Религия в държавното училище

{loadposition user10}

„Религия в държавното училище” е тема, която сигурно ядосва много атеисти, които се чудят защо в 21 век, ерата на дигиталните технологии, виртуалното съществуване и клонираните овце се налага да говорим въобще за вяра. Бог и прилежащият на вярата светоглед и морал сякаш нямат място в държавно-спонсорираното образование. Но силата, с която избухна наново дебатът преди няколко месеца, както и дълбочината на моралната разруха сред възпитаниците на държавното средно училище сякаш сами по себе си опровергават скептицизма на тези, които се съмняват в актуалността на темата. Вярата в Бога и духовният аспект от човешката личност няма да приключат поради технологичния или научен напредък на човешката раса. Напротив, технологичният напредък на човечеството само ще изостри етичните и духовни въпроси, които вярата в Бога е поставяла и ще продължи да поставя пред личността и обществото, и в този контекст – и пред църквата и държавния бюрократичен апарат.

В настоящия брой ви представяме четири различни, но еднакво важни гледни точки по въпроса за мястото на религията в държавното училище. Отсъстваща, за пореден път, е гледната точка на министъра на науката и образованието, когото учтиво поканихме да заяви своята позиция или да назначи свой представител, който да го направи. С бездушие, което можем да квалифицираме вече като типично за тази институция, отговорът на прес-центъра им беше вял и неадекватно необвързващ с конкретика. Подобно отношение е заявка, че МОН едва ли може да бъде сериозен играч в същността на дебата за мястото на религията в държавното училище, освен и единствено поради институционалното си присъствие в училищата (вижте редакционния коментар).

 

Радослава Петкова дава с отчетлива яснота картината за сложността на проблема в плуралистичното общество. Г-жа Петкова споменава доколко важна е ролята на семейството в дискусията за образованието и религията. Тя дава няколко ясни практични съвета за възможната посока на развитие на формата на успешно прилагане на религиозното образование в държавните училища. Авторката дава и нужното пояснение, че всъщност образованието в съвременните държавни училища е идеологически натоварено, въпреки, че не е обвързано с някаква формална религия – хуманистичният атеизъм е в основаната на разбирането за „светско държавно училище”, което се явява допълнителна пречка за безпристрастното разглеждане на въпроса в условията на плурализъм на религиите.

 

Емил Коен също повдига въпроса за това, че в условията на плурализъм държавата трябва да следва неконфесионалния модел на преподаване на религия в държавното училище. Г-н Коен обосновава своята позиция, като взема за основа препоръките на Параламентарната асамблея на Съвета на Европа, както и на други международни пактове.  В международните договори, цитирани от автора, защитата на родителите да имат крайната дума при решаването на това каква религия да изучават децата им, ако въобще желаят такова обучение, е ясно дефинирана. Препоръките на г-н Коен към Православната църква са изцяло в съзвучие с нуждата църквата да бъде отделена от държавата, поне както това разделение би изглеждало в български условия, и което отделяне би било в полза и на двете институции.

 

Бих споменал и различието на моето мнение с това на г-н Коен, че Първата поправка към американската Конституция забранява преподаването на религия в общественото американско училище. Първата поправка всъщност, много общо, забранява на държавата (правителството) да установява или да ограничава дадена религия със закон. Усиленият дебат в американското общество относно мястото на вярата в училищата е само едно производно състояние от Първата поправка и различните й тълкувания. Но заключителният цитат по повод Първата поправка в статията е много на място предвид конкретната българска ситуация.

 

Доц. д-р Божидар Андонов предлага нов подход към вероучението, в който педагогиката да отчита богословския принос на църквата в процеса на изграждане на модел за религиозно образование в светското училище. В изложението на автора личи неговият подход на отчитане на реалността, която съвременното българско православие следва да има предвид: различното обществено настроение в условията на плурализъм и съответната промяна в „конфесионалната традиционност” в обществото.

 

Момчил Петров прави едно от най-проникновените заключения за процеса, чрез който се обсъжда въвеждането на религиозно обучение в държавното училище. Той вижда в инициативата на държавата да започне тази дискусия снизходително-покровителствено отношение на управлението към религията. Анализът на г-н Петров прониква дълбоко под повърхностните емоционални настроения по повод религиозното образование и, според мен, много точно достига до истинските процеси и мотиви, които движат играчите в настоящата дискусия. Авторът прави безпощадна и точна дисекция на проваленото, но въпреки това неотслабващо контрола си, отношение на държавата към образованието на подрастващите.

 

Бихме могли да извлечем четири различни модела за промени в подхода към религиозно обучение в държавните училища от предложенията на авторите: силно участие на семейството и зачитане на мнението на родителите (Р. Петкова); богословско-педагогическо осмисляне на образованието по религия, което е неконфесионално, но доминирано от православната църква (Б. Андонов); неконфесионално, доминирано от зачитане на правото на родителите да образоват и възпитават децата си и съобразяване с плуралистичния характер на съвременното общество (Е. Коен). Но във всички статии личи една свързваща мисъл: държавата трябва да се откаже от монопола си върху религията и върху образованието (най-ясно заявена от М. Петров). Тя следва да признае своя провал в образованието и да отчете нуждата да се оттегли от „покровителстване” на вярата. Може би когато това стане, наистина гражданската инициатива в България ще може да реализира потенциала на свободното общество, в което хората решават своите проблеми, а не ги прехвърлят на държавата.

 

Пред читателя са четири отлични статии от автори с високо качество на мисълта и изказа. От прочита на статиите ни става ясно, че държавната инициатива за въвеждане на религия в училищата подлежи на много по-сериозен и дълбок дебат и анализ от представения до момента. Но в същото време става ясно и че либерално-неконфесионалният модел, както и държавно-религиозният задължителен модел, не бива да бъдат възприемани като единствена отправна точка за това каква е стойността на вярата в Бога в общообразователния процес в училище.

 


Всички права запазени – Свобода за всеки © 2008

Сподели:

Leave a Reply

Подобни постове