„Пасторският процес” през 1949 г. довежда до сериозни усложнения в международните отношения между НР България и Западния свят. Признанията на конгрешанския п-р Васил Зяпков (1900-1976) пред следствието и в съдебната зала уличават важни фигури от дипломатическия корпус на страни като Великобритания и САЩ, което довежда до обявяването на някои от тях за persona non grata в България. Такива мерки, предприети от българското Външно министерство, не само че не разрешават нарастващия международен конфликт, но го задълбочават още повече, като се има предвид факта, че в „признанията” на Зяпков могат да бъдат посочени някои неточности. Дали те се дължат на грешки на паметта или са резултат от манипулации по време на следствието, е трудно да се установи на този етап.
Прави впечатление обаче, че п-р Зяпков е един от най-продуктивните обвиняеми на процеса, който е изписал няколко тома с „признания” по всевъзможни теми, отнасящи се до неговата църковна и извънцърковна дейност. В протоколите от разпитите има някои повторения и разминавания на факти, дати и събития. Човек остава с впечатлението, че Зяпков непрекъснато иска да изясни нещата, които дознателите са искали да чуят от него, но очевидно не винаги е успявал. Не е ясно дали това е ставало съзнателно или несъзнателно.
Има случаи обаче, когато следствените органи са го подозирали в използването на стратегия, която умишлено целѝ да заблуди разпитващите в цялата тази лавина от многословие. Прокурорът прави върху едно от признанията на Зяпков следната забележка на 2 декември 1948: „Не дава нищо съществено и определено в показанията си. Старае се да задоволи искането ни за шпионска дейност, без да даде нито един напълно верен факт. Може да се разобличи по въпроса за разговора с Тобиас, който е достатъчно осветлен в показанията на другите. Тобиас му е поставил конкретни политически задачи”.1 В тази прокурорска забележка има известно основание, защото п-р Зяпков започва почти всяко от признанията си с въведителния израз „моята шпионска и предателска дейност”. Тя звучи като угоднически лайтмотив в огромната документация на дознанията. Но подозрението, че Зяпков е получавал указания от младия тогава Робърт Тобиас (1919-2010), е пресилено, защото интересът на Тобиас се изразявал в събиране на данни за докторската му дисертация „Комунистическо-християнски сблъсък в Източна Европа, 1917-1951”.
„Шпионските връзки“ на п-р Васил Зяпков с чужди легации
Пред следствените органи и в съдебната зала Зяпков описва подробно как е бил „завербуван” от представители на шпионските служби на САЩ и Великобритания и как е протекла „шпионската” му дейност от самото начало до неговото арестуване. Той признава пред следствието: „Предавах сведения едновременно на две легации”.2 Още през 1932 г. като пастир на централната методистка църква „Д-р Лонг” в София той се запознава с ректора на американския колеж в Симеоново проф. Бляк. В личен разговор с него американецът признал, че всъщност изпълнява определени задачи за разузнавателните служби на своята страна и търси съдействието на българския евангелистки служител. П-р Зяпков дава съгласието си и както посочва, започва да събира сведения още през 30-те години за нелегалната „работническа партия” на комунистите. Сведенията имали политически и социално-икономически характер, защото касаели взаимоотношенията на българските правителства и работниците и селяните в страната, техния икономически статус, техните настроения и т. н.
През октомври 1944 г. Зяпков се среща с англичанина Бърт Андрюс в своя дом в София. Андрюс изпълнява длъжността директор на българското радиопредаване в Лондон, където работи и шуреят на Зяпков – Б. Димитров. По-късно Зяпков посещава Андрюс в Английската легация, където по думите му бил „завербуван” от него да му предава сведения с политически, военен и стопански характер. Андрюс се интересувал особено от ролята на масовата политическа организация ОФ – доколко голямо е нейното влияние върху българското население. Също така интерес представлявали сведения за недоволните групи от новата власт след преврата на 9 септември. Зяпков не само обещава да събира такива сведения, но предприема и съответните организационни мерки. Той споделя с други евангелистки деноминационни лидери и колеги идеята за предаване определен вид сведения на представители на чужди легации и среща тяхното разбиране.
Тук трябва да се подчертае факта, че Зяпков е бил напълно откровен със своите колеги за връзките си с чуждите представители, така че опитите по-късно по време на процеса на някои от тях да се оправдаят, че не са съзнавали, че техните сведения имат „шпионски” характер, са неоснователни. Така например, п-р Ламбри Мишков е бил уведомен за връзките на Зяпков с британското разузнаване и при това обстоятелство се съгласява да му предоставя сведения от политически, стопански и военен характер. П-р Ст. Градинаров и п-р С. Илиев също разбират какъв е характерът на стопанските сведения, които Зяпков е поискал от тях.
Що се отнася до сведенията за бригадирското движение, които е черпил от Хр. Куличев (който тогава е бил студент), Зяпков изрично подчертава, че Куличев не е бил уведомен защо неговият пастир се интересува от темата.3 По всяка вероятност Зяпков е направил всичко възможно да предпази младежа от неприятности с властите. Сведения пък за университетския живот на софийските студенти Зяпков черпил от Д. Куличев, който също не е знаел за какво ще бъдат използвани тези сведения. Събраната информация за българското студентство Зяпков предвал, както сам съобщава, на Тобиас в Женева, „защото в икуменическия съвет на църквите се живо интересуват от световното студентство”4. Бърт Андрюс обаче имал подчертан интерес към разположението и движението на руските войски из България и сведения за това, макар и дилетантски събирани и описвани, предоставяли редица евангелистки пастири: Мишков, Градинаров, Васев, Нейчев, Дрянов, Динов и др. Тази дейност се подчертава по особено силен начин от прокуратурата и председателя на съда.5
Същевременно към Зяпков подхожда с идентични искания и американският шарже д’афер Луис Бек, с когото се бил срещал през 1946 г. Зяпков твърди, че Бек го натоварил да организира чрез Върховния съвет на ОЕЦ контакти с различни групи, които били открито недоволни от политиката на комунистите – „запасни офицери, недоволни звенари, масони и остатъци от фашизма”.6 През май 1947 г. ОЕЦ се събира на заседание в Пловдив и се прави разпределение на задачите по свързване с недоволните групи. По мнението на Зяпков баптисткият п-р Никола Михайлов бил смятан за най-добре осведомен по опозиционните настроения в България и имал връзки със земеделската партия на Никола Петков. Пред дознателя Зяпков признава: „Наумов (т.е. Никола Михайлов – бел. м.) не зная да има връзки с православните, но същият имаше големи връзки с опозицията още преди 9.IX.1944 г. с Христо Стратев, Никола Петков, Держански и др. Мен ме запозна с Н. Петков”.7
За политическата осведоменост на п-р Михайлов обаче не всички членове на Върховния съвет са имали високо мнение. Методисткият водач п-р Янко Иванов, който по начало е критичен към характера и поведението на баптисткия си колега, говори за политическото му ниво с подчертана ирония. „Ние никога не сме взимали сериозно неговите изявления, тъй като винаги са били казвани по несериозен начин и са предизвиквали смях в нашите среди – съобщава п-р Иванов. – Така например, когато две различни деноминации са спорили по някакъв въпрос, той е заявявал: „Когато дойдем ние опозицията на власт, аз ще стана Директор на вероизповеданията и ще оправя всички протестанти”, на което ние всички сме се смели”.8 Ако подобни изказвания действително са били симптоматични за баптисткия водач Н. Михайлов, те не свидетелстват за политическа далновидност и са повече индикации за властови амбиции, а не за реална преценка на ситуацията у нас през онзи период. Но ако „най-осведоменият” по политическите въпроси евангелистки водач се е поддавал на дилетантски оценки и емоции на действителността, то едва ли останалите подсъдими пастири би трябвало да бъдат упреквани в „шпионска” или „опозиционна дейност” от висок разред.
Политическата некоректност в сведенията на п-р В. Зяпков за „шпионската“ му дейност
Признанията на п-р Зяпков пред дознателите на ДС и Софийския областен съд предизвикват остри възражения сред дипломатическите и политически кръгове на засегнатите западни страни. Те са предизвикани от действията на българските власти. Случват се събития в НР България, които следват веднага след произнасянето на Присъдата срещу 15-те евангелистки пастири на 8 март 1949 г. Още на следния ден, 9 март, българското правителство обявява първия секретар на Британската легация в София, г-н Денис Грийнхил за persona non grata. Основанията за този неочакван дипломатически ход са преди всичко показанията на п-р Васил Зяпков!9 Българският евангелист посочва някои имена от състава на Английската легация като създатели на „шпионска мрежа” в НР България. В секретната телеграма, която американският шарже д’афер у нас г-н Сидни О’Донъху изпраща до Държавния секретар на САЩ, е посочено, че след срещата си с политическите представители на нашето Външно министерство Генов и Боев той заявил: „Правителството допуска голяма грешка, обявявайки Грийнхил за persona non grata и смятам обвиненията, отправени от Зяпков за напълно неистинни”10. Британското Външно министерство реагира остро на българските действия, като министър Пол Мейсън връчва нота на българския си колега Сава Гановски на 14 март с предупреждение за сериозни дипломатически последствия. Третият секретар на Българската легация в Лондон Богомил Тодоров е обявен от Британското правителство за persona non grata по същото време. Мерките на взаимния дипломатически натиск обаче не спират дотук и започват да се поставят изисквания от двете страни за намаляване на дипломатическия състав. От българска страна обаче такива изисквания са поставени на Американската и Британската легации, но не и на Съветската легация.11
Американският шарже д’афер се противопоставя пред политическите си колеги от България и на показанията на Зяпков за срещи с Луис Бек през 1946 г. О’Донъху ги намира за „абсолютно неоснователни”, тъй като Бек пристига в България едва през март 1947 г. По наблюдението на О’Донъху това възражение сварва неподготвена българската страна. Видно е, че дознателите не са били много прецизни при проверката на данните, които са записвани от Зяпков. За неговите неточности няма как да го виним днес, но може би е трябвало да прояви по-малко старание при посочване на несигурни дати. В това отношение методисткият п-р Янко Иванов е бил по-коректен и в много случаи признава, че не може да си спомни точната дата за дадено събитие.
Луис Бек (1908-1995) е интересна личност – той наистина е бил агент на ФБР.12 Кариерата му на агент под прикритие започва през 1941 г. в Американското посолство в Москва, където престоява няколко пъти за кратко време. Знаел е отлично руски език. Проявил се като много стриктен и внимателен служител на САЩ и е възможно да е попаднал в полезрението на сталинисткия режим още тогава, за да се споменава името му с неприязън от нашите разузнавателни служби. В България обаче не е изпълнявал специални задачи, защото през 1946 г. се уволнява от ФБР и се връща в Калифорния. От 1948 г. е назначен в Атина, а на следната година заминава за Белград. Той информира своето правителство за разрива между Тито и Сталин. Вероятно през България Бек е минал на път за Гърция и е имал кратък престой, но срещите му със Зяпков едва ли са имали толкова важно значение, както Зяпков е смятал. Кризата в дипломатическите отношения между НР България и САЩ се задълбочава още повече след „пасторския процес” и в началото на 1950 г. биват прекъснати за цяло десетилетие поради обвинението на българското правителство към американския пълномощен министър Доналд Хийт в „шпионска” дейност и опит за „сваляне на правителството”.13 Клишето „политически шпионаж” се установява трайно в езика на тоталитарната държава.
Една обективна картина на „пасторския процес” и признанията на подсъдимите е дадена в описанията на френските дипломатически представители.14 И петнайсетте пастири следват една и съща схема: автобиографични данни, описване на „шпионските престъпления”, хвалби и дори „благодарности” за отношението на органите на ДС, разкаяние и просене на снизхождение и милост от съда, декларации за бъдещо вярно служене на новия строй и т.н. Този повтарящ се до болка сценарий свидетелства преди всичко за тоталното унижение и унищожаване на човешката личност. Най-унизителната част в целия този фарс е покайното ридание на някои от тези мъже – Н. Михайлов, В. Зяпков и някои други. В комунистическата преса това обстоятелство е особено дебело подчертано. В данните на френските дипломати е посочено как п-р Зяпков описва с емоционална реторика свързването си с опозиционера Никола Петков и предателската си роля в Париж през 1946 г., където като преводач на българската делегация предоставил на английски представители политически данни, представляващи „държавна тайна”. Тези данни касаели подкрепата на СССР за НР България и въпроси, свързани с изплащането на репарации от българска страна на Югославия. В сълзливите признания на някои подсъдими често се повтаря клишето за „американския капитализъм, който е най-злият враг” на свободолюбивите хора и „народната демокрация” от съветски тип. Представителите на българското Външно министерство Кулишев (бивш министър) и Андрейчин изказват пред съда разочарованието си, че Зяпков не е изпълнил като патриот поставените му задачи.
Днес, макар и отдалечени с почти седем десетилетия от страшната трагедия за българския евангелизъм, известна в историята ни като „пасторския процес”, е трудно да направим напълно обективна преценка за нея. Не можем да не признаем обаче поне следните две наблюдения. На първо място, опитите за опозиционерска дейност на най-видните евангелистки представители срещу надигащия се звяр на тоталитарната държава, интерпретиран не без основание като „духът на антихрист”, са похвални. Неоснователно някои псевдоисторици на българския евангелизъм смятат, че петнайсетте подсъдими в „пасторския процес” са били набедени за намеса в бурните политически процеси в края на 40-те години на ХХ век. Ангажирането им с опозиционна дейност на страната на такива противници на новата власт като Никола Петков ясно показва, че евангелистките пастори не са били „предатели”, а герои на истинска демократична кауза.
На второ място обаче трябва да признаем, че повратната ситуация през онзи период не е била преценена от тях трезво и реалистично. От поведението на тези духовни водачи по време на следствието и съдебните заседания е видно, че те са се пречупили и са допуснали да станат оръдия в ръцете на тоталитарната държава. Не всички могат да се похвалят със степента на онова мъжество, което самото Евангелие определя като „верност до смърт”. Усвояването на този принцип е мъчна задача, но тя не се решава само с амвонни слова и декларации, а се тренира в ежедневието на християнския живот. Човек може да се огъва, да греши, да допуска временно манипулиране, но никога не трябва да преминава отвъд ръба на барикадата и да се кълне във вярност на врага на евангелската вяра, на библейския Бог, на Спасителя Христос. Този ръб е демаркационната линия между християнската лоялност и предателството. Църковната история ни е завещала примери и за двата случая. Те трябва да ни служат за поука.
Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
editor@center-religiousfreedom.com
Д-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда“, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, „Абагар“, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, „Абагар“, 2012; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, „Абагар“, 2014. Отговорен редактор в екипа на „Свобода за всеки“.
