{loadposition user10}
Още с определянето на заглавието имахме редакторска дискусия. Няма ли да бъде счетено за нечувствително към мюсюлманите? Фактите обаче говорят, че ислямът, освен че е ексклузивистична религия, точно като християнството, е и тотална, също както християнството. Но методите и целите на двете религии имат своите различия. Ислямските водачи не се колебаят да идентифицират политическата и религиозната власт като единно цяло, в което няма място за различия. Междухристиянските спорове също имат своята история на физическо насилие над другомислещия, но в крайна сметка обществата, в които се заражда идеята за човешки права и толерантност, (в момента понятия, изведени до тоталитарна крайност, за съжаление) са именно тези, в които християнството има най-силно влияние.
Докато в християнския свят атеистичното и антихристиянско тълкувание на разделението между църкви и държава доведе до изключване на християнската вяра от публичното пространство (в комунистическите и посткомунистически страни, от които България все още има недвусмислени проатеистични и антирелигиозни закони) и антихристиянското законодателство все повече набира скорост в бившите „християнски“ западни страни (управниците във Франция, Великобритания и САЩ усилено се подиграват законодателно с творението, като узаконяват несъществуващия „хомосексуален брак“, крайна форма на богохулна намеса на държавата в естеството на нещата), то в мюсюлманския нито за момент не е имало разделение на религиозна от държавно-управленска система. Едно доказателство в тази посока, е че в бившите християнски страни от запада ислямистите свободно практикуват религията си и я пропагандират, докато християните в ислямските режими са жестоко преследвани.
От 20те страни в света, в които буквално не съществува свобода на вероизповеданието, 14 са ислямски режими.1
Не по-малко важен е фактът на опитите за въвеждане на шариа (изцяло ислямско законодателство, според техния Коран) в западни страни, както и установяването на брутални терористични режими с изискване за налагане на ислямски закон за всички под заплаха от насилие, ограбване, мъчения и насилствена смърт, като Ислямска държава (ИД).
Въпреки, че само 10% от световното ислямско население изповядва джихад,(вж. Пеев) то при 1,6 милиарда мюсюлмани, това са 160 милиона души, поддържащи война срещу тези, които не изповядват ислям. (За сравнение, счита се, че 2,18 милиарда са християни, което е около една трета от световното население от почти седем милиарда души).
Поради либералния режим на западните демокрации, бивши християнски държави, ислямът успява да проникне и с твърдата си безкомпромисна позиция да завладее културна, религиозна и политическа територия. От друга страна, в страните с традиционен ислям, хуманистичните човешки права, както и християнската вяра и култура, са на практика забранени от техните закони и преследвани от държавните органи и от обществото. Свикнали на удобен и охолен живот, лишени от интензитета на религиозната вяра, западните жители и техните лидери живеят все още в отрицание за реалната сила на ислямския фанатизъм. Доказателство за отрицание на действителността са поредицата от изказвания на лидери на САЩ и Великобритания, че ислямът е религия на мира. Това са странни изказвания, не само пред лицето на фактите, но и при положение, че самите мюсюлмани следва да дефинират що за религия е тяхната религия, а не тези, които дори не изповядват исляма.
Очевидно тези важни западни лидери търсят да се успокои напрежението и противопоставянето на ислямските страни на Запада, което е похвално.
В същото време дипломатическите усилия не бива да се базират на риториката на успокоението. От нея страда правилната оценка на опасността, която претенцията за глобално доминиране дори само на тези 10% представлява за мира, сигурността и свободното плуралистично общество, в международен план. Радикалната ислямизация е повод за напрежение и несигурност и за отделните народи с малцинствено ислямско население. От пропагандни умиротворителни лозунги по отношение на войнстващите ислямски елементи страда и свободата на изразяване и на вероизповедание, като всеки опит за критична оценка на исляма и неговите привърженици бива потискана от страх, че радикалните елементи ще прибягнат до насилие, ако не одобрят дадена позиция.2
Един пример е забраната за посещение на Великобритания от вътрешната министърка Тереза Мей по отношение на американските граждани Робърт Спенсър и Памела Гелър, отявлени критици на исляма. Предлогът е британски закон за „недопустимо поведение“, чрез който на практика се ограничава фундаменталното човешко право на свобода на убежденията и словото. Същевременно Спенсър сочи абсурдната позиция на британските власти към завръщащи се бойци от Сирия и Ирак, сражавали се за Ислямска държава. Думите му и заглавието на статията са остри и пронизващи. „Бързото самоубийство на Великобритания е същността на една трагедия, но с истории като тази, то е на ръба на фарса“, пише Спенсър в статията си „Обединеното кралство се колебае да предаде на прокурора завърнали се джихадисти от страх да не изглежда анти-мюсюлманско.“3
В новата структура на международните отношения, поради глобализацията на световните средства за комуникация и пътувания, на дневен ред неизменно стои въпросът за стремежа на исляма към световно господство. Колкото и да го избягват политкоректни политици и управници или зле информирани вярващи.
Как се вписва българската религиозно-политическа ситуация в тези световни тенденции е въпрос, който също стои на дневен ред (виж Николов). За отправна точка сме включили четири статии с доста различни подходи в изследването на исляма, джихада (свещената война на мюсюлманите срещу „неверниците“) и идеологическия сблъсък от християнска гледна точка.
В заключение ще посочим християнската гледна точка. Както ислямът, така и християнството са силно есхатологични религии. Както ислямистите се надяват да доминират над целия свят, християните очакват световното господство и победа на Христовото царство (Откровение 12:10, виж Стр. Иванов). Двете вероизповедания външно си приличат, дори имат някои общи исторически корени, но приликата им е само външна. В същността им, дори в методологията на постигане на техните цели, и в свещените писания на двете религии има коренна разлика. Различията стават пределно ясни от статиите в броя.
Колкото до доминирането – ако някой иска с насилие да си наложи верската визия, то следва със сила да бъдат защитени суверенните права на хората и страните, които отхвърлят ислямския тоталитаризъм.4 Ще напомним задължението на управляващите и тяхна най-важна и основна задача – да осигурят мира и спокойствието на хората, които ги издържат с данъците си. Изпълнението на тази задача – защитата от терористични действия и военни нашествия – е основата на справедливото и богоугодно управление (Римляни 13). Несъмнено опазването на мира и сигурността от зли и престъпни човеци, независимо от техните убеждения, са в основата на всяко свободно общество, основано на плурализма, който зачита правата и достойнството на всеки.