{loadposition user10}
Настоящият материал е основан на въпроси зададени от д.ф.н. Виктор Костов на професор Владимир Градев по темата на броя.
Свобода за всеки: Вашата оценка е че „секуларизацията не се отъждествява непременно с атеизма, че свободата на съвестта не компрометира правата на религиозната истина и че разделението на църква и държава е най-добрата гаранция за опазване на вярата” („Политика и спасение”, стр. 330, Заключение). Да поставим въпроса в рамката на изминалите 20 години пост-комунистическо общество в България. Как тази формула се реализира в българските условия? Как бихте оценили състоянието на свободата на съвестта и религията в политически аспект, като обществена ценност и като категория, която се нуждае от защита?
Владимир Градев: В съвременния свят имаме различни политически режими и правови държави, но във всички демократични страни имаме плурализъм на вярванията и религиозните убеждения, гарантиран от правото на свободата на съвестта. Действително, основен принцип за демокрацията е неутралността на държавната власт по отношение на вярванията и светогледите на гражданите, но решенията, същевременно не трябва да забравяме, че в отделните страни конкретните решения (и като юридическа форма и като политическа и социална практика) на отношенията между държава и църква са различни: от свеждането на свеждането на религията основно до частния живот на гражданите (Франция) до наличието на официална, държавна църква (Великобритания), което се съпътства от пълно зачитане на всички религиозни малцинства и напълно свободно упражняване на религията.
Така или иначе, неутралността на държавата в демократичните общества е реален факт и позволява на хората от различните религиозни общности, на вярващи и невярващи, безконфликтно да се срещат и общуват на неутрална почва в публичната сфера. Комунистическият режим в България се стремеше да елиминира религията не само от публичното пространство, но и от личния живот на гражданите. Днес, юридически имаме режим на свобода, според който държавата не трябва да се меси в делата на различните религиозни общности. Същевременно, макар и да нямаме държавна църква в България, все пак конституцията определя православието като традиционна вяра на българския народ, с което определя централното, бих казал даже господстващо място на Българската православна църква, като се има предвид продължаващата силна идентификация между църква и държава въпреки тяхното формално разделение.
При всички случаи, формално признание на религиозните свободи не е достатъчно, нужно е не само юридическото признаване на различните религиозни общности, но и създаването на условия за тяхното социално приемане и признаване.
С.В.: Считате ли, че има обществено съгласие относно правото на личността сама да определи своята религиозна принадлежност и да я практикува? Или натискът за приобщаване към възприеманите от мнозинството ценности е прекалено силен? В този ред на мисли: а дали има у хората и институциите разбиране за същността на правото на свобода на съвестта религията като ценност?
В.Г.: Несъмнено, правото на свободата на съвестта се приема от по-голяма част от българското общество – и от хората и от институциите. Но не мисля, че то се счита от хората, а и от институциите действително за ценност. Често собственото отношение и отнасяне към религията, различните форми, в които се проявява днес индивидуалният религиозен опит се смятат за мода, за приумица или предизвикват недоверие и подозрение особено в ситуацията на криза на господстващата религия като институция и култура.
С.В.: Представлява ли свободното практикуване на вярата, в смисъл на регистрирано или не вероизповедание, което проповядва неограничено убежденията си, заплаха за националното единство? Как да дефинираме що е „национално единство” в този смисъл?
Религията по принцип е свързваща, унифицираща сила, която обединява дадена общност и в този смисъл действително допринася за сплотяването на нацията. Често обаче единство се изгражда благодарение на рязка отграниченост, ако не и открита враждебност към други религиозни групи. Демокрацията е търсене на интеграция на обществото, на създаване на здрава социална връзка, и в този смисъл тя може и трябва да прибягва до религията, като ресурс, който вдъхновява живота и поведението на хората, като същевременно трябва да неутрализира нейния конфликтен потенциал, защото религията като етносът може въоръжи нашите различия едно срещу друго. Действително, много зависи от религиозните водачи, от политиците, от хората с добра воля, от всички, които се стремят да използват религиозния потенциал за наистина добри цели.
С.В.: Исторически в страните с държавно-православно политическо и културно наследство, а и в почти всички общества, съществува разбирането, че единството на нацията и идеологическото единство са неразривно свързани. В същото време плурализмът и защитата на правата на несъгласните с преобладаващото мнение е гаранция, че обществото няма да се превърне в машина за потисничество, както при комунизма и тоталитарните режими. Считате ли, че в българските условия плурализмът, обявен за ценност в следкомунистическите години, всъщност има достатъчно здрави корени?
В.Г.: Днес, абсолютността на религиозното послание е непрестанно поставяна под въпрос от многобройните възможности за избор, които имаме на разположение. Не бива да смятаме, че това е непременно нещо ужасно (позицията на фундаментализма). Съвременният религиозен плурализъм ни връща към времето на възникването на християнството, когато апостол Павел проповядва на атинската агора и когато християнството трябва да се състезава с целия плурализъм на вярвания, който съществува в Римската империя.
С.В.: Коя ценност според вас следва да бъде защитена за сметка на другата, в конкретната българска съвременна ситуация, ако можем да ги противопоставим така: националното единство, от една страна, или плурализма, включително религиозният, от друга? Мислите ли, че такова противопоставяне може да се извлече от начина, по който държавната власт третира църквата и религиозните общности?
В.Г.: Днес, вярата е индивидуален път, който не е гарантиран повече от религиозните институции и социалния ред, убежденията на хората не се унаследяват, нито се дават от външен, чужд на индивида авторитет, те почиват на индивидуалния и доброволен избор и в този смисъл всички религии, дори и тази на мнозинството, са малцинствени в модерното общество. В демократичното и плуралистично общество, индивидът е свободен да принадлежи или да не принадлежи кум дадена религиозна общност (пък дори тя да е традиционна за неговата култура), да ходи или да не ходи на църква, с една дума да решава сам в какво да вярва или да не вярва. Самите църкви, дори когато са официално признати като водещи, не могат повече да разчитат властта да им напълни храмовете, а трябва сами да се борят за привличане на верните. В този смисъл, дори за Православната църква, навлизането на нови религиозни движения е позитивен факт.
С.В.: Как бихте коментирали в смисъла на предходния въпрос очевидната медийна неприязън към неправославни християнски вероизповедания и т. нар. „секти”? Забелязвате ли някакви тенденции в този аспект?
В. Г.: Медиите в България имат, за съжаление, тенденцията да живеят върху страховете на своята публика, които те подхранват като заемат лесни, най-често напълно изкривени и манипулативно конструирани образи от масовата култура, които демонизират нетрадиционните религиозни общност. Така медиите създават дифузното впечатление, че тъй наречените „секти” (само по себе си вече стигматизиращо определение, натоварено със силен ценностен негативизъм) и техните членове погазват основните обществени принципи, без да отчитат, че именно отстояването на правото на свободна съвест е най-добрата гаранция за хармонично социално развитие, но както казах то съвсем не е цел за много от тях.
С.В.: Президентът на България г-н Първанов, както и премиерът, г-н Станишев, недвусмислено заявиха публично от името на държавната власт мнения, в които се идентифицират с позицията на православната църква, водена от патриарх Максим, в спора с алтернативния православен синод. Публични изявления и действия от този характер, според нас, нарушават конституционното задължение за отделяне на държавата от религиозните институции (чл. 13, ал. 2 от Конституцията). Как вие оценявате втвърдяването на позицията на държавата и официалната православна църква срещу решението на Европейския съд по правата на човека в полза на алтернативния синод (не в юридически план, но по-скоро богословски и обществен, от това, което ни представя пресата)?
В. Г.: Несъмнено, страшно притеснително е, че най-висшите представители на държавната власт в България публично демонстрират неуважение и незачитане на Европейския съд за правата на човека, основната правова институция на Европейския съюз. Нещо повече, президентът Първанов отиде при руския патриарх и папа Бенедикт XVI да се жалва от решението на Европейския съд по правата на човека и да пледира за тяхната намеса в подкрепа на патриарх Максим и то за казус, по който Българската православна църква не е страна, а единствено българската държава и е недоумяващо, че държавният глава поиска от главите на тези две малцинствени в България вероизповедания да се намесват в нашите държавни дела. Впрочем, в тази връзка трябваше силно да реагира и самият патриарх Максим, защото президентът отнесе проблемите на Българската православната църква към руския патриарх и папата, с което, погазвайки нейната автокефалност, ги призна за по-висш църковен авторитет и им даде право да се намесват в нейните вътрешни дела.
Публично самият президент г-н Първанов отстоява позицията на „принадлежност без вяра” към преобладаващото вероизповедание: той не изглежда практикуващ християнин и в неделя предпочита да ходи на лов, отколкото на църква, но той, както и г-н Станишев, се облягат на православната църква в случай на нужда, като на полезен символичен капитал. Но българските политици трябва ясно да разберат, че не е тяхна работа, нито на държавата да водят, ако трябва и със сила, гражданите по пътя на спасението, а да работят за създаването на едно действително справедливо и проспериращо общество. Единствено правата на човека трябва да представляват задължителната основа не само в европейската, но и в националната политика и те трябва да господстват над краткосрочните и вевтини политически пресмятания.
С.В.: Считате ли, че българското общество е способно само като част от по-голяма политическа структура да успее да реализира визията за демократично и свободно гражданско общество? Ще цитираме отново Политика и спасение, където казвате (стр. 114): „Европа има нужда от политическо единство…(то) не може да се основава на наследения от Френската революция модел на националната държава…За да бъде жизненоспособна Европа, смята Кожев, следва да се осъществи римската идея за империята.” Реализирането на тази „имперска идея” ще благоприятства или ще ограничи свободата на съвестта и религията според вас, в по-широк геополитически план?
В. Г.: Римската империя, pax romana, се основава основно на равновесието между Изток и Запад. Днес, различни обединяващи Европа проекти търсят да постигнат отново това равновесие. Намирам, че мотото на Европа е „единни в различието” и то я характеризира най-добре.Автентичните корени на единството на континента, обаче, са по-скоро в универсалната култура на християнството, открило своеобразието на народите, отхвърлящо затварянето в собствената расова или племенна идентичност, открито към религиозната другост дори в много по-голяма степен, отколкото довелите до трагични затваряния и изключвания модерни идеологии. Нова Европа рискува, ако не преоткрие тези свои автентични ценности, да остане без светлината на духа и да не бъде в състояние даде на света никое от тези винаги нови слова, от които той така се нуждае.
С.В.: Връщаме се на „Политика и спасение”, където цитирате Спиноза: „вярата, със своята морална и практична същност, работи за преобразуването на света” (стр. 35). Има ли действаща вяра, според вас, която да въздейства на българските обществени процеси на „преобразуване” на пост-комунистическа България? Коя е тя?
В. Г.: Вярващите, разбира се, живеят в същия свят, в който живеят и невярващите: свят на страдания и скърби, на постоянна опасност и уязвимост, на неизбежен упадък и смърт. Това, което им дава в повече религията е интелектуалната и емоционална, етическата рамка за разбиране и промяна на този свят, благодарение на убеждението, че животът има смисъл и„злото може да бъде понесено и доброто постигнато”.
С.В.: Имате ли идеи или препоръки, които биха помогнали за стабилизирането на отношенията между религиозните общности и държавата, и между религиозните общности и мнозинството (което се състои предимно нерелигиозни хора или хора с различни убеждения)?
В. Г.: Бих дал само един пример: за нашето общество продължава да бъде болезнен въпроса трябва ли да се преподава религия в училище или не. Министерството на образованието предложи да се въведе общ предмет „религия” в началното училище, но всяка амалгама, дори и когато взема най-доброто от всички религии, не само заличава различията и разнообразията, но и накърнява най-съкровените чувства на вярващите, които естествено не желаят децата им да бъдат подхранвани с подобни синтетични „супи”. Видяхме, че няма защо да се боим от участието на религията в публичната сфера, още повече, че никоя институция, пък била тя и държавата, днес не притежава обществен монопол над истината.
Решението, според мен, е да се разреши на всички религиозни общности да предлагат „вероизповедание” като свободноизбираем предмет в училищата, където желаят и да осъществяват своето преподаване там, където могат да наберат необходимия брой ученици за учебен клас. Условията за преподаване следва да бъдат: приет от министерството учебен план, квалифицирани преподаватели и поемане на разходите по обучението от съответната религиозна общност, а не от държавата или общината. Така, струва ми се, ще се съчетае принципите както на разделение (което не е противопоставяне, а диалог) на църква и държава, така и на създаване на възможност за ефективно упражняване и развиване на правото на свобода на съвестта.
Всички права запазени © 2009. Свобода за всеки.
Проф. д.ф.н. Владимир Градев (р. 1963) е ръководител на катедра „История и теория на културата” в СУ „Св. Климент Охридски”, където преподава теория на религията. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Публикувал е изследвания и книги по въпроси на философията на религията, политическата философия, естетиката и психоанализата, сред които: Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005) и Между абсолютното тайнство и нищото (2007).
