{loadposition user10}
В началото на ХХІ в. светът сякаш се намира в трепетно очакване на тотална промяна и трансформация на живота си. Социалните мрежи са пълни с постове за апокалптични очаквания, а конспиративни сайтове качват множество филми (във ВиБокс7 и Ю Туб) с теории за рептили, извънземни, масони, за диктата на световните финансовите институции, Новия световен ред и т.н. Динамиката и несигурността от тези събития, които ни заливат ежедневно с трагичната си неумолимост (анексиране на Крим от Русия и войната в Украйна, разрухата, посята от ИД в Сирия и Ирак с потоците бежанци, вследствие от това, терористичните актове от джихадисти и пр.), тотално рушат мира и спокойствието на европейския континент. Хората вече нямат време да осъзнаят какво се случва и да формират адекватно отношение към него. Освен всичко друго, свидетели сме и на тотална подмяна на стойности; на разпад на ценностите, значенията и същността на символните, юридически и административни сегменти и субекти, съставляващи съвременната държава и начина на живот в нея (като евтаназията, хомосексуалните семейства, отнемане на деца от родителите им и пр.). С тази статия желая да спра вниманието върху уродливата трансформация на държавността днес, която сякаш е на път да сбъдне и най-големите страхове на човечеството в тираничното си израждане.
Индивид и общност. Всевишният е завещал два велики дара на човечеството. Единият е този на индивидуалността – на правото да бъдем единствени и неповторими във всяко време и пространство на Вселената. А другият е дарът на множествеността (общността). На способността и правото на индивидите (хората) да могат да се сдружават и да съществуват заедно в група. Именно в общността от индивиди отделният човек е най-добре защитен и най-пълно може да реализира своя потенциал и възможости.
Държава. Най-висшата еманация на божествения дар на множествеността е държавата – възможността общностите да водят уседнало съществувание на дадена територия, с охранявани граници, формирани институции (управленска, съдебна, образователна, културна, икономическа и т.н.) и пълноправни граждани (поне, според демократичния модел) на съответния народностен или национален субект.
Форми на държавност. По тази тема са писали мислители и философи, като Платон[i], Бл. Августин, Мкиавели[ii], Николай Бердяев[iii] и др. Понятието за „държава” е различно за различните части на света. Ето основните от тях:
Държава-вседържител. В българския език, понятието идва от старобългарски держати (държа, поддържам). Значението е на външна сила, принудително задържаща в едно частите, изграждащи политическата структура, подобно на обръчите, „стягащи” в едно бъчвата. Този модел е възприет в Русия, след Иван Грозни (ХVІ в.). Слабостта му е, че кореспондира с тирания и диктатура. Защото ако по някаква причина „ръцете” или „инструментите”, „държащи” отвън тази формация, изчезнат или се обезсилят, тя автоматично ще се разпадне на съставните си части и ще се разруши.
Държава на гражданите. По-различен е моделът, разпространен на запад от Балканите. Макар демокрацията да има античен произход, в Западна Европа тя идва с Реформацията и Европейското просвещение – ХVІ-ХVІІІ в. Типът държавност там можем да наречем смесен „континентален и англосаксонски”, поради сходствата помежду им. В тези модели сегментите на държавността са относително автономни, като силите, „удържащи” политическия държавен субект, са разпределени на много места (отговорности) или „ръце” (като формално дори отделните граждани „поддържат” или пазят отделните части) и унищожението или изключването на която и да било от тях, дори и цели групи, не е фатално за съществуването на цялото, защото останалите продължават да го държат успешно да просъществува и дори да възстановява конструкцията си.
Посттоталитарни държави. Съветската окупация на Източна Европа застави държавите и народите там да бъдат управлявани от комунистите, под контрола на СССР. Без да изпадам в подробности, ще спомена само, че поради руския си произход, този тип управление съчетаваше негативните черти от предишни политически строеве с изразени форми на външни сили – олигархия, тирания, самодържавие. Пораженията от него са твърде тежки, защото дълго след 1989 г. (началото на демократичните промени) народите на страните от Източна Европа все още се борят да преодолеят повсеместната разруха в обществата си от комунизма, в борбата да бъдат „нормални” европейци в „нормални” държави. Може би най-болезнено това се усеща в България.
Въпросът е, защо 26 г. след началото на промените в посткомунистическата държава битката за изграждане на модерна демокрация и действаща пазарна икономика продължава без големи изгледи за успех? Отговорът не е елементарен и изисква задълбочено проучване и изследване на феномена, да го наречем „живот отвъд тоталитаризма”. Причините явно са в пораженията, нанесени от комунистическата атеистична диктатура върху обществата – духовността и психиката на индивидите в държавите. Можем да ги наречем „тоталитарни остатъци” или „комунистически метастази”. Основните инструменти, с които индивиди и групи задържат непроменено „блатото” на посттоталитаризма, със склонността му към девиантно поведение – беззаконие и противоконституционност са тези на:
Властта. Тя е особено привлекателна в посттоталитарните държави. На специално изследване властта е подложена от Ф. Ницше[iv], Дж. Адаир[v], И. Троянов[vi] и др. Ето няколко сентенции, които подчертават проблемността ѝ: „Властта губи своето очарование, ако с нея не се злоупотребява”. —Пол Валери; „Властта е най-добрият афродизиак“. — из филма „Никсън“; „Властта може да бъде взета, но не дадена. Процесът на вземанто ѝ сам по себе си е овластяване“. — Глория Стейнъм; „Властта придава на думите отпечатък на истина“. — Менандър; „Властта развращава. Пуснатият от веригата звяр, скрит в човешката душа, алчно засища своята изконна човешка същност с побои, с убийства“. — Варлам Шаламов[vii]. Споменатите проблеми явно съществуват и в западните страни на Европа и в САЩ, но особено драстично опиянението от власт виждаме в посттоталитарна България (1989-2016 г.) около времето на избори за местно и държавно управление. Тогава, сякаш от земята изпълзяват неподозирани и непредполагаеми адски сили, които мобилизарт жадни за власт субекти и те със зъби и нокти, с лакти и удари под пояса, със заговори, подкупи и цената на човешки жертви започват сурова битка, сякаш на живот и смърт, в стремежа си да се докопат до различни властови лостове.
Причини за изявата на такива ниски страсти на „високо” ниво. Чрез Съветската окупация над България през 1944 г. СССР разруши независимостта на държавата и я превърна в свой сателит, обвързан със социалистическия строй и обслужващ руската икономика. Политическият, икономически и културен елит на страната тогава е бил твърдо против всичко това. Затова ликвидирането му е било наредено от Сталин чрез репресии, противоконституционния Народен съд, социалистическите концлагери и пр. Изпълняват вярно и безпрекословно нарежданията на Москва само хора с дефицит в ценностна система и липса на всякаква човечност – комунистите. Тъкмо тях СССР постави начело на България – заради склонността им да се подчиняват на тираничен държавнически авторитет, колкото и антихуманен да е той (в случая Сталин и Русия). През тези контролирани от Кремъл 45 г. на комунистически диктат в страната ни се поставят жалоните на тоталитарно наследство, в което обитаваме днес. Ето още причини за проблемната психика на комунистическите управници: 1. Наличие на комплекси за малоценност, предизвикано от липса на достатъчна родителска любов и внимание. Главно такива хора са склонни на престъпно политическо поведение. 2. Съзнание за мъчителна посредственост. Всъщност, хора без никакви дарби няма, защото Бог е дал всекиму някакъв талант, по-малък или по-голям и всеки има някакъв. Проблемът произтича от завистта и омразата от някого към другия, който има в повече; в алчността да се желае това, което другите талантливи и надарени имат и са развили, за разлика от него, комплексара. И така, чувството за малоценност, не смелостта за изява, съчетано с неумение да развие талантите си, гарнирано със завист по успехите на другите, води до този отдушник – до стремежа на всяка цена „лесно” да придобие (да отнеме) имането, което други са постигнали с много труд и усилия. И неограничената и несанкционирана от никого власт е прекрасна възможност за такива души. 3. „Вратата” за проява на всичко това обаче е липсата на вяра в Бог у тези хора. Споменах, че те се подчиняват на авторитет, но човешки, намиращ се твърде ниско, долу, на Земята, а не на този на Всевишния Бог.
Примери за срив на политическия морал и обществена отговорност? Проявите на подчертано антидържавно, антидемократично и антисоциално поведение у нас са много. Като почнем с: 1. Въведената от Симеон Сакскобурготски задължителна „такса здраве”, дори и за безработните (?!?); преминем през 2. Противокноституционната разпоредба за пръстови отпечатъци за лежащо болни (на бившия здравен министър Петър Москов); и продължим през 3. Абсурдното искане на „Топлофикация“, която задължава дори хората без радиатори да ѝ плащат месечна такса; допълнено с 4. Недопустимото поведение на правителството, предало на Турция хора, определени за политически опоненти на президента им Р. Ердоган, което е в пълен разрез с европейското законодателство и международните норми, ратифицирани от България, според които тя се е задължила да предоставя политическо убежище на всеки, който го поиска. Въпросните турски граждани бягаха от страната, но българските (пост)тоталитарни апаратчици, в своята боязън за службиците си и неувереността си като държавници, побързаха да ги предадат на сигурно преследване с неизвестен край, в пълен разрез със закона и най-вече с морала; 5. Политическите совалки на Корнелия Нинова и представители на БСП до Москва, с участие в антидържавен заговор срещу България на политическия елит на Русия в лицето на президента Путин за поставяне на президентския пост у нас на генерал Румен Радев, доверено лице на Кремъл, официално признато от Ал. Рогозин, отговорник за руската политика на Балканите. Това е акт на нарушение на националната сигурност, по което тайните служби трябваше да вземат отношение и да почнат следствена процедура; 6. Българските служби не взеха никакви мерки и срещу хибридната информационна война, водена от Русия срещу българската проевропейска и прозападна ориентация. Без проблем, без реакция от политиците ни, руски медии и сайтове откровено агитират България да излезе от ЕС и НАТО и директно предлагат да се влее в Евразийския съюз (доминиран от Русия), както това беше до 1989 г.
Християните (Църквата) къде са? Макар демокрацията да е настъпила, и да имаме „свобода на религията и изповеданието”, което трябваше да обезсмисли дейността на КБПЦРК[viii] по шпиониране на църквите и религиозните общности, дейността по инфилтриране на агенти на някогашната ДС сред духовно-религиозните общности съвсем не е приключила през 1989 г. Според пастори, плановете на тайните служби да се внедрят и да контролират религиозните групи, разрушвайки ги отвътре, се следват без промени, сякаш времето на демокрацията изобщо не е настъпвало[ix].
Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) е административна организация на регистрираните протестантски изповедания в България. Тя би трябвало да бъде трибуна на християнската съвест и глас в страната; да присъства на политически събития, подобно на православни архиереи и ислямски проповедници; да взема отношение по важни обществено-политически въпроси и проблеми. Ние не виждаме обаче позицията им, спрямо ИД и сътресенията, предизвикани от тях в Сирия и Ирак, за потоците бежанци, насилието над християни в земите, контролирани от тях. Не знаем какво мисли ОЕЦ за сурогатното майчинство, за извънземните, за съдебната реформа в България, успешно спъвана от кадри на ДС. Какво е становището им по циничните изказвания на апаратчици, относно обидно ниските заплати на учени БАН? Мълчание, мълчание, мълчание… То не е и не може да бъде християнска позиция. Всевишният очаква от своите последователи в Христос да са „сол” и ”светлина”, т.е. съвестта, гласът на нацията (на народа и държават си), да са изобличители на беззаконията и престъпленията на политици, администратори и пр. представители на елита. Християните днес живеят затворени в своите общности и се интересуват само от себичните си проблеми…
При наличие на подобни пасивни сервилни духовни и политически субекти, при бездействието на такива християни, водещи самодоволно съществувание под контрола на управляващите, перспективата за една скорошна държава, управлявана и контролирана от Антихрист (според Откр. 13 гл.), както и самото му влизане във властта без никаква съпротива, е неизбежна и логична… И най-големите му „помощници”, както изглежда, ще се окажат именно тези, които се чувстват комфортно под сянката на властта и под сигурността на една диктаторска държава от посттоталитарен тип.
Решението? Само наличие на осъзната християнска ценностна система и безкомпромисност спрямо опитите за разрушението ѝ може да бъде спирачката, буферът пред болни амбиции, способни да доведат овластената посредственост, без страх от Бога, съчетана с комплекс за малоценност и мания за величие да се уталожат и тушират. Ако обаче индивидите нямат подобен християнски морал, то тогава нищо не е в състояние да ги удържи в техния стремеж към осъществяване на страстното им желание да властват и да се чувстват важни и значими, та дори и с цената на унищожение на цялата общност – държавата.
Д-р Велислав Алтънове учен-изследовател в секция „Антролопогия на словесните традиции” в Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей (ИЕФЕМ) към БАН. Направленията, в които работи, са български евангелизъм, политическа и културна етногенеза, сценична и игрова антропология. Преподава по християнска етика, междуцърковни отношения, история на източното православие и др. във Висшия евангелски богословски институт (ВЕБИ). Някои негови публикации са: Протестантските ъндърграунд общества на тинчевистите. Religious Revitalization among Bulgarians during and after the Communist time, Фундаментализъм и толерантност в България след края на Студената война, Европейски печатни Библии, разпространени през ХVІІІ и ХІХ в. по българските земи. Деконструиране и реконструиране на местата за поклонение при българските протестанти в София.
