В текста на Александър Урумов се зачеква негодуванието от псевдоморализаторството на Европа по повод нежеланието на България и българския народ да се подложат на експериментално законотворчество от типа на Истанбулската конвенция, чиято роля привидно е да защитава жени и деца от насилие (очевидно от мъже). Урумов посочва хилядолетната история на България и недопустимото размахване на пръст от страна на поддръжниците на „прогресивни европейски ценности“. Стилът на Урумов, утвърден писател на българската сцена, е провокативен, разговорен, дори напомня на реч пред развълнуван многоброен митинг – до такава степен е наелектризиращ с примерите, праведното негодувание и ревността в защита на истината и децата от моралната корупция на джендъризма. Изложението на Урумов е предоставено като извлечение от най-новата книга на автора „Бутон в мозъка. От Едемската градина до Истанбулската конвенция“. (Из “Уводни думи на редактора”)
Цялата тази евробюрократска надменност и арогантност, този брутален натиск върху суверенни европейски държави са толкова жалки и толкова достойни за съжаление. Мечтата за свободна и обединена Европа се съсипва пред очите ни. А моето българско поколение харесва Европа, винаги сме я харесвали. Още от онова старо време на „желязната завеса“, когато нас, източноевропейците, не ни допускаха да пътуваме из Европа поради комунистическите диктатури.
Харесвахме я и в по-новото време, в което паднаха диктатурите и вече можехме да пътуваме, но ни трябваха визи за влизане в западноевропейските страни. Харесвахме Европа и в най-новото време, в което виждахме как едни неевропейски мигранти си пътуват свободно, нарушавайки националните европейски граници, а пък ние си спомняме как нас, европейците, никой германски канцлер не ни покани с думите: „Добре сте дошли!“, както през 2016 година го направи тогавашният германски канцлер Ангела Меркел.
И все пак харесваме си я Европа. Така, както някое провинциално момче харесва недостъпно изглеждаща чужденка – хем са го пуснали да се навърта около нея, хем с поглед му напомнят да си знае къде му е мястото.
Ние, българите, си го знаем мястото – от близо 1400 години все сме си на същото това място, на което сме и днес. Имаме си и комплексите, но си имаме и постиженията – както подобава на народ с толкова дълга история. Тя е доста дълга и твърде поучителна, много неща са ни минавали през главата и са заминавали.
България има над 1300-годишна история като държава. А българското ни име, още отпреди държавата ни, идва от по-дълбока древност. България е най-старата европейска държава. България е единствената европейска държава, която никога не си е сменяла името.
Разбира се, че днес вие, западноевропейците, сте силните и успелите. Разбира се, че искаме да имаме вашите доходи, вашите успехи. Това обаче – което нямаме – се постига далеч по-лесно и коства далеч по-малко, отколкото историческия опит, който имаме. И който вие нямате. Малки сте още – държави на по няколкостотин години – и затова не бива да сте толкова самоуверени. Защото в една книга, която вие все повече презирате (тази ваша надменност!) се казва така: „Където дойде гордост, идва и срам“.
Затова ви говорим, като гледаме как гордо сте навирили глава и вече се оглеждаме дали вашият срам вече не се подава зад ъгъла. Оглеждаме се, защото сме видели много неща.
Видели сме една лудост през 1943 г., на която като народ единствени в цяла Европа не сме се поддали! И тогава пак със същите аргументи сте ни говорили – прости сте вие, българите, нищо не разбирате от идеологическо просвещение! Мърляви сте вие, българите, нищо не проумявате от чиста раса!
Ще кажете, че това са тежки думи или са направо измишльотини. Ами не, със сигурност не са измишльотини, а ако са тежки думи, то всъщност тези тежки думи са от ваша посока по наш адрес.
Ето, вижте един пример за тежка надменност спрямо българското правителство, и то заради една уж доброволна конвенция: „Още първите дни на Новата година дадоха красноречиво доказателство за това какви хора управляват България. И какъв е техният интелектуален и ценностен „багаж“. Не че не беше известно и преди това, но заради европредседателството можеше да се очаква, че ще се поприкрият, за да не компрометират старателно изгражданата роля на цивилизована европейска държава… Уви, оказа се, че дори на това не са способни.“
Това е излъчено на 8 януари 2018 година по радио Дойче веле в коментар относно съпротивата в България срещу налагането на Истанбулската конвенция. Презрение и надменност, които дори не са направили опит „да се поприкрият“. Не ни е приятно да ни говорят така, разбира се, защото ни напомнят едни отминали времена.
Но в този план има един още по-неприятен паралел между горния цитат и един друг цитат: „Те (правителството на България, бел. пр.) са ограничени от манталитета на българския народ, комуто липсва идеологическото просвещение, което го има при нас, в Германия. Отраснал с арменци, гърци и цигани, българинът не вижда недостатъци при евреите, които да оправдаят особени мерки срещу тях. […] Ако упражним по-силен директен натиск, ще се нагърбим с отговорността и при българския манталитет ще постигнем обратното на желания ефект.“
Това е информация до немското правителство от 7 юни 1943 година на Адолф-Хайнц Бекерле, посланик на фюрера Адолф Хитлер в София, относно съпротивата в България в защита на българските евреи. В рамките на този поучителен и доста стряскащ паралел вече разбирате защо огромното мнозинство български граждани се радва и гордее, че 75 години по-късно на българския народ продължава да му липсва идеологическото просвещение. […]
Из статията „Как една конвенция срещу насилието се налага с… бой и насилие“ от брой 61 на СВ.
Тук можете да изтеглите брой 61. Феминизъм, хомосексуализъм, трансджендъризъм и трансхуманизъм. Съвременни богословски измерения и човешки права. Юли 2023 г.
