{loadposition user10}
В този извънреден брой на “Свобода за всеки” ще се запознаете с материали от работата на двудневната Кръгла маса “Религиозен диалог и отношенията църква-държава в съвременна България”. Няколко уводни думи преди да “разгърнете” електронните страници на броя.
Свободата на религията е основното право, което дефинира едно общество като свободно или тиранично. Защо?
Защото това, в което вярваме ни определя като личности с ценности и цели. Ако вярваме в силата на парите, ще измерваме живота си, целите си и постиженията си само в тази рамка. Ако вярваме в Бога и стойностите, които религиозните ценности налагат в живота ни, ще търсим възможност да практикуваме вярата си и да обръщаме внимание и на други хора към тези стойности. Екзистенциалната действителност е, че човекът, неговото поведение и неговото общество са плод на убежденията, които владеят сърцето и ума му.
Така всяко общество, ако е доминирано от една религия или от секуларизма, се стреми с политическа манипулация или откровено насилие да формира възгледи у членовете си. Тогава то е обречено на бунтовни вълнения и нестабилност. Често това вълнение е скрито под обвивката на външно съгласие на масите с наложеното статукво. Но дори най-прясната история – новините за народните вълнения и промени от Украйна, Ливан, Киргизстан, Иран – показват, че нивото на недоволство и сред най-потисканите народи излиза наяве когато възникне удобната политическа ситуация. Често това вълнение е скрито под обвивката на външно съгласие на масите с наложеното статукво. Но дори най-прясната история – новините за народните вълнения и промени от Украйна, Ливан, Киргизстан, Иран – показват, че нивото на недоволство и сред най-потисканите народи излиза наяве когато възникне удобната политическа ситуация.
В гореизброените примери имаме противопоставяне на вътрешни ценности и убеждения на публичната арена. Това противостоене е само едно доказателство, от политическата реалност, за това, че човек е воден в действията си и от това, в което вярва. От примера на тези променящи се общества ни става ясно, че потисничеството няма неограничен мандат за действие. Независимо колко дълго и колко добре се е справяло със задачата си да потиска.
На второ място свободата на религиозните и други убеждения е важна, защото тя е в основата на няколко други фундаментални човешки права, които се спазват в свободните общества. Религиозната вяра, търсейки своята реализация, налага възникването и упражняването на тези “човешки права”. Това са:
· свободата на словото (проповеди, религиозни поучения);
· свободата на получаване и разпространение на информация (религиозна издателска дейност от всякакъв вид);
· свободата на събрания на закрито без разрешение от властите (събирания за молитва, вероучение на закрито без да е нужно специално позволение);
· неприкосновеността на частната собственост и респективно жилището (събирания на хора с цел религиозна дискусия или служба в частни помещения и домове);
· правото и свободата на образование (възможността на родителите да отглеждат, възпитават и образоват децата си според своите, а не на държавата, убеждения);
· свободата на промяна на убежденията (смяна на вярата и религиозните възгледи, което е и част от свободата на съвестта като по-общо понятие).
В европейския Изток тези фундаментални правила за отношение на обществото и държавата към личността влизат в конфликт с типичното културно наследство. Това е наследството на единоначалието в държавното ръководство и в обществените отношения между хората, където да имаш своя позиция или мнение е равносилно на отказ от принадлежност към общността. Дори повече – такъв отказ често се счита за вражеско отношение към “общото благо”. Този конфликт на ценности стана явен след падането на комунизма в България и при последващите трудности, на които бяха подложени вярващите от страна на обществото и на властите. Западната трактовка на човешките права и свободи, нова ценност за пост-комунизма, се сблъска с няколко наслоени с времето местни културни особености: (1) източно-византийско-руското разбиране за “симфония” между нация-държава-църква, (2) наследената от атеизма подозрителност към вярата и (3) традиционното за Балканите битово езичество.
Вместо очакваната свобода на вярата, религиозните хора се натъкнаха на увъртания от администрацията, клевети от пресата и страх, примесен с неразбиране и неприязън – от обществото. Разбира се, свобода не се изгражда за 24 часа, чрез смяната на политическия режим. Този тип градеж е свързан с по-фините струни на промяна в човешката душа и съзнание, и е процес, който отнема време. По-тревожното в този период беше нежеланието за промяна в тази сфера на живота, особено от страна на държавната бюрокрация. Нерешителността на вярващите и техните лидери, по въпроса за устояването на каузата за свободата на съвестта и религията, също не помогна много.
Примерът с приемането на религиозен закон едва 12 години след падането на комунизма е достатъчно силен. Това, че този закон е с две лица – частично демократичен и добър и частично тираничен и ограничителен, е още едно доказателство на “неудобството”, което човешките права създават в постепенната демократизация в България. Тази двойственост на закона позволява на властите (и на атеистите – активисти, които не са ограничени от никакъв закон), да приложат едната или другата част на закона, с оглед на това, каква е политическата конюнктура.
Важно е да погледнем на темата не само от плоската страна на Закона за вероизповеданията (ЗВ) или някакви други “нормативни документи”. Законовата недостатъчност идва от това, че ЗВ е изработен в изцяло секуларна среда, от хора с доказана ниска степен на чувствителност към нюансите, а и към по-едрите щрихи, на вярата в Бога. Задължително е да включим един по-широк подход към дефиницията, значението и отношението на обществото към вярата в Бога и правата, свързани с нея. Това налага исторически, културно-социален, политически, медиен, чисто човешки и, непременно, богословски анализ на личното и общественото значение и проявление на вярата. Разбира се – не наведнъж! Но само очертаването на влиянието на вярата и религията в живота на хората и обществото е добро начало. Това бе и една от посоките на Кръглата маса.
В доклада си Атанас Кръстев отбеляза силата на реалността – интерес към религиозната свобода в България няма, тъй като интерес към темата биха проявили най-вече активно вярващите, а такива са много малко в материалистично-атеистичното ни общество.
Още нещо, присъединяването на България към Европейския съюз не изглежда да подобри това положение в бъдещето. В тази посока бяха коментарите и анализите на няколко участници във форума.
Това е важна констатация. Атеизмът от миналото и хуманизмът от настоящето, незабелязано диктуват убеждения без никой да ги ограничава в някакъв, да речем, “Закон за атеистично-хуманистичните убеждения”. Секуларизмът – светската интерпретация на всяка ценност – има претенции за обективност дори в сферата на религията и отношенията църква-държава. Лъжливата увереност за такава “обективност” личи от това, че секуларният поглед е базиран на идеята на хуманизма, че човек може да се справи чудесно и без Бога. Подкрепен, обаче, от мнозинството с идеята, че щом е от Европа, то той е прогресивен, този чисто светски подход към свободата на религията може да върне България – едва прохождаща, с рудиментарни познания и практики в уважаването на достойнството на хората и тяхната свобода – отново в годините на мрака на ограниченията. Оттук, ограниченията ще се пренесат и върху всички останали човешки права.
С този диалог и с излагането на показ на негативните примери и тенденции, както и търсенето и очертаването на добри и възможни такива, свободата на вярата, а и свободата въобще, ще има шанс в България и другите страни на Балканите. Дали ще живеят свободни хората зависи не от някой друг, а от избора на всеки един. Свободата за всеки е и дело на всеки.
