{loadposition user10}
Много трудни въпроси бяха повдигнати от публикацията на карикатури осмиващи пророка Мохамед от датски вестник – както и от реакциите с насилие срещу нея. Но за всички, които се тревожат за това как изострянето по повод това противоречие ще се отрази на свободното слово, изпъква един въпрос:
Включва ли свободата на изразяване правото да обиждаме дълбоки и съкровени религиозни убеждения?
Този въпрос, разбира се, е предмет на дългогодишен дебат в Европа и в Съединените Щати между тези, които защитават неограничената свобода на словото с цяло и тези, които оказват натиск за забраната на “словото на омразата”, което обижда расова, етническа или религиозната чувствителност. Когато се зададе криза – особено такава, която възбужда насилие – аргументът на свободната слово започва да губи силата си.
Да погледнем изказване на Ватикана от преди седмица (статията е писана през февруари 2006 г.), което се възмущава от насилническите реакции срещу карикатурите, но продължава с декларация, че “свободата на мисълта и изразяването … не могат да предполагат право да се обиждат религиозните чувства на вярващи”, независимо от коя религия са те. Според Католическата информационна служба, Ватиканът вярва, че там, където свободното слово прекрачва границата и става обидно за религията, държавната власт “може и трябва” да се намеси.
Не само Ватиканът мисли така. Въпреки, че европейските правителства до този момент бяха внимателни да съвместяват критични изказвания срещу карикатурите с благородни прогласявания в подкрепа на свободата на изразяване, тяхното минало по отношение на опазването на тези свободи е определено нееднозначно. Дълго преди противоречието с карикатурите, общоприето в голяма част от Европа бе позоваване на законите срещу “словото на омразата”, за да бъдат наказателно преследвани “обидните” изказвания.
Дания, критична точка на карикатурния конфликт, има закон за богохулството, според който може да бъде наложена глоба и до четири месеца затвор за унижаване на “призната религиозна общност”. Пишейки за Salon.com (популярно интернет издание за култура и политика на английски език – б. ред.), Жит Клаусен (Jytte Klausen) описва случая с Моен Гилструп (Mogens Glistrup), “анти-данъчен демонстрант, превърнал се в ксенофоб”, който бил “осъден на затвор от 20 дни миналата година за расистки изказвания. Той сравнил турците със зайци”.
Все още не е ясно дали карикатурите на Мохамед ще бъдат преследвани наказателно като “расистка реч” в Дания, но различни други устни и писмени нападки срещу мюсюлмани предизвикаха правни действия в редица европейски страни. Според Christian Science Monitor, британски прокурори подготвят дело срещу лидери на дясната британска Национална партия основано на речи, в които един от тях нарекъл исляма “нечестива” вяра. В Италия пък, авторката Ориана Фалачи се изправя пред съдебен процес по-късно тази година по обвинения, че е оклеветила мюсюлманите в книгата си Силата на разума.
В Съединените щати, благодарение на Първата поправка, държавата не може да ограничава словото ако то е светотатствено, богохулно или просто обидно. Но това не пречи на мнозина да се опитват да го правят. Отляво настояват за “кодекс на словото” в колежите и университетите като забраняват изказвания, които биха могли да обидят дадени расови, етнически или религиозни групи. Отдясно имаме усилия да се отнеме държавната субсидия от музеи, които излагат творби, които религиозни групи намират за унизително.
Цензурата на речта, обидна за религията, явно, е популярна идея в “земята на свободните” (нарицателна фраза за Америка – б. ред.). В проучване на общественото мнение, направено от Център за Първата поправка през 2004, почти половината от американците не смятат, че “трябва да бъде позволено да се казват неща публично, които биха били обидни за религиозните групи”.
Но преди традиционно вярващите в Европа или САЩ да се вдъхновят прекалено от идеята за забрана на богохулството, те би трябвало да имат предвид, че държавната цензура на речта, която не им харесва най-вероятно ще означава и цензура на реч, която те одобряват. Един шведски пастор наскоро беше подведен под съдебна отговорност за проповед срещу хомосексуализма. Въпреки, че беше оправдан, неговото дело няма да бъде последното в Щвеция или пък в друга от страните, в които на държавата е дадена власт да определя “омразата” в “словото на омразата”.
С цялото ми уважение към Ватикана, свободата на религията не означава свобода от обида. Напротив, пълната религиозна свобода е възможна само в общество решено да следва свободата на изразяване. През историята, много от това, което е било казано и написано в името на една религия обижда хора от други вероизповедания – или такива без вяра. Ако обидата на “религиозните чувства на вярващите” стане стандарт, тогава не бихме могли да публикуваме писанията на Мартин Лутер, Волтер или безброй други автори, чиито творби заемат позиция по религиозни въпроси. Истината за едни е богохулство за други.
Правото да обиждаш е всъщност сърцевината на религиозната свобода в Америка. В определящият казус за свободното упражняване на вяра в Съединените щати, Cantwell v. Connecticut (1940), ставаше въпрос за правото на една вяра да обижда друга. Джеси Кантуел (Jesse Cantwell), Свидетел на Йехова, беше обвинен в престъпление защото бе просвирил фонографски запис на улицата, който обидил двама мъже-католици (в записа се съдържали някои много неприятни твърдения за Римо-католическата църква).
Върховният съд на САЩ отмени осъдителната присъда на Кантуел, отсъждайки, че религиозната свобода и свободното слово защитават правото да обиждаш. Пишейки от името на съда, Съдия Оуен Дж. Робъртс (Owen J. Roberts) постави въпроса по следния начин:
“В сферата на религиозната вяра, и в тази на политическата вяра, възникват остри различия. И в двете области убежденията на един човек може да изглеждат като най-груба заблуда на неговия ближен. За да убеди другите в своята гледна точка, убеждаващият, както знаем от опит, понякога прибягва до преувеличения, до очерняне … . Но хората в този народ са предрешили, с оглед на историята, че въпреки вероятността за прекаляване и злоупотреби, тези свободи са, в дългосрочен план, крайно необходими за осветеното мнение и правилното поведение от страна на гражданите на една демокрация.”
Съдия Робъртс видя нещата правилно. Винаги е процесът е разхвърлян и често болезнен, но само общество, което защитава правото на всички гласове да бъдат чути – независимо колко обидни или непопулярни – може да нарече себе си свободен народ.
Авторските права принадлежат на автора и на Център за Първата поправка
(First Amendment Center www.firstamendmentcenter.org).
Чарлз С. Хейнз е старши учен при Център за Първата поправка, Арлингтън, Вирджиния, САЩ.
