„Хайде сега, не разбираме ние – много добре разбираме, защото всеки от нас знае, че Христос ни заръчва да отидем и да научим всички народи, като ги кръщаваме в името на Отца и Сина и Светия Дух,“ вече чувам повечето събратя да ми казват в отговор. А други ми напомнят: „Нима не водим правилен църковен живот, нали другите хора, като видят добродетелите, които християнството проповядва и които ние като християни всекидневно извършваме, също пожелават да се кръстят и стават християни? Ето по този начин мисионерстваме!“ Да, ама не – както се казва. Защото и за най-непредубедения наблюдател, който вижда вярата и делата ни в нашите църкви, е повече от ясно, че вярващите у нас не разбират какво е църковната мисия, нито пък я вършат (и как да я вършат, като не я разбират).
Темата за мисията на Църквата е обсъждана многократно и всяко завръщане към нея може да предполага преповтаряне на вече казаното. Животът обаче е толкова многообразен, че в него няма преповтаряне – всеки ден е уникален и хората го изживяват по свой уникален начин. Така и въпросът за мисията на Църквата всекидневно се задава и на него всекидневно трябва да се дават отговори. Аз самият съм изписал стотици страници и съм изнесъл стотици часове лекции за мисията на Църквата (и затова съм малко пристрастен към темата) и не мога да разбера, защо християните у нас продължават да не разбират какво е мисия – не че някой трябва да прочете какво съм написал или да слуша лекциите ми: то има толкова много книги за мисията на Църквата и толкова много прословути лектори може да се чуят или видят в Ютюб, че човек само да поиска, и ще го залеят вълни от информация. Но не разбирам защо при такъв обилен информационен поток и при уж „утвърдената църква у нас след промените от 90-те години на миналия век“ все още вярващите не намират отговор на въпроса за църковната мисия.
Нямаше да захвана тази тема отново, но съвсем случайно научавам за представянето на една книга, която е определена като мисионерска. Винаги, когато прочета, че една книга е мисионерска, първата ми реакция е, че тя не може да е мисионерска, освен ако в нея не се говори за мисията на Църквата и начините, по които Благата вест може да достигне „до краищата на вселената“; като прочета книгата и като видя, че в нея се говори тъкмо това (освен други методологически въпроси на църковната мисия), тогава може да заключа, че тя е мисионерска. Когато в нея чета отечески напътствия за това как да се приема светото причастие, какви да са отношенията между съпруг и съпруга и какво да е възпитанието на децата, веднага разбирам, че тази книга няма нищо общо с мисията на Църквата (макар че заръките за правилен християнски живот могат да бъдат добра предпоставка за мисия). А аз тъкмо за това чета в упомената по-горе книга, която носи заглавието „Посъветвай ме, отче.“ А на друг сайт чета: „Мисионерска книга представиха на Седмицата на православната книга във Варна.“ И веднага първата ми реакция е: тази книга мисионерска ли е?
Както можете да очаквате, първата ми мисъл ще бъде, че тя не е мисионерска (докато книгата не ме убеди в обратното). И като продължавам да чета книгата, тази първа мисъл после става втора, трета, четвърта мисъл и сетне се превръща в убеждение. Та чета, значи, на онзи сайт: „[Книгата] обхваща широк спектър от въпроси, обединени в 11 теми, между които: постната дисциплина, пристъпването към св. Причастие, отношенията между съпрузите в брака, възпитанието на децата, до такива съвсем практически теми като поведението в храма. Това са въпроси, които всеки един вярващ си е задавал, особено в началото на своя християнски път“. Значи писателите в сайта считат, че тези единадесет теми са мисионерски и за автора на статията (жалко, че той не е упоменат) няма съмнение, че на онова събитие е представена мисионерска книга. За жалост, нямам възможност да я прочета, но от казаното за нея в различните медии мога да съдя за нейния немисионерски характер; виждам я повече като наръчник или ръководство за „правилен“ църковен живот в „моята“ (в случая – православната) църква, а не като наръчник за проповедничество на Благата вест „до край земя“.
Авторът на статията цитира също така думите на директора на издателството, което е публикувало книгата: „Трябва да правим книги, които младите хора ще разберат и ще им дадат основание да дойдат в Църквата”. Значи книгите, които „правим“, ще се разберат от младите и те ще дойдат в Църквата. И тези книги ще ги наречем мисионерски, защото чрез тях ще привличаме невярващите към Христос и към Неговата Църква. Сайтът още по-убедено утвърждава мисионерския характер на тази книга: „Поради своята мисионерска насоченост тя е с достъпна цена въпреки луксозното оформление“, се казва в посочения по-горе линк към статията. Нека, значи, да издаваме мисионерски книги и да ги продаваме евтино на хората, та като ги четат, да пожелаят да дойдат в храма.
Питам се: кого заблуждаваме – себе си ли или другите? Ако се опитваме да заблудим другите, като съзнаваме какво вършим, лошо ни се пише: знаем какво е мисия и какво е Църквата, но заблуждаваме околните. Ако пък заблуждаваме себе си, още по-лошо ни се пише: нито ние знаем какво е мисия и какво е Църквата, нито пък другите можем да научим на онова, което не знаем.
И тъй, да се опитаме да отговорим на въпроса, зададен в заглавието на това разсъждение: Защо не разбираме какво е мисията на Църквата. Мисля, че не е нужно да даваме много отговори (а наистина множество отговори могат да се дадат на този въпрос), аз ще спомена само няколко:
– защото не знаем какво е Църквата: мислим си, че в нея са само вярващите от „нашата църква“, а другите са еретици и разколници; мислим си, че само ние обладаваме истината, която Бог е открил само на нас, а другите да ходят в ада или пък да се обърнат към „нашата“ църква; та така и с мисията: ако тя и да съществува, тя е мисия само на „нашата“ църква и тя се осъществява преди всичко чрез църковния ми живот в моя храм;
– защото не знаем какво е мисията на Църквата: мислим си, че като сме „изправни“ християни, вършим мисия, защото, видите ли, светлината ни тъй ще светне пред човеците, че те, като видят добрите ни дела, ще прославят Небесния Отец (алюзия към Мат. 5:16); с една дума, няма защо да отидем, да научим, да кръщаваме, да привличаме към Христос и към Църквата далечните на нас хора (макар и да са ни съседи) – важното е те да ни видят какви добри християни сме и ще пожелаят да дойдат в църквата;
– защото в „нашата“ църква се чувстваме комфортно, там познаваме всички, и всички ни познават, само в нашата църква всичко се върши правилно и само в нея получаваме онова, от което имаме нужда (включително различните треби: водосвети, панихиди, „обновявания“, „освещавания“ и т.н.); „защо ли ще изляза аз от комфорта на „моята“ църква и ще тръгна да уча другите как да живеят“ (т.е. да ги уча на християнски начин на живот)? „Не, много по-добре си се чувствам, когато съм си „вътре“ в моята църква и си се подвизавам, доколкото мога“, убеден е вярващият;
– защото сме политкоректни и не искаме да нарушим хатъра на някого – било на управляващите, било на хората, сред които трябва да отидем да проповядваме; „ами като тръгна да проповядвам, то я полицията ще ме викне за нещо, я кметът на селото или града може да има нещо против, я съседите ще ме намразят, или пък на службата някой може да ме упрекне“ и тъй нататък и тъй нататък – примери за „политкоректност“, колкото искаме;
– защото си мислим, че мисията на Църквата се върши от други хора, а не от нас, „обикновените“ вярващи; „има си хора за мисия, за мен е достатъчно да се подвизавам в „моята“ църква и да се спася, пък другите да правят каквото искат“, чувам от устата на мои събратя.
Като видим някого, че разнася листовки или пък заговорва хора по улиците и ги упътва към вярата, веднага решаваме, че той е член на опасна секта (не че такива няма, но то затова Бог ни е дал разсъдък, за да знаем кой е опасен сектант и кой е действително вярващ християнин). А като си „стоим“ в църквата и си се подвизаваме, не пречим на никого, не безпокоим околните, не си навличаме неприятности. Колко лесно забравихме, че апостолите непрекъснато бяха в беди и неприятности, защото говореха истината и обръщаха хора и народи към Христос; забравихме, че християнството се разпространява чрез жертвата (а понякога – и саможертвата) на мисионерите, на Христовите проповедници, а не чрез „стоенето“ в собствената църква; загубили сме всякаква памет за историята на Църквата, която ни говори, че Благата вест е станала достояние на стотици народи към днешно време тъкмо чрез опасните мисионерски усилия на Христовите благовестници. Та така си мислим и за разнасящите листовки: „абе защо тези са тръгнали да безпокоят хората“, казва си „обикновеният“ вярващ, „нямат ли си църква да си стоят в нея?“. Значи за този вярващ няма и съмнение, че отиването сред все още неповярвалите, заговорването им, даването на подходяща християнска литература и т.н., е признак за ерес и разколничество, а не за мисия. „О, горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо!“
И тъй, да приключа с онова, с което започнах: знаем, значи, Христовата заръка „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате…“ и тъй нататък, и щом знаем, трябва да вършим онова, което знаем; осъзнали сме, че няма по-добро нещо от това, да привлечем към Христа другия, защото вярата в Христос е най-доброто нещо, което светът познава; но сме забравили апостолското предупреждение: „грехът е върху онзи, който знае да прави добро, а не го прави“ (Яков 4:17). Да се дигнем, да отидем (извън собствената си църква), да научим другите (а не да заблуждаваме), да ги обръщаме към Христос, да ги учим да пазят всичко онова, което Той ни е заповядал. А не да си „стоим“ в храма, да си четем „мисионерски“ книги, да си мислим, че Бог Сам ще си приведе в Църквата народите. Грехът е върху нас, които знаем как и защо да проповядваме Благата вест, но не го правим. Да се избавим от тази прелест и още днес „излезем“ от нашата затвореност и да отидем сред неповярвалите: тогава ще усетим дали сме Христови мисионери и ще разберем какво е Църквата.
