Библейски свидетелства за това, че църквите трябва да останат отворени за хората 

Христос е Господ на всички. Той е единственият истински глава на църквата (Ефесяни 1:22; 5:23; Колосяни 1:18). Той е и Цар на царете - суверен над всяка земна власт (1 Тимотей 6:15; Откровение 17:14; 19:16). Общинската църква „Грейс“ винаги твърдо е следвала тези библейски принципи. Като Божий народ ние сме подчинени на Неговата воля и заповеди, както това е разкрито в Писанието. Следователно не можем и няма да се съгласим с налагания от правителството мораториум върху нашето седмично богослужение или други редовни събрания на нашите вярващи. Отстъпването от тези принципи ще бъде неподчинение спрямо изричните заповеди на нашия Господ.

Някои ще си помислят, че подобно твърдо заявление е в противоречие със заповедта да се подчиняваме на управляващи власти, изложена в Римляни 13 и 1Петър 2. Писанието наистина изисква задължително и добросъвестно подчинение на всички управляващи власти, включително царете, управителите, работодателите и техните ръководители (по думите на Петър, „не само към онези, които са добри и нежни, но и към онези, които са неразумни“ [1 Петър 2:18]). Доколкото държавните власти не се опитват да утвърдят църковна власт или да издават заповеди, които забраняват нашето подчинение на Божия закон, тяхната власт трябва да се спазва, независимо дали сме съгласни с техните решения или не. С други думи, Римляни 13 и 1Петър 2 говорят и за съвестта на отделните християни. Ние трябва да се подчиняваме на нашите граждански власти като сили, които самият Бог е определил.

Въпреки това, докато на гражданското правителство се дава божествена власт да управлява държавата, нито един от тези текстове (нито който и да е друг) не предоставя на гражданските владетели юрисдикция над църквата. Бог е създал три институции в човешкото общество: семейството, държавата и църквата. Всяка институция има сфера на власт с правомощия, които трябва да се спазват. Властта на бащата е ограничена само до собственото му семейство. Властта на църковните лидери (която им е делегирана от Христос) е ограничена до църковни въпроси. А правителството е специално натоварено с надзора и защитата на гражданския мир и благополучие в границите на една нация или общност. Бог не е дал на гражданските владетели власт над доктрината, практиката или политиката на църквата. Библейската рамка ограничава властта на всяка институция до нейната специфична юрисдикция. Църквата няма право да се намесва в делата на отделни семейства и да пренебрегва родителската власт. Родителите нямат правомощия да управляват граждански дела, като заобикалят държавните служители. И по подобен начин държавните служители нямат право да се намесват в църковните въпроси по начин, който подкопава или пренебрегва дадения от Бога авторитет на пастори и старейшини.

Когато някоя от трите институции надхвърли границите на правомощията си, задължението на останалите институции е да ограничат това превишаване. Следователно, когато който и да е държавен служител издава заповеди, регулиращи богослужението (като забрана за пеене, ограничаване на присъствието или забрана за събиране и богослужения), той излиза извън законните граници на своята богоустановена власт като граждански служител и си приписва власт, която Бог изрично дава само на Господ Исус Христос като суверен над Неговото Царство, което е църквата. Неговото управление се предава на местните църкви чрез онези пастири и старейшини, които преподават Неговото Слово (Матей 16: 18–19; 2 Тимотей 3: 16–4: 2).

Следователно, в отговор на неотдавнашната държавна заповед, изискваща църквите в Калифорния да ограничават или преустановяват всички богослужебни събрания за неопределено време, ние, пасторите и старейшините на Общинската църква „Грейс“, с уважение информираме нашите граждански лидери, че са превишили законната си юрисдикция и че верността ни към Христос ни забранява спазването на ограниченията, които те искат да наложат върху богослуженията на нашата общност.

Казано по друг начин, никога не е било прерогатив на гражданското правителство да нарежда, изменя, забранява или повелява извършването на богослужение, нито пък кога, как и колко често църковните събрания са или не са обект на Цезаря. Самият Цезар е подвластен на Бога. Исус потвърди този принцип, когато каза на Пилат: „Нямаше да имаш власт над Мен, ако не ти беше дадена отгоре“ (Йоан 19:11). И тъй като Христос е глава на църквата, църковните въпроси се отнасят до Неговото Царство, а не до Цезарското. Исус направи ясно разграничение между тези две царства, когато каза: „Предайте на Цезаря онова, които е на Цезаря, и на Бога онова, което е Божие“ (Марк 12:17). Самият наш Господ винаги е предоставял на Цезаря това, което е на Цезаря, но никога не е предлагал на Цезаря онова, което принадлежи единствено на Бога.

Като пастири и старейшини ние не можем да предадем на земните власти никаква привилегия или власт, която принадлежи единствено на Христос като глава на Неговата църква. Пастирите и старейшините са онези, на които Христос е дал задължението и правото да упражняват духовна власт в църквата, която е Негова власт (1 Петър 5: 1–4; Евреи 13: 7, 17) - и само Писанието определя как и на кого те да служат (1 Коринтяни 4: 1–4). Те нямат задължение да изпълняват заповеди на гражданското правителство, което се опитва да регулира богослужебните събрания или управлението на църквата. Всъщност пастирите, които отстъпват своята делегирана от Христос власт в църквата на граждански владетел, са се отказали от своята отговорност пред своя Господ и са нарушили определената им от Бога сфера на власт, както и светският служител, който незаконно налага своята власт на църквата. Доктриналното изявление на нашата църква повече от 40 години се придържа към казаното тук:

Ние учим за автономия на местната църква, свободна от намесата на какъвто и да е външен орган или контрол, с правото на самоуправление и свобода от намесата на каквато и да е йерархия на индивиди или организации (Тит 1: 5). Ние следваме изложеното в Писанието, че истинските църкви си сътрудничат помежду си с цел посочване и разпространението на вярата. Всяка местна църква обаче, чрез своите старейшини и тяхното тълкуване и прилагане на Писанието, трябва да бъде единственият съдия за мярката и метода на нейното сътрудничество. Старейшините трябва да определят и всички други въпроси относно членството, политиката, дисциплината, благосклонността и правителството (Деяния 15: 19–31; 20:28; 1 Коринтяни 5: 4–7, 13; 1 Петър 5: 1–4) .

Накратко, ние като църква не се нуждаем от разрешението на държавата, за да служим и да се покланяме на нашия Господ, както Той е заповядал. Църквата е скъпоценната невеста на Христос (2 Коринтяни 11: 2; Ефесяни 5: 23–27). Тя принадлежи само на Него. Тя съществува по Неговата воля и служи само с Неговата власт. Той няма да толерира никакво посегателство върху нейната чистота и няма да допусне никакво нарушаване на Неговото главенство над нея. Всичко това беше установено, когато Исус каза: „Ще построя църквата Си; и портите на ада няма да ѝ надделеят“(Матей 16:18).

Собственият авторитет на Христос е „далеч над всички власти и сили, и над всяко име, което е назовано – не само в тази епоха, но и в бъдещата. И [Бог Отец] подчини всичко под нозете на [Христос] и Го даде като глава над всичко на църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко “(Ефесяни 1:21 –23).

Следователно уважението, което с право дължим на земните управители и магистрати (Римляни 13: 7), не включва отстъпление от принципите ни, когато такива служители се опитват да подкопаят здравата доктрина, извращават библейския морал, упражняват църковна власт или се опитват да заместят Христос като глава на църквата по най-различни начини.

Библейската заповед е ясна: Христос е Господ на Цезаря, а не обратното. Христос, а не Цезар, е глава на църквата. И обратно, църквата не може и не трябва да управлява държавата: това са две отделни царства и Христос е суверен и над двете. Нито църквата, нито държавата имат по-висша власт от тази на самия Христос, който заяви: „Цялата власт ми беше дадена на небето и на земята“ (Матей 28:18).

Забележете, че не правим конституционен аргумент, въпреки че Първата поправка на Конституцията на Съединените щати изрично утвърждава този принцип в своите начални думи: „Конгресът не може да приема закони, позволяващи установяването на дадена религия или пък забраняващи свободното ѝ изповядване“. Правото, за което апелираме, не е създадено от Конституцията. Това е едно от онези неотменими права, дадени единствено от Бога, Който е определил човешкото управление и установява както обхвата, така и ограниченията на държавната власт (Римляни 13: 1–7). Следователно нашият аргумент не изхожда от Първата поправка; той се основава на същите библейски принципи, на които се основава самата поправка. Упражняването на истинската религия е божествен дълг, даден на мъжете и жените, създадени по Божия образ (Битие 1: 26–27; Деяния 4: 18–20; 5:29; срв. Матей 22: 16–22). С други думи, свободата на богослужебно събрание е заповед на Бога, а не е привилегия, предоставена от държавата.

В този контекст трябва да се посочи и следното. Христос винаги е верен към онези, които вярват в Него, и Той е истина (Откровение 19:11). А правителствата не са толкова надеждни и на тях невинаги може да се вярва. Писанието казва, че „целият свят се намира във властта на лукавия“ (1 Йоан 5:19). Това се отнася, разбира се, за Сатаната. Йоан 12:31 и 16:11 го наричат „владетеля на този свят“, което означава, че той притежава власт и влияние чрез политическите системи на този свят (вж. Лука 4: 6; Ефесяни 2: 2; 6:12). Исус каза за него, „той е лъжец и баща на лъжата“ (Йоан 8:44). Историята е пълна с болезнени напомняния, че с държавната власт се злоупотребява лесно и често за зли цели. Политиците могат да манипулират статистиката, а медиите да прикриват или маскират неудобните истини. Така че истинската църква не може да приема пасивно или автоматично властта на правителството, което заповядва да се прекратят събранията - дори ако претекстът за това е свързан с общественото здраве и безопасността.

Църквата по дефиниция е събрание. Това е буквалното значение на гръцката дума за „църква“ - екклезия - събранието на избраните. Несъбиращото се събрание е термин, който противоречи сам на себе си. Следователно на християните е заповядано да не изоставят практиката да се събират заедно (Евреи 10:25) - и никоя земна държава няма право да ограничава или забранява събирането на вярващи. Винаги сме подкрепяли катакомбната църква в държави, където християнското богослужение се счита за незаконно от държавата.

Когато служителите ограничават посещаването на църква, те се опитват да наложат ограничение, което по принцип прави невъзможно вярващите да се събират като църква. Когато служителите забраняват пеенето по време на богослуженията, те се опитват да наложат ограничение, което по принцип прави невъзможно Божият народ да се подчинява на заповедите, изложени в Ефесяни 5:19 и Колосяни 3:16. Когато длъжностните лица налагат дистанциране, те се опитват да наложат ограничение, което по принцип прави невъзможно изживяването на тясното общение между вярващите, което е заповядано в Римляни 16:16, 1 Коринтяни 16:20, 2 Коринтяни 13:12 и 1Солуняни 5: 26. Във всички тези случаи трябва да се покорим на нашия Господ.

Въпреки, че ние в Америка може да не сме свикнали с нахлуването на правителството в делата на църквата на нашия Господ Исус Христос, това съвсем не е първият път в църковната история, когато християните трябва да се справят с държавни престъпления или враждебни владетели. Всъщност, през цялата църковна история преследването на църквата от държавните власти е било норма, а не изключение. „Всъщност - казва Писанието - всички, които желаят да живеят благочестиво в Христос Исус, ще бъдат преследвани“ (2 Тимотей 3:12). В исторически план, светското правителство и лъжливите религии са двамата основни преследвачи на църквата. Повечето мъченици на християнството са умрели, защото са отказали да се подчиняват на такива власти. В крайна сметка това е, което Христос обеща: „Ако Ме преследваха, ще преследват и вас” (Йоан 15:20). В последното от блаженство Той каза: „Блажени сте, когато хората ви обиждат и преследват и лъжливо казват всякакво зло срещу вас заради Мен. Радвайте се и се веселете, защото наградата ви на небето е голяма; защото по същия начин преследваха пророците, които бяха преди вас ”(Матей 5: 11–12).

Тъй като правителствената политика се отдалечава от библейските принципи и тъй като правният и политически натиск срещу църквата се засилва, ние трябва да признаем, че Господ може да използва този натиск като средство за прочистване, за да разкрие истинската църква. Поддаването на правителствения натиск за ограничения може да доведе до затваряне на църквите за неопределено време. Как може истинската църква на Исус Христос да изпъкне сред другите общества в такъв враждебен климат? Има само един начин: смела преданост на Господ Исус Христос.

Дори там, където правителствата изглеждат съпричастни на църквата, християнските лидери често трябва да се противопоставят на агресивните държавни служители. Например в Женева по времето на Калвин църковните служители понякога трябвало да отблъскват опитите на градския съвет да се намесва в отделните области на богослужението, църковната политика и църковната дисциплина. Църквата на Англия никога не се е реформирала напълно, именно защото британската корона и парламентът винаги са се бъркали в църковните дела. През 1662 г. пуританите бяха изхвърлени от църквите си, защото отказаха да се съгласят с правителствените заповеди за използването на Книгата за молитва на вярващите, носенето на одежди и други церемониални аспекти на държавно регулирано богослужение. Британският монарх все още твърди, че е върховен управител и титулярен глава на англиканската църква.

Нека отново да подчертаем: Христос е единственият истински глава на Своята църква и ние възнамеряваме да се придържаме към тази жизненоважна истина във всички наши събирания. По тази изключителна причина не можем да приемем и няма да се съгласим с натрапчивите ограничения, които държавните служители сега искат да наложат на нашите събрания. Ние даваме този отговор без злоба и не от сърце, което се бунтува или иска да се бори с някого (1 Тимотей 2: 1–8; 1 Петър 2: 13–17), но с отрезвяващо съзнание, че трябва да отговорим на Господ Исус за служението, което Той ни е дал като пастири на Неговото скъпоценно стадо.

На правителствените служители ние с уважение казваме с думите на апостолите: „Дали е правилно пред Бога да се вслушваме по-скоро в теб, отколкото в Бога, ти ще бъдеш съдията“ (Деяния 4:19). И нашият твърд отговор на този въпрос е същият като на апостолите: „Ние трябва да се покоряваме на Бога, а не на хората“ (Деяния 5:29).

Нашата молитва е всяко истинска християнска общност заедно с нас твърдо да се придържа към заповедите на нашия Господ, както християните са правили през вековете.
Допълнение

Старейшините на църквата „Грейс“ разсъдиха и независимо един от друг приеха да изпълняваме първоначалната правителствена заповед за ограничения, но не защото вярвахме, че държавата има право да казва на църквите кога, дали или как да се покланят. Нека бъде ясно: ние вярваме, че първите заповеди на държавата за ограничения в същността си са незаконна намеса на държавната власт в църковните дела, и до днес това е нашата вяра и нашето мнение. Тъй като обаче не бихме могли да знаем истинската сериозност на последиците от заразяване с вируса и тъй като се грижим за хората, както е правил и нашият Господ, ние вярваме, че опазването на общественото здраве и борбата срещу сериозни зарази е законна функция както на християните, така и на гражданското правителство. Затова ние доброволно спазихме първоначалните препоръки на нашето правителство. Разбира се, законно е християните да се въздържат от събранието на вярващите временно поради заболяване или непосредствена заплаха за общественото здраве.

Когато започна опустошителното ограничение за движение на хората, това поначало трябваше да бъде краткосрочна мярка за спиране на заразата с цел „изравняване на кривата“ – с други думи държавата искаше да забави скоростта на заразяване, за да гарантира, че болниците не са претоварени. И имаше ужасяващи прогнози за смъртта на голям брой хора. В светлината на тези фактори нашите пастори подкрепиха мерките, спазвайки насоките, издадени за църквите.

Но ние не отстъпихме духовната си власт на светското правителство. От самото начало казахме, че доброволното ни спазване на ограниченията може да се промени, ако те се вече не отговарят на посочената цел или ако политиците неправомерно се намесват в църковните дела или пък ако здравните служители добавят ограничения, чрез които биха се опитали да подкопаят мисията на църквата. Взехме решенията си с оглед на собствената ни отговорност. Ние просто се съобразихме с първоначалните изисквания и подкрепихме заповедите на здравните служители, като по този начин успокоихме и членовете на нашата църква; в това ние бяхме водени от желанието да действаме в изобилие от грижи и разумност (Филипяни 4: 5).

Но повече от двадесет седмици се намираме в условията на сурови ограничения. Очевидно е, че първоначалните прогнози за смъртта са грешни и че вирусът не е толкова опасен, колкото първоначално се е считало. И все пак, около четиридесет процента от годината измина, без църквата ни да има възможност да събере вярващите на едно място, както е обичайно за едно християнско събрание. Възможностите на пасторите да водят след себе си своите пасоми са силно ограничени. Единството и влиянието на църквата в обществото са застрашени. Възможността вярващите да служат на другите и да си служат един на друг е пропусната. И страданието на християните, които се безпокоят, страхуват се, изпаднали са в затруднение, немощни са или по друг начин се нуждаят от спешна нужда от общуване и насърчение, е увеличено отвъд всичко, което разумно би могло да се счита за справедливо или необходимо. Главните публични събития, планирани за 2021 г., вече са отменени, което е сигнал да това, че служителите се готвят да запазят ограниченията и през следващата година, а дори и след това. Този факт принуждава църквите да избират между ясната заповед на нашия Господ и заповедите на държавните служители. Следователно, следвайки властта на нашия Господ Исус Христос, ние с желание избираме да Му се покоряваме.


* Текстът представлява официално становище на Grace Community Church по въпроса и е взет от тяхната интернет страница. Преводът е направен от Свобода за всеки.

Публикувана в Блог
Петък, 20 Ноември 2015 15:39

Какво е „църква“?

church Този въпрос е толкова неуместен, някой би си казал, и би се учудил защо ли въобще захващам тема, която и на децата е ясна, да не говорим на вярващите християни и на читателите на този блог. И аз самият съм убеден, че четящите тук много добре знаят какво е църквата. Въпреки това реших да споделя някои свои мисли, като много се надявам, че те все пак ще внесат някаква допълнителна яснота по въпроса. В разсъжденията си тук искам да обърна внимание на два момента: каква е употребата на думата „църква“ в библията и какво е нейното значение, и на второ място – какво днес трябва да разбираме под думата „църква“ в ежедневния ни църковен живот като християни.

Подтик за разсъжденията ми по темата бе един разговор отпреди няколко дена с няколко англикани, които всячески ме убеждаваха, че думата „църква“, като превод на гръцката „еклезия“, може да има само христологично значение, включително в Стария Завет. Разбира се, аз отговорих, че в Стария Завет имаме случаи на употреба на думата „църква“ (в случая разговаряхме за английския термин church, за немския му паралел Kirche и за френската église), която съдържа христологично значение в себе си, т.е. значение, където може да се открие Христовата старозаветна Църква в събранието на вярващите (преди всичко старозаветните пророци и патриарси), които са вярвали в истинския Бог и вярата им, макар и в смътна форма, е отразявала и очакването (предвкусването) на Христовата изкупителна жертва на Кръста. Същевременно им обърнах внимание, че в действителност по-често думата „църква“, както тя се среща в Старозаветните и Новозаветните книги, не означава „събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват“, а има различни други значения, които в никакъв случай не я свързват с Христос или с Христовите последователи.

Ще спомена няколко случая на употреба на думата в отделни преводи на библията. Думата „еклезия“, в различните й преводи (в случая разглеждам само древните гръцки, и по-точно Септуагинта, и няколко английски, немски и френски библии), се среща доста често и най-общото й значение е „събрание, сбирка, среща“. За какво точно събрание или сбирка става въпрос става ясно, само като се разгледа по-широкия контекст на употребата на думата (т.е. цялостния контекст на дадения библейски откъс или на други извънбиблейски източници и данни). В Старозаветните книги на Септуагинта „еклезия“ например се среща във Второзаконие 23:2-3, 23:9; Съдии, 21:8; 1Самуил (1Царства в православната библия), 19:20; 1Царства (3Царства у православните), 8:56; 2Хроники (2Паралипоменон у православните), 6:3; Неемия, 5:7; Иудит, 6:16; 1Макавейска, 3:13; Псалом 25:5; Премъдрост Сирахова, 23:24, 26:5, 50:20; Йоил, 2:16; Плач Йеремиев, 1:10, и още много други (обръщам внимание, че тук използвам и някои т.нар. „неканонични“ библейски книги, които съставляват канона на православната и на католическата библия, в случая това са 1Макавейска и Премъдрост Сирахова). Във всички тези случаи значението на думата е „събрание, сбирка на хора на едно място“ без никаква връзка с отношението им към Бога. В отделните преводи на посочените тук стихове думата „еклезия“ се превежда различно, напр. в библията на Крал Джеймс тя е предадена като “congregation”, “assembly”, “company” и дори“band“ със значение „група хора“. По подобен начин тя се превежда и в други преводни издания на библията.

Същевременно можем да видим, че на мястото на гръцката „еклезия“ в редица преводи се използва и думата „църква“ (в нашия случай разглеждаме church,Kirche, église, според както са употребени в съответните английски, немски и френски преводи). Латинската Вулгата съдържа 164 случая на употреба на ecclesia, от тях 50 в Стария и 114 в Новия завет; Лутер в своята библия от 1545 г. употребява Kirche 15 пъти в Старозаветните книги, а в Новозаветните въобще не я използва, там той употребява Gemeinde (общност, събрание, община); за сравнение ще посоча, че в изданието на лутеровата библия от 1912 г. думата Kircheизобщо не се среща в цялата библия: навсякъде в нея е употребена думата Gemeinde; подобни свободни употреби на думи за гръцката еклезия се срещат и в много други преводи, напр. във френското издание по Darby-библията от 1885 г. думата „църква“ (église) не се среща в цялата библия (и в самата Darby-Bibleна английски думата „църква“ не се среща никъде в цялата библия!), докато в другоавторитетно френско издание, това на Louis Segond от 1910 г. в Стария завет се употребява изключително думата „събрание, сбирка“ (assemblée), а в Новия редовно се употребява „църква“ (église).

За отбелязване е, че във всички български преводи на библията, както православни, така и протестантски, думата „църква“ се среща само в Новия завет: в Старозаветните текстове гръцката „еклезия“ е преведена на български (а преди това и на старобългарски/църконославянски) според съответното конкретно значение на „еклезия“ в дадения контекст, т.е. като събрание, сбирка, група, община.

Всички тези примери посочват, че употребата на думи, съответстващи на гръцката еклезия в различните библейски стихове, се извършва според предпочитанията на преводачите, а не според едни или други тълкувания на текста като сочещи към Христос (т.е. имащи христологичен смисъл). За библейските преводачи и тълковници важен е бил смисълът на гръцката дума еклезия, означаваща „събрание, сбирка“, е не дали тя има връзка с някакви христологични тълкувания. В Новия завет употребата на еклезия продължава да следва старите значения на гръцката дума (събрание, сбирка), като същевременно в редица Новозаветни стихове ясно се откроява и нейният евангелски смисъл: събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват. Тъкмо Новият завет ни дава и последващото разбиране за Църквата като богочовешки организъм, който има небесни и земни измерения и който в земното си съществуване е тъкмо събранието на вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля.

Тук идват и разсъжденията ми по втория поставен от мен по-горе въпрос: какво разбираме днес под църква в живота ни като вярващи християни. Щом Църквата е събранието на вярващите в Господа, които в своя живот като Негови последователи Го следват и носят своя кръст (според както сам Христос иска от нас), значи нея можем да я видим там, където на едно място се събират тъкмо такива вярващи: събранието на тези вярващи е Църквата (разбира се, за православни и католици тя включва и починалите в Христа, за които Църквата се моли). Историята на християнството, обаче, ни е оставила за наследство редица неправилни практики и разбирания за Църквата, които едва в последно време се схващат в тяхната пълнота и се търсят пътища за преодоляване на заблудите от миналото. Известно ни е, че мнозина християни в предходните столетия бяха убедени, че мисията на Църквата се изпълнява само от кръстоносните походи, с меча в едната ръка и кръста в другата; че християни могат да бъдат само белите хора, а всички останали раси са диви, трябва да бъдат облагородявани и трябва да приемат нашето християнство; че даването на свобода на негрите или на селяните (например в страните, където крепостничеството е продължавало с векове) е изключително небогоугодно дело (можем да намерим голямо количество молитви от онези времена, в които се виждат разбиранията на християните по всички тези въпроси), и т.н. – примери могат да се посочат със стотици. И тъй, през последните няколко десетилетия немалко заблуди от миналото бяха преодолени. Но редица неправилни разбирания за Църквата (или църквата като местно проявление на едната Църква) продължават и до днес.

Една от тези заблуди е учението на редица християнски общини, че само те са истинската Църква и всички останали грешат, т.е. че те или съвсем са отпаднали от нея или пък се заблуждават и са изпаднали в ерес. Не е нужно да ходим далече, за да видим примери за подобни разбирания. Друго, по-изтънчено разбиране за Църквата е това, че християнските общности считат, че в границите на Църквата са всички онези, които принадлежат (най-често по кръщение) към съответната общност, например, всички католици, принадлежащи към съответни католически общини, в своите събрания съставляват Църквата (т.е. те са Църквата), защото само католическата църква е истинската, а всички останали са отпаднали от нея (като едни, например протестантите, са отпаднали повече, а други, например православните, са отпаднали по-малко, считат католиците); за православните всички, които са в отделните православни църкви, съставляват Църквата, а другите, неправославните, също в една или друга степен са отпаднали от нея, едни, като католиците, по-малко, други, като протестантите, повече; по подобен начин и отношението на протестантските общини към католици и православни също изразява конкретни идеи за това кой е в Църквата и кой не е.

Мисля, че читателят вече се досеща към какво водят разсъжденията ми, но за да бъдем ясни и за всеки друг, който случайно би прочел тук в този блог, ще спомена най-главното. От опита ми в редица православни общини в няколко т.нар. „православни страни“, където съм прекарал по-дълъг или по-кратък период на общуване с вярващите в храмовете, съм забелязал, че сред енориашите, особено онези, които само се водят енориаши, но идват на църква веднъж-дваж на годината, има и такива, които в действителност не принадлежат към Църквата. Някой ще се каже: откъде накъде Кожухаров ще знае дали те принадлежат към нея или не – само Бог знае. И напълно се съгласявам с последното: единствен Бог вижда в сърцето на човека и знае кой е Негов последовател и кой е отстъпил от Благата му Вест. А щом Бог вижда в сърцето, значи Той със сигурност знае, че онези християни, които само по име са такива, но не изповядват Христа и не Го следват в живота си, носейки своя кръст, не са в Неговата Църква. Следователно старата максима, че щом си се родил и си кръстен в дадена църква, значи ти си в нея и си член на Тялото Христово, трябва да бъде преосмислена и всеки християнин да си каже: член съм на Църквата само дотолкова, доколкото правилно вярвам и правилно изповядвам вярата си, т.е. върша благодатни дела на вярата, което ме прави Христов последовател, а не само Христов вярващ, при което вярата и изповядването й се извършват в събранието на вярващи като мен, които също вярват и се подвизават във вярата си според Христовите заповеди. Защото Църквата е събранието на вярващите в Христос: Църквата не е отделният християнин, нито пък една цяла църковна община, да речем, католическата: тя като цяло не може да е Църквата, в Църквата са само онези нейни членове, в чието сърце Бог вижда вярата и делата на вярата на християнина.

Ето защо призивът ми е често да се вглеждаме в себе си, да търсим признаците, които ни правят членове на Църквата и да се борим срещу заблудите, които ни отдалечават от нея и от Бога. Ако ние успяваме (или преуспяваме) във вярата си и в следването на Господа, то сме длъжни и другите да подтикваме към същото, т.е. да подканяме и онези, които не са в нашата „църква“ (общността на действително вярващи и действително следващи Христа), да се присъединят към нея, но не като просто станат членове на общината, а като с вярата и живота си станат членове на Божия народ. Ето това е Църквата: вярващите в Христос, които Го следват и в чиито сърца Той вижда вярата и делата им, чрез които се прославя Небесния наш Отец (алюзия към Мат. 5:16).

Разбира се, поради ограниченото място тук не се впускам в други подробности, свързани с въпроса за това кой е член на Христовото Тяло, на Църквата. Тук изпускам въпроса за избраните, за съотношението между вяра и дела, за движението на вярващия към обожение (теозис) и спасение като лично усилие и като общинен акт на вярата, за действието на Божията благодат, и т.н. – този въпроси имат преди всичко богословски характер и тяхното изясняване не е тема на един блог. Но мисля, че чрез горните разсъждения до някаква степен косвено засягам и отделни аспекти на тези въпроси. Апелът ми е да се подвизаваме и да търсим Божието уверение, че Той ни е приел в Църквата Си, а не да свързваме членството си в нея само чрез принадлежността ни към една или друга църковна община или едно или друго църковно събрание.
Публикувана в Блог