Както е известно, свободата на словото ни дава право да изразяваме мислите си свободно, без опасност от преследване от страна на държавата или на отделни обществени групи. Тази свобода включва както устното слово, така и писменото изразяване и сферата на изкуството. Рекламата, от друга страна, има за главна цел привличане вниманието на хората върху конкретен обект или събитие, било с цел те да получат популярност или пък с цел рекламиращата организация да извлече някакви облаги (предимно финансови, но не само). Рекламата също е порождение на свободата на словото.
Макар рекламата да функционира като израз на свободата на словото, тя има конкретни цели и е насочена към конкретна аудитория. Тоест, рекламата не е израз на философско-социалната категория „свобода на словото” като неотменимо право на човека, а е породена от конкретни нужди за популяризиране на конкретни предмети, явления и събития. А свободата да изповядваш някаква религия (или да не изповядваш такава) е израз на правната категория „свобода на мисълта и на словото” като фундаментален човешки принцип на съвременните общества. И тъй, възможно ли е съчетаването на конкретните утилитарни технологии на едното (рекламата) с функциите на другото, на религията, която е израз на човешкия свободен дух и на свободата на мисълта и словото във висша степен? Изглежда, че не само е възможно, но и практически приложимо. Въпросът е доколко религията има полза от рекламата и какво може да е мястото на последната в живота на вярващия.
Известно е, че българската дума реклама е заета от френското réclame, я тя пък от латинското reclamo, означаващо „извиквам“ (английското пък advertise идва от латинското ad vertrere – обръщам се към някого). Известно е също така, че рекламата е ново явление в живота на обществата (макар моменти на „популяризиране” да могат да се видят още в древен Египет, в древна Гърция и в Рим (срв. история на рекламата). Родоначалникът на рекламата в днешното й разбиране е лондончанинът Томас Барат, който през 1891 г. издава свое списание, в което за пръв път прилага рекламни трикове с цел привличането на повече читатели. В началото на 20 век рекламата преживява огромен бум в САЩ, където тя се свързва предимно с подтикване на хората към купуване и придобиване на „приятни за окото” неща. Появата на радиото и по-късно на телевизията изиграват изключителна роля за развитието на рекламата, а с настъпването на епохата на интернета нейните възможности се увеличават още повече.
Хората възприемат рекламата по различен начин: за едни тя е средството, чрез което те научават за новите неща в живота (особено предмети на бита и медицински/фармакологични продукти), чието придобиване би подобрило живота на купувача; за други тя е средството за оповестяване на събития и прояви, които е добре да бъдат посетени, видени или подкрепяни; за трети рекламата е наполовина вярна и наполовина невярна и поради това на нея трябва да се гледа с предпазливо око; за четвърти рекламата е чиста лъжа и измама, която свободно се „проповядва” чрез устното слово, писмеността и технологиите. Според това как се възприема рекламата може да се съди и как се възприема „рекламирането” и на религията, особено на християнството. За едни рекламата на християнството е полезно нещо, защото сред толкова много други „новости в живота”, рекламирани чрез медиите, не може да отсъства и рекламата на християнството – то трябва да присъства в рекламата, та все пак някак си да стигне до хората, които иначе без нея не биха били подтикнати да обърнат внимание на християнската вяра. За други рекламирането на християнството е вредно за самата религия и за вярата на християните, като се имат предвид отрицателните влияния на рекламата върху умовете на хората.
Коя от двете гледни точки е по-приемлива? Трудно е да се каже, но все пак повечето вярващи християни са убедени, че Божието Слово трябва да стигне до хората тъкмо чрез словото на вярващите и чрез примера, който те показват със собствения си живот, а не чрез рекламиране на истините на християнството чрез средствата на рекламата, т.е. със същите средства, с които се рекламират продукти или стоки за купуване или пък събития от политически или идеологически характер. И все пак съществуват и примери на „реклами” на религията или на християнството и този факт понякога се отчита като нещо положително и дори нужно на съвременните хора. Моето мнение е по-консервативно и аз отнасям рекламирането на християнството като нещо ненужно и дори отрицателно в съвременния живот на обществата, независимо от това колко напреднали са те в технологиите и развитието на модерните медии.
Повод да напиша това изложение бе една новина отпреди две седмици (5 април 2015) за цензурата, която една френска транспортна фирма наложи върху реклама, пусната от една християнска организация, съдържаща думата „християни” (и по-точно, „християните от Изтока”, имайки предвид преследването на християните в Ирак и Сирия, както бе оповестено от изданието 124news). Френската поп-група „Свещениците” планирала да рекламира концерта си в Париж, предвиден за юни тази година, като събраните средства бъдат използвани за подпомагане на християните в Близкия Изток, които са преследвани и убивани. Държавната транспортна фирма отказала да публикува реклама, в която се съдържа религиозен елемент и сега християнската организация „Кредо”, целяща запознаване на обществото с положението на християните в този регион на света, очаква решението на съда по делото срещу фирмата, като основанието е „недопускане на цензура в съвременната държава.”
Няма нищо ново в опитите на християни да рекламират вярата си в Бога. Известни са спорните „рекламни” инициативи на различни групи – християнски и атеистични – с поставянето на надписи върху британски автобуси. В края на 2008 г. атеистични групировки си извоюваха правото да поставят надписа „Изглежда, че няма Бог, затова не се безпокойте и се наслаждавайте на живота” и той бе четен от милиони хора в двадесет най-големи градове на Великобритания. Британските християни не останаха по-назад и след няколко месеца си извоюваха своето право да поставят надписа „Със сигурност има Бог” (пълният надпис е „Със сигурност има Бог, тъй че се присъединете към Християнската партия и се наслаждавайте на живота”). Рекламата на вярата не е чужда дори и на по-консервативните християнски църкви, например на някои православни църкви, срв. противоречивата „реклама” на Руската православна църква, в която тя публикува изказвания на защитници на православието, преди всичко на известни писатели, журналисти, артисти и т.н.
Често рекламата се свързва с шумното или масовото й изразяване: шумът и масовостта целят да привлекат вниманието колкото се може по-успешно и за по-дълго време. Често рекламата цели да „открадне” вниманието на човека, най-често с цел популярност (че дори и слава за някого) или финансова печалба. От тази гледна точка ми е непонятно как рекламата на атеистите по британските автобуси (с големи печалби за рекламодателя) може да се съпостави с „рекламата” на християните по същите тези автобуси (с не по-малки финансови изгоди), където и двете страни се опитват да „откраднат” (а не толкова да привлекат) вниманието на гражданите. Непонятно ми е и решението на поп-групата да рекламира концерта си (нещо, което е широко поддържано от католически епископи във Франция), пък макар и с благородната цел да събере средства за страдащите християни, и сетне решението на християнската организация да търси съдебно решение за цензурата, която транспортната фирма наложила на „рекламния” текст. Няма съмнение, че държавата (включително атеистичната държава) не трябва да цензурира текстове с религиозно съдържание. Няма съмнение и в това, че вярващи могат (и трябва) да търсят помощта на съда, когато срещу тях има проявена незаконна несправедливост (т.е. несправедливост, подлежаща на ударите на закона), но да искаш някакво възмездие за рекламата на концерта ти, пък макар и с християнски мотиви, това също ми е непонятно.
Съзнавам, че християни все пак подкрепят идеята за „реклама” на вярата си, но аз лично не принадлежа към тях и поради свободата на словото, която ми е предоставена, мога да изкажа мнението си. За мен християнската реклама е антитеза на християнския начин на живот. А този начин на живот е молитвен живот, той е живот на безусловна вяра в Христос, на общение с Бога чрез молитвата и на изпълнение на Неговите повели. Няма по-интимно средство за общуване с Бога от молитвата, макар да съществува и обществена молитва, освен личната: молитвата винаги е обръщение на вярващото сърце (на вярващи сърца) към Бога, при което наред с отправените думи ние трябва да чуем и отговора на Бога. Лично за мен масовите молитвени събрания по стадиони и площади, особено когато те биват предавани чрез огромни телевизионни екрани и мощни звукови уредби, не са молитви към Бога: техният характер е повече външно славене, отколкото личен разговор на вярващите с Бога. Разбира се, не трябва да мислим, че Бог не чува и тези молитви, но въпросът е доколко шумният и прекалено нагледен и показен начин на молене е угоден Нему и полезен за молещите се. По същия начин свързвам християнската „реклама” с шумните показни молитви и печелене повече на популярност, отколкото на привърженици. Искрената и сърдечна молитва – това е „рекламата”, която можем да покажем на другите. Тъкмо чрез живота си и чрез умелите думи на Христови проповедници можем да привличаме хората към Христос, а не чрез шумни или показни рекламни трикове, които най-често са заимствани от атеистите или други нехристиянски групи.
Ето защо нека да правим разлика между свободата на мисълта и словото и свободата да „рекламираме” онова, което целим да стане достояние на колкото се може повече хора. Нека да покажем (да „рекламираме”) вярата си чрез думите на живот, взети от Свещеното Писание, и чрез примерите на християнския подвиг, който другите да могат да видят в живота ни. Да участваме в обществения живот по начин, който ясно показва разликата между атеистичното мислене и „свобода на словото” (и атеистичната реклама) и християнските нравствени ценности и свобода на мисълта и словото (и християнското слово на живот, а не реклама), тъй че свободата ни действително да бъде израз на истинската свобода в Христа.
