{loadposition user10}
Крахът на тоталитарния режим през 1989 г. в България унищожи монопола на комунистическата идеология. Възможностите за публична изява на единствената официално толерирана преди 1989 г. идеологическа алтернатива на комунизма, религията, се увеличиха. Но политическите и културни ресурси, чрез които се предполагаше да бъде преосмислено и преформулирано отношението между държавата и религиозните вероизповедания в страната останаха до голяма степен в плен на старите мисловни схеми и подходи. Това породи основните проблеми с гарантирането на свободата на съвестта и религията в България, които започнаха веднага след началото на демократичните промени и продължават и до днес.
Тези проблеми могат да бъдат обобщени в три основни групи: намеса на държавата във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности, дискриминация спрямо религиозните вярващи и дискриминация спрямо религиозните малцинства.
Намеса на държавата във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности
Възможността за намеса на държавата във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности се съдържаше още в приетия по времето на тоталитарния режим Закон за изповеданията. С редица свои разпоредби той даваше възможност на изпълнителната власт да уволнява служители на вероизповеданията (чл.12); да цензурира техните публикации (чл.15); да утвърждава назначенията на техни служители в чужбина (чл.9); да разрешава поддържането на връзки с физически и юридически лица в чужбина (чл.22); да разрешава даренията, получавани от чужбина (чл.24).
Законът установяваше задължителна централизирана структура на вероизповеданията с единно ръководство, което можеше да бъде контролирано от властите. Регистрацията на ръководствата на вероизповеданията се извършваше от Министерския съвет. Приетият през декември 2002 г. нов Закон за вероизповеданията, който въведе съдебна процедура за регистрация, запази задължителната централизирана структура на вероизповеданията. Той допусна възможност на изпълнителната власт да се намесва в процеса на тяхната регистрация и разшири възможностите за ограничаване на правото на свобода на религията отвъд допустимите от международното право.
През юни 1992 г. Конституционният съд обяви, че много от разпоредбите на стария Закон за вероизповеданията са противоконституционни, но той не успя да прегради възможността за неговото използване с цел намеса във вътрешноорганизационния живот на вероизповеданията. На свой ред властите се възползваха активно от тази възможност и още от 1992 г. започнаха да определят кой да ръководи вероизповеданията – отначало чрез отстраняване по административен ред на техни служители, а впоследствие – чрез правомощията си да регистрират техните ръководства по свое, неконтролирано от никакви други органи усмотрение.
Така жертва на подобни намеси, продиктувани от политическа целесъобразност, стана цялото тогавашно ръководство на Българската православна църква, както и на мюсюлманското вероизповедание. С тези си действия властите създадоха предпоставки за непрекъснати последващи оспорвания на легитимността на ръководствата на двете най-големи религиозни общности. В два от случаите съперничещи си фракции в мюсюлманското вероизповедание, тази на Фикри Хасан и тази на Недим Генджев, успяха да осъдят страната в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. И по двете дела съдът постанови, че правителствената намеса във вътрешните работи на религиозните общности е недопустима и че държавата не следва да фаворизира една от фракциите на разделеното вероизповедание. Съдът прие, че “в демократичните общества не е необходимо държавата да предприема мерки, с които да осигури подчиняването на религиозните общности на едно обединено ръководство” (Дело Хасан и Чауш срещу България, §78).
Българската държава обаче не се съобрази с тези ясни указания на съда в Страсбург и продължи с опитите си да контролира организационния живот на религиозните общности. С новия закон намерението на държавата да обедини Българската православна църква със средствата на административната принуда пролича по недвусмислен начин. Там за легитимно ръководство по силата на закона се признава само това, което е член на “Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква”, т.е. крилото на патриарх Максим. С §3 от преходните и заключителни разпоредби се забранява на лицата, които са се отделили от него, да ползват идентично наименование или да се разпореждат с нейно имущество.
Опитът за практическо прилагане на тези разпоредби бе демонстриран с акцията на полицията и прокуратурата от 20 юли 2004 г. в хода на която свещениците от т. нар. “алтернативен синод” на епископ Инокентий бяха изгонени от храмовете, в които те служеха, а повече от 200 имота им бяха отнети и предадени на синода на патриарх Максим. В хода на акцията бяха бити и произволно арестувани свещеници и миряни. Това най-тежко и най-масово нарушение на религиозната свобода от 1989 г. заслужи подобаваща негативна оценка на редица международни организации и предстои да бъде разгледано и оценено от Европейския съд по правата на човека.
Дискриминация спрямо религиозните вярващи
Уредбата на отношенията между държавата и църквата в България дискриминира всички религиозни вярващи, независимо от характера на тяхната вяра. В условията на тоталитарния режим, когато една от целите на властите бе да контролира единствената официално толерирана идеологическа алтернатива на господстващата марксистка идеология, подобна дискриминация се разбираше от само себе си. Трудно е да си обясним обаче причините, поради които тя бе запазена и с приемането на новия Закон за вероизповеданията. Дискриминацията лъсва веднага дори само при едно бегло сравнение на тази уредба с начина, по който е уредена дейността на организациите, формирани за насърчаване на нерелигиозни убеждения (нестопански организации, профсъюзи, политически партии).
Регистрацията на вероизповеданията според новия закон може да стане само в един съд – Софийски градски съд. Презумпцията на закона е, че в него се регистрира централното ръководство, а регистрацията по места е на поделенията на вероизповеданието. При това регистрацията на местните поделения при кметовете на общините е задължителна (чл.19, ал.2). В процедурата по регистрация вероизповеданието трябва да представи своя устав, в който то трябва да направи “изложение на верското убеждение и богослужебна практика” (чл.17, т.1).
За сравнение, едно атеистично сдружение може да се регистрира в който и да е окръжен съд на България и не е задължено да регистрира поделенията си нито при кметовете, нито където и да било другаде. В процеса на неговата регистрация няма никаква намеса на изпълнителната власт. В случая с регистрацията на една религиозна общност обаче Софийски градски съд може да изиска експертно становище от Дирекция “Вероизповедания” на Министерския съвет (чл.16). Разбира се, той е свободен да реши делото независимо от това, какво пише в становището, но вероятността то да повлияе върху решението му, особено след като съдът нарочно го е поискал, е много голяма.
В България могат да се регистрират сдружения и фондации за подпомагане и популяризиране на всякакви идеи – либерални, социалистически, комунистически и, разбира се, атеистични. При това техните учредители не са длъжни да вземат съгласието на официалните либерали, социалисти, атеисти и пр. Не така стои въпроса обаче в случая с регистрацията на сдружения, които имат за цел подпомагане и популяризиране на определени вероизповедания. Те могат да се регистрират само след предварително съгласие на съответната религиозна институция (чл.27, ал.1).
Законът за вероизповеданията установява Дирекция “Вероизповедания” при Министерския съвет като своеобразен надзорен орган, който има и определени полицейски функции над вероизповеданията. Така например той е оправомощен да проверява сигнали и жалби на граждани за нарушаване на техните права от лица, които злоупотребяват с правото на вероизповедание; да проверява сигнали и жалби за извършване на “незаконосъобразна религиозна дейност” и да съблюдава за спазването на религиозните права и свободи от задължените длъжностни лица (чл.35). Никаква подобна идеологическа полиция не съществува в случаите когато едно атеистично сдружение извършва подобни злоупотреби или упражнява “незаконосъобразна атеистична дейност”.
Българският Закон за вероизповеданията предвижда и специална система от наказания, които могат да се налагат от съда по искане на всяко “заинтересувано лице” само на религиозни организации, но не и, примерно, на атеистични. В чл.8 от закона те варират от спиране на разпространението на дадено печатно произведение до отмяна на регистрацията на юридическото лице. Нещо повече, религиозните организации в България подлежат на двоен наказателен режим. Освен от съда, те могат да бъдат наказани и по административно-наказателен ред с наказателни постановления на длъжностните лица от дирекция “Вероизповедания”. При това никъде в закона не се казва, че за едно и също нарушение не могат да се наложат две наказания – едно от съда и второ от дирекцията.
Дискриминация спрямо религиозните малцинства
Религиозните малцинства в България винаги са били обект на дискриминация, която често е била установена със закон. Новият Закон за вероизповеданията също дискриминира неправославните вероизповедания като установява за тях режим на регистрация, който е различен от този на православната църква. Докато последната се признава за юридическо лице по силата на закона, малцинствените вероизповедания трябва да се регистрират в съда.
Но още по-сериозен от законовата дискриминация след 1989 г. стана проблемът с дискриминацията на практика, която се извършваше в нарушение на закона от държавни служители и от частни лица при бездействието на държавата. От началото на 1993 г. в България започна кампания срещу “сектите”, която бе активно подклаждана от държавата. Под това понятие бяха обединени всякакви религиозни общности, чийто единствен отличителен белег бе желанието да се утвърдят в българското общество чрез едно по-активно пропагандиране на своята вяра. Някои средства за масово осведомяване станаха “пощенски кутии” на Дирекцията по вероизповеданията при Министерския съвет, която на практика координираше тази кампания. “Сектите” бяха обвинявани в “промиване на мозъци”, скланяне към самоубийство, отвличане на деца от семействата им и дори в търговия с наркотици и безразборен секс. Върху тяхната дейност бе установено наблюдение от Националната служба за сигурност. През февруари 1994 г. парламентът промени Закона за лицата и семейството, по който бяха регистрирани много малцинствени религиозни общности, като въведе нов член 133а, по силата на който юридическите лица с нестопанска цел, които извършват дейност, присъща не вероизповедание или осъществяват религиозна или религиознопросветна дейност трябваше да се регистрират по специален ред след като предварително получат съгласието на Министерския съвет.
Всички регистрирани дотогава сдружения и фондации трябваше да се пререгистрират. В този процес на пререгистрация държавата не даде разрешение за много от тях и те бяха заличени от регистрите на юридическите лица. Чрез комбинация от сплашвания и обещания държавата успя да обезкуражи голямата част от тях да търсят правата си пред местни и международни трибунали. Единствени Свидетелите на Йехова извървяха целия път до Страсбург. През март 1998 г. Европейската комисия по правата на човека утвърди “приятелско споразумение” между сдружението и българското правителство, в резултат от което Свидетелите на Йехова получиха регистрация като вероизповедание.
С отказът от пререгистрация на религиозните сдружения обаче техните проблеми не престанаха. Напротив, те се задълбочиха, тъй като държавата ги постави извън закона и започна още по-настървено да ги преследва. Техни сбирки бяха разтурвани от полицията, намерената там литература – конфискувана, а участниците – заплашвани. Местните власти прекратиха достъпа на тези организации до зали, читалища и други помещения, в които те провеждаха своите сбирки. В няколко случая мисионери бяха жестоко бити от частни лица, а властите оставиха тези насилия неразследвани. Членове на малцинствени религиозни общности бяха уволнени от работа. Тълпи от насъскани срещу “сектите” граждани блокираха строителството на неправославни храмове. В няколко случая родители бяха лишени от родителски права след развод заради принадлежността си към малцинствена религиозна общност. Няколко общински съвета приеха наредби, с които противозаконно ограничиха дейността на религиозни общности на своята територия.
Мюсюлмански общности, които бяха заподозрени във връзки с международни мюсюлмански организации станаха особен обект на преследване. Полицията се намесваше, за да разтури техни сбирки и да конфискува литература дори когато сбирките се провеждаха със санкцията на Главно мюфтийство. В няколко случая властите отказаха да издадат разрешителни за строеж на джамии. Мюсюлмански проповедници, дори когато извършваха своята дейност с разрешение на официално регистрираното мюсюлманско вероизповедание, бяха арестувани и изгонени от страната. През юни 2002 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург постанови решение по делото Ал-Нашиф срещу България, с което намери, че в един от случаите на депортиране на мюсюлмански проповедник страната е нарушила неговото право на неприкосновеност на личния и семеен живот.
* * *
Основните проблеми с гарантирането на свободата на съвестта и религията в България са резултат от трайно установени обществени нагласи и управленски практики. Българското общество има да извърви дълъг път до постигането на устойчивост и хармония в отношенията между държавата и религията в съответствие с нормите на едно демократично общество. В този си път то очевидно ще се наложи да бъде подпомагано от критичните оценки на международни органи. Да се надяваме, че тези оценки ще насърчат развитието на собствено диалогично и инклузивно гражданско общество, което да вижда в различието богатство, а не заплаха.
Правата запазени © 2005 Красимир Кънев и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.
Красимир Кънев е председател на Български хелзинкски комитет, неправителствена правозащитна организация в България. Той преподава социология и права на човека в Пловдивския и в Софийския университет. Специализирал е права на човека и религиозна свобода в Колумбийския университет, Ню Йорк, САЩ. Автор е на много доклади и публикации, посветени на религиозната свобода и дискриминацията срещу религиозни общности в България и в чужбина. През 1998-2000 г. преподава в Централноевропейския университет – Будапеща, където води курс по отношенията между държавата и църквата на Балканите. Участвал е в социологически изследвания на религиозността и отношението към религиозните общности в няколко балкански страни.
