За светогледния характер на българската държава

Настоящото експозе представя размисли, свързани с една по-голяма тема. Тя е резултат от едно явление, ще го наречем условно: „светска атеистичност на държавността” или „религиозно безпристрастие на държавата”. И двете наименования на практика са въплъщения на един широко разпространен феномен, лаконично формулируем като: „принцип на безпринципност” в политическата реалност на съвременна България.

Няколко са заблужденията по отношение на въпроси около държавността, които през последното столетие са се нагнетили сериозно в съзнанието на българите. Системните опити за тяхното утвърждаване от страна на политически ангажирани кръгове е довело до едно по своята същност квазидогматизиране на порочно държавно законодателство относно мястото на религиозния светоглед в политиката.

Още от хилядолетия е изяснено, че позитивното право – законодателството, изработено от простосмъртни, представлява пресечна точка на религията на властта и политиката на държавата. Другояче казано – държавното право представлява сплав, най-вече състояща се от претопяването на вероизповедни и политически светогледи. По този начин в правната система на държавата се отразяват както политическите намерения, така и представата за духовни категории и измерения като морални, етични и т. н. нагласи на управляващите – в двуяко битие: от една страна като отделни личности и от друга – като съучастници в служба на държавната власт.

Вероизповедният светоглед – т. е. въпросът за съществуването на Бог като еманация на свръхестествени сили е изключително важен за държавността, защото религията представлява modus vivendi, начин на живот на нейното население, без което държавност не е възможна. Религията дава отговори във всяка една област на човешкото битие, включително и за времето след смъртта на човека, нещо, което светският, атеистичният начин на живот не може да предложи. Религиозните наставления представляват норми за поведение, което е божествено право (ius divinum), което принципно не търпи изменения и е неотменимо и дълговечно.

Държавата не може да бъде светогледно неутрална

Само по себе си това твърдение е напълно безсмислено, дори абсурдно. Съвременната държава е напълно зависима от светогледа на управляващите партии, респективно от този на членската партийна маса. Държавността в нейната реализация като държавна власт се определя от партийната програма на управляващата партия. Самата партийна програма засяга визията на определени хора. Партиите се състоят от различни личности и имат различни гледни точки – т. е. различен светоглед, в това число и религиозен или антирелигиозен. Не е възможно управляващите партии да представляват светогледа на всички граждани в държавата, защото партията като цяло не е на всички граждани. Затова управляващият в неговото личностно битие въплащава своето собствено светогледно мнение и го наслагва в управлението. Затова е малко възможно комунистът, чието учение е атеистично, да бъде вярващ. Или е съгласен, че Господ е Спасителят или допуска, че комунистическото учение е вярно и че трябва да живеем според идеите на атеистите. Също е ясно, че един вярващ няма да избере политик хомосексуалист, защото вярващият знае, че това поведение на първо място е откровено богоборчество и противопоставяне на Божия закон, от друга страна вярващият съзнава опасността от толериране на подобно поведение в обществото – т. е. допуска се скланяне на обществото към убедена хомосексуалност.

Атеизмът не е светогледен неутралитет

Българската държава по своето писано право се представя за религиозно неутрална. Това на практика е далеч от истината. Декларативният характер на традиционното православие всъщност е сигнал за избутването на традицията от религиозния живот. Българската държава, в случай че беше православна, щеше да бъде християнска, в която много от нещата нямаше да изглеждат каквито са понастоящем. Но това е друга дълга тема. За да се легитимира обаче атеизмът на управляващите – именно откровеният атеизъм, се налага да се изтласка религиозният живот от политиката. Затова са всички забрани в това направление и в Конституция и в цялото партийно-политическо право. Аномалията на това фактическо положение е наблъскано в главите на цялото младо поколение – табуизирано е заниманието на религиозните в политиката и оттам в управлението на страната. Но нека всеки си даде отговор на въпросите по-долу, за да разбере сам доколко голямо е заблуждението, че политика без светоглед – религиозен – е невъзможна. Ще продължим да го установяваме и занапред.

Възможно ли е да разделим гражданина избирател от неговата съвест – религиозно или антирелигиозно настроена, когато човекът отдава гласа си? Раздвоението на личността е познато като шизофрения.

Възможно ли е вярващият да гласува за корумпирани и безотговорни политици, които с делата си показват, че не са коректни към останалите?

Би ли гласувал истинският вярващ за партия, проповядваща различни на неговата вяра ценности?

Оставяме настрана факта, че в света има и християндемократически партии, които имат същото наименование и в България. В заключение само ще споменем, че всички вярващи много добре трябва да преценят при въпроса за избора – между това да бъдат граждани или вярващи, когато, както често виждаме напоследък, установяваме конкуренцията между двете.

Всъщност може да се обобщи, че съвременната държава е и трябва да бъде гражданска, докато личността, освен че не може да бъде такава, тя просто е вярваща или не. Затова и самото участие на вярващите в политическия и управленския живот в България трябва да бъде преосмислено сериозно.

 

Сподели:

Leave a Reply

Подобни постове