{loadposition user10}
“Жвеем в епоха, когато не обичат и не търсят истината. Когато все повече я заместват с ползата и интереса, с волята за мощ”
–Н. Бердяев
Тези думи на големия руски религиозен философ-дисидент Николай Бердяев (1874-1948), с които започва неговата творба “Царството на Духа и царството на кесаря” , са публикувани преди около 60 години. Те обаче не са изгубили своята актуалност и днес, и то не само за Русия, но и за нашата страна. Бердяев ни напомня с тези думи, както и с цялостното си философско творчество, написано искрено и достъпно за средния читател, белязано от страстна почтеност и заредено с безкомпромисна любов към истината, че всяко едно цивилизовано общество, независимо от географско разположение, историческа принадлежност и политическа обособеност, трябва да приеме като единствен обект на своята обич и търсене – истината! В противен случай всяко едно общество, обърнало съзнателно гръб на истината, се превръща в спирачка на прогреса, затвор с железни катинари, палач на човешката свобода и въплъщение на изконното зло. Такова общество извършва и собственото си морално, социално и историческо самоубийство.
Хората, които се занимаваме с философия или теология, и представителите на юриспруденцията, сме изпълнени с еднакъв граждански патос, който се нарича “стремеж към истината”. Оттук произтичат нашите – на пръв поглед! – различни практични дейности. Философът Сократ (V в. пр. Хр.) смятал, че онзи, който говори истината, е “страшен оратор” (Платон, Апология, 17 b) , т. е. той предизвиква респект и страхопочитание не само сред приятелите, но дори и сред противниците си. Сократ изразява смело това мнение като философ и адвокат пред лицето на атинските съдии, които са решили да го осъдят на смърт. Философите често са довеждали своите опоненти до страх и трепет само поради факта, че изразяват истината без помощта на парадни дрехи или пречупваща призма! По време на един обиск в дома на Бердяев скоро след избухването на Октомврийската революция чекистите записват в протокола: “Бердяев заяви, че е противник на болшевизма, защото е християнин”. През 1920 г. Бердяев отново е арестуван и заведен във вътрешния затвор на ЧК (Любянка) и е разпитван посред нощ лично от Дзержински. Още в самото начало на разпита, продължил цели 2 часа, Бердяев заявява: “Имайте предвид, че достойнството ми на мислител и писател ме кара да изрека открито онова, което мисля”. После той посочва основните религиозни, философски и морални причини, за да бъде категоричен “противник на комунизма”. Дори Дзержински е впечатлен от неговата непреклонна позиция, и нарежда да закарат арестанта до дома му. Десетилетия по-късно Бердяев ще изповяда в дневника си във връзка с поведението си на християнин: “Не мога да понасям страха и боязънта и в живота си никога не съм ги изпитвал”. Неговите идейни противници обаче не могат да направят същата изповед, защото през есента на 1922 г. той е прогонен завинаги, заедно с ок. 200 видни представители на руската наука и култура, от родината си. Така животът и философското творчество на Николай Бердяев се превръщат в един от най-ярките символи на сблъсъка на живот и смърт между свободолюбивата личност и мачкащата държавна машина, между полета на духа и тоталитаризма на кесаря, между вярващия човек и овластения безбожник.
Моят избор на концепцията на Николай Бердяев за взаимоотношенията между владенията на Бога и кесаря е сам по себе си показателен, защото Бердяевата концепция е парадигматична за всяка една епоха и ситуация. Тя разплита Гордиевия възел на взаимовръзките вяра-безверие, личност-общество, Църква-държава. Тази концепция е неизбледняващо актуална и днес, тук, в нашето общество и държава. Затова в следващите минути ще анализирам някои от основните й аспекти: Царството на Бога и царството на кесаря: съпоставка и идентификация; християнското отношение към кесаря и неговото царство: монизъм или дуализъм; философското разбиране за християнската свобода. Ще подчертая поуките, от които бихме могли да се възползваме, след като сме се запознали с Бердяевата концепция за взаимоотношенията между Духа и кесаря в съвременното българско общество. Смея да кажа, че настоящата презентация представлява нов опит за анализ на тази тема, която не е получила у нас онова внимание, която тя действително заслужава.
Царството на Бога и царството на кесаря: съпоставка и идентификация
Бердяев посвещава на тази тема специална философска творба, но той се докосва до нея през целия си творчески живот. Този факт показва недвусмислено, че Бердяев е християнски философ, който притежава особена чувствителност към пребъдването на тревожния проблем, поставен от християнството още при самото му зараждане, за взаимовръзката между духовност и институционалност, между християнска индивидуалност и църковна общност, между духовна власт и държавност. Нека подчертаем още тук, че този фундаментален проблем, въпреки многобройните опити на философи, теолози, църковници и държавници да намерят достатъчно удовлетворителен отговор, не е намерил окончателното си решение. Бердяев напомня, че неуспехът в това отношение се корени в погрешното интерпретиране на категориите “Божие царство” и “царство на кесаря”. Оттук произтичат много изкривявания и опасности за Църквата като “тяло Христово”. Бердяев постоянно напомня за необходимостта от изграждане и прилагане на правилна концепция от страна на Източната църква, която според него не е успяла да направи това през двухилядолетната си история. Църквата няма “собствен идеал за общество и държава” – алармира Бердяев. Тя показва в историческото си съществуване, че винаги е зависела от кесаревата концепция за държава и управление.
Нека съпоставим и идентифицираме двете категории: Божие царство и кесарево царство. Ще подчертаем, че Бердяев демонстрира едно лично развитие в разбирането си за категориите “Божие царство” и “царство на Духа”. Докато “Божието царство” има есхатологичен характер, “царството на Духа” представя истинския християнски живот на вярващите независимо от времето.
Като християнски философ, Бердяев припомня две от фундаменталните новозаветни твърдения – на Христос и на ап. Павел. Картината, описана в Евангелието, е симптоматична. При Исуса идват иродиани , които били известни със сервилната си идеология, покланяйки се на властниците (юдейски и римски). Смятани обикновено за националисти, те се отличавали с отлично разбиране на политическата ситуация в Юдея, според която върховната власт била в ръцете на далечния римски император, срещу когото юдеите не трябвало да се противопоставят по никакъв начин . Можем да кажем със сигурност, че иродианите били “цезаропапистите” в онази епоха, изповядващи открито върховенството на светския владетел над религиозната общност, независимо дали той е цар Ирод или имп. Тиберий. След като задават коварния въпрос, дали “е позволено” да се дава данък на кесаря, Исус отвръща с прочутите думи: “отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу” (Мат. 22:21; вж. Марк. 12:17). Тази Христова реплика е тълкувана по всевъзможни начини от екзегети и теолози. Тук обаче ще се спрем на философския аспект, който подчертава Бердяев – същностното разграничаване на двете сфери от Христа. В Христовия отговор главната идея не е соломоновското решение за почит към Бога и кесаря, макар и само успоредно, което би направило вярващия да изглежда “едновременно” верен на Бога и лоялен към властта. Подобно тълкуване, както сочи Бердяев, е не само повърхностно, но то е погрешно и подхлъзва вярващия по наклонената плоскост на сервилността. “Християнството – предупреждава Бердяев – е проявило вече предостатъчно сервилност по отношение царството на кесаря”. Този негов извод се основава на преглед на цялостната история на християнството и Църквата в продължение на двадесет века.
Бердяев е категоричен, че между царството на Духа и царството на кесаря зее огромна, непреодолима онтологична бездна. Между двете царства няма мост и човек не може да стъпи едновременно на двата бряга като някакъв въображаем Родоски колос. Това остро и безкомпромисно изразено становище е далеч от всяка форма на християнски фанатизъм; то почива върху философско-теологичната концепция за търсенето и откриването на Истината. Бердяев пише: “По отношение на Истината се извършва разделяне на “Божие” и “кесарево”, на Дух и свят”. Така формулирана, Бердяевата концепция не звучи по хегелиански, защото тук няма “синтеза”, а само “теза” и “антитеза”. “Божието царство” и “кесаревото царство” са два антипода, които са усийно разделени. Такова разграничение може да има между “дух” и “материя”, между “абсолютно” и “относително”, между “свобода” и “необходимост”. Обединяването на двете води към пантеизъм и дори марксизъм. Такова разграничение има между “светлина” и “мрак”. Обединяването им води до манихейски дуализъм. Позицията на Св. Писание и християнската философия – смята Бердяев – е позиция за разграничаването на двете царства. Всеки опит за сливането им в обща концепция води към изопачаване, размиване, примиряване на двата полюса, подмяна на истината с лъжа. А идеята на Христос не е такава!
За да разберем правилно Бердяевата идея за разделението на двете царства, ще си послужим с описание на прочутата картина на Тициан “Динарият на кесаря” (1516) . Тя представя художествено и философски случая с провокацията на иродианите към Христос относно “плащането на данък на кесаря”. Трябва да подчертаем, че ренесансовият художник е схванал безпогрешно същността на ситуацията, илюстрирайки едновременно въпроса и отговора. Платното е изпълнено от две фигури – на Христос и неговия опонент, но точно в средата проблясва динарият – римска монета с образа на управляващия цезар. Задаващият въпроса иродианин като че ли се мъчи да подаде динария на Исуса, но Исус не докосва монетата, докато звучи прочутият Му отговор: “отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу”. Защо Исус не докосва динария? Защото Той изпитва религиозна погнуса! Този вид онтологическа и екзистенциална погнуса е много по-въздействащ на околните от аморфната Сартърова погнуса от всичко в света. Исусовата погнуса от монетата с образа на римския император има философско-теологична и морална основа. Римският цезар, считащ себе си – подобно на Фараон по времето на Моисей – за върховен управител на небето и земята, е пряк съперник на библейския Бог. Римската империя със своята политическа, съдебна и морална система се разпростира върху територията на земното, преходното, противобожественото. Христос е Проповедникът на Божието царство, което има за Единствен Владетел Бога и притежава друга територия – човешката душа: “Царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17:21).
Онтологическата бездна е предпоставка за постоянен конфликт. Още в творбата си “За робството и свободата на човека” Бердяев подчертава философската му база: “Конфликтът между царството Божие и царството на кесаря на философски език означава конфликт между субекта и обекта, свободата и необходимостта, духа и обективираната природа”. Следователно конфликтът е неизбежен, и всеки опит за “примиряването” му е безумен и неефективен.
Една от най-характерните разлики между двете царства е агресивността на кесаревото и деликатността на Божието. Бердяев напомня: “Кесарят проявява непреодолима тенденция да обсебва не само кесаревото, но и Божието, т. е. да се стреми към пълно подчиняване на човека. Това е най-голямата трагедия на историята, трагедията на свободата и необходимостта, на човешката съдба и историческата съдба”. Агресивността на кесаревото царство, на всяка държавна политика, носеща белезите на анти-християнство, може да бъде сравнена с непрекъснатото посегателство на пустинята към растителните пояси и човешките поселения, от които животът е започнал да се оттегля. Кесаревото царство напада, задушава и поглъща вярващата личност и християнската общност, ако те се поддадат на неговата агресия. Същевременно влиянието на Божието царство сред човечеството се изразява в деликатното като самия живот предложение, в което има подчертана алтернативност: “Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Марк 16:16). Именно в тази ненатрапчива алтернатива се дава възможност за живот, придобиващ пълна свобода. “Свободата на човека – казва Бердяев – се състои в това, че освен царство на кесаря съществува и царство на Духа”. Всяка личност и общност може сама да направи своя избор.
Поради непреодолимата онтологическа бездна между двете царства, между Христос и кесар не може да се осъществи никаква екзистенциална близост. Пилат се стресна от заплахата на раболепните юдейски първенци: “Ако пуснеш Тогова (т. е. Исуса), не си приятел на кесаря” (Йоан 19:12). Пилат принадлежеше на царството на кесаря, бе обвързан от него физически, интелектуално и морално. За него бе равносилно на “самоубийство”, ако докажеше, че “не е приятел на кесаря”. За Христа обаче фактът, че “не е приятел на кесаря”, бе най-висшият комплимент и одобрение; това бе равносилно на тържеството на божествената същност и живот над угрозата на смъртта и разтлението.
За мнозина от сънародниците на Христа обаче това не би могло да се каже. Юдеите сякаш бяха горди да се наричат “приятели на кесаря”, защото крещяха самодоволно: “ние нямаме друг цар, освен кесаря” (Йоан 19:15). Подобен възглед е равнозначен на изповедта: “ние не признаваме Бога за Единствен Владетел, а кесаря”. В историята на християнството убеждението за принадлежност към едното или другото царство винаги е било лакмусов изпит за верност или предателство спрямо Христа и Божието царство. Ранните християни са били особено чувствителни по този въпрос. Най-безпристрастно е обрисувана картината от Плиний Млади (ІІ в.), езичник и римски администратор, който пише до имп. Траян, че наказвал християните заради признанието им за принадлежност към тази вяра: “Междуваременно спрямо тези, за които ми се донесе, че са християни, приложих следната мярка: тях самите разпитах дали са християни; тези, които признаха, разпитах втори и трети път, като ги заплаших с наказание; онези, които упорстваха, заповядах да бъдат отведени на смърт, защото не се съмнявах, че каквото и да признаят, трябва да се накажат заради твърдоглавието и непреклонната им упоритост… Тези, които отричаха, че са или че са били християни и повтаряха след мен молитви към боговете, извършваха свещенодействие с тамян и вино пред твоята статуя (която по този случай бях заповядал да се носи наред с тези на боговете) и хулеха Христос, реших да пусна, тъй като никой истински християнин, както се говори, не може да бъде заставен да извърши нещо подобно”.
Двата типа християни, за които пише Плиний Млади – верни и предатели – ни довеждат до следващия компонент в концепцията на Бердяев: християнското отношение към кесаря и неговото царство.
Християнското отношение към кесаря и неговото царство: монизъм или дуализъм?
Основните параметри на този компонент в концепцията произлизат от категоричното схващане на Бердяев за онтологична различност и екзистенциална несъвместимост и конфликт на двете царства. Неговата теза се подкрепя не само от философската позиция, която заема (за опонентите му – чисто идеалистическа ), а от реалностите на света, в който живее след Втората световна война. Следователно тезата за неразрешимото разединение и противопоставяне на Божието царство и царството на кесаря не е априорно, т. е. теоретично и абстрактно. То има реално-екзистенциални измерения. Бердяев пише още в началото на “Царството на Духа и царството на кесаря”: “Ние живеем в свят на необходимост, разединеност и вражда, на абсурд и безсмислие”. По един пророчески начин философът визира дългата и мрачна епоха, станала известна като “епохата на Студената война”.
Но Бердяев не се ограничава само с анализ на социално-икономическата ситуация в света през втората половина на ХХ в. Като прозорлив философ, той се концентрира върху категории и тези, които надхвърлят границите на временните обстоятелства и конкретни исторически данни. Светът на човека е “много повече подчинен на царството на кесаря, отколкото на царството на Духа”. Това е така поради агресивността на това царство, изразена в двайсетвековната история на християнството. Ето защо “историята е във висша степен драматична”, тъй като “в нея непрекъснато се сблъскват и се борят царството на Духа и царството на кесаря, което проявява тенденция към тоталитарност”. Въпреки това обаче, в духовните си параметри и потенциал царството на Духа превъзхожда царството на кесаря. Затова Бердяев не може да одобри тенденцията на онези християнски мислители и водачи, които проповядват “послушание към кесаря”.
Тук настъпва моментът, когато се налага да дадем две възможни интерпретации на известната декларация на ап. Павел: “Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени” (Римл. 13:1). Цитирайки този стих, Бердяев предупреждава, че Павловите думи са се тълкували по начин, който в много случаи се е оказал вреден за отделните вярващи и цялата Църква. Те “под път и над път са се превръщали в сервилност и опортюнизъм по отношение на държавната власт, в сакрализация на формите на властта, нямащи нищо общо с християнството”. По-нататък Бердяев цитира драстични случаи, които са известни на всеки просветен християнин, свързани с имената на византийски царе и римски папи, които пряко са се намесвали при формирането на религиозни учения и практики поради позицията си на властимащи. Следователно проблемът “цезаропапизъм” или “папоцезаризъм” е дамгосал както Източната, така и Западната църква. В исторически план “християнството е проявило вече предостатъчна сервилност по отношение царството на кесаря”. Нека илюстрираме тази Бердяева констатация с няколко симптоматични исторически примера.
Да започнем със Западната църква. Реформаторската епоха през ХVІ в. показва станалото непоносимо отдалечаване на Църквата от ранно-християнските принципи и идеали във верови, морален и социално-икономически смисъл. Може би историческият анекдот за разговора между папата и св. Тома Кемпийски (ок. 1380-1471) е най-ярката илюстрация за това пагубно отдалечаване. Развеждайки светеца из Рим, папата коментирал с явна гордост пищно построените църкви с думите: “Свети отче, както виждаш, вече не можем да кажем като св. Петър при Красните порти на йерусалимския храм: “сребро и злато аз нямам”. “Да, така е, Ваше светейшество – съгласил се св. Тома. – Злато и сребро има в преизобилие. Но ми се струва, че вече не можем да кажем и това: “но каквото имам, това ти давам: в името на Исуса Христа Назорея стани и ходи”. Калвин ще сложи пръст точно в болезнената рана на този духовен проблем, когато пише своята апология на реформаторското движение, адресирана към крал Франсис (Франсоа) І. Женевският реформатор уведомява краля с наивната надежда да бъде чут и разбран, че Римо-католицизмът е отстъпил от библейските принципи на вярата, потвърдени от св. традиция, и се е обърнал към второстепенни доктрини и практики, които нямат спасително значение. Калвин сочи, че в цялата Западна църква се забелязва неутолими “глад и жажда за Христа”. Вместо да обърнат обаче внимание на напомнянията на реформаторите за необходимост от връщане към първоизворите на вярата, овластените църковници повдигат гонения срещу тях, които могат да се сравнят само с жестоките гонения срещу християните в римската империя през първите векове на християнската история. Бердяев припомня, че по времето на имп. Домициан (81-96 г. сл. Хр.), когато било повдигнато едно от най-страшните гонения срещу християните, “държавната власт е оприличавана на звяр, връхлетял от бездната”. Но в последвалите векове на западноевропейската история, когато Църквата укрепва своите позиции в обществото и държавата, тя се превръща в палач на всяка инициатива, която носи свежест и корекции на кривините. “При това обикновено е ставало така – коментира Бердяев. – Всяка промяна – революционна или реформаторска – в царството на кесаря отначало е предизвикала съпротива от страна на Църквата, осъждане на новото като духовна проява на антихриста. Но когато се е стабилизирала и крепнела новата власт на кесаря, Църквата изведнъж забелязвала, че и тази власт също е от Бога и я санкционирала”. Оказва се, че Църквата копира методите и средствата за потискане на идеологическите си противници на “другите извънцърковни и извънхристиянски сили”. С други думи, Църквата, придобивайки власт, демонстрира мимикрия и се самоотъждествява с кесаревото царство. Техните територии се препокриват. Техните същности се сливат и превръщат в неразделима сплав, като бронза, но с много лошо духовно качество.
Да се спрем на сходни явления и в Източната църква. Един от най-драстичните примери, който има връзка с концепцията на Бердяев за царството на Бога и царството на кесаря, е т. нар. “Булгаков казус”. Големият руски теолог-модернист прот. Сергий Булгаков (1871-1944) е осъден задочно от Московския св. Синод и Архиерейския събор в Сремски Карловци през 1935 г. с обвинение за ерес. Санкцията се изразява в произнасянето на “анатема” и забрана за служение (“Указ № 1651” на Московската патриаршия). Формалният повод е новото учение на Булгаков за библейско-патристичната Премъдрост не като Христос, каквото е традиционното православно разбиране, а като мистичен символ, обединяващ “небесната” и “тварна София”. В действителност обаче в основата на това жестоко решение от средновековен тип стоят политически мотиви. Булгаков се оказва подет от вихъра на смъртоносния смерч на съветския болшевизъм, който се мъчи да помете всички религиозни дейци в Русия и в чужбина. Когато след смъртта на неподдалия се на обработка от страна на болшевишките власти патриарх Тихон (1865-1925) кормилото на св. Синод се поема от митрополит Сергий, последният тутакси подготвя издаването на синодалния “Указ № 93” (1-14.07.1927), в който се подчертава, че Москва трябва да бъде отговорна за “някои духовни лица зад граница за техните политически исказвания”. В тази група са визирани смели критици на болшевишкия комунизъм като Булгаков и Бердяев. В Указа се настоява за безусловна “лоялност” към Съветския режим от страна на цялото свещеничество, намиращо се на Запад, при което се изисква всички свещенослужители да подпишат и изпратят декларации за това до св. Синод, до които очевидно ще има достъп и правителството. Само малка част от свещениците откликват положително, докато по-голямата част, между които и прот. Булгаков, отказват да попълнят собственоръчно такъв документ.
Николай Бердяев реагира остро по повод на присъдата, наложена на прот. Булгаков. Според него в случая е налице посегателство към личната свобода на един достоен служител, който трябва да бъде причина за радост и гордост от страна на Църквата, а не за осъждане и хули. Бердяев достига до извода, че поради криво разбраната “лоялност” на църквата към болшевишката власт в руското Православие е започнал процес на унищожаване свободата на мисълта и съвестта. Това е мрачен знак за изгубената идентичност на Църквата като “стълб и крепило на истината” (І Тим. 3:15). Такива случаи свидетелстват за “обединяването” на двете царства, при което резултатът е обезличаването на царството на Духа.
Разгледаните дотук случаи на раболепно и безпринципно, от една страна, и на неконформистко и принципно отношение на християни към политиката на кесаря, от друга, могат да бъдат поставени в две различни категории. Бердяев ги определя като “монизъм” и “дуализъм”. Тези две категории не бива да се объркват с онова, което днес разбираме в религиозния смисъл като “източен монизъм” или “персийски дуализъм”, например. Бердяевите категории носят уникално значение; те символизират две идеологии на християните по отношение на светската власт, които се намират в постоянен сблъсък, в борба на живот и смърт. “Монизмът винаги е завръщане към езическото разбиране на държавната власт, докато дуализмът има християнски произход, той е скрепен с кръвта на мъченици”. С други думи, “монизмът” демонстрира компромиса, предателството и обезличаването на християнина като личност и Църквата като тяло Христово, доброволното отказване от свободата на Христа и надяване хомота на робството на кесаря. “Монизмът” е идеология, която отрича онтологичната разлика между царството на Духа и царството на кесаря. Той води не само до сервилност на християните към кесаревата власт, но към предаване без бой ключовете за небесното царство в протегнатата ръка на противника. “Монизмът” е нагаждане към волята на противника на Бога и доброволно изкривяване на християнската същност. “Царството на кесаря е търпяло християнството, когато то се е приспособявало към него и го е обслужвало”. Трябва със съжаление да признаем, че комунистическата система в Русия и Източна Европа, срещу която се възправя Бердяев, успя през половинвековната си история да съкруши имиджа на Църквата, превръщайки я в послушен лакей – постижение, с което не могат да се похвалят нито римските императори, нито дори нацисткият режим.
Разбира се, хиляди ревностни вярващи и светли християнски мислители избраха друг път – пътя на борбата и устояването за Христа. А този път често изисква скъпа цена! Съвременният свещенослужител и виден религиовед прот. Александър Мен бе писал, че Христовото учение е невъзможно да бъде прието “без усилия, без подвиг на вярата”. Тези думи звучат едновременно като патристично откровение и съвременно признание за непомрачимата чистота на истинското християнство. Прот. Мен доказва правотата на думите си с личната си саможертва. Точно преди 20 год. той намери смъртта си от ръката на наемен убиец край Москва, докато отивал да отслужи неделна литургия. Разбира се, този случай не е единственият. Във всяка една християска конфесия, оцеляла в бивша комунистическа страна от Русия до Чехия и Германия, има десетки случаи на мъченици за вярата. У нас през 1978 г. бе скалъпен процес срещу петима евангелски представители, които бяха обвинени от тоталитарната държава за разпространение на Библии, сборници с духовни химни и християнска литература. Двама от тях – п-р Георги Тодоров и дяк. Натанаил Цачев заплатиха с живота си за тази дейност.
За такива християни, избрали пътя на “усилията” и “подвига на вярата”, Бердяев би казал, че са предпочели идеологията на “дуализма”. Какъв смисъл влага Бердяев в категорията “дуализъм”? Философът подчертава, че в случая не става дума за статичното разбиране на дуализма само като успоредно съществуване и действие на “духа и материята, на духа и тялото” независимо едни от други. Тук става дума за антагонизма и сблъсъка на два противоположни свята – ноуменалния и феноменалния. Тук става дума за две различни структури и насоки на съзнанието в човешкия свят. Тук става дума за две коренно различни концепции и ценностни системи. Това е разбирането и разграничаването между вътрешната свобода и външната необходимост. Това е непоклатимото убеждение за вътрешна свързаност и хармония на фона на външната разединеност и нестихваща враждебност. Това е иделогията за смисъла на живота само в Христа в противовес на безсмислието и преходността на земната власт, богатство и слава.
Още езическият философ Целс (ІІІ в.) – един от най-яростните врагове на християните – ги обвинявал, че са най-лошите и опасни поданици на Цезаровата държава. Те се противопоставяли, заплащайки дори с живота си, на различни възгледи и практики, прилагани от държавната идеология. В имперската система през първите векове на християнската ера било в сила т. нар. jus coërcendi. Според римското право това е закон, даващ всички основания на сенат, магистрат, проконсул и цезар да предаде на смърт лице или група от хора, които откажат да спазят държавните си задължения. Християните отказвали да участват в държавническо-религиозния култ на императора, отказвали да се сражават в завоевателните и наказателни походи на генералите, не се молели за благополучието и сигурността на тогавашния жандарм на света Рим. Затова Целс се оплаква в антихристиянския си пасквил “Истинно слово”, че ако всички поданици на императора последват примера на християните, то на територията на римските владения биха останали само двама верни римляни – цезар и Целс. И тогава, о ужас на ужасите! – империята в най-кратко време би загинала…
Питам се днес, дали Целс не би останал доволен, ако знаеше, че християните по време на тоталитарните и атеистични режими в Източна Европа участваха редовно в ежегодни манифестации, на които под портретите на комунистическите лидери скандираха: “Слава на БКП”? Питам се днес, дали християните от епохата на Целс биха се зарадвали, ако знаеха, че съвременните християни посещаваха мавзолеите на Ленин и Георги Димитров, ходеха на поклонение на гроба на Тито и на многобройните комунистически паметници, издигнати на толкова много места? Питам се още, как трябва да квалифицираме днес предупрежденията, които ни даваха през тоталитарната епоха наши църковни лидери да не допускаме в църквите си деца и юноши и дори да не проповядваме за Божието наказание, което очаква грешниците и безбожниците, за да не обидим … атеистичните лидери на държавата? Питам се, уважаеми дами и господа, питам се …
Царството на Духа и свободата на човека
Концепцията на Николай Бердяев е оптимистично реалистична концепция. Някои съвременни изследователи на философското му творчество не могат да достигнат до разбиране на този аспект поради факта, че не са прозрели духовната същност на християнството. Руският философ е категоричен, че възприемането на “дуализма” между царството на Духа и царството на кесаря в християнския живот в една враждебна държава води към “утвърждаване свободата на човека”, т. е. свободата на християнина. Тук става дума за онзи тип свобода, за който говори Христос: “ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Йоан 8:36). Осъзнаването или неосъзнаването смисъла и ценността на свободата в Христа е всъщност равностойно на притежаването на лична карта и гражданство за Царството на Духа или царството на кесаря. Християнинът може да живее в Република България, в Русия или в САЩ и да бъде гражданин на първото или на второто царство. Разликата е в това, дали осъзнава и прилага, или пък не осъзнава и не прилага “свободата в Христа”.
Бердяев е категоричен, че Царството на Духа е Царството на действителната екзистенциална свобода. Тази свобода няма нищо общо с прокламациите на екзистенциалисти като Сартр, индивидуалисти като Ницше или пък интерпретатори като марксистите. Единствено правилната концепция за християнската свобода е: “Бог е Истината и Смисълът на света, Бог е Духът на свободата”. На друго място Бердяев подчертава, че Божията същност е въобще чужда на идеята за “власт” и “господство”, които са характерни за претенциите на кесаря. “Бог е свобода, Той е освободител, а не господар”. “Бог като субект … е любов и свобода, не е детерминизъм и господство”. Ако християните издигнат този девиз като знаме на своето ежедневие, те ще бъдат неизменно граждани на Божието царство, дори когато върху документите за тяхната гражданска идентичност стои щемпелът на най-атеистичната или антихристиянска държава (напр. Иран). И днес до нас достигат печални известия за мъченици на вярата, живеещи на враждебни към християнството територии, които във философски и теологичен смисъл ние причисляваме към царството на кесаря. Но само държави с комунистически и фундаменталистко-мюсюлмански режими ли са част от владенията на кесаря? Какво да кажем за една страна като Република България, в която все още се чуват хули и се отправят закани за дискредитиране и дори ликвидиране на християнски общности, непринадлежащи към т. нар. “традиционно” Православие? Не са ли това също характеристики на кесаревата политика? Деленето на християнството на “наше” и “чуждо” на базата на исторически и политически, а не на духовни показатели много напомня за религиозната политика, установена още в зората на римската империя.
Цицерон (106-43 г. пр. Хр.) приписвал на религията аспектите “благочестие” и “святост”, но под religio той разбирал само поклонението на божества, признати от римската държавна администрация. Оттук нататък духът на кесаря решавал коя е истинската религия, подбуден от политически, а не от чисто религиозни мотиви. Всички останали религии, включително юдаизмът и християнството, били квалифицирани от І в. сл. Хр. насетне като “суеверия” (лат. superstitiones), защото били политически “чужди” на Рим. Ето защо всеки съвременен опит християнските конфесии да бъдат квалифицирани като “традиционни”, “официални”, “държавни”, от една страна, и “неистински”, “ереси”, “секти”, от друга, главно по политически подбуди представлява едно злонамерено ехо на древната кесарева интерпретация на религиозността. В днешна обединена Европа, претендираща за демократични понятия и ценности, подобна терминология и концепции представляват никому ненужни вкаменелости от робовладелския строй. Днес всички ние трябва да градим не музеи на кесаревия антагонизъм и омраза, а дейно християнство, съзидано от “живи камъни” , споени с Христовата любов!
Бердяев изразява по философски начин един библейски принцип, който показва какви положителни резултати има за християните разбирането за Бога като Свобода. На първо място, истинското разбиране за Бога не се свежда до традиционно-църковното Му представяне с апофатични изрази : Бог не е иманентен, не е материален, не е човек и т. н. По такъв начин са представени вековните догмати, изповядвани като клишета, в които липсва общение и живот. Между Бога и човека има взаимоотношения, които са особено динамични, дори драматични. Статичното теологизиране е наследство от езическата гръцка философия. Динамичното възприемане и отношение към Бога при всякакви неблагоприятни обстоятелства произтича от реалния живот. Тъй като “основното свойство на Духа е свободата” , християнинът има пълното право на свободно общуване с Бога. Никакъв догмат, никаква институция, никаква правна система не може да укори или забрани свободното и благодатно общуване на вярващия човек със своя Бог. В “скришната си стаичка”, на улицата, в църковната сграда или в затвора, във въздуха, по суша или по море християните общуват безпрепятствено с Духа на Свободата. Докато кесаревите служители все още задават въпроса: “Какво и къде е истината?”, християните от векове прилагат Истината и Свободата в своето ежедневие и бит.
Заключение
Бердяевият пример на християнин и мислител би следвало да ни убеди в реалната възможност да бъдем активни граждани на Божието царство в епохата и страната, в която сме се родили. Ситуацията в нашата родина е пост-комунистическа. Опасна илюзия би било да си мислим, че сме се освободили от тъмните сенки на миналото. Пагубно за нас, християните, би било да гледаме на днешната пост-тоталитарна действителност през розовите очила на самоуспокоението. Духът на кесаря все още витае тук и тропотът на неговите легиони не е заглъхнал. Ненавистта срещу чистотата и невинността на нашето християнството ръмжи и често в публичното пространство се чува нейният вой. Това е факт, но не факт обезсърчителен!
Бердяев прекарва 5 години след болшевишката Революция в Русия. Но този период е един от най-активните в творческия му живот. Той написва четири от най-значимите си творби, публикува множество статии, чете лекции и сказки, председателства Съюза на руските писатели, основава Свободната академия за духовна култура, участва в демонстрации, лежи няколко пъти в ареста и затвора. “Водех не политическа, а духовна борба с комунизма – изповядва той, – борех се срещу неговия дух, срещу неговата враждебност спрямо Духа”.
И все пак, концепцията за “духовната борба” у Бердяев остава незавършена. Поради политическата ситуация в Съветска Русия и Европа философът се потопява в химерите на есхатологизма. Ние обаче не можем да останем на тази идейна база, защото житейските реалности днес изискват нов подход и действия. Ние сме граждани на царството на Духа посред царството на кесаря и трябва да водим борба за своята тъждественост!
Нашето призвание като последователи на Христа е да водим духовна борба, но не с оръжията на кесаря, ковани и наточвани в ковачницата на омразата, а с всеоръжието на Духа. Това пълно бойно снаряжение, както ни учи ап. Павел , се състои от: пояса на Истината, нагръдника на правдата, обувките на благовестието, щита на вярата и шлема на спасението. И като древните хоплити, ние държим в десниците си едно остро оръжие, чийто звън трябва да се чуе до всички кътчета на царството на кесаря – “меча на Духа, който е Божието слово”. Той ни е поверен от Бога – Владетеля на нашето царство!
Свобода за всеки © 2010. Всички права запазени.
Статията или по-дълги пасажи от нея могат да бъдат препубликувани само с разрешение.
Д-р Вениамин Пеев е възпитан в посветено християнско семейство, в което вярата в Христос като Божи Син и Спасител стои на първо място. Д-р Пеев е специализирал библеистика в Лайпцигския университет (1990). Придобива магистърска степен по библейска херменевтика в Теологичния факултет на лондонския Университет Брунел (1994). За периода 2000-2003 г. подготвя дисертационен проект като частен докторант в Оксфорд под ръководството на видния православен теолог и йерарх митрополит д-р Калистос (Уеър). През 2009 г. защитава успешно дисертацията си в областта на руската религиозна философия в НБУ (София). Неговите научни интереси са в областта на религиозната философия и модерната и пост-модерна теология. Автор е на наскоро излязлото от печат изследване за “Съвременните богословски системи” след Просвещението (2009).
Бележки
Вж. Бердяев, Н. Царството на Духа и царството на кесаря. С., Изд. “Захарий Стоянов”, 2002. Творбата е включена и в: Бердяев, Н. Съчинения в шест тома. Т. V: Философия на свободния дух. С., Изд. “Захарий Стоянов”, 2006. Цитатите и отпратките в настоящата презентация са по по-ранното издание.
Платон, Диалози, І. С., НИ, 1979. 37.
Вж. Бердяев, Н. Самопознанието в същ. Съчинения, VІ, 732.
Пак там, с. 740-741. На Бердяев е оказана високата чест да бъде единственият разпитан от създателя на ЧК.
Цит. по: Баландин, Р. К. Самые знаменитые философы России. М., “Вече”, 2001. 377.
У нас Исак Паси отдели скромно място на Бердяевата концепция за Царството на Духа и царството на кесаря в монографията си за руския философ (вж. Паси, И. Николай Бердяев. С., книгоизд. къща “Труд”, 2001, с. 148-156). Известните руски историци на философията Н. Лоски и В. Зенковски само споменават за тази конципция, без да я анализират (Лосский, Н. История русской философии. М. “Высшая школа”, 1991. 313; Зеньковский, В. История русской философии. Т. ІІ.2. Ленинград, “ЭГО”, 1991. 77).
Вж. особено съчиненията му: Философия на неравенството (1923), Предназначението на човека (1931), Дух и реалност. Основи на богочовешката духовност (1937), За робството и свободата на човека (1939).
Вж. и Философия на неравенството, с. 278-291.
Царството на Духа и царството на кесаря, 55.
Пак там, 54.
Вж. Мат. 22:16; Марк 3:6; 12:13 (Всички новозаветни цитати са по: Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия Завет. С., СИ, 1995).
Douglas, J. D. (gen. ed.), The New Bible Dictionary (IVP, 1978). 523.
Царството на Духа и царството на кесаря, 55. Бердяев вини бл. Августин за отъждествяването на Църквата с Божия град, смесвайки храктеристики от двете царства (Философия на неравенството, 284).
Тази теза е представена още във “Философия на неравенството”, но тук Бердяев разглежда Божието Царство, което е “абсолютно духовно царство”, в есхатологичен аспект. То се визира като “цел” и “завършек на историята” (Бердяев, Н. Съчинения в шест тома. Т. ІІ. С., Изд. “Захарий Стоянов”, 2003. 278).
Царството на Духа и царството на кесаря, 12.
Пак там, 113.
Пак там, с. 105-106.
Картината се съхранява в Дрезденската картинна галерия.
За робството и свободата на човека, 153.
Царството на Духа и царството на кесаря, 62.
Пак там, 29.
Plinius Secundus, Epistolarum, lib. X, Epistola XCVI. Цит. по: Плиний Млади, Писма. Прев. Н. Бакърджиева. С. НК, 1979. С. 207-208.
Така се ражда критичното определение “бердяевщина”, възприето както от враговете на философа в Съветска Русия, така и в емигрантските среди (вж. Самопознанието, 758; Паси, И, пос. съч., с. 22).
Царството на Духа и царството на кесаря, 21.
Пак там, 31.
Пак там, 32.
Пак там, 54.
Пак там, 55.
Вж. Деян. Ап. 3:6.
Calvin, “Prefatory Address to King Francis” in idem, Institutes of the Christian Religion, vol. I, p. 14.
Ibid., p. 9.
Царството на Духа и царството на кесаря, 55. С този период на гонения е свързано и заточването на ев. Йоан на о. Патмос (Eus. Hist Eccl. III.18).
Пос. м.
Вж. Пеев, В. Съвременни богословски системи. С., Изд. “Бъдеще и надежда”, 2009. С. 148-156.
Митр. Евлогий, Путь моей жизни. Воспоминания, изложение по его рассказам (Paris: YMCA-Press, 1947), 402. Става дума за свещеници и миряни, емигрирали в Западна Европа.
По собственото признание на Бердяев Булгаков е изиграл важна роля за обръщането му към християнството (Самопознанието, 625).
Бердяев, Н. “Существует ли в Православии свобода мысли и совести?” – В: Путь, № 59 (февраль-март-апрель 1939), с. 46-54; вж. същ. “Истина Православия” – В: Вестник Русского западно-европейского патриаршего экзархата, № 11 (1952), с. 4-11.
Царството на Духа и царството на кесаря, 57.
Пос. м.
Пак там, 46.
Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., Унив. Изд. “Св. Климент Охридски”, 1992. 152.
Мен, Ал. Произход на религията. В. Търново, Унив. Изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 1994. 5.
Прот. Ал. Мен е съсечен жестоко с брадва близо до ж. п. гара Семхоз на 9.09.1990 заради вярата си.
Царството на Духа и царството на кесаря, 21.
Пак там, с. 69-82.
Пак там, 46.
Вж. Поснов, М. История на християнската църква, І. Анубис, 1993. С. 117-118.
Вж. Събев, Т. Из историята на християнската църква (Религиозното и нравственото състояние на християните през първите три века). С., СИ, 1958. 128.
Вж. напр. Паси, И., пос. съч., 153. Според И. Паси Бердяевата концепция е противоречива, неизяснена докрай, утопична.
Царството на Духа и царството на кесаря, 30.
Пак там, 28.
Бердяев, Н. За робството и свободата на човека, 102.
Пак там, 103.
Вж. Sharpe, E. Understanding Religion (London: Duckworth, 1992; 3rd impr.), p. 39 f.
Вж. І Петр. 2:5.
Царството на Духа и царството на кесаря, 28. Все пак, като православен вярващ, Бердяев оценява апофатиката по-високо от катафатиката (За робството и свободата на човека, 103).
Царството на Духа и царството на кесаря, 26.
Пак там, 30.
Самопознанието, 729.
Самопознанието, 753; Царството на Духа и царството на кесаря, 57.
Вж. Ефес. 6:13-17.
