{loadposition user10}
Днес България има плуралистично общество, в което религиозното обучение e призвано да играе съществена роля – да даде на учениците обяснение на религиозните въпроси и да бъде основа за разбиране на обкръжаващия ни свят. Ясно е, че то не може да бъде такова, каквото е било преди забраната му (1949 г.), когато в центъра му стои концепцията: ”Църквата в училището”. Не може да бъде и такова, при което християнството – една световна религия, да се преподава само като вяра, която учениците се задължават да възприемат без ”ако” и ”обаче”. Сега религиозното обучение трябва да има ново лице, защото политическите и социалните промени както в страната, така и в Европа дават отражение върху взаимовръзката между исторически-ситуативния контекст и теоретично-семантичното значение на педагогическите и религиозно-педагогическите цели.
Анализ на съвременната ситуация
Предишното (преди 1945 г.) взаимодействие между църква и училище вече го няма. При модерните, респ. постмодерните обществени условия, значително са се променили предпоставките за религиозно обучение. Децата и младежите вече не се намират в затворена конфесионална среда. Чрез плуралистичните форми на живот и чрез модерните средства за комуникация те са изложени по един екстензивен начин на разнообразие от информация, мнения, тълкувания, светогледи, религиозни и псевдорелигиозни символи и ритуали.
Промененото положение на този предмет в съвременното училище и променените условия изискват такова обучение по религия, което не се легитимира предимно от църквата или предимно от училището, а което, с оглед на своето обосноваване, цели, задачи и съдържание и на настъпилите промени в катехизическия четириъгълник – семейство, училище, общество, църковна енория,се намира в пресечната точка между църквата и обществото, вярата и житейския опит, теологията и педагогиката. Ето защо решението на проблема за обучението се намира не толкова в стилизирането на отделните аспекти, в тоталните възгледи с претенция за общовалидност, колкото в един синтез на религиозната традиция и житейския опит.
Макар че у нас религиозното обучение и възпитание са свързани преди всичко с Православната християнска църква, те същевремено трябва да излизат извън нейните граници – в срещата с християнството по света, в диалога с другите конфесионални общности и религии, в солидарното търсене заедно със съвременниците на ориентация и смисъл в живота.
Това налага в обучението по религия да се предложи една радикална терапия, а не само козметично, повърхностно лекуване. Принос за тази промяна трябва да даде и религиозната педагогика чрез дейното си участие при изготвяне на концепциите за обучение по религия в училище, при подбирането на темите и изготвянето на учебните планове.
Уреденост на обучението по религия
На първо място обаче, религиозното обучение трябва със закон да стане редовен общообразователен учебен предмет. То трябва да принадлежи към основните учебни предмети, тъй като има научен характер. Всякакви други негови положения са насочени срещу него, противнего, защото има чувствителна разлика между обучението в училище и катехизичното обучение в енорията под формата на неделни училища.
Религиозното обучение в училище трябва да бъде предмет като всички други.
Към основните предпоставки за този предмет се числи водещата роля на неговото обосноваване. Без да се омаловажава правната му легитимация като ”редовен общообразователен предмет”, е необходимо да се обърне внимание на това, че една устойчива обосновка може да се създаде само тогава, когато се държи на това, че обучението по религия се намира в пресечната точка на теологичните и педагогическите обоснования, и че то спада към задълженията на общообразователното училище.
Обществената теория и богословския поглед
Изхождайки от обществената теория,може да се приеме, че едно демократично общество, особено ако се смята за ”гражданско общество”, е заинтересовано от участието не само на отделни граждани, а и на всички обществени сили, движения и организации (значи и на църквата!) в обществените дискусии по всички засягащи обществото като цяло въпроси, към които спада и темата ”образование и възпитание”.
Ако от гледна точка на обществената теория може да се даде убедително обяснение за правото и на църквата да носи отговорност за образованието, то от перспектива на теологията трябва да се приведе доказателство за тази й компетентност. Ще се запита какво общо има богословието с образованието?
Естествено богословието като такова не дава информация за това какво учебно съдържание трябва да бъде преподавано на всеки един от подрастващите с оглед на общото или на специалното му образование (като изключим професията на богослова). Но църквата може и трябва да има думата при дискусията за това какво е необходимо да се разбира под „образование” изобщо. Чрез богословието тя взема участие в дебата за съвременното разбиране на образованието, като поставя въпроса за антропологичните му основи и изяснява приемливостта и критичния потенциал на своя съобразен с Евангелието отговор. Чрез религиозната педагогика и вземане на становища със синодални писма и послания, Църквата се изказва критично и конструктивно по въпроса за организационното и учебното оформление на цялостното обществено образование. Също и обичайното обучение по религия, преподавано в съответствие с Конституцията и със Закона за вероизповеданията, по своето съдържание и като елемент на учебния живот е един вид приемане на отговорността от църквата за образованието в държавата и обществото.
Така обучението по религия няма да бъде упреквано, че то е едно ръководено от църквата всеобхватно проповядване в рамките на училището. От друга страна, то няма да се разбира като едностранно обусловено от училището и като обучение без обратна връзка (feed-back) с църквата, което би довело до ограничаване темата на благовестието и при едно отдръпване от дадените от църквата цели и теми да се загуби специфичността на този предмет. В първия случай, въз основа на една доминираща катехизисно-църковна структура, неговата легитимност в предметния канон на училището би била поставена под въпрос. Във втория, същността, за която става въпрос в този предмет, би останала повърхностна, така че на негово място в училището би намерил място един повече или по-малко добър вариант на обучение по етика, философия или религиознание. Съобразяването с този т. нар. конвергентен модел,т. е. с педагогическата и богословската връзка при обосноваването му, води до последици в учебните цели, теми и методи на този предмет, които трябва да се степенуват и акцентират, както според педагогическите, така и според теологичните аспекти (1).
Съвременното обучение по религия трябва в по-голяма степен да взема предвид, въз основа на реалистичен анализ на ситуацията, променените условия, които се проявяват по отношение на учениците, учителите и родителите. Тук трябва също така да се прибави още и готовността за разговори и дискусии по религиозни теми и проблеми, критиката към традиционното обучение по религия и очакванията на учениците от този предмет, както и ролята на учителя по религия в училището и църковната община. Не на последно място – и мотивацията на учениците спрямо този предмет (2).
Религиозната педагогика и обновеното разбиране за обучението по религия
Дори само на базата на тези разсъждения става ясно каква е насоката на изискваните от религиозната педагогика промени и нови методи – ние се нуждаем от свързана с практиката дидактическа теория, която най-общо бе характеризирана по-горе, и че на мястото на досегашната практика трябва да застане мисленето в проекция, което по убедителен в педагогическо и теологично отношение начин обединява в себе си планирането, изследването, развитието и новите методи. Ако религиозната ни педагогика направи тази крачка – това е и нашето желание, тя със сигурност ще се сблъска с важния, ако не и най-важния аспект за преориентацията на обучението по религия – обучението по религия не може вече да тълкува само библейски, догматични или други традиционни теми и да ги налага на подложения на християнско образование и възпитание ученик.
Ако обучението по религия иска да дефинира учебната си цел, то трябва да покаже как работата върху учебните елементи помага на ученика да разгледа когнитивно религиозните и християнски житейски структури на човека в енорията, църквата и обществото, да ги оцени емоционално и да действа спрямо тях така, че да промени обществото ни към бъдещо съвършенство. Също така то трябва да покаже как теологичните съдържания могат да създадат демократична мотивация на учениците и с това да помогнат на подрастващите да живеят в едно по-хуманно общество, като се съобразяват с ближния и с Бога (3).
Вече не може да се оправдае това, че авторите на учебни помагала и пособия, които се придържат към планирането на обучението по религия, почти не обръщат или твърде малко обръщат внимание на дидактическите изследвания и с помощта предимно на теми от Катехизиса, Църковната история и Библията целят един вид църковно проповядване по време на обучението, което поддържа представата, че религиозната педагогика не е нищо друго, освен онази практично-теологична дисциплина (катехетика), която отразява днешната, фактическата и бъдещата реализация на Църквата в институциите за възпитание.
Необходимата промяна в мисленето трябва да разчупи границите на подобна “религиозно-педагогическа провинция” в училище. Време е да се направи една смела крачка в областта на обучението по религия в основното ни общообразователно училище.
В заключение ще кажа, че пледирам религиозното обучение в СОУ да се реализира от предмета “Религия”, защото наименованието “Вероучение” звучи на днешния гражданин в нашето общество доктринарно, а при “Религиознание” лесно би се изпаднало в една уравниловка при изучаването на различните религии.
Всички права запазени – Свобода за всеки © 2007
Божидар Андоновe доцент д-р по теология. Завършил е Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски”(1968-1974) и Духовната академия “Св. Климент Охридски” (1976-1980) в София. От 1991 г. до 1992 г. специализира в Източно-православния институт в гр. Регенсбург/Германия; през 1995-2000 г. в гр. Айхщет, а в периода 2000-2006 г. – в Мюнхен/Германия. От м. октомври 2004 г. е “Референт за религиозното обучение, църковно-православно образование и култура към Средно- и Западноевропейската Митрополия” със седалище гр. Берлин. От м. май 2006 г. ръководи дисциплините по религиозна педагогика и омилетика в Богословския факултет на Софийския университет. В периода март 2007- януари 2008 е член на комисията “Бакалов” към МОН за изготвяне на Концепцията за задължителен учебен предмет “Религия” в СОУ.
Бележки _______________[1] Ср. Baudler, Georg. Die Spannung von Religionsunterricht und Katechese. In: KatBl 96(1971), 449-461.
[2] Ср. Nipkow, Karl Ernst. Bildung als Lebensbegleitung und Erneuerung. Kirchliche Bildungsverantwor-tung in Gemeinde, Schule und Gesellschaft. Guetersloh 1990; Ders.,Bildung in einer pluralen Welt, 2 Bde. Guetersloh 1998; Scheilke, Christooph, Th/Schweitzer, Friedrich (Hg.). Religion, Ethik, Schule. Bildungspolitische Perspektiven in der pluralen Gesellschaft. Muenster 1999.
[3] Ср. K. Wegenast. Die empirische Wendung in der Religionspaedagogik, In: Esser, W. (Hr.). Zum Religionsunterricht morgen. Muenchen 1970, 281 сл. .; Merkert, R./Klassen, Th. Didaktik fuer praktische Theologie. Unterweisen und Verkuenden, Bd. 10, Zuerich 1970, 82 сл.
