{loadposition user10}
Свободата на вярата и на съвестта е пряко зависима от духовната подплата на политическия процес. Ако наречем “политически процес” усвояването на правила и управление в обществото, то религиозната свобода е политическо понятие. Ако обаче разширим понятието “свобода”, ще видим, че то излиза от рамките на политическия процес. Така свободата придобива измерения, които не се гарантират само с демокрацията; придобива дефиниция, която зависи от духовното, културно и историческо състояние на даден народ или група.
Аргумент за това са, най-малко, различните социални устройства, различните “политически процеси”. В съвременен Китай или в Саудитска Арабия, терминът “свобода на религията” има много различно значение в ушите на хората от тези общества, сравнени със същия термин възприет от американец или западно-европеец. По различен начин се схващат тези понятия и у източно-европейците и в частност – българите. Така историческите, етническите и културните разлики участват в политическия процес на формиране на понятията, включително и тези за свободата на религията и съвестта.
Как например да обясните на един мюсюлманин, отраснал в страна, в която властва шариа закон, тоест светско законодателство базирано на правилата в Корана, че това, да избираш своята вяра в Бога или да гласуваш за управниците си е важно политическо право? Такова обяснение би останало неразбираемо за този човек, защото в този тип култура и правна система, като цяло, преобладава разбирането, че ислямът не допуска други религии. А в случаите, когато допуска други идеологии, единствено той може да доминира обществения живот и мисъл.
Как да убедите един български, руски или сръбски националист, родени и възпитани в годините на комунистическа диктатура, че православието не е присъщо на всяка душа появила се на белия свят, по Божията воля, на територията на тяхната родина. Или че православието не е национален белег и белег за гражданство, а е само един тип вяра, характерна за мнозина от българското общество, но все пак – не на всички? Идеология или религия наложени със силата на държавна принуда стават омразни, а не по-силни, нито по-истинни. Но кой би разбрал тази формула, ако вярата му е плод на безкритично приемане на държавата и нейната политика, а не на изстрадано вътрешно убеждение?
Пример за културно-историческа спънка пред установяване на същността и гарантиране на свободата на съвестта е мъглата обгърнала пост-комунистическата църква. Мъгла относно някои нейни водачи. В евангелските (а несъмнено и в православните) среди все още има хора високо в институционалната йерархия, които са били, меко казано, раздвоени в служба на комунистическата власт или на братята-християни. Притиснати от комунистическата Държавна сигурност (ДС) тези хора са решили, на времето, че могат да играят двойна игра. Да служат на църквата, като донасят на атеистичната държава за дейността на вярващите, за да може държавата…да осуетява същата тази дейност. Моралният статут на тези хора е неясен за самите християнски общества, а и дори за самите тях. Те, сега, агенти ли са на бившата ДС или всичко е забравено? Да се извинят ли за предаването на братята и на мисионерите от Запад на тайните служби или да живеят като герои, страдали от издевателствата на комунистическата власт?
Въпросът наистина е сложен от една страна. Как да се постави новото поколение на вярващите на мястото на тези, които са преживели гоненията на комунизма? Но, всъщност, преживели ли са гонения тези лидери, или са ги отбягнали, като са останали привидно верни на църквата, а вътрешно предани на войнстващия атеизъм и антихристите?
Или може би трябва да считаме обратното, че тези двойни агенти са били привидно верни на властта, а всъщност са служели на църквата? В такъв случай, колко предадени за изгаряне Библии и предадени явки на мисионери, разпространяващи “вредна” християнска литератури и Новия Завет, оправдават оставането в църковно служение на тези хора? Сто? Двеста? Може би триста изгорени Библии вече са грях, но двеста са “необходима жертва” за да се “запази църквата”? Или може би пет предадени братя на службите е допустима жертва за да останат тези църковни водачи на църковната си длъжност. Но ако са предадени на гонителите им седмина, това вече нарушава Божиите заповеди да се обичаме един други като християни?
От друга страна въпросът е прост. Ако би имало колективна съвест в религиозните общности и отговорност към истината много въпроси биха получили отговор. Писанията, дават ясни инструкции какви да са взаимоотношенията в църквата, тези хора биха се изправили пред нуждата да се вгледат в себе си и през очите на братята, а не през мъглата на оправданията и разтегливите обяснения на полуистини.
Докато истината не стане на почит в християнските църкви, евангелски и православни, християнството ще остане посредствена имитация на религия белязана от знака на антихриста и светското, вместо от решителността на Христовите ученици и апостолите. Решаването на тези въпроси, обаче, е единствено в прерогативите на религиозните общности. Политическият процес и държавата нямат право на участие в тези вътрешни решения, независимо колко болезнена е процедурата за участниците в нея.
Достигнахме отново до понятието свобода, в случая не политическа, а по-скоро духовна. Христос заяви, че “истината ще ви освободи” (Йоан 8:32). В духовността трябва да има истина, иначе тази духовност е източник не на свобода, а на тирания. Вярата превърната от търсене на взаимоотношение с Бога в удобна формула за лично благоденствие ражда фанатизъм или лицемерие. Религията, както може да бъде източник на извисяване, така и, в нейната “очовечена форма” става източник на неразбиране, отхвърляне, ненавист и насилие.
Така и плодът на политическия процес, в който се оформя понятието за “свобода на религията”, “свобода на съвестта” и свободата въобще, ще бъде горчив, ако духовността на църквата се отвръща от фактите на миналото и от комунстическия модел на държвно-църковни връзки. Колкото и неприятни да са спомените, греховете и предателствата не си отиват със “замитането им под чергата”.
Политическият процес не може да надскочи духовните процеси в един народ. “Ако светлината ви е мрак, колко голям ще е мракът във вас”? Перифразирам, отново, думи казани от Исус Христос. Ако духовността е заровена в земното, плътското и бесовското нима плодът й, в живота на обществото, ще бъде възвисеното, благородното и вечното? В честното отношение към този въпрос и търсенето на отговор е началото на свободата и нейната истинска гаранция.
В настоящия брой на “Свобода за всеки” ще прочетете статиите на Велислав Алтънов, Красимир Кънев, Иван Груйкин и Евгени Найденов – различни гледни точки върху гарантирането на свободата на религията и съвестта в България. Надяваме се, читателите да разпознаят търсенето на отговора и в техните статии.
Правата запазени © 2005 Виктор Костов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com .
