{loadposition user10}
Религията е жизненоважен и неопровержим фокус на цялата човешка история. Тя подсигурява основа за осмисляне на сътворената реалност и ни дава съзнание за посоката и целта на нашето съществуване. Вярата в Бога ни подсигурява отправната точка, без която всяко човешко съждение би било обречено на неизбежен субективизъм. Не случайно, вярата в Бога е, която е съхранила народа ни през най-тежките моменти от нашата история, включително и в моментите на отсъствие на държавност или на предизвикан от атеистично-комунистическата пропаганда национален нихилизъм. Правото на свободен изказ на вяра и съвест не е просто предмет на дискусия. То е общовалиден универсален принцип, зачитането и отстояването на който е жизненоважно за нормалното и хармонично съществуване на кое да е общество. На практика, точно вярата в Бога и утвърждаването на личната свобода е предпоставката, довела и до възникването както на съвременната наука така и на съвременните обществено-правни и морално-етични норми, тъй като според Юдео – Християнския възглед всичко, което е създадено от премъдър и всезнаещ Бог, съдържа в себе си интелигентност, достойнство, конкретна причина и цел.
Правото на лично достойнство, справедливост и свободно практикуване на вяра е неотменимо условие и за нормалното съществуване на съвременното общество. Това е така поради факта, че, независимо от своя произход или способност да допринася за благосъстоянието на обществото, всеки човек е създаден от Бога. Не съществува каквото и да е основание за било то власт или личност да преследват, ограничават или лишават някой от това му право.
В България свободата на религия е гарантирана и потвърдена от няколко основни правни документа, между които са Конституцията на Република България и Закона за вероизповеданията.
Първият важен въпрос е дали посочените законови текстове реално и обективно гарантират свободата на религия, без да създават предпоставки за дискриминация. Вторият въпрос е дали свободата на религия и съвест се зачита реално. Третият съществен въпрос е дали християните в България действително и отговорно отстояват и защитават своето и това на всяка индивидуална личност право за свободен израз на вяра и съвест.
Ограничения и гаранции
На първо място, гарантират ли приетите нормативни актове свободата на религия, без да създават предпоставки за дискриминация? До настоящият момент вече съществува значителен брой документи от представители на религиозните общности в България, както и от представители на международни правителствени и правозащитни организации, в които се изказват забележки и сериозни критики по отношение на горепосочените нормативни актове. Например, чл. 7, ал.4 от Конституцията е в противоречие с чл. 6, ал. 2, тъй като пропуска да вземе под внимание интимния характер на мотивацията при религиозен избор и при приемането на определена система от ценности, в това число и ограничителните правила на дадена религиозна общност. С други думи, държавата си присвоява правото да дефинира и определя вътрешни за дадена религиозна общност ценностна система и правила, които са реално извън компетенциите на лица, които не представляват част от и са чужди на такава религиозна общност. Друг подобен пример е включването в чл.10 от Закона за вероизповеданията на текстове от Устава и доктрината на Българската православна църква, без да се отчита конституционния принцип на отделеност на държавата от религиозните общности и техните институции, динамичния характер на религията и възможността от съществуване на повече от едно вероизповедание с една доктрина.
Даването на специален привилегирован статут на едно вероизповедание, поради продължителността на неговото съществуване, дискриминира нововъзникнали сходни вероизповедания, което не се допуска от Конституцията.
Дискриминационно е и освобождаването на едно вероизповедание от задължения, съществуващи за останалите, или пък лишаването му от възможности, съществуващи за останалите.
Некомпетентно и неправилно от страна на законотворците е и съпоставянето или разграничаването между източноправославното вероизповедание и другите християнски църкви. Самият термин “източноправославно вероизповедание” е погрешен, тъй като вероизповеданието на православни, протестанти и католици е християнско. На тази основа, самото християнско вероизповедание намира израз посредством различните църковни традиции. Може да се прави разграничение единствено между, например, християнско, мюсюлманско и юдейско вероизповедание. Объркването на тези понятия потвърждава непознаването на материята на религиозните общности.
Слабостите на нормативни актове, създават редица възможности за нарушаване или незачитане на свободата на религия и съвест. Макар да се настоява, че горепосочените закони гарантират правото на свободен изказ на вяра и съвест, начинът на тяхното формулиране създава предпоставки за нарушаване на същото това право.
Реалност или пожелание?
На второ място стои въпросът за това дали реално се зачита свободата на религия и съвест. В определени моменти се оказва, че някои погрешни практики на дискриминация и нетолерантност от миналото не са просто изолирани негативни случаи, но представляват трудно преодолима тенденция на незачитане свободата на религия и съвест.
В случая на погром на манипулирани селяни от с. Равногор – община Брацигово върху представители на Обединена Божия Църква и Агапе – България, дошли за прожекция на филма Исус и християнски концерт, полицията отказва както да протоколира извършеното престъпление така и да предприеме мерки срещу подбудителите и извършителите на погрома. В същото време и Обединена Божия Църква и Агапе – България имат доказано позитивни присъствие и влияние в българското общество и по-специално между младежи, студенти както и по отношение на малцинствата. Подобен случай е бездействието на правоохранителните органи по отношение на продължващите вандалски набези срещу храма на църква Сион във Варна.
Макар и да е намалял открития натиск на медиите и държавния апарат срещу религиозните общности, разрешението за регистрация и дейност на определена религиозна общност е поставено в зависимост от субективното мнение на местните власти. Един държавен служител трудно може да претендира за компетентно познаване на религиозната материя дотолкова, че да открои една християнска традиция от друга, или християнството като цяло от други религии, или пък да направи разграничението между религия, секта и култ.
Това непознаване на същността на религиозния въпрос прозира и в забъркваната от медиите и по-специално по църковни празници каша от псевдо-религиозност и отречените от християнството чародейни практики. Това неразбиране на религиозната материя намира отражение и в езика, използван от медиите.
Например, тенденциозното до 1997 година негативно отношение към Протестантските Църкви, явно от отношението и на медиите по онова време, продължава макар и в по-умекотен вариант и след този период. Пример за това е фактът на специалния интерес към “скандални новини”, свързани с представители на протестантските църкви, манипулирането на факти и преекспонирането на подобни новини. Така, обявеният за масов убиец, член на дадена протестантска църква в САЩ, се оказва в действителност че няма нищо общо с нея. В същото време се мълчи по отношение на факта, че благодарение на официалните статистики, свързаните с организирана престъпност, корупция, мрежа за проституция или разпространение на наркотици, спадат към процента на представеното за традиционно за България изповедание.
Похвален е фактът на медиен интерес към значително малобройни за България религозни и етнически групи, като арменци и евреи. В същото време е трудно да обясним медийното затъмнение по отношение на съществуването и дейността на протестантските църкви, и най-вече във връзка с празнуването на общохристиянски празници.
Все още липсват ясни критерии по въпроса за субсидиране от бюджета на една или друга религиозна общност, което поставя едни религиозни общности в неравнопоставено положение спрямо други.
Набързо приетите от парламента нормативни актове, свързани с дейността на религиозните общности, намират отражение и в дискриминирането спрямо някои от тях посредством данъци и такси. Пример за това е наложената на Българска Божия Църква такса смет за една година в размер на 6000 лева. Не отчитайки факта на огромната благотворителна дейност на християнските църкви и техния принос за оцеляване на българското общество през непосилните години на преход, през които държават абдикира от своите социални ангажименти, законодателите са предпочели средствата на дарители и църкви да отидат по-скоро в дъжравния бюджет, отколкото да достигнат най-нуждаещите се хора в обществото. Като че ли умишлено е пропуснато да се отбележи и факта, че християнските общности не могат да бъдат третирани като замърсители от ранга на фабрики или друга бизнес дейност и че държавата би трябвало по-скоро да стимулира и насърчава тяхната родолюбива и обществено полезна дейност, включително и тяхната грижа за сираци, инвалиди, хора със зависимости и хора в риск, отколкото да пречи на същата.
На 2 октомври 2000 Националният Съвет за радио и телевизия отказа лиценз на радио “Глас на надежда” с обяснението, че няма да даде разрешение преди да се появи православно радиопредаване. Това отношение продължава и в момента, като умишлено се противопоставя едно християнско изповедание на друго.
Все още не съществува официално признато представителство на протестантската общност на каквото и да е ниво в държавните институции. От една страна има реални усилия за гарантиране правото на вяра и съвест. От друга страна все още съществува пренебрегване, а на места и нарушаване, от страна на държавата и институциите на индивидуални и общи права и свободи.
Отношение на християните към свободата
На трето място, стои въпросът дали християните в България действително и отговорно отстояват и защитават своето и това на всяка индивидуална личност право за свободен израз на вяра и съвест.
Тук трябва да признаем недостатъчно изявената активна християнска позиция на индивидуални вярващи и църкви. От една страна държавата не трябва да оперира не като контрольор и ограничител на правата на своите граждани. Ролята на държавата е да подсигури нормални условия и възможности за хармоничното и успешно функциониране на гражданското общество. От друга страна, ролята на Църквата е да служи като независим морално-етичен коректив на държава и общество, което в настоящия момент и в конкретните проблеми на обществото се превръща в неотложно спешна и неоспорима истина.
Като цяло, християнските църкви все още не са направили необходимото да изграждат визията и необходимостта от безкомпромисна и активна не просто гражданска, но християнска позиция по наболелите в обществото ни проблеми и в частност, недостатъците в настоящите нормативни разпоредби и пропуските на държавата по отношение гарантиране на свобода на религия и съвест. Забелязва се нарастваща активност, която все още се изразява в изолирани инициативи и заемане на отговорна позиция.
Християнските църкви и общности, например, трудно свикват с мисълта, че християнската вяра и църква надхвърлят размерите и параметрите на конкретните табели и църковно членство. Поради това, вместо да работят заедно за обща кауза и цел и да бъдат максимално ефективни и полезни за обществото, все още съществува тенденция за сравняване, съревнование помежду различни християнски общности и църкви, както и опит да се омаловажи постигнатото от другите. Трябва да признаем, че основна причина за дълго отлаганото регистриране на Алианса на Обединени Евангелски Църкви не бе единствено протакане и създаване на пречки от страна на държавната администрация, а по-скоро се състоеше в представените възражения и условия на някои от учредителите, което от своя страна доведе до протакане на самата процедура.
Всички християнски църкви и общности трябва да извървят отговорно и с посвещение пътя към осъзнаване на истината, че имат един Господ, една заръка и една цел. Заедно да извървят пътя към духовна зрялост, която да се превърне в източник на морални ценности и благополучие за България. Индивидуални вярващи и църквите като цяло е необходимо да се превърнат в глас за защита на право, ред и съвест. Да се превърнат в този морално-етичен образец и коректив, от който обществото ни отчаяно се нуждае, и още повече предвид предизвикателствата, проблемите и все по-ясно очертаващата се деградация в морално отношение на нашето общество.
В този смисъл, свободата и авторитета на християни и църква не могат да бъдат просто нещо подарено или присадено. Свободата и авторитета на християни и църква трябва да бъдат нещо извоювано с последователност, безкомпромисност, смирение и интегритет. Всеки човек трябва да бъде верен на този основен принцип и на своята отговорност. Всеки християнин трябва да бъде човек на смелост, почтеност и посвещение.
Правата запазени © 2005 Eвгений Найденов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.
Евгений Найденов е роден през 1961 г. Завършил е богословие в Уелския универститет в Лондон, Англия. Пастор на Българска Свободна Църква “Света Троица” в София и председател на едноименната деноминация. Член на Централно ръководство на Методистката Църква в България Председател на Борда на издателство “Нов човек”. Лектор по Систематическо богословие в Обединен богословски факултет на Висшия евангелски богословски институт и лектор по Богословие на Реформацията съответно от 1996 и 2000 г. Член на Международния Борд на Богословската програма на TCM International.