{loadposition user10}
(Дефиниция и съставни части. Връзка с други основни човешки права.
Значението на тези свободи за средния жител на страната)
Доклад
Иван Груйкин
Адвокат, Българско правно дружество
Представен на Кръгла Маса
“Религиозен диалог и отношенията църква – държава в съвременна България”,
София 25-26 март 2005 г.
организиран от “Свобода за всеки” електронно издание за свобода на религията и съвестта проект на фондация “Преображение”
www.Center-ReligiousFreedom.com
І. Свобода на религията
1. Правни източници на свободата на религия. Терминологично разнообразие. Дефинирането на правото в българската Конституция, МПГПП и ЕКЗПЧ.
Още при първият прочит на основните нормативни актове, регламентиращи свободата на религията, прави впечатление разнообразието на употребяваните в тях термини. Основният конституционен текст, регламентиращ религиозните права, се съдържа в двете алинеи на чл.37. Алинея 1 закрепва принципа за ненакърнимост на свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи. Алинея втора, въвеждаща ограничителните основания за упражняването на религиозните права, говори за свободата на съвестта и на вероизповеданието. Отделно от това, чл.13 казва, че вероизповеданията са свободни (ал.1) и използува понятията религиозни общности и институции (ал.2). Решение № 5 на Конституционния съд по конституционно дело № 11/1992г. използува понятието право на вероизповедание.
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧ), в чл. 9 прогласява свободата на мисълта, съвестта и религията.
Чл.18 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) говори за свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието (макар че по-точният превод на последната дума е “религията”).
Чл.18 от Всеобщата декларация за правата на човека (приета и прогласена от Общото събрание на ООН с резолюция 217 А /ІІІ/ от 10.12.1948 г.) провъзгласява правото на всеки на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да смени своята религия или вяра и свободата сам или в общност с други, публично или частно да изразява своята религия или вяра в обучение, практикуване, богослужение и обреди.
Декларацията за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация, основани на религия или вяра (ООН – 36/55 от 25.11.1981 г.), в чл.1, говори за свобода на мисълта, съвестта и религията.
2. Основни характеристики (съставни части) и съдържание на правото на свободен избор и практикуване на религия.
а) фундаментален характер на правото на свободен избор и практикуване на религия (абсолютен, личен характер на правото; ценност от висш порядък, без гарантираното упражняване на което и немислимо гражданското общество);
Правото на свободен избор и практикуване на религия намира своята регламентация основно в чл.13 и чл.37 от Конституцията на Република България. Още в раздел І – «Основни начала» (чл.13, ал.1 и 2) – е закрепен принципът, че вероизповеданията са свободни, както и че религиозните институции са отделени от държавата. От систематичното място на тези разпоредби може да се направи изводът за изключителната ценност на правото и неговото значение за обществото. По – нататък, в Глава втора – «Основни права и задължения на гражданите», в чл.37, са дадени основната дефиниция на това право, както и изложението на основанията, които представляват т. нар. конституционен предел на неговото упражняване. Също така е закрепено и задължението на държавата в сферата на упражняване на религиозните права. Посочените по-горе конституционни текстове следва да се разглеждат заедно с Решение № 5 на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 11 от 1992г. България е ратифицирали и редица международноправни актове, които по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното ни законодателство, най-важни измежду които са Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (чл.9 прогласява свободата на мисълта, съвестта и религията), и Международния пакт за граждански и политически права (чл.18 закрепва свободата на мисълта, съвестта и вероизповеданието).
Очевидно е, че фундаменталният характер на правото на своден избор и практикуване (изповядване) на религия изисква една допълнителна защита и гаранции за това право в сравнение с обичайната защита, която правната система на държавата осигурява за реализацията на останалите основни права на гражданите.
б) личен характер на правото;
Правото на религиозна свобода е лично право, упражняването на което не се обуславя от съществуването на някаква правно-организационна форма, санкционирана от държавата. Гражданите могат да се сдружават при упражняването на религиозните си права (а и на другите свои основни граждански права), но може и да ги упражняват индивидуално. И в двата случая Конституцията им гарантира упражняването на това тяхно право. Също както могат да използуват слово или печат за демонстрация на религиозните си убеждения, но могат и да не ги използуват. Религията може да се практикува свободно, както от регистрирано вероизповедание, така и от обединение от вярващи, които не са се регистрирали като юридическо лице, така и от отделния вярващ.
в) принцип на изчерпателност и изключителност на ограниченията за упражняване на правото на религиозна свобода, както и недопустимостта за ограничаването му извън случаите на чл. 37, ал. 2 от Конституцията, във връзка с чл.18 МПГПП и чл. 9 ЕКЗПЧОС;
Съгласно чл. 37, ал. 2 от Конституцията, свободата на съвестта и вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Посочената формулировка наподобява съответния текст в ЕКЗПЧОС, но има две съществени разлики.
Първата е в това, че в конституционния текст липсва съществената предпоставка от Конвенцията ограниченията да са предвидени в закона и да са необходими в едно демократично общество. Наистина, Решение № 5 на Конституционния съд постановява, че посочените в Конституцията ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да се разширяват чрез закон или чрез тълкуване и че чрез закон могат да бъдат определяни само конкретните механизми за тяхното (на ограниченията) осъществяване. Т.е., може да се приеме, че конституционният текст съдържа изискването конкретното ограничение на правото да е предвидено в нормативен акт от законов, а не подзаконов ранг.
Липсата в българската Конституция, обаче, на изискването на Конвенцията – ограниченията да са необходими в едно демократично общество, повдига множество въпроси. На първо място, дали това изискване е част от вътрешното ни право по смисъла на чл. 5 , и дали, ако е налице противоречие между това изискване и чл. 37, ал. 2 от Конституцията, същото има предимство пред конституционния текст. Този въпрос е основателен и с оглед на обстоятелството, че Конвенцията е в сила за Република България от 7 септември 1992 г., повече от 2 години след приемането на Конституцията. Ако приемем, че изискването за “необходимост в демократичното общество” е задължително при ограничаването със закон на правото на вероизповедание, наличието на закон, включващ ограничителните условия на чл. 37, ал. 2, не е достатъчно за акта на ограничаване, а следва при всеки конкретен случай на ограничаване на правото тази необходимост да е налице. Т.е., всяка санкция трябва да съответствува на “неотложна социална необходимост” и трябва “да бъде съизмерима с преследваната законна цел”.
Това, което е безспорно е, че ограниченията са приложими единствено при т. нар. “външен аспект” от правото на вероизповедание, т.е. при упражняването, изповядването, външното манифестиране на неговите религиозни убеждения. Както Конституцията (не толкова чл. 37, ал. 2, колкото тълкуването на Конституционния съд в цитираното по-горе Решение № 11 на Конституционния съд), така и Конвенцията и Пакта са единодушни, че “вътрешният момент” от правото на вероизповедание, правомощието за свободен избор на религия, не подлежи на каквото и да е ограничение. От това следва, че налагането на ограниченията следва да се извършва по начин, изключващ каквато и да е възможност за натиск или принуда при приемането на религия или убеждения по собствен избор (чл.18, ал.2 от МПГПП). От тази гледна точка е безспорно, че евентуалното налагане на ограничителни мерки следва да се извършва единствено при конкретни случаи на осъществяване на съответните хипотези, и то по недискриминационен начин, изключващ възможността дори за косвени оценки на определена религия или вяра поради налагането на ограничения на нейни последователи, действуващи колективно или индивидуално, и оттам – да е в състояние да влияе на избора на тази вяра от страна на други лица.
г) недопустимостта на дискриминация на религиозна основа;
Чл. 6, ал. 2 от Конституцията (К) въвежда принципа за недопустимост за ограничения в правата или на привилегии, основани на определени социални критерии, един от които е религията.
Традиционният характер на Източното православие е деклариран в чл. 13, ал. 3 от Конституцията. Не се конкретизира точният смисъл на традиционността. Това определено създава проблеми от гледна точка на чл. 6, ал. 2 К и чл. 14 от ЕКПЧ (забрана на дискриминацията – упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак).
д) забрана на принудата при избора и промяна на религиозни убеждения. Възможност за промяна на убежденията;
е) принцип на плурализма при упражняване на религиозната свобода;
Този въпрос е особено актуален при многобройните случаи на възникване на напрежение вътре в религиозните общности и настъпване на разединение. В тези случаи целта на закона е не да се създават условия, препятствуващи подобни процеси, като се елиминира плурализма, а да се гарантира търпимостта между съперничещите си групи, включително с цел разрешаването на проблемите по силата на характерните за религиозната общност вътрешни правила и обичайно право.
ж) ненамесата на държавата във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции (включително и недопустимост на практиката за даване на мнение от страна на държавата по теологични въпроси).
ІІ. Понятие, дефиниция на правото на свобода на съвестта
Най-общо свободата на съвест се определя като правото на всеки да има свои собствени разбирания за заобикалящия го свят, за това кое е добро и кое зло, правото да избере сам своя религия или убеждения, включително атеистични такива, да ги променя и да ги изповядва. Чл. 9 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи носи заглавието Свобода на мисълта, съвестта и религията и има следния текст:
«Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.»
В българската Конституция това право е уредено в коментирания по-горе чл. 37. Прави впечатления свързването от законодателя на свободата на религия и свободата на съвестта в един конституционен текст. Това поставя въпроса за съотношението между тези две права. Преобладава разбирането, че правото на съвест е по-широко понятие от правото на свобода на религия и в известен смисъл го предпоставя. Същественото е, че упражняването на свободата на съвест не е задължително да има за резултат избор на една или друга религия или промяна на религията, то може да отрязява принадлежност към някоя светска идеология или изобщо да се отрича съществуването на Бог, т.е правото на съвест може да се изразява и в напълно атеистични възгледи за света. Правото на съвест като всяко субективно право не може да бъде безгранично. По отношение на него и поради общото му регламентиране с правото на свобода на религията и в този случай важат имащите характера на принцип и коментирани по-горе ограничения на чл.9, ал.2 от Конвенцията и чл.37, ал.2 от Конституцията на Република България.
В исторически план религията е била първостепенен и често единствен източник на моралните категории и в този смисъл свободата на религия е предпоставяла свободата на съвестта.
ІІІ. Връзка с други основни човешки права
Общата регламентация на свободата на религия и свободата на съвестта е следствие на обективната връзка между основните човешки права. Така например което и да е от основните човешки права е неотменимо свързано с възможността за неговото изразяване и демонстриране в обществото. От тази гледна точка свободата на религия и свободата на съвестта са органично свързани с правото на мнение и изразяване, както и с правото на сдружаване. Както отбелязахме по-горе, същностна част от свободата на религия е възможността за афиширането на съответното религиозно убеждение и религиозното сдружаване. Безспорно е, че свързването в съответната общност е основният и исторически доминиращ начин на проявление на религиозните убеждения. В тази връзка степента на свобода на сдружаване и на мнение и изразяване предопределя и е показателна за самата свобода на религия.
ІV. Значението на свободата на съвестта и на религия за средния жител на страната
Няма да е преувеличение ако кажем, че състоянието на религиозната свобода и свободата на съвестта са показателни за морално-психологическото състояние на която и да е нация. Те са основен критерий и мерило за свободата във всяка друга сфера на обществения живот. Този извод е особено актуален на фона на активизиралата се в последните години дискусия, провокирана от случаите на религиозно мотивиран тероризъм. В редица европейски страни надделява разбирането за необходимост от ограничаване на проявните форми на религиозната свобода като средство за превенция срещу зараждането на екстремални религиозни нагласи и практики, застрашаващи обществената сигурност. Струва ми се обаче, че подобен подход не може да доведе до желаната цел, а напротив – единствено би провокирал трайно религиозно разделение и би имал особено неблагоприятни в дългосрочен план последици. Единствено религиозната свобода, гарантираща на всеки правото за пълноценна изява на религиозните му убеждения, при категорични гаранции за прилагането на принципа да не се вреди на останалите членове на обществото и ограничаването на проявните форми на това право единствено при случаите на необходимост (коментирани в първата част на изложението ни), може да бъде действителен критерий за реална свобода, способна да мотивира членовете на обществото за неговото пълноценно и успешно развитие.
Ще си позволим в заключение един български пример от последните месеци, показателен за определящото значение за свободата на религия и свободата на съвестта за степента на свобода на обществото като цяло. Случилите се едва преди няколко дни събития в коридорите на съвсем близката до нас Съдебна палата (изнасянето на архива на Софийски окръжен съд по нареждане на Прокуратурата и със съдействието на полицията) са огледално повторение на случилото се в десетки български православни храмове през м. юли миналата година. Обществена действителност и институции, позволяващи да се случи насилствено извеждане на свещенослужители от храмове, в които същите упражняват религиозните си длъжности от години, правят приемливи и принудителни действия по отношение на една съдебна институция.
Такава морално – психологическа среда е показателна за липсата на свобода и гаранции за спазването на което и да е гражданско право. От тази гледна точка дебатът за състоянието на коментираните фундаментални човешки права не е проява на елитарност или неразбиране на същностните проблеми на едно посттоталитарно общество в условията на икономическа и управленска криза. Неразбирането на фундаменталния характер на свободата на съвестта и на религия и на свързаните с тях други основни граждански права е най-трайната пречка пред свободата и успешното бъдеще на което и да е общество.
София, март 2005 г.
Правата запазени © 2005 Иван Груйкин и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.
