Разсъждаването върху такава широка тема – „Детето“ – на страниците на един блог не е по силите на никой, дори на най-талантливия писател или учен. И на мен не ми е по силите, затова още в началото ще кажа, че тук още един път се опитвам да споделя мисли от една прочетена книга. Разбира се, разсъждението тук е в най-пряка връзка с опитите на извратени типове да извратят децата по света, но темата за джендър идеологията и хомосексуализма тук не е засегната.
И тъй, преди няколко години един свещеник, Владимир Зеленски, написа книгата „Детето на прага на Царството“ и с него надълго и нашироко обсъждахме изложеното в нея (и накрая я преведох на английски, като така тя получи заслужаваща популярност). Макар авторът да излага някои свои християнски догадки за отношението между Христос и децата (на места – в православно осветление), всъщност разсъжденията му почиват върху опита на вярващите и живота на Христовата църква в най-широк план.
Авторът подкрепя твърденията си с цитати от Библията и от Отците на Църквата. Той начева разсъжденията си с цитат от евангелист Матей, който в 18-та глава от евангелието си казва:
„В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно? И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно; и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема“.
Разсъждавайки за Божието Царство, авторът посочва, че то, както и детството, което е обърнато към него, „е близо, при вратите“. Царството е като забравеното детство – то е някъде настрани, то е по-малко от синапово зрънце, то е „вътре във вас“, но неговите семена най-ясно могат да се видят в онези, които са способни да се смалят и станат такова малко „синапено зрънце“. Да се „обърнеш“ означава да се смалиш, да се обърнеш, а също така да приемеш детето; означава да приемем детето като свята плът, която тъкмо се е появила от Божиите ръце; да приемем детето в дома си, в сърцето си, в нашето вече пораснало „аз“. (стр. 14)
Животът в Църквата е дългият път на човека обратно към самия себе си. „Върни се към самия себе си, защото, като изпадна в заблуди, ти стана чужд на себе си; върни се към сърцето си“, казва блажени Августин. „Стани този, който си ти самия“, повтаря митрополит Калистос Уеър. А кои сме ние според сътворената ни същност? Не сме ли онзи „аз“, който не е омърсен от светското и който трябва да очисти себе си от чуждия „аз“, потънал в грижи и страсти? „Ти, Боже, си ни създал за самия себе Си, а сърцето ни се мята и лута, докато не намери успокоение в Тебе“, казва блажени Августин в своите „Изповеди“. Трябва да се „върнем“ към състоянието на детското сърце, което е сътворено от Божиите ръце – нали и псалмопевецът казва: „Твоите ръце ме сътвориха и утвърдиха“ (Пс. 118:73) (стр. 15).
„Да станете като деца“ означава да станем такива, каквито всъщност сме, каквито някога сме били и каквито в някаква степен си оставаме и досега, но в зародишен вид, в нещо като синапово зърно, което още не е изчезнало у нас. Да станем каквито всъщност сме, означава да станем такива, каквито светът все още не е покварил, не ни е увлякъл със своите тревоги, грижи и страсти. (стр. 16)
„Да се обърнем“ означава да погледнем назад, обръщайки се към детството. И евангелист Марко ни посочва: „Като взе едно дете, изправи го посред тях, прегърна го и им рече: който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема, а който Мене приема, приема не Мене, а Тогова, Който Ме е пратил“ (Мк 9:36-37) (стр. 17). Да приемем детето означава да чуем потъналото някъде в детето Господне име, да се приближим до Царството, до което детето стои съвсем близко. (стр. 18)
„Смаляването“ ни открехва вратата на Светия Дух, Който идва и се вселява там, където си намира свое място. „Да се обърнем като деца“ означава да открием в себе си следите на детството в Бога, да открием метафизическата памет на Божия промисъл за него. „Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата“, възкликва псалмопевецът. (Пс. 138:15) (стр. 19)
Едно юдейско предание разказва, че в утробата на майка си бебето изучава Тората, чрез нея то познава Бога и Неговия закон, а когато се ражда, неговият ангел идва и изтрива това познание от паметта му. Новороденото дете все още пази някакъв далечен спомен за Бога, той се пази някъде и в нас отвъд разума ни и този спомен трябва отново да оживее в нас. (стр. 20) Докато детето е „създавано тайно“ (Пс. 138:15), то „изучава“ Божието слово, а порасналият човек го изучава, като всъщност си го „припомня“. „Ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“, казва пророк Йеремия. (Йер. 31:33) (стр. 21)
Законът е написан в сърцата ни като синапово зърно, но с възрастването си ние се отделяме от него и дори му се противопоставяме. (стр. 22)
„Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци“, потвърждава евангелист Матей (Мт. 11:25), и ето в това се състои богословието на детството, което все още трябва да открием и изучим. Исус призовава детето, което си остава като невидима мярка и начална точка на нашето пораснало съществуване. Визирайки децата, Исус ни открива светостта на детството. (стр. 24). „Тогава доведоха при Него деца, за да възложи върху им ръце и да се помоли; учениците пък им забраниха. Но Иисус рече: оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно.“ (Мт. 19:13-14) „Качествата, които детето притежава по природа, ние възрастните трябва да придобием чрез своя избор… Исус възлага ръце върху децата, защото възлагането на ръце символизира Божията любов“, казва Аполинарий Лаодикийски.
Владимир Соловьов казва: „Особената прелест на децата се състои в тяхната невинност, но тя не би могла да ни радва и не бихме могли да се възхищаваме от нея, ако бихме били уверени, че тя непременно ще бъде загубена. Мисълта, че ангелите на децата пряко съзират лицето на Небесния Отец не би била никак утешителна или назидателна, ако знаехме, че тези ангели неизбежно ще ослепеят“. Въпреки постулатите на Тертулиан и Августин за неизбежната вродена греховност на всеки, идващ на този свят, не бихме ли могли да допуснем, че преди да се зарази с тази наследствена болест, човек идва в света и като Божие очакване? Не е ли тъкмо в това здравето на младенците – идването в света като Божие очакване? Нима Творецът не очаква светът в края на краищата да намери смисъл и окончание в онези, които днес се раждат, няма ли Царството да се открие на онези, които Той е подарил и явил на света, задава си въпроси авторът на книгата. (стр. 25)
Наистина, човешкият опит ни подсказва, че това Божие очакване не се сбъдва – греховната човешка природа неизменно се проявява в човека с възрастването му. И все пак детето си остава една възможност, едно обещание, скрито в него от Бога, което се отправя към порасналите – да си го „спомнят“, да се обърнат към него и да станат като деца. (стр. 26)
Бог си има особен народ Божий – това е детето-народ, както авторът го нарича; това е благословения и избран народ на творението, към който ние сме призвани да се обърнем и да станем като него. Защото „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните“ (1Кор.1:27). Това избиране продължава и в порасналите, защото Бог е непреклонен в словото Си и верен на Себе Си. (стр. 29)
Този народ – детето-народ – не можем да го видим; така не можем да видим и нищо царствено или свято в църковните люде в храмовете, които, макар и търсещи Бога, продължават да грешат, но с дръзновение вярват в Христа и като един народ Божий биват познавани от Него. Този Божи народ не е само една тълпа от молещи се, но той е преди всичко евангелското дете, забравеният младенец, за когото трябва да си спомним и който все още може да бъде открит във всеки от нас. (стр. 30)
И така, ако детето е Божий избраник, ако то стои непосредствено близо до Царството, ако то е Божият глас, който ние, възрастните, вече не чуваме, ако то е истинското ни „аз“, каквото Бог е сътворил още в началото, тогава колко голяма трябва да е отговорността на онези, които раждат и възпитават децата? Ако държавната образователна система последователно води децата към светското и греховното, то какви сили и енергия – физически и духовни – трябва да имат родителите, които се стремят максимално дълго да удържат Христовия образ в своето дете, който то е получило с раждането си?
Какво да кажем за днешните западни образователни модели на образование, където един грях се нарича добродетел, а една добродетел се нарича омраза или екстремизъм? Нима не виждаме как днешните светски училища учат децата на морал, обърнат на сто и осемдесет градуса – т.е. децата биват учени на антиморал? Нещо повече – съвременното образование се опитва да направи от децата малки роботчета, които трябва безпрекословно да му вярват и да изпълняват неговите „напътствия“ в живота (на-път-ствие – с други думи, посочвайки по какъв път да вървят децата), ако искат да имат „успех“ и „да живеят добре“. Не само децата, но често и родителите не разбират обърнатите с главата надолу нравствени „послания“ на днешното училище.
Ако считаме, че сме частица от Божия народ тук на земята, то какво правим, та да опазим и да поучим малкия Божи народ – детето-народ (а детето-народ в някои страни съставлява до една четвърт от населението на държавата!) – така, че Божият образ в него не само да не потъмнява, но и да ни приканва „да се обърнем и да станем като деца“, тоест да се върнем към изначалния Божи замисъл за човека като Негов съработник и избрано Божие чадо, което неотклонно следва своя Творец и неотклонно побеждава сатаната всеки път, когато той се опитва да улови в своите примки жертвите си.
Подобно разбиране за отношението между Бога и детето, за Божието Царство и „влизането“ ни в него, за Божия промисъл за Неговите най-малки избраници, не може да не ни накара да правим всичко възможно, та да ги опазим от съвременните пагубни идеологии и практики, които целят подчиняване на човечеството на зли сили и в крайна сметка на сатаната. Ние знаем, че Бог е верен на Себе Си, но Той ни е дал изборът да Го следваме и ние сме длъжни да правим това, като изпълняваме всяка Негова заповед и наставление; с особена сила в днешно време сме длъжни да изпълним и тази Негова заповед: да се смирим, да се обърнем и да станем като деца, ако искаме да влезем в Царството Му.
Д-р Валентин Кожухаров е мисиолог и преподавател по богословие, дописник и редактор в “Свобода за всеки”.
