{loadposition user10}
Ако се опитате да убедите някого, че това, в което вярва, и животът, който живее, е нещо нередно и неправилно, изправяте се пред почти сигурна конфронтация с този човек. Вие застрашавате вътрешните му устои за смисъла на неговото съществуване. Това е така, защото вярата, и особено религиозната, трансцедентна вяра, дефинира дълбоко в човешката душа смисъла на човешкия живот, посоката на неговото съществуване. Тази дълбока същност не може да съществува без да получи израз в живота на хората чрез слово и действие. Свободата да вярваш и свободата да изразяваш вярата си са двете измерения на една и съща категория – човешката свобода да търси смисъл, реализирана в политически и социален план.
Нужни са ни няколко кратки терминологични разграничения преди да продължим с връзката между свобода на религията и свободата на словото.
Терминологични уточнения
Религията и “свободата на религията” са две различни понятия. Религията е вярата на човека в Бог. Тя е свързана с вътрешно убеждение и надежда за съществуването и реалността на Висша Личност, която има отношение към човека, неговия живот, неговото общество. Поради това, вярата е нещо лично, неотменимо, но и нещо важно, с обществена значимост.
Свободата на религията е друг вид категория – това е политическата и обществена възможност вярата на човека да бъде реализирана в обществото. Ако аз вярвам, че Исус Христос е Божият Син, за мен е важно да мога да говоря за това публично, да пиша книги и да ги разпространявам и да печеля последователи на тези мои убеждения. Важна част от тази моя свобода е и оборването на идеологии и религиозни доктрини, които не съвпадат с моите убеждения. Едва ли има вярващ, който би искал да се лиши от тези привилегии, независимо коя религия изповядва.
Обществото и управлението му – властите, чрез тяхното отношение към израза на моята вяра, са тези, които определят степента на религиозна свобода, която имам. Дали тази свобода ще е голяма или малка, това може да се отрази на решението ми дали да вярвам или не. Ако обаче аз реша да вярвам усърдно, тази свобода, която ми осигуряват държавата и обществото, или ограниченията, които ми налагат, не може да ме възпре в начинанията ми, диктувани от моята съвест.
Религиозните убеждения – тяхното споделяне, формиране и защитаването им в спор с опоненти – се реализират най-ефективно чрез словото. Разбира се, делата на човека са не по-малко важни, те говорят за дълбоките му сърдечни убеждения. Но свободата на словото гарантира интегрирането на вътрешни убеждения и начин на живот. Ако на някого бъде забранено на проповядва вярата си, колко по-малко шансове има той да върши това, което би искал да проповядва, но не може? Като оставим настрана типичния човешки порок “лицемерие”, хората като цяло желаят да могат да изразяват с думи и да вършат на дело своята вяра. В този смисъл, думите, словото имат стойността на дела, на изразяване и практикуване на вярата.
Свободата на словото е предназначена да осигури на хората да опознаят и практикуват вярата като трансцедентно обяснение на света, живота и техния смисъл. Поради фундаменталните въпроси, с които вярата се занимава, свободата на вяра включва и възможността да се печелят нови привърженици. Неоснователно е очакването, че някой може да вярва в Бога, но няма да желае да сподели това откровение и неговото фундаменталното значение за човешкото съществуване с другите.
Предвид тези изражения на религиозната вяра става ясно, че религиозната свобода може да бъде ограничена, но религията – не. Поради вътрешния и абсолютен характер на вярата тя е неотменима част от душата на човека, от неговата невидима за простото око същност, която съставлява неговата истинска личност. Политическата обстановка и държавата могат да наложат мнението на мнозинството в обществото за това има ли Бог или не, може ли да се проповядва за Него или не. Но тази външна политическа конюнктура не е в състояние да промени факта на вътрешното убеждение, на духовния живот на вярващия човек. Тя не може да промени и вярата, която оказва въздействие върху външните обстоятелства, в които се намира вярващият човек.
Пример за силата на религиозното убеждение, което не може да бъде ограничено от наличието или липсата на политическа свобода на религията, са християните, които дават живота си заради Христовото име. Историята е записала множество мъченици за вярата. Дори и днес, в редица страни християнството е забранена религия и мнозина страдат в лишения, затвор и дори смърт, заради християнската вяра (вж. www.persecution.com). Писанията също описват твърдостта на първоапостолите пред опита да им бъде отнето правото на слово, с което да свидетелстват за своята вяра:
Тогава отиде началникът със служителите и ги доведе (апостолите – б.м.), обаче, без насилие, защото се бояха от людете, да не би да ги замерват с камъни. И като ги доведоха, поставиха ги пред синедриона; и първосвещеникът ги попита, казвайки: Строго ви запретихме да не поучавате в това име; но ето напълнили сте Ерусалим с учението си, и възнамерявате да докарате върху нас кръвта на тоя човек (Исус – б.м.). А Петър и апостолите в отговор рекоха: Подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците. Бог на бащите ни възкреси Исуса, Когото вие убихте като Го повесихте на дърво. Него Бог възвиси до десницата Си за Началник и Спасител, да даде покаяние на Израиля и прощение на греховете. И ние сме свидетели [Нему] за тия неща, както е и Светият Дух, когото Бог даде на ония, които Му се покоряват. (Нов Завет, Деяния на апостолите 5:26-32)
Неминуемо, за външния наблюдател проявата на такава воля не може да остане просто факт, който да не се нуждае от обяснение. Друг е въпросът, че обяснението или отрича духовната намеса на Бог в живота на мъченика или молещия се, или я признава. Независимо от това в коя посока ще е обяснението на външния наблюдател, независимо от това дали той е добронамерен или злонамерен, и независимо от стремежа към ограничение на духовното състояние на вярващия, фактът на убеждението, тоест вярата в Бога и неговото действие, има отпечатъкът на жива реалност в живота на вярващия. Външната опозиция може да затвърди вярата или да я съсипе. Но това въздействие до голяма степен е подчинено на съвестта и решението на вярващия – да се поддаде ли на натиска или да устои. Такава е силата на религиозната вяра. От новозаветния цитат ни е ясно, че вярата и словото не могат да бъдат отделени. Така вяра, която е свободна, се нуждае и от свободата да бъде изказана и изразена.
Рамките на свободата на словото се определят от обществената нагласа
Важно е да разграничим словото – изразяването и разпространяването на информация въобще – от словото, което има стойност за обществото и за индивида. Гражданската свобода на словото подлежи и на санкции, които не са записани в закона, но са в съвестта на човека. Неприличните думи и жестове на съвременните бързоговорещи музиканти, свобода на словото ли са или просто изблик на неорганизирана поквареност с претенция за изкуство? Свободата ли защитаваме, ако ограничим псувните в речитативите на хората със свлечени панталони, или осигуряваме протекция на робството, налагано от мръснишкото мислене? Рекламите на алкохол, съчетани с откровено порнографски билбордове, израз на свободата на словото ли са или неограничена разюзданост, подканяща към пиянство и оргии? Хомосексуалните клипове в чакалнята на летището свобода на словото ли са или безпрепятствено налагане на нов “морал”, в който извратеността е стандарт, а опозицията срещу нея –“фанатизъм”?
Фактът, че гореизброените примери на комуникация с обществото са навсякъде и заливат съзнанието на възрастни и невръстни, доказва тезата, че свободата на словото, това какво може и какво не може да се каже, е зависима от обществения манталитет и това, което мнозинството в обществото намира за приемливо. В общество, движено преди всичко от материални домогвания, това, което е недуховно, плътско, земно, може да бъде комуникирано без ограничения. Когато стане дума за духовни неща и ценности, за които няма обществено съзнание и които нямат обществено влияние, оказва се, че те могат да бъдат ограничавани. Не само защото са израз на малцинствена ценност – вярата, но и защото конфронтират удобно възприетия светоглед на мнозинството.
Така Законът за вероизповеданията предвижда ограничения в свободата на словото за религиозни организации, неудобни на правителството (чл. 7, 8). В самия закон свободата на религиозното слово е ограничена мълчаливо, като изрично се изброява какво включва правото на вероизповедание в чл. 6, ал. 1. Точка 7 от тази алинея гласи, че правото на “вероизповедание” включва: “да се проповядва или преподава една религия или вяра в места, подходящи според общностите и институциите за тази цел, както и да се създават и поддържат подходящи според общностите и институциите учебни заведения, при спазване на законовите изисквания;”. По този начин, с мъгливата формулировка, че трябва да има специални места за проповядване на “една” вяра, този специален закон ограничава правото на свободата на религиозно слово, като се изтъква къде и как може да се проповядва. Ако тази разпоредба би била приложена стриктно, може да се окаже недопустимо да се предават проповеди по телевизията или радиото например.
Такова ограничение не се предвижда за екстрасенси, врачки и баячки – те не са ограничени от Закон за екстрасенсите или Закон за врачките и баячките. Същите свободно пълнят главите на хората с дати и знамения от няколко национални телевизии всяка вечер. Окултното слово в България може да бъде свободно разпространявано. Също и хомосексуалната пропаганда – например на летище София, на голям плазмен екран върви видео клип, на който двама мъже се целуват и се държат за ръка. Не е нужен специален закон, който да посочва специално място. Словото, което попада в категорията “религиозно” обаче подлежи на ограничения. Свободата на словото в езическите общества се дава на изразителите на приетите ценности в това общество. Вярващите и религиозните хора, които са малцинство, и чийто морал и вяра са непопулярни, не могат да разчитат на практична защита на свободата да изразяват идеите си, освен ако не се приготвят за сериозни легални битки. Пример за това е и ситуацията в Швеция.
Религиозното слово е застрашено от хуманизма и “новия морал” на задължителната толерантност
Там, където няма свобода на религията, няма и свобода на словото. Този категоричен извод се налага от фактите, които практиката сочи. Ако религиозните ценности са потъпкани, потъпква се и възможността тези ценности да бъдат изразени от хората, които вярват в тях.
Да вземем пример от Швеция през 2004 г. В тази европейска страна местен пастор, Аке Грийн, който изразил мнението си, основано на Библията, че хомосексуализмът е извратеност, беше подложен на съдебно преследване – едномесечно лишаване от свобода. Защо? Пасторът си бе позволил становище, което е влязло в противоречие с доминиращата антирелигиозна, в случая антихристиянска, обществена доктрина.
Не можем да избягаме от извода, че толерантността, която светският хуманизъм налага, не търпи религиозното слово, щом то се противопоставя на хуманистичните ценности. Тази “толерантност” налага разбирането, че свободата на религията може да бъде погазена без да пострада демократичността в обществото. Но в случая с шведския пастор ясно личи, че свободата на словото, която касае много по-широки обществени групи и личности, а не само вярващите, е точно толкова застрашена, колкото свободата на религията. Защото ако днес европейските християни не могат да изразят неодобрение относно поведението на хомосексуалистите, съгласно библейските си убеждения, утре правителството ще започне да затваря и други хора, които си позволяват критика на държавната политика.
Едва ли е нужно да продължаваме да правим проекции в тази посока, за да стане ясно колко разрушително за свободата и демокрацията е влиянието на еднопосочното прилагане на закони, гарантиращи “толерантността”. Ако свободата на религиозното слово бъде ограничена, без съмнение ще бъде изгубена и свободата на словото. Религиозното слово е не по-малко “слово”, защитено от принципите на човешките права и свободи от който и да е друг тип слово и изразяване на личните и групови убеждения.
Свободата на словото е изражение и защита на свободата на съвестта и правото на мнение, включително религиозно
Значението на това изречение е фундаментално. То означава, че дори да не съществува свобода на религията, само свободата на словото, сама по себе си е достатъчна гаранция за възможността на вярващия човек да изразява безпрепятствено възгледите си навсякъде и по всякакъв допустим начин (вж. фиг.1). От една страна свободното изразяване на вярата налага нуждата от свобода на словото. От друга, свободата на словото гарантира най-важният обществен аспект от вярата – нейното свободно разпространение. Не случайно ограничителните текстове в Закона за вероизповеданията атакуват именно свободата на религиозното слово, като го извеждат като някаква особена категория, подлежащо на контрол слово.
Там, където няма израз на истински религиозни ценности, в които Бог и вярата в него насочват свободата на словото към вечните и общочовешки стойности – прошка, справедливост, щедрост, истинност, съпричастие, достойнство, състрадание, решителност, отговорност – има фалшива свобода, която дава тласък на пошлостта и на неограниченото разпространение на идеи, които в крайна сметка налагат потисничество. Ако истинската свобода бъде ограбена, обществото до голяма степен ще загуби възможността си да мисли и да изразява мнение, различно от наложеното от пропагандната машина на доминиращата идеология или религиозна система. В българското общество тази тенденция е търпяла видоизменение, но никога не е преставала. Ще е пагубно, ако тя се задълбочи.
Фиг. 1. Религиозното слово е слово, защитено от фундаменталните човешки права “свобода на словото” и “свобода на религията”. Отнемането на религиозната свобода не може да ограничи религиозното слово, без да ограничи свободата на словото въобще.
Правата запазени © 2005 “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.