{loadposition user11}
В този коментар адресирам един кратък цитат в една от статиите на Брой 12. Взимам този цитат като отправна гледна точка за размишления върху нелекия въпрос, който е част от живота на посткомунистическата евангелска църква – този за сътрудничеството между тайните служби и членове на евангелската църква. Момчил Петров цитира текст от Павел Игнатов, в който последния дава обяснение за това защо се е налагало сътрудничество на евангелски водачи с комунистическите тайни служби. Полемиката ми не е с автора на статията, а по-скоро с автора на цитата и философията, която той защитава. Игнатов е една меко казано противоречива фигура в Българска Божия църква и евангелските среди.
Игнатов е бил дългогодишен лидер на тази деноминация и репутацията му бе поставена под въпрос едва след като през 2001 Стефан Банков – български евангелист, живял дълго време в Америка – публикува своето досие от Държавна сигурност. В тази книга – „Досието от двете страни на желязната завеса” – личността на Игнатов и други евангелски лидери изниква като фигура, която е играла двойна игра години наред. От своя страна Игнатов публикува два свои текста в последните години. В един от тях, с име „Безкръвното гонение на църквата” противоречивият автор засяга условията, в които се е налагало да оперират водачите на евангелското движение. Най-интересното в това развитие е, че книгите на Игнатов можете да купите в известни християнски книжарници. Книгата на Банков обаче (известна между другото в разговорния език именно като „Книгата на Банков”), която представлява копия от оригиналните документи съпроводени с коментар на автора, е считана за прекалено противоречива, за да бъде разпространявана от тези книжарници.
Огорчението като забранена емоция
Стремежът към мир, основан на затваряне на очите пред истината, очевидно е стандарт на пост-комунизма. Това е видимо от упорството, с което българският избирател държи в политическия живот комунистическата партия и нейни функционери, в условията на пост-комунистически политически плурализъм. Но за съжаление евангелската църква като че ли отразява ситуацията в политическия живот. Една от критиките, които съм чувал срещу книгата на Банков е че е писана от „огорчен автор”, нещо което г-н Петров споменава в статията си, без да споменава името на Банков. Идеята е, че огорчението опорочава представените факти. Но, оказва се, документираните обстоятелства са много по-стъписващи от каквото и да било емоционална небалансираност на автора.
Често съм си мислел защо е толкова осъдително да си огорчен в евангелските среди? Защо маската на ухиления стоицизъм е по-важна от истинното споделяне на разочарованието и причиненото страдание? Един възможен отговор е, че болката от истината е по-нежелана от замазаната стоически поза на избягването й; втори, че стандарт за църквата е възприетият от комунизма празен и пропаганден идеализъм, а не изправянето пред истината. Трети отговор ни напомня за византийското двуличие, практикувано хилядолетия като част от културата на оцеляване, възприета в умовете и сърцата на българите.
Липсата на огорчение у Банков, който видно от документите, които публикува, е бил обект на комунистическо очерняне на името, шпиониране и двуличие от страна на братя -евангелисти, би била доста ненормално явление. Напълно естествено е човешката душа, особено тази на християнина, да е чувствителна към проявите на морална недостатъчност. Огорчението е една форма на израз на подобна чувствителност. То може би не е най-добрият съветник за балансиран изказ. Но очакването явната клевета, несправедливост и предателство да произведат изблик на одобрение и възхищение също не е нормално. То е, едва ли не, изискване да си затвориш очите пред истината и да си представиш, че си на много хубаво място, например на слънчев, пясъчен плаж на остров в Тихия океан, докато зъзнеш във влажен, тъмен и тесен изкоп.
Всъщност, нормално и християнско е назоваването на нещата с истинските им имена. Едва когато истината е назована такава, каквато е, изниква и нуждата от прошка за тези, които са извършителите на греха и неправдата. Това беше методът на Христос, и последователите му, макар и бавно, постепенно го усвояваха. Този процес не се е случил в българската евангелска посткомунистическа църква с тази отчетливост – да наречем черното „черно” и бялото „бяло” и след това с простителност, мъдрост и разбиране да сортираме кой какво точно носи като отговорност и как е редно да постъпи. И моля, да отбележим, че изпитаната формула за обезличаване на личната отговорност „всички сме грешни”, позната в политическите коментари като „всички са маскари”, е неприложима в този случай. Прикриването на личната отговорност зад партия, държава и институция може да е типично за нацистите и комунистите, но не може да е модел на християнската църква. Именно тази всеобхватност на греха и слабостта на човешката природа да живее в правда е причината за живот в общност – църквата – където свободата ни е обвързана с отговорност един пред друг за убежденията и последващите ги дела.
Момчил Петров точно отбелязва, че липсва честен диалог за това какво всъщност се е случвало в протестантската общност през годините на тоталитарната власт. Всъщност такъв диалог бе невъзможен. Културата на страх, конспиративност и двойно изразяване и отсъствие на лична свобода и живот по-скоро в идеи, отколкото в реалността, типични за комунистическото общество, бяха подействали и на църквата. Тези частични разкрития, за които става дума в книгата на Банков, предизвикаха морална криза и разделяне на мненията у множество вярващи. Те не можеха да си представят, че силният лидер, на когото са свикнали да се подчиняват през годините, и да го имат за свой образец що лидерство значи, е имал и друга страна. И тази друга страна е израз на човешка слабост.
Евангелските деноминационни кръгове, оказва се, някак си наивно заимстват представата си за църковно водачество не от Библията, а от идеалистичния комунистически и партиен вождизъм – тази на ролята на непогрешимият водач, твърдочело вперил поглед в бъдещето. И тази представа изиграва лоша шега на хората, предали се безкритично на внушавания от атеистите модел за църква. Логиката на този модел е последователна: силен водач, централно ръководство, регистрация на църквата пред държавната администрация за получаване на „законов статут”. Така чрез възползване от модела на единоначалието (ако контролираш водача, контролираш и последователите), източникът на духовен авторитет става държавната регистрация, а не личността на Христос, чрез личната и споделена в общността вяра.
Преход към поклонение пред държавната институция
Защо бе толкова трудно да бъде проведен честен диалог по това какво точно се случвало между пасторите в евангелските църкви и комунистическите тайни служби? Чарлс Грант Робертсън, пишейки в навечерието на Втората световна война, отбелязва, че тоталитарната държава изисква поклонение: държава и общество, две много различни понятия, при тоталитаризма са изравнени по значение. Една от грешките на вербуваните църковни фигури е че в даден момент са счели, че лоялността към истината е по-маловажна от лоялността към дефинираната от държавата църква. С приемането на пропагандирания от държавата модел за църковност и църковна организация, и самата църква преминава през един процес на „одържавяване”, тоест на нагаждане на своята доктрина, практика и убеждение към вече наложените в обществото по тоталитарен образец. Но това не е одържавяването на император Константин (4ти век), който решил да направи християнството държавна религия, и от чиято идея хилядолетия се е вдъхновявала православната идеология на сливане на църква и държава. То е друг вид одържавяване – превръщане на държавните изисквания в норма за тази църква, която по принцип не търси единение с държавата.
Тук нямам предвид легитимното изискване на властите за спазване на законите, а за превръщането на държавната власт в духовна власт за вярващите. Когато държавната власт стане и духовна власт църковният живот вече се ангажира не толкова с растеж във вярата и нейното практикуване и разпространение, а с обслужване на тоталитарните бюрократични изисквания. Новите правила дават нова посока на църковния живот. Законодателство по религиозните въпроси става новата Библия на църквата. Удовлетворението на непрестанните изисквания за документация и информация на властите се превръща в мероприятие, което отнема сили, време, средства и нерви на вярващия човек. Няма време за проповед, поучение, съветване, общуване, молитва за болните, вдовиците и сираците. Трябва да се регистрира централното изповедание, а после и нецентралното. Трябва да се докладва в какво вярва изповеданието и да отговаря пред държавата, ако някой от събранието не вярва точно както е докладвано пред държавния орган и т.н. Читателят можем сам да доразвие сценариите с примери от реалността. Вярата на християнина вече съществува не за да го извиси до възстановени и изрядни взаимоотношения с Бога, а за да създава работа на държавния бюрократ. И когато вярващият е успял да удовлетвори вечно променящите се изисквания за „узаконяване” и „регистриране” на църквата, гроги, останал без сили за духовна работа, самата работа по държавните бюрократични изисквания вече става синоним на духовна работа. А не е.
Така, когато дефиницията на „църква” идва от властите, а не от вярващите, налице е тоталитарно моделиране на църковна дейност. В този модел не е задължително държавата да преследва църквата. Достатъчно е светската власт да съумее да изманипулира църквата да я възприеме като източник на духовна власт и позволение за вярата. Така регистрацията на духовното братство пред държавата става символ-верую. Този модел е разпространен буквално във всички нации, в които властта е тиранична и цели контрол над свободата на съвестта и вероизповеданието—от Беларус до Азербайджан, Киргизстан и Китай. Същият е изграден върху разбирането, че църквата е институция и йерархия, а не общност. Институцията може да бъде контролирана чрез този, който е най-отгоре. В общността, където има лидерство но то не определя кой колко е ценен като кадър, е много по-трудно да бъде наложен запор над свободата на вярата и съвестта.
(Но забележете, че това е и модел за налагане на тирания и над обществото. Ако сте преживели поне един ден от бюрократично безумие на препращане от институция в институция по какъвто и да е повод – здраве, осигуровки, данъци, автомобилна регистрация – вие много добре знаете за какво иде реч. В края на деня вие сте съсипани, уморени и реално не сте свършили нищо градивно. Единственото, което сте постигнали с цената на емоционално изтощение, интелектуално объркване и физическа умора, е да удовлетворите изискванията на бюрократичната система. Този тип отсъствие на свобода е вече въпрос, който надскача само проблемите на свободата на религията и съвестта. Но в една или друга степен тази тирания е породена именно от липсата на точно такава свобода на вярата.)
Баланс между разбиране и истинност
Не бива с лека ръка да отхвърляме това, което църковните служители, привлечени към двойна лоялност, са преживели – заплахи, лъжи, манипулация, изкусителни предложения. Методите на комунистите да пречупват волята на човека и да манипулират съзнанието са сред най-успешните в човешката история. Но не бива да забравяме и че Христос съветва своите последователи, че нездравият страх от тези, които могат да убият само тялото, но не могат да докоснат душата, трябва да бъде заменен със здравословния страх от „Този, който може да хвърли и душата, и тялото в пъкъла”. Тоест, намирането на временната награда за уреждане на безболезнен живот и статут на земята има своите последици във вечността. Така вярата на хората в лидерски позиции е подложена на изпитание.
Обясненията на Игнатов защо евангелските лидери е трябвало да дават половинчата информация на властите също не са много убедителни. За да се запазят дадени важни църковни водачи и интереси на църквата, пише той. Може да звучи адекватно за тайна разузнавателна групировка, която иска да си запази водачите, но библейският модел трудно се съвместява с тази логика.
Представете си как Христос, който в голяма част от публичното си служение се намира в разрастващ се, но мирен конфликт с религиозната и светска власт, се съгласява да подпише протокол за сътрудничество с фарисейската секта. Но в същото време си казва, че това е за доброто на апостолите, за да не бъдат те подложени на преследвания, тъй като те са важни хора за църквата. По същата изкривена логика апостол Петър си позволи да даде дяволски съвет на Исус – Господи, ти никак няма да умираш, това не е добре за морала на екипа ни. Логичен и мъдър съвет с оглед светските цели, които апостолът си представяше, че Христос иска да изпълни. Глупав съвет, при условие, че мисията на Христос бе свързана с неговата изкупителна смърт на кръста.
Когато апостол Павел беше преследван от светската власт, подстрекавана от религиозните фанатици и врагове на проповедите му, той не подписа договор за сътрудничество, за да се предпази като значим лидер на църквата. Поради непреклонността си да запази евангелието в неговия чист вид, той обикновено избираше да понесе несгоди и страдания. Когато бяха преследвани от властите заради евангелието и Христос и апостолите участваха в дебат или избягваха конфронтация като се укриваха. Но в Новия завет – стандарт за християнска вяра и поведение – няма документирано договаряне за сътрудничество между властите и църковните водачи. Така че логиката на Игнатовото обяснение, колкото и смислена да изглежда, не издържа теста на доста по-различната богословска логика на новозаветно лидерство по Христов образец.
Тези оправдания ми напомнят и за думите на православния руски патриарх Сергий. По време на големите гонения срещу православната църква през 30те години на миналия век той казва пред западни журналисти, че в СССР няма преследване на религиозна основа. В момента, в който изрича тези думи, най-вероятно бива застрелян поредният от хилядите свещеници и църковни служители, жертва на болшевишкия терор. По-късно привърженици на Сергий твърдят, че се наложило той да посрещне „мъченичеството” на лъжата, за да запази интересите на църквата. Какви интереси на църквата точно са били запазени при положение, че истината не е сред тях? Подобни увъртания и византийщина са крайно неприемливи за хората на вярата, които държат на истината.
Няма нищо по-разрушително от нарушеното доверие, а без истина доверието няма на какво да стъпи. Там, където няма доверие, няма взаимоотношение, а вражда, в най-добрия случай – напрегната търпимост. Дори ролята на Игнатов като сътрудник да не е била от кой знае какво значение за спъване на дейността на евангелската църква, културата на премълчаване и омаловажаване на истината е нанесла своите поражения върху църквата. Как да знаем кой е агент и кой не е агент? Или кой е добър агент, а кой злонамерен? Каква е разликата между двойния агент, израснал като вярващ и после вербуван от комунистите да докладва за дейността на църквата, и двойния агент, завършил школата в Симеоново, трениран в служба на партия и държава, и внедрен за „пастор” на дадена църква? Другият въпрос, който остава неотговорен, е кой решава кое е вредно и кое полезно за църквата, за да може да бъде захранена Държавна сигурност с незначителната информация, от която има нужда? Може ли сътрудникът на ДС да реши адекватно коя информация е полезна и коя вредна за църквата? Може би, ако сподели дилемата си с църквата. Но тогова той или тя няма да е вече таен агент и ще получи неодобрението на тези, които го вербуват.
Твърдението, че в името на доброто на вярата сътрудничеството с враговете на вярата е оправдано, е трудно за възприемане. Нима Юда не считаше, че върши нещо добро, като предава Христос на враговете му? Но добро ли беше неговото предателство наистина? От една страна – да, защото се изпълниха писанията и Христос бе предаден на разпятие, чрез извършеното от Юда. Това всъщност беше в Божествения изкупителен план. От друга страна – какво се ползва Юда и неговата душа от това, че точно като предател той участва в изпълнението на спасението на човечеството? Коментарът на Исус Христос е, че за него би било по-добре да не се беше раждал.
Българската реалност е обвързана с много лъжи, полуистини и несправедливост, които тормозят хората. Някои го разбират, други просто инстинктивно се предават на отчаяние, затваряне или бягство. Оптимистичният завършек на този кратък, и донякъде мрачен, анализ е, че узряването за истинен и честен диалог е част от прехода на посткомунизма. В този диалог има място за съд, но и за прошка. Следва обаче ясно да заявим, че няма истинска прошка без истинска и сърдечна изповед на греха на хората въвлечени в двойна игра срещу църквата. Себеоправданието, като заместителство на изповедта, осъжда грешника на самотно и трагично съществуване. Евангелската християнска общност е призвана да бъде сподвижник на процеса на установяване достойнството и свободата на човешката личност, който има божествен произход. Тази роля на църквата е невъзможна без приемане на истината като стандарт във вяра и поведение. Дори цената за това да е личният и общностният дискомфорт на честното вглеждане в себе си.
Всички права запазени – Свобода за всеки (с) 2007.
Писма и коментари на тази и други статии в броя изпращайте на имейл адрес:
editor@center-religiousfreedom.com
Възможно е да публикуваме писмата ви или част от тях, или да изискваме преработване на материала ви за привеждането му в съответствие с нашите изисквания.
