{loadposition user10}
Идеята, че националната идентичност зависи от това нацията да мисли унифицирано не слиза от пиедестала на идеологическия идеал в България. От какво се страхуват представителите на законодателната власт, та през октомври отново надигнаха глас за ограничения на вярата и сдружаването на верска основа? Защо е нужно всички да са така униформено покорни на една идеология, на една единствена религия? Защо опазването на реда, съсипването на корупцията и организираната престъпност са каузи, бледнеещи в медийните репортажи в сравнение с тези, предизвикани от някаква измислена инвазия на „сектите”?
Задавам тези вече банални и изтъркани въпроси, защото по един банален и изтъркан начин неизменно запълват българското законодателно и медийно пространство на приливи и отливи през последните двадесет години. В настоящия брой адресираме този синдром – синдромът на законодателната и медийно раздухване на несъществуващата заплаха от „различната религия” и „инвазията на сектите”. Държавното покровителство не засилва религиозното чувство, а напротив – превръща го в тривиално, наложено възприятие. Когато държавата започне да казва какво е истина по отношение на търсенето и вярата в Бога, квази-сакралното започва да се приема като сакрално. И така се ражда истинският „религиозен” фанатизъм. Не от религиозната вяра, а от политически домогвания до религията като средство на държавата и политиката. И това всичко, облечено в авторитета на някаква „одържавена божественост”.
Цанко Митев адресира този проблем, като визира повърхностното отношение към вярата в пост-комунистическия етап. Тази повърхностност съвсем естествено води до законодателни гафове като октомврийското фанфарно предложение на представители на „Атака” за промяна (за кой ли път?) на Закона за вероизповеданията.
Не по-малко интригуващ, и в същата посока, е анализът на Емил Коен, който очертава параметрите на политическата сделка между партия „Атака” и управляващата ГЕРБ в опита да се придаде национално достойнство на опита за ограничаване на основни човешки права – тези на свободата на съвестта, религията, словото и сдружаването на религиозна основа.
Писаров и Новак сочат аргументи за несъвместимостта на Божието царство, което е вечно и неразрушимо, с някакъв земен политически модел, който да обсеби характеристиките на небесното царство. Един цитат от тяхната статия илюстрира тази посока на разсъждения:
„Опасността да се вгради отново националната идея към идеята за вечното, неотменното, вероятно е карала първите християнски общности до края на 4-и и началото на 5-и век да имат особено отношение към книга Откровение.”
Очевидно днес имаме още повече причини да вникнем още по-дълбоко и може би наново в учението на апостол Йоан в Апокалипсиса.
Сред утвърдените вече автори в списанието, участвали в броя, отлично впечатление прави първата статия на Даниел Топалски в „Свобода за всеки”. Г-н Топалски критикува визията и опитите на партия „Атака” да въдвори православието като инструмент за „очертаване на ценностна система” за обществото. Авторът представя критична и ясна визия на относно незрелите богословски разсъждения за вяра и църковенство на националистите, които искат да наложат със закон „определящо място в обществото” на православната църква.
Всички статии представят интересни гледни точки към тази сякаш вечна тема на българския вечен преход: доколко и как да бръкнем в душата на другия, с когото не сме съгласни, но без дебат, без изслушване, а с държавна помощ и медийна пропаганда.
Въпреки малко минорното настроение, породено от тези разсъждения следва да отбележим, че опитът за „освежаване” на законодателното ограничаване на човешките права и свободата на религията умряха в зачатък. Но да не забравяме, че това е синдром на балканското, а и човешко хронично заболяване, наречено „монополизиране на истината без интерес от същата”. Нашата надежда е, че настоящият брой ще помогне за поне частичното отърсване на законодателството и медиите от това противопоказно за тях явление, особено в сферата на религиозните права.
Приятно четене и Честито Рождество Христово.
Адв. д.ф.н. Виктор Костов е издател и главен редактор на “Свобода за всеки”.
