{loadposition user10}
През 2008 година по инициатива на преподаватели от Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски“ се проведе научна конференция на тема „Вяра и разум за гражданското общество”, която предизвика сериозен интерес от страна на специалисти по философия, теология, история, политология и други хуманитарни науки.1
Участниците в конференцията поставиха за обсъждане множество актуални и дискусионни въпроси, които имат интердисциплинарен характер и третират една все още недостачно проучена област от нашия обществен живот и национална културна традиция – ролята на християнската вяра и на Църквата като носители на духовни ценности и фактор за формирането на демократична политическа култура за стабилизиране на гражданското общество. До голяма степен тази тема си остава актуална и към настоящия момент и не случайно много наблюдатели и коментатори я свързват с множество въпроси на вътрешната и международната политика като отношението към религиозните и други малцинства, проблемите на религиозния фундаментализъм и екстремизъм, бежанския и мигрантски проблем в Европа и много други аспекти на отношенията религия и политика в съвременния свят.
Един от сериозните аспекти на тази проблематика, наред с останалите въпроси и проблеми, може да се открои по посока на изследване на съществуващия духовен потенциал на религиозните традиции и християнски общности да генерират, на базата на своите ценности и светогледни нагласи, гражданска енергия за съпротива срещу тиранията или за подкрепа на демократичния и правов ред. Един от изворите на тази енергия безспорно е близката история на ХХ век и той се корени в позициите на християнските църковни общности в Европа, свързани с демократичната гражданска съпротива срещу тоталитарните режими. В тази връзка може да се погледне в частност и към ролята на Българската православна църква по време на Втората световна война за спасяване на българските евреи и съпротивата срещу тази антихуманна нацистка политика и практика на тотално изтребление и геноцид. За да се добие обаче една по-обща представа за тези исторически процеси, са необходими сериозни усилия, които да бъдат насочени към проучване на християнското духовно наследство в модерната европейска демократична култура и на историческия опит, свързан с гражданската съпротива на Евангелската църква в Германия и на Българската православна църква срещу престъпленията на нацисткия режим и неговото влияние в България. За тази цел е необходимо да се проследи систематично, от гледна точка на философията на религията и християнската етика, как християнските духовници и богослови – представители на основните църковни общности в двете страни, реагират на духовната и обществена криза след Първата световна война и по какъв начин използват духовните ресурси на християнската теология и етика за критична рефлексия и обществена съпротива срещу идеологията на нацизма и неговата политическа практика.
1. Християнските църкви и съпротивата срещу нацизма
По-конкретно във фокуса на едно такова изследване би следвало да застане духовната съпротива на християнските църковни общности и техните лидери срещу престъпленията на национал-социализма, довели до изтреблението на огромни групи от хора – престъпления, мотивирани от расистки подбуди и антисемитизъм, от расова омраза и войнстващ национализъм и милитаризъм. Тази тема, която има както исторически така и важни политически измерения, е трудна за изследване и определено травматична в много отношения, но от дистанцията на времето вече е възможно да се извлекат и определени поуки.2
През последните години тези въпроси вече са били предмет на някои сериозни нови исторически, документални и други интердисциплинарни проучвания, които от своя страна дават възможност и за едно ново по-задълбочено вникване в същинските мотиви на действащите лица и за представяне на специфичните теологически и философски предпоставки, произтичащи от духовната традиция на християнските общности. Теологията и политиката се преплитат по един интересен и уникален начин в тези драматични събития от ХХ век, които ангажират и християните с техните църковни общности в конкретни исторически събития и чрез определени политически позиции.3
На първо място в този кръг въпроси би следвало да се изследва ролята, мястото и значението на християнските лидери и богослови в България, Германия и други страни на Европа по времето на Втората световна война, които имат ключово участие и принос при формиране на християнската подкрепа на гражданските съпротивителни движения, основани върху автентичните християнски ценности на свободата на вярата, съвестта и хуманизма.4
Християнските духовни ценности, свързани с вярата в Бога и защитата на човешкото достойнство, изповядването на автентичния образ и евангелско учение на Иисус Христос и борбата срещу нехуманната идеология се оказват първостепенна по важност основа за една както чисто духовна, така и политическа съпротива срещу безбожните и античовешки, престъпни форми на тоталитарна идеология и практика на нацизма. В тази идеология се потъпкват християнските универсални истини и ценности и се лансира една нехристиянска и езическа по своя характер расистка идеология, която разделя човечеството на висши и нисши раси и пропагандира изтреблението на непълноценните индивиди и цели народи в условията на тотално господство и репресивен диктаторски режим.13
Една от основните цели и задачи при изследването на очертаната накратко проблематика, би следвало да бъде насочена към проучване в сравнителна светлина на ролята на християнските църковни общности в Германия и България по времето на Втората световна война за мотивиране и подкрепа на гражданската съпротива срещу нацизма. Тази съпротива е насочена към отхвърляне на идеологическата пропаганда и на политическите престъпления срещу човечеството в условията на една тотална политическа власт и към защитата на класическите християнски и европейски ценности на свободата и хуманизма. На втори план, във връзка с този специфичен предмет на проучване, стои и необходимостта от задълбочен богословски и философски анализ на теологичните и етически предпоставки, произтичащи от духовната култура на християнството и общата европейска традиция на хуманизъм, които са допринесли за формирането и отстояването на активна духовна и политическа позиция за съпротива на вярващите и гражданите. Това е съпротива, насочена категорично към отхвърляне на тоталитарната идеология и практика на националсоциализма и към противопоставяне на престъпленията срещу човечеството и особено на геноцида срещу евреите, както в самата Германия, така и на територията на България. Като специален фокус на проучване по темата на преден план изпъква, разбира се, ролята на т. нар. „Изповедническа църква” (Bekennende Kirche) в Германия и на теологическите позиции на нейните духовни лидери, а така също и сравнителното проучване на някои аналогични и сходни прояви сред духовенството и богословите на Българската православна църква. Става дума най-вече за християнските мотиви и духовна мотивация на гражданските антинацистки позиции при формиране на решенията за категорично участие на Църквата в акциите за спасяване на българските евреи.
За целите на едно подобно изследване е необходимо прилагането на комплексен интердисциплинарен подход на проучване, интегриращ важни богословски и философски аспекти на анализ и интерпретация на общата ценностна основа на християнската етика и спецификата на духовните традиции на германската евангелско-протестантска общност и на Българската православна църква. Тук накратко ще бъдат представени някои предварителни наблюдения и изводи от един интердисциплинарен университетски изследователски проект (СУ, № 299/2009), насочен към очертаване на основните теологически и политически позиции на християнските църковни общности в България и Германия, които имат отношение към християнските мотиви на съпротивата срещу нацизма.
2. Българската православна църква и съпротивата срещу депортирането на евреите
Преди всичко като изходна предпоставка следва да отчитаме някои културно-исторически дадености и религиозно-социологически данни при анализа на модерната доктринална и философска традиция, определяща формите на отношение между църковните общности и държавата в Германия и България в периода между двете Световни войни. И в България, и в Германия съответно Православната църква и Лутеранската църква са държавни и официални вероизповедания, които се сблъскват с определени политически ограничения по време на засилващия се национализъм след Първата световна война. Социалната криза и краха на старите монархически форми на държавно устройство, кризата на националните идеали и жертвите от войната се отразяват върху търсенето на нови пътища за християнска мисия и социално служение на църквата в обществото. В двете страни се очертават предпоставкате за обновление на църковната мисия в един тежък период, определян като „дълбока обществена и духовна криза на времето”. Тази криза, която поражда новата „диалектическа теология“ на Карл Барт, води до кардинална преоценка и преосмисляне на ролята на християните и на Църквата в обществото.5 Следвоенната криза на политическо ниво поражда и дълбоките процеси на разпад на демократичния правов ред и води до новите идеологии и масови политически движения на тоталитаризма.6
Духовната и политическа криза в Германия става предпоставка за появата и на новата расистка идеология на национал-социализма, която се превръща в масово движение за промяна на вероизповеданието на Евангелската църква в страната и въвеждане на идеологизирано „арийско“ християнство. Срещу тази политизация и идеологизация на вярата и християнството се обявява решително известният швейцарски богослов Карл Барт.10
Сравнителният философски и богословски анализ на ключови изворови текстове и архивни материали, публикации в специализирани богословски и църковни периодични издания, свързани с предмета на изследването, водят до очертаване на специфичната духовна атмосфера на времето и изясняване на изходните църковни позиции на ключовите богослови и църковни лидери, които се ангажират с духовната съпротива срещу тоталитарната идеология и практика на нацизма. Карл Барт изработва известната Барменска декларация на Евангелската църква, в която се отхвърлят неоезическите „арийски“ елементи на нацистката идеология и се обявява чистотата на изповядването на Евангелския Иисус Христос от истинските вярващи християни.7
Чрез богословско-систематичен и философски анализ на основните доктринални документи и църковни становища, изработени или отстоявани от водещи германски богослови като Карл Барт, Емил Брунер, Дитрих Бонхьофер, Мартин Нимьолер и други, а у нас на духовници и богослови като митр. Стефан, митр. Кирил и проф. д-р Стефан Цанков, ангажирани с антинацистката полемика или с формулиране на духовните принципи на християнската социална етика, се разкрива критичната християнска позиция срещу нацизма и отвърлянето му като „неоезическа“ и расистка антихуманна идеология. 8 Това е една общата християнска теологична основа, основана върху Евангелието и мотивираща ясно и категорично църковната позиция на християните за противопоставяне срещу национал-социализма. Нацистката идеология се лансира по това време не само като всеобхватна тоталитарна идеология, но също така и като претендираща за определено религиозно значение. Ето защо християнските позиции срещу нацизма имат първо доктринално и догматическо значение на апологетична борба срещу заблудите и лъжливите религиозни идеи, а на второ място като обществен ангажимент в подкрепа на преследваните и жертвите на нацистката политика.
Изключително важен, и все още недостатъчно изследван и непознат в дълбочина у нас, е въпросът за съществуващата близка идейна и духовна връзка между лидерите на тогавашната германска Изповедническа църква (Bekennende Kirche), сред които са Карл Барт и Мартин Нимьолер, и водещите български православни духовни и църковни лидери. Евангелската църковна общност, която не приема колаборационизма и сътрудничеството на официалната Лютеранска църква с режима на националсоциализма по време на Третия райх, е подкрепяна в своите основни позиции от лидерите на Българската православна църква. От особена важност за тези идейни връзки е личното познанство и подкрепа за това движение от страна на водещите дейци на Българската православна църква през този период. Това са Софийският митрополит Стефан (след това екзарх), който се солидаризира напълно с позициите на германските богослови, като нарича нацизма „новоезичество“ и „тевтонизъм“, които проповядват омраза, човеконенавистническа идеология и разпалват война в Европа на базата на расизъм, национализъм и милитаризъм. Той отхвърля расистката основа на тази идеология и заедно с проф. д-р Стефан Цанков, който е ректор на Софийския университет през 1942 година, подкрепят и канят в България изгонените от нацистите, и уволнени от германските университети, представители на Изповедническата църква да четат лекции в София. Категорично отхвърляне на нацистката пропаганда е налице и в позициите и действията на Пловдивския митрополит Кирил, който след Втората световна война става и Български патриарх. Като възпитаник на Хумболтовия университет в Берлин и студент на самия проф. Адолф Харнак в Германия, той се противопоставя срещу бездуховното отношение на нацистите към християнската култура на Германия и отхвърля тяхната политика. Това проличява ясно в неговите смели и безкомпримисни действия при защитата от депортация на евреите в Пловдив.
Наличието на общи християнски богословски и философско-етически позиции за защита на християнството, свободата на вероизповеданието и съпротивата спрямо варварската и примитивна идеология на нацизма води до противопоставянето на българските духовници срещу мерките на антиеврейската политика. Светият Синод на Българската православна църква последователно и систематично от 1941 до 1943 година отхвърля антиеврейските мерки за дискриминация и преследване на тези български поданици, които са от еврейски произход, и отказва те да бъдат третирани като врагове на обществото и заплаха за човечеството.3
Българската православна църква не приема идеологическите постановки на нацистката Гьобелсова пропаганда по „еврейския въпрос“. За православните духовници и богослови въпросът за живота, човешкото достойнство, свободата и правата на евреите е преди всичко морален, а не толкова политически въпрос. Независимо от това, че Българската църква е държавна църква и „господстващо вероизповедание“ в Третото българско царство, според Търновската канституция, а по това време правителството е поело курс на съюзническа политика с Третия райх, църковните водачи се противопоставят смело и застават мъжествено срещу безчовечната политика за изтребление на евреите и показват истинска християнска позиция за милосърдие, съпричастност, солидарност и защита на ближните чрез своите църковни и политически действия, насочени срещу депортирането им в нацистките концлагери.
Християнските позиции срещу националистическата и расистка политика на нацизма, и най-вече срещу неговите нехуманни форми на репресивна практика, са важен фактор за сътрудничеството и взаимната подкрепа между германските и българските християнски духовници и богослови, които категорично заклеймяват нацизма като расистка „неоезическа“ и антихристиянска идеология, която деформира класическите християнски принципи за универсалните човешки права, за свободата и достойнството на човека и за правото на живот на всяка отделна човешка личност. Тази духовна основа за изграждане на ценностни позиции е основна предпоставка за сближаване на идейните възгледи и за взаимна подкрепа в съпротивата срещу престъпленията на нацизма. Тази изходна основа е особено важна за разбиране на категоричната позиция на християнските духовни водачи в България срещу политиката на нацистите срещу евреите, довела до престъпленията на холокоста. От тези богословски и общохристиянски етически позиции и нравствени ценности произтичат и активните действия за спасяване на българските евреи от нацистките концлагери, които предприемат редица български митрополити, сред които най-ярко се открояват Софийския митрополит Стефан и Пловдивския митрополит Кирил.
3. Някои по-важни изводи и заключения
1. Чрез запознаване по-отблиза с историческите факти от миналото, и най-вече чрез изследване на богословските позиции на българските и германските теолози и църковни лидери от времето на Втората световна война, ние можем да преоткрием важни аспекти от общите християнски ценности, които идват от Евангелието и са залегнали в основата на европейската академична и културна традиция в областта на теологията. Тези християнски евангелски ценности на свобода на съвестта, мисълта и религията, на смелост и мъжество в отстояване на свободата, милосърдие и солидарност, хуманизъм и демократизъм, са значими и определящи също така и за политическите ценности на гражданското общество.
2. Разкриването на евангелските духовни основи на вярата, християнските идейни връзки, общи църковни позиции и религиозно-философски постановки, насочени срещу нацизма, и въобще срещу тоталитаризма, застъпвани и отстоявани от тогавашните богослови и църковни общности в Германия и България в борбата им срещу национал-социалистическата идеология и диктатура, ни помагат да преоткриваме и преосмисляме общото християнско духовно наследство на нашата европейска култура.
3. По-задълбоченото изследване и преоткриване на християнската традиция на духовен ангажимент в защита на свободата личността, човешкото достойнство и човешките права, които произтичат от Бога, демонстрирана в борбата на Българската православна църква срещу нацизма, и в подкрепата на акциите за спасяване на българските евреи, жертва на системната политика на изтребление и геноцид, ще допринесе за познаването на собствената ни политическа култура и демократична традиция. Това познание, от своя страна, има важно значение за стимулиране на по-активното ангажиране в днешно време на Българската православна църква с ценностите на свободата, демокрацията, толерантността и съпротивата срещу идеологически и политически движения, проповядващи религиозна нетолерантност или расова нетърпимост и омраза.
Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
editor@center-religiousfreedom.com
Костадин Нушев е доцент и преподавател по християнска етика, православна духовност и основи на социалното учение на Православната църква в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Съюза на учените в България (Секция „Богословски науки“), на научния съвет на Центъра за изследване на религиите към Софийския университет и на European Society for Ecumenical Research „Societas Oecumenica“. Изследователските му интереси са свързани с проблемите на православието в Европа, отношенията между църква и държава, свободата на религията и съвестта, защитата на човешките права и социалната мисия на църквата. Като преподавател в магистърски програми на Богословския и Философския факултет на СУ разработва и преподава през последните години университетски курсове по проблемите на съвременното социално учение на Православната църква, християнството и съвременните проблеми на биоетиката и отношенията между църквата и обществените институции. Автор е на шест книги (студии и монографии) и има над 30 научни публикации.
