Уводни думи
Както народите на Източна и Централна Европа, така и много други народи от по-бедния Изток и Юг, където в продължение на много десетилетия на 20-ти век беззаконието беше бич за обществата, изведоха като лозунг фразата „негово величество Законът“ – те толкова много мечтаеха в държавите им наистина да има закони, които да въведат така необходимия демократичен ред и строй в обществото. И ние в България знаем какво беззаконие цареше по време на комунистическия гнет цели 45 години, и ние също мечтаехме за времето, когато негово величество Законът най-после ще възтържествува и у нас.
И това се случи – първите години на прехода, чак някъде докъм 2000-та година, не бяха най-успешните за приемането и прилагането на практика на закони, чрез които по западен образец в обществото ни да се утвърди така желания демократичен ред и демократично право за всеки отделен човек. Но от 2000-та година насам законотворчеството у нас стана доста интензивно и ние приемахме закон след закон, следвайки законотворчеството на богатия Запад. Мнозина у нас разчитаха, че чрез тези закони обществото ни все по-успешно ще се доближава до така мечтаното демократично-либерално устройство и на нашата страна.
Но по време на този процес, който протичаше в повечето страни от Източна Европа, западните наблюдатели забелязаха, че приемаме добри закони (които всъщност най-често се копират от техните), но не ги изпълняваме, както би следвало. С други думи, имаме си закони, но си имаме и наши български обичаи и нрави и поради това законите не се настаняват в съзнанието на хората така бързо и лесно, както нормативната сила на закона би трябвало да се възприеме от нас както с ума и сърцето, така и в практическия ни живот. Такова е положението и до ден-днешен: имаме си закони, но невинаги ги изпълняваме и дори понякога действаме въпреки тях (примери – колкото искаме: достатъчно е да отворим който и да е вестник и ще прочетем за множество зли деяния, несправедливи съдебни дела, антиобществени процеси, насилия, безредици и т.н., които тъй си остават ненаказани, въпреки добрите ни закони). Защо ли продължаваме в този дух вече над 35 години след краха на комунизма, от чието беззаконие уж се отървахме, но все още не се научихме да разбираме законите и да ги спазваме?
Причините за това навярно са твърде много, но тук ще спомена само две: корупцията и българския манталитет. Корупцията е разпространена всред всички народи и общества – както на Запад, така и на Изток и на Юг, разликата е само в начина на проявлението: в първия случай тя е по-скрита и някак си „узаконена“, а във втория тя е по-очевадна и безцеремонна и дори безочлива (и хората я виждат и мълчешком като че се съгласяват с нея). Българският (а може би – Балканският) манталитет е сложно явление и тук нямам възможност да го изясня поне до някаква степен, но ще се опитам да посоча и една негова добра черта (въпреки факта, че мнозина западни наблюдатели виждат в нашия манталитет нещо недобро, старо и отживяло времето си).
Какво е законът
Нека все пак накратко си припомним смисъла на думата „закон“ (както и на практическото му настаняване в живота на обществата). Университетският речник на основните понятия в нашия език разсъждава за закона по следния начин:
Закон е понятие, което обозначава правилата и реда на нещата. Етимологическият корен на думата „кон“ е славянски и означава нещо основно, изначално. Чрез законите човек подрежда своето битие – подрежда и подчинява на правила човешкото общество (човешки закони); осмисля и разбира природата (природни закони); обяснява си свръхестественото и всичко онова, което е вън от човешкия контрол (божествени закони) и т.н.
Нека обобщя този параграф: законът е нещо основно и изначално и цели да подреди живота ни на основата на правила, които трябва да важат в еднаква степен за всички в обществото. По-нататък речникът изяснява:
Понятието закон и до ден-днешен си остава най-тясно свързано с правото. На английски език една и съща дума “law” означава едновременно и закон, и право. В съвременния юридически смисъл законите се разбират като източник на правни норми, като онези нормативни актове, с които държавата първично регулира обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. Думата „закон“ е толкова основна и важна, че към нея се съотнасят всички останали източници на правни норми – Конституцията е определена като „върховен закон“, а останалите нормативни актове са подчинени на законите и се обозначават като „подзаконови нормативни актове.
Пак да обобщя: законът е в основата на правните норми, чрез него се определят правата и свободите на хората и чрез него се ограничават тези права и свободи, когато са в ущърб на обществения ред и на хората в държавата. И още един цитат от речника:
Законите са и онези актове, с които държавата започва да отделя правото от останалите нормативни регулатори в човешкото общество – морала и религията. Най-старият източник на правото е обичаят. Законът се е появил много по-късно, когато вече е съществувала известна държавна организация, обществото е стъпило на едно повече или по-малко високо стъпало от обществено-държавния и културен живот.
И отново да сумираме смисъла на цитираното: чрез закона държавата отделя правото от морала и религията. Оказва се, че моралът и религията, макар и да могат да подлежат на законово уреждане, са нещо отделно от него по своята същност (макар моралът и религията да са толкова важни за обществото, колкото и законът). Обичаят, като най-стар източник на закона, столетия наред продължава да съпътства законотворчеството; това се отнася до всички съвременни държави, тъй като във всички общества наред със законите битуват и обичаи, които или не е нужно да бъдат „узаконявани“, или просто не могат да бъдат „узаконени“, тъй като някои от тях видимо противоречат на някои закони или някои правни норми.
Защо си позволих тези дълги цитати, изясняващи що е законът? Защото разбирането на едно понятие и на основаните на него практически норми на живота на обществата е изключително важно за разбирането на плюсовете и минусите на всичко, което цели въвеждането на регулаторни механизми в едно общество. През изминалите столетия и хилядолетия регулирането на обществените отношения се е основавало преди всичко върху институцията на едноличната власт, т.е. тоталитарно регулиране, било в лицето на цар или император, било на месиански проповедник (както например е в исляма), било на някакъв вожд или „народен герой“, „баща на народите“, чието управление е нещо повече от тоталитаризъм.
А в днешно време регулацията е чрез законите – тези двулични регулатори, които уж въвеждат ред и справедливост, но същевременно са подчинени на властващата в дадена страна идеология и извеждат като приоритет обществени отношения, които нямат еднаква справедлива сила за всички членове на обществото (т.е. закони, които обслужват интересите на властващите идеолози – било правителство, било правосъдие, било надправителствени структури).
Но как е възможно това – законите да обслужват само част от обществото? Не само е възможно, но е и очевидна житейска практика: в югоизточния европейски регион законите действително обслужват само някои в държавата, а за другите той се прилага по някакви свои собствени критерии, а за западните страни някои закони обслужват само една малка идеологическа прослойка, която чрез тях се опитва да наложи силата на законите върху цялото общество без изключение, без да се съобразява с правата и свободите, които уж са дадени на народа. Това ни звучи като тоталитаризъм, нали? И то наистина си е тоталитаризъм. Но какъв тоталитаризъм може да има в свободния и демократичен Запад?
Е, това е риторичен въпрос, чийто отговор средностатистическият българин вече има. Да не говорим за множеството публикации на „Свобода за всеки“ на тема „западен тоталитаризъм.“ Тук искам да се спра само на един от много видове проявления на „демократични закони“ на Запад, върху което многократно сме разсъждавали и въпреки това темата не е изчерпана докрай просто защото с всеки изминал месец или с всяка изминала година подобни закони изневиделица ни удрят и ни зашеметяват; приемаме ги, докато накрая им свикнем, или пък продължаваме да им се противопоставяме и търсим подкрепа от обичая и обичайното право (но често се налага да търсим помощ и от съществуващото законодателство).
И така, тук за сетен път разглеждам една – вече почти тривиална – тема: абортът. Темата наистина е толкова дъвкана от много десетилетия насам, че какво ли още може да се добави към нея. А всъщност може, тъй като законотворците на неолибералния Запад не спят – денем и нощем мислят как чрез законите да ни вкарат в правия път, т.е. в пътя, по който те искат ние да вървим.
Неолибералните закони
Не е съвсем правилно да говорим за неолиберални закони, тъй като всъщност става дума за приетите през последните две или три десетилетия в демократичните западни страни закони, които на практика продължаваха да утвърждават демократичния ред и свободите в тях, за разлика от тоталитарните държави, където законите продължават да утвърждават тоталитаризма. Както вече посочих, и у нас бяха приети немалко закони, буквално изкопирани от западните страни, с цел утвърждаване на демократичния и либерален ред и в нашата страна. Но тъй като през последните десетина години все по-често се говори за неолиберализма като идеологическа система на богатия Запад, неминуемо и законите, които „новите“ либерали утвърждават, приемат неолиберален оттенък, следвайки идеологията.
Тук не е мястото да изясняваме каква е неолибералната идеология, но българските читатели и така вече знаят, че тя все повече наподобява тоталитарната идеология. Т.е. под прикритието на „даване на все повече права и свободи“ или пък „спазване на правата и свободите на всички граждани,“ всъщност държавата отнема все повече права и свободи на гражданите си, като например дава „права“ на едно малцинство от един или два процента, но отнема права на други петдесет или шестдесет или повече процента. Нещо повече, новите закони за даване на „права и свободи“ всъщност целят промяната на мисленето на хората, на тяхното съзнание за реалността и за естествените отношения на човека към човека и на човека към природата и въобще към света като цяло.
Дали не прекаляваме, като даваме подобни примери и обвиняваме неолибералите в потъпкване на права и свободи на една огромна част от населението в неолибералния Запад? Всъщност, не само не прекаляваме, но дори не можем да обхванем всички области на живота на хората в тези страни, където негово величество Законът виси като Дамоклев меч над съзнанието на всеки член на обществото. Законът, който изначално целеше установяването на демократичен порядък и същевременно даваше широки права и свободи на гражданите, сега се превръща в закон, който чрез благовидни формулировки (права и свободи, недискриминация, толерантност и уважение, достойнство и т.н.) потиска съзнанието и кара хората да променят мисленето си, а също така поведението си.
Разбира се, повечето закони, наследени от предишните десетилетия, наистина продължават да изпълняват функцията си на демократичен и либерален регулатор на живота в тези страни и ние не премълчаваме този факт – ние само можем да съжаляваме, че и у нас все още не са приети закони, които биха се борили по-успешно срещу корупцията и шуробаджанащината. Но новоизмислените „закони“, които потискат съзнанието на човека, на практика обезсилват законите, които навремето направиха тези общества действително демократични и свободни от тоталитаризъм и своеволие (неща, които у нас все още се проявяват). Защото когато законът ме наказва, че на черното не казвам черно, а трябва да кажа, че е бяло, когато очевидни неморални постъпки (тук дори не говорим за греховни постъпки, а просто за нравствени или безнравствени от гледна точка на обществото, а също така на природата) не ги наричам морални, а ги назовавам с истинското им име, т.е. неморални, тогава всичките права и свободи, които тази държава ми дава, изчезват яко дим, тъй като съзнанието ми, мислите, вярата ми, убежденията ми и т.н. са дотолкова потиснати, че не мога да се радвам нито на правата, нито на свободите, които тази държава ми дава; повече се чувствам роб и безправен, отколкото свободен и щастлив в това уж демократично общество.
Но нека да се върнем на конкретния пример с абортите. Макар някои да кажат, „хайде, оставете жените на мира, нека си решават коя ще прави аборт и коя няма да прави“, въпросът с убийството на човешко същество в утробата на майката всъщност е въпрос не само на държавата, но и на отделния човек и на цялото общество като цяло: ако в дадена страна има хора (и то немалък процент от обществото), които считат аборта за убийство, държавата би трябвало да се вслуша в гласа на мнозинството, а не на малцинството: нали това е една от характеристиките на демокрацията – управление на народа в неговото мнозинство. Въпросът за аборта обаче е част от по-общата насока на неолибералите да продължават да ограничават правата и свободите на огромна част от населението на държавата. Нека с конкретни примери да посочим тази незавидна тенденция, която все по-настойчиво се проявява в страните от охолния Запад; в случая използвам примери от Великобритания, но картината е подобна и в другите западни страни.
Молитвите са забранени, дори и тези наум
„Е, това не може да бъде,“ веднага ще каже някой, особено пък за демократичните страни; виж, за Северна Корея, за Китай, за други комунистически режими това сигурно е възможно, но за Великобритания, САЩ, Франция и т.н.? Е, слава Богу, в църквите на тези страни молитвата (все още) е позволена, но общата насока на установяването на зли закони в тези държави може скоро да доведе до забрана на молитви и в църквите. „Е, не прекалявай“, чувам вече приятели да ми казват, „нали основното право на вероизповедание и практикуване на религията е едно от първите и най-главни права и свободи на демократичните страни, закрепени в техните конституции“. Наистина, темата на настоящото есе е малко по-друга, но се надявам, че в друг материал ще имам възможност да посоча заплашителни тенденции, проявяващи се в днешно време, които клонят към законодателна забрана на молитвите дори в църквите, както въобще и молитвите на вярващите, които и да са те (всъщност ще има позволени молитви, но само „държавно одобрените“, а не истински християнските, основани на Библията). Примерът, който посочвам тук, може само да ни подскаже, че тъкмо натам върви „демократичният“ Запад.
И така, един християнин, Адам Смит-Конър, чията вяра и чиито убеждения му говорят, че абортирането на зародиш в утробата на майката е убийство, непрекъснато се моли за жените, които се канят да абортират, и за държавата (т.е. политиците и държавните служители), която насърчава абортите, та дано Бог да обърне сърцата на тези хора и да осъзнаят греха, който вършат. Нещо повече: той самият е жертва на тази убийствена практика: съпругата му абортирала техния син още преди да се роди и оттогава насам, вече цели 22 години, той се моли за своя нероден син, както и за всички жени, които имат намерение да правят аборт. С времето Адам разбира, че само молитвата не е достатъчна, необходимо е и действие. Ето защо той решава, че ще се моли край центровете за аборт (благовидно неречени „Центрове за съвети към бременните“) с надеждата, че молитвите му могат да произведат съответния ефект и поне някои от жените в клиниките да се откажат от убийството.
Адам не е единственият, който се моли за тези жени, което кара общинските съвети да предприемат мерки, тъй че да осигурят спокойствие и „защита“ на жените в тези клиники. Една от мерките е създаването на т.нар. „защитени зони“ – установяването на определено разстояние и на определено време, през което никой не може да доближава центровете за аборт. Тези мерки се предприемат индивидуално от всяка община, т.е. едни общини ги приемат, други все още не се чувстват „заплашени“ и изчакват. За една от клиниките в Бърнмът в Англия „защитената зона“ е въведена през ноември 2022 г., но това не спира Адам да идва и да се моли край нея; при това молитвата му е мълчалива – нито с глас, нито с някакви действия той притеснява някого.
Както можем да очакваме от тоталитарна държава като Великобритания, тези негови молитви не продължават дълго: най-напред една общинска служителка идва при него и му казва да си тръгне, Адам отговаря на служителката, че мълчаливо се моли за неродения си син и не тревожи никого с молитвите си, но тя се позовава на местния закон на общината за „защитената зона“ и след поредния отказ на Адам тя подава жалба в съда. И тоталитарният съд осъжда Адам за мълчаливата му молитва (осъжда го, че „нарушил“ закона за „защитената зона“). Адам трябва да плати над 9 хиляди лири, като получил и двегодишна условна присъда (условната присъда означава, че ако в продължение на две години Адам още веднъж наруши закона, ще получи друга много по-строга присъда) – за това съобщиха британските медии само преди две-три седмици (тук цитатът е от „Индипендънт“).
При това по време на молитвата Адам стоял до едно дърво, откъдето прозорците на клиниката не се виждат добре. На въпросите на общинската служителка той отговорил с въпрос: „Значи искате да ми кажете, че не мога да се моля за неродения си син, така ли“? „Индипендънт“ не цитира отговора ѝ, но той е бил нещо като „Да, можете да се молите, но не тук“. Медията продължава: служителката му казва, че всъщност може да идва тук да се моли, но само в събота или в неделя, а ако е в делничен ден, тогава може да идва след 19.00 часа и преди 7 часа сутринта, през останалото време кракът му не трябва да стъпва тук.
Значи засега тоталитарните служби ти казват, че можеш да се молиш само на определени места (или по-точно не можеш да се молиш – дори и мълчаливо – на определени места) и само в определени часове. Защо? Защото по този начин притесняваш някого и можеш да повлияеш на онези, които получават „съвети“ в тези клиники, пише „Индипендънт“, като продължава: „подобни действия имат пагубен ефект върху центровете“. И тъй, схващаме ли докъде стигат умопомрачителните идеи за криворазбрани „право, достойнство, защита, спокойствие“ и т.н., които законът трябва да осигури на британските граждани? Е, засега законът осигурява „защита“ на онези, които убиват деца в утробата на майката, но при подобна насока на мислене и действия в една насилническа държава (насилническа върху ума и разбиранията на човека!) няма да бъде трудна появата и на закони, които „защитават“ и други категории хора, които всъщност вършат злини.
31 октомври 2024 г. – закон за защитените зони
Да, това се случи преди три седмици: британският парламент утвърди закон за Англия и Уелс, който регулира действието на „безопасните зони“ (така са наречени защитените зони, на английски safe zones), създадени около клиниките за аборт. На сайта на британското правителство подробно се излагат основните положения на закона, тук ще посоча само няколко негови черти:
• защитената зона се простира най-малко на 150 метра от клиниката или болницата за аборти;
• тя цели защита срещу влияние върху лицата, посещаващи клиниките, както и срещу опити тези лица да бъдат възпрепятствани да влязат в сградата или пък да бъдат притеснявани или стресирани относно решението им за ползване на услугите на клиниката;
• забранява се край тези клиники да се излагат или показват плакати и лозунги, да се провеждат протестни събрания, да се вика и крещи срещу онези, които искат да ползват услугите на центровете за аборти;
• забранява се мълчаливата молитва, провеждането на религиозни бдения и поведение, целящо да повлияе върху решението на онези, които желаят да ползват услугите на центровете за аборт.
По-надолу в изявлението на сайта на британското правителство се цитират изказвания на министри, които хвалят и прехвалват новия закон и държавническото мислене по този въпрос (както и у нас навремето се казваше, „партията винаги е права“, та така и в тоталитарна Великобритания – законът, какъвто и да е той, винаги е прав и полезен!). Не е нужно да привеждам техните думи – нека погледнем какво казваха навремето другарите-комунисти и съпоставим призивите на днешните другари-неолиберали – те почти се покриват едно към едно!
Още в самото начало законът пределно ясно казва: „счита се за престъпление, ако…“ (след което се изреждат забраните, които посочих по-горе) и се потвърждава, че нарушителите му могат да бъдат наказани с „глоба в неограничен размер“. В закона не се споменава думата „затвор“, но всъщност нарушаването на този закон се свързва с нарушаването и на други закони за „правата и свободите“ на гражданите, за които се предвижда затворническа присъда. На всички полицейски служби е изпратено ръководство, в което подробно се изяснява как да се действа и какви мерки да се предприемат, ако се случи някой да наруши закона; изяснителни ръководства са разпратени и на съдилищата.
Накрая се посочва, че този закон не е нещо ново и неочаквано – той е естествена последица на друг нормативен акт за обществения ред от 2023 г. (както посочих по-горе, редица центрове за аборт вече бяха организирали „защитени зони“ още преди утвърждаването на закона). Но, посочва се също така, законът се разпростира върху всички центрове, клиники и болници за аборт, чиято дейност се осъществява в съответствие със закон, приет още през далечната 1967 година, наречен Закон за аборта. С други думи, тенденцията в свободния и демократичен Запад (какъвто той всъщност беше през предишните десетилетия, но се превърна в тоталитарен през последните няколко години) за позволяване и насърчаване на абортите си върви вече повече от половин век и сега приетият закон е естествената последица на тази тенденция. Както се казва, едно зло води друго след себе си.
Законът като грижа на властимащите
Четящите редовно публикациите на „Свобода за всеки“ вече добре знаят, че злините, лъхащи от западните страни, се предлагат, а след това се налагат на обществото чрез използването на най-благовидни думи и обещания; най-често това са призивите за спазване на правата и свободите, за зачитане на достойнството, за избягване на омразата и ненавистта, за осигуряването на щастлив живот на всеки индивид и т.н. Е, какво по-хубаво от това, ще каже някой, ако тези неща се спазваха и у нас, направо в рая щяхме да живеем. „Блажени вярващите“, ще перифразирам едно евангелско блаженство; но тук фразата съвършено ясно означава „блажени наивните“. То бива наивност, но чак пък толкова…!
В началото на прехода наивно вярвахме, че ще построим здраво демократично общество, защото се отървахме от един тоталитарен и безбожен режим и вървяхме към светлото бъдеще на западните демокрации. Никой не би предположил през 90-те години на миналия век, когато съборихме атеистичното управление, че скоро ще станем свидетели на още по-безмилостно атеистично неолиберално управление. Защото тъкмо натам вървят нещата на Запад: макар все още вярата и молитвите да са позволени, мнозина се опасяват, че чрез законите и те ще бъдат ограничени и в крайна сметка премахнати. Защото антихристът ще завладее умовете на хората и ще царства сред обществата определено време, преди да дойде славният съден ден на действителния Христос-Спасителя.
А засега всички закони имат за цел грижата за отделния човек и за цялото общество. Разбира се, съвършено ясно осъзнаваме факта, че немалко закони всъщност тъкмо това целят и, както се казва, слава Богу, че има такива закони; такива действени закони искаме да имаме и в нашата страна, но тъй че да се спазват, а не само да са изписани на хартия. Зародишът на злото обаче пониква там, където под благовидните думи на закона всъщност стоят зли идеологии и зли замисли за живота на хората. По-горе вече споменах някои от тях, защитаващи правата, свободите, достойнството и т.н. на шепа хора срещу цялото останало общество, което иска или не иска трябва да се подчини на закона и да назовава греха с думата добродетел или пък убийството с думата грижа.
С други думи, както навремето при комунизма „партията като грижовна майка“ се „грижеше“ за народа, така сега властимащите се „грижат“ за хората. Но тези „грижи“ най-често са формулирани чрез законите и многобройните подзаконови актове и регулаторни разпоредби. Защото държавата ясно съзнава, че хората сами по себе си не са много грижовни (за близките си – да, но за другите?) и затова законът ги задължава да са „грижовни.“
Наскоро разбрах за още едно право, което трябва да се даде на хората – правото на развитие (right of development) – и което трябва да бъде узаконено. Какво по-хубаво от това – всеки човек на земята да се ползва от това право и да се развива с цел добруване и организиране на живота си по най-удачния за него начин? „Много хубаво не е на хубаво“, е казал народът. Та така и в този случай: чак толкова хубави думи сигурно не са на хубаво. И тъй – по-конкретно: новото право ще се даде под формата на международна конвенция, която да осигури право на развитие на всички хора по земята, но особено на по-бедните нации от глобалния Изток и Юг. И естествено то се предлага от властимащия, в случая ООН, който реално няма власт, защото не е правителство, но всъщност всеки знае, че неговите решения, разпоредби, конвенции и други регулаторни механизми имат по-голяма сила и от решенията на правителствата, и то правителствата по целия свят (затова е и организация тъкмо на обединените нации по света).
Но както се казва, дяволът е в подробностите, т.е. „четете дребния шрифт“. А като четем по-нататъшното излияние на другарите от ООН разбираме за какво всъщност става въпрос: под благовидни обещания и призиви към бедните държави, които в своето мнозинство пазят традициите и обичаите си, се прокарва задължението към тях да приемат „новото“ западно идеологическо мислене относно правата и свободите на гражданите, такива като правото на аборт, на хомосексуален брак и т.н. (няма нужда да изреждам – можем да се сетим за кои западни „ценности“ става въпрос). Ако приемат новата идеология, ще получат богати грантове и държавите им направо ще зацъфтят; ако не ги приемат – „е, сори, не можем да ви помогнем“, се разбира от предлагания документ.
Истинското лице на предлаганото беше разкрито преди месец от CitizenGo, а институтът Ordo Yuris направи щателен анализ, в който най-добре се разбира каква е истинската цел на другарите-глобалисти. Те виждат правото на развитие като „синтез на всички други човешки права“, призвани да осигурят сигурен просперитет, който ще бъде следствие от спазването на правата и свободите в областта на обществените, политическите, икономическите и културните отношения в съответните страни. Всъщност тези призиви, продължава анализът, са призиви за създаването на „нов ред“ в бедните държави, където богатите страни ще им наложат своето виждане за социалните и моралните норми на едно „демократично“ общество. По-конкретно в предложението на ООН за новото право ясно е описано изискването за легализиране на „абортите по желание“ и за създаването на „недискриминиращо общество“ (inclusive society). Т.е. бедните държави трябва да изоставят традиции и обичаи и да „прегърнат“ неолибералните „права и свободи“ като свои.
Е, ние в България вече над 35 години не можахме да ги „прегърнем“, та какво да очакваме от бедните народи на Африка, Азия и Латинска Америка? Но глобалистите си имат цел и дори са уверени, че ще я постигнат. Един от начините – чрез установяването на закони, които като Дамоклев меч ще заставят гражданите да мислят и да вършат онова, което властимащият (законът) иска. Те обаче трябва първо да се преборят с натрупаните през вековете местни обичаи и нрави, преди да ги изкоренят и да започнат да „градят“ на чисто (нали помним комунистите какво казваха: ще сринем стария строй, ще разчистим и тогава ще строим на чисто; и какво построиха – зъл атеистичен режим; така и новите другари сега мечтаят за същото). Ето тук е мястото отново да спомена „българския манталитет“, българските обичаи и нрави, за които писах в началото: все още е много трудно да кажеш на българина, че сексуалната връзка на мъж с мъж или на жена с жена е добродетел и човешко „право“ или че семейството е нещо флуидно и размито и че то може да се състои от всякакви „брачни“ партньори, без каквато и да е връзка с изконното назначение на семейството – да придобие поколение, да го отгледа и да го възпита, та сетне да се радва на добри старини. Тъй че дори и да ни наложат някакви зли закони (но най-добре е въобще да не се стига до приемането им!), обичаят и нравът ни ще ги отхвърли в практическия ни живот.
Заключителни думи
Изводът всъщност никак не е обнадеждаващ: разчитаме ли на парите на богатия, няма начин да не се поддадем и на прищевките му; „който плаща – той поръчва музиката“, казал го е нашият народ. Горди сме, че сме в Европейския съюз, който налива огромни пари у нас (от които някаква част просто потъва някъде), но ни налага да следваме неговото законодателство. Е, отървахме се от един закон (конвенция – онази, Истанбулската), отървахме се от ранното сексуално образование, отървахме се от узаконяването на еднополови бракове и т.н., но докога?
Изводът обаче всъщност е твърде окуражителен: щом може да видим и да разберем злите напъни на другарите-неолиберали, значи можем да търсим и възможности за противодействие и за съхраняване на изконните български ценности и традиции, които много векове са укрепвали ядрото на обществото ни – семейството и децата. Тежко на онези, които сляпо подражават на западните си „учители“ само и само да получат някакви пари или някаква власт – те разбират злите напъни, но ги пренебрегват и заради пари и власт са готови на всичко. За съжаление, има и такива, които просто не разбират какви „ценности“ лъхат от Запад, облечени в съответните закони, и продължават да настояват неотклонно да следваме „развитите демокрации“ във всичко.
Ето тук е една от ролите на „Свобода за всеки“: да разясни на онези, които не разбират, и да посочи правилния път на онези, които разбират, но нехаят или пък съзнателно вредят на българското семейство и на подрастващите. Да не говорим пък каква огромна роля играят (или може да играят) църквите и вярващите у нас: „ако Аз Съм с вас, кой може да бъде против вас“, казва Господ. Така и ние – щом имаме такъв Спасител и Защитник като Христос, кой може да помрачи ума ни и да ни накара безропотно и безрезервно да приемаме благите обещания на злия срещу тридесет сребърника?
Д-р Валентин Кожухаров е мисиолог и преподавател по богословие, дописник и редактор в “Свобода за всеки”.
