{loadposition user10}
Доклад
Евгений Найденов, Th.M.
Председател на Българска Свободна Църква
Представен на Кръгла Маса
“Религиозен диалог и отношенията църква – държава в съвременна България”,
София 25-26 март 2005 г.
организиран от “Свобода за всеки” електронно издание за свобода на религията и съвестта проект на фондация “Преображение”
www.Center-ReligiousFreedom.com
Някои от основните документи, приети във връзка с религиозните права и свободи и които могат да бъдат полезни за дискусия в тази посока са Универсалната Декларация за Човешките Права, приета от Генералната асамблея на ООН на 10 декември 1948 г., Договорът за Граждански и Политически права, приет на 23 март 1976 г., заключенията на Втори Ватикански Събор 1965 г. и Декларацията на ООН за елиминиране на всяка форма на нетолерантност и дискриминация на религиозна и верска основа, приета с резолюция 36/55 от 25 ноември 1981 г.
1. Основни принципи и документи свързани със свободата на религия и съвест
В първия документ в чл.18 се потвърждава на всеки “правото на свобода на мисъл, съвест и религия, което право включва свободата за промяна на лична религия или вяра, и свободата самостоятелно или в общество с други, публично или лично да се прогласява вяра или религия в образование, практика, богослужение или спазване на празници и ритуали.”
Вторият документ отново потвърждава приетите декларации, като допълва, че допустими са единствено ограничения в рамките на законосъобразното и то при защита на обществената сигурност, ред, здраве или морал, или основните права и свободи на другите. Също се декларира правото на родителите да подсигуряват религиозно и морално обучение за своите деца в съгласие със своите убеждения.
Вторият Ватикански Събор декларира правото на религиозна свобода, като всеки трябва да е защитен срещу натиск от страна на индивиди, социални групи или власт. Това право на религиозна свобода се основава не върху субективното предразположение на личността, нито върху субективната преценка за човешко достойнство и права, но върху самото естество и цел на човека.
Също, тъй като общото благополучие на обществото се състои в целостта на тези условия на социален живот, при които хората се наслаждават на възможността да постигат развитие и съвършенство в определена степен, то основно се състои в защитата на правата и изпълнението на отговорностите на личността. Ето защо, грижата за право на религиозна свобода обхваща всеки член на обществото, всички социални групи, правителства, църкви и други религиозни общества, въз основа на общата отговорност за общото благо. Това е едно от най-важните задължения на държавата, ефективно да защитава религиозните свободи на гражданите чрез справедливи закони и други подходящи средства.
Разбира се обществото също има правото да се защити срещу възможни злоупотреби, извършени под претекст на религиозна свобода. Във всички случаи обаче, държавата не може да действа на основата на пристрастност или избирателно. Действията на държавата трябва да бъдат съобразени със законовите норми и да бъдат синхронизирани с обективния морален ред.
През 1971 г. Върховният Съд на Съединените Щати постановява тест за приемливост на даден закон според Първата поправка на Конституцията. Според него: 1) Един закон може да бъде само секуларен по своята същност; 2) Първостепенната роля на един закон не трябва нито да насърчава, нито да ограничава религията; 3) Един закон трябва да избягва прекалено обвързване на църква и държава. В този смисъл, мнозинството няма право да потиска малцинството на основание на раса, пол или религия. Държавата пък няма право да се намесва в личните религиозни практики и вяра, освен ако не се застрашава здравето или живота на гражданите.
Тук е уместен въпросът за взаимоотношенията между църква и държава. Историята познава различни модели на взаимоотношения, някои включващи толкова близка връзка между двете, че със своята власт държавата буквално е заповядвала и налагала като задължително членуването в църквата. В такива случаи, последствията са били катастрофални и за държавата и за църквата. Била е преследвана правилна цел по неправилен начин.
Понякога църквата се е опитвала да доминира над държавата. Пример за това е Амвросий епископ на Милано и неговото влияние върху император Теодосий. Според Амвросий, императорът има власт и авторитет по отношение на държава, администрация и светски дела. В църквата обаче, той се намира под авторитета и дисциплината на нейните духовни наставници.
Понякога църквата е била напълно независима от държавата, като е настоявала, че действа под авторитет, на който държавата също е подчинена. Илюстрация за това е Джон Нокс – Реформаторът на Шотландия. И властите, и поданиците трябва да се съобразяват със съвестта на нацията, а всички заедно да се вслушват в Божията истина. В този случай, църквата е свободна от зависимост, освен по отношение на Бога, прогласява и отстоява истината без страх и служи като отправна точка и регулатор по отношение на морал и вяра. В този случай отново, в Църквата като царство на Христос, властникът не е крал, нито лорд, нито глава, а само мирянин. Според този възглед, тази независимост на църквата не означава бунт или революция срещу държавата. Тази независимост на църквата произтича от най-висока степен на лоялност, първо към Бога и след това към държавата. Мъжете на вяра трябва да говорят и отстояват Божията истина, независимо от това кой слуша, защото пред Бога всички са равни.
Понякога църквата е била поставена напълно под контрола на държавата. Йоан Златоуст, като патриарх на Константинопол, три пъти е бил изпращан в заточение поради намесата на светската власт в делата на църквата. Имало е моменти, когато Държавата е забранявала изявление на църквата по какъвто и да е въпрос в държавата. Пример за това е както Хитлеристка Германия, така и Сталинистка Русия и Маоистики Китай. В този случай, подобни тоталитарни режими допускат съществуването на църква, дотолкова доколкото тя се ограничава до проповедите за небето, което свежда църквата до статут на пълна неуместност, тъй като нейния живот, послание и служение се отнасят до живота като цяло, в неговата пълнота и всеобхватност, тъй като вярата не прави разграничение между секуларно и духовно. Както не се грижим само за душата или само за тялото, така и служението на църквата включва както нейното поучение, така и нейното служение, така и активната християнска позиция. Това в Германия предизвиква Барменската Декларация, където свещенослужители от различни църкви заедно се противопоставят на и осъждат нацистката идеология и форма на управление.
Църква, подчинена на държавата, както и църква, която се опитва да доминира и използва държавата за свои цели, като използва нейните силови механизми, предизвиква своя собствен упадък и този на държавата.
Държавата има отговорност да съхранява и защитава личните и общи религиозни права и свободи и да гарантира необходимите условия за тяхното свободно практикуване в синхрон с изискванията на общественото благо, ред и мир. В това си качество, държавата трябва да взема мерки, когато са застрашени или накърнени собствеността или достойнството на дадена личност или група, и когато са нарушени законите и конституцията като отговорността пред законите е лична, а не обща. Държавата не може да служи като арбитър по вътрешно религиозни спорове, защото по своята същност тя нито е в състояние да разполага с обективна информация и критерии, нито с необходимите компетенции по въпроси, които са извън сферата на нейните функции.
Църквата от своя страна, няма право да се намесва в делата на държавата, освен посредством пример и прогласяване на вярата и правото, и като коректив от морално-етична гледна точка. Тя изгражда и възпитава индивиди, семейство и общество в дух на християнски принципи, морал и ценностна система, което е само в полза на развитието и благоденствието на обществото като цяло. Тя също се бори срещу всяка неправда и несправедливост, независимо от къде произлизат те, като първо взема мерки относно проблемите вътре в самата нея, за да има и правото и авторитета да се обърне към обществото. Общество, което няма независима църква или църкви, е изгубило своята съвест. Св. Амвросий е казал на император Теодосий следните думи: “Кой би се осмелил да Ви каже истината, ако един свещенослужител не смее?”
2. Настоящо състояние в религиозните права в България
В последните години държавата с активното участие и инициатива на Дирекция по Вероизповеданията полага усилия за адаптиране и синхронизиране на законодателната система и конституцията в съгласие с международните нормативни документи както и за защита на религиозните права на гражданите. В същото време, прибързаното приемане на Закона за вероизповеданията с умишленото включване от парламентарното мнозинство на текстове, които противоречат както на международните ангажименти на държавата така и на Европейското право, доведе до повече негативни, отколкото позитивни резултати. Реакциите и аргументите срещу текстове от този скалъпен закон бяха адресирани до различните международни и европейски правови институции. Не бяха взети под внимание нито синхронизираните предложения на различните религиозни общности, нито направените в същата посока предложения на Дирекция по Вероизповеданията, нито възраженията и предложенията на различни правозащитни организации.
Например, Чл.7, ал.4 е в крещящо и тенденциозно противоречие с чл. 6 ал.2 и чл. 37 от Конституцията на Република България. Той представлява недопустима от Конституцията намеса във вътрешните работи на самоуправляващите се религиозни общности. Безспорен е дълбоко интимния характер на мотивацията на членовете на религиозната общност при техния религиозен избор. Този доброволен избор означава именно приемане на системата от ценности и правила на съответната религиозна общност, в това число и ограничителните правила, доколкото има такива. Тези, които принадлежат към едно или друго вероизповедание, са такива въз основа на личен и доброволен избор и решение, и са свободни, при отказ да приемат подобни ограничения, по всяко време да напуснат съответното вероизповедание. Държавата няма компетенциите, нито правото да нареди на Православната Църква или на която и да е църква, да назначат за свои митрополити, патриарх, епископ или свещенослужител лица от женски пол или хомосексуалисти. Това е решение, което е от компетенциите единствено на самото вероизповедание. Абсурдна например би била идеята да се смята за ограничаване на личните права изискването народните представители да гласуват лично и единствено със своите лични карти. Това е изискване на вътрешния ред на парламента и всеки протест би бил демонстрация на непознаване или неразбиране тези правила за работа на парламента.
Подобен пример е и несполучливият опит на държавата да формулира ясно и правилно дефинициите за вероизповедания, традиция, деноминация, секта и култ, което отваря врата за сериозни манипулации на общественото мнение, като в зависимост от конюнктурните съображения една църковна общност може да бъде представена за народополезна традиционна християнска църква или за обществено опасна секта. Пример за това бе излъчената по Нова Телевизия новина, че сектант от Божия Църква в щатите е открил стрелба и е убил богомолци, по време на богослужение. Същата новина по БТВ и BBC нямаше нито сектантски, нито манипулативен оттенък и се оказа, че дори не става въпрос за Божия Църква.
Подобни примери за неразбиране свободата на религия и разделението между църква и държава става явно и от силно афишираното в медиите религиозно присъствие на държавни празници и церемонии, като благославяне на полицейски коли, коне и евентуално катаджийски палки, както и извършваното под патронажа на един или друг политик и депутат кръщение под строй на сираци.
Не е отчетен и динамичния характер на религията. Например, се говори за водещата роля на едно от християнските изповедания. Това разбира се е факт, но само до преди 15 години държавата смяташе другояче. Също, толерирането на едно такова вероизповедание, поради продължителността на съществуването му, би дискриминирало нововъзникнали православни или други вероизповедания, което не се допуска от Конституцията. Исторически констатации и преценки не могат да се пресъздават като действуващи юридически норми, независимо от степента на днешната им обществена подкрепа. Трайната практика на Европейския съд, основана на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, изключва възможността държавата да дава оценки в сферата на религията.
Също, некомпетентно и неправилно е съпоставянето или разграничаването в закона между източноправославното вероизповедание и другите християнски църкви. Самият термин “източноправославно вероизповедание” е погрешен, тъй като вероизповеданието на православни, протестанти и католици е християнско. На тази основа, самото християнско вероизповедание намира израз посредством различните църковни традиции. Може да се прави разграничение единствено между например християнско и мюсюлманско, и юдейско вероизповедания. Противното говори единствено за и потвърждава непознаването на материята на религиозните общности.
3. Нужди и алтернативи
На този етап, вниманието и диалога на парламент и комисии със съответните религиозни общности е на недопустимо ниско и незадоволително ниво, а техните предложения в повечето случаи биват пренебрегвани. Насъщно необходимо е задълбочаване на сътрудничеството на законодателите с религиозните общности, ако искаме наистина не формално, но обективно и реално зачитане на религиозните права и свободи.
От друга страна, съществува реална отвореност на Дирекция по вероизповеданията към различните религиозни общности. Тук е необходимо и възможно координирането и съдействието между църква и държава за разрешаване на някои реални и задълбочаващи се проблеми в българското общество.
Възможни области на взаимодействие са възпитанието на подрастващите, образователната дейност в областта на морално-етичните въпроси, борбата срещу дискриминиране на расова, религиозна и полова принадлежност основа. Възможно е взаимодействие между църква и държава в социалната сфера – благотворителност, хосписи, болници, домове за сираци, домове за инвалиди, алтернативни занимания за хора в риск, със зависимости, или предразположени към девиантно поведение.
Това разбира се налага и предприемането на промени в настоящия закон, като се включат най-малко и облекченията и преференциите, създадени за фондациите с обществена полза.
Друг неотговорен все още въпрос е свързан с даването права от закона, извършените от свещенослужители църковни венчания да имат статут на признат от държавата сключен брак.
Църква и държава имат различни цели, функции и сфери на влияние. Задача на църквата е чрез проповядване, поучение, пример и служение да призовава и насочва хората към вяра и към живот, който е основан на ясни и неотменими принципи – като любов към ближния, простителност, толерантност. Задача на държавата е да гарантира мира на обществото и спазването на правата и отговорностите на нейните граждани чрез система от наказателни мерки спрямо евентуални нарушители на този ред. В постигането на общ ред и хармония в обществото и в посрещане на обективните и насъщни нужди, църква и държава могат само да партнират, като обаче спазват баланса между съвместно партниране от една страна и отделеност на църква и държава от друга. Тъй като средствата за постигане на техните цели са различни, всяко смесване на църква и държава води до доминиране на едното и обезличаване на другото.
Във всяка една област християнина и църквата поддържат чиста съвест и чувствителност, като така подържат съвестта на обществото. Църквата и християнинът трябва да са активно включени в работа за благото на обществото. За да бъдат обаче наистина полезни и лоялни към народ и общество, те трябва да са преди всички и над всичко друго лоялни и верни на своята вяра и принципи. В този смисъл вярата представлява не относителна, ситуационна и субективна, но обективна и константна отправна точка за вяра и живот с ясна цел, смисъл, перспектива и ценностна система. В този смисъл, църквата е и може да служи като морално-етичен коректив, който само допринася за изграждането на българското общество, което не е тайна за никога, че е в морална криза.
София, март 2005 г. Правата запазени © 2005 Евгений Найденов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.
