http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-12-17&article=259821
В статия от вчера, 17 декември, вестник Стандарт атакува Мартин Димитров за това, че е протестантски вярващ. Богословът написал статията, Георги Шишков, отправя няколко обвинения и към пастор Людмил Ятански, ръководител на църквата, която посещава г-н Димитров и семейството му.
Атаката срещу Мартин Димитров е още в заглавието на статията: “Секта в надпреварата за СДС”. Общото впечатление от материала е, че несъмнено цели да използва насадената от държавни органи и медиите неприязън към „сектантите”, за да повлияе на изборите за нов лидер на СДС, в които Мартин Димитров е водещ, преди балотажа в неделя.
Въпросът на автора има ли право пастор да провежда политическа агитация сам по себе си показва отговорът, който обществото, а и богословът Шишков имат предвид. Той е не, разбира се. Не, защото как е възможно общество, което отрича и отричало години наред правото на вяра в Бога, да допусне, човек с такава вяра да има влияние върху политиката и обществото? Такава е нагласата на наследената от комунизма атеистична доктрина, която всъщност защитава статията. Не е случайно, че кампанията анти-секти от последните месеци се оказва удобна платформа за разправа с Мартин Димитров не заради нещо лошо, което той е направил, а заради убежденията му.
В същото време, колкото и да е естествена тази „богословска” реакция, отричаща правото на изразяване на мнение, законът твърди друго. Българската конституция и Европейската конвенция защитават правото на изразяване на мнение и свободата на словото. Няма никакви законови причини заради вярата си даден човек да бъде лишен от правото на мнение и неговото изразяване.
Разбира се, има го и уникалният чл. 13 ал. 4 от конституцията, който твърди, че: „Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.” В този смисъл изразяването на политическо мнение от Ятански сякаш не е оправдано и сякаш е нередно.
Но това не е така поради две причини. Забраната за използване на вярата за политически цели не е европейска норма, а типично комунистическа. В законово предвидените ограничения на правото на свобода на религията в изключителни случаи, ЕКПЧ никак не визира такава забрана. Комунистическата същност на споменатата забрана, запечатана в предишните български конституции, се състои в стремежа на тоталитарния режим да изолира влиянието, морално, духовно и обществено, на църквата, знаейки силата на на моралното лично и обществено послание, което християнството носи.
На второ място следва да отчетем фактите за фразеологията „верските убжедения не могат да се използват за политически цели“. Въпросът е, от КОГО НЕ МОГАТ ДА СЕ използват религиозните убеждения за политически цели? Защото до този момент редица държавници и държавни органи доказват, че нямат никакви угризения да ползват религията за свои политически цели. Така отговорът се налага сам – религията не може да се ползва, църквата да влияе с мнението си в обществото. Тази забрана обаче, не важи за държавата. Ако държавата реши, тя е доказала, че религията спокойно може да влезе в действие в помощ на дадена политическа кауза.
Важно е в това уравнение е, че религията трябва да е управляема, разбирай – подчинена на държавата, за да бъде ползувана за политическо-държавните цели. А протестантската църква, където индивидуалността е в центъра на църковната общност, а и на участието на хората в обществото, не е така лесно контролируема и допуска независими от тоталитарното „цяло” мислене. Тоест за поддръжниците на тоталитарната формула за демокрация „свободомислие” и „сектантство” са едно и също нещо.
По тази причина „анти-сектантската” карта отново заиграва при изборите на лидер в СДС. Не бива да забравяме, че въпреки че терминът „секта” е използван от по-консервативните православни за обозначение на всички други християни, той любима категория на комунистическите идеолози. Четем в „Наръчник на атеиста”, Издателство на българската комунистическса партия, 1960 г. превод от руски:
„Главните причини за появяването на секти са в класовата борба, която разделя на враждуващи групи цялото експлоататорско общество, в това число и религиозните организации. Появяването на секти е външен идеологически израз на класовите интереси на различни социални групи вярващи от една и съща религия”.
А според нас, главната причина за продължаването на „класовата борба” срещу правата на хората и свобода на вярата, е в това, че хората, които отстояват страната на правдата и истината, не заемат своята позиция. Това дава възможност на хора да бъдат очерняни не заради делата, а заради убежденията им. Надяваме се случаят с г-н Димитров да докаже, че е възможно анти-сектантската параноя с комунистически привкус да се окаже по-слаба от волята на хората за истинска свобода. Все пак СДС не е БКП.
