{loadposition user10}
Есхатологията дълго време бе пренебрегвана от съвременното богословие. Дръзката фраза на Ернст Трьолч: “Отделът по въпросите на есхатологията в по-голямата си част е вече закрит” бе особено характерна за цялата либерална традиция, още от времето на Просвещението. Това пренебрежение към есхатологическите въпроси не е напълно преодоляно и в съвременната мисъл. Все още в някои среди на есхатологията се гледа като на старомодна останка от отдавна забравено минало. Самата тема се отбягва или безцеремонно се отхвърля като илюзорна и неуместна.
Съвременният човек не се интересува от последните събития. Това пренебрежително отношение неотдавна се подсили от появата на богословския екзистенциализъм. Екзистенциализмът сам обявява себе си за есхатологично учение. Но това е очевидна злоупотреба с понятията. Екзистенциалистичното тълкувание затваря есхатологията вътре в човека. Всъщност тя се разтваря в непосредствеността на личните решения. В някакъв смисъл, съвременният богословски екзистенциализъм не е нещо повече от една свежа вариация на старата пиетистка тема. В края на краищата, той води до пълна де-историзация на християнската вяра. Историческите събития се засенчват от събитията във вътрешния живот. Самата Библия се използва като книга от притчи и примери. Историята не е нищо повече от една преходна рамка. Вечността може да се срещне и вкуси по всяко време. Историята престава да бъде богословски проблем.
От друга страна, именно в последните няколко десетилетия дълбинната историчност на християнската вяра бе подложена на преоценка и бе препотвърдена от различните направления в съвременното богословие. Това беше важна промяна в богословското мислене. Всъщност това бе връщане към библейската вяра. Разбира се, в Библията не може да се открие разработена “философия на историята”. Но в Библията има един цялостен поглед към историята, една разгърната перспектива на времето, бягащо от “началото” към “края” и водено от всемогъщата воля на Бога към изпълнението на Неговата крайна цел.
Християнската вяра е преди всичко покорно свидетелство за великите Божии дела в историята, които достигат връхната си точка “в тези последни дни”, в пришествието Христово и в Неговата изкупителна победа. Следователно, християнското богословие трябва да се изгражда като “богословие на историята”. Християнската вяра е основана на събития, а не на идеи. Самият Символ на вярата е историческо свидетелство за спасителните и изкупителни събития, които се схващат от вярата като велики Божии дела.
***
Това възстановяване на историческото измерение на християнската вяра възвръща есхатологичната тематика във фокуса на богословския размисъл. И Библията и Символа на вярата насочват към бъдещето. Според едно неотдавнашно определение, гръцката философия не успява да се отскубне от “властта на миналото”. Категорията “бъдеще” е твърде чужда на гръцката версия за историята. Историята се разбирала като движение в кръг, с неминуемо връщане към първоначалното положение, от което започва едно ново повторение на събития. В противоположност на това, библейският възглед се отваря към бъдещето, в което ще се разкрият и осъществят нови неща. И крайното осъществяване на Божествената цел се открива в бъдещето, отвъд което не може да продължи никакво движение на времето – едно състояние на завършеност.
Според остроумния израз на Балтазар, “есхатологията е “окото на урагана” в съвременното ни богословие” (Hans Urs von Balthasar, “Eschatologie,” Fragen der Theologie Heute. Feiner, Trütsch, Böckle, editors (Zürich: Köln, 1958), pp. 493-421). Наистина, в този “сложен възел” се пресичат и заплетено се втъкават всички направления на богословската мисъл. Есхатологията не може да се разглежда като особена тема, като отделен пункт на вероучението. Тя може да бъде разбрана само в цялостната перспектива на християнската вяра. Характерно за съвременната богословска мисъл е именно преоткриването на есхатологичното измерение на християнската вяра. Всички догмати на вярата имат есхатологично подзначение. Не съществува общ консенсус относно “последните неща” в съвременното богословие. По-скоро има остър сблъсък на мнения и гледни точки. Но също така, налице е едно ново разширяване на перспективата. Приносът на Емил Брунер към настоящата дискусия бе едновременно предизвикателен и градивен. Неговото богословие е богословие на надеждата и очакването, както подобава на един представител на протестантската традиция. Богословието му е вътрешно ориентирано към “последните събития”. Все пак, по много от проблемите неговите виждания са ограничени от главните му богословски презумпции. Наистина, неговото богословие отразява личния му опит във вярата.
Защо “край”?
Тайната на последните неща е основана в първоначалния парадокс на Сътворението. Според Брунер, терминът “Сътворение” в неговата библейска употреба не показва начина, по който светът всъщност е започнал да съществува, а само върховното господство на Бога. В акта на Сътворението Бог създава нещо напълно различно от Себе Си, нещо “противоположно” на Себе Си. Следователно, тварният свят има свой собствен начин на съществуване – вторичен, подчинен, зависим и все пак действителен и истински в своята собствена природа. Брунер се изразява ясно по този въпрос: “Светът, който не е Бог, съществува заедно (паралелно) с Него.” По такъв начин, самото съществуване на света предполага в определена степен едно самоналожено “ограничение” от страна на Бога, Негов kenosis, който достига своя връх в Христовия Кръст. Бог, така да се каже, отделя място за съществуването на нещо различно. Светът е “извикан към съществуване” за една цел – да яви Божията слава.
***
Историята, очевидно, не е нищо друго освен временен и преходен етап в човешката съдба. Човекът е призван към “вечността”, а не към “историята”. Ето защо, “историята” трябва да дойде до своя завършек, до своя край. Но историята е също е етап на растеж – пшеницата и плевелите израстват заедно и тяхното крайно разделяне е отложено до Деня на жътвата. Плевелите наистина растат бързо и буйно. Но и пшеницата също расте. Иначе нямаше да има възможност за никаква жътва, освен на плевелите. Наистина, историята узрява не само за съд, но и за крайното си осъществяване. При това, Христос действа в историята и сега. Брунер не зачита, пренебрегва това измерение на християнската история. Според неговото гледище, християнската история е , така да се каже, “атомизирана” (разпада се на атоми). Тя е просто поредица от човешки екзистенциални действия, и колкото и да е странно, Брунер е склонен да сближава и обединява само отрицателните действия, делата на бунт и противопоставяне. Но Църквата не е съвкупност от единични действия, а “тяло”, тяло Христово. Христос присъства в Църквата не само като обект на вярата и познанието, но и като неин Глава. В действителност, Той царува и управлява. Така се осигурява идентичността и непрекъснатостта на съществуването на Църквата през вековете. А според схващането на Брунер, Христос е извън историята или над нея. Той е дошъл веднъж, в миналото. И ще дойде отново, в бъдещето. Но присъства ли Той истински и сега, в настоящето, освен чрез спомена за миналото и надеждата за бъдещето, а и в “метаисторичните” дела на вярата? Творението, според Брунер, има свой собствен начин на съществуване. Но то не е нещо повече от “среда” на Божественото откровение. То, така да се каже, трябва да бъде прозрачно за Божествената светлина и слава. И това странно ни напомня за платоническия гносис на Ориген и неговите различни последователи. Цялата история се свежда до диалектика на вечно и временно. Ключовият термин на Брунер е “иносказание”.
Второто Пришествие
Понятието за “края” – за пълния край – е парадоксално понятие. “Краят” принадлежи на веригата или поредицата от събития, но едновременно с това я разкъсва. Той е едновременно “събитие” и “краят на всички събития”. “Краят” принадлежи към измерението на историята и все пак премахва цялото това измерение. Понятието за “началото” – за първото и пълно начало – е също така парадоксално. Както пише св. Василий Велики, “началото на времето не е още време, а именно негово начало” (Hexaem. 1.6). То е “миг”, но и повече от миг.
За бъдещето можем да говорим само чрез образи и притчи. Такъв е езикът на Свещеното Писание. Тази образност не може да се разшифрова с точност и не трябва да се разбира буквално. Но и в никакъв случай не бива просто и безцеремонно да се “демитологизира”. С това Брунер е съгласен. Очакваната Parousia (Второто Христово пришествие) трябва да се разбира като “събитие”. Не е възможно да си представим какво ще е това събитие. Трудно могат да се намерят по-добри символи и образи от използваните в Библията. “Каквато и форма да има това събитие, целият му смисъл е във факта, че то ще се случи.” (Brunner, Eternal Hope, p. 138). По този въпрос християнската kerygma (проповед) решително утвърждава: “последният изкупителен синтез има характер на събитие”. С други думи, Второто пришествие принадлежи към веригата от исторически “събития”, която то ще приключи и затвори. “Християнска вяра без очакване на Парусията е като стълба, която не води за никъде, но която свършва в пустотата.” Ако надмогнем сферата на образността, то ясно ще разберем: към нас идва Христос. Парусията е “завръщане”, така както е и радикална новост. “Последните събития” са съсредоточени в Личността на Христос. Краят ще настъпи “внезапно”. Но в някакъв смисъл, той се подготвя в историята. Както казва Брунер, “в историята на човека се разкриват напълно апокалиптични черти.” Тук той се отдава на метафизични спекулации. “Люлеенето на махалото става все по-бързо.” Това ускорение на времето в човешкия живот би могло да стигне до точка, от която да не може да продължи по-нататък. Историята просто внезапно ще се взриви. От друга страна, и в по-дълбок план, дисхармониите в човешкото съществуване постоянно нарастват: “разцеплението в човешкото съзнание се разширява”. Разбира се, тези предположения имат само спомагателна и хипотетична стойност. Брунер се опитва да сведе до съвременното съзнание парадоксалната идея за края. Но тези мисли отразяват неговия собствен поглед върху човешката реалност. Историята е почти готова да се взриви, тя е изпълнена и претоварена с неразгадани напрежения. Преди няколко години руският религиозен философ Владимир Ерн нарече човешката история “катастрофичен прогрес”, постоянно движение към края. Но все пак, краят трябва да дойде от горе, в Парусията. Съответно, той следва да бъде нещо повече от “катастрофа” или от свойствен и вътрешен “съд” – разкриване на свойствени противоречия и напрежения. Това ще бъде абсолютен Съд, Божи Съд.
Но какво е Съдът? Това е събитие, каквато е и Парусията. Това е последната среща между грешното човечество и Светия Бог. Преди всичко, това ще бъде последно разкриване и проявяване на истинското състояние на всеки човек и на човечеството като цяло. Нищо няма да остане скрито. По този начин, Съдът ще прекрати състоянието на безпорядък и неяснота, на неокончателност, според израза на Брунер, която е характерна за цялата човешка история. В светлината на Христос се разкрива последното и крайно “разграничение”. Това ще бъде последният и краен призив. Накрая, Божията воля трябва да се изпълни. В края на краищата, Божията воля трябва да се наложи с цялата си сила. Иначе, според израза на Брунер, “всеки разговор за отговорност е празно бърборене.” Наистина, човекът е надарен със свобода, но това не е свобода на безразличието. В своята същност, свободата на човека е отговорност – свобода да се приеме Божията воля. “Чиста свобода” могат да проповядват само атеисти. “От човека се очаква, на човека е поверено последващото завършване на решението, което Бог вече е взел относно него и за него.” (Ibid, p. 178). Съществува само една благоприятна възможност за човека – да се подчинява; няма истинска дилема. Целта и предназначението на човека са определени от Бога. Всичко това е напълно вярно. Но точно тук възниква обезпокоителният въпрос. Действително ли всички хора ще приемат Божията воля на Страшния Съд? Има ли място за радикално и необратимо съпротивление? Може ли човешкият бунт да продължи и след Съда? Може ли сътвореното същество, надарено със свобода, да упорства в отчуждението си от Бога, както до сега, за да следва своята собствена воля? Може ли подобно същество да продължи да “съществува” в състоянието на бунт и съпротива срещу спасителната Божия воля, вън от Божията спасителна цел? Възможно ли е за човека да упорства в бунта, въпреки Божия зов? Наистина ли библейската картина на отделянето – между овците и козлите – е последната дума за крайната човешка съдба? Какво е крайното състояние на тварната “свобода”? Какво означава, че накрая Божията воля трябва да се наложи и ще възтържествува? Това са особени и тревожни въпроси. Но те не могат да бъдат избегнати. Те не са предизвикани от интелектуално любопитство. Това са “екзистенциални” въпроси. Наистина, Страшният Съд е велика тайна, която не може и не бива да се рационализира, тайна, която превъзхожда всяко знание и разбиране. Но това е тайна на нашето собствено битие, от която не можем да избягаме, дори да не сполучим да я схванем или разберем чрез силата на разума. Брунер категорично отхвърля “ужасния теологумен” за двойно предопределение, като несъвместим с библейското съзнание. В Божия творчески план не съществува вечно разграничение. Бог зове всички хора към спасение; за спасение Той ги и сътворява. Спасението е единствената цел на Бога. Но главният парадокс все още не е решен. Проблемът е в това, дали тази единствена Божия цел ще бъде действително завършена в цялата й пълнота и изчерпателност, както се допуска и приема в теорията за всеобщото спасение, обосноваваща се и на библейски свидетелства? Брунер отхвърля учението за апокатастасиса като “опасна ерес”. Това е лъжовно учение. То предпоставя една лъжовна сигурност за човека – всички пътища водят до един и същи край, не съществува истинско напрежение, няма истинска опасност. И все пак, Брунер признава, че учението за опрощаващата благодат и оправданието чрез вяра логично води до идеята за всеобщото изкупление. Възможно ли е упорството на немощните твари да противостои или дори напълно да отхвърли волята на Всемогъщия Бог? Парадоксът може да бъде решен само диалектически – чрез вярата. Човекът на може да познава Бога теоретично. Той трябва да се довери на Неговата любов.
Забележително е, че Брунер обсъжда целия проблем изключително в перспективата на Божествената воля. Поради тази причина, той пропуска самата същност на парадокса. Той просто пренебрегва човешкия аспект на проблема. Наистина, “вечното проклятие” не е наложено от “разгневения Бог”. Бог не е творец на ада. “Проклятието” е самоналожено наказание, последицата и извода от непокорната съпротива на Бога и Неговата воля. Брунер допуска, че съществува реална възможност за проклятие и гибел. Опасно и погрешно е да се пренебрегва тази реална възможност. Но човек трябва да се надява, че тя никога няма да се осъществи. Самата надежда трябва да бъде реалистична и трезва.
При всички случаи, “спасението” включва обръщане, включва акта на вярата. То не може да се наложи насила никому. Тогава, по-убедително ли е първото решение? Разбира се, възможността за късно “обръщане” – “в единадесетия час” или дори по-късно – не може теоретично да се отхвърли, тъй като въздействието на Божествената любов е безкрайно. Но този шанс или възможност за обръщане пред Престола на Съдията Христос, седящ в слава, не може да се разглежда in abstracto, като общ случай. В края на краищата, въпросът за спасението, както и избора на вяра, е личен проблем, който може да се постави реши само в контекста на конкретно и индивидуално битие. Спасяват се или загиват личности. И всяка отделна личност трябва да се разглежда по отделно. Основната слабост в работата на Брунер е в това, че той винаги говори с общи понятия. Той винаги говори за човешкото състояние и никога за живи личности. За Брунер, проблемът за човека по същество е проблем за греховното състояние. Той се бои от всички “онтологични” категории. Да, човекът е грешник, но преди всичко той е човек. Вярно е, че истинската висота на човешката природа се прояви само в Христос, Който бе повече от човек и не само човек. Но в Христос на нас се дава не само опрощение, но също и сила да бъдем или да станем чеда Божии – т. е. да бъдем това, за което сме сътворени. Разбира се, Брунер признава, че вярващите могат да бъдат в общение с Бога още сега, в сегашния живот. Но след това идва смъртта. Имат ли значение тогава вярата и “битието в Христа”? Прекъсва ли смъртта общението с Христос, установено чрез вярата ( и разбира се, в тайнствата )? Вярно ли е, че човешкият живот е “битие за смърт”? Физическата смърт е граница на физическия живот. Но Брунер говори за смъртта на човешката личност, на “Аз”-а. Той твърди, че това е тайна, една непроницаема тайна, за която разумният човек не може да знае изобщо нищо. Но идеята за тази “смърт на личността” е не повече от едно метафизично предположение, произлизащо от определени философски предпоставки, и в никакъв случай datum (факт) от някакъв действителен или възможен опит, включително от опита на вярата. “Смъртта” на личността е само в отчуждението от Бога, но дори и в този случай тя не означава унищожение. В известен смисъл, смъртта означава разпадане на човешката личност, защото човек не е създаден, за да бъде нематериален. Телесната смърт отслабва целостта на човешката личност. Човек умира и все пак оцелява – в очакване на всеобщия край. Древното учение за Общението със светиите насочва към победата на Христос: в Него, чрез вярата (и тайнствата), дори мъртвите са живи и участват – макар само предвкусвайки, но напълно реално – във вечния живот. Communio Sanctorum е важна есхатологична тема. Брунер я пренебрегва изцяло и то не случайно, а напълно последователно. Той говори за състоянието на смърт, а не за смъртта на конкретни личности. В идеята за безсмъртната душа може да има платонически привкус, но понятието за “неразрушимата личност” е неразделна част от Евангелието. Само в този случай е възможен всеобщ и универсален Съд, на който ще се явят всички исторически личности от всички времена и от всички народи – не като объркано множество от слаби и безполезни грешници, но като събрание на отзивчиви и отговорни личности, всяка със своите вродени и придобити отличителни черти. Смъртта е катастрофа. Но личностите оцеляват и тези, които са во Христе продължават да живеят, дори в състоянието на смърт. Вярващите не само се надяват на бъдещия живот, но те вече го живеят, макар и да са в очакване на Възкресението. За Брунер, разбира се, всичко това е добре известно. Според собствения му израз, вярващите “не ще умрат в небитие, но в Христос”. Означава ли това, че тези, които не вярват “умират в небитие”? И какво е “небитие” – “външната тъмнина” (което е по-вероятното) или пълно несъществуване?
Вярно е също така, че пълната цялост на личното битие, извратена и отслабена от смъртта, ще се възстанови във всеобщото възкресение. Брунер набляга на личностния характер на възкресението. “Новозаветната вяра не познава друг вечен живот, освен този на отделните личности” (Ibid, p. 148). Плътта няма да възкръсне. Но възкресението ще съдържа в себе си известна телесност. Всички ще възкръснат, защото възкръсна Христос. Възкресението едновременно е за живот в Христос и за Съд. Брунер разглежда всеобщото възкресение в контекста на вярата, опрощението и живота. Но какво е положението на онези, които не вярват, не молят за прошка и никога не са познали изкупителната Христова любов или вероятно упорито са я отхвърляли като мит, измама, лъжа или като оскърбление за автономната личност?
Така отново се връщаме към парадокса на Съда. Тук Брунер говори повече като философ, отколкото като богослов, именно защото се опитва да избегне метафизичното изследване и всички потушени въпроси се появяват пак под нова маска. Брунер поставя въпроса по следния начин: как можем да примирим Божественото всемогъщество с човешката свобода, или – на по-дълбоко ниво – светостта (или справедливостта) на Бога с Неговото милосърдие и любов? Това е строго метафизичен въпрос, дори когато се разисква на библейска основа. Същинският богословски проблем, от друга страна, е: какво е в Божиите очи и в перспективата на човешката съдба екзистенциалното състояние на невярващите? Същинският проблем е екзистенциален – състоянието и съдбата на отделните личности. За Брунер въпросът става неясен поради първоначалния му избор набързо да обяви всички хора за грешници без истинско онтологично и екзистенциално разграничение между праведни и неправедни. Разбира се, всички подлежат на съд, но очевидно, не в един и същи смисъл. Самият Брунер прави разлика между тези, които са се поддали на изкушение и тези, които са избрали да изкушават и съблазняват другите. Той знае, че е възможна съзнателна извратеност. Но той не задава въпроса как отделната човешка личност може да бъде засегната в своята вътрешна и съкровена структура от съзнателна и упорита извратеност, отстъпничество и “любов към злото”. Съществува истинска разлика между слабостта и порочността, между безсилието и безбожието. Могат ли да бъдат простени всички грехове, дори непризнатите и неразкаяните? Опрощение не се ли приема само със смирение и вяра? С други думи, “проклятието” само “наказание” в юридически смисъл ли е или е някаква отрицателна “награда”? Или то просто е изява на онова, което е скрито – или често пъти съвсем открито и очевидно – в онези, които чрез злоупотреба със “свободата” са избрали широкия път, водещ към геената? В нито една книга на Брунер няма глава, посветена на ада. Но адът не е “митична” фигура на речта. Той не e и просто тъмна перспектива, която – иска ни се да се надяваме – може никога да не се осъществи. Horribile dictu (страшно за изричане) – това е реалност, към която много човешки същества са причастни даже сега, чрез собствената си воля или най-малкото – чрез собствения си избор и решение, което в крайна сметка може да означава робство, често обърквано със свободата. “Адът” е вътрешно състояние, а не “място”. Той е състояние на разпадане на личността, което погрешно се счита за самоутвърждаване – с определена причина, тъй като този разпад има началото си в гордостта. Това е състояние на самоограничение, на изолация и отчуждение, на горда самота. Самият грях е “адски”, макар че е възможно да бъде счетен за рай, чрез самоизмама и егоистично въобразяване. Затова грешниците избират “греха”, горделивото отношение, Прометеевата поза. Адът може да бъде идеал и човек да се стреми към него съзнателно и упорито.
В края на краищата, това е само илюзия, отклонение, насилие, грешка. Но жилото на греха е именно в отказа от божествено създадената реалност, в опита да се установи друг ред или строй, който за разлика от истинския божествен ред е пълно безредие, но човек, в своето горделиво самовъзвеличаване, може завинаги да предпочете точно него. Сега, грехът е разрушен и отменен – не може да се каже, че грехът е изкупен, само личности могат да бъдат изкупени. Но не е достатъчно за човека само да признава, чрез вярата, делото на Божественото Изкупление – той трябва да се роди отново. Цялостната личност трябва да бъде очистена и изцелена. Опрощението трябва да се приеме и оцени свободно. То не може да се вмени без да се осъществи делото на вярата, благодарността и любовта. Парадоксално е, но никой не може да бъде спасен само от Божествената любов – на нея трябва да отговори благодарната любов на човешката личност.
Наистина, порядъкът в творението напълно ще се възстанови в последните дни. Но мъртвите души ще останат все така безчувствени за самото откровение на Светлината. Божествената Светлина ще огрява всичко, но онези които веднъж са избрали тъмнината няма да искат, нито ще са способни да се наслаждават на вечното блаженство. Те ще останат привързани към нощната тъмнина на егоизма и просто няма да са в състояние да се радват. Те ще стоят “отвън” – защото единението с Бога, което е същността на спасението, предполага и изисква определено решение на волята. Човешката воля е ирационална и нейните мотиви не могат да се обясняват логически. Дори “очевидността” може да не успее да я впечатли и да я накара да действа. Есхатологията е царство на антиномиите. Тези антиномии са вкоренени и основани в самата тайна на Сътворението. Ако Бог е пълнотата на Битието, как може нещо да съществува успоредно с Бога? Правени са много опити да се разреши този парадокс или по-точно да се избегне, чрез позоваване на подбудите за Сътворението, понякога в такава степен и по такъв начин, че се поставя под съмнение неограничеността и суверенитета на Бога. Но Бог твори в съвършена свобода, ex mera liberalitate, т. е. без всякакви “достатъчни основания”. Сътворението е свободен дар на безкрайната любов. Нещо повече, в Сътворението човек е надарен с тайнствената и непостижима власт на свободното решение – и тук непостижима е по-скоро възможността за съгласие, отколкото възможността за провал и противопоставяне. Не е ли Божията воля от такова естество, че на нея просто трябва да се покорява – без истинско, т. е. свободно и отговорно съгласие? Тайната е в реалността на тварната свобода. Защо е необходима тя в света, създаден и управляван от Бога, от Неговата безкрайна мъдрост и любов? За да бъде истински, човешкият отговор трябва да бъде повече от отзвук. Той трябва да бъде личен акт, едно вътрешно задължение. Във всеки случай, образът на човешкия живот – и тук можем да добавим, образът и съдбата на вселената – зависи от съдействието или сблъсъка на двете воли: Божествената и тварната. В света, който е Божие дело, се случват много неща, отвратителни за Бога. Но колкото и да е странно, Бог уважава човешката свобода, както е казал веднъж св. Ириней, макар всъщност най-очевидната проява на тази свобода да е бунт и безпорядък. Имаме ли право да очакваме, че накрая човешкото непокорство ще бъде пренебрегнато и “няма да бъде уважено” от Бога и Неговата Свята Воля ще се приложи без оглед на съгласието или несъгласието на човека? Няма ли това да превърне човешката история в ужасен “маскарад”? Какво е значението на тази ужасна приказка за греха, порока, бунта, ако накрая всичко ще се изглади и примири чрез проявата на Божественото всемогъщество? Съществуването на ада, т. е. на пълното съпротивление, означава, така да се каже, частичен “неуспех” на творческия план. Но Сътворението е нещо повече от план, замисъл, модел. То е призив към съществуване, към “битие” на живи личности. Понякога говорят за “Божествения риск” – казва Жан Гитон. Вероятно, това е по-добър термин от kenosis. Наистина, това е тайна, която не може да се рационализира – това е изначалната тайна на тварното съществуване.
Брунер се отнася твърде сериозно към възможността за ада. За него не съществува осигуреност на “всеобщото спасение”, макар говорейки теоретично, то да е възможно за всемогъщия Бог на Любовта. Но Брунер все пак се надява, че ад няма да има. Бедата е там, че адът вече съществува. Неговото съществуване не зависи от Божественото решение. Бог никога не изпраща някого в ада. Той е създаден от самите твари. Той е човешко творение, така да се каже, извън “порядъка на творението”. Страшният Съд остава тайна.
Настоящата статия е препечатана със съкращения от предходна публикация.
Източник: Pravslavieto.com.
Георги Флоровски е протоиерей, религиозен мислител и историк. Изучавал е история, филология, философия и естествени науки в Русия. От 1920 г. семейството му е принудено от “болшевиките” да живее в емиграция – в София, Варна, Прага, Париж, Цариград и др., а от 1948 г. до края на живота си – в САЩ. В различни периоди от живота си преподавал философия, психология, патрология, литургика, история на Източната църква, славянски студии и др. в Прага, Париж, Ню Йорк, Харвард, Бруклин, Пристън и др. Автор на многочислени трудове за византийското богословие IV-VIII в. и по история на руското религиозно съзнание. Един от учредителите на Световния съвет на църквите.
