През последните години в медийните публикации, политическите речи, международните документи, както и в личната комуникация на повечето хора все по-често се чува една дума, която до скоро бе част от речника най-вече на изследователите на религиозни текстове. Става въпрос за понятието жертва. Въпросната дума се използва тогава, когато на вниманието ни се представят трагични новини, свързани със загинали в пътни инциденти, природни бедствия, военни конфликти и т.н. Но ако се заслушаме в гласовете, идващи от медийния пазар, ще чуем, че в езика, използван в един свят, който сякаш е погълнат от либералния политически светоглед, на термина жертва се придава много по-широко значение. Като жертви биват определяни децата, етническите малцинства, хомосексуалистите, жените, преживели домашно насилие, момичетата, въвлечени в трафика на хора, кучетата, котките и т.н.
Мотивът за масираната кампания, подета от либералните идеолози и разпространявана от техните глашатаи, изглежда благовиден, а именно – обществото да се справи с ширещото се насилие над беззащитните, като бъде приложена опитаната стратегия, според която съществена част от решаването на един проблем е разпознаването и извеждането му на показ. Но това е само на пръв поглед – истинските намерения на съвременните социални инженери са доста по-дълбоки.
Либералите, които искат да представят определени обществени групи като жертви, всъщност имат нужда от тях, за да завладеят идеологическа територия. Така наречените жертви са тяхното най-силно оръжие. Чрез тях те искат да променят законодателства, да унищожат традиции, да се справят с консервативни практики и да подменят ценности, древни колкото света. Жертвата има нужда от особен вид защита, твърдят либералите и безскрупулно използват специалния статут на пострадалата група хора, за да ограничат правата на всички, в това число и на тези, които по принцип не прибягват до насилие, поставяйки ги в полезрението на всеприсъствената държавна машина.
Всеки нормален човек разбира, че насилието над беззащитните е морално осъдимо деяние и че трябва да бъде заклеймено като нещо отвратително. Използването на трагедията на човек за постигане на политически цели обаче не е ли действие, което е също толкова противно? Думите, зад които стои конкретен идеологически заряд, независимо дали осъзнаваме или не, дава отражение върху мисленето ни. Дори да не се интересуваме от политика, съвременната лява политика се интересува от нас и чрез системно и целенасочено натрапена терминология се опитва да ни накара да възприемем либерално-хуманистични идеи и практики, които в същността си са противни на здравия разум и на християнската истина.
Но нека да не сме голословни. В този кратък коментар бих искал да предложа на вниманието на читателя само два от многото примери, подкрепящи тезата за маниакалната жертвомания, която ни заобикаля. Покрай злополучната Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие обществото бе шокирано с широко тиражираната статистика, че над 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие.
В новинарския сайт pik.bg можем да се запознаем с информация, която стои под заглавието 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие:
Според европейско изследване около 25% от жените или всяка четвърта българка са се срещали с този проблем. Според неофициални данни обаче, оповестени от националния омбуцман Мая Манолова, в началото на годината, над 1 млн. българки са имали подобен проблем, съобщава „България он еър“.
Въпросът стои – 1 000 000 насилвани българки реална цифра ли е, или е число, обслужващо конкретни пропагандни намерения? За себе си намирам отговора в по-горе цитирания текст, от който става ясно, че официалното лице, националния омбудсман Мая Манолова няма проблем да оповести, да даде гласност, да внуши неофициални данни, които идват кой знае откъде. Естественият извод е, че ако има 1 000 000 жени, жертви на насилие, то логично е да има поне 500 000 хиляди мъже насилници. Ако тези числа са верни, констатацията е потресаваща, но ако не са, е важно да разберем кой има сметка от това нагло противопоставяне на половете. В настоящите кратки разсъждения няма как да бъде разкрит в детайли генезисът на лявата пропаганда в жертвоманийната кампания, но все пак можем да допуснем, че същите идеологически сили от миналото, призоваващи за класова борба, имат интерес от съвременното противопоставяне на една обществена група срещу друга.
Още един интересен пример – в публикация в сайта frognews.bg се запознаваме с ужасяващите данни, представени от председателя на учителския синдикат Янка Такева:
70% от децата у нас са жертва на насилие в семействата си, показва изследване на Синдиката на българските учители. […] Учителите също са жертва на агресия, подчерта Янка Такева. Според нея 65 процента от преподавателите в училище са подложени на различен вид натиск.
Без да съм прекален скептик, от гореизложената информация разбирам, че председателят на учителския синдикат Янка Такева признава следното: училището не е място, на което младежите се образоват, а територия, обитавана от два вида жертви. Учениците жертви на домашно насилие срещат учителите жертви на друг вид насилие. Страх ме да си помисля какво ще излезе от сътрудничеството между толкова жертви, събрани на едно място.
Целият ни живот е продукт на това, което сме приели да вярваме. Ето защо е редно да разберем настина ли живеем в едно зомбирано общество от жертви, или някой се опитва да манипулира общественото мнение. Целта на този, който прибягва до манипулативни средства, е да въведе в заблуда, а следствието на заблудата е поробване. Ще се оставим ли отново да бъдем поробени, този път от новия либерален агресор, който пипа с кадифени ръкавици, но държи оръжие зад гърба си, или ще сме достатъчно мъдри да отстояваме свободата си, това времето ще покаже.
Но докато тече този идеологически сблъсък, нека си спомним две много важни истини:
Думата жертва има следните значения: от една страна, жертвата е дар, принасян на божество, а от друга – жертва е някой, който е пострадал при конкретни обстоятелства. Двете значения сочат ясно, че когато бъдат видени като жертви през либерално-хуманистичните очила, хората, пострадали при тежки житейски обстоятелства, са всъщност дар, принесен на едно точно определено божество – божеството на либералната държава, което твърди, че ще ги защитава, но само ако са готови да бъдат използвани като хора със специален статут. А втората истина, която се съдържа в първата, е, че краят на всяка една епоха, цивилизация или обществен строй започва с обезценяването на думите или изкривяването на тяхното значение.
