{loadposition user11}
Пост-комунизмът в България не е лишен от идеологическа платформа, не съществува във вакуум, както много хора считат. Разсъждавайки на хоризонтално и политическо ниво, повечето от хората в пост-комунистическа България не се родиха духовно след датата на падане на комунистическия режим. Те си останаха същите хора, със същото мислене, образование и култура. Просто външната смяна на режима позволи избор на една или повече нови посоки на развитие, позволи нови идеи и влияния, освен комунизма, да влязат в пазара на идеи в обществото.
Това, което се случи бе, че в условията на пост комунизъм се смесиха три основни идеологически влияния. Първо, и съвсем естествено, се запази влиянието на комунизма и социализма; второ, навлязоха идеите на западната либерална демокрация, и трето, имперските амбиции на Русия бяха преформулирани наново като панславянска и държавно-православна идеология. Последното влияние се свърза с новоосъзнат български национализъм.
Политическа опресия над свободата да вярваш в Бога
В тази условия религията за пореден път се превърна от право и свобода на личността в разменна монета за политически и идеологически спекулации. Тоест човек не е свободен да търси и познае Бог, освен ако не е готов да рискува да попадне в някоя вече политически дефинирана категория. Достатъчно е да споменем грубата държавна намеса в споровете в БПЦ и токсичната кампания срещу евангелските християни от 90те години, за да ни стане ясно, колко тясно вярата трябва да играе политическа игра, за да не бъде смазана от политическата конюнктура. Въпреки, че църквата по конституция е отделена от държавата.
В политизираният обществен контекст анти-религиозната кампания, под надслов анти-секти, която се разразява през последните две години с нова сила, има и отчетливо анти-американски краски, а защитата на православието се свързва със защита на националната традиция и интереси. По този начин вярата, която се характеризира преди всичко със своят трансцедентен поглед над политика и светските страсти, но има реално значение за личния и обществен живот, трябва да живее само до тавана на често ниските политически страсти. Поне в умовете на невярващите и нерелигиозни хора.
В този контекст кампанията срещу „сектантството” съвсем естествено произхожда от средите изповядващи монолитна обществена и държавна идеология. Това са бившите комунисти и привържениците на православието не като християнска вяра, а като национален и държавен идеал.
Ще изброя пет характеристики на медийните и държавни изяви, които ми позволяват да заявя, че наистина има такава кампания. Въпреки, че „кампанийност” означава организираност, считам, че голямото количество материали по темата, с определен тон и насоченост, могат също да бъдат квалифицирани като „кампания” без тя да има единен ръководен център. Водещ е по-скоро само конспиративният манталитет и отрицателните емоции породени от пропагандно насаждане на страхова невроза от религията.
Анти-секти и имперско-православна визия за вяра и общество
Когато се говори за „сектантство” това, което всички анти-сектанти мълчаливо имат предвид е „чужда за нашата страна вяра”. Разбирай: вярата е равна на етническата и национална принадлежност. Вярата не е всъщност религия, а е вяра в нацията и нейния лидер. Този тип единение на ценностна система и убеждения, с идеология и оттук с нация и държава е добре познат прийом за тоталитарните държави и тяхната идеология. Мусолини казва в началото на 20 век – „държавата подлежи на поклонение, тя е всичко и само чрез нея индивидът може да живее и да се реализира” (перифразирам).
В този модел на държавно устройство и обществено мислене „секта” е всичко, което не е част от тоталитарно споените общество-нация-държава и… лидер, разбира се. „Сектата” заплашва целостта на непробиваемия тоталитарен модел и забележете, това е политическата и идеологическата, външната цялост. Тоест, хората не могат сами да стигнат до истината – държавата, съответно държавно наложения светоглед, са този, които знаят тази истина по-добре от всички и работят за единството на умовете на своите поданици. Държавата е бог или посредник с него, ако въобще тя реши да допусне съществуването му. Тя има своята религия, която е отгледала внимателно, заедно с нейните жреци, и чиято роля е да пази съвестта на хората от самостоятелно търсене на истината. Истина вън от наложената тоталитарна духовна храна е всъщност опасна за съществуването на тази идолопоклонническа, демонична и тоталитарна система. В някакъв пост-комунистически вариант, българското духовно и обществено-политическо пространство се разиграва именно сблъсък на този остатъчен манталитет и изискванията на свободното и гражданско общество. Този сблъсък е видим в кампанията – анти-секти.
Забележете и иронията – пропагандаторите на забрана или драконовско ограничаване на свободата на религията и съвестта обвиняват „сектите” в тоталитаризъм! Крадецът вика дръжте крадеца.
Медиите в анти-секти
Медийното участие в кампанията анти-секти е забележително. Медиите едностранно и пропагандно изграждат „образа на врага” на хората, които не попадат в одобрението на национално-православните пропагандатори на “самодержавие”. Пример е това, че анти-сектантката Пулиева (взимаме нея за пример, защото нейната дейност е най-открито анти-протестантска и анти-християнска) се изявява почти ежеседмично в някоя медия, включително по БНТ с ясна цел – да хули християнството и да хвали собствената си религия.
Отявлените, безсрамни лъжи, са част от пропагандната тактика на анти-сектантите:
В. Новинар: – В България има ли случаи на самоубийства на хора, членували в секти?
Десислава Пулиева: – За последните 5 години знаем за около 15 случая, в които секти са подтикнали към самоубийства. И са успели в Хасково, в Ямбол, Видин, Варна, София.
Къде са доказателствата за връзката между тези предполагаеми самоубийства, евентуалните религиозни убеждения и дейността на дадена религиозна организация? Наясно ли са Пулиева, и интервюиращият я вестник, колко деликатен и сложен е въпросът на доказване на вината при съставомерното деяние „склоняване към самоубийство”? Имат ли представа, че според цивилизованите съдебни системи, които би трябвало да включват и българската, дори заподозрените са невинни до доказване на противното? Наясно ли са, че наказателната отговорност при престъпление се носи от личности, а не от общности? Или че престъплението е действие, а не самото убеждение, дори и религиозно?
Но на кой му пука, всъщност за някакви си доказателства, за някаква си истина, за някакви си права? Има материал, има сензация, сектите са страшни; кой кого убил или самоубил е без значение. Това е манталитетът, който прозира в цитираната публикация и много други подобни. Така се сее параноя безадресно, срещу цяла група хора, по модел по който Хитлер например набеждаваше евреите за всяко зло на земята. Или Лениново-Сталиновите екзекутори търсеха „кулаци” и „народни врагове” за да ги жертват или заточат в името на народа.
Подобен вид изказвания и журналистика водят до манипулиране и в крайна сметка видиотяване на общественото мнение. Демонизирането на цели групи от хора, придаването на безличностностност на опонента е типична тактика на всички тоталитарни идеолози на омразата. Така насъскваният идеологически човек не вижда човека от другата страна, а класов враг, който представлява опасност и трябва да бъда ограничен, смазан, ако е нужно – унищожен.
До този момент нито един сайт, вестник или телевизионно предаване не са дали думата на представители на атакуваните общности. Няма такъв пример при положение, че говоренето и изливането на пропагандна в обратна посока залива страници и часове медийно пространство и време. Липсата на обективно търсене на различните гледни точки от страна на медиите ги прави пропагандни рупори и съучастници в сеенето на религиозна нетърпимост.
Объркваща и объркана терминология
Явлението „анти-секти” има своята проблематичност най-вече в неясното разграничение на политическата и богословска терминология. Смесването на вяра, национализъм и държавна принадлежност помага да се демонизира всяко нещо, което не се покорява на политическо-националната визия за единство на вяра-народ-държава. В условията на сталинистко-комунистически или хитлеро-нациски държавен строй тази визия би могла да бъде мотивирана и наложена безпроблемно на обществото. Но в условията на демократизиращ се пост-комунистически плурализъм да настояваш всички да мислят и да вярват еднакво, иначе „бой или вън”, е абсурдно.
Анти-сектантските чувства, които идеолозите на верската нетолерантност защитават, не са религиозните чувства наранени от грубо вмешателство във вътрешния свят на православно вярващите. Защитата е по-скоро от несъществуващия враг на фанатизираните атеисти. Те не се интересуват от вяра или богослужение, а от това да имат враг, когото да мразят.
Невежество
Неграмотност и небрежност в представянето на религиозните общности и протестантските църкви е същностно на анти-сектантските идеолози. Самата Пулиева говори в статия срещу евангелската църква „Ново поколение”, че не била на техни богослужения, но счита, че са опасни. Подобен род „професионализъм” е възможен само в недоразвити в морално отношение общества, в които моралът е на страната на силния, на страната на одобрения от мнозинството, а не на страната на истината. Докторка, която не си проверява фактите, но има мнение по въпроса? Това е една от характеристиките на „гуру”-то. Характеристиките на едноличните водачи, срещу, които Пулиева уж се бори, са част от нейната личностна позиция.
Незачитане на закона и свобода на словото
Нарушението на закона по въпросите на свободата на религията е задължителна част от кампанията анти-секти. Поради незнание или целенасочено пренебрегване се игнорират фундаментални човешки права в името на „очистване” на обществото от другомислещи и различни. Разбира се, трябва да сме наясно, че лесно могат да бъдат противопоставени в тази дискусия свободата на словото със свободата на религията и това вярата да не бъде окарикатурявана. Това е много тънък и важен баланс. Но трябва да сме наясно, че злобната пропаганда, обидите и хуленето, и клеветите са недопустими. (Например обвиненията в това, че сектите подбуждали към самоубийство и, че вършели „чудовищни престъпления” – разбира се без нито едно доказателство – според режисьорка, участвала в телевизионно шоу срещу сектите през 2007 г.)
Безумното и безотговорно плещене, пропагандата сееща омраза без причина, само поради богословско или идеологическо несъгласие, не са защитени като „свободно слово”. За клевети и обиди, особено заради вярата на някой, и само заради това, и за подбуждане към насилие и дискриминация на религиозна основа, следва да бъде търсена морална, професионална и законова отговорност на хората, която провеждат и насърчават подобен тип „слово”.
Кампанията анти-секти попада именно в тази категория. Този тип словоизлияния ограничават не само свободата на хората, срещу които са насочени, а и на цялото общество, като изкривяват човешкото достойнство и правото на публиката да бъде правилно и добре информирана.
Ако кампанията “анти-секти” не бъде овладяна, тя ще бъде поредния пирон в ковчега на така дългоочакваното свободно гражданско общество в България. Профанизацията на свободата на вярата и свободата на словото, а и на самото християнство, от идеолозите на кампанията “анти-секти” сее още повече объркване, страх и безнадеждност в разрушеното обществено съзнание.
Всички права запазени © Свобода за всеки 2008