{loadposition user11}
На 21 юли се навършиха три години от безпрецедентния погром над десетки православни храмове от българската полиция, въз основа на заповед на българската прокуратура. Храмовете също бяха български. Стотиците свещеници и миряни, които бяха насилствено изведени от тези храмове, са български граждани. Останалите българи проявиха слаб интерес към случая. Българските медии откровено бойкотираха темата. Предпочетоха сигурността на баналните битовизми пред риска и отговорността да бъдат истински коректив на беззаконието и несправедливостта, облечени във власт.
След първоначалния шок и изумление от бруталния погром на храмове, какъвто не е имало и по времето на комунизма, дойде времето на юридическите ходове. Искове, жалби, становища – нямаше съмнение, че истината ще възтържествува. Всичко беше въпрос на време. Време, което обаче още не идва.
Остана последната надежда – жалбата до Европейския съд за защита правата на човека в Страсбург. Под нея се подписаха няколкостотин потърпевши свещеници и миряни. След тригодишен период на ангажиране на доказателства, изработване на становища и отговори по тях, страните очакват справедливото съдебно решение. В началото на лятото бе постановено решението по допустимостта на жалбата – същата бе призната за допустима по три от основанията, на които се основаваше. На страните бе даден срок за постигане на т. нар. “приятелско споразумение”.
Както можеше да се очаква, българската държава, представлявана от анонимни чиновници, не реагира по никакъв начин. Потърпевшите предявиха конкретните си искания по размера на претърпените от тях щети. Християнска България продължава да не се интересува от случая. Дори го е забравила. Топ-новини са поредната стачка, предстоящите избори, нечие досие или новата сватба на някоя фолк-певица. Вярата на някого си е негова лична работа. Интересува само него. Не ни занимавайте с някаква си религия. С посещението на някой индийски гуру, който рекламира здравословен начин на живот – може. Поведението на държавата е досущ като поведението на обикновения българин – враждебно и безотговорно към един проблем, свързан с фундамента на съвременната правова държава. Поведение, в което няма място за справедливост, солидарност, върховенство на закона.
В описвания случай безспорно са засегнати религиозните чувства на хиляди български християни. Неволно направих паралел с масовите вълнения на мюсюлманите по света по повод карикатурите на пророка Мохамед в някои западни издания. Медии и правителства се надпреварваха да се извиняват, спешно се промени лексиката, либерални мозъчни центрове се втурнаха да изграждат стратегии за толерантното приобщаване на исляма към ценностите на 21-то столетие. Насилието отново победи. Но в случая медиите и правителствата бяха потърпевши.
В никакъв случай не съм защитник на войнстващия ислям и неговата стратегия за печелене на територии и влияние. Напротив, сърцето ме боли за прогресиращия религиозен нихилизъм на християнска Европа и за религиозната враждебност в собствената ми страна. От това, че в Англия масово се изоставят или продават църкви, а в България те насилствено се превземат от фаворитите на властта. И в двата случая печелят противниците на Христос – независимо дали се кланят на Мохамед, на Бакхус или на Ленин.
Решението на проблема няма да дойде от Европейския съд в Страсбург. Нито от Европейския парламент или от Европейската комисия. Още по-малко от българския съд и от българската държава.
Не подценявам посочените институции. Но свързването на гаранциите за религиозната свобода единствено с институциите на съвременната държава е огромна заблуда. Заблуда, скриваща огромния дефицит на истинска вяра и християнска духовност. На това, което реално заслужава да бъде защитавано. Не традиция, култура и възпитание. Липсва ни искрено разбиране за необходимостта от Божието водителство в личния ни и обществен живот. Жизнено се нуждаем от ново “покръстване” на тези земи, считащи себе си за християнски, но все повече мъртви за Христос. От масово съживление и истинска ревност за вярата в Този, който умря на кръста за нас, поемайки греховете на целия свят. И възкръсна за вечния живот, който никой друг не може да ни даде, нито да ни го отнеме.
Ако това не се случи, загубата ни ще е пълна. Независимо, че можем и да спечелим съдебните дела. Но ще сме загубили Пътя, и Истината, и Живота.
