{loadposition user10}
Настоящият брой е посветен на ролята на средствата за масово осведомяване и в поддържането или отричането на основни човешки права. Преди излизането на този брой решихме да сменим мотото на нашите електронни публикации. Към фразата “издание за свободата на религията и съвестта” прибавихме и свободата на словото. Това решение беше важно и наложително.
Свободата на изразяване е фундамента на свободните общества. Изразяването на мнение и позиция е огромен стимул за увличане на хората в посока към промяна и поддържане на институции и личности на властта под отчета на обществото. Никаква свобода на религията или съвестта не е възможна без правото да изразиш тези свои убеждения писмено, устно или чрез изображение. В същото време, свободата на изразяване, изведена до крайност – да кажеш всичко, което ти се иска, както ти се иска, без това да включва правото на ответно мнение, при изопачаване на фактите, се превръща в пропагандно оръдие на тиранията. Това явление става особено опасно, когато масмедиите (вестници, радиа, телевизии, интернет издания, и дори – рекламни и PR агенции и “имидж мейкъри”) използват безотговорно мощното оръжие на своя статут на източници на информираност за обществото.
Весела Илиева развива в широк мащаб взаимовръзките между медийният манталитет, глобализацията и технологичното усъвършенстване на комуникациите. Тя посочва и нуждата от адекватно участие на религиозните общности в тази “надпревара”.
Румен Хитов предлага също толкова широкопанорамна “гледка” към реалностите на медийното влияние – положително и отрицателно – в днешния свят. Силата в тезата на г-н Хитов е неподправеното изваждане на показ на претенциозността на медиите в българската реалност и тяхната зависимост от неморални влияния.
За баланса между медийната свобода и нуждата от информация и наличието на конституционни права говори адвокат Иван Груйкин в своята статия. Това равновесие е непостижимо само на базата на съществуващите конституционните разпоредби. Нужно е и отговорното отношение на медиите към сериозността на собствената им роля в разбирането и разпознаването на основните човешки права.
В есето си Валентин Маринов настъпва “мазола” на обърканите ценности, които владеят, или по-скоро – вилнеят, в сферата на PR (“връзки с обществеността” от “public relations”, англ.) и журналистиката. Неговата позиция е дотолкова болезнена и реалистична, че с нея могат да се отъждествят стотици хиляди хора, стъписвани ежедневно от лавината от груба, недодялана пошлост, която струи от медийните източници в България.
Редакционната статия се занимава с въпроса доколко свободно е общество, в което “свободните медии” разпространяват свободно лъжлива или тенденциозна информация, и когато им се обърне внимание за това, потъват в мълчание и медийно “затъмнение”.
Въпреки различните си ъгли, всички статии оставят един и същи вкус у читателя – нивото на медийна свобода зависи от морала и индивидуалната и обществена свобода на нацията. Тези последните в България са все още далеч под изискванията на истински свободното и гражданско общество.
Свободата на изразяване на мнение и свободата на информацията – две от най-важните права на свободния човек – не водят до свобода, а до робство, ако не са съобразени с моралния начин на изразяване на мнение. Кой е той? Свободата на словото не е свободата на лъжата, клеветата и профанизацията на истината. И в информирането и в изразяването на мнение трябва да се съобразяваме с две основни положения – истината и достойнството на човека. Ако тези две категории движат журналистите, анализаторите и масмедиите в обществото, балансът на употребата на основните свободи ще е гарантиран.
Желаем ви приятно четене.
Пишете с вашето мнение и реакции на редактора на електронен адрес: edtior@center-religiousfreedom.com. Писмото ви може да бъде публикувано в нарочна страница на уеб сайта.
