{loadposition user10}
През 1839 година, когато близо 30 години влиянието на протестантизма на територията на Османската империя нараства чрез протестантски мисии и образователно-просветни програми, а протестантски църковни и библейски дружества на Англия, САЩ и немските графства развиват дългогодишна забележителна дейност в региона, в Цариград се срещат руският посланик Бутиниев и известният протестантски мисионер за Балканите и Мала Азия, д-р Шофлер.
«Негово Императорско Величество, моят Августейши господар никога, абсолютно никога, няма да позволи навлизането на протестантизма из православните територии», заявява на специалната аудиенция руският дипломат. «Моят небесен Господар – отговаря д-р Шофлер с твърд, но смирен глас и с дълбок поклон – никога няма да поиска от който и да бил император позволение за това, което би възнамерил да направи.» 1)
От краткия диалог може да се изведе основната разлика в доктрините за християнина, човека и държавата, която характеризира руското православно и западното евангелско християнство, анализирани от Монтескьо. 2)
Първото се концентрира традиционно в срастването си с властта, очаква от нея легитимация. Държавната власт поема и задължението да го съхрани. Руското православие не просто се ползва от властовия институционален инструмент на държавата, много повече, то се идентифицира с властта и идентифицира нея със себе си. Образът на християнина е на раб и поданик, част от масата. Той не притежава специфични права и свободи като индивидуалност, единствено православната цялост е от значение.
Западното евангелско християнство (включително в онези държави, в които доминира като вероизповедание) търси преди всичко възможности за своята автономна от държавните институции и суверенна, защитена само от закона, идентичност и работа. Образът на християнина е на пълнолетен гражданин със своите права и отговорности, протестантът е практик в бита си и същевременно идеалист, пиетист и моралист в духовния си живот.
Тази разлика е от значение за настоящия казус, с който се наложи да се занимава и Дирекция по вероизповеданията в България през август 2008 година, доколкото официалният български православен клир днес се отличава с неприкрита зависимост от Руския патриарх. На практика, той се е разделил исторически безотговорно с извоюваната чрез толкова усилие през 19 век българска православна църковна автокефалност. Моментът на възбуждане на истерията срещу «сектите в България» съвпада с въвеждането на рестрикции в Русия срещу протестанти и на публични «антисектантски кампании» в руските медии през последните 10 месеца.
Подетата в България война срещу «сектите» от д-р Десислава Пулиева, директор на Центъра за религиозни изследвания и консултации към храма «Св. Кирил и Методи» в София е пореден опит да се провокира масова истерия срещу българските протестанти от презумцията, че те са заплаха за българското (пак по презумция) православно общество.
Мнозинството български граждани са разглеждани обаче като формални ортодоксални християни – както от западни, така и от източни социолози. А ако се разгледат многобройните резултати от проведени изследвания през годините на прехода, самото мнозинство българи се определя също като формално православно – анкетираните са ‘българи, православни’, но задължително наред с редица други изповядвани идеи, суеверия и окултни практики с антихристиянски характер. Това представлява пъстрата духовна физиономия на онова, което със замах се нарича православно християнство в България и за чиято защита от протестантизма и други вероизповедания се поведе битка.
Самото православно мнозинство не се чувства заплашено от никого – до момента, в който не му се вмени заплаха. Периодически това се случва през изминалите 18 години в една особена цикличност. Обикновено при правителствени и партийни кризи на политическите сили на левицата, все още поделяща (буквално и метафорично) наследството на бившата българска комунистическа партия и тоталитарния режим; при предизборни ситуации, които не й обещават сигурна победа, или когато българската десница се отърси от кризите си и започне да търси оздравителни механизми, за да се яви по-силна на предстоящите избори. Тогава се открива ловът на вещици срещу фантома на вечния сектант – българския протестант. Той може да повлече и някоя и друга публична личност или политик от дясното пространство, като им се вмени сектантски уклон, участие в секта и прочие все грехове, които да занимават обществения поглед седмици и месеци наред.
Политиката зад истерията
за 2008 година не е така консолидирана както в периодите през 1990-те години. Може би защото в левицата в момента се конкурират и водят война различни олигархични групи и кръгове на интереси, поради което някои от чувство за самосъхранение и политическа далновидност се обвързват с левите политически сили на Евросъюза и търсят подслон в Брюксел, спазвайки правилата на политиката в ЕС, включваща правата и свободите на личността. А други се придвижват все по на изток в борбата за влияние и търсят идеологически и политически подслон при Кремъл. Който пък обратно открива възможност за себе си като политически играч. За влияние в полза на ‘своите леви’ във вътрешно партийната борба на БСП – и от тук върху вътрешния политически живот на нацията.
Може да се проследи хронологията на казуса – най-напред медийно нападнати бяха две протестантски църкви в Пловдив в началото на годината. Обвиненията от ранната пролет свидетелстват освен за брутално невежество по отношение на протестантството в България и за трагикомичността на българския криворазбран православен бит. Християните на две църкви са обвинявани от съграждани си, определили себе си като православни българи, че… били много чистоплътни, високомерно морални, имали неделни училища за деца, които били подредени и пълни с нови мебели, грижели се за бездомни. Най-тъжният детайл оставя горчив привкус – нареклото себе си православно гражданство съжалява, че там, където някога малолетни проститутки са се събирали в квартала им, днес се помещава евангелска църква, а християнското душегрижие на протестантите е отделило 10-14-годишните деца от сутеньорите и клиентите им.
Този абсурд беше последван от истерията по Великден в Бургас, при която се наложи да се намеси вътрешният министър Миков, който се дистанцира от случая и призова държавните служители да се съобразяват с Конституцията. Чувството за политическо оцеляване налага подобна реакция. По това време в Бургас се проведе референдума за руския петролопровод, правителството беше конфронтирано с поредните критики от Брюксел, а Румен Петков беше изолиран от коалицията, за да получи по-късно по-широки прерогативи в сянка вътре в партийните структури на БСП.
Последва третата вълна – насред най-голямата политическа вътрешна криза и същевременно насред световната икономическа криза. Като самоотвержен сърфист по гребена й се спусна д-р Десислава Пулиева. За да поеме щафетно егидата на лова на вещици из медиите. Кулминация на заниманието беше участието й в шоуто «Жените» по Първа национална телевизия с водеща модераторка Мартина Вачкова, където последната се включи патетично в тона, задаван от д-р Пулиева срещу различни вероизповедания, на първо място срещу българското протестантство. Подгласникът редактор «зад завеса» очевидно намираше за много оригинално да подмята цинични подстрекателства за побой над «сектантите».
За не толкова сполучлива обаче намери цялата офанзива Дирекцията по вероизповеданията в лицето на пенсионирания й днес шеф проф. Иван Желев, който призова д-р Пулиева да спазва Конституцията на България и да престане с подобни акции из медиите, които имат съмнителен мотив, хвърлят петно върху самото българско православие и върху диалога му с протестантите.
На д-р Пулиева е необходимо да се припомни, че православни и протестанти са били мъченици в лагери и затвори на комунистическата репресивна система, рамо до рамо. Носели са един на друг товара на общото страдание в месомелачката на тоталитаризма.
Секти и сектанти
Какво е секта, според д-р Пулиева в интервю, е решено от православната църква преди 2000 години и тя се придържала към това.
Факт е, че преди 2000 години не съществува понятие като православна църква. Преди 2000 години сред самото еврейство съществуват множество учения и ако те се разглеждат като отделени от първичното канонично еврейско учение, в този смисъл като секти – групи отделени от първоизточника си, то ще видим, че сам Господ Исус Христос не води война срещу тях, а пребивава сред техните редици и ползва за проповедите си сградите им – синагогата в тесния смисъл на дефиниция и равинството се явяват такава ‘сектантска’ структура, ако имаме предвид разминаването с описания в Стария Завет храм и изискванията за поучение и жертвоприношение по времето на Мойсей и по времето на идването на Христос в плът. Но сам Христос е обрязан в синагога и наречен равин.
Друг факт е, че самото ранно християнство 3 века е разглеждано и описано като еврейска секта. При всички проблеми с дефинициите спрямо околни нехристиянски религии или спрямо еврейския канон, ранната църква трябва да се сблъска и с проблемите на разновидни учения в средите си, за някои от които се водят столетни дискусии и – войни. При повечето, като иконоборчеството и институционализацията на свещеничеството по старозаветен тертип, надделяват не аргументите на Божието Слово, а позицията на властта, след столетни борби. Разделянето на Църквата не е повод за гордост – а повод за размисъл при актуални или сходни богословски и структурно-ритуални разминавания или при конфликти. И достатъчен мотив за търсене на диалог, а не за водене на войни.
Д-р Пулиева сочи като дефицит мистичната молитва при протестантите и ги упреква в прекалена модерност на богослужението им. Първото не е вярно – тихата, вглъбена съкровена молитва е едноличен акт и заедно с поста е основен елемент на протестантизма. Ако тези протестанти – http://de.youtube.com/watch?v=MOb8ihacSM4 са й прекалено модерни и «шумни», то предлагаме да се запознае с младия, изключително популярен равин Матисиаху – http://de.youtube.com/watch?v=5dorvuCpNug&feature=user
Нека в този контекст да посочим само някои от сектантите зад архитипа на «вечния сектант – протестанта», срещу които д-р Десислава Пулиева воюва.
Ейбрахъм Линкълн, Джордж Уошингтън, Ян Хус, Мартин Лутер, Елизабет Първа (и Втора понастояшем), Боно Вокс и Ди Едж, Ангела Меркел, Хорст Кьолер, Опра Уинфри (чийто стил Мартина Вачкова определено ползва като образец за себе си, ако се изходи от типа на предаването й и външната промяна на прическата, начина на обличане и на грима й), Маргарет Тачър, Роналд Рейгън, Клинт Истуд, Рийз Уидърспун, Джулия Робъртс, Мат Деймън, Джордж Клууни и още 850 милиона протестанти, сред които над 150 000 българи.
Протестантското богословие, при цялата динамика на автономните църкви, които го образуват – лутерански, конгрегационни (или конгрешански на бълг. ез., днес под общо име свободни евенгелски църкви) презвитериански, калвинистки, англикански, реформистки, методистки, баптистки, петдесятни, харизматични – изгражда вътрешната си кохерентност успешно около центрове на апологетика и херменевтика, които се явяват общи за всяка една изброена протестантска деноминация – SOLA FIDE – спасението само чрез вяра по благодат чрез кръстната жертва и възкресението на Исус Христос и SOLA SCRIPTURA – стриктното, чистото придържане към Библията като суверенното Божие Слово.
Именно протестантското богословие не допуска и не насърчава, а напротив осъжда самоубийството като грях
и разглежда като такъв грях и убийството на неродено дете/аборта. Да се твърди, че някоя от евангелските църкви проповядва или насърчава самоубийството, е резултат или на незнание, или на умишлена клевета. Именно евангелските общества на Запад са критикувани като най-консервативните по отношение на етиката в хуманната медицина – те открито застават срещу крайностите в генното инженерство, аборта и – самоубийството. Техните лобисти са водещите гласове в инициативите за опазване на своя и чуждия живот, за гарантиране на неприкосновеността му. Най-активни са точно онези евангелски църковни общества, които д-р Десислава Пулиева има или незнанието, или наглостта да обвини лъжливо като пропагандатори на самоубийството – петдесятните и харизматични църкви, чиито членове в световен мащаб са малко под половин милиард 3).
Но нека приемем, че не е клевета информацията за самоубил се през 1994 година човек, който е посещавал евангелска църква в България, както посочи д-р Пулиева в предаването на Мартина Вачкова. Да приемем, че наистина е имало такъв човек, който посещавал събрания на евангелска църква и след време се самоубил.
За посещение на събрания в евангелска църква този човек не би имал по-различни мотиви, ако бе отишъл в католическа или православна църква, или в будистки храм. Той е бил там, защото е търсел отговори на свои въпроси. Или утеха от мъчещ го проблем, или прошка и освобождение от грях, или изцеление от болест. Това са мотивите, които водят естествено всеки един човек до търсене на Бога.
Но – колко са хората, които просто гравитират из не една и две православни, католически или евангелски църкви, без да открият Христос в тях за себе си, без да преживеят срещата и прошката на Бога – това е логичният въпрос? Колко хора в България ходят рядко в православната църква – или ако и да решат да бъдат постоянни, то си тръгват след едно или повече посещения на богослужението?
Неудовлетворени, не срещнали Бога, не приели прошката Му, не открили промяна в живота си, самотни и без почва под краката си –
без значение от коя църква са си тръгнали недовoлни –
те си отиват. В друго религиозно учение, далечно на християнството, или се изолират в цинизъм и атеизъм, където намират сила да се справят с ежедневието. Или се самоубиват. Това са факти, с които, ако е искрена, д-р Пулиева трябва да се занимава.
Нека д-р Пулиева се запознае със статистиките за самоубийствата в България, според изследвания за периода до 2006 година. И като има предвид, че всички тези хора, които са си тръгнали от този свят в безизходица, слагайки край на тъжния си живот, са кръстени като православни християни – то не се ли чувства задължена пред собствената си логика, с която търси самоубийци сред вероизповеданията в България, да посочи, че фактически най-голямата група самоубийци в българското общество е на самоубили се православни християни? След подобно заключение става ясно, колко е пагубна артикулацията на Десислава Пулиева и с колко дефицити фрапира.
Не по-малко изненадва незнанието, с което провокират Десислава Пулиева и Мартина Вачкова, при изказването си, парафразирано – ‘дори и толерантна Швеция е забранила и рестриктирала сектите, за които ще говорим’. Само като невежество може да се разгледа фактологичния пропуск, че Швеция е протестантска държава – според численото превъзходство на лутеранските евангелски християни и свободните евангелски християни.
В Швеция – както във Федерална Република Германия – за нещастие на двете дами, съществува контролен орган, създаден не от друг, а от евангелските църкви и съюзи на тези държави – т. е. според логиката на Вачкова и Пулиева – от сектанти. Този орган има за цел наблюдение на религиозни и идеологически тенденции сред деца и младежи. Учредяването му е по повод опасността от антисемитски (крайно десни) и антитеистични (крайно леви) идеологии и основаването на сатанински дружества от 1980-те години насам. В последствие разширява функциите си до наблюдение развитието на икуменически процеси и междуцърковния диалог. Разбира се, тези – отново ще наблегнем – контролни органи на евангелските църкви – водят статистики и наблюдават развитието и на всички явления сред католически, православни и собствените си евангелски църкви. Но те нямат пълномощия да преследват, забраняват или клеветят работата на вероизповеданията. Ако служител, богослов или модератор си изземе подобни функции, съществуват достатъчно правни нормативи и най-вече добър граждански контрол срещу самоинициативи своего рода.
Ако д-р Десислава Пулиева реши в
похода си срещу българските евангелски християни
да ревизира приноса и мястото на българския протестантизъм в националната ни история, то ще й се наложи
да изтрие значително количество факти от българските учебници.
И да ги пренапише. Защото Десислава Пулиева ще се конфронтира със следната ситуация.
От хрониките на българската държава ще трябва да се премахне дейността на българските протестанти в Априлското въстание, в Освободителната за България част от руско-турската война и в изграждането на националната ни държава. Ще трябва да се изтрие всяка информация за протестантския Робърт колеж, дал образование и оказал влияние върху елита на българското общество.
Ще трябва да се обясни на българските ученици и българския гражданин, че организацията на революционните въстанически комитети и мрежата им преди и през 1876 година е до значителна степен дело на сектанти.
Много по-страшно, протестанти, т.е. сектанти са помощниците на Васил Левски, Апостолът на свободата (назован според някои изследователи именно от протестанти като такъв, с което се налага веднага преразглеждане на народната употреба на прозвището му, пред вид опасността от сектантския дух зад него).
Сектантско е и Черешовото топче и като такова трябва да се преразгледа веднага както мястото му в събитията. И цялостното му изработване като оръдие и като емблема днес – сектантски е духът на протестанта майстор Стоил Караиванов от Панагюрище, който го изработва.
Прочутата молитва, с която започва въстанието, която се цитира из учебници и историческа литература, трябва също да се изтрие, защото я произнася пак същият сектант – протестантът Стоил Караиванов.
А заедно с името на протестанта Караиванов и черешовите му топчета, ще трябва да се откажем и от оръжията на въстаниците, които изработва друг протестант – майстор Радо Манев.
Най-вече ще трябва да се унищожи всяка информация за протестантската Библия на Стоил Караиванов, над която той се моли в Оборище, а с него и десетки въстаници за освобождението на България преди да гръмне първият изстрел.
Кой още ще бъде засегнат и трябва да изчезне от аналите на историята, за да добие тя нужната антисектантска дезинфекция и православна чистоплътност?
«1876 – Туркия ке падне» – и този всеизвестен пророчески лозунг на въстанието е отново дело на «вечния сектант – протестанта» в българската история – авторът му Петър Вежинов е протестант и както името му, така и жертвоготовното му участие в Априлското въстание в едно със сакралната му формула трябва да изчезнат от българските христоматии.
Въстаническите униформи от 1876 г. – и понастоящем парадни на националната българска гвардия, прототип на които се явяват първите – ще трябва да се заменят с по-адекватни на изискванията за антисектантска дезинфекция. Униформите са шити с идейното дизайнерско съучастие и пълното финансиране на изработката от протестанта революционер Стефан Балабанов.
Куриерите на въстаническите чети и по-късно информатори пред дипломатическите мисии за зверствата, извършени над хиляди българи от турската редовна армия и турския башибозук трябва да бъдат също елиминирани от хрониките на българското национално освободително движение. Те са в категорията на «вечния сектант – протестанта» – Велико Петранов, Никола Бояджиев, Никола Кочев, Благо Сарандов, Петър Мусевич, Петър Дойчев (който е и евангелски пастор), Иван Нейков, Васил Караиванов и много други.
Ще трябва да унищожим и архивите на вестник «Зорница», протестантската медия, която се превръща в най-важния източник на информация за българското общество през Освобождението. Ще трябва да изтрием имената на протестантските мисионери и българските протестанти, които възбуждат вниманието и съдействат до последно пред Западните сили за взимане на позиция срещу турските зверства по време на Априлското въстание и впоследствие предизвикват началото на военните действия 1877/1878 година.
Ще трябва да унищожим основоположното издание на българската Библия на книжовен български език – протестантска – и поради този факт, въпреки безупречността й, на която конкурира само Елберфелдер изданието сред преводите, тя, както и книжовната консолидация, която предлага на езика ни, не ни е нужна. Тя е дело на «вечния сектант – протестанта» в България. Може би ще трябва да се обмисли и реформа на книжовния български език изобщо – от 1844 до 1944 година той е силно повлиян от протестантския превод на Библията и от езика на преведената протестантска литература.
Ще трябва да се санкционира и корифеят проф. Иван Шишманов, също поетите Славейков, Вазов, Яворов и всички либерални български полтиици – от бащите на българския либерализъм Захарий Стоянов и Стефан Стамболов до радикал-либералите през 1940-те години, че са дотолкова силно повлияни от протестантизма. За тях ще е невъзможно да останат в дезинфикцираната от «вечния сектант – протестанта» българска историческа хронология.
Ролята на протестантизма
за българското национално Освобождение, както и за изграждането на националната ни държава е голяма и на нейното изследване са посветени редица научни студии и анализи. Но не по-слаба е ролята на протестантизма в тоталитарната ни история след 1944 година – за запазването на онези духовни връзки с разрушената от комунистическата диктатура българска буржоазна действителност и западно ориентирана културна и икономическа среда, заради която той е репресиран от времето на инсценираните процеси 1948-1949 година, през 1950-те и 1970-те години до падането на Стената през 1989 година – като непокорен «реакционнен, буржоазен, капиталистически и антикомунистически елемент».
Изданието на Партиздат «Протестантските секти в България» излиза през 1972 г., една година след неуспелия вът
решно-партиен преврат на шефа на МВР Ангел Солаков срещу Тодор Живков. Комунистическата власт в НР България е под силен натиск от Москва. Само две години след Пражката пролет, от 1970 година за период около 2 години, БКП е допуснала да бъде изправена пред сериозни вътрешнопартийни и кадрови проблеми. Навън в обществото се чувства все по-силното навлизане на западни влияния чрез музика, литература, киноизкуство и мода, ефект от периода Солаков. Един от механизмите на комунистическата диктатура за превенция срещу тези тенденции е санкции и терор, друг – пропагандата срещу Запада. По този повод се отпечатва и трудът «Протестантските секти в България». Той съпровожда кампанията на «отрезвяване на социалистическия човек» – чрез настройване и създаване на истерия срещу архитипа на буржоазността и западното влияние в българското общество – българския протестант. Там четем «…За разлика от православието, което оформя своите политически концепции в условията предимно на залязващия робовладелски строй и в този смисъл си остава общо взето типична робовладелческа църква, то протестантството е свързано с възникването на буржоазната класа, чиито непосредствени интереси изразява и охранява по религиозен път и с религиозни средства. Протестантизмът е реакционен продукт на отживелия времето си буржоазно-капиталистически строй… и като такъв трябва да бъде дискредитиран…» (стр. 13-15).
Както констатират западни наблюдатели, много е лесно да се разбере,
кой през последните 18 години на прехода към демокрация използва в кризисни политически и икономически моменти именно този похват, за да отклони общественото внимание от резонните въпроси на държавата, като за целта възбуди и инструментализира темата «западните секти».
Кръгове, днес разположени както в ляво, така и в крайно дясно на българския политически спектър са свързани с бившите комунистически среди или са ползвани от тези за целта да се възбуди масова истерия по несъществуващ проблем – недефинираното «сектантство».
Артикулации като тази предизвиква гонене на вещици –
те са съпровождали винаги кризите сред червената политическа олигархия и нейните производни. Особено ако моментите съвпадат с предизборни или конфликтни политически ситуации, както през годините 1992, 1994, 2001 и днес.
Моделът, по който се действа е един и същ, със съответните нюанси според специфичните ситуации, тъй като политиката и пропагандата са динамични системи.
Войната срещу «сектите» и този път служи да пренасочи окото на българския родител – гласоподавател и гражданин – от множеството горещи теми на ежедневието му. Страхът от потенциална опасност за детето е естествен у всеки родител – така подобна артикулация действа както сред немското (католическо и протестантско) общество, когато се инструментализира след Голямата рецесия от националсоциалистите «вечният евреин – злодей, измамник, убиец на малки немски деца и извратен сексуално», така и сред южните (католически и протестантски) американски щати по същото време «вечният негър – лентяй, нечистоплътен, измамник, престъпник, убиец на малки бели деца и извратен сексуално».
За българските условия е обаче парадоксално, че на изостаналия и беден българския бит днес се противопоставя не друг, а архитипът на прогреса в историята ни – българският протестант е деградиран до функциите на «вечния негър» или «вечния евреин», без да има незавидната изходна обществена и историческа позиция на последните, които са били удобни за ксенофобна пропаганда на времето си.
Но за българския протестантизъм това не важи – достатъчно е да се посочи мястото и ролята, които протестантизмът е имал в историята ни винаги до налагането на комунистическата диктатура. Той е обществено стабилен като фактор и е високо ценен. Много повече, българската аристокрация и буржоазният елит, но и средната класа като цяло в страната ни до 1944 година са директно свързани или пряко повлияни от българското и западноевропейското (немско, английско, швейцарско) и американското протестантство. Действително, ако Макс Вебер трябваше да анализира процесите на българския политически и икономически живот до 1944 г., би аргументирал без проблеми своята теза за капитализма и «Протестантската етика» чрез примерите на прогрес в българското общество под влияние на протестантизма. Дори сред православните ни по вероизповедание политици и финансисти протестантското влияние е достатъчно силно, за да бъдат те сочени като прогресивни православни християни, за разлика от братята им по деноминационна принадлежност в Сърбия, Гърция или Русия най-вече по това време.
Но в българските условия,
вместо да се види в протестантизма шанса да се коригира общественият и битов модел, в който е принуден да оцелява българският гражданин,
вниманието се отклонява чрез истерични и все по-безсмислени кампанни срещу «мотора на модерната цивилизация» по Вебер – «вечния сектант – протестанта».
В същото време организираната престъпност в България взима своите жертви, а връзките й с политически и партийни среди стават все по-комплексни, чрез което расте корупцията на всички нива в държавния и общински апарат, а икономическите и финансови злоупотреби на еврофондове са дневен ред.
Намесата на нови метаморфозни служби за сигурност, опериращи автономно (недосегаеми) от парламентарния и правен контрол в живота на гражданите се превръща в статукво.
Свързаните с подобни периодични кризи показни убийства, отвличания и побои на бизнесмени от сивата икономика или на зависими политици се доразвиват от инсценирани «самоубийства».
На този фон предстоят избори. Срещу страха от загубата им и загубата на влияние е удобен инструментът
масова психоза срещу «сектите» – той действа на първосигнално ниво,
засяга емоции и инстинкти, и като такъв действа сред необразованото и неинформирано население веднага – поколенията, живели в изолация до 1989 година, не бяха способни или не получиха шанс да образоват както себе си, така и децата на прехода по най-съществените въпроси от българската и западната история.
Значителна част от тях живеят в протестантските Западна Европа и САЩ – трагично е да се наблюдава как на фона на тази действителност, в родината им техните близки биват подвеждани в едно от парадоксално до комично невежество да поддържат призрака на «вечния сектант – протестанта».
Парадоксът кулминира във факта, че ловът на вещици срещу българските протестанти се състои в условията на Евросъюза, сред над сто милиона протестанти, граждани на най-напредналите икономически и обществено държави.
В тези протестантски държави по принцип православните богословски институти се намират не другаде – и то в изумително добро сътрудничество – а във факултетите по евангелско богословие. Източно православните богословски институти са приютени, поддържани и дори финансирани от бюджетите на протестантските академични среди.
Но ако трябва да отидем съвсем назад в историята на самото православие, ще открием, че руското православие (към което настоящата българска православна доктрина показва очевиден афинитет и зависимост), е подложено на реформи от руския цар Петър Първи, силно повлиян от протестантизма. Петър
заема синода като структура от немските евангелски църкви – и го внася в употреба (насила) за руската православна църква.
Можем да кажем, че днес православната църква дължи управленческата си структура – синода – на протестантизма. Резонен въпрос е, а какво би станало, ако тя преразгледа сериозно този сектантски компонент и не трябва ли да се раздели с него? Критиците на автономността на отделните църкви в деноминацията на протестантството, сред които е и д-р Пулиева ще имат ли смелостта да преразгледат автокефалността на православните църкви? Ако остава валидна автокефалността на църквите в православието, то трябва да се гарантира и автономията на отделните църкви в протестантизма. Остава отворен въпросът, ако се изостави автокефалността на българската православна църква, то какво е нейното бъдеще в зависимостите, сред които тя се поставя.
Всички права запазени © Свобода за всеки 2008.
Весела Кулева е евангелска християнка, немски учен и публицист от български произход. B. A. евангелска теология, M. A. масови комуникации, връзки с обществеността, политология и педагогика. Научен работник в института за изследване на геноцид и ксенофобия «Р. Лемкин», Бремен, Германия. Публикации в българския и западноевропейския печат. Медиен и PR-консултант. Член на екипа на института за Българска протестантска история, гл. редактор на сп. Аргументи.
Николай Кулев е евангелски християнин, немски физик от български произход, научен работник в Университета за приложни науки, Мюнстер, Германия. Публикации в немски и западноевропейски специализирани издания. Теми на научна дейност: атмосферна физика, флуидна динамика и реология, дискусионни възможности между наука и религия в съвременните условия на развитие на двете области, проблеми и критика на дарвинизма и др.
Бележки
_____________
1) Сечанов, Иван. Влиянието на мисията върху историческото развитие на българския народ. Самоков, 1909.
2) Montesquieu, Ch. Vom Geist der Gesetze. Deuscht. Uebersetz. I u. II, 1994.
3) Статистика на Световния съюз на църквите за 2006 г. , Женева, 2007.
