{loadposition user10}
Обговаряйки темата за християнския брак, в съзнанието ми веднага изниква един капитален труд от 2006 г. на българския богослов – доц. Дилян Николчев, който впечатлява с мащабността си. Размислите ми по темите на църковния брак, на разлъчването, повторния брак и на семейната църква са несъмнено свързани с неговото изследване.
Вместо въведение
При последното ми пътуване от Берлин за Будапеща през месец май т.г. на летището беше раздаван един многотиражен вестник, чиято първа страница носеше шокиращото заглавие, че всяко трете дете израства без баща си или без майка си. Цитирана беше официална статистическа извадка във ФРГ, която разбира се драматично варира в различните федерални провинции, но е достатъчно представителна, за да озадачи или по-скоро да ужаси, да разтърси вярващите християни, които в централна и западна Европа бавно, но сериозно намаляват за периода на времето през последните десетилетия.
В най-общи линии би могло да се каже, че намаляването на християните означава омаловажаване на християнското семейство, което се отразява на зачестяването на разпада на християнския брак и в крайна сметка води до занемаряването и изоставянето на деца или отглеждането им в някакви странни алтернативни псевдосемейни условия, в които ценностите на съвременното общество биват заменяни с противоестествен, респективно антихристиянски и дори богоборчески начин на живот.
Противоестественото тихо и последователно се предлага, рекламира и проповядва за нормално, за неизбежно и промотира за добро. Резултатът е, че се омаловажава църквата с нейното учение, религиозната свобода се третира единствено като възможност на атеиста да налага и пропагандира своята себеправедност , нарушава се демокрацията като възможност за християните да запазят традиционните светописани евангелски ценности.
Това са най-кратко изразени според нашето виждане цивилизационните дадености по отношение на семейната среда в най-голямата по население държава на Европейския съюз, представляваща около една шеста част от хората на стария континент.
Разбиране за християнския брак
Възможно най-краткото определение, което бихме могли да дадем за брака е, че за църквата бракът представлява съюз, а брачният съюз от своя страна е общение, благословено от Бога. За християнина бракът е нещо честно (Евр. 13:4). Затова човек оставя баща и майка и се привързва към жена си, и двамата биват една плът (Мат. 19:5). Братък сам по себе си е велика тайна. Само Бог знае как и защо допуска и подпомага конкретните мъж и жена да изпълнят брачния завет и да сключат семеен съюз.
Какви са последиците от омаловажаването на християнския брак?
На първо място можем да кажем, че последиците са в няколко и различни посоки. Самото разпадане на брака е явление, което не е нещо ново, не е започнало в нашата съвременност. Разпадът на брака с различен интензитет е съпътствал цялата човешка история до момента.
Съществуват много мислители, които намират, че залезът на Римската империя се дължи на незачитането на брака, на семейните отношения, на изоставянето на подрастващите поколения, т.е. на самото омаловажаване и увреждане на брака.
Разликата между миналото и съвременността в този аспект се състои по-скоро в периодичността и в интензивността, с която вменяването на „нормалност“ относно разпада на брака се превръща в култура, в начин на живот, в норма, в някакъв своеобразен пример за подражание. Респективно, в „ненормално“ се превръща, и за старомоден и дори фанатичен започва да се смята, отговорния пред Бога брачен съюз между мъж и жена, грижещи се един за друг и за поколението им. Това е най-общо визията за последиците, които са ясни още на пръв поглед.
В няколко щрихи ще се опитаме да маркираме конкретни, по-драматични видоизменения в начина на живот на съвременната цивилизация, които допринасят за по-задълбоченото изследване на феномена, че разпадът на брака, в това число и разтрогването на християнския брак бавно, но последователно бива превръщано в нормалитет.
Омаловажаването на брака като такъв води до обезценяването на личността
За да се аргументира това твърдение, налага се да обясним разликата между християнското разбиране за брак и атеистичното (или т.нар. религиозно-неутрално) му третиране. За християните бракът е съюз, благословен от Бога, завет. Т.е. обещание, дадено пред брачния съпруг и пред Бога. Бог е свидетел на това тайнство (православната и католическа традиция), на този съюз на обручаващите се и според евангелските църкви. Когато говорим за завет, ние не говорим за договор, какъвто е бил брака в предхристиянските цивилизации. Със и пред Бога християните имат заветни отношения, а не договорни. С Бога не могат да се сключват договорни спогодби, не може да се води пазарлък. Бог е всемогъщ и е над човека, той е Създателят на човека, той е Съдникът на света и по Негова воля и промисъл се случва всичко. Бог, разбира се, обича човека, Бог е милостив към човека, всеопростителен, защото човекът е негово творение. Контактът на човека с Бога преминава чрез молитвата, а не чрез офертата (при сключване на сделка, договор и т.н.) или чрез нейното приемане, както между впрочем се сключват споразумения и други гешефти според гражданското или търговското право. Затова за християнина бракът не е и не може да бъде договор, не може да бъде брак по търговска сметка, не може да бъде хляб, който произволно да се реже на филии и да се продава.
За сметка на това обаче именно разбирането на религиозно-необременената част от населението на съвременната цивилизация да се разглежда всичко свято, в това число и благословен от Бога съюз, в човешкия живот като търговия, като оферта и промоция, като комерсиалност е в пълно противоречие на учението на църквата. В този смисъл съществуват най-гротескни уговорки между нехристиянски съпрузи в т.нар. брачни договори, като напр. колко деца да бъдат родени, колко пъти на седмица да бъде консумиран брака и т.н. договорености, които за християните не са необходими, поради това, че те се ръководят от Божиите повели, Светото Писание и правилата на Църквата, а не от своя собствен егоизъм и произвол (извън Волята на Бога).
Прочее личността бива обезценена, понеже по начина на мислене, че всяко нещо може да се преговаря и да е обект на сделки, самата тя, личността става предмет, обект на оферти и договорки, излизащи от естествения контекст на заветността на християнския брак и неговото разбиране като свещен съюз, благословен от Бога, като начин на естествен живот за живеене в семейство, което е хетеросексуално, моногамно и обвързващо в преданост. В подобен, противоестествен план се движи развието и на странните идеи за набавяне на собствено поколение, а не сдобиване с деца чрез естествено размножаване, което разбира се също е Божий завет и също не подлежи на отмяна.
Личността се обезценява и по достойнство, защото увреждането на християнския брак потъпква именно онази много важна характеристика на свободната воля на човека. Какво имаме предвид?
В човешкия си живот всяка личност подбира различни хора за близки и приятели, както и съпруга, респективно съпруг. Намирането на близки и приятели, изборът на брачен партньор като най-близко човешко същество е личен избор и достойнство и е абсолютен избор на свободната човешка воля, за разлика например на факта, че човек нито избира родителите си, нито избира децата си. Последните два избора са от Бога за самия човек. Бог промисля при кои родители да се родим и каква челяд да ни бъде дарена и поверена за отглеждане и възпитание. Именно в тази връзка би следвало да се знае, че Бог е непогрешим, когато ни е поверил на родителите ни и ни е дарил децата ни, затова в библейския смисъл на думата първите напускаме, а вторите ни напускат, за да направят своя избор, т.е. своя отговорен избор пред Бога да сключат брачен съюз, благословен от Бога.
Безотговорността и възпитанието в безгрижие и безотговорност също е последица от разпада на християнския брак
Отговорността е най-простичко казано възможността да се даде отговор за действия или бездействия. Отговорността е задължение да отговаряш пред Бога за греховете си, за неспазване на богоустановения ред. Както вече споменахме, християнският брак е завет, който не може да бъде произволно изменян, променян и прекратяван от човеците без участието на Бога.
Т.е. изолирането на Бога от християнския брак само по себе води до разпада, до увреждането и омаловажаването на брака. Това е така, понеже именно уповаването на Бога, следването на неговия завет крепи и запазва семейството. Огромната пречка за устойчивостта на християнския брак в нашето съвремие е в най-голяма степен изключителната човешка безотговорност, ерго оставане без отговор пред Бога, самоизолиране от Бога и един вид тиха пожелателност да не се дава отговор на Бога за своите грешки. Липсата на отговорност като липса на любов, на загриженост към ближния. В крайна сметка разпадането на християнския брак като стабилен съюз между мъж и жена пред Бога и благословен от Него на основание на Негов завет представлява също опит за измъкване от Завета, опит и стремеж за избягване от отговорност, т.е. безотговорност.
Като кратък екскурс, необходимо е да споменем също, че странична на разпада на брака цивилизационна последица, налагаща се сериозно в съвременните общества, представлява и безсъвестното неспазване на правила на морала от всякакъв характер. Това е косвена последица, разбира се, най-лесно достигаща до подрастващите чрез тяхната опитност за приемането на разпада на брака, живот без авторитета на родителите и т.н. аморалности за нормалност. Всъщност, казано по малко по-различен начин, евангелското наставление – думата ви да бъде “да, да” и “не, не” (Мат. 5:37) е и оновно задължение да изпълняваме точно завета и да поемаме като християни отговорността в думите, действията и делата. А неговото неспазване е онзи критичен момент, който автоматично довежда до разпад на всякаква общност, на всякакво общество, на всякаква отговорност, включително и на семейната домашна църква, разбира се и по отношение на Завета с Бога.
Цивилизационна последица от разпадането на християнския брак представлява разпадът на общността, на обществото, на държавата и отпочване създаването на странни паралелни общества, в които в чести случаи обществената сигурност бива замествана с егоцентричен, абсолютистичен или тоталитарен произвол , като излизане извън Волята на Бога и изключването на Бога като благославящ взаимоотношенията между човеците.
Цивилизационна последица от разпадането на християнския брак представлява и самотността на хората, тяхното самозатваряне, тяхната изолация от обществото. Липсата на грижата за съпруга, липсата на грижата за децата само по себе си затруднява и комуникацията в бъдещето. Често наблюдаван феномен представлява изоставянето на невръстни деца от родители, но също и пълна незаинтересованост относно родители, които често завършват земния си път, лишени от грижата на децата им, в условия на самота, изолация и самозатвореност.
Бихме могли да продължим с много други и различни конкретни примери, но за да се поберем в рамките на предоставането пространство, ще заключим с една друга особено важна последица от разпада и омаловажаването на християнския брак, именно незачитането на религиозната свобода и изкривяването на демократичното общество. Едва ли е необходимо задълбоченото проучване, че бракът за държавата е от особено значение, в противен случай самата тя не би посочила в основния си закон, че семейството е под особена закрила и т.н.
Християнският брак се различава от гражданския поради причини, които вече споменахме. За да съществува обаче християнският брак, необходима е религиозна свобода, която да може да бъде реализирана на практика, която да дава основания на християнското семейство да бъде отбранявано от ширещото се богоборство. В този ред на мисли оставяме на читателя сам да помисли по посока на значението на християнското семейство за запазването на религиозната свобода като част от християнската култура и гражданската отговорност.
В заключение само ще обобщим, че последиците от увреждането на устоите на християнския брак са изключително сериозни и водят до радикално изменение на начина на живот, на културата на обществото, което със своята съвременна комуникационна инфраструктура в рамките на няколко поколения би могло да преживее сериозни цивилизационни изменения до съвършен разпад на самата сегашна цивилизация.
Всички права запазени © 2014. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
editor@center-religiousfreedom.com
Христо П. Беров е български и германски юрист, сътрудник на Института за църковно право при Юридическия факултет на Потсдамския университет, член на Виенското академично дружество за правото на Източните църкви. Научните му интереси са в областта на теорията на правото, правото на религиозните общности, взаимодействието между държавното право и правните системи на вероизповеданията. От 2011 г. епархийски съветник при Западно и Средноевропейската епархия на БПЦ-БП. Съставител на сборника нормативни актове: Право и вероизповедания. Нормативна уредба на религията и религиозните общности в България (Сиела 2009).
