{loadposition user10}
Въпросът за това особено пространство – виртуалното на „интернет” – става все по-актуален. Явно максимата, че „светът след появата му вече не е същият” и че след него „световната цивилизация навлиза в нова епоха”, не са лишени от основание.
Глобалната електронна мрежа (интер-нет)
Може би проблематиката, свързана с това, най-ясно беше поставена с култовата холивудска поредица „Матрицата”, дала нов прочит на старата идея, че реалността, която познаваме, може и да е не материална, а идейна, идеална и илюзорна. По тези причини възможностите на новото поле на взаимоотношения, виртуалното в интернет-пространството, все по-често стават повод за оживени дискусии под надслов „за” и „против”.
Самият автор дълго време беше резервиран по отношение на електронното общуване и обмена на информация, имайки предвид негативите от това – възможността за все по-засилващо се отчуждение между хората и крайното разрастване на нереалните виртуални контакти за сметка на физическите и тяхното все по-сериозно свиване. Разбира се, критиките към интернет не спират дотук, но не те са главната тема на тази статия. С нея авторът по-скоро би желал да постави за размисъл някои етически проблеми по това, което се случва с интернет днес в България. Става дума за свободата на мисълта и изразяването и за това как ние оценяваме причините и възможностите за нейното ограничаване днес вече дори и в интернет пространството.
Свобода
Отдавна съществуват софистични твърдения, особено засилени след появата на еволюционизма, като: „няма абсолютна свобода” или „фактическа свобода не съществува; тя е илюзия”, но нашата цел тук не е да коментираме свободата от гледна точка на безкрайния схоластично-философски дебат или на калвинизма спрямо идеята за абсолютно предопределение, а да я разгледаме от позиция на етиката – така както тя е възможна и се практикува в историята.
През вековете мислители, поети, писатели и революционери винаги са говорили за свободата и са я възпявали. Всеизвестни са думите на Дон Кихот от едноименното произведение на Сервантес: „Свободата, Санчо, се намира на върха на копието…”. Също и лозунгът „Свобода или смърт”, под който прадедите ни са водили борба за българско национално възраждане и освобождение. Днес всеки може да види посланието, оставено от американския президент Р. Рейгън, намиращо се на паметника на елинската богиня Ники (Нике) при входа на столичната градинка пред Народния театър „Иван Вазов” (и бул. „Стамболийски”): „Никоя битка не е последна. Всяко поколение само трябва да извоюва свободата си – този най-скъп и ценен дар”. А унгарският поет Шандор Петьофи казва: „За любовта давам всичко. Но за свободата – давам и любовта си”. Щом такива значителни автори, герои на класически произведения и видни обществени фигури са ѝ отделили такова внимание, всякакви коментари за фундаменталната важност и значимост на свободата за Човечеството са излишни.
Но какво точно е „свобода”? Ето и едно приблизително, макар и непълно определение за нея: възможността без външен натиск и контрол да определяме битието си – настояще и бъдеще, водени преди всичко от собствената автономна воля, произтичаща от нашата самостоятелност, от собствените ни мисли, убеждения, нагаласи, схващания и настройки на душевността ни. Свободата като понятие е обект на философията и по-специално на етиката.
Етиката е дисциплина, оценъчна за поведението и действията на човека. Тя се определя от ценностната система и затова лежи в основата на всяко една религиозност, като предопределя и съответните закони – еклезиологически, церемониален, политически, граждански и наказателно-процесуален. Затова и етиката заема ключово място в науката, като бихме я определили като „корона” на цялата Хуманитаристика. Предмет на етиката са всички антиномии, движещи живота на човека – добро-зло, любов-омраза, престъпление-наказание; достойнство-нечестие, лъжа-истина и пр.
В този списък попада и добродетелта свобода. Тя обаче заема една строго специфична позиция всред всички останали. Тя не просто е една от „списъка”, а заема ключово, централно място там. Защото свободата в значителна степен определя и прави възможна изявата и на останалите в максималната им възможна степен.
Свободата фактически е условие за разгръщане на цялостния творчески потенциал у човека; за успешното му утвърждаване сред човешката общност, както и за борбата и защитата на неговата индивидуалност, неприкосновеност, независимост и права за живот на пълноценно човешко същество, създадено по Божий образ, стремящо се към Божествено наподобяване. Свободата е основополагаща и за всички останали етически понятия. Ето затова тя е от толкова фундаментална важност дори в по-значителна степен, отколкото останалите добродетели. Без нея всички елементи от съществуванието (любов, семейство, собственост, право на труд, смяна на местожителство, себереализация и пр.) се поставят под въпрос, и е съмнителна пълноценната им и изобщо фактическа проява.
Най-очевидни примери в потвърждение на това са в и до днес действащите тоталитарни политически режими в Куба и Северна Корея. Техните граждани не могат да проявяват свободна воля – верско-религиозни убеждения, не могат да пътуват в чужди страни свободно; нямат достъп до информация (радиоапарати или телевизори) за живота извън техните граници, а за постоянно и здравословно препитание, без режим на електроснабдяване, собствени превозни авто средства, компютър и интернет – да не говорим (виж У. Фронтова, Истинският Че Гевара, МаК, София, 2007 и http://domosed.dir.bg/_wm/library/?df=8&dflid=3).
Абсолютна…
Що се отнася до философско-схоластичната теза, че няма нищо абсолютно (в т. ч. и свобода)” и твърдението на Жан Калвин, че в света съществува пълно Божествено предопределение, ще добавим само, че според класическата Християнска теология, ако на Всевишния му трябваха роботи без никаква самостоятелност, то Той не би създал човека. Защото поначало разполага за целта със служебни духове (ангели), както и с био-роботи, които вече е направил – растения и животни. Човекът обаче е коренно различен от всички тях. Животните и растенията напълно изпълняват предварително вложени им програми за действие („инстинкти”) и нямат никаква съзнателно-мисловна дейност, нито пък самостоятелно волева дейност, чрез която да могат да нарушават предопределената си жизнена програма за поддържане на природата, за химико-биологичния кръговрат на веществата и елементите в нея. При тях, да, можем да говорим за пълно и абсолютно предопределение и за отсъствие на свобода, както и на акт на осъзната или самостоятелна свободна воля.
При човека обаче ситуацията е коренно различна – той е създаден по образ Божий и се намира в уникална позиция – между небето и земята; между Рая и ада, с възможности за автономност и самостоятелност, както и за господство и пре-програмиране на био-роботите – растения и животни. Според Християнската теза, човекът трябва да е в състояние да израства духовно и морално в резултат на акта на свободната си воля, дотолкова, че да може да преодолее греха в себе си, което напълно се обезсмисля като идея и възможност, ако всичко в тялото и съзнанието му беше предварително програмирано, както е с живата и мъртвата природа, движещи се по точни закони-програми (с цел равновесие).
И може би най-категоричното доказателство за това е фактът, че човекът днес се изправя срещу собствената жизнена среда и е на път да унищожи природата… Макар и парадоксално, но точно тази способност да върви срещу себе си е категоричното доказателство, че човекът не може да е програмиран, така, както са животните и растенията – за живот в пълен синхрон с природата. Това може и да не говори за абсолютна свобода, но е достатъчно основание за наличие в човека на необходимата степен на автономност и самостоятелна свободна воля, на ниво на самоопределение; на способност да се изправи дори срещу самия себе си. А който се смущава от думата „абсолютна”, може да я нарича „относителна”, но все пак е свобода…
Нашето и другите общества (по-на запад)
Много от нас са се питали къде точно греши Българският народ, кои са причините днес да сме една от най-нещастните нации на света (http://dao.bg/story.php?id=22716) и защо хората отвъд някогашната „желязна завеса” са по-щастливи, по-удовлетворени и като цяло живеят по-добре, както показва статистиката. Разбира се, този въпрос е фундаментален и изключително сложен, за да го разискваме тук. Вече около 20 г. различни институции, учени, политици и изследователи водят дебати, пишат трудове и се опитват да му отговорят еднозначно. Във всеки случай, основната причина е свързана с въпросната относителна свобода, която у нас, на изток, е обект на перманентно свиване и ограничаване дори и в своя, поначало намален вид от този на хората, обитаващи в Западната част на Стария континент.
Ето и няколко парадоксални примера, потвърждаващи горната констатация. Вече 20 г. се говори за компютъризиране на базата данни в институциите с цел лесно и бързо обслужване на гражданите. Доста средства се отделиха от Републиканския бюджет за целта – и за данъчните институции, и в ДОО, и в МВР, и в МВнР и пр. Въпреки това обаче, за същия период сме свидетели на точно обратното.
Всеки достъп и взаимоотношения на гражданите до която и да бил от тези институции е свързан с безкрайно чакане по опашки, изнервяне и загуба на ценно време; разкарване поединично първо за един документ, после за втори, после за трети и т. н., въпреки, че с компютърната мрежа всичко това би могло да бъде избегнато. Затова и българите поддържат горчивата шега: „Западняците, даже и да се обърнат към нас и да почнат да тичат насреща ни, пак не можем да ги стигнем”…
В същото време обаче, точно когато в САЩ се заговори за новата специална система за контрол над всички кръстовища, посредством поставяне на специални панорамни камери, същите светкавично се появиха и по българските кръстовища, при това тихомълком. А разкриваемостта на уличните престъпления в страната ни (за което всъщност бяха предназначени тези камери) съвсем не се увеличи, напротив – криминалните дейния продължиха да се ширят безконтролно: и до днес джебчийки необезпокоявани обхождат трамваите, яки момчета в скъпи коли непрестанно безчинстват по улиците, а от наркодилърите, обхождащи училища и градинки, все още няма нито задържани, нито осъдени.
Изниква въпросът, защо тогава бяха поставени тези камери толкова бързо у нас и защо беше закупена тази скъпа техника с парите на българските данъкоплатци?
Американският филм „Обществен враг” находчиво отговаря на този въпрос. В него става пределно ясно, че с всички съвременни средства за проследяване може да се оказва натиск и контрол не толкова върху дребни хулигани по улиците, нито върху по-едрите – облечени във власт, а точно върху всички онези, които ги изобличават и се борят справедливостта и свободата да възтържествуват. Така ни става ясно защо след поставяне на панорамните камери у нас престъпността по улиците не намаля. Защото тези камери не са предназначени нея да преследват и пресичат, а с друга цел. Те са поставени, за да оказват контрол, да проследяват, да могат да преследват и пресичат всякакъв опит на гражданите към организирани протестни действия срещу властта, ако тя превиши правата си, и срещу нейните беззаконни действия..
Същото се доказва и от следващите факти.
След 1989 г. навсякъде у нас се заговори за свобода на мисълта, свобода на словото, всеобщото право на глас, на участие на гражданите в България в управлението и пр. Немалко памфлети се изписаха в подкрепа на свободния обмен на информация между хората по света посредством глобалната електронна мрежа, както и за извънредната трудност тя да бъде контролирана.
Да обаче, точно когато млади и зрели хора в своите електронни блогове разпространяваха информация за протестни шествия на екоорганизации срещу презастрояването на Рила, Пирин и Черноморието (по същество ненасилствени, нито престъпни или терористични действия), веднага началници от МВР почнаха да им оказват натиск – в Гугъл може да се намерят статии под заглавие „Полицията привиква блогъри, заради протестите в Странджа” (http://okolosveta.com (http://okolosveta.com/index.php?p=news&src=1444)).
При тяхното явяване „за справка” в РУ на МВР им е бил оказан заплашителен натиск от страна на съответния полицейски „шеф”, че разпространяват информация за „непозволена демонстрация” и били заставяни да подпишат „декларация”, че повече няма да го правят… Неосведомените и неориентирани ще кажат тук: „Е, че какво толкова?” Отговорът на това е: НЕДОПУСТИМО Е подобно поведение на полицията и вмешателство в живота на гражданите, като отбележим, че в случая не друг, а точно силовото министерство превишава правата си и нарушава правата на гражданите, а не обратно (няма да се спираме на очевидния факт, че с това си поведение полицията очевидно защитава корпоративните интереси на фирми, строящи незаконно в националните ни паркове, вместо да пази конституционните ни права, което всъщност е нейното задължение, и да предприеме действия по това – да арестува тях, нарушителите).
Първо, защото никой няма право да ни вика в полицията „за справка”, освен придружен от адвоката си, при това само в два случая: 1 – като свидетел на престъпление, и 2 – като обвиняем, при започнато евентуално следствие или дело, при това документирано по надлежния начин. А в случая няма извършено престъпление от страна на блогърите (защото такова се установява само в следствие и съд).
Второ, защото по този начин полицейските началници посягат на правото на свободно разпространение и обмен на информация, практически неограничени от закон. И никъде няма забрани да се разпространяват сведения или да се апелира за присъединяване даже и към „неразрешени демонстрации и шествия”. Няма такъв параграф в закона. Ченгето обаче си е присвоило правото да го „измисли”.
Трето, подписването на подобна декларация, че „повече няма да правя така”, е анахронизъм от времето на тоталитарното „тошково” управление, в което граждани, задържани в МВР и бити, после са били заставяни да подписват тъкмо подобна декларация („че нямат никакви претенции към МВР”), за да не може после да се оплачат от „Народната” милиция, нито пък да заведат дело, та всичко в „Народната” република да си изглежда наред, нормално и свободно – точно, както се лъжеше навред със средствата на пропагандата. Днес обаче един такъв акт изобщо няма никаква юридическа стойност. Той по-скоро е действие на личностно сплашване и психически тормоз, натиск върху българите (само че хулигански и никак законен), натиск недопустим и несъвместим с една съвременна Европейска демокрация, при това, в ХХІ век.
Реакция на единство
Е, добрата новина е, че българите в интернет пространството вкупом се обявиха и незабавно „скочиха” срещу това превишаване правата на полицията, срещу този срамен, недемократичен и незаконен акт на натиск от страна на властта. Заваляха контра статии, шеговити и саркастични карикатури, подмятания, подписки и даже практически протестни действия за запазване на свободата на словото, на изразяването и разпространението на информация; на изказване на позиция и покани за всякакви протестни действия срещу властта именно по интернет – със или без позволението на същата тази власт.
Започнаха да се появяват и електронни сдружения от типа ”интернет-общество за демокрация”, „свободно интернет управление” и пр.
На практика, от последното правителство на България (на Тройната коалиция), на всекиго стана ясно, че комунизмът у нас съвсем не си е отишъл, а напротив, има здрави и дълбоки корени в силните на деня – политици и новобизнесмени.
Нещо повече, колкото и да е абсурдно, показаха се и множество реставрационистки намерения. Като например, възстановяване на стари структури и тип поведение – ползване отново на стара соцтерминология: „интелигенция”, „културтрегери”, „реститути”; възстановена беше ДС; започнаха политически уволнения на журналисти, несъгласни с политиката; затвърди се присъствието на Русия в ключови места от българската икономика – „Лукойл-Нефтохим”, газопровода „Бургас-Александруполис”, АЕЦ „Белене”, както и дните на руската култура у нас – които преди 1989 г. се бяха превърнали в традиционни събития от действителността на родината ни, пак под давление на същия тип хора във властта.
Така и поведението на властимащите си остава про-диктаторско и про-тиранично, измислено да обитава и поддържа една архаична и отдавна отминала епоха на Сталинско-азиятски тоталитаризъм. И факт са патологичните и отчаяни опити от страна на властта за възстановяване на старото време. Целенасоченото ни дискредитиране пред Европа е категорично потвърждение на точно това.
Времето е наше?
Въпреки всичко, истината е, че новото време действително носи вълни на разведряване и полъх на демократични промени. Вследствие на единния протест на „интернет обществеността” и заведеното от Фондация “Програма достъп до информация” дело, тези дни Върховният съд на Република България пресече опитите на МВР за неограничен достъп до кореспонденцията в интернет (http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=598727) и го отмени. Също така, в момента тече съдебно дело от страна на Федерация на потребителите срещу „Топлофикация”. Така и делото в Страсбург на Алтернативния синод срещу България заради насилственото им изгонване от храмовете в Правителството на Симеон Сакскобурготски на 21 юли 2004 г. вероятно ще бъде спечелено, а срамните действия на властта тогава – осъдени и заклеймени.
Но тези успехи не бива да ни главозамайват. Неотдавна в медиите се появиха данни, че нов тип софтуер и рядко скъпа компютърна апаратура, с която се снабдява в момента МВР, напълно ще й позволяват да проследява и да прихваща АйПи адреси (I.P. адресът е всъщност електронна информация за проследяване на вашия интернет доставчик и физическото местоположение на компютъра, който го ползва – б. ред.), произход на данни, мнения и контакти на потребители и разпространители на информация в интернет.
И верни на максимата: „пътят към ада е постлан с най-добри намерения”, властимащите обещават, естествено, че всичко е с благородната цел „за предотвратяване и преследване на престъпления, терористични действия” и пр. Но отчитайки поведението на управляващите до момента – демагогски и пропагандни обещания и уверения, както и досегашния горчив опит на обществото за пълно разминаване между намерения на властта и фактическо поведение, съвсем естествено ни карат да бъдем скептици за това.
И да отбележим: България в момента, а и за в бъдеще няма и не може да стане обект на терористични действия от страна на ислямски фундаменталисти, първо, защото те съвсем не са толкова безумни, колкото ги изкарва медийният балон, второ, защото нищо в страната ни може да представлява интерес за тях – ние нямаме нито авторитет в Европа, нито финансови възможности за откупи, нито пък някой от управляващите ще се притесни за отвлечен от терористи гражданин.. Събитията с похитените и обезглавени в Ирак български шофьори нагледно доказаха цинизма и незаинтересоваността на управляващите за нашата сигурност и здраве (виж статията на журналиста Папакочев, http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1260213).
Освен това, както всеки вече отчита съвременната действителност, истинските врагове на обществото, онези, които извършват грандиозните престъпления в страната ни, съвсем не са блогърите, нито и интернет потребители, нито пък арабските терористи. Напротив, това са точно хората, „облечени” с политическата и икономическа власт – управляващата класа. Техните интереси и неприкосновеност се пазят именно от същото МВР. Главната цел за тях е поредният контрол върху мисленето, вярванията и убежденията ни; пресичане на изказване на непопулярни позиции срещу правителството и политиката у нас от обикновените интернет потребители във форуми и пр. виртуални изяви.
Това ни кара да заключим, че днес МВР съвсем не се оборудва, за да пресече големите престъпления срещу държавата и гражданите (от новобизнесмените и политиците, което се доказва с бездействието на съдебната власт спрямо тях и очевидното им престъпно поведение). Напротив, Вътрешното министерство цели по-скоро да защити точно управляващите от свободата на словото, от протестите на хората срещу престъпленията на политиците, от изобличаващия глас на протестиращите и от обвинителния пръст на обществеността.
Намесата на МВР в протестите за Странджа точно на страната на престъпниците чрез оказване на натиск над протестиращите ясно доказа това и каква е всъщност, по-дълбоката и тайна цел за закупуване на новата компютърна техника: именно пресичане и ограничаване гласа на протеста, на гласа на истината; спъване и задушаване на виковете за реална свобода и демокрация, които в момента се обединяват именно във виртуалното пространство, точно защото към днешна дата то си остава най-независимата област от ефира, от битката за утвърждаване на ценностите на цивилизацията (демокрация, законност и ред) и гражданската ни свобода (на достойни човешки същества с права) – мястото, където все още можем да обединим глас и действия срещу погазване на човешките и гражданските ни права, срещу ограничаване на свободата и независимостта ни.
Зрелостта на един народ
Макар и звучащо печално, но действително, че всеки народ заслужава управниците си. Дълго време авторът не искаше да приеме това, защото мислеше, че българският народ, е жертва на инвазия (от страна на СССР през 1944 г.) и на въвеждането у нас на крайно жесток и репресивен Сталински комунистически режим. Това е вярно, разбира се. Но само отчасти. В крайна сметка всеки народ е в правото си да се освободи от поробител или окупатор, както нашият е направил първо с въстанието на Асен и Петър (1185 г.), а после и с Българското национално възраждане (1878 г.).
Към днешна дата обаче, все още не сме намерили формулата как да успеем да се освободим от тоталитаризма. И явно май заслужаваме управниците си. Е, действително, че тези управляващи ни бяха спуснати „отгоре” със съветска окупация и помощ, за което наистина не сме виновни ние. Но наша е отговорността, че все още търпим това да продължава.
Нямаме предвид разпространеното у нас схващане, че, „ето на – тези управляващи ние сме си ги избрали, така че нямаме какво да протестираме за престъпленията им”.. Подобно виждане отразява едно крайно ограничено гледище, което, освен, че не е вярно, че защитава статуквото, но е и плод на твърде незадълбочена мисъл.
Първо, защото вотът на гражданите не се ограничава само до избори, а в една истинска демокрация той е перманентен, и обществото винаги е в правото си, ако реши, че избраниците му не оправдават неговото доверие (както у нас), да ги свали по всяко време, а не чак като им изтече мандата и направят още повече пакости от тези, които са направили до момента. Второ, защото тъкмо последните избори за обикновено Народно събрание (с управлението на Тройната коалиция) нагледно показа, че в посттоталитарна България благодарение на законови и подзаконови хватки, вотът на нацията обикновено се подменя – в случая въпросната коалиция е управление на абсолютното малцинство, въпреки отрицателния вот като цяло на гражданите.
Гласоподавателите на всички партии, без изключение, доказаха не манипулативното заключение на президента Първанов („народът ясно каза: „управлявайте заедно”), а тъкмо обратното – това, че никоя партия всъщност не е заслужила доверието на достатъчно голяма група от населението, че да е в състояние да представи легитимно правителство. По логиката на Тройната коалиция всички партийки, даже и да бяха събрали минимума (4%) от гласовете (което си е „червен картон”), могат по същия начин да се обединят с всички останали малобройни партийки и заедно да направят едно общо управление – пак ще са по същия начин нелегитимни и непредставителни спрямо принципите на демокрацията и в очите на гласоподавателите си.
Иначе казано, Тройната коалиция е управление на абсолютното малцинство. Нейното попадане във властта и управлението доказва не друго, а именно факта, че не народът избира политиците си към момента, а те сами поставят себе си в управлението посредством хитри ходове. Фактически те управляват с около 32 % от 30 % гласували български граждани! Дори в този случай, политиците намериха начин и подмениха отрицателния вот на народа, и въпреки „червения картон”, който им показахме, пак да успеят да влязат в управлението, и както стана ясно, продължиха да грабят и да ни ощетяват.
Така че, въпросът за народа, който заслужава управниците си, в нашия случай е малко по-различен и по-сложен. Той по-скоро говори за необходимостта от порастване, от узряване на една нация за нейната свобода и за това как да се пребори за един по-справедлив обществен строй, който да е по-продуктивен, плодотворен и градивен за нея самата, за разлика от това, което става в момента у нас. Очевидно на българския народ му предстои да израства в мъдрост и опит, и в крайна сметка сам да изгради едно справедливо и демократично управление.
На практика, след 1989 г. свободата, демокрацията и фалшивата пазарна икономика му бяха тикнати наготово в ръцете – той сам не си ги беше извоювал и създал. Затова и се оказва, че този тип управление не удовлетворява самата нация, нито се съобразява с ценностите от времето на Българското възраждане и залегнали в Търновската конституция (1878 г.), макар че някои от тях бяха преповторени в новите, пост деветосептемврийски конституции, те си останаха само на книга, в т. ч. и националната доктрина, според която България е „духовна майка на всички българи по света” и би следвало да се грижи за тях. Само че, след изработването ѝ президентът Петър Стоянов не направи никаква стъпка към изпълнението ѝ – например, за облекчен режим за придобиване на двойно гражданство към българските малцинства извън сегашните ни граници, нито пък беше изпълнено конституционното изискване за тях да остане безвизов режим за влизане в страната.
Нещо повече, не само че на тях, които заявяват българска принадлежност и идентичност, не се предостави облекчен процес на двойно гражданство, ами този преферентен статут получиха хора, които изобщо не се отъждествяват нито с българската култура, нито с езика ѝ, нито с държавата – българските турци, напуснали България. От тях и до днес произтича големият проблем с техните екскурзии у нас по изборите. Т. е., поради системното неизпълнение на националната доктрина и нарушаване на Конституцията ни те и досега влияят (чрез тях ДПС и Република Турция) върху политиката и икономиката на цели области в държавата ни и дори върху цялата държава.
В друг случай президентът награди певицата Софи Маринова за приноса й към… ромската (чалга или попфолк) „култура”, вместо държавният глава да положи трайни и целенасочени усилия за подкрепа и стимулиране на всеки принос за нещо наистина сериозно, за древната, класическа и с дълбоки корени българска култура.
Освен това, вместо да работи за разпространение на нашия език и азбука, на книжнината ни зад граница, същият президент повдигна въпроса и за приемане на латиницата у нас. Докато неговите задължения като държавен глава на Република България са по-скоро обратно – да подпомага разпространението точно на нашата азбука (кирилица) и на българските култура и литература там – зад граница, както прави всяка една уважаваща себе си държава в Европа, вместо той да съдейства на чужди интереси да се проявяват тук, у нас (!?). По същите причини наскоро в Народното събрание се гласува предложението на депутат от ДПС българският език да отпадне като задължително умение за работещи в учреждения и институции (!?) – нещо, което не би позволила нито една Европейска държава да се случи със съответния ѝ официален език.
Изводите
Всъщност, истината е, че свободата не е константа, която веднъж придобита, се запазва завинаги. На практика, свободата трябва постоянно да се отстоява; за нея хората непрекъснато трябва да се борят и да се стремят постоянно да я утвърждават и пре-потвърждават. Точно в това отношение нашият народ търпи сериозна критика. И точно тук е неговата отговорност, или ако щете вина, за настоящата печална действителност в България.
Очевидно българите не знаят това, а може би и начините свободата да бъде реално постигната и утвърждавана? Може би сме забравили старинната политическа традиция, завещана от кановете (Аспарух, Омуртаг, Крум) – да е в непрекъснато настъпление и битка срещу враговете на своята самостоятелност, свобода, величие и себеутвърждаване. Още тогава те са знаели, че срещу могъщ съсед като Византия никога не биха могли трайно и дълго да съжителстват в мир, нито пък изобщо да изоставят силата, оръжието или борбата.
Владетелите ни са знаели още тогава, че успехът ни е бил обусловен от постоянното ни настъпление срещу Източната Римска империя. Имайки предвид този опит на историята, би трябвало да подготвим душите си за дълга, продължителна и упорита борба за гражданска и човешка свобода; за свобода на словото, изразяването и вярванията си.
Както винаги са правили в Западната част на света – там постоянно и до днес се борят за свободата си срещу всички опити на управляващите да я ограничават. Така и ние трябва напълно да изоставим схващането, че съществува изобщо някаква възможност за „умора”, за „успокояване” или за свобода, съществуваща от „от само себе си”; свобода, за която от един момент нататък вече да не е задължително нито да я мислим, нито да се стремим, нито да воюваме за нея. Такъв момент явно никога няма да настъпи. Очакването му е наивност, неадекватност и липса на зрелост. И колкото по-скоро осъзнаем това, толкова по-скоро ще дойдат и истинските, качествени, градивни и трайни политически и икономически промени в обществото ни.
Всички права запазени © Свобода за всеки 2008
Велислав Г. Алтънов е завършил през 1996 г. СУ “Св. Климент Охридски” със степен Магистър по богословие, специализирал културология. От 1997 г. е преподавател във ВЕБИ (Висшия протестантски институт), гр. София по различни богословски и културологични дисциплини. Публикувал е свои изследвания и научни статии в Християнски и светски издания, някои от които “България между Европа и Русия”, “Заветът на Митрополит Методий Кусевич”, сп. “Българско богословие”, сп. “Разум”. Презвитер е в икуменическата Християнска вселенска и апостолска църква.
