, която не е престъпник, трябва да иска разрешение от социалната работничка, за да даде подарък на невинното си дете, което не е престъпник и което ѝ е отнето, защото социалните решили кое е „най-добрия интерес за детето“?! Искането на майката за свиждане по време на рождествените празници е било отказано от социалните (слушайте интервюто с Наталия по американска радиостанция, англ.).

Връзката на антисемейната и антидетска идеология на богати и тоталитарни държавни служби, като Барневернет, с българската действителност е финансова,[2] идеологическа, политическа, правна. Тази връзка бе многократно разяснявана публично от адвокати, правозащитници, юристи, обикновени родители от родителското движение за защита на семейството.[3] Нищо от тази аргументация изглежда не е впечатлило разследващата журналистка. Тя е установила, че има „истерия“ по въпроса“.

Историята на „истерията“ и пропагандата

Журналистката твърди, че имало „истерия“, а и че тя започнала от Русия. Изглежда „истерията“ е прихванала и Европейския съд за правата на човека, пред който в момента се гледат над 30 дела срещу Норвегия и нейната Барневернет. Това е главозамайващ факт, особено ако имаме предвид, че годишно над 200 000 нови жалби биват подадени пред този съд и делата, които съдът допуска до разглеждане, са крайно ограничен брой. За сравнение, срещу Дания, друга скандинавска страна, има само 2 заведени дела пред ЕСПЧ по чл. 8 от ЕКПЧ за нарушаване на личната и семейна неприкосновеност.

„Истерията“ е болезнено понятие по тази тема, защото същият пропаганден трик бе приложен в България при формулиране на критиките срещу бюрократичния апотеоз на антисемейната визия за „детето“, наречен Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. Българските родители се свързаха с норвежките родители, майки, бащи, дядовци и баби на отвлечени от държавата деца. В благовидното социално законодателство, прието скоро след „оттеглянето“ на Стратегията с активната помощ на чужди идеолози и НПО, разчетохме точно това зло и тоталитаризъм, които дават основание на мнозина да наричат Барневернет системата в Норвегия „варварска“.

Това, което Шикерова и някои журналисти наричат „истерия“, е всъщност събуждането на един народ за своето дадено от Бога достойнство и за правото на семейна обич и щастие. Готовността на тези родители да защитават правата си и децата си съгласно вярата си, традициите и закона не е истерия, а достойна гражданска позиция.

Шикерова твърди, че цифрите за отнетите от Барневернет норвежки деца били неправилно представени от противниците на системата. Отнемани от родителите им били само 11 000 деца от около 1,5 милиона деца в Норвегия. И част от тях били имигранти, младежи без родители от Пакистан. Е колко да са тези имигранти без родители, та цифрата да не е стряскаща за нормалния човек и норвежкия родител? 10 000? 5 000? 3 000? Дори и хиляда да са, разбитите семейства и детски съдби са прекалено много. В огромен брой от случаите деца се отнемат от родителите им заради разтегливи понятия и прекалено много власт на социалните от Барневернет.[4]

Шикерова твърди, че служителите от Барневернет, с които се срещала, не били чудовища, и още по-точно „не били с три очи“. Кой трябва да бъде убеден от това снизходително заявяване на очевидното? Разбира се, нито масовият убиец Сталин, нито Пол Пот или Мао Цзе Дун, убили систематично, целенасочено и безмилостно милиони души, са били с три очи. Редица серийни убийци биват описвани от съседи и познати като тихи, интелигенти и дори любезни.

Естествено, не говорим за серийни убийци тук. Става дума за социални работници.

Но фактът, че злото често се укрива под най-благовидни предлози и външни прояви, остава недостижим за събеседниците във въпросното интервю. Зло е да отнемеш детето от родителите му, само защото можеш. Зло е да караш всички родители, не само безотговорните, да треперят дали поведението им отговаря на прищевките на социалната работничка със средно образование. Зло е, под предлог за закрила на най-добрия интерес на детето, да го отвличаш посред нощ заради ежедневен инцидент, типичен за нормалния живот на всяко семейство, и да назначиш две виждания в годината от по два часа.

Ако журналистиката в едно общество няма категории за добро и зло, ляво и дясно, горе и долу, черно и бяло, сладко и горчиво, и особено критерий за честна обективност, то тя се лишава от правото да бъде будната съвест на това общество. За подобна журналистика е гарантирано, че ще се превърне в обслужващ персонал на силните на деня и тези, които плащат най-добре. Това вече не е свободно слово, а пропагандна машина.

Ще се съгласим с една от констатациите на водещия. Единствената, която виждаме като разумен поглед към проблема с тоталитарната държавна закрила на детето. Причината някой да се намеси в живота на децата е отсъствието на здраво семейство, което да гарантира тази грижа. Но това е затвореният кръг – как да създадеш здраво семейство, ако всяко семейство е заплашено от разрушаване заради добрите практики на детските НПО-та, грантовете за ощастливяване на деца далеч от родителите им? И ако семейството се е разпаднало, кой да го подкрепи, за да възстанови то своя статут на основна опора на обществото, рода, народа, държавата, а не да бъде разпокъсаната общност от деца и възрастни, зависими от успокояващи медикаменти и от държавните брокери на семейни отношения?

Ако има някаква изкупителна стойност в това радиопредаване, респективно и в материалите на Генка Шикерова за норвежката „Закрила на детето“, които очевидно са встрани от задълбоченото и безпристрастно проучване на тематиката, тя е в това, че дори изкривеното представяне на проблема донякъде помага поне да се говори по темата.

Най-вероятно журналистката е била с добри намерения и в своето съзнание разкрива истината за хибридна война от Русия, целяща да набеди една стройна норвежка система на социална справедливост. Всъщност, невзирането във всички факти, което личи от интервюто, говори за журналистическа пристрастност и едностранчивост в представянето на гледната точка.

В това интервю прозират няколко кризи: кризата на семейството, кризата на свободата, правата и съвестта на хората и кризата на журналистиката.

Журналистиката в едно свободно и демократично общество има по-високо призвание от това да бъде пропагандна наемна армия в услуга на статуквото и силните на деня. Препоръчваме на г-жа Шикерова следващото ѝ интервю по темата да бъде с Наталия Шутакова. Наталия и съпругът ѝ, все още живеещи в кошмара на среднощния набег на Барневернет и полицията в техния дом, ще дадат много конкретен отговор на въпроса на журналистката „отвличат ли се деца от социалните служби в Норвегия“.

 

[1] Препратката тук е към част от новата тоталитарна уредба, предвидена в българския Закон за социалните услуги.

[2] За финансовата зависимост на българската правосъдна система и тази на МВР от Норвегия вж. Норвежки финансов механизъм 2016 – 2021 г.

[3] Правното становище на "Свобода за всеки" и РОД ("Родители обединени за децата") относно противоправността и антисемейната същност на Закона за социалните услуги можете да прочетете тук: Проблемни аспекти на Закон за социалните услуги. Неизчерпателен анализ. https://svobodazavseki.com/images/pdf/2019-11-analiz-zsu.pdf.

[4] В тази връзка Стивън Бенет документира в неговата книга, посветена на Норвегия –Откраднато детство, тоталитарното законодателство, огромната власт, която има Барневернет, и абсурдните поводи, по които се „извеждат“ деца от техните семейства. Вж. Bennett, S. Stolen Childhood: The truth about Norway's child welfare system. Emira Press. 2019.

 

Публикувана в Блог

Момент от протест през 2019 г. срещу Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. 

Който днес живее в страх да каже истината, утре ще живее в ужас от терора на лъжата.

 

Причините да се противодейства на детски и семейни стратегии, писани от държавата (или от богати, чужди на семейството НПО-та), са поне пет:

1. Самостоятелна обществена институция. Защото семейството е самостоятелна институция в обществото, наравно с държавата и гражданските организации – търговци и такива с идеална цел. Ако държавата може да пише стратегия за децата и семейството, то и семейството трябва да има стратегия за държавата, която същата да приеме.

2. Неприкосновеност. Защото отношенията родители–деца са неприкосновена за вмешателство територия, защитена от Конституцията, ЕКПЧ – чл. 8 и Прот. 1, чл. 2. Стратегиите целят надмогване и управление – нещо недопустимо по отношение на семейството.

3. Семейството предхожда държавата. Държавата не е създател на семейството и затова трябва да се съобразява с хилядолетната традиция, с обичаите и естеството на нещата и с естествените права при опитите да регулира семейните отношения. Държавното управление идва и си отива, а семейството остава и надживява всякакви обществени устройства и строеве. 

4. Държавата не може да обича. Правото на семейна обич и отношения е фундаментално човешко право (посочено по-горе); то не произхожда от държавата и нейната власт и затова само тоталитарни и тиранични режими могат безпардонно да се месят в семейния живот без основателна причина.

5. Свобода и демокрация. В демократичното и свободно общество гражданите следва да формулират задачите на управлението, вместо властта да ги третира като управляемата маса, подчинена на елита. Както казахме по-горе, по-скоро родителите трябва да имат стратегия за това как политиците да защитават техните основни права и тези на децата им.

В допълнение към горните точки, ще кажем следното.

Дори да се създаде министерство или агенция за семейството, то това няма да помогне много на семейството. Във всяка държавна структура чиновниците ще трябва да оправдаят дейността си, разбирай: в контекста на българския модел държавност – контрол и още контрол и накрая проверки, актове за установяване на административно нарушение и наказателни постановления. 

Проблемът с термина „стратегия“ също не може да бъде игнориран. Някои добронамерено считат, че стратегия е нужна, за да се подобри състоянието на семейството. Но на първо място ще отбележим, че стратегията е преди всичко военен термин. В нашия конкретен казус можем да счетем, че Стратегията за детето цели спечелване на битката за детето, в която детето да бъде откъснато от семейството и приобщено към социалистическата общност.

 

Правна защитеност на неприкосновеността на семейството

Децата са благословение и отговорност на родителите и изборът на посоката на тяхното образование, възпитание, ценности и отглеждане, тоест на „стратегия“, ако решим да ползваме в положителен смисъл термина, си е изцяло тяхна работа и техен проблем, особено ако не искат държавата да им се меси.

Това положение е закрепено и в основно право на неприкосновеност на личния и семеен живот по чл. 8 от ЕКПЧ. Подобен е чл. 32, ал. 1 от КРБ. Протокол 1, чл. 2 от ЕКПЧ предвижда родителите да определят философската и религиозна насоченост на образованието и възпитанието на децата си.

Идеята на тези гарантирани родителски права е защита срещу тоталитарната намеса на държавата, която цели да откъсне децата от влиянието на родителите и да ги индоктринира с идеологии, контролирани от властта. Някъде трябва да има баланс между влиянието на обществото и на родителите в отглеждането и възпитанието, и традиционно в България този баланс не е в полза на семейството и родителите, а на държавата и одобрени от нея, в случая, НПО.

В СВ сложихме снимка на семейство с надпис „Държавата има стратегия за Вашите деца“. Да заменим в този надпис „държавата“ с наименованието на която и да е друга външна за семейството сила, държавна или неправителствена – става ясно колко вмешателска е въобще идеята някой външен фактор да прави стратегия за твоето семейство. Просто до такава степен сме свикнали държавата да се меси във всички сфери на живота, че е приемливо тя да пише стратегии за всичко и всички, но ние да нямаме защита срещу подобно вмешателство.

Има лична и семейно-лична територия, която не може да бъде нарушавана освен при деяния срещу личността на член на семейството, които са с висока степен на обществена опасност, тоест – престъпления. В конкретния казус на писането на стратегии за тази отделна социална институция – семейството – цитираната от нас идейна линия за правото на неприкосновеност се сблъсква със социалистическо-марксистките прогресивни сили, които искат да отнемат неприкосновеността на семейния живот и да се намесят в него в полза на децата.

 

Тоталитарният аспект на стратегизирането срещу родители и деца

Ако една семейна организация напише стратегия за това как да работи Министерство на труда и социалната политика, в министерството едва ли биха се зарадвали. В същото време „експертите“ от министерството и социалните, често такива без деца, имат правото да пишат стратегии за децата на чужди родители. Давам този пример, за да посоча още веднъж колко някак си приемливо е станало всеки, особено държавата, да прави стратегии за деца, за семейства, без да отчете родителите и фундаменталния факт, че може би навлиза в забранена или поне охранявана територия – тази на личния и семеен живот (вече посочих правното основание по-горе).

Стратегия за детето, както и за семейството не трябва да има.

Хората се раждат свободни и равни по права и всяка стратегия за ограничаване на техните естествени права и право на семейна обич е гаранция за тирания.

Това, което може да бъде държавна стратегия, е сведено само до намаляването на данъци за семействата, така че същите да бъдат насърчени в тежки икономически условия да имат повече деца и да бъдат отговорни родители. Не бива да забравяме, че отговорни родители са свободните родители. Ако държавата би искала да помогне на родители и деца, то това не може да бъде на цената на лишаване на семейството от права и въвеждането на задължителна държавна „помощ“.

Да не забравяме близкото минало с основните стратези, които чертаеха бъдещето на всеки човек още от раждането му, в услуга на налудничавите идеи на „зрелия социализъм“. Знаем резултата и още страдаме от него.

Тоталитарният образователен модел, който продължава и до днес в България (вж. ПМС 100/2018 г. и ЗПУО), е плод именно на изграждане на едно такова мислене в продължение само на две-три поколения, в които безбожието наложи държавата да бъде обожествена и тя, бидейки една фикция, да изземе функциите по дефиниране на брак, семейство, родителска отговорност, възпитание, образование и т. н. Съвсем естествено е тази обожествена фикция да реши, че е в нейните прерогативи да прави „стратегии за детето“, независимо от реалностите на обикновения живот, в който има и родители и семейство.

Днес „правозащитниците“ от Българския хелзинкски комитет и други подобни НПО-та, които са щедро финансирани от външни милиардери, богати държави и държавния бюджет, са именно тези, които настояват намесата на държавата в живота на родители и деца да бъде безпардонна, защото заявяват, че децата са „техни“ – дори и тези, които не са техни.

Въпреки правозащитния си статут, същите безсрамно настояват държавата да осъществи принуда срещу движението на гражданското общество и да ограничи основни права на хората. Те застават срещу движение, което е спонтанно, нецентрализирано, народно, нефинансирано от никоя милиардерска фондация, и го наричат „мракобесно“ и такова с „неясни политически очертания“. (Кое не им е ясно, не разбрах, както и защо трябва едно спонтанно движение за защита на традиционни ценности да има ясни очертания.) В статия за Дойче Веле известен политически анализатор презрително нарече българите, защитаващи правата си на неприкосновенсто на семейството, "диваци" (държащи се като такива), правозащитната кампания и протести – "истерия", а родителските организации – "фанатизирани групи". В заключение същият заяви, че "масовият българин" очевидно е дебил, който трябва да се покори на държавата, но не го прави: 

Днес масовият българин явно не е способен да разбере Националната стратегия за детето, с нейното въвеждане на правовия ред, т.е. на концепцията, че децата не са дивачета, а човечета с права, които държавата трябва да гарантира срещу посегателства.

Степента на нерзабиране на същността на семейството, семейната обич и връзката родители–деца – правна, морална, духовна и историческа – е срамна за този автор и всички като него, които се надпреварваха да въздигат себе си над обикновените хора – обикновени родители, които заявиха, че не желаят платени отвън чиновници и търговци на задължителни "социални услуги" да влизат в техния дом и да "закрилят" собствените им деца от тях. Колко жалко за претенцията на такива правозащитници и самодостатъчни интелектуалци!

Приоритет за нас в защитата на родители и деца е преди всичко отдръпването на държавата – политически, юридически и административно – от нарушаване на правото на неприкосновен личен и семеен живот. Това е най-важната битка.

Но какво да кажем за една стратегия за семейството, която да защитава семейните ценности и реално да подкрепя семейството?

Дори и добронамерена, стратегия в полза на семейството, която не отчита нуждата от проява и отмяна на голяма част от законодателството, действащо и в момента (ЗСУ, Закон за закрила на детето, Правилник към него), ще изглежда само като нова форма на същата намеса в автономността на семейството и родителските права.

Някои организации имат добри предложения, като включване на всички семейни и детски въпроси в Семейния кодекс, отмяна на ЗЗДет., данъчни облекчения за семейства и др. Но всеки стратегически анти- или просемеен документ остава документ в рамките на досега действащата система – намеса в неприкосновена територия на частния живот на хората.

Наясно сме, че писането на стратегии е запазена територия за държавните бюрократи. Те ще започнат да оспорват точките, като предлагат своите контра-аргумент, и в крайна сметка от предложението за стратегия излиза една чисто държавна продукция. Трябва да се има предвид и нужното време и ресурс, за да се напише стратегия, която след това да се изпълнява. Въпросът е: от кого ще се изпълнява?

 

Какво е решението?

Нужна е добре обмислена и проста правно-практична платформа, която да остави на мира родители и деца и да гарантира правата на децата без родителски грижи и без разширено семейство и роднини или на тези, които са обект на престъпление. Това е най-ефективната форма на защита на семейството според мен: ясно формулирано и допустимо само в наистина доказани крайни случаи вмешателството и предотвратяване на вмешателството, когато такова не е абсолютно необходимо.

Държавата никога не е била способна на благотворителност, а още по-малко – на семейна обич.

Тази истина, доказана през годините от фактите и казусите по сегашната дискусия от Норвегия, България и навсякъде, където действа опасната „закрила на детето“,[i] следва да бъде водещ ориентир в борбата срещу тези, които ненавиждат естественото семейство и се противопоставят на неговата неприкосновеност.

 


Бележки

[i] Whewell, T. Norway’s hidden scandal. https://www.bbc.co.uk/news/resources/idt-sh/norways_hidden_scandal. Достъп: 22.10.2019 г.

Публикувана в Блог

hitchins article„В страните, обхванати от революция, човек не може да очаква друго, освен оскверняване: църкви се превръщат в тоалетни или изправителни домове, свети места се разрушават и оскверняват с нечистотии, камбаните се свалят и претопяват, кръстовете се събарят на земята и погазват […] Но не всички революции са толкова явни и очебийни. Онези, които искат да победят в една революция, са много по-предпазливи: те разрушават, но с усмивка! … "Защо да гневим хората и така да ги изправим срещу себе си? Защо да рискуваме от наши противници да направим техни мъченици?“ – ето какво чета преди няколко дена в една статия в американско списание, борещо се срещу секуларизма и атеизма. Революцията, която днес се извършва в покварения либерален свят на охолните и задоволените (и, следователно, обхванатите от слободия и разврат! Защото когато човек е задоволен отвсякъде, нищо друго не може да се роди в главата му, освен глупости или зли мисли – Писанието е повече от ясно за това!), вече унищожи християнството в тези държави и все по-настъпателно преследва вярващите, като се прикрива зад закони и призиви за равноправие и недискриминация.

„Официално Великобритания е християнско кралство, всички негови символи и до ден-днешен са християнски: погледнете гербовете, архитектурата и паметниците и надписите по тях – те всички са християнски и са взети от стихове от Библията“ (и по-нататък в статията се цитират множество примери, особено от Лондон, за християнските символи и надписи, включително сградите на парламента, кралските съдебни зали и залите на Криминалния съд – с надпис-цитат от Пс. 72:4, звъна на камбаните на Биг Бен, чийто звук е по ария на Хендел, използвал текст от библейската книга Иов – "Зная, че моят Спасител е жив!", и т.н.). „Но всичко това вече не струва и пукнат грош“, продължава авторът на статията Питър Хичънс. И казва по-нататък: „Призивите за равенство и същевременно за разнообразие унизиха християнството и го поставиха наравно с всички останали религии… и дори по-ниско от тях, защото никой не се страхува от Кентърберийския архиепископ (като тук намекът е за исляма, който в тази страна вече стои на по-почетно място от християнството поради страха от законите, под чиито удари можем да попаднем, ако кажем нещо против исляма, което не се харесва на мюсюлманите; а в същото време почти няма проблем, ако някой каже нещо против християнството).

В материала си, озаглавен „Нова дефиниция на това, какво е човешко достойнство“, авторът описва различни случаи, доказващи почти окончателната победа на новите „революционери“ – либералите и развратниците, които коват закони, насочени към унищожаване на човешкото в човека: закони, които са толкова дълбоко антихуманни, че засега все още не можем докрай да разберем тяхната същност. Един от примерите – наскоро от пенсионното министерство уволниха служител (който е християнин), защото не пожелал да се обърне към един трансджендър с местоимението „тя“ – а става въпрос за двуметров гигант с брада, който решил да се прави на жена! Друг пример в статията – забраняват на родители, желаещи да осиновят дете, защото те не могли да обещаят пред властите, че ще учат това дете на ценностите на хомосексуализма. И т.н.

„Какъв смисъл има фактът, че кръстът и християнската корона все още са върху значките на полицията, че е изпълнена с християнска символика цялата страна, военните ни бази и подводниците ни… след като това всъщност вече нищо не означава? Революционерите разбраха, че е по-добре да оставят символите както са си, защото хората повече обичат външния вид, а не толкова реалността“ – пише авторът. „Великобритания е изцяло секуларна, но е оставила християнските символи, които се кипрят като носталгично бижу върху роклята“ – продължава той.

И към края на материала си Хичънс цитира Киркегор, който казвал: „По време на бурни и размирни времена всичко се преобръща и се разрушава, но когато една революция е внимателна и същевременно безпристрастна, тя си оставя всичко на място, като обаче коварно го изпразва от смисъл и съдържание“. И авторът обобщава: „Тези думи са напълно подходящо мото за британската революция, която изпразни всички символи от предишния им смисъл, тъй че днес нищо не е такова, каквото изглежда“.

Но заключението му е още по-печално: „Още малко ѝ остава [на революцията на Великобритания], и тя напълно ще победи. Когато дойде време за следващата коронация за крал/кралица (дано това да не стане скоро!), светът ще разбере колко изпразнен от съдържание е старият порядък от 1953 г. насам. А дотогава ще трябва да привикваме с мисълта, че британската държава счита себе си за светска, но все още е оставила християнските символи, които се кипрят като носталгично бижу върху роклята. Модерните нови управници, поставящи изключителен акцент върху разума, никак не ги е грижа за Възкресението, пък те и не вярват в него. Но си мислят, че законът трябва да защити двуметровия брадат мъжага, който желае да бъде наричан "мадам", а не другите, които виждат колко глупаво е това“.

Често пиша за това, накъде върви „либералния“ Запад не защото няма какво да се каже за родната ни България или защото тя не е дотам либерална и свободна страна и стои доста далеч от ширещата се развратна идеология на богатите европейци и западняци, а защото страната ни не може да остане встрани от тези зловонни веяния на слободията. През последните месеци широко се обсъжда въпросът за подмолното вкарване в текстовете на редица закони и разпоредби на вече отхвърлените положения на онази злополучна Стратегия за детето и все повече се убеждаваме, че нито протестите ни – и отхвърлянето на стратегията, на Истанбулската конвенция и т.н., нито обръщенията ни по медии, нито разговорите ни по време на срещи с представители на управляващите имат никакво значение – керванът, за съжаление, си върви и кучето може да си лае колкото си иска: и тъй никой не го чува!

Това е жалка констатация: в България все още имаме възможност да се борим срещу злото, наречено „право“ и „недискриминация“ (не говоря за действителното право и действителната недискриминация срещу различни хора и групи в едно общество, а за измислените „права“ на развратниците и за „правата“ на детето, което още не се е родило от утробата на майка си, но вече му е гарантирана защита срещу собствените му родители!), но изглежда скоро тази възможност може да ни бъде отнета – подмолната революция на слободните западни идеолози залива Европа и света все повече и повече като черна сянка, канеща се да потопи народите в мрак и беззаконие. Защото как иначе може да се нарекат законите, налагащи хората да казват на черното бяло и на порока – добродетел, освен беззаконие! То е беззаконие срещу естествените закони на човешкото битие, и още повече е беззаконие в Божиите очи!

Понякога разказвам за битките на християни срещу съдебната система в различни западни страни и за това, как държавата ги осъжда, когато те не желаят да изоставят вярата и разбиранията си и не изпълняват разпоредбите на закони и правила; особено често споменавам преди всичко тривиални случаи, например за пекарите, които отказват да направят торта за „брачно“ тържество на хомосексуалисти със съответни хомосексуални изображения или символи върху сладкарското изделие. Понякога приятелите се смеят: „Е, това да ни е проблемът – ще се оправим…!“. Но я отидете на Запад и откажете да се съобразите със законите за недискриминация, като кажете, че няма да направите такава торта? Затворът ви е гарантиран, ако не успеете да намерите „вратичка“ в някой друг закон или разпоредба! А знаете ли колко ще ви струва намирането на такава „вратичка“? Десетки и стотици хиляди долари, пръснати по съдилища, спокойствието, здравето, семейството и т.н. – твърде скъпа е борбата на нормалния човек срещу ненормалното законодателство на Запада!

Четейки неотдавна за поредния такъв случай за шефа на сладкарска фирма в САЩ (а за Великобритания вече съм споменавал различни такива случаи), който от 2012 г. се бори срещу държавата, срещам в материала една мисъл на Николо Макиавели: „Има два вида битки: борба срещу законите и борба чрез използването на сила“. Все повече ми се струва, че скоро може да ни бъде отнета възможността за борба. Защо? Причини много, но тук ще посоча една, която срещам в материала на Хичънс. Християнинът, който бе уволнен, тъй като не искал да нарече брадатия перверзник „тя“, както писах по-горе, бил осъден от трибунала, разглеждащ случаи на уволнения (той е по-висока инстанция от окръжния съд в Англия и Уелс, но по-ниска от Върховния съд), и в решението си трибуналът посочил, че уволненият всъщност изказвал собствено мнениене християнски възгледи!), което е обиждащо и дискриминационно спрямо хомосесуалните и поради това то е несъвместимо с достойнството на човека! Съдията посочил, че човек не може да позволи на вярванията си, че Бог е сътворил човека – мъж и жена ги е сътворил, да се проявяват на работното му място и заключил, че възгледите му всъщност са само мнение, а не истинска вяра!

Нека да разсъдим: ако вярата на вярващите бъде счетена за мнение (мнение едва ли не на болния ум на вярващите, както някои твърдят!) и това намери място в някой закон или разпоредба, то какво ни остава? Какво трябва да се промени в конституциите, в законодателството и в социалната сфера, та новите законотворци на разврата напълно да запушат устата на вярващите? Дори не ми се мисли какво би могло да се случи. Но мисълта ми продължава и ще продължава да ме подтиква: докато все още можем, ние сме длъжни да се противопоставяме на всякакъв опит на властващите (които и да са те) чрез закони и разпоредби да ни насилват и да ни карат да живеем в общество, изградено единствено на основата на техните атеистични разбирания за човека и за света!

Колкото и да не намираме възможности да си сътрудничим с представителите и на другите религии, ние просто сме длъжни да намираме начини заедно с тях да се борим срещу неправдата, която всъщност е неправда не само срещу вярващите, но и въобще срещу човека и човешкото в нас! Знаем, че вярващите и от други религии не приемат новите развратни идеологии, но докато действаме поединично, то няма да постигнем много. Защо някои се изправиха срещу неотдавнашните протести и заявиха, че пастори и чужденци настройвали хората срещу закона и срещу държавата? Защото все още сме малцина. Срещу беззаконието трябва да се надигнат стотици хиляди, а защо не и милиони? За всички нас е повече от ясно, че по-голямата част от българския народ – вярващи е невярващи – е против джендърната идеология и практика и против погрешното разбиране за семейството и за детето, но не виждаме тази по-голяма част да е излязла масово и да даде знак на управляващите, а също на европейците и особено на властниците в ЕС, че България няма да се остави да бъде измамена и да приеме порочни идеи и закони в своето законодателство. На порочната „революция“ на хората с болен ум, която залива Запада, трябва да бъде противопоставена революцията на здравомислещите и на хората, които разбират какви са естествените основи на обществата и на човешкото във всеки от нас! Нашата революция не е с оръжие в ръка, а чрез убедителното слово, което трябва да поведе народите към столовете и бюрата на властимащите и всички хора ясно да заявят, че никога няма да приемат противоестествените закони и разпоредби, разрушаващи не само достойнството на човека, но и неговата изконна същност и неговото високо предназначение, което Бог му е отредил!

Публикувана в Блог

През август редица родители, активисти в защита на правата на родители и деца срещу прекомерната намеса на държавата и определени НПО в неприкосновеността на семейната единица, бяха призовавани в полицията и службите за национална сигурност да дават обяснения за мнения и материали, които са публикували.

Подобни действия на властите, предизвикани по сигнал от политическите опоненти на тези упражняващи свои основни конституционни права граждани, са типични само за тиранични общества, в които силните на деня, държавни органи и агенции, и тези уж „неправителствени“, но търсещи срастване с държавата организации могат да си позволят злонамерено да употребят публичните и правоохранителните държавни органи за сплашване на идейните си опоненти.

Гледайте едночасовата пресконференция на долния линк, която адресира тази злоупотреба с правоохранителната система с цел разправа с хората с различно от тяхното виждане:

Правозащитни организации срещу правата на човека!?
29.08.2019, София, 1:03:29 мин.

 

Публикувана в Блог

През август журналистката Снежана Георгиева от предаването "В мрежата" проведе разговор в ТВ България 24 с адв. д-р Виктор Костов на тема как сегашното социално законоделство на практика прокарва до голяма степен идеите, залегнали в оттеглената Национална стратегия за детето 2019-2030. Предаването е в две части и е качено онлайн, като разговорът по темата започва малко след 10-та мин от началото на първа част. 

"Стратегията за детето се промъква през задния вход":

Първа част;

Втора част.

 

 

 

Публикувана в Блог

noviat zakon chitanka 3klas anubis small„Имало едно време един цар с много добро сърце, който всяка година раздавал големи подаръци на всичките си поданици“. Хубаво начало на приказка. Кой не обича приказките? Всички помним блажените детски години, когато мама или тати ни четяха ли четяха и ние попивахме истините на приказките като попивателна хартия. Е, след време разбирахме, че животните и растенията не говорят, че вълшебници всъщност не съществуват, че щъркелът не пуска бебетата в комина и т.н., но това никак не намалява силата на ценностите, които приказките носят: победа на красивото над грозното, на доброто над злото, на светлината над мрака, на честното над измамното и т.н. От деца знаем и приемаме с доверие (т.е. на вяра) и упование тези истини за хората и за света. Като поотраснем, разбираме, че нещата са по-сложни, но опозицията добро–зло, светло–мрачно и т.н. продължава да действа в нас, кога по-осъзнато, кога по-скрито, и да направлява нравствения ни живот.

По подобен начин детето схваща и отношенията си с възрастните: с майката и бащата, с по-големите братя и сестри, с бабата и дядото, с по-близкото или по-далечното семейно обкръжение: по-големите се грижат за по-малките и ги учат на едно или друго нещо, тъй като всяко малко дете трябва да усвои света около себе си, а то прави това, като се учи от онези, които полагат грижи и за неговото израстване. Полагането на грижи неминуемо предполага и различни по вид отношения между възпитаващия и възпитаника, включително дисциплиниране и строгост. Когато майката или бащата се карат на детето си, те го правят не от злоба или ненавист, а от любов, защото знаят, че чадото му рано или късно ще извлече поука от дисциплинирането; случва се понякога и ухо да издърпат или плесница да ударят, но всеки разумен родител прави това поради житейския опит, който му подсказва, че строгостта е необходим елемент от възпитанието на добри и послушни деца, които така усвояват и нравствените принципи на семейството и на обществото като цяло.

Но да се върнем към приказките. Горното начало – „Имало едно време един цар….“ – може да има различно продължение и накрая различен завършек, но във всички случаи приказката ще поучи и ще достави някаква наслада на слушащия или четящия; насладата идва най-вече от това, че красивото ще победи грозното, доброто – злото, и т.н. Но с промяната на нравствените ценности през последните две десетилетия в западните либерални демокрации, откъдето начена промяна в нравствеността и в други страни по света, включително в България, се промени и отношението към литературата и техните герои, включително приказките: вече споменавахме, че не само стотици класически романи и сборници с разкази на световноизвестни автори са забранени за четене от деца и са извадени от библиотеките, защото уж съдържали неприемливи за днешното поколение образци на поведение, но се начена и промяна в приказките за деца, в които бяха включени злободневни теми, отразяващи съвременни политически и обществени дебати.

„Политически и обществени дебати?“, „В детските приказки?“ – с възмущение ще каже всеки родител. Нима е възможно една детска приказка да включва дебати по обществени и политически теми? Отговорът е: не само е възможно, но е и факт. За пример вземете Читанката за трети клас на издателство „Анубис“ (издателят е „Клет“) и вижте там приказката „Новият закон“. Началото на приказката вече го предадох с първите редове на настоящото ми писание: „Имало едно време един цар….“. Та този цар издал закон, който „заплашвал с най-строго наказание всяка подлост, извършена срещу дете“. „Подлост“, според тази приказка, е когато възрастните си позволяват да ударят шамар на дете или да му се карат или да го ръчкат за щяло и нещяло или да не го вземат насериозно. Но тъй като хората не спазвали този закон, то царят създал „тайна полиция за защита на детето“. Децата имат права и някой трябва да следи за спазването им и съответно да наказва мама или тати, ако с нещо ги нарушат. „Приказката“ става още по-зловеща, когато се разбира, че „тайната полиция“ върши работата си чрез тайни служители: „чистачки на тоалетни и контрольори, пазачи в училище и продавачки – така се маскирали тайните полицаи“, продължава сюжетът на „приказката“, като още посочва, че “те [т.е. тайните полицаи] били навсякъде! И никой не знаел оня дребен чичко, облечен в синьо, който проверява електропроводите, дали наистина е електротехник или е просто полицай, пазещ децата. Ето как всички възрастни започнали покорно да спазват закона“.

noviat zakon chitanka 3klas anubis

Мисля, че няма нужда от много разсъждение върху сюжета на тази „приказка“ – повече от ясно е какви политически веяния на днешните западни либерали са отразени в нея. Няма съмнение в това, колко пагубно е подобно четиво за детето и за неговото семейство, но същевременно то може да даде повод на разумния учител в трети клас да разкаже на децата за тайните служби по време на комунистическото управление, когато наистина не можеше да се познае действителния електротехник от агента, истинския учител от милиционерския доносник. Разбира се, дори и подобна поука за близкото ни минало не е адекватен образователен материал за девет-десетгодишните, но ако ще засягаме някакъв въпрос от българската политика, то нека да е поуката за това, колко долно и подло нещо е следенето на мислите и чувствата на хората от някого, който се мисли за стожер на нравствеността и морала и който иска те да бъдат наложени на всички поданици на държавата.

Естествено, загрижени родители забелязаха тази „приказка“ в учебника и сигнализираха образователното министерство и издателството. Преди няколко дена, на 16 май, министерството отговори, че нямало оплакване от учители срещу учебника и че авторите сами решават какви текстове да включват, стига цялостното съдържание на конкретните учебници да е съобразено с учебните програми за дадения клас. На следващия ден, 17 май, издателството пък излезе не само с някакво обяснение, а с цяло становище, в което страстно защити учебника си и неговите съставителки, като посочи, че авторката на приказката е утвърдена австрийска писателка, носителка на десетки престижни награди, че сюжетът провокира детския ум и представя решения на житейски ситуации, които да бъдат обсъждани с учителя, и че правенето на някаква връзка на приказката със злободневни събития на обществената сцена (издателството има предвид загрижеността на родителите поради включването на политически конюнктурна тема – тази за „правата“ и свободите в днешно време, включително тези на децата, според както те се разбират от вече извратения ум на западния либерал) било „културна злоупотреба с четивото“; издателят настоява, че фолклорни текстове не могат да постигнат нужните литературно-образователни цели (!?).

И завчера, 18 май, съвсем „естествено“ в дебата се включи познатият нам Евгений Дайнов, който, както помним, страстно защитаваше Истанбулската конвенция и ни убеждаваше (и сега продължава да ни убеждава), че в нея няма и полъх на джендърна идеология. Познаващият тематиката може и без да чете словоизлиянията му да се сети, че отново г-н Дайнов се опитва да убеди българина, че народът ни трябва да застане на страната на западния „демократичен“ (мои кавички: ВК) либерализъм и родителите да спрат да се карат на децата си, пък да не говорим за изтеглено ухо или плесница. В писанието му ще видим, че той продължава да нарича нормалните родители и християните „фанатизирани групи, стоящи зад сегашната истерия“ (има се предвид отрицателното отношение към Стратегията за детето). И той заключава (вижте последните няколко реда от писанието му), че днес българинът е неспособен да разбере Стратегията и правовия ред в една държава и че българското общество продължавало да бяга от отговорностите на живота и от модерността (т.е. „недискриминацията“, хомосексуализма и „правата“ на отделни групи хора, включително на децата), защото, виждате ли, то е душевно болно общество, което има нужда от лечение. Е, хвала да му е на г-н Дайнов, щом той (и малцината като него) си приписва такова чутовно „здраве“. Но имам съмненията, че няма да мине много време и той ще разбере, че това „здраве“ всъщност е нелечима болест и че българското общество всъщност е народът със здрав разум, а малцината заболели от умствената болест, наречена „слободия“ (пък те си мислят, че се нарича „свобода“ и „демокрация“), може би ще осъзнаят здравния си недъг и ще пожелаят да се излекуват. Ако пък не се излекуват, нека си се развращават, колкото искат, или пък да отидат на Запад и да се наслаждават на тамошната слободия. Подозирам обаче, че никак няма да им хареса онова, което ще видят и ще изпитат там.

И тъй, призивът ми е: да правим разлика между приказките за деца и приказките за възрастни! Себе си не можем да залъжем с хубави приказки с щастлив край (макар такива и да има!), но децата си можем да поучаваме с хубавите приказки на нашето детство и на предходните десетилетия и столетия, нищо че сме в 21 век и живеем в объркан и несигурен свят. Да четем на децата приказките, носещи истински нравствени послания за доброто и злото, за красивото и грозното, за благородното и подлото и т.н., а не политически послания и намеци за упражняване на „права“ и „свободи“, които могат да бъдат насочени срещу майките и бащите, ако нещо във възпитанието на децата им не се хареса на някой държавен орган. Или пък още по-лошо: да казваме на децата, че няма нещо по-хубаво от това държавата да си създаде тайна полиция, която уж да ги защитава и да осигурява спазването на „правата“ им, както хрумнало на някаква си австрийска писателница. А авторите на нашето учебниче дори са добавили въпроси към текста: „Ти би ли искал да си поданик на този цар? Защо?“ (т.е. презумпцията е, че всяка дете би искало да бъде поданик на царя), или пък въпросът: „Как ще допишеш закона в защита правата на децата“?

Пази, Боже, от тоталитаризъм! (А е повече от ясно, че тъкмо това е, към което ни води „демократична“ Европа). Пази, Боже, от слободия, която подмени истинското значение на думите свобода, равноправие, зачитане, и отвори вратите на порока и злото!

Бележка: Тъй като не всеки може да отвори и разгледа учебника онлайн, тук като скрийншот давам текста на приказката, поместен на стр. 100 на читанката за трети клас на издателство "Клет", разпространявана от издателство "Анубис".

Публикувана в Блог

12 eu forum childrens rights 1Изразът „безумието на Запада“ бе невъзможен само допреди две-три десетилетия, а по време на комунистическия гнет Западът бе въжделеното място за всеки, който страдаше от потисничеството на червената партия. Дори и „сексуалната революция“ и все по-откриващата се голота на човешкото тяло (особено женското) от 60-те и 70-те години на миналия век някак си ни привличаха и ние не виждахме нищо лошо в това. Но това беше до едно време. До времето, когато разбирането за пола и секса се извъртя (т.е. изврати – същата дума) и западните политици решиха да наложат това разбиране на всички свои граждани; а като по-близка цел – и на всички народи по света.

Не се съмняваме, че разбирането за „правото“, прогласено от свободолюбците от епохата на Просвещението и социалните революции (особено Френската и Американската) отпреди няколко века, бе изключително постижение на човешката мисъл и на социалната теория, и от средата на 20 век нататък то бе практически въведено като законодателно определение във всички (или почти всички) конституции на западните демокрации. Обществата започнаха да разбират какво означава да упражниш правата си, особено когато те потискат, преследват или пращат в затвора без съд и присъда. Не можем да отречем, че идеята за „правото“ наистина допринесе за добруването на много народи.

Но защо го слагам в кавички? Ясно е защо: правото от миналите времена днес се изроди в „право“, което всъщност е криво. Защото днес една крива черта я нарекоха права, един крив път го нарекоха прав, един гнусен порок го нарекоха добродетел, едно зло да отнемеш детето от родителите му го нарекоха право на това дете, и т.н. И тъй стигам до темата на настоящото писание: какво означава „право“ по отношение на децата и защо западната държава постави себе си над най-важната обществена единица, която е изграждала човечеството още от времето на неговата поява – семейството?

Четящите блога на „Свобода за всеки“ са достатъчно осведомени и вече знаят отговора: правото е обществена функция, която се реализира само в група от хора, взаимодействащи си в хода на своя живот. С други думи, правото не може да принадлежи само на един човек, откъснат от връзките му с други хора. Правото, обаче, се превърна в „право“ (т.е. в криво), когато то бе абсолютизирано и отделено от обществената му функция, когато се заговори за „право“ на отделния човек или на отделна група от хора, без да се отчитат връзките с другите хора или с други групи от хора. Затова е повече от ясно, че „правото“ на хомосексуалистите, например, не може да бъде никакво право, тъй като то не отчита взаимовръзките на тази група с другите обществени групи, които имат друго разбиране за разврата, различно от това на развратниците, наречени хомосексуалисти.

12 eu forum childrens rights 2Но така се получи и с правото на детето: неговите права бяха откъснати от правата на семейството и като бяха иззети от държавата те бяха превърнати в абсолютни права – нещо като универсалните човешки права на ООН от 1948 г., но приложени спрямо детето без да се отчита връзката му с родителите, като на него се гледа като на собственост на държавата, която се разпорежда със съдбата му според своите виждания за право и криво, за добро и зло, за полезно и вредно и т.н. Но тъй като тези ценности вече имат обратен знак, съвършено ясно е, че и разбирането за правото (в случая правото на детето) е изкривено и е приело тъкмо противоположното си значение – от право то се е превърнало в потисничество, преследване, съдебно своеволие и т.н. Познати термини, нали? Само преди две-три десетилетия те имаха особено значение в живота ни, но при други режими и други социални експерименти.

И тъй, само преди два дена, 18 април, на Фейсбук страницата на Държавната агенция за закрила на детето четем: „Скъпи приятели и съмишленици, Държавната агенция за закрила на детето желае да чуе всички креативни и конструктивни мнения, що се отнася до проекта на Стратегия за детето 2019 - 2030 г.“ и т.н. От съобщението разбираме, че засега се отлага внасянето на документа в Министерския съвет, докато агенцията се „консултира“ с различните обществени групи у нас за плюсовете и минусите на предлаганата стратегия.

Не знам кои са „приятелите“ и „съмишлениците“ на тази агенция, но ако човек си направи труда да прочете коментарите относно стратегията за детето на различните социални платформи, ще разбере, че над 90% от пишещите са гневни и желаят да видят тази стратегия отхвърлена и забравена, защото тя по подражание на подобни западни „стратегии“ (разбирайте – насилие!) цели да откъсне детето от семейството, състоящо се от един мъж и една жена, и да го разглежда като субект на държавата, която единствено може да определи какви са неговите права и която, ако прецени че те са нарушени, може безцеремонно да ти го отнеме и да го прати в друго семейство, което уж по-добре ще се грижи за него, нищо че това „семейство“ може да се състои от „родител 1“ и „родител 2“ (т.е. може да бъде от гейове и лезбийки).

12 eu forum childrens rights 3Като разсъждава за „правата“ на детето, според както те се разбират от западните либерални демокрации и според както българската стратегия иска да ни ги представи, човек без много труд разбира, че не само „правото“, но и редица други социални явления също са представени в превратна (извратена) светлина: възпитанието на детето пряко е свързано с разбирането на държавата (а не на родителите!) за добро и зло, особена е връзката със сексуалното образование (т.е. „контролирано“ учене на разврат), т.нар. „патронажна грижа“ за детето е всъщност мониторинг на държавата върху живота на детето от раждането му до 3-годишна възраст, като критериите за „добро“ отглеждане се определят от социалните служби и родителите нямат думата по този въпрос, самите тези служби все повече придобиват неограничени права, на родителите вече се гледа като на потенциални престъпници, които малтретират (или имат възможност да малтретират) децата си, родителите постоянно са наблюдавани, следени и „докладвани“ дори и при най-тривиални търкания между тях и децата (помните ли случая със сладоледа, който родителите не купили на детето си и то им бе отнето?), и т.н. и т.н. Още много може да се каже за превратното разбиране на държавата относно живота на детето и на неговите родители.

Ами българската конституция? Колко конституционни положения тази стратегия би нарушила? Няма проблем, казват авторите ѝ, ще променим конституцията! Ами решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция, в която правилно бе видян джендърния ѝ контекст? И него ще преоценим, повтарят си радетелите за „правата“, ще прокараме джендърната идеология под други форми и по различни начини, тайничко си мислят те. С други думи, ще узаконим разврата и ще ви го наложим; ще гледаме на децата така, както ние искаме, и вас родителите няма да ви питаме, даже може да ви съдим и пратим в затвора.

12 eu forum childrens rights 4Не казвам, че няма проблеми в семейното възпитание и в отглеждането на децата, особено в някои обществени групи у нас. И тъкмо тези проблеми биха могли да залегнат в една стратегия, която същевременно трябва да се отърси от всичко онова, което европейските „другари“ се опитват да наложат на България. Но как да се отърси, като нашите представители от онази държавна агенция ходят по форуми и конференции в Брюксел и Страсбург и вдъхновени от „новото“ разбиране за днешните общества се канят да прокарат това разбиране и в България, нищо че народът не го приема и го осъжда. „Какво разбира народът“, казват си те, „ние най-добре виждаме какви грижи и защита са осигурени на децата в либералните демокрации“, продължават да си повтарят. На уебсайта на агенцията може да се прочете за участието на български представители в поредния форум за правата на детето (12-ти поред), проведен в началото на април 2019 г.

В тази връзка имам предложение, което отговаря на призивите на българските родители „не на потайностите“, „не на подмолните преговори“, „не на безличните решения“: нека всички онези, които ратуват за „правата“ на детето според западнолибералните идеологически институции (каквито някои у нас се опитват да наложат и на българското семейство), да излязат на светло – било по българската национална телевизия, било на обществени дискусии, било на даден политически форум – и да заявят открито и недвусмислено защо подкрепят превратната идея за закрила на детето и какво целят с онази стратегия. Щом целят да наложат на българското семейство разбирането за детето като държавна собственост, според както това се практикува в западните страни, и най-вече в порочния норвежки модел, който някои дават за пример (!), тогава г-жа Елеонора Лалова, председател на държавната агенция за закрила на детето, да заяви: „Нямам нищо против отнето от българско семейство дете да бъде осиновено от гейове“; г-жа Теодора Иванова, секретар на агенцията, да каже „И българско дете може да бъде дадено на „семейство“ лезбийки“; другите членове на агенцията - Станислав Пандин от „Връзки с обществеността“, Пламен Таков, директор на дирекция "Административно-правно и финансово-стопанско обслужване", Камелия Николова, главен директор на Главна дирекция "Контрол по правата на детето", Радиона Никова, директор на дирекция "Политики и програми за детето, стратегическо развитие и координация“, както и целият състав на агенцията, а това са 28 човека от различни институции, вкл. заместник-министри на различни министерства, управители на институти, директори на фондации и т.н. – също да се подпишат под заявления, в които се твърди, че детето е собственост на държавата и че само тя може да прецени как то да се възпитава и отглежда, че ценностната система на западните демокрации превъзхожда българската и българите трябва да я приемат, че анонимните обаждания (които могат просто да бъдат доноси) за „неправилно отглеждане“ на дете винаги имат приоритет пред действителното положение на нещата и правата на родителите, че джендърната идеология, намираща се в пряка връзка с т.нар. „права“ на детето, отговаря на интересите на българското семейство, че българските закони, които и така имат възможността да защитят децата, вече са негодни или пък не се изпълняват и затова има нужда от „стратегия“ за детето, и т.н.

Нека тези хора, а също така представителите на Съвета на детето (вкл. Ива Иванова, председател, Галина Вълчева, заместник-председател, и Даниела Стоева, главен секретар на Съвета) и представителите им по общини – това са 53-ма човека – да се явят пред народа и да повторят горните твърдения.

Ако не го сторят, значи и без публични изявления ще ни бъде ясно, че те стоят зад прокарваните от западните идеологически машини „права“ на детето и че работят за разрушаване на традиционното българско семейство, състоящо се от един мъж, една жена и техните деца. А ако публично заявят, че българско дете няма да бъде дадено за отглеждане от хомосексуалисти, че от български родители няма да бъде отнемано детето им, ако те го отглеждат според собствените си разбирания и то расте в нормална (за тях) обстановка, че държавата може да се намеси в живота на едно семейство само при установено престъпно деяние, но не и по отношение на възпитанието и отглеждането на собствените им деца (ако няма някаква злоупотреба спрямо детето), че сексуалното образование (особено за малките деца) е порочно и неприемливо за българската действителност, че джендърната идеология е противна на традиционната ценностна система на българина, и т.н. – тогава на целия народ ще стане ясно, че тези хора не са проводници на чужди интереси и че от никаква стратегия няма нужда, стига и наличните ни закони да постигат своите цели.

И тъй, господа и госпожи властимащи (т.е. вие, които вземате решения от името на народа!), кажете на народа, че сте българи и че българското стои над всичко, или му кажете, че този народ нещо бърка и вие по-добре от него знаете кое е добро за нацията ни! Ние пък, народът, от своя страна можем да споделим вижданията си по горните въпроси и да изпратим на посочения от агенцията имейл мнението си: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Същевременно се надяваме, че отложеното внасяне в Министерския съвет на онази стратегия не е подтикнато от предстоящите избори за европарламент, тъй че засега много да не се шуми и в онзи парламент да се наместят неолибералите, докато не сме се усетили.

Отново повтарям: изрично споменавам горните имена не защото предполагам, че те вече са „заразени“ от неолибералния вирус на западното разбиране за „правото“ и за „свободата“ (разбирайте – слободията), а защото ми се струва, че е време всеки, който взема решение от името на народа, да отговаря пред този народ. Тайно се надявам, че упоменатите лица всъщност ще вземат правилното решение за българското дете и за българското семейство.

Накрая ми се иска да направя един паралел на разглежданото тук с едно проучване на Националното географско дружество, което във вид на статия излезе вчера, 19 април, и в което се казва: „Всяка хапка храна, глътка вода и глътка въздух, които поемаме, е резултат от дейността на другите биологични видове на земята. Природата ни дава всичко онова, от което имаме нужда, за да оцелеем“. Това са думи на експерта Енрик Сала, който предупреждава, че ламтежът за имане, богатство и охолство, който неизбежно е съпроводен с унищожаване на природната среда и на биологичните видове, всъщност се обръща срещу нас, и че ако не вземем мерки, човечеството едва ли ще оцелее дълго на земята. А колко повече унищожаването на традиционните устои на обществата ще се отрази на човечеството? За вярващите е ясно, че грехът ще залее народите и че Антихрист ще воюва с Христовите последователи, но и за невярващите трябва да бъде ясно, че хомосексуализмът и джендерната идеология отразяват само повърхността на много по-дълбоки промени в обществата – поява на нови и непознати смъртоносни болести, промяна на човешката личност до степен на нейното обезличаване, промяна на обществения строй какъвто го познаваме днес и като последствие усилването на враждите между отделни социални групи, на войните, разрухата и унищожението на човечността и накрая на човечеството като цяло. Защото противенето срещу изконната човешка природа не може да остане безнаказано за онези, които сега не разбират какво правят. Но съм убеден, че здравият разум все още преобладава в повечето народи по света, които не само че няма да се подчинят на западнолибералните богопротивни идеологии и практики, но ще въстанат срещу тях и ще накарат и западните общества да си спомнят кой е човекът и какво е неговото предназначение на тази земя. Ако правим усилия да спасим планетата си, за да оцелеем, колко повече трябва да полагаме усилия да спасим човешкото в нас и да съхраним богоустановения характер на семейството, състоящо се от един мъж и една жена и техните деца, които са възпитавани и отглеждани от родителите си, а не от абстрактната или пък опорочената държава.

Бележка: Снимките са взети от уебсайта на Европейската комисия, където са поставени линкове към докладите от двата дена, 2 и 3 април 2019, първият е 6 часа и 22 минути, вторият – 5 часа. Мотото на форума е „Къде се намираме в момента и към какво се стремим в бъдеще“, а подтекстът е, че в момента правата на децата не се упражняват с необходимата сериозност, а в бъдеще всички деца по света трябва да имат едни и същи права и да бъдат защитавани от правителствата по всевъзможни начини с оглед постигането на целите им за построяване на „социалната държава на бъдещето“.

Публикувана в Блог


В българското общество отдавна се говори за политическото управление на Антихрист, за есхатология (край на света), за сблъсъка Запад – Изток и пр. страховити събития, които светът очаква. Голяма част от тях са от областта на конспиративните теории, на сензациите и стремежа на някои журналисти да печелят публика и „зрители” или „четяща аудитория”. В крайна сметка някои от конспиративните теории не са съвсем безпочвени, а други от тях не целят нищо друго освен евтина сензация и превръщане в популярно четиво.

И тъй като до момента всичко звучи твърде общо, бих желал да спра вниманието върху факти, на които ставаме свидетели и които са твърде притеснителни от гледна точка на хуманността, човешката свобода и независимост, и особено на демокрацията. Този тип обществени отношения определено приличат на кошмарните очаквания у хората, имащи вид точно на Апокалипсис. Става дума за поведение на държавна администрация и бюрократично отношение, което определено може да бъде окачествено като „антихристко”, или по-скоро – антихристиянско.

Това, което конкретно имам предвид, е зачестилата практика в държави от ЕС, а в някои случаи и САЩ, по отнемане на деца от семействата и родителите им и „отчуждаване” в полза на държавата, респективно предоставянето им на трети лица да ги отглеждат. Изразът „отчуждаване” в случая е с ироничен привкус и съдържа в себе си елемент на подигравка към наличие на подобна срамна практика за това, че на човешки същества, т.е. в случая деца, е възможно да се гледа и да бъдат третирани по този начин през ХХІ в. в Европа. А именно – като на вещи, предмети или пък държавна собственост, която да служи в полза на определена политика като „разменна монета”.

Причини за подобна абсурдност

Не мога да се съглася с целенасочената дезинформация, прокарвана от платени проруски провокаторски коментари от страна на интернет тролове, работещи в полза на хибридната война на Кремъл (Москва) срещу ЕС, в опитите им да го дискредитират и да настроят европейски граждани и дори членки на Обединена Европа едни срещу друг, внушавайки по този начин разочарование, сриване на доверието, с цел евентуално разбиване единството на ЕС чрез поддаване на кремълска фалшива пропаганда и подкопаване на доверието в евро-атлантическите структури и система на защита към гражданството и неговата сигурност в Обединена Европа. В съюза най-сетне излязоха с решение, че Русия е заплаха за мира и стабилността в Европа и в частност нейната хибридна война срещу ЕС, демокрацията, идеите ѝ и евро-атлантическите ценности.[i] Проблемът тук е доста по-дълбок и касае различен тип играчи на обществената политическо-административна „сцена” в Западна Европа.

Парадоксите с намесата на социалните служби. Сама по себе си идеята да съществува консултант по проблемите, които са налице в обществото, т.е. специалист, който да помага семействата, що се отнася до техните проблеми, с логистика, и по-специално – със съвети, беседи и консултации, никак не е лоша. В нея не само има смисъл, но тя е изява и на типично християнско поведение и отношение към предизвикателствата на живота, пред които се изправя всеки човек, а особено семействата в ситуация на тежки житейски изпитания и проблеми, с които, уви, изобилства съвременният живот. Не случайно в протестантските религиозно-верски среди съществува „каунсълинг” или „съветничество”, което се отнася точно до това: консултиране, съветване на хората във връзка с проблемите, които възникват пред съществуванието им като граждани и хора. Само че, този тип практика касае добрата воля и съучастие на хората, без да има вид на задължение или социална система, която със сила да се намесва в живота на хората и да го регулира принудително, че дори чрез „отчуждаване” и насилствено отделяне на деца от техните родители.

Консултиране на семейни двойки. Неотдавна чух за случай, в който представител на български социални служби изпраща писмо, в което учтиво кани български гражданин за консултация във връзка с предстоящия му развод. Оставен е телефон, следва договаряне със социалната служителка с определяне на час и ден за среща, удобен и на двамата. Дотук всичко звучи нормално и няма поводи за каквито и да било притеснения. Двамата осъществяват срещата. Служителката е много атрактивна и симпатична млада дама. Тя започва разговор за проблемите, които мъжът среща със съпругата си, с която се канят да се разведат. Няма никаква натрапчивост, всичко се случва в приятна атмосфера на непринуден разговор. Внезапно обаче мъжът, който е на път да сподели дълбоки лични притеснения за семейния си другар (каквито естествено винаги има), между другото пита младата дама: „А вие семейна ли сте?”. Отговорът е: „Не...”. В този момент мъжът осъзнава абсурдността или по-точно „Параграф 22”, в който по неволя е вкаран като гражданин на България от страна на управляващите. „А като не сте семейна, как можете да консултирате семеен мъж за семейните проблеми, с който той се сбъсква, но с които вие не сте запозната?”, пита той с усмивка. Младата дама също се усмихва и леко конфузно замълчава, а разговорът продължава с някои общи теми. Скоро приключват срещата, казват си „довиждане” и всеки се отправя по пътя си без никакви особени последици. Но този разговор е твърде показателен за абсурдността на бюрократичната система, в която са вкарани по неволя българските граждани.[ii]

Отнемане на деца? Още по-драстичен е случаят, в който представители на властта, чрез социалните служби, биват упълномощени да решават съдбата на едно или друго дете, респективно семейство или родители, без самите служители да знаят що е това брак, семейство, съпруг, съпруга с отношенията им. Картината на поредния „Параграф 22” става пълна, при условие че социалните служители нямат никакъв опит или понятие от това що е бащинство/майчинство, та да преценяват за отношенията вътре в семейството, особено с техните деца, след като самите социални служители нито са били семейни, нито са ставали родители, нито са познали що е то „чадородие” – отговорностите около него, близостта с децата, отношенията, изпитанията, предизвикателствата. И въз основа на какво точно тези социални работници ще дават оценка и определение за това дали дадено дете да бъде отнето от семейството или не? Въз основа на инструкциите и правилника за вътрешния ред в социалните служби, писан пак от такива като тях – несемейни или без ни най-малка представа за родителство, респективно семейна отговорност. И как да знаят драматизма на ежедневната проблемност на семейните хора и съвкупността от предизвикателства, които се изправят пред родителите, ако самите социални служители си нямат и идея от семейство?


Преди години (2014 г.) нашумя случаят с малката Мегън – родена от българска майка и гражданин на Великобритания. Заради скандалното поведение на нейния баща (позволил си гледане на детско порно) и наивността на българката да сподели със социалния служител тази слабост на съпруга си, нещата се развиват драматично и тъжно за детето. Отначало майката е предупредена от социалния служител да не се среща повече с бащата, но тя го е правила. Все пак това е човек, с когото е живяла, баща е на детето ѝ. Но неговата злоба и отмъстителност довежда до това – той да я наклевети пред социалните за същото и в крайна сметка малката Мегън бива отнета и от майката, след което дадена за отглеждане на съвсем чужди хора в приемно семейство. Група симпатизанти на нейната болка се организираха, отпечатаха фланелки с лика на майката и дъщеря ѝ, след което и протестираха пред посолството на Обединеното кралство в София. Безрезултатно... Днес, години по-късно, малката Мегън вероятно вече е забравила майка си, а травмата в съзнанието ѝ от откъсването ѝ от тати и мама едва ли някога ще се заличи.

Всъщност, без значение дали самите работещи в социалните служби имат деца, семейство или съпрузи/ги, намесата в делата на чуждо семейството, освен в случаи на наличие на подчертано криминално действие или поведение, заплашващо живота или здравето на детето или на другия родител, е пълен абсурд, достоен само за най-ярките примери от пиеси в театър на абсурда, откровената гротеска или фарса, носещ привкус на съвременен хорър.

По същия начин нашумя случаят със семейство в Германия, желаещо да възпита децата си не в духа на еволюционизма, а в духа на християнството и научния креационизъм. Там се стигна до крайността – отнемане на всички деца от страна на държавата само защото са искали да посещават светско училище, като възпитават и учат децата си в домашни условия като християнски вярващи, нежелаещи да пълнят съзнанието на децата си с теория на еволюцията, за съществуването на която по принцип няма никакви доказателства, подобно на редица религиозни схващания.

Тази система може да бъде наречена „овластена посредственост”, както това виждаме в американски филм „Параграф 22”, пародиращ подобни абсурдни ситуации, в които бюрокрацията е в състояние да вкара всеки гражданин.[iii] Независимо от усилията и опитите на московски пропагандатори да изкарат като виновен за всички подобни грехове точно Запада, началото на овластената посредственост е поставено не от другаде, но от страна на Изтока. По-точно – на социализма на континента и още по-точно – на идеите, залегнали в

„Комунистически манифест”,

писан и публикуван от Карл Маркс с помощта на Фридрих Енгелс, в който са очертани основните фундаменти на лявата социалистическа и по онова време наречена „комунистическа” идея. Макар да е написан в Западна Европа обаче, най-големите си последователи той намери не другаде, а в Русия. По думите на българския политик Александър Цанков, „Болшевизмът е чисто руски продукт, насаждан с насилие и терор, провеждан от един апарат в ръцете на партийната комунистическа олигархия”.

Еволюционизъм и атеизизъм. Малцина се замислят обаче, че социализмът върви ръка за ръка с атеизма, а той – с еволюционизма, като противопоставени на християнството и вярата в отвъдсветовен Бог. В основата на материализма, или по-точно натурфилософията, стои идеята на вечно развиващата се материя. Тази тема очевидно е прегърната от Карл Маркс и неговите сподвижници и бива тиражирана по целия свят с името „диалектически материализъм”. Днес вече никой не вярва на комунистическо-социалистическите идеи, проникнали в Русия и много други места по света. Въпреки това материалистическите виждания се разпространяват и имат своите последователи.

Ако се замислим, всъщност точно тяхна визия е отношението на Министерство на образованието в Германия, което си позволява да отнема деца от родителите им само защото те не желаят децата им да изучават Дарвинова теория или еволюционизъм. Още по-парадоксалното е, че всичко това става във време, в което всеки е свободен да вярва в каквото реши; тогава, когато свободата на мисълта, убежденията и вярванията в какво ли не се радва на широка обществена подкрепа по целия свят.

Подобен тип виждане е и отношението на социалните служби към семейството и по-точно към децата, които те без никакви угризения могат да отнемат, да предоставят на някого другиго за отглеждане и да третират едва ли не като държавна „собственост” и въобще като материални предмети. Най-пресният случай е с решението на Върховния съд в Германия срещу семейство Вундерлих, което желаеше да обучава децата си у дома, поради което и шест деца бяха отнети от страна на държавата.[iv] 

Следата на... „материята”. Подобно отношение на местна и държавна администрация не би било възможно без разпространението повсеместно на материализма (натурфилософията),[v] съвместно с еволюционизма и левите политически идеи, известни като „комунистически”. Фактически те съществуват точно въз основа на леви политически убеждения, известни от популярното иронизиране на комунистическата идея, според която „всички били равни”, но някои се оказват „по-равни” от другите! Иначе казано, там откровено съществува двоен стандарт. Особено в бившите социалистически източноевропейски страни левите политически кръгове успяха да прокарат внушението, че атеизмът е нещо нормално и естествено за вярване, докато техни политици прокараваха закони за преследване, тежки санкции и рестрикции върху вярващи и особено протестанти, изповядващи християнството.

Такъв е случаят с новия Закон за вероизповеданията от началото на 2019 г. Как е възможно да съществуват хора, които вярват и изповядват провалилите се по целия свят леви комунистически идеи, а в същото време да се забранява на други да вярват в най-успешната верско-религиозна система, известна на света като християнство? В това отношение българският революционер, просветител и възрожденец Методий Кусев е краен. В брошурата си за безбожниците той пита риторично. Как може учители да говорят за възпитание, след като възпитанието означава въздигане, изкачване, усъвършенстване, според класическите разбирания на педагогиката, и в този смисъл атеисти и социалисти учители какво могат да предложат, след като сами отричат точно това – духовността, усъвършенстването към по-добро, което предлага християнската вяра? Отецът мъдро отбелязва и че именно материализмът сам по себе си е отрицание на понятието „възпитание”,[vi] като подчертава, че добродетелите и идеалите в света на хората имат напълно духовна същност, което се отнася и до познанието, жаждата за живот, благородството, нравствената красота и пр.

В конкретния случай трябва да прибавим и още един факт от съвремието. И това е парадоксът, свързан с коренните промени в Изтока и Запада. За тях е валидна максимата, според която двете системи или части на континента, респективно капитализмът и социализмът, взаимно се проникват и си влияят, възприемайки  елементите на срещуположната. От една страна социалистическата (комунистическа) система е принудена да се либерализира и демократизира. А от друга, в Европа, макар и някога противопоставяща се и конфронтираща се със СССР и социалистическата система, заради престъпленията на комунистите, с времето започва да става обратното – тя да възприема влияния от източната част на континента, някои от които са прототалитарни. По този начин всяка от двете системи започва да възприема схващанията на опонента си.[vii] Иначе казано, ако до 1989 г. е било характерно за социалистическите управления от „сталински тип”,[viii] както ги нарича изследователят на тоталитаризма Раймон Арон, отнемане на деца от семействата им, защото родителите им „не ги възпитават в дух на комунизъм”, то това днес явно почва да се случва със Западния свят. Същият този, който някога е изобличавал социалистическата система за нейното безчовечно и антидемократично отношение към гражданите ѝ, вече копира тяхно поведение.

А когато идеи за „духовност” и възвишеност липсват (както по принцип във вижданията на натурфилософията (материализма) и комунизма)? Е, тогава ставаме свидетели на изключителни паметници на човешката мерзост, злоупотреби с човешките личности, тотално тяхно унижение и смазване на достойнството им чрез погазване на правата им, на човешкото в тях, а и на демокрацията като цяло, до пълно обезличаване, унищожаване и погазване на човешкото в тях. Неслучайно комунистическите диктатори Сталин и Мао цзе Дун са рекордьори по престъпления на геноцид – масово убийство на невинни измежду цял един народ. И съвсем логично, в (пост)тоталитарна страна като България ставаме свидетели на безскрупулни социални служби, които отнемат разплакани деца от родителите им, за да ги харижат на свои приятели – бездетни, но способни да им заплатят щедро за „услугата”. А понякога дори и не получават нищо в замяна, но за сметка на това пък сеят своя червен хаос и обезличаване на семействата, отчуждаване на децата им и тикването им в нечии чужди ръце за отглеждане.


Такъв е случаят с Даниела Колева,[ix] на която социалните отнемат трите деца, като ги отчуждават и настаняват при чужди родители, вместо да подпомогнат майката да ги отгледа, изхрани и изучи. Подобна е драмата и с двадесет и шест годишната Симона Александрова от Смолян,[x] на която социалните отнемат новороденото дете под предлог, че нямала автомобил, за да го транспортира до лекар в случай на нужда. Или с отнемането на други 11 деца на семейство от Русе,[xi] сякаш това не са хора, а разменна стока, за която някой с дебел портфейл плаща, за да си я „купи”, а друг, тотално лишен от съвест (социален работник), прибира парите и с тях после се черпи в градския бар за здравето на платилия. А има и други четири деца, отнети от едно семейство в Харманли.[xii]

За съжаление, списъкът на подобна недопустима мерзост в България е много дълъг. Но аз питам себе си и вас: а ние защо позволихме това? Кой точно не знае, че за едно дете няма по-добро семейство от собственото? Социалните работници ли не знаят? Ама да се образоват, да попрочетат! Светът не се заключава в тяхната жалка чиновническа служба, а има и последствия – пагубни и травмиращи за семействата, и особено за децата. Питам се – тези социални работни после с какви очи могат да погледнат близките си и дори себе си в огледалото? Поне малко съвестта не ги ли гори за безобразието, което са допуснали? И не безобразие, а всъщност чудовищно престъпление. Тези, които го инициират, заслужват остро порицание, тежка морална присъда от обществото и ще бъдат подложени на съд от Всевишния. Друг е въпросът, че не бива да хвърляме на Него личната си гражданска, човешка и християнска отговорност за подобно антихуманно поведение.


Заключение.
Въпросът с поведението на социалните служби в (пост)комунистическа България, а в някои случаи и в ЕС, тепърва очаква своето справедливо и демократично решение. Очевидно е, че в случая има налице престъпление срещу човешките права, демокрацията, свободата, правото на майчинството и бащинството, както и на децата, като принадлежност на родителите си по рождение, исконно свързани с „мама” и „тати”, които те са видели с очите си при раждането си. Никой няма да ги обича повечеот тези, които са треперили над тях през деветте месеца, през които са се образували в утробите на майките си, и с нетърпение са очаквали кога ще се появят на бял свят, за да си ги прегърнат. И ако за момента властта не определя това като криминално престъпление, то определено е престъпление срещу човечността, човешката свобода, демокрацията – човешките и гражданските права на пострадалите – родители и деца. Този проблем чака своето належащо разрешение с категоричното прекратяване на подобни грозни и недопустими през ХХІ в. практики.

 

Бележки
___________________

[i] Светослав Малинов. Пленарна сесия, 14 март, 2019. Страсбург, ЕС. https://www.facebook.com/smalinovMEP/videos/419488188818303/?notif_id=1552573139552323&notif_t=live_video_premiere . (Последно посещение 15.03.2019).

[ii] Интервю с В.Г. 57 г., служащ, висше образование, от 21.01.2019 г., София.

[iii] Разговор със Светломир Никодимов. Той сподели разказ, без да цитира източник: „Андрей Михалков-Кончаловски:
"За Русия е характерна мисловна двойнственост. Ние сме архаична нация, мнозинството хора у нас живеят в каменната ера, но в същото време ползват айфони. А що се отнася до нашата ценностна система, сравнена с Европа, то ние се намираме в XI или XII век, когато все още не е имало никаква буржоазия, не е имало граждани. За това е писал още Маркс. Така например, у нас никога не е имало собственост. Когато човек няма нищо, което трябва да защитава или може да продаде, той не може да разбере какво е това пазарна икономика. Затова и много руснаци не могат да разберат немците, както и обратното: съществува различни системи на приоритети. Освен това руското мислене е и манихейско: в него има само светлина и тъмнина, черно или бяло – това е една от причините за кризата на нашето общество." Форум „Русия – враг № 1 на българската държавност”. София. 10.03.2019.

[iv] Екип „Свобода за всеки”, 2019 г. Германия: поредната съдебна борба за защита на домашното образование

https://mailchi.mp/05cf59822eea/ffa-issue-2971121?e=7d2544dcba (Последно посещение 15.03.2019).

[v] Сайър, Джеймс. Вселената до нас. София, 1991. 56-58.

[vi] Кусев, Методий. 1992. Възпитание в духа на християнството или безбожието. Стара Загора. 10-11,14; 21-23.

[vii] Йорданка Бибина. Културните маршрути на духовността. Електронно списание LiterNet, 09.02.2005, № 2 (63). https://liternet.bg/publish13/j_bibina/rzaimova.htm. (Последно посещение 15.03.2019).

[viii] Арон, Раймон. Демокрация и тоталитаризъм. София, 1993. 165-167.

[ix] Отнеха трите деца на Даниела Колева. https://www.168chasa.bg/article/5990947 (Последно посещение 15.03.2019).

[x] Отнеха новородено от самотна майка, нямала кола и доходи.
http://onovini.com/2019/01/%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%B5%D1%85%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D1%8F/ (Последно посещение 15.03.2019).

[xi] Отнеха 11 деца на семейство от Русе.
https://trud.bg/%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%B5%D1%85%D0%B0-11-%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BE%D1%82-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%B5/ (Последно посещение 15.03.2019).

[xii]Харманли  https://sakarnews.info/sotsialni-otneha-chetiri-detsa-ot-semejstvo/ (Последно посещение 15.03.2019).

Публикувана в Блог

family sv strategia

Министерски съвет, портал за обществени консултации - Национална стратегия за детето 2019-2030

Изтегли Становището на Свобода за всеки (PDF) от линка по-долу -- "Сваляне на прикачените файлове"!

Подпиши онлайн петиция срещу Стратегията!

Становище относно Национална стратегия за детето 2019-2030

Свобода за всеки
www.svobodazavseki.com

Свобода за всеки е правозащитна и издателска група, която защитава принципите на правото в свободното гражданско общество, включително и правата на родителите и техните деца и ценностите на традиционното семейство. В настоящия документ представяме кратко становище относно „Национална стратегия за детето 2019-2030“.

„Национална стратегия за детето 2019-2030 г.“ (Стратегията, или С.) е плод на тоталитарно мислене и е категорично неприемлив за гражданите на България документ, който под предлог „грижа за най-добрия интерес на детето“ предвижда пълна власт от страна на държавата и респективно на отделните чиновници над живота на всяко дете и неговото семейство. Стратегията е поотупан от праха и леко преработен вариант на тоталитарния проект на Закон за детето, насочен към разрушаване на традиционното семейство, категорично отхвърлен от българските родители и обществото през 2012 г. Тя цели ограничаване на правата на родителите и чрезмерно и недемократично разширяване на контролните функции на държавата по отношение на децата и семейния живот.

До това нежелателно положение ще доведат неправилната философия и детайлно изложените мерки децата да бъдат третирани като обект на обществена и държавна намеса, при която ролята на родителите и естествената семейна среда и обич са сведени до минимум или формулирани като пречка.

В настоящото Становище ще изброим някои проблемни моменти в Стратегията, като ще обобщим по точки най-забележителните от тях. Накрая ще заключим, че визираните в Стратегията планове за отношение на държавата и на обществото към децата и техните семейства ще имат негативно въздействие върху личността в индивидуален план и върху обществената тъкан като цяло.

В Стратегията, както и в редица други документи на правителството, е формулирана необходимост от все по-ранното институционализиране на децата, като изтъкнатата за това причина е недостатъчната им подготвеност за училище. Подобни действия идват да покажат, че властта цели да подготви деца, които да служат на училището, а не да създаде училище, което да бъде пригодено към съвременната действителност и нуждите на днешните деца и техните родители. Това показва както пълната неспособност на държавната администрация, така и забележителната ѝ незаинтересованост и неангажираност към решаването на действителните проблеми в сферата на образованието.

Част от Стратегията е изготвена в нарушение на основни конституционни и човешки права, записани в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

...

(Изтегли Становището на СВ в PDF, линк долу в "СВАЛЯНЕ НА ПРИКАЧЕНИТЕ ФАЙЛОВЕ")

Публикувана в Блог