{loadposition user10}
Процесите на обществено-политическа промяна в България превръщат въпросите за свободата на религията и вероизповеданията, и свързаните с тях проблеми на отношенията между религия и политика и между Църква и държава, в изключително важни аспекти на политическото развитие и укрепването на демократичните норми и стандарти.
Условията на преход от репресивната система на контрол върху съвестта и вероизповеданията, която е характерна за комунистическия тоталитарен режим, и трудностите на пост-тоталитарния трансформационен процес в тази област, ни показват огромното значение на усилията за промяна в мисленето и гражданската демократична култура в нашето общество, които се съчетават в днешно време и с процесите на европеизация и политическа нормализиция. Специфичните проблеми на пост-комунистическия преход, и все още непреодолените проблеми на тежкото наследство от времето на тоталитаризма в тази област, поставят допълнителни въпроси за анализ. Един от тези въпроси е свързан с представите за отношенията между Православната църква и съвременната демократична правова държава, и наличието на някои традиционни и културни нагласи, свързани със стари и архаични модели, унаследени от византийския цезаропапизъм и системата на държавна религия или държавна църковност, характерна за Средновековната епоха.
Православието и пост-тоталитарната обществена ситуация
В съвременната обществена система на публични отношения Църквата като религиозна институция е отделена от държавата. Като обществена организация и общност от вярващи, обаче, тя е призвана към равноправно партньорство с държавните власти за реализиране на принципите на справедливостта, достойнството на човека и общото благо. Обновлението на християнската вяра и духовност и значението на християнския морал поставят на дневен ред все по-настойчиво въпросите за новите съвременни форми на религиозна и просветна мисия на Църквата и за начините на взаимодействие на религиозните институции с държавата. В контекста на евроинтеграционните процеси тези въпроси стават още по-сложни, защото към националните традиции и националните правни модели се присъединяват и утвърдените европейски стандарти и практики, които изискват синхронизиране на традицията със съвременните изсиквания и критерии за свобода на съвестта, мисълта и религията и установяване на адекватни институционални отношения между Църквата и държавата.
Развитието на правните казуси по Решението на Съда за човешките права в Страсбург по делото за разделението в Българската православна църква (БПЦ) ни показва цялата сложност и сериозност на проблема. Ето защо, в тази връзка стават много важни и актуални въпроси за това запазва ли (и по какъв начин!?) православната вяра своето значение в нашия съвременен живот, и може ли Църквата да обновява своето духовно служение с оглед на съвременните обществени реалности, а не да търси фалшиви форми на правна легитимация или реставрация на стари и отминали във времето исторически модели?
Каква е съвременната и адекватна форма на активност на Църквата в обществото – дали чрез търсене на политически и юридически привилегии или чрез възстановяване на духовния авторитет и силата на вярата в духа на Евангелското учение и духовност на православното християнство?
В днешно време духовното присъствие на християнството и значението на вярата и Църквата в различните области на съвременния обществен живот са сякаш по-незабележими, и затова за християнската култура и религиозната традиция на Православието се говори като че ли преимуществено в минало време и само с оглед на историята. Тази ситуация създава предпоставките за особени романтични нагласи към християнската традиция и идеализиране на историческото минало, в което се вижда своеобразен класически образец или реализиран идеал.
На свой ред тази романтична естетико-историческа нагласа е в основата на специфичната „носталгия” по историческото минало или т. нар. „носталгия по Византия”, както се определя от някои съвременни изследователи на Православието, която понякога детерминира и деформира съвременната социо-културна ориентация на представителите на православната църковна общност. Но дали християнството е свързано само с историята и историческото минало, или то има своята жива духовна сила и днес? Дали на Църквата са й необходими политическите средства на държавата, за да възстановява своя духовен авторитет и присъствие в обществото?
Възможно ли е активизиране на православната мисия в съвременния свят, без това да е свързано с отричане на модерните принципи на човешките права, върховенството на закона и демократичните правни норми на гражданското общество? Достатъчно ли е да се изграждат отношения между Църквата и държавата, или в днешно време е много по-важно да се изграждат отношения на Църквата със структурите и институциите на гражданското общество?
Православието и съвременната правова държава
За да се изгради една устойчива съвременна система от работещи и адекватни отношения между държава и църква, е необходимо да се спазват принципите на върховенството на закона, зачитането на човешките права и свободата на вероизповедание. Това са фундаментални изисквания, без които е невъзможно да съществуват и функционират нормални църковно-държавни отношения, и то по адекватен на съвременната ситуация начин. От своя страна това предполага усилия и целенасочени системни действия и от двете страни в рамките на тези отношения. Необходимо е Църквата и институциите на държавната власт да изградят нова система на сътрудничество при спазване на правните принципи на автономия и отделеност между религиозната и светската област или гражданската и църковната сфера на публични отношения. Това означава, че в днешно време е невъзможно нито да се възстанови държавното вероизповедание, и държавата да се превърне от светска в конфесионална институция, нито да бъде потискана религиозната институция на вероизповеданието, както това се извършва в условията на тоталитарната комунистическа система.
Тези основни принципи и условия за изграждане и функциониране на съвременните отношения между държавата и Църквата са особено важни за институционалните връзки между държавните власти и Българската православна църква, която е религиозната институция на “традиционното” според Конституцията (чл.13, ал. 3) “източно-православно изповедание” в Република България.
Това не означава, разбира се, държавна или официална религия, нито придаването на статут на „господстващо вероизповедание” или привилегии за Православието, а също така и дискриминация за другите религиозни общности и вероизповедания в България. Но не се ли тълкуват понякога превратно тези правни норми именно в духа на възстановяването на държавното вероизповедание? Съществуват ли подобни политически спекулации и религиозно-правни мистификации и как следва да гледаме на това?
През последните години след влизане в сила на новия Закон за вероизповеданията (ЗВ) и последователните усилия от страна на органите на държавната власт при управлението на последните две правителства да го прилага преимуществено за “преодоляване на разделението в БПЦ” създадоха впечатлението за известно привилегировано третиране на Православната църква и ангажиране на държавната политика в сферата на вероизповеданията с един чисто вътрешно-църковен проблем.
Постановките, възприети в новия Закон за вероизповеданията, който напоследък все повече се оценява като неудачен в някои свои разпоредби, бяха тълкувани и прилагани в духа на една особена държавно-политическа традиция и стилистика, натоварена с известен традиционалистично-цезаропапистки или ретро-монархически уклон. Това създаваше усещане в обществото за наличието на опити за дезавуиране на конституционния принцип за отделеност на Църквата от държавата или за наличието на опити и амбиции за рестравриране на стари и архаични византийско-монархически модели на отношения между политическите институции на държавата и църковната власт.
Присъствието на българския наследник на последната българска монархическа институция, който може да бъде възприеман в това му качество само като историческа или символична фигура, начело на изпълнителната власт по време на управлението на НДСВ, създаде това усещане за двойственост и раздвоение, което се асоциираше с реставраторски и реституционистки претенции, подплатени с аргументите на миналото. Това състояние разводняваше ясно очертаните правни рамки на статута на Българската църква като институция на традиционното вероизповедание и лансираше в обществото символиката на византийско-монархическите претенции за институционално единство между държава и църковна власт или за възстановяване на статута на официалната държавна църковност.
Има ли реални привилегии за БПЦ, произтичащи от Закона за вероизповеданията и може ли да се каже, че този закон е коригирал конституционноустановения принцип за отделеност между държавата и вероизповеданията? На чисто правно равнище отговорът следва да бъде отрицателен, но на политическо и реторично ниво се възпроизвеждат традиционалистични и по-скоро символично натоварени идейни схеми и модели на старата имперско-монархична система за църковно-държавни отношения, които напомнят много на ехо от епохата на „господстващото вероизповедание”.
Подобни дискусии възникнаха на чисто юридическо ниво основно и най-вече около интерпретацията на чл. 10 от ЗВ, който предостави по-различен (преферециален) режим за придобиване на статут на юридическо лице на БПЦ като религиозна институция, и освободи нейното централно ръководство от стандартния ред за съдебна регистрация. Макар Конституционният съд да отхвърли становището и искането на група народни представители за обявяване на противоконституционност на редица текстове от закона, тази правна формула създаде усещане за преференциално третиране или известни привилегии, въпреки изричния законов текст, че това не може да се интерпретира като предоставящо специални привилегии на православното вероизповедание.
В различните алинеи на този член от закона, обаче, се възпроизвеждат определени вътрешно-църковни и канонични приници от Устава на БПЦ или с други думи, законодателят е реципирал принципи на вътрешно-институционалното устройство и управление на БПЦ, които са възприети като предмет на самия специализиран закон. Това реципиране на подобни текстове от вътрешното църковно право от страна на държавния Закон също породи известни недоумения за това дали държавното законодателство не навлиза в сферата на вътрешното самоуправление на едно вероизповедание или пък дали чисто религиозни норми не се екстраполират в правната материя на гражданския и светски закон.
Наличието на подобни нововъведения биха били разглеждани с основание като отстъпление от конституционния принцип на отделяне на религиозните институции от държавата или като накърняване на неприкосновеността на тяхната вътрешна автономия.
Най-новите правни казуси, свързани със съдебното дело, образувано от Съда за правата на човека в Страсбург, и трудността да се намери приемливо решение, са показателни именно за наличието на известна форма на намеса от страна на някои органи на държавната власт във вътрешно-църковното пространство или за нарушаване на принципите на религиозната свобода и правото на самоопределение. Ето защо в днешно време вече е необходимо да се следват не само традиционните модели, унаследени от миналото, или да се интерпретират те в произволни историко-романтични или архаични схеми, а да се прилагат с оглед на действащото законодателство и съществуващите международни правни норми и стандарти за свобода на религията.
Очертаните основополагащи правни принципи и норми за изграждането и поддържането на нормални, балансирани отношения между Църква и държава, които са възприети от Конституцията и законите на страната, е необходимо да бъдат прилагани и с оглед на действащите международни правни норми, валидни в българското правно пространство. Специфичните национални традиции и правни системи не могат вече да функционират в изолация и капсулиране и да оправдават търсенето на екзотични локални традиции и модели, ако това води до нарушаване на универсалните норми на човешките права или международните стандарти за свобода на религията и вероизповеданието.
Днешното политическо и правно пространство, което се определя все повече от съчетаването на националното законодателство и европейското право, е коренно различно, както от реалностите на старата средновековна теократична монархия на Византия, или на деспотичната политическата система на Османската империя, а така също и от авторитарно-абсолютиските системи на Руската империя или монархическия модел на Третото Българско царство (1978-1947) и нормите на Търновската конституция.
Сътрудничество на Църквата с държавата и византийската традиция
В този принципно нов контекст, разбира се, традиционните връзки с държавата могат да се съхраняват и актуализират, като се преосмислят в рамките на новите публични отношения и се преориентират на базата на принципа на сътрудничество на Църквата с държавно-политическите институции в съвременното общество. Такова разбиране и подобен модел се прилага успешно и се демонстрира по убедителен начин в съвременната социална доктрина на Руската православна църква.
Това обаче не е идентично с възстановяване на институционалното единство на църковната и държавната власт или пък с възстановяването на статута на държавно вероизповедание, както се тълкува от някои традиционалистични и консервативни кръгове в Православната църква.
Това ново преосмисляне на традиционните отношения на Църквата с държавата има значението едновременно на съхраняване и на обновление на класическия византийски принцип на «симфония» между Църквата и държавата. Този класически принцип следва да се прилага в днешно време в съзвучие с правните норми за отделяне на религиозните институции от държавата, а не в смисъла на възстановяване на държавната религия. Това е всъщност принципът за равноправно сътрудничество на Църквата с държавните институции при съхраняване на свободата и независимостта на Църквата. Но подобно съвременно разбиране за обновление на традицията, което е характерно за Православието, също така означава и обновление на старите институционални отношения, които са продукт на архаични или авторитарни теории за държавата.
Парадоксално може да изглежда, но системата на държавен контрол и опека от страна на тоталитарния комунистически режим върху Православната църква в страните от източния блок може да се разглежда като специфичен «тоталитарно-атеистически цезаропапизъм». Макар на официално и идеологическо ниво тоталитарният комунизъм да е атеистичен в своя философски светоглед и политическа идеология, то на институционално и практическо равнище тази система е атеизиран или секуларизиран вариант на византийския автократичен и средновексовен цезаропапистки модел.
Изследванията на руския християнски философ Николай Бердяев на тази тема са изключително показателни. Комунизмът е тоталитарна идеология, но и специфичен светоглед и ирационална вяра. Това е не само политическа диктатура, но и «диктатура на светогледа», по думите на Бердяев. Това означава, че тоталитарнят комунизъм е не просто атеистичен, а той е войнстващ и деспотичен, защото не допуска свобода на мисълта, съвестта и религията, и се опитва да бъде едновременно философски светоглед, нова религиозна догма и политическа идеология. Тоталитарният комунизъм се стреми да обхване в единен и цялостен политическо-правен порядък живота на обществото във всички негови аспекти и прояви.
Ето защо преходът от тоталитарания комунизъм към демократичното гражданско общество изисква и възстановяване на принципите на свободата на съвестта, мисълта и религията, възприемане на доктрината за достойнството на човешката личност и естествените човешки права като основа за правния ред и плурализма в обществото. Не е възможно Православната църква да се ситуира адекватно в съвременното гражданско общество, ако борави със старите архаични форми на социален или институционален дуализъм, какъвто съществува в средновековната система, и не се опита да възприеме модерните принципи на светогледен и социо-културен плурализъм, който е в основата на съвременното гражданско общество.
Преди всичко днешната демократична правова държава не е исторически идентична с монархията или със сакрализираната империя от времето на Византийската симфония. На второ място днешните социални отношения са по-сложни и не се ограничават само до свещената диархия на църква и държава, която в институционален план се движи в рамките на един особен политически и социален дуализъм. При прехода от отношенията на Църквата със стария тоталитарен политически режим също се налага преосмисляне на отношенията с държавата в контекста на съвременното плуралистично гражданско общество. Това е друг тип социална философия и друг тип институционална парадигма, която налага обновление и на социалната философия на Църквата.
Това обновление на социалното учение се налага от новите условия, в които протича социалната мисия на Църквата. То предполага, разбира се, целенасочени и системни усилия за формулиране на нова система от принципи на социалното служение на Православната църква и усилия за актуализиране на социалното учение на Православието. Подобни процеси вече се наблюдават в редица поместни православни църкви, които се намират в аналогична на нашата ситуация на преход и освобождаване от наследството на стария тоталитарен политически режим. В рамките на този процес е необходимо да се превъзмогват стереотипите от миналото и да се изведе на преден план ясното разбиране от страна на Църквата за ценностите и структурите на гражданското общество. Тогава ще се схване по-ясно мястото и ролята на Църквата като елемент на гражданското общество, а не само като компонент от дуалистичната система на отнашения с държавата.
Православието днес – политически традиционализъм или духовно обновление на традицията в съвременното демократично общество
В съвременната посттоталитарна ситуация, за да бъде истински и автентичен участник в процесите на социална трансформация и демократизация; за да бъде в по-голяма степен субект, а не обект на обществените отношения, нашата Църква трябва да извърши известна промяна на акцентите в своето социално учение и да преоткрие своето богато и ценно наследство от миналото. Християнската традиция в областта на социално-милосърдното служение, която е била присъща на БПЦ, е загубена в резултат на принудителното ограничаване на Църквата в нейното служение на народа. По времето на тоталитарния комунистически режим са отнети на Църквата тези естествени функции и са загубени важни позиции в обществото.
Успоредно с организационното и институционално преустройство на БПЦ е необходимо да протича и съзнателно насърчаван процес на възраждане на духовната общност вътре в Църквата и възвръщане на традициите на духовно и социално служение на Църквата в обществото. Паралелно на институционалното обновление е необходимо и духовно обновление и дори известно преместване на центъра на тежестта от институционалната система на отношения с държавата, която е традиционно познатия модел за Православния изток, към нова система за публични и обществени отношения в рамките на гражданското общество.
За Православната църква и нейната традиция този процес е свързан с преодоляване на старите цезаропапистки тенденции в областта на социалната и политическата доктрина и превъзмогване на “носталгията по Византия” с нейния дуалистичен модел на църковно-държавни институционални връзки.
С други думи, за преоткриването на ценностите на гражданското общество и ситуирането на Българската православна църква в рамките на неговите демократични структури и за приемането на една нова проактивна, а не пасивна роля, в процесите на демократизация, е необходимо преодоляване на културния и социалния дуализъм между Църква и държава, религиозно и светско, източно и западно, модерно и традиционно, в рамките на който протича традиционно мисленето за обществото, демокрацията и социалния плурализъм на много от представителите на Православието.
Този процес на оттласкване от държавно-правния дуализъм на византийската симфония към църковно-обществено служение в системата на отворено демократично гражданско общество е труден, но необходим за отварянето на Църквата към обществото и активизирането на нейната мисия, разбирани и разглеждани през призмата на православната традиция на съборността. Само по този начин възраждането на Православието в съвременното плуралистично гражданско общество може да бъде съчетано със запазване на православната духовност, зачитане на свободата на личността и многообразието на възгледи, културни идентичности и морални позиции в социалния живот, а Църквата да възвърне своето естествено място на морален авторитет и духовен фактор на културното и обществено развитие.
Всички права запазени © 2009. Свобода за всеки
Костадин Нушев е главен асистент и преподавател в Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Член е на научния съвет на Центъра за изследване на религиите към Софийския университет, на Съюза на учените в България и на European Society for Ecumenical Research “Societas Oecumenica”. Участвал е в множество международни научни конференции и поредица от форуми на неправителствени организации, свързани с проблемите на Православието в Европа, отношенията между църква и държава, защитата на човешките права и социална мисия на църквата. Автор на пет книги и множество публикации в областта на християнската етика в специализирани и периодични издания.
Бележки
_____________
(i) ДВ, бр. 120 от 2002 г.
(ii) Заговори се, според външни наблюдатели, за възприемането и прилагането де факто на “модел на частично разделение на църквата от държавата” (Срв. Оценката на шведски експерт, изказана на проведената среща на Либералния интернационал в София през 2005 г., цитирана от Ecumenical News International – www.eni.ch).
(iii) Срв. Основи на социалната концепция на Руската православна църква. Гл ІІІ, С., 2007.
