{loadposition user10}
Както може да се подразбира от заглавието, темата за свободата на вярата и евангелската посткомунистическа църква в България ще представлява интерес предимно за един по-тесен кръг от хора, най-вероятно пряко въвлечените в някаква дейност “за” или “против” евангелската църква или свободата на вярата.
За добро или лошо, средностатистическият българин надали би намерил подобна тема от жизенено важно значение. Според мен това е своего рода трагична констатация, но това е разбира се от гледната точка на последовател на Христос, сам принадлежащ към евангелското вероизповедание. Всъщност, това би трябвало да бъде видяно като трагична констатация от всеки здравомислещ човек, идентифициращ се като част от Хънтингтъновата “християнска цивилизация”. Ред обстоятелства обаче са предпоставка за това българският народ като цяло да не прави връзка между евангелската църква и свободата на вярата, или дори само с идеята за свободата на вярата.
Причините за това са няколко. Ще се опитам да се спра на най-важните според мен, и то не като теоретик, а като активен участник в де факто раждането на свободата на вярата през 90-те години и досега.
Ще разгледам евангелската църква от една страна като потребител на свободата на вярата и от друга – като призвана да бъде в челните редици на носещите тази свобода, толкова нужна на всички хора, а не само на една или друга верска общност.
Евангелската църква като потребител на свободата на вярата
Някой някъде беше казал, че преди да станеш освободител, трябва първо ти самият да си свободен. Вярно е за отделни личности, вярно е и за общности от хора, и дори за цели нации.
Това, което маркира годините непосредствено след смяната на режима, беше еуфоричният триумф от благоприятната промяна и нововъзникналата възможност за безпрепятствено проповядване на Христовото учение. Астрономическият растеж на евангелската общност в първите години след падането на режима е доказателство за потисничеството, на което комунистическият режим беше подложил България. Потиснати бяха тези, които вече бяха вярващи и желаеха да споделят вярата си, както и огромен брой българи, които бяха напълно лишени от възможността да чуят посланието и да направят един информиран избор на вярата, която искат да изповядват.
За много българи в началото на 90-те, обръщението към Христос и присъединяването към евангелската църква беше по някакъв, може би дори подсъзнателен начин, самоеманципиращ ход, който се подсилваше от факта, че евангелската църква се явяваше своего рода контра-култура и дисидентство.
За илюстрация ще спомена една от първите сватбени церемонии, които водих като млад пастор през 1992 година. По онова време стотици хора идваха на почти всяка сватбена церемония и почти винаги без изключение Евангелието се проповядваше, и много от гостите излизаха напред да се посветят на Исус Христос. След службата един от приятелите на младоженеца – негов колега и съпругата му, които присъстваха на евангелска служба за пръв път през живота си, ме закараха до вкъщи с колата си. И двамата изглеждаха жизнерадостни 30 годишни. Те споделиха, че за тях било голяма привилегия да могат да поговорят с пастора, който току що беше водил службата. Спряхме пред блока и се заговорихме за различни неща, свързани с вярата в Бог, но и двамата говореха основно за това колко много им е допаднал начина, по който се е провела сватбената церемония. Накрая, като в заключение, мъжът каза: “Това беше най-демократичното нещо, на което съм присъствал някога!”.
Аз се засмях добронамерено, но трябва да призная, че изказването му ме завари неподготвен. Последното нещо, с което аз бих свързал една сватба или дори църквата, би било демокрацията. Голямото “откритие” и мотивация за мен беше по-скоро преживаването на Христос като духовна реалност, отколкото демократичните импликации от вярването или проповядването на Божието слово. Това, което беше впечатлило обаче тези мили хора, беше фактът, че те бяха свидетели на нещо, което се изършваше в името на Бог (авторитет), в атмосфера на радост и свобода, и същевременно – на ред и респект. За повечето хора, произлизащи от опресирани общества, в които някой е злоупотребявал с позицията си на власт, това са несъвместими измерения. На хора, които са били опресирани от деспотичен режим, им е много трудно да възприемат някой, който и да било (Бог или негов преставител), който е в позиция на власт, да бъде олицетворение на свобода, радост, непринуденост и същевременно – на ред и морални граници.
В един смисъл реакцията на този мъж олицетворява и причината, поради което мнозина българи се присъединиха към евангелската църква през 90-те години. Евангелската църква, с непринудения си и достъпен стил на хваление и проповядване, наистина представлява демократичен феномен на фона на монолитните институции, държали в страх милиони хора десетки години.
Според някои изчисления близо 4 милиона българи са участвали в някакъв вид събитие, организирано от евангелски общности в първите 7 години след 1989 г. Последвалият инстинктивен позитивен отклик от страна на стотици хиляди българи и присъединяването им към евангелската църква е още едно доказателство за това, че България преживя едно истинско евангелско съживление по всички “стандарти” на това, което представляват съживленията в исторически план.
За съжаление този инстинктивен избор, направен от стотици хиляди хора, не издържа на последвалите изпитания на времето, и така от първоначалните над 300 000 българи, които бяха станали част от евангелската църква през ранните 90 години, днес тя е представена от около 100 000 вярващи. (Последното официално преборяване от 1999 г. констатира, че около 55 000 са заявили, че са част от евангелската общност, но запознатите по-отблизо с материята са съгласни, че неофициалната цифра е около 100 000.)
Този отлив е отчасти в резултат на държавно одобрената медиина кампания “Анти-секти”, която се разрази през 1993 година (обективен фактор в случая), но отчасти резултат и от липсата на реално узряване на новоприсъединилите се към църквата и на трансформацията им от освободени в освободители (поради ред субективни фактори).
Поради богословската рамка, в която оперира, евангелската църква се приготвя по-скоро за края на света, отколкото за началото на новата българска история. Поглеждайки назад към изминалите години на посткомунистическата епоха, малцина бяха тези, които се замисляха за това какво можем ние да направим за нацията. От друга страна е важно да се отбележи, че теологията на посткомунистическата църква беше формирана основно от постмодерната западна църква, която абдикирала от позицията си на морален коректив и водач на западната християнска цивилизация в годините след сексуалната революция, тогава намираше изява на духовноста си основно в проповядването на Евангелието в региони, маркирани от духвен глад, който остави след себе си комунизма.
Евангелската църква като носител на свободата на вярата
Първо, на евангелската църква е трудно да бъде носител на свобода на вярата, понеже в най-добрия случай е с по-скоро неясен, отколкото с положителен обществен статут.
Индоктринацията, на която беше подложено обществото от страна на медийната система в посткомунистическия период, не позволи на тази иначе исторически установена общност да прескочи летвата на наследените предубеждения и да заеме своето място в категорията “национално богатство”.
Още от първите години на своето просъществуване през 19 век евангелско-протестантската църква е била третирана с мнителност и враждебност от традиционно православния български народ. Фактите за това са много, но в момента няма да се спирам на тях. Дори и най-светлите моменти в историята на българската евангелска общност оттогава насам, както и нейните неоспорими приноси към националната ни култура, остават в сянката на общоприетото отношение на мнителност, запазено за всичко, що е непознато и “чуждо” на националния ни манталитет.
Липсата на официална държавна воля евангелската църква да бъде разпозната и приета като легитимен, значим и пълноправен участник в обществения процес и с национална идентичност, е другият фактор, които е изиграл роля за това културалните резерви на мнозинството българи да останат сравнително постоянна величина и в периода на посткомунистическата ни история.
Както вече отбелязах, преди да стане носител на идеята за свобода на вярата, а впоследствие и да демонстрира такава свобода, евангелската църква трябва мине през вътрешно обновление. Това обновление може да бъде наречено реформа, да не прибягвам до още по-ангажиращото “реформация”.
Като първа стъпка от тази реформа ще трябва да бъде смяната на гарда. Интелигентни хора без болни амбиции и предразсъдъци, недеформирани от комунизма и клановото мислене на комунистическия деноминационализъм, ще трябва да поемат лидерството на евангелската църква, ако нещо добро ще става в нацията.
Второ, диалогът трябва да се постави на принципна, а не на личностна основа. С други думи, евангелската църква ще трябва да оцени всеки, който има способности от Бог да допринесе за нейното развитие и изпълнието на нейната мисия, без значение от кое движение е произлязъл. Това ще е първият тест и белег, който ще покаже дали наистина е сменен гарда или не. Както казва професор Джим Колинс в неговия анализ на най-успешните лидери на корпорации в САЩ през последните 30 години, преди те да решат накъде ще поведат организацията, успешните лидери решават първо “с кого и после накъде” *(1). С други думи евангелската църква трябва да покаже зрялост, способност да мисли принципно, и посвещение към основните си цели, мисия и идеали на каквато и да е цена. Чак тогава тя ще е достоен кандидат за своята национална реабилитация и въвеждането й като реален кандидат за участие във формирането на националната идентичност и бъдеще. Чак тогава евангелската църква може реално да бъде носител на свобода за всички хора.
Втората причина, поради която евангелската църква не може пълноценно да е носител на свобода на вярата към настоящия момент, е абстрактното понятие, което вярата представлява за болшинството българи.
Спроед статистиката 86% от българите определят себе си като православни християни. България обаче не е Гърция, що се отнася до религиозността ни. По-големият брой от тези 86%, определят себе си като православни по “кулурален” белег, а не непременно разглеждайки християнската вяра като тяхна вътрешна морална основа, ценностна система, мироглед или наръчник в живота.
За повечето хора вярата в Бог остава едно абстрактно понятие. Те не свързват например богословието с какъвто и да е практичен аспект на съвременния живот. За повечето хора религиозността или вярата имат трансцедентален и абстрактен характер. Де факто, да се разглежда християнството като морален кодекс, ценностна система, мироглед и стил на живот, би било определено от повечето българи като форма на фанатизъм или крайност.
Причината за това е, че България никога не е преживявала реформация като тази в западна Европа през Средните векове. Реформацията именно разбива булото на мистицизма, на което е залагала католическата църква дотогава. Реформацията, подпомогната от просвещението от същия период, възстановяват вярата в Христос и я свързват с естествените процеси в човешкия живот, принцпи на управление, икономика и социално устройство. Ако въобще има еволюция на историята (а такава няма), то липсващото звено на България е именно Реформацията. Тя е, която ражда протестантската (или иначе казано евангелската) църква. А в основата на Реформацията, а оттам и на протестантизма, е именно преводът на Библията на разбираем за хората език и образоването на всички хора в основните постулати на Христовото учение.
За сравнение, всички знаем, че налагането на християнството у нас е станало отгоре надолу, че е било наложено като резултат от един съзнателен политически избор, а не поради проповядването на Библията и свободния, съзнателен и информиран избор на отделната личност и народа като цяло. До ден днешен повечето българи изчакват да разберат каква форма на вяра е одобрена и позволена от държавата, за да я възприемат, вместо да се информират и всеки сам за себе си да изследва, да чуе аргументите „за” и „против”, и тогава да направи своя избор.
Голямо предизвикателство пред евангелската църква като носител на свободата на вярата ще е да предизвика националното статукво с идеята, че всеки човек трябва да има свободата да избере вярата си и изборът му трябва да бъде приет, и най-малкото толериран, ако не уважаван. Още по-голямото предизвикателство обаче ще е евангелската църква да представи вярата като обективна реалност, а не като традиция, ритуализъм, церемониализъм или суеверие. Тогава, когато хората започнат да се образоват библейски и да свързват вярата в Бог с качеството на живота си днес на земята, това ще е наистина реформация за народа ни. Най-големият белег на една такава реформация ще е именно това, че огромни групи хора ще възприемат вярата в Бог не като абстракция, а като духовен реализъм, който чете Библията по-скоро като наръчник за живота с Бог и ближния, отколкото като архаичен и мистичен религиозен документ.
Всички права запазени – Свобода за всеки(с) 2007
Георги Бакалов е ръкоположен служител, предприемач и филантроп. Пътува като говорител в църкви, Библейски училища, конференции и семинари в страни в Европа, Америка, Азия и Африка. Инициатор е на редица хуманитарни проекти и културни инициативи в България и други страни. Участвал е като гост в радио и телевизионни предавания в САЩ и Канада. Автор на публикации и мотивационни предавания. Неговият най-нов проект е кампанията “Промяна в Беларус”, която той води от името на асоциацията Full Gospel Union, с цел подпомагането на демокрацията в тази страна. В интернет: http://www.gohbn.com/
