{loadposition user10}
За състоянието на свободата на съвестта и избора на религия в България днес, най-добра представа можем да добием, ако хвърлим поглед назад във времето и разгледаме едно значително религиозно движение, възникнало сред народа ни през време на Тоталитарната власт (1944-1989 г.). Неговите предпоставки, същност и факт на поява свидетелстват за определени достойнства в нацията ни и редица недостойнства у управляващите.
Религиозна конверсия сред Българите
През последните десетилетия на ХХ в. (1980-2000 г.) в България набра скорост и доби изключителни по мащабните си размери едно грандиозно разтърсване в областта на религията и вярата в Бога. Можем да го наречем “Голямото религиозно раздвижване сред Българите от края на ХХ и началото на ХХІ в.” То е свързано с факта на събуждане на неочакван интерес сред народа ни и обръщане към християнската вяра, при това в нейния протестантско-евангелски тип. Най-странното е, че това стана в една силно светска и твърде атеистизирана държава, каквато беше България по онова време – тук, където натискът на комунистическата власт задушаваше всякакви форми на свободно мислене и съпротива. Това движение се изяви под форма на масово стичане на хора от всякакви възрасти в средите на българските протестанти, някои от които (като Божиите църкви) бяха ъндърграунд–явление по онова време.
Легално или не, протестантите бяха твърде активни и действени. Млади и стари смело разискваха помежду си за Бога – Христос и Библията, като открито споделяха и проповядваха Евангелието; раздаваха Библии и брошури навсякъде – в автобуси, магазини, заведения за хранене, в учреждения и даже по дискотеки, без страх от санкции, канейки познати и непознати на сбирките си.
Причини за появата на този феномен
Те са много и различни. Но основно може да го обясним с ефекта на бумеранга, завръщащ се след като е хвърлен в дадена посока или с натегнатата пружина, неконтролируемо отскачаща, след натиска. Точно това се получи в съзнанието и душите на сънародниците ни в резултат на продължително потискане на свободата на съвестта и вярата, вследствие на държавния и политически терор у нас за десетилетия на комунистическа диктатура. Така вероятно напрежението, породено от тоталитарно-психологическия натиск можа да се отпуши в едно непредвидено и не съвсем осъзнато дисидентско движение от религиозен тип. То се изяви в затваряне на хората в света на религиозното, на личното общуване с Божеството, на молитвата, вярата и заниманията с метафизичния, отвъден свят, напук на широко прокламирания от БКП и управлението й атеизъм, Дарвинова теория и Комунистическа идеология като единствено правилни схващания.
Хората се събираха в евангелските общности, където споделяха и разпространяваха вижданията и вярата си, въпреки потискането на всякаква религиозност и свобода от страна на властта. Това движение придоби белези на национална субкултура. Жените преставаха да носят панталони или къси поли, оскъдно облекло и задължително започнаха да загъват косите си в покривала – забрадки, шалове и тюрбани (далеч преди появата на тази мода в Европа). Мъжете се подстригваха късо, не пушеха и спираха всякакъв алкохол, неприлично и фриволно държание на публично място, флиртуване и пр. В евангелските среди се създадоха собствени песни, написаха се книги (макар и “самиздат”), появиха се истории и присъщите тям епос и герои.
Какъвто и да е бил броят на вярващите, тяхното влияние беше изключително “заразително” и завладяващо. Оттогава в разговорния език се появиха типично евангелските изрази: “Бог с теб”, “Бог да те благослови”, “Слава на Бога (вм. `слава Богу`)”; “Ще се моля за теб” и “Бог си знае работата”, както и понятието харизма, харизматичност (типично християнско-богословски изрази).
Това е може би единственият масов идейно-духовен и религиозно-културен феномен след 9.ІХ.1944 г., възникнал спонтанно отдолу, сред населението, т.е. който не е бил нито предизвикан, нито организиран, насочван или контролиран от властта. Напротив, той възникна и се появи, въпреки нея, без нейно съдействие, независимо от натиска и насилието от нейна страна, като не съвсем осъзната форма на протест и несъгласие с тиранията; като борба за свободно изразяване, за автономен, неманипулиран и неопределян от никого другиго, освен от тях самите, избор на интереси, вярвания и въжделения.
Обхват на явлението
За размерите му можем да добием представа от факта, че у нас днес едва ли има човек, който поне веднъж да не е чул благата вест от протестант (1980-2005г.), да не е присъствал на масова евангелизация по стадиони, концертни зали или площади (за периода 1989-1995г.), да не е гледал телевизионно- или да не е слушал радиопредаване с проповедници, или пък изобщо да не е бил канен от евангелисти на богослужения… Евангелски мисионери и последователи (т.нар. “църкви”) проникнаха и образуваха групи навсякъде – сред арменци, руснаци, роми, помаци и дори в най-отдалечените турски махали по планини и паланки… Даже и през евангелските събрания да са минали “само” 1 млн. българи или 500 000 и дори 200 000 души, пак за 8 млн. България, след 36 г. на упорита атеистична пропаганда, гонение над вярващи и терор, това е една твърде, твърде значителна цифра… На нея, като на фундаментално събитие от нашата най-нова история, социолози, културолози и политолози би трябвало да обърнат по-сериозно внимание, като към най-масовото спонтанно народно явление за последния половин век у нас, при това през време на тоталитарна диктатура.
Мерките от властта
Изключителната активност на протестантите естествено предизвика остра реакция от страна на властимaщите. Църковна милиция, орган на Комитета по изповеданията към ДС, нахлуваше в частните събрания по домове на евангелисти и ги разтурваше, отвеждаше в участъците миряни и водачи, разпитваха ги и ги изнудваха да се откажат, задържаха документите им и конфискуваха религиозна литература. Проведе се още една кампания (последна) на пасторски процеси; имаше интернирани духовни водачи и на места дори физическо насилие над непокорните.
С това обаче, не само че не успяха да задушат това движение, но и пламъкът на евангелската активност и съпротива на властта още по-силно се разгоря, ехото от милиционерските и съдебни изстъпления прехвърли българските граници и съвсем естествено смути политици-партийци и пр. функционери в държавния апарат. Това движение и реакцията срещу него предизвикаха сътресения в цялото ни общество. Може да се каже, че те до известна степен са били предвестник на събитията от 10.ХІ.1989 г. Оттогава насетне започна и истинската, вече осъзната идейна съпротива на мислещите, на хората на духовността и свободния дух срещу тоталитарното самодържавие и произвол, продължаващи до днес.
Последица от необявената война на властта срещу евангелското движение е и следният факт:
Въпреки своята широкообхватност, това явление не може да бъде открито по страниците на научни изследвания и конференции. Академичните институции и официални политически среди у нас пазят упорито и дискретно мълчание за него. От това можем да си направим някои изводи. Напр., че:
1. И след 1989 г. във висшите коридори на властта (и науката) управляват същия тип хора, какъвто и допреди това. За тях това явление беше опасност по онова време, опасност е и сега и понеже те не са се променили, преследват жестоко всекиго, когото не могат да контролират. Затова и досега не секва тихата им война срещу евангелистите.
2. Тъй като от същите среди в значителна степен зависи и декларирането, и гарантирането, и спазването на религиозните свободи на българите, както до 1989 г. свободата на съвестта беше потискана и ограничавана, така това става и сега (2005 г.).
3. Самите протестантски среди явно не са достатъчно активни и упорити в това да афишират и заявят себе си – своята тежест и значимост за българското общество през последните 25 г.
Кратка свобода след 1989 г.
На теория през тази година падна Тоталитарния режим в България. Практиката обаче показа друго. Че под прикрита форма това диктаторско управление успя да се съхрани и да оцелее, като днес то продължава да управлява и да определя в основни линии политиката и цялостното културно и икономическо състояние на страната и народа ни.
В първите години на официално афишираната “свобода” за пред света трябваше да има външни примери на гражданска активност и независимост. Затова демонстрациите и протестите тогава не бяха смущавани от полицейски контрол или кметски ограничения и станаха често явление. Граждани създадоха “Градът на истината” в центъра на София и др. градове, където на палатки прекарваха дни наред, открито критикувайки и хулейки управлението на БКП, струпвайки огромна камара от боклуци – стари соц-символи – книги, бюстове, лозунги. През 1990 г. някои от тях (с помощта на провокатори от ДС) дори подпалиха Партийния дом.
По същото време (1989-1991 г.) чуждестранни протестантски мисионери вече без ограничения започнаха да прииждат в България. Всички те организираха масови събрания (евангелизации) по църкви, концертни зали, площади и стадиони (Джони Нойер, Луис Палау, Улф Екман), където се стекоха допълнително десетки хиляди хора. Ако прегледаме пресата от онова време, ще открием множество отзиви – интервюта и дори похвални статии за п-р П. Игнатов, Кр. Аначков, В. Вирчев и др. Обществото тогава беше изумено от този масов наплив на хора и най-вече от етичното поведение на младите, които пееха песни, говореха за духовното извисяване и изоставяне на греха и неморалния живот.
Системата отвръща на удара
През 1992 г. обаче, добрите отзиви за тези масови протестантски събрания, станали известни из цялата страна, внезапно секнаха и бяха изместени от изцяло отрицателни. Сякаш като по команда в тези общности започнаха да се извършват “самоубийства”, “убийства”, “отвличане на деца”, “оргии”, “разпространение на наркотици” и пр. сеанси… Разбира се, всичко това се случваше само по страниците на вестници и списания, както и в БТ – новините. Години по-късно (1994 г.) Национална следствена служба ще признае, че до момента няма нито един случай на доказана връзка между самоубийство и евангелска проповед (както и с останалите новинарски обвинения)… Но медийните балони и слухове свършиха своята работа, дискредитирайки това раздвижване, оклеветявайки и нанасяйки позорни петна върху достойнството на протестантите… Някой беше казал: “Дай ми банките и медиите на една страна и аз фактически държа властта в нея”… Така се създаде целенасочено негативна нагласа срещу евангелистите, а в съзнанието на масовия читател се внуши, че щом не са православни, това са… “страшни сектанти”. Днес, може би най-ужасяващото медийно плашило у нас са именно “сектите” и техните членове…
Зад тази твърде добре премерена и великолепно организирана мащабна кампания срещу най-мощното народно движение за свобода и самоопределение, очевидно стоят държавни и парадържавни институции и органи (на старата власт, която всъщност не си е отивала), както и хора с високо държавно-административно положение – влияние, власт и пари. А извършеното от тях е било добре планирано и разработено стратегически действие, с цел да бъде задушен или поне максимално париран и неутрализиран народния порив на организирана съпротива и борба за свобода и независим живот.
Дори ако погледнем законодателството оттогава досега, ще открием не разпоредби, които стимулират свободния избор и независима воля на хората, според демократичните принципи, а точно обратно – такива, които да поставят под контрол и максимално да ги ограничат (точно както биха направили комунистите и преди 1989 г.). Примерите със ЗЛС, чл. 133А (1994 г.), ЗСНЦ (2001 г.) и особено с новия ЗИ (2002 г.) красноречиво го доказват. Казано с други думи, от 1944 г. до момента не “гарант”, а най-голяма заплаха за гражданските, политически и религиозни свободи в България си остава политическата държавно-административна власт.
Значение на “раздвижването”
Противно на редица твърдения, у нас все пак е имало дисидентско движение – своеобразна съпротива срещу диктата на комунистическата власт, макар и в нетипичната му форма – религиозна. Безспорно, то е било донякъде катализатор и на политическото и културно пробуждане, чийто първообраз се водят, че са “Екогласност” и “Подкрепа”. Така българските протестанти определено имат своя принос за проникване на демократични идеи и свободно мислене сред българското общество. Похвално е, и че въпросното възродително верско-религиозно движение е автономен, самостоятелен, спонтанно възникнал сред българския народ акт, а не дирижирано или зададено “отгоре” поведение и директива. То, също така, не възникна като плод на сродни движения в Европа, сиреч не е било предизвикано отвън.
По онова време нямаше информация за подобни разтърсвания в Източна Европа – Русия, Украйна или другаде, които да са ни вдъхновили да сторим и ние същото. Освен това, спокойно можем да кажем, че в никоя друга страна от Източния блок конверсията към протестантизма не е придобивала такива широки (съотнесено към броя на населението) и стихийни размери. Подобно нещо не е имало нито в Югославия, Румъния, Унгария, Чехословакия или Полша, досежно тяхната история и културни особености. Полша е бастион на католицизма, а до 60-80% от Унгария и Чехия-Словакия също. Последните три имат и историческо протестантско население от 2-4 млн. (лютерани, реформати и хусисти), затова пропагандиране на протестантски идеи там не би имало успех. Бивша Югославия пък, след 1945 г, имаше статут на политически необвързана държава и връзките й със Запада не бяха насилствено прекъсвани през Студената война, както у нас; населението й се радваше на относителни свобода и икономически просперитет; Православната църква там не беше дискредитирана, нито населението разочаровано от нея, както от нашата по същото време.
Затова в съседна Сърбия и Черна гора и до днес няма особен интерес към Протестантизма (в Хърватия, Словения и Босна, католически и мюсюлмански земи – също). В съседни Румъния и Република Македония като че ли протестантските раздвижвания приличат на нашите, макар и не така мащабни. Но исторически тези два народа до неотдавна (първия до нач. на ХІХ, а втория до средата на ХХ в.) са били един народ с нашия. Така манталитета и умонастроенията им е логично да са сходни с нашите, което обяснява и подобните процеси там.
Във всеки случай, описаният обществен дисидентски феномен в България има и още една по-широка последица. Макар и спънат до известна степен и ограничаван от страна на властта като идейно-духовно раздвижване от Християнско-протестантски тип, той предизвика активизиране и събуждане на интереса на хората не само към евангелизма, но и към българското православие, и българския католицизъм – към християнството въобще. За добро или за зло, това духовно-идейно разбуждане рефлектира и в цялостно повишен интерес към религията изобщо – към исляма в частност и към други религиозни движения.
Заключение
И така, от 1944 г. до днес свободата на съвестта и правото за избор на религия не са на почит у нас, а са твърде потиснати и ограничени. Такова статукво обаче логично предизвиква реакция в народа ни и натрупаното напрежение избива в масово обръщане на българите към протестантската вяра. Тя явно носи в себе си духа на демократична мисъл и свобода на самоопределението от времето на Реформацията и Европейското Просвещение, почувствани и възприети от хората. Така “голямото религиозно раздвижване в България” се явява като едно дисидентско движение срещу Тоталитаризма, ставайки предвестник на 10 ноември; движение, което не можа нито да бъде задушено, нито овладяно от комунистите. Последните обаче – старата (и нова) власт поведоха полускрита-полуявна война срещу това религиозно възраждане, употребявайки медийната пропагандна машина за оклеветяване, както и всякакви законови, подзаконови и без-законови ограничения на свободата на мисълта и правото на религия на българските граждани.
За момента, в тази битка като че ли печелят те – държавната и политическата класа от времето на Тоталитаризма. 2007 г. обаче наближава и времето им е ограничено. А за нас е важно как точно ще влезем в Европа – като обезправена рая или като достойни християни, способни да се борят за идеалите и правата си; извоювали свободата на съвестта и независимостта си. Има достатъчно начини, със средствата на закона все пак, битката да бъде спечелена от прогресивните сили – от желаещите свобода и демократично самоопределение. Но това зависи от нас самите – от способността ни да повярваме в себе си – в това, че мотивирано, целенасочено и последователно можем в единство да “вземем” свободата си и в името на Бога да я пазим от посегателства. Винаги има шанс това да стане, ако има и смели хора, посветени, непоколебими и самопожертвователни.
София, април 2005 г.
Велислав Г. Алтънов е завършил през 1996 г. СУ “Св. Климент Охридски” със степен Магистър по богословие, специализирал културология. От 1997 г. е преподавател във ВЕБИ (Висшия протестантски институт), гр. София по различни богословски и културологични дисциплини. Съосновател е на неформалната “Движение за религиозно равноправие и веротърпимост” и формалните организации НХМФ “Приятели на Иисус Христос” и “Млада България”, членувал е в “Българско дружество за насърчение и защита на религиозната свобода”; сътрудничи на Фондации “Толерантност” и БХК. Публикувал е свои изследвания и научни статии в Християнски и светски издания, някои от които “България между Европа и Русия”, “Заветът на Митрополит Методий Кусевич”, сп. “Българско богословие”, сп. “Разум”. Презвитер е в икуменическата Християнска вселенска и апостолска църква.
