Много е изписано и изговорено за мира и войната според както християнството го разбира и го проповядва. Да се обърнем отново към тази тема – това би се сторило на някого безполезно, защото изглежда всичко по този въпрос вече е казано. И аз бях на същото мнение, докато преди няколко дена не прочетох едно изказване за мира и войната, излязло от устата на високопоставен християнски лидер. Това изказване отново ме наведе на мисълта, че колкото и една тема да е добре изучена, винаги ще има нови нюанси във всеки въпрос, който човеците обсъждат, просто защото съвремието предлага нови и нови предизвикателства пред всяко едно поколение.
И тъй, преди няколко дена слушам едно радиопредаване, а сетне в различните медии чета и в писмен вид казаното в интервюто. Ето накратко какво е то: „Не може да има продължителен мир, и в днешно време, слава Богу, мирът няма да бъде дълъг.“ Интервюиращият прави коментар: „Искам да обърна внимание на слушателите, че отецът току-що каза, че слава Богу, ще има война. Надявам се, че Вие грешите и се надявам, че ако има Бог, Той няма да допусне това.“ Без капка смущение отецът продължава тезата си: „Ако хората вече са свикнали да живеят твърде спокоен живот, то май е по-добре…“
Предаването идва от „Ехото на Москва“ и отецът е Всеволод Чаплин, председател на синодалния отдел за взаимодействие на руската православна църква с обществото, който е и съветник на руския патриарх Кирил и говорител на синода. Интервюто веднага бе публикувано от почти всички водещи медии в Русия, тук е само едно от изданията, което на 17 юни 2015 г. публикува цялото интервю дума по дума. Посочва се и фактът, че мненията на Чаплин са и мнения на руския патриарх, което ще рече, че и той изглежда споделя възгледите на своя подчинен. Известният дякон Андрей Кураев веднага направи коментара: „На всяка служба свещенослужителят произнася ектения, в която измолва от Бога мирен живот. …Но съвсем скоро официалният говорител на патриарха ни разкри за какво в действителност тайно се моли нашият патриарх: за по-скоро начало на войната.“ И дяконът продължава: „Как отсега нататък да се молим, тъй че с едно сърце и едни уста да се молим заедно със светейшия патриарх? Сигурно трябва да са молим така: „И още се молим за най-скорошно изпращане на свещена война, която да издигне духа на народа, война, която да му донесе целителни за душата беди и страдания… И се молим също така за обедняването на народа, за умножаване на броя на вдовиците и сираците, та народът да живее в безмълвие, благочестие и чистота.“
Какво да кажем? Първата ми мисъл бе: „Този свещенослужител или тотално се е объркал и от объркване не знае какво говори, или думите му наистина извират от сърцето му и той искрено желае война, или пък понятията му за християнството и за съвременното развитие на света дотолкова са изкривени, че в мислите и думите си вече е излязъл извън реалността.“ Но сетне ми идват и други мисли: „Дали само Чаплин така мисли? И откъде му идват тези странни „желания“ за война, та чрез нея, видите ли, да се оправят нещата?“ Отново препрочитам думите му и се опитвам да ги поставя в съответен контекст. Но за да могат и посетителите тук в блога също сами да разсъдят върху думите на този свещеник, нека да цитирам цялото му изказване:
„Светскостта е мъртва идеология. Ако обществото живее в условията на относителен мир, в спокойствие и в насита няколко десетилетия, да речем, две-три десетилетия, възможно е то да продължи да живее в условията на светскостта: никой няма да тръгне да дава живота си за пазарната икономика, никой няма да умре за демокрацията, а необходимостта да се умре за обществото и за неговото бъдеще винаги съществува и рано или късно тя се проявява. Не може да има продължителен мир, и в днешно време, слава Богу, мирът няма да бъде дълъг. Защо казвам „слава Богу“? Общество, което живее твърде преситен и спокоен, безпроблемен и комфортен живот, това е общество, което е изоставено от Бога, такова общество не може да просъществува дълго. Ето защо в края на краищата балансът между светскостта и религиозността навярно ще бъде внесен от самия Бог, който ще се намеси в историята, като изпрати страдания. Това ще са страдания, които в този случай ще бъдат от полза, тъй като те ще накарат да се опомнят онези, които твърде много са привикнали да живеят тихо, спокойно и комфортно. Но май ще се наложи да се живее по по-друг начин.“
Разсъждавайки върху контекста, на основата на който Чаплин прави своите заключения за скорошна война, можем да разсъдим и върху конкретните причини, които се споменават като предвестници на наближаващи бурни събития („Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане.“ Мт. 24:6). Християните съзнават, че не може да има вечен (в случая продължителен) живот само в охолство, спокойствие и комфорт, те знаят, че човешката преситеност – било с храни и лакомства, било с богатство и слава, било със светски забавления и порочни практики – също не може да продължава дълго и че за всяко „удоволствие“ рано или късно се заплаща цена. Християнинът знае, че човешкият живот е борба – борба срещу злото и пороците, срещу светското настъпление, целящо да изкорени Божието присъствие в сърцата на вярващите, срещу козните на дявола, който покорява волята на човека и го кара да му се подчинява и да върши неговите зли замисли и дела. Тази борба се е водила през цялата история на човечеството и тя ще продължава да се води, докато свят светува, т.е. докато накрая всички човеци видят Божията слава при Второто Христово идване на земята. Тази борба християните водят както в мирно време, така и във времена на бедствия, войни и огромни нещастия за народите. И наистина, човешката история не познава продължителни периоди на мирно време, днешното състояние на народите, когато вече 70 години царува мир по света (с изключение на локалните конфликти), няма аналог в историята на човечеството. И немалко хора (както вярващи, така и невярващи) се питат: докога ще просъществува този мир? Какви са ползите и какви са вредите за човешката душа от днешния мир?
Не е възможно да отговорим пряко и едностранно на тези въпроси. Но пък добре знаем какво се казва в Свещеното Писание. А то е изпълнено с призиви за мир и за спокойствие. Същевременно Писанието ясно ни говори, че Спасителят няма предвид човешки мир, при който човеците да живеят според прищевките си – Христос има предвид мир в Него, спокойствие и сигурност в Бога, състрадание, милост и любов към Бога и към ближния – това е мирът, който Христос има предвид. Затова Той казва: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши.“ (Йоан 14:27) Някои християни се изкушават да посочат казаното от Спасителя в евангелието от Матей: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мт. 10:34), като посочват, че човешката реалност е войни, несигурност, тревоги, размирици, въставане на брат срещу брата, и т.н. Но нима можем да мислим, че Бог ратува за война и размирици между хората (нима сме забравили, че „Бог не е Бог на безредие, а на мир“, 1Кор. 14:33)? Тъкмо обратното: Бог постоянно ни напомня да живеем като братя помежду си, да се обичаме и да си помагаме, дори и враговете си да обичаме. Посочването на цитата от евангелист Матей невинаги се свързва с контекста, в който Христос казва думите си, а те посочват, че те се отнасят към любовта ни към Бога и че когато тази любов оскъдява или изчезва, ние се отделяме от Него и тъкмо тази раздяла нарушава мира в сърцето на човека (срв. казаното от Христос в същия пасаж на евангелието, 10:37-38, където се казва, че човек не може да обича баща, майка, син и дъщеря повече от Бога, че човек трябва да вземе кръста си и да Го последва). А евангелист Лука се изразява по-ясно: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а раздяла; защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си“ (Лк. 12:51-53). Ако в една къща един обича Бога, а друг Го мрази, там има раздяла и там има вражда – не толкова един срещу друг, колкото вражда срещу Бога. А светът днес е тъкмо като къщата, в която бащата обича Бога, а синът враждува срещу Него, дъщерята ходи по Бога, а майката отстъпва от Него, свекървата негодува срещу снаха си, защото тя посвещава всичко на Бога; така са и хората в обществата: едни „ходят по Бога“, а други се бунтуват срещу Него.
Къщата или е достойна за Бога, или тя е недостойна. Спасителят казва: „Кога влизате в някоя къща, поздравявайте я, казвайки: мир на тая къща! И ако къщата бъде достойна, вашият мир нека дойде върху нея; ако ли не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас“ (Мт. 10:12-13). Така и църквите, когато са в мир (т.е. Божият дух е в сърцата на вярващите), те възрастват и се умножават, според както казва и евангелистът: „Църквите по цяла Иудея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата на Светия Духа се умножаваха“ (Деян. 9:31). Апостолът допълва, че който обича живота си (има се предвид душата си), „нека се отклонява от зло и да прави добро, нека търси мир и да се стреми към него“ (1Петр. 3:11). Мирът е във вярващото сърце, което е изпълнено с Бога, а не със светски съблазни. Само такъв един мир може да позволи на вярващите да бъдат „всички едномислени, състрадателни, братолюбиви, милосърдни, дружелюбни, смиреномъдри; не връщайте зло за зло, или хула за хула, а, обратно: благославяйте, като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение“ (1Петр. 3:8-9). И ангелското войнство възглася: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лк. 2:14), защото Бог ясно ни говори, че мирът на земята е сред онези, които търсят Бога и като вземат кръста си, следват Го.
Кой християнин се страхува за живота си, ако той знае, че чрез вярата си в Христос и чрез добрите си дела на вярата ще наследи не земен, а вечен живот? Наистина, човешко е да се страхуваме за живота си, пък и сам апостолът ни напомня, че тялото ни е храм на Светия Дух, който живее в нас и който ни е даден от Бога (срв. 1Кор. 6:19) и че човек трябва да се грижи за тялото и за живота си. Но всяка грижа трябва да бъде полагана само през призмата на Богоспасителната мисия на Иисус Христос – народите да повярват в Него и да Го последват; следвайки Господа, можем да се погрижим и за тялото и за живота си. Като следват Христос, вярващите ще получат благословение и за земните си нужди и войната или светският мир не могат да бъдат пречка за възхода им към Бога.
Но според Чаплин се оказва, че тъкмо светският мир, който продължава вече толкова десетилетия и в който светскостта се увеличава, е причина Бог да изпрати нови бедствия на народите, та чрез войни, унищожение, разруха, нищета и страдания хората отново да се обърнат към Христос и отново да пожелаят да Го следват. Съблазнително е да мислим, че страданията обръщат човека, който е загърбил Бога, към Христос и към Неговото евангелие. Съблазнително е, защото животът и опитът на хората действително подсказват, че в моменти на страдания и лишения човек най-усърдно търси Бога. Но съблазнителното е също в това, че допускаме мисълта, че само чрез страдания и войни народите ще се обърнат отново към Бога. Чаплин изглежда окончателно се е отчаял от вярата си, за да допуска подобна мисъл, защото той вече е изключил възможността хората да продължат да се обръщат към Бога и без да е необходимо да страдат или да изпращат синовете и дъщерите си на фронта и да оставят жените си вдовици. Чаплин отрича мисионерския характер на Църквата и мисионерския призив на вярващите. Той отрича пастирската отговорност на вярващите и съзиждането на Тялото Христово чрез благовестническата дейност на Христовите последователи.
Трябва да кажем, че подобни мисли, като тези на Чаплин, не са мнения само на православни християни, те обземат ума и на християни, принадлежащи към най-различни християнски общности; аз самият съм свидетел на подобни изказвания от ревностни евангелски християни, които също жадуват за бурни бедствия и нещастия и за по-скорошно настъпване на свършека на света. Много по-благотворно, според мен, би било да покажем на тези християни, че не страданията, войните и нещастията са предпоставка за вярата ни в Бога и за Неговото следване, а че нашето „вземане на кръста“ и ревностното ни служение на Бога и на ближния е дръзновението, което постоянно ще ни държи близо до Бога и няма да ни отдели от Него; че мисионерските ни усилия за Христово благовестие и пастирската ни загриженост за всяка човешка душа, която желаем да познае Бога и да приеме Христос за свой Изкупител и Спасител, са нещата, които и самите нас утвърждават в Бога и другите около нас правят причастни към Божия план за човека и за света. А какъв е Божият план? Ние помним, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1Тим. 2:4). Бог не иска човеците да воюват, та в страданията да Го познаят, Бог иска всеки да се спаси, като за тази цел той е дал на Църквата много и най-различни средства за обръщение на човеците към Него. Много по-благотворно е да мислим, че тъкмо в условията на (относителен) мир можем най-пълноценно да мисионерстваме и да проповядваме високото Христово име, като по този начин допринасяме, според Божията благодат в нас, за идването на Божието Царства и за изпълнението на Божия план за човека и за света.
Снимката е взета от сайта на „Невские новости“
