{loadposition user10}
Растежът на Евангелската църква в България след демократичните промени е феноменален и няма аналог на себе си(1). В годините на комунистическо управление евангелската общност е наброявала няколко хиляди члена. От началото на 1990 до 1993-1994 г. благодарение на масовите евангелизационни кампании тя нараства почти до 150 000 члена. Този изключителен растеж, от една страна, се обяснява с образувания по времето на атеистичния режим религиозен вакуум, който скоростно трябваше да се запълни, но от друга страна – с неуморния съвместен труд на българските църкви и на чуждестранните евангелски мисии.
След като евангелските общности влязоха в прицела на Православната църква и на социалистическото правителство, избрано няколко години след промените, този растеж беше възпрян от една мащабна медийна и законова антикампания, в която лицето на Евангелската църква беше обезобразено(2). Бяха спрени евангелските масови кампании и евангелизации. Бяха утежнени процедурите по внасяне на литература и на хуманитарни помощи, бяха възпрепятствани много образователни, социални и културни програми, финансирани от евангелски общности. В резултат на създадени предубеждения на евангелските лидери беше отказан достъпът до медии и обществена платформа, не беше давана възможност за защита, за обяснение.
Бяха наложени безброй номенклатурни спънки за регистрация на нови общности, а вече регистрираните трябваше да бъдат пресявани многократно в безкрайните процедури по пререгистрация. Постоянно менящият се закон за вероизповеданията налагаше все повече и повече ограничения на правата и свободите на религиозните малцинства, към които се причислява и Евангелската църква. За това свидетелстват не само потърпевшите, но и неизброими източници, отразяващи гореспоменатите събития.
В този период от историята на крехката българска демокрация, когато се заговореше за „секти”, обикновено се имаха предвид законно регистрираните евангелски общности, чиято религиозна дейност беше регламентирана и напълно законна. Погазването на правата на евангелските общности беше в разрез с всички принципи на демокрацията. Негативното отношение на обществото, създадено в този период на безкръвно гонение, доведе до сериозен отлив на членове и симпатизанти на Евангелската църква. Щетите за евангелската общност бяха неизмерими.
Евангелската църква знаеше, че това беше ехото на тоталитарната държава, която се беше съюзила с Българската православна църква (БПЦ), смятаща, че има монопол върху душите и верските убеждения на българите(3). Затова се беше въоръжила с търпение, убедена, че ще дойде време, в което и държавата, и обществото, а и традиционалното вероизповедание в България ще осъзнаят какво всъщност означава демокрация по отношение на религиозните права и свободи.
Равносметката за всичко това ми напомни думите на един мой приятел, просветител и духовник, който веднъж каза: „След като змеят бъде съсечен, трупът му се разлага дълго време”. Следващото десетилетие беше мъчително разлагане на тоталитаризма, смесил се с псевдоправославие, нанесъл тежки поражения на евангелското дело в България.
Днес, въпреки своите поражения, евангелската общност все още е жива и деятелна. Евангелските църкви продължават да бъдат авангард в хуманитарната и социална дейност, в книгоиздаването, в организираните културно-образователни мероприятия, в доброволческата и дарителска активност и в редица други сфери на обществения живот, насочени към огласяването на християнските ценности, повишаването на жизнения стандарт на българското общество и неговата демократизация.
Но какво явление е евангелизмът? Опасен ли е той за развитието на обществото? Има ли евангелизмът почва в България? Има ли той принос към развитието на съвременното българско общество? Каква е ролята му в посттоталитарната ера на България? На тези въпроси ще се опитам да дам отговор в настоящата статия. Преди това обаче трябва да призная, че моите мнения вероятно ще бъдат нищо повече от една груба генерализация поради краткия формат, в който трябва да се поберат. При това не мога да се изказвам от името на цялата толкова разнородна Църква, каквато е евангелската. Затова и моята позиция ще бъде вероятно твърде субективна. Тя е формирана от моя личен път и съдба. Надявам се обаче мненията ми да подтикнат уважаемия читател към дълбок размисъл и формиране на собствена позиция по дискутираните въпроси.
С настъпването на демократичните промени в България по отношение на вярата българският народ разбра, че християнството има други, непознати нему проявления, други лица. Тези провления, които в първите години на прехода придобиха небивала популярност, в известна степен застрашиха религиозния идентитет на българите, които, макар и функционални атеисти, се самоопределят като православни. На тази „угроза” се даде завиден отпор – от онези, които само няколко години преди това бяха най-ревностни привърженици на чудовищния атеизъм на тоталитарната държава. Тези хора доказаха, че е възможно човек да бъде атеист и въпреки това да бъде православен. И така създадоха едно ново християнство – атеистичното. Православните атеисти продължават да управляват държавата и да се считат за бранители на ЕДНАТА ИСТИННА ЦЪРКВА, която винаги е била и винаги ще бъде най-свидна, най-българска.
Че какво е християнството без златните кубета и камбаните, без иконостасите, без свещите и миризмата на тамян, без свещеническите одежди и стенописите, без задушниците и опелата, без църковнославянския език? Нима християнство може да съществува без почитанието към светиите, без „синод” и „висш клир”, без църковни храмове и манастири? Ако отнемем на християнството всичко това, какво би останало? По тази логика – нима могат да се нарекат християни онези, които вземат кинозали под наем и ги наричат църкви само защото песните, които се пеят от събралите се там, имат християнско съдържание? И пак по тази логика – може ли да се нарече свещенослужител един обикновено облечен човек само защото приковава вниманието на тълпата към Библията, като си позвлява да я тълкува, без да е завършил семинария? Това са съвсем нормални въпроси, породени в съзнанието на един боголюбив православен народ, конфронтиран с друг вид християнство и гледащ в очите на различното.
Един-единствен прочит на Светото евангелие би трябвало да даде задоволителен отговор на тези въпроси. Евангелизмът е завръщане към историческото и идейно начало на християнството, към простотата на евангелието на Исус Христос, към онова ученичество, към което Самият Той призовава. Евангелското движение, това „стръкче западно растение, посято на православна почва”, би трябвало да стане причина за сериозна преоценка на това какво всъщност е християнството – Христос ли, или организираният религиозен култ(4). Евангелската църква, която е позната предимно с изключително критичния си поглед върху последните 15 века от църковната история, е опит да се започне отначало, да се отчетат и превъзмогнат грешки, които Църквата е допуснала в своето историческо развитие. В основата на евангелската духовност е апелът за пречистване, за морално извисяване, за директна и сърдечна връзка с Бога, за безкомпромисно следване на Христос(5).
Заедно с всички демократични сили в страната ни през последните 17 години евангелската общност се бори тоталитаризмът да остане в историята. Но тоталитаризмът, на който евангелската общност винаги ще бъде непримирим враг, е монополът над религиозното съзнание на българите.
Не трябва да бъде учудващо, че бързият растеж на евангелското общество събуди ревност и негодувание у БПЦ. В опитите си да се съревновава с малкото, но иначе изключително дейни евангелисти, тя често напомня на българите, че именно Православието е спасило българите в петвековното турско робство. Но БПЦ никога няма да каже на същите тези българи за излючителния принос на протестантите евангелисти за възраждането на България след Освобождението(6). Специално за евангелската общност посткомунистическият период от историята на България има големи сходства с периода на Възраждането. Съществува фактът, че за втори път (първият е именно през Възраждането) в новата българска история след тотално политическо, социално и икономическо опустошаване на държавата евангелските мисии изиграват важна роля за интеграцията на България в развития западен свят. Но е вярно и това, че за втори път първоначалната свобода и уважение, с която са се ползвали евангелките църкви, се замества със студенина и наприязън, внушени от проправославна ориентация. Питам се, трябва ли България да изпадне още веднъж в подобна криза, за да могат да се докажат евангелистите?
Едно от популярните обвинения, отправени към евангелско-протестантските общества и инспирирани от БПЦ, е това, че те са проводник и основният прокламатор на чужда (Западна) култура и ценности. През 1995 и 1996 г. това обвинение се превърна в масова антиевангелска кампания и се установи като обществено мнение благодарение на националните медии. Тази антикампания, която низвергна евангелското движение в България, и до ден-днешен дава горчиви плодове. Тя спъна и преустанови процеси, който днес биха могли да изведат не само Църквата, но и цялото българско общество няколко крачки напред в неговото демократично развитие.
Странното е, че обвинителите на Евангелската църква видяха съчката в окото на брата си, а не гредата в своето. В случай, че трява да запазим българщината, за стожер на която се е самоназначила Българската православна църква, също не е редно да гледаме нито назад към Византия, нито на Изток към Русия, защото и двете дестинации ни напомнят за поробването на българския дух и самосъзнание –а това всъщност са основните източници, от които БПЦ черпи живот и вдъхновение.
Поради своите интензивни взаимоотшношения със западни сродни цървки и християнски организации българският евангелизъм наистина е силно повлиян от западната култура. Това е ясно изразено в богослужебните практики, в начина на църковно администриране, в механизмите, по които църквите разпространяват своите убеждения. Но не трябва да забравяме, че съвременната евнгелска общност в България е едва на 17 години. Тя все още е в процес на израстване и търсене на собствен облик и културна идентичност. Смятам обаче, че както в процеса на Възраждането, така и в най-новата демократична история на България евангелистките общества никога не са работили за така или иначе неизбежната културната инвазия на Запада, но по-скоро работят за приобщаването на българското общество към други, по-силно развити култури.
Евангелското общество в България е популярно със своя изключителен плурализъм. Евангелските църкви са много и най-различни. Този факт в повечето случаи е оценяван негативно. Според повечето хора истинското християнство може да има само един облик, да бъде представлявано от една-единствена Църква. И ако тази Църква е истинната, то другите са лъжовните. Това мислене обаче е робско и тоталитарно(7). Евангелското общество налага един много важен принцип в християнството – принципът на многообразието. Когато една църковна традиция като протестантската не се ръководи от папа или вселенска патриаршия, когато в истинския смисъл на думата е децентрализирана (и в този смисъл е демократична) и в основата на нейното ръководство стои книга, а не йерархична структура, още повече когато нейната основна цел е възстановяване на автентичното, ранноапостолско християнство, тогава неизбежно принципът на многообразието ще бъде най-силно изразен.
Евангелските църкви са самоуправляващи се. Повечето от тях са изцяло автономни, други са групирани в деноминации. Евангелистите в България доказаха, че „единство” не означава „еднаквост”, „уравнивиловка” или „еднообразие”. Въпреки понякога радикалните си различия, евангелските общества съумяха да се обединят по различни поводи и за различни инициативи и да направят изключително много в социалната, културната и образователната сфера. През последните 17 години наменклатурните спънки и враждебната мнителност на обществото бяха ясно изявени, но евангелистите правеха концерти, рецитали, конкурси, благотворителни мероприятия от най-различен характер, издаваха вестници, списания, книги, правеха радио- и телевизионни предавания, подпомагаха хора в неравностойно положение, хранеха бедни, вдовици, сираци, преобразиха живота на малцинствата, дейно участваха в политическия, социалния и културен живот на нова България и така се проявиха като лицето на будното, дейно християнство, в основата на което стои неразривната духовна връзка със самия Христос. Многообразието е не само белег, присъщ на демокрацията – то е характеристика, присъща на самото християнство. Затова демократичната държава не може да покаже предпочитания към една или друга форма на християнството, та дори към една или друга религия. Над вярата не може да има държавен контрол.
Напускайки водите на тоталитаризма и отплавайки към океана на развитата демокрация, българското общество трябва да разбере, че ще му се наложи да се интегрира в едно развито гражданско общество, в което дори държавата не играе ролята, която е заемала през вековете; общество, в което инициативата на гражданите изпреварва тромавата номенклатура на държавния апарат(8). Това общество е постмодерно, постинституционално, дори постхристиянско. С все по-бързи темпове то се отърсва от всички централизирани тоталитарни системи, които в повечето случаи обезличават обществото, а не служат в негова полза. Затова и това общество се откроява не просто с изключителен секуларизъм, а преди всичко с недоверие към християнството като йерархична структура, като институция. Неверието на това общество е насочено преди всичко към Църквата, а нетолкова към Бога. Затова бъдещето принадлежи на свободните, автономни църковни общества, каквито са евангелските – общества, които са плод на гражданска инициатива и на свободен изказ на верски убеждения. Те ще се умножават, докато институционалното християнство ще се разгражда под напора на вълните на времето. Този процес на „деконструкция на християнството” (ако така мога да се изразя) неизбежно съпътства деконструкцията на самото общество и неговите центрове на управление. Християнството в новата световна ера непринудено ще се завърне към първоначалната си форма, към ранноапостолската ера, към предконстантиновата ера. И така (вярвам!) християнството ще се преоткрие, ще се възроди(9).Това мое наблюдение ме кара да вярвам, че за евангелското християнство не само има почва в България, а че то може да изиграе важна роля в демократизацията на обществото и в превръщането му от тоталитарно в развито гражданско общество.
Евангелската общност в целия свят е прогресивна, проактивна, насочена към самоинициатива, самостоятелност, самофинансиране, към дейности с идеални цели, към изграждане на морал, съзнание и култура, към творческо действие и борбеност. За евангелския дух свидетелства най-добре фактът, че евангелските молитвени домове са не само храмове, използвани за богослужебни цели, а и многофункционални центрове за образование и просвета, за социално подпомагане и подкрепа. Много от тях разполагат с кризисни центрове, със социални кухни и банки за храна, дрехи и др. С тази своя субкултура евангелизмът се вписва изключително добре в настоящите и бъдещи тенденции за развитието на обществото.
Евангелската общност не иска и не търси нищо от държавата освен едно – правото да съществува, свободата да се развива и да прокламира ценностите си необезпокоявана. Евангелската църква не вярва в „държавното християнство” и затова не очаква да получи подкрепа от държавата. Всъщност, Евангелската църква смята, че тя може да даде. Ако дъражава с нейните закони и администрация са изразената воля на едно общество, то Църквата би трябвало да бъде будната съвест на това общество. На един човек и на едно общество са им нужни не само воля, но и съвест. Затова вярвам, че евангелската общност трябва да подаде ръка на държавата в сфери, засягащи общи интереси (като образованието и възпитанието в общочовешките ценности, подпомагането на хора в неравностойно положение, интеграцията на малцинствата и др.). Евангелската църква вижда себе си като „морализиращ” фактор в демократичното общество, в което релативизацията на ценностите е неизбежен факт.
Eвангелската църква ще продължи да се бори за свобода на словото и на верското убеждение, ще бъде стожер за опазване на религиозните права, радетел за развитието и стимулирането на хуманното в обществото ни, ще пази паметта за делото на предците си, ще адресира и ще се бори с проблемите на съвремието и ще вдъхва на идните поколения надежда за едно по-добро бъдеще за всички – бъдеще, в основата на което стои личността на живия Христос.
Всички права запазени – Свобода за всеки (с) 2007
Димитър Лучев е роден през 1973 год. в семейството на атеисти. Преживява драматично обращение към Христос в началото на 1990 год. От този момент нататък посвещава живота си в служение на Евангелската църква. През 1999 г. завършва Европейската богословска семинария в Рудерсберг, Германия, а през 2003 г. получава магистратура по богословие от Богословската семинария в Кливланд, Тенеси (САЩ). От 2003 г. е пастир на Българска Божия църква „Възраждане” в Стара Загора. Преподавател е по систематическо богословие в Богословския факултет на Българска Божия църква към Висш евангелски богословски институт в Стара Загора. Женен е и има две деца.
Бележки
1 «Евангелисти» е сборното име, с което се наричат всички подтечения на Протестантството, възникнали от 17. до 20. век. Най-известните групи, които имат представители у нас, са баптистите, методистите, конгрешаните и петдесетниците. Общото между тези групи е богословският фундамент, зададен им от Реформацията на Мартин Лутер през 16 век. Затова евангелистите в България са познати още с името «протестанти», въпреки че не са класическите протестанти лутерани. Различното в отделните евангелски църкви е това, че всяка отделна група поставя ударение върху някои свои доктрини или църковни практики като особено важни.
2 Тук визирам правителството на Жан Виденов (1993-1996).
3 Оттук нататък ще използвам абревиатурата БПЦ.
4 Изразът е на моя обичан приятел и колега, богословът културолог Велислав Алтънов.
5 Именно този характерен за евангелските общества радикализъм кара традиционно православните християни да считат евангелистите за екстремисти и религиозни фанатици.
6 Съвсем наскоро на книжния пазар излезе изкючителният труд на Джеймс Ф. Кларк, озаглавен „Библията и Българското възраждане”, в който авторът изважда на бял свят факти за изключителния социален, културен и религиозен принос на протестантите за възраждането на България след Освобождението.
7 В контекста на казаното трябва да размислим защо историята за Единия Господ Исус Христос е разказана от четирима евангелисти, пресъздаващи едната истина по свой уникален начин. Възможно ли е това разнообразие на гледища да отваря врата за съществуванието на различни християнски традиции, без те да изневеряват на центъра на християнската вяра – Божия Син Исус Христос?
8 В гражданското общество всички неправителствени организации, граждански сдружения, асоциации, фондации и т. н. са главен конкурент на държавата. По съвсем аналогичен начин евангелските общества са конкурент както на римокатолицизма на Запад, така и на Източното православие на Изток, защото евангелизмът е пробуждане на религиозното съзнание отдолу нагоре. В основата си то е движение на миряни, а не на клирици.
9 В условията на световна глобализация и неизбежен „сблъсък на религиите”, които трябва да намерят мирен начин да съжителстват, и още повече в условията на демокрация, която не изразява явни предпочитания към една или друга религия независимо от нейния исторически принос и така създава условия на конкурентност между религиите, християнството ще трябва да се докаже като истинната вяра. Тук отново се връщам към тезата, че в новия свят християнството ще се върне към своето първоначало, към времето, в което е трябвало да се докаже като единствената истиинна религия и да победи всички религии в Римската империя.
