В днешно време човек книги да иска – не му трябват библиотеки или университетски издателства: интернетът днес предлага такова изобилие от четива, че и десет живота няма да стигнат на човек да ги изчете. И все пак има хора, които продължават да си купуват книги и с четивото в ръце „попиват“ мислите и идеите на автора. Та така и аз – един приятел ми каза за поредната християнска книга и като него и аз си я купих и я изчетох на „един дъх“. Но като затворих последната страница реших, че не може само аз да се наслаждавам на интересните и особено полезни мисли в нея и затова сега споделям впечатленията си, та онези, които нямат книгата или пък не могат да я прочетат на английски, да научат от първа ръка какво е важното в нея, което така силно ме впечатли и ме накара сега да писателствам. А книгата излезе от печат само преди два месеца – през февруари 2023 г.
За да бъде по-прегледно писанието ми, най-добре е да представя съдържанието на книгата, та още от него да стане ясно кои са важните неща, върху които авторът (Матю Робъртс, пастор на църква в гр. Йорк, Великобритания) обръща внимание на читателя. Заглавието е „Гей прайд: идентичност и боготворене на собственото Аз“ и книгата е разделена на две части – първа част, „Родени да служим на Бога“, и втора част, „Нека отново да служим истински на Бога“. Всяка от двете части има по четири глави. Ето ги накратко:
1 глава: Кои сме ние и кои си мислим, че сме ние;
2 глава: Боготворене на собственото Аз;
3 глава: Динамика на желанията: в робството на греховни желания;
4 глава: Динамика на желанията: греховността на греховните желания;
5 глава: Важността на пола;
6 глава: Евангелието за това, които сме ние;
7 глава: Изкуплението на идентичността;
8 глава: Да загубиш себе си и отново да се намериш.
Струва ми се, че така представеното съдържание вече посочва позицията на автора (каквато е и нашата позиция), но нека все пак накратко да разширя казаното в заглавията на осемте глави.
Авторът започва първата си глава с темата „Ние сме служещи същества“ (стр. 16); под служещи той разбира, че още от началото на съзнателния си живот та чак до своята смърт човек служи (worship) на някого или на нещо. Ние сме създадени, за да служим на Бога, а всичко останало в живота ни (включително и различните видове „служения“) трябва да е подчинено на Бого-служението; това е истинската идентичност на човека: създаден по Божи образ и по Божие подобие. Но „новата“ епоха на просвещение и „разкрепостяването“ на човешкия дух ни накараха да повярваме, че можем да служим на други хора (идеи или идеологии, управници или властимащи) извън Бога и даже против Него. И тъй постепенно ние, хората, станахме личности, които служат на другите или на нещо друго, като същевременно напълно забравихме Бога.
По-нататък във втората си подтема Робъртс ни посочва, че всъщност служенето на нещо друго така променя мислите ни, че ние вече сме убедени, че това служение е истинското служение (стр. 24 – 30). С други думи, създадохме си идоли и им служим; станахме идолопоклонници, без да съзнаваме това; възпротивихме се на Бога, без да разбираме това (само верните Христови последователи разбират това). И в третата подтема от първа глава авторът изяснява, че на практика истинската ни идентичност не може да не влезе в конфликт с подменената идентичност, с онази, която изхвърли Бога от сърцето си и на Негово място постави идолите.
От разсъжденията дотук Робъртс естествено преминава към изложението на втора глава (стр. 35 – 48) за боготворенето на собственото Аз. И не може да бъде другояче: ако вече не боготворим Бога, то ние неминуемо започваме да боготворим идолите, които сме си създали или които ни се втълпяват от управници, медии, закони и всякакви люде с нечисти помисли и цели. Един от идолите, който най-трудно в днешно време може да бъде изкоренен от човешкото съзнание, е идолът на свободата, твърди Робъртс: широко проповядваните права и свободи дотолкова промениха мисленето ни, че ние вече не можем да разсъждаваме за свободата по друг начин, освен като нещо, което ни е дадено и никога повече не може да ни се отнеме. Разбира се, тук хората разсъждават за свободите, описани в различни декларации и закони, и в съзнанието им тези свободи са „изконни и неотменими“. Секуларизмът и все по-нашироко разпространяващите се идеи на атеизма, особено на Запад, където повечето църкви водят жалко съществуване, не можеше да не доведат до подобно разбиране за „свободата“; тук говорим за „жалко“ съществуване в духовен план, а иначе във всяка от църквите на Запад можем да видим десетки различни „дейности“ (church activities, както гордо ги наричат), които да задоволят интересите на бебетата, на първолаците, на тийнейджърите, на техните родители, на бабите и дядовците, отделно на жените и отделно на мъжете и т.н. Хората вече отдавна забравиха, че истинската свобода може да бъде само в Бога, а едва след това богоугодни управници могат да дадат свободи на поданиците си.
От идола на свободата се роди идолът на собственото Аз, изяснява Робъртс (стр. 39 – 44). Оттам нататък авторът логически развива въпроса за човешките желания: човекът вече е същество на желанията. Щом „свободата“ (т.е. желанието за свобода и разбирането ни, че тя ни се „полага по право“) е онази, която определя идентичността ни, то и нашето собствено Аз се определя от нашите желания, и то до такава степен, че си създадохме собствен идол – идолът на Аз-а, на собственото Аз. Оттук вече съвършено ясно може да се разбере заглавието на книгата: гей парадите са проява на идола на собственото Аз (стр. 45 – 48).
Динамиката на желанията е изключително вещо разкрита от Робъртс (стр. 49 – 86), но тук нямаме място да разгледаме всички важни положения, които той разкрива. Грехът тук е наречен „робство на желанията“ (стр. 51 – 54), а неговата сила е толкова огромна, че нищо, освен Божието изкупление, не може да премахне в нас греховните желания; само Спасителят е Онзи, Който е Избавител от страстите и желанията. „Греховността на греховните желания“ (названието на четвърта глава) всъщност са похотите в човека (стр. 71), а една от най-трудно контролираните похоти е сексуалното желание. Но стремежът към сексуално удовлетворяване не се изчерпва само до „нагона“ на Фройд (т.е. непреодолимата сила за извършване на полови сношения) – в днешно време сексуалното удовлетворяване е израз на желанието, ако то се удовлетворява с лице от същия пол. С други думи, развратът трябва да е по-пълен: не само можеш да правиш секс, когато си искаш, независимо дали си женен или не, но правиш секс и с хората от твоя пол.
Да си гей или лесбийка обаче означава да твърдиш, че си такъв – както чрез думи, така и чрез дела, и накрая да искаш признание и от обществото, че си такъв. И грехът си намери оправдание и в езика ни с появата на думата „идентичност“; по-скоро – сексуална идентичност (стр. 80): „моята идентичност е такава и това е: колете ме, бесете ме, но това е положението“, заявяват геят и лесбийката. И разюзданата държава, която освен че е проводник на греховността, преследва и други цели с хомосексуализма, не само признава това налудничаво твърдение, но го узаконява и дори преследва според закона онези, които не се съобразяват с него.
От втората част на книгата всъщност няма какво толкова да представя, тъй като тя дава библейското и истинско християнското разбиране за човешката същност, за нашата идентичност, за нашето Аз и за служението, което изначално ни е дадено от Бога. Само ще спомена, че сексуалността е Божие установление и че тя е израз на близката връзка между един мъж и една жена (стр. 89 – 94); че бракът е не само съюзът между мъж и жена, но той е част от Божието определение за света и за неговото бъдеще (стр. 94 –97); че сексуалността и човешката идентичност са неделими от въпросите на морала и достойнството на човека (стр. 97 – 102), чрез което още по-пълно се изяснява въпроса за истинските причини за възникването и разпространението на „половата идентичност“ и „сексуалната ориентация“ (стр. 102 – 108).
Робъртс не пропуска да спомене как в днешно време на гей паради Евангелието все още може да бъде разпространявано и възприемано от хората, които все още не са познали Христос (стр. 133 – 136) и интересното (поне за мен, имайки предвид, че Робъртс е пастор в реформатска църква) е това, че авторът като първа крачка вижда покаянието – християните, които са се отдалечили от истините на евангелието, трябва да се покаят и чрез пост и молитва да се опитат да се върнат в лоното на Църквата; тогава всички християни „с едно сърце и една уста“ могат да убедят невярващите в истините на Благата вест (стр. 133 – 136). Завършилият всеангликански събор в Кигали само преди няколко дни изглежда постави началото на разцеплението в Англиканската общност (Anglican Communion): на събора епископите заявиха, че вече не приемат властта на Кентърберийския архиепископ и че докато той (заедно с всички отстъпили от Евангелието англикански църкви) не се покае и не възстанови в англиканската църква изконното разбиране за сексуалността и брака, те ще продължат да проповядват като отделна англиканска общност, която се бори да отстоява чистотата на Христовото учение.
В крайна сметка, посочва Робъртс, всички хора по земята трябва да си „спомнят“ кои сме ние, кое е нашето Аз и какво е нашето назначение в този живот и въобще в света и в Божия план за човека и света. А хората ще разберат коя е истинската ни същност само ако повярват в Христос и тръгнат по пътя на евангелските истини; не само това – те трябва да изобличават всеки грях и да изискват от управляващите в своите страни да правят същото.
Д-р Валентин Кожухаров е мисиолог и преподавател по богословие, дописник и редактор в “Свобода за всеки”.
